Ришел Мийд
Кръвно обещание (21)

Глава 19

За някой, който бе изнесъл толкова лекции на Денис за импулсивните действия и самоконтрола, май не бях особено добър пример. След като останах сама в апартамента, продължих да опитвам всеки възможен начин да се измъкна — най вече „опитвах“.

Съдейки по поведението на Нейтан, държането на затворник тук не беше нещо обичайно, но според мен това място бе построено тъкмо за тази цел. Вратата и прозорецът останаха непробиваеми, независимо колко се опитвах да хвърлям предмети срещу тях. Този път не прибягнах до някой стол, а взех една от масите в дневната, като се надявах, че е по-тежка. Без успех. Сетне опитах няколко комбинации с числа върху електронния панел до вратата. Отново нищо.

Накрая, напълно изтощена, се отпуснах върху кожения диван и се опитах да преценя възможностите си. Не ми отне много време. Бях затворена в къща, пълна със стригои. Не знаех със сигурност, но бяха поне трима, което беше твърде много за мен. Дмитрий ми каза, че това място е имение, което никак не беше успокояващо. Именията бяха големи. Фактът, че се намирах на четвъртия етаж, бе доказателство за това. А в една голяма къща можеше да има много стаи и много вампири.

Единственият успокояващ факт бе, че стригоите не се разбираха добре и не действаха заедно. Рядко бе да се срещнат големи групи, работещи заедно. Бях свидетел на това само два пъти — нападението над Академията беше един от тези случаи.

Атакуваха, защото магическите защити бяха пробити и това бе достатъчен стимул за стригоите да се обединят. Но дори в такива случаи съюзът им не траеше дълго. Разправията между Дмитрий и Нейтан бе доказателство за това.

Дмитрий.

Затворих очи. Дмитрий беше причината да съм тук. Дойдох, за да го освободя от състоянието на жив мъртвец и се провалих, както самият той изтъкна. А сега бях на една крачка да се присъединя към него. Да, добра работа, Роуз. Потръпнах, опитвайки се да си се представя като една от тях. Червени пръстени около зениците. Загорялата ми кожа да стане бледа. Не можех да си го представя и ако се стигнеше дотам, предполагам, че и без това нямаше да ми се наложи да се видя. Стригоите нямаха отражение в огледалото. Щях доста да се озоря, докато си направя прическата.

Ала най-страшната промяна щеше да е вътре в мен — загубата на връзката с душата ми. И Дмитрий, и Нейтан бяха жестоки и зли. Дори и да не бях наоколо, рано или късно пак щяха да намерят друга причина, за да се нахвърлят един срещу друг. Аз също не се колебаех да влизам в схватка, но винаги бях движена от необходимостта да защитя някого. Стригоите се бият, защото се опиват от кръвопролитието. Не исках да бъда такава, да търся кръв и жестокост, защото това ми доставя удоволствие.

Не исках да повярвам, че Дмитрий е такъв, но действията му доказваха, че е истински стригой. Освен това знаех, че за да оцелее, той трябва да се е хранил през цялото това време. Стригоите могат да издържат по-дълго без кръв от мороите, но вече бе минал месец, откакто бе превърнат. Без съмнение се е хранил, а стригоите почти винаги убиваха жертвите си. Не можех да си представя, че Дмитрий… не и мъжа, когото познавах.

Отворих очи. Въпросът за храната ме подсети за обяда ми. Пица и брауни. Двете най-страхотни неща на планетата. Пицата отдавна бе изстинала, докато правех безполезните си опити за бягство, но докато се взирах в чинията, и тя, и браунито ми се струваха страшно вкусни. Ако външната светлина бе някаква индикация, не бяха изминали пълни двадесет и четири часа, откакто Дмитрий ме залови, но може би бяха приблизително толкова. Това бе доста дълго време без храна, а аз отчаяно исках да изям тази пица, студена или не. Всъщност нямах никакво желание да умра от глад.

Разбира се, не исках да се превърна в стригой, но тази ситуация изобщо не беше това, което исках. За да умреш от глад, се изисква доста време, а и подозирах, че Дмитрий беше прав: щеше да ме превърне в стригой, преди наистина да съм превърнала думите си в дела. Трябваше да намеря друг начин да умра. Господи, никак не го исках, а междувременно реших, че е по-добре да запазя силата си, дори и да имаше нищожен шанс да избягам.

След като взех това решение, за три минути излапах храната. Нямах представа кого бяха наели стригоите, за да им готви — по дяволите, за разлика от мороите стригоите дори не ядяха обикновена храна, но тази беше фантастична. Една част от мен си каза, че ми бяха дали храна, която не изискваше прибори. Те наистина бяха помислили за всеки възможен начин да се сдобия с оръжие. Устата ми беше пълна с последната гигантска хапка от браунито, когато вратата внезапно се отвори. Ина се вмъкна вътре и вратата се затвори почти мигновено.

— Мамка му! — Или поне се опитах да го кажа с пълна уста. Вместо да споря със себе си дали да ям или не, трябваше да дебна край вратата. Дмитрий каза, че Ина ще дойде да ме провери. Трябваше да я чакам и да я нападна и надвия. А тя се бе промъкнала, без да я усетя. Отново се издъних.

Също както докато беше заедно с Дмитрий и Нейтан, младата жена избягваше да ме гледа в очите. Носеше купчина дрехи, спря пред мен и ми ги подаде. Взех ги колебливо и ги сложих до мен на дивана.

— Ъм, благодаря — промърморих.

Като посочи празния поднос, тя се осмели да ме погледне срамежливо. В кафявите й очи се четеше въпрос. Сега я разгледах по-добре и се изненадах колко е хубава. Може би дори беше по-млада от мен и се запитах как са я принудили да работи тук. Разбрах безмълвния й въпрос и кимнах.

— Благодаря.

Тя взе подноса и изчака за миг. Не бях сигурна защо; сетне ми хрумна, че навярно чака, за да разбере дали не искам нещо друго. Бях сигурна, че „комбинацията на ключалката“ едва ли се числи към нещата, които бих могла да поискам. Затова свих рамене и махнах с ръка. Мислите ми запрепускаха, докато я гледах как приближава до вратата. Би трябвало да я изчакам да отвори вратата и тогава да скоча отгоре й, помислих си. Тутакси стомахът ми се сви от вина да причиня болка на невинен. Но друга мисъл засенчи предишната. Залогът е тя или аз. Напрегнах се.

Докато набираше комбинацията, Ина се притисна до вратата така, че не виждах нищо. Съдейки по това колко време й отне натискане на бутоните, реших, че кодът трябва да е доста дълъг. Вратата щракна и се отвори и аз се приготвих да действам. Тогава, в последния момент, реших да не го правя. Предполагах, че къщата е пълна със стригои. Ако смятах да използвам Ина, за да избягам, навярно щях да имам само една възможност. И не биваше да има засечки. Така че вместо да скоча, се преместих леко, за да видя какво има пред нея. Бърза, както преди малко, тя се измъкна навън и вратата се затвори. Но в последния миг зърнах къс коридор и нещо, което приличаше на друга врата.

Интересно. Двойни врати на затвора ми. Ако я бях последвала, нямаше да мога да избягам. Тя просто щеше да изчака до другата затворена врата, докато не й се притече на помощ някой стригой. Това още повече усложняваше нещата, но дори краткият оглед ми даде искрица надежда. Трябваше да измисля как да се възползвам от тази информация, освен ако не се окажеше, че съм пропиляла единствения си шанс, като не действах сега. Защото Дмитрий можеше да се появи всеки момент и да ме превърне в стригой.

Въздъхнах. Дмитрий, Дмитрий, Дмитрий.

Погледнах надолу и разгледах дрехите, които ми бе донесла. Настоящото ми облекло не ме притесняваше, но ако останех тук по-дълго, джинсите и тениската ми щяха да се вмиришат.

Също като Тамара някой тук искаше да ме наконти.

Дрехите, които Ина ми донесе, до една бяха рокли с моя размер. Червена копринена тясна рокля. Плетена рокля с дълги ръкави, поръбена със сатен, която плътно прилепваше към тялото. Дълга до земята рокля от шифон с висока талия.

— О, страхотно. Ще съм като кукличка.

Като прехвърлих купчината, открих няколко нощници, както и бельо и сутиени. Всички бяха от сатен и коприна. Най-обикновената дреха беше яркозелена кашмирена рокля. Вдигнах я, като се опитах да си представя дръзкото си бягство в подобно одеяние. Нямаш начин. Поклатих глава и захвърлих безполезните дрехи на пода. Явно известно време щях да си остана със сегашните си дрехи.

След това закрачих напред-назад из просторната дневна, докато прехвърлях в ума си най-различни безполезни планове за бягство. Докато вървях, осъзнах колко съм уморена — като се изключи безсъзнанието, в което изпаднах, след като Дмитрий ме удари, не бях спала почти цяло денонощие. Отново се изправих пред дилема, както с храната. Да се поддам ли на умората и да поспя, или да остана будна и нащрек? Трябваше да възстановя силите си, но и най-малката непредпазливост ме излагаше на риск.

Накрая се отказах и легнах върху огромното легло. Тогава ми хрумна една идея. Не бях съвсем безпомощна. Ако Ейдриън ме посети в съня ми, можех да му разкажа какво се е случило. Наистина последния път му казах да стои далеч от мен, но преди никога не се бе вслушвал в думите ми. Защо този път да е по-различно? Съсредоточих мислите си върху него и зачаках сънят да дойде, сякаш можех да го призова с мисълта си.

Но не се получи. Никой не посети сънищата ми и когато се събудих, останах изненадана колко наранена се чувствах. Въпреки увлечението на Ейдриън по Ейвъри, не спирах да мисля колко мило се държа той с Джил последния път, когато ги видях. Освен това беше разтревожен и за Лиса и не демонстрираше обичайното си безгрижие и непукизъм. Беше сериозен и… ами, сладък. В гърлото ми заседна буца. Наистина не изпитвах романтичен интерес към него, но това не оправдаваше лошото ми държание. Така бях изгубила и приятелството ни, и шанса да се обърна за помощ чрез него.

Тихото шумолене на хартия ме изтръгна от мрачните мисли и рязко вдигнах глава. Някой беше във всекидневната, седнал с гръб към мен на дивана. Отне ми секунда, за да позная Дмитрий.

— Какво правиш тук? — попитах и станах от леглото. В замаяното си състояние не усетих дори обичайното гадене.

— Чакам да се събудиш — отвърна той, без да си дава труд да се обръща. Беше прекалено уверен в неспособността ми да му навредя и сигурно имаше защо.

— Звучи доста отегчително.

Прекосих стаята и застанах в най-отдалечения ъгъл. Облегнах се на стената. Скръстих ръце пред гърдите, черпейки успокоение от безполезната ми защитна поза.

— Не е толкова отегчително. Имах компания.

Той погледна към мен и вдигна една книга. Каубойски роман. Мисля, че това ме шокира почти толкова силно, колкото промяната във външността му. Имаше нещо толкова… нормално във всичко това. Като дампир той обичаше каубойските романи и аз често го дразнех, че иска да бъде каубой. Не зная защо, но си представях, че това му хоби е изчезнало след превръщането му в стригой. Обзета от безумна надежда, аз се вгледах в лицето му, сякаш очаквах да видя някаква драстична промяна, че докато съм спяла, отново е станал същият както преди. И може би последният месец и половина е бил само един лош сън.

Но не. Червените очи и твърдото изражение попариха всичките ми надежди.

— Спа доста дълго — додаде той. Осмелих се да хвърля бърз поглед към прозореца. Пълен мрак. Беше нощ. По дяволите. Исках да поспя само два часа. — И си яла.

Развеселената нотка в гласа му ме подразни.

— Ами, да, умирам си за пеперони. Какво искаш?

Той отбеляза докъде е стигнал в книгата и я остави на масата.

— Да те видя.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че единствената ти цел е да ме превърнеш в една от живите мъртви.

Той не каза нищо, което донякъде ме обърка. Мразех да се чувствам така, сякаш каквото и да кажех, нямаше значение. Вместо това се опита да ме убеди да седна:

— Не се ли уморяваш да стоиш все права?

— Току-що се събудих. Освен това след като мога да прекарам един час в хвърляне на мебели, няма да ми навреди да постоя малко.

Не зная защо продължавах да подхвърлям обичайните си остроумни забележки. Честно казано, имайки предвид ситуацията, би трябвало просто да не му обръщам внимание. Трябваше да си мълча, вместо да му играя по свирката. Навярно се надявах, че ако продължа да се шегувам, както бях свикнала, ще получа отговор от стария Дмитрий. Потиснах въздишката си. Ето че отново забравях неговите уроци. Стригоите не са тези, които някога са били.

— Не е кой знае какво да седнеш — рече той. — Вече ти казах и преди, няма да те нараня.

— „Нараня“ е доста субективен термин. — Сетне, взела внезапното решение да се покажа безстрашна, прекосих стаята и седнах на фотьойла срещу него. — Сега доволен ли си?

Той наклони глава и няколко кичура от кестенявата му коса се измъкнаха от опашката, на която я бе вързал.

— Пак си красива, дори след като току-що си станала от сън и цялата тази съпротива. — Погледът му се плъзна към дрехите, които бях захвърлила на пода. — Никоя ли не ти харесва?

— Не съм тук, за да се контя за теб. Дизайнерските парцалки няма да ме накарат изведнъж да загоря от желание да се присъединя към клуба на стригоите.

Той ме изгледа дълго и пронизващо.

— Защо не ми вярваш?

Сега на свой ред аз се втренчих невярващо в него.

— Как можеш да ме питаш? Ти ме отвлече. Убиваш невинни хора, за да оцелееш. Ти не си предишният Дмитрий.

— Аз съм по-добър, казах ти го. А колкото до невинните… — Той сви рамене. — Никой не е наистина невинен. Освен това светът е такъв — има хищници и жертви. Силните побеждават слабите. Това е част от естествения ред в природата. Доколкото си спомням, това те интересуваше.

Извърнах поглед. Докато бях в училище, любимият ми предмет извън уроците по бойна техника за пазители беше биологията. Обичах да чета за поведението на животните, за оцеляването на по-силните и по-приспособимите. Дмитрий беше моят образец за такъв мъж — най-силният от всички.

— Това е различно — възразих аз.

— Но не и по начина, по който си мислиш. Защо пиенето на кръв ти се струва толкова странно? Виждала си мороите да го правят. Позволявала си на морой да пие твоята.

Трепнах. Не исках да си спомням как позволявах на Лиса да пие от мен, докато живеехме сред хората. И определено не желаех да мисля за притока на ендорфини в мен след това и как едва не се пристрастих към тях.

— Те не убиват.

— И много изпускат. Невероятно е — въздъхна той, затвори за миг очи, после ги отвори. — Да пиеш кръвта на другите… да гледаш как животът ги напуска и да усещаш как се влива в теб… това е най-върховното преживяване в света.

Да го слушам да говори как убива другите, усили гаденето ми.

— Това е извратено и грешно.

Стана толкова бързо, че не успях да реагирам. Дмитрий скочи, сграбчи ме, притегли ме към себе си и ме повали върху дивана. Едната му ръка ме обгръщаше и се настани така, че част от тялото му се озова върху мен. Аз бях твърде смаяна, за да помръдна.

— Не, не е. И тъкмо за това трябва да ми се довериш. Ще ти хареса. Искам да бъда с теб, Роуз. Наистина да бъда с теб. Ние сме свободни от правилата, които други ни налагат. Сега можем да бъдем заедно — най-силните сред силните, да имаме всичко, което пожелаем. Можем накрая да станем силни като Галина. Бихме могли да имаме място като това, само за нас.

Докато голата му кожа беше студена, останалата част от тялото му, притиснато до мен, беше топла. Червените му очи блестяха, докато говореше и аз видях острите кучешки зъби в устата му. Бях свикнала да виждам такива зъби у мороите, но у него… беше отвратително. За миг обмислих идеята да се опитам да се освободя, но се отказах. Ако Дмитрий искаше да ме държи под него, нищо не можех да направя, за да му попреча.

— Не искам нищо от това — заявих упорито.

— Не ме ли искаш? — попита той с дяволита усмивка. — Някога ме искаше.

— Не — излъгах.

— Какво искаш тогава? Да се върнеш в Академията? Да служиш на мороите, които ще те изпратят срещу опасността, без дори да се замислят? Ако си искала такъв живот, защо си дошла тук?

— Дойдох, за да те освободя.

— Аз съм свободен — отвърна той. — И ако наистина си възнамерявала да ме убиеш, щеше да го направиш. — Измести се леко и приближи лицето си до шията ми. — Но не можа.

— Издъних се. Но няма да се случи отново.

— Да предположим, че е истина. Да предположим, че можеш да ме убиеш сега. Да допуснем дори, че успееш да избягаш. Тогава какво? Ще се върнеш ли обратно у дома? Ще се върнеш ли при Лиса и ще продължиш ли да позволяваш тя да излива тъмната страна на духа в теб?

— Не зная — отвърнах сковано. И не излъгах. Плановете ми бяха да го намеря, не бях мислила какво ще правя след това.

— Знаеш, че този мрак ще те унищожи. Докато тя продължава да използва магията си, независимо колко си далеч, винаги ще усещаш страничните ефекти. Поне докато тя е жива.

Застинах в ръцете му, сетне извърнах лице.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да смяташ да се съюзиш с Нейтан и да я преследваш?

— Не ме интересува какво ще стане с нея — отвърна Дмитрий. — Но с теб — да. Ако си пробудена, Лиса повече няма да е заплаха за теб. Връзката ще се прекъсне.

— И какво ще стане с нея? Тя ще бъде сама.

— Както казах, това не ме интересува. Но да съм с теб — да.

— Така ли? Е, аз пък не желая да бъда с теб.

Той извърна лицето ми към своето, така че сега отново се гледахме един друг. Отново изпитах странното чувство, че хем съм с Дмитрий, хем не съм.

Любов и страх.

Той присви очи.

— Не ти вярвам.

— Вярвай в каквото си искаш. Вече не те искам.

Устните му се извиха в една от онези плашещи, самодоволни усмивки.

— Лъжеш. Виждам го. Винаги разбирам, когато лъжеш.

— Истина е. Преди те исках. Но вече не. — Ако продължавах да го повтарям, може би щеше да стане истина.

Той се приближи още повече и аз замръзнах. Ако помръднех дори сантиметър, устните ни щяха да се докоснат.

— Външността ми… моята сила, да, това е различно. По-добро. Но във всичко останало аз съм същият, Роза. Същността ми не се е променила. Връзката помежду ни не се е променила. Ти просто още не го разбираш.

— Всичко се е променило. — Устните му бяха толкова близо до моите, че можех да мисля единствено за онази кратка, страстна целувка, която ми даде последния път, когато беше тук. Не, не, не. Не мисли за това.

— Ако съм толкова различен, тогава защо не те пробуждам насила? Защо ти давам право на избор?

Острият отговор беше на устните ми, но не го изрекох. Отличен въпрос. Защо ми даваше право на избор? Стригоите не даваха на жертвите си възможност да избират. Те убиваха безмилостно и вземаха това, което искаха. Ако Дмитрий просто искаше да се присъединя към него, тогава е можел да ме превърне в стригой веднага след като ме залови. Беше минал повече от един ден, а той продължаваше да проявява търпение и ми предоставяше лукса да избирам. Защо? Ако ме превърне в стригой, без съмнение щях да стана извратена като него. Всичко щеше да бъде много по-просто.

— И ако съм толкова различен, защо по-рано отвърна на целувката ми? — продължи той, тъй като аз останах мълчалива.

Не знаех какво да му отговоря и усмивката му стана по-широка.

— Нямаш отговор. Знаеш, че съм прав.

Устните му внезапно отново намериха моите. Наддадох слаб вик на протест и безуспешно се опитах да се отскубна от прегръдката му. Но той беше прекалено силен, а и след секунда вече не исках да избягам. Обзе ме същото усещане както преди. Устните му бяха студени, но целувката ме изгаряше. Огън и лед. И той беше прав — наистина отвърнах на целувката.

Една разумна част в мен крещеше отчаяно, че това е грешно. Последния път той прекъсна целувката, преди да се случи нещо повече. Не и този път. Докато продължавахме да се целуваме, разумният глас отслабваше все повече. Тази част от мен, която винаги щеше да обича Дмитрий, ликуваше от усещането на тялото му до моето; от начина, по който увиваше косата ми около пръстите си. Другата му ръка се плъзна по гърба ми, студена до топлата ми кожа. Притиснах се по-близо към него и целувката стана по-страстна — усетих как желанието му се разгаря.

Тогава, в мъглата на това опиянение, езикът ми докосна съвсем леко острия край на единия от кучешките му зъби. Подейства ми като кофа студена вода. С цялата сила, на която бях способна, извърнах глава и прекъснах целувката. Предполагам, че за миг той се бе отпуснал, забравил за предпазливостта, и това ми позволи да се измъкна.

Дишах тежко и цялото ми тяло копнееше за него. Но разумът надделя, поне засега. Господи, какво правех? Това не е Дмитрий, когото познаваш. Не е той. Целувах чудовище. Но тялото ми не беше толкова сигурно.

— Не — промърморих, изненадана колко жалко и умолително звуча. — Не. Не можем да правим това.

— Сигурна ли си? — попита той. Ръката му все още бе заровена в косата ми и насила извърна лицето ми към своето. — Май не си особено против. Всичко може да бъде така, както преди… както беше в хижата… Тогава определено го искаше…

Хижата…

— Не — повторих. — Не го искам.

Той притисна устни към страната ми, сетне обсипа с леки целувки шията ми. Тялото ми отново закопня за него и аз се мразех заради слабостта си.

— А това? — попита той. Гласът му бе едва доловим шепот. — Искаш ли това?

— Ка…

Усетих го. Острото ухапване на зъба по кожата ми, а после устните му засмукаха раната. За половин миг беше мъчително. Болезнено и ужасно. И тогава, изведнъж, болката изчезна. Заля ме вълна на блаженство и радост. И божествена сладост. Никога в живота си не съм се чувствала толкова прекрасно. Малко ми напомняше онези пъти, когато Лиса пиеше от мен. Тогава се чувствах невероятно, но това… Това беше десет пъти по-хубаво. Сто пъти. Удоволствието от ухапването на стригоите е много по-голямо от това на мороите. Усещаш се така, както когато си влюбен за първи път, целият изпълнен със сладостно, радостно чувство.

Когато той се отдръпна, сякаш цялото щастие и чудо на този свят изчезнаха. Дмитрий прокара ръка по устата си, а аз се взрях с широко отворени очи в него. Първият ми инстинкт беше да го попитам защо е спрял, но тогава се стегнах, извиках на помощ всички останали ми сили, за да се преборя с тази божествена омая, обзела ме след ухапването му.

— Защо… какво… — Леко завалях думите. — Каза, че изборът ще е мой…

— И все още е — увери ме Дмитрий. Очите му бяха разширени, дишането му също бе накъсано. И на него му бе подействало толкова силно, както на мен. — Не правя това, за да те пробудя, Роза. Такова ухапване не може да те превърне в стригой. Това е… ами, това е за удоволствие…

Тогава устата му отново се приближи към шията ми, за да пие и светът изчезна за мен.