Ришел Мийд
Кръвно обещание (15)

Глава 13

На следващия ден беше Великден. Всички бяха станали и се приготвяха за църква. Цялата къща ухаеше приятно, изпълнена с ароматите на храната, която приготвяше Олена. Празният ми стомах запротестира и се запитах дали ще успея да дочакам до следобеда за огромното пиршество, което тя приготвяше. Въпреки по-особеното ми отношение и съмненията ми към Бог, през живота си доста често бях ходила на църква. Най-вече от любезност към останалите и желание да се впиша в обществените порядки. Дмитрий ходеше, защото там намираше успокоение. Питах се дали отиването ми днес в Божия храм ще ми даде някакво просветление за това, което трябва да направя.

Малко ме беше срам да придружа останалите. Всички бяха официално облечени, а аз нямах други дрехи освен джинси и обикновени ризи. Виктория забеляза притеснението ми и ми зае бяла дантелена блуза, която ми беше малко тясна, но иначе ми стоеше добре. След като се настанихме на семейната пейка, аз се огледах, питайки се как Дмитрий бе намирал успокоение в тесния параклис на Академията, след като е израснал с това място.

Беше огромно. Можеше да побере четири параклиса. Таванът бе висок, украсен със сложни орнаменти и позлата, а иконите на светците покриваха почти всяка повърхност. Обстановката бе величествена и направо заслепяваща. Въздухът бе наситен със сладкото ухание на тамян, толкова плътно, че направо виждах дима.

Имаше много хора, от човешката раса и дампири, изненадах се да видя и неколцина морои. Очевидно мороите, които посещаваха града, бяха достатъчно набожни, за да дойдат на църква, въпреки тъмните дела, с които може би се занимаваха. И като заговорихме за морои…

— Ейб не е тук — казах на Виктория, като се огледах. Тя беше от лявата ми страна, а Олена от дясната. Въпреки че не ми приличаше на особено религиозен, някак си очаквах да ме следва навсякъде. Надявах се, отсъствието му да означава, че е напуснал Бай. Последната ни среща доста ме бе изнервила. — Дали е напуснал града?

— Мисля, че той е мюсюлманин — обясни Виктория. — Но доколкото зная, все още е тук. Каролина го е видяла тази сутрин.

Проклет змей. Не си е тръгнал. Какво ми беше казал? Аз мога да бъда много добър приятел или много лош враг.

Тъй като не казах нищо, Виктория ме изгледа загрижено.

— Всъщност той никога не е правил нищо лошо, докато е бил наоколо. Обикновено провежда някакви срещи и после изчезва. Наистина го вярвах, когато ти казах, че не смятам, че ще те нарани, но сега ме тревожиш. Да не би да имаш някакви неприятности?

Отличен въпрос.

— Не зная. Той просто, изглежда, се интересува от мен, това е всичко. Но не разбирам защо.

Веждите й се смръщиха по-дълбоко.

— Ние няма да позволим да ти се случи нещо — заяви яростно.

Усмихнах се едновременно на загрижеността й и на приликата й с Дмитрий в този миг.

— Благодаря. У дома има хора, които може би ме търсят и мисля, че Ейб просто… ме проверява. — Това беше любезен начин да опиша някой, който или смята да ме завлече обратно в Щатите с ритници и крясъци, или просто да направи така, че да изчезна завинаги.

Виктория, изглежда, усети, че смекчавам истината.

— Е, казах го съвсем сериозно. Няма да му позволя да те нарани.

Службата започна и сложи край на разговора ни. Напевната проповед на свещеника беше красива и вдъхновена, но не ми въздействаше както обикновено. Беше на руски, също като на панихидата, но днес никой не ми превеждаше. Отляво на олтара златокос ангел ме наблюдаваше от високата повече от метър икона. Докато се възхищавах на красивата обстановка, мислено се отнесох другаде.

Изведнъж ме връхлетя неочакван спомен. Веднъж Дмитрий бе получил разрешение да го придружа на кратко пътуване през уикенда до Айдахо на среща с други пазители. Айдахо не беше от местата, където копнеех да отида, но бях щастлива, че ще бъда с него. Той бе убедил училищната администрация, че за мен пътуването е с „учебна цел, за да натрупам опит“. Беше малко след смъртта на Мейсън и след шока и трагедията, които училището преживя, биха ми разрешили всичко, ако трябва да съм честна.

За съжаление в пътуването нямаше нищо мързеливо или романтично. Дмитрий имаше да върши работа и при това трябваше да я свърши бързо. Така че не се разтакавахме, а спирахме само когато бе абсолютно необходимо. Имайки предвид, че при последното ни съвместно пътуване се натъкнахме на жестоко клане на морои, може да се каже, че това беше много по-приятно. Както обикновено, Дмитрий не ми позволи да шофирам, въпреки уверенията ми, че ще стигнем до крайната цел два пъти по-бързо. Или може би тъкмо заради тях не ми позволи.

По някое време спряхме на една бензиностанция, за да заредим колата и да хапнем нещо набързо. Намирахме се високо в планините, в малък град, който биеше академията „Свети Владимир“ по отдалеченост и уединеност. В ясни дни планините се виждаха от територията на училището, но усещането да си сред самите тях беше съвсем различно. Заобикаляха ни от всички страни и бяха толкова близо, че имах чувството, че можем да прескачаме от един връх на друг. Дмитрий привършваше със зареждането на колата. Със сандвича в ръка отидох зад бензиностанцията, за да се насладя по-добре на гледката.

Сякаш цивилизацията изчезна. Пред мен се простираха безкрайни редици заснежени борове и всичко изглеждаше застинало и тихо, не се чуваше никакъв шум, с изключение на далечните звуци, идващи от магистралата зад мен. Сърцето ме болеше от случилото се с Мейсън и все още сънувах кошмари за стригоите, които ни бяха пленили. Болката все още бе остра и мъчителна, но нещо в умиротворението на пейзажа ми подейства успокоително.

Когато погледнах към девствения, висок почти метър сняг, внезапно ми хрумна една шантава идея. Отпуснах се върху дебелата снежна покривка, приличаща на пухкаво одеяло. Останах да лежа така за миг. После започнах да движа краката и ръцете си напред и назад. Когато свърших, не станах, а продължих да лежа, зареяла поглед в безбрежното синьо небе.

— Какво правиш? — разнесе се гласът на Дмитрий. — С изключение на това, че изстудяваш сандвича си?

Сянката му падна върху мен и аз погледнах към високата му фигура. Въпреки студа слънцето грееше ослепително, а лъчите му танцуваха върху тъмните му коси. Помислих си, че в този миг прилича на ангел.

— Правя снежен ангел — отвърнах. — Не знаеш ли какво е това?

— Зная. Но защо? Сигурно замръзваш.

Носех дебело зимно палто, шапка и ръкавици, както и всички други аксесоари, необходими за студено зимно време. Но беше прав за сандвича ми.

— Не съвсем. Макар че може би малко лицето ми.

Той поклати глава и се усмихна накриво.

— Ще замръзнеш, когато се качиш в колата и целият този сняг се разтопи.

— Мисля, че се тревожиш повече за колата, отколкото за мен.

Дмитрий се засмя.

— Повече се тревожа да не замръзнеш.

— Тук? Та това е нищо. — Потупах земята до мен. — Ела. Ти също можеш да направиш снежен ангел, а после да тръгнем.

Той продължи да се взира надолу към мен.

— За да замръзна и аз ли?

— За да се позабавляваш. И да оставиш отпечатъка си в Айдахо. А и това не би трябвало да те притесни, нали? Не си ли придобил някаква устойчивост към студа в Сибир?

Той въздъхна, но продължи да се усмихва. Това бе достатъчно да ме стопли, дори в това студено време.

— Ето пак. Убедена си, че Сибир прилича на Антарктида. Аз съм от южната част. Там времето е почти същото като тук.

— Само си търсиш извинения — укорих го. — Освен ако не искаш насила да ме завлечеш в колата, ще трябва и ти да направиш снежен ангел.

Дмитрий ме гледа изучаващо известно време и си помислих, че наистина ще ме повлече към колата. Лицето му все още беше открито и дружелюбно, но в изражението му се долавяше някаква нежност, която накара сърцето ми да запрепуска. Сетне, без предупреждение, той се отпусна в снега до мен и остана да лежи, без да продума.

— Добре — заговорих аз, след като не помръдна. — Сега трябва да движиш ръцете и краката си.

— Знам как се прави снежен ангел.

— Тогава го направи! Иначе ще заприличаш на тяло, очертано с тебешир на някое местопрестъпление.

Той отново се засмя. Звукът отекна богат и топъл в застиналия въздух. Накрая, след още малко увещаване от моя страна, Дмитрий раздвижи ръцете и краката си и направи снежен ангел. Когато свърши, очаквах да скочи и да настоява да потеглим, но вместо това той също остана да лежи в снега, зареял поглед в синьото небе и планинските върхове над нас.

— Хубаво е, нали? — попитах. Дъхът ми образуваше облачета в мразовития въздух. — Предполагам, че в някои отношения не е по-различно от гледката в ски курорта… но не зная. Днес се чувствам някак си по-различно.

— И с живота е така — каза той. — Докато растем и се променяме, някои неща, които сме преживели преди, добиват ново значение. Ще се случва постоянно до края на дните ти.

Понечих да го подразня за навика му винаги да ми изнася лекции за живота, но в този миг ми хрумна, че е прав. Когато започнах да се влюбвам в Дмитрий, чувствата ми бяха толкова всепоглъщащи. Никога дотогава не бях изпитвала нещо подобно. Бях убедена, че няма начин да го обичам повече. Но сега, след случилото се с Мейсън и стригоите, нещата бяха различни. Обичах Дмитрий много по-силно. Обичах го по различен начин, много по-дълбоко. След като видях колко преходен и крехък е животът, започнах да го ценя много повече. Преживяното ме накара да осъзная колко много означава той за мен и колко тъжна и опустошена ще се почувствам, ако го изгубя.

— Мислиш ли, че би било хубаво да имаш хижа там? — попитах, като посочих най-близкия връх. — Там, сред гората, където никой не би могъл да те намери?

— За мен би било хубаво. Ти би се отегчила.

Опитах се да си представя какво би било да сме заедно само двамата някъде сред дивата пустош. Малка стая, камина, легло… не мислех, че би било толкова отегчително.

— Няма да е толкова зле, ако имахме кабелна телевизия. И интернет. И топлината на телата ни.

— О, Роуз. — Той не се засмя, но усещах, че отново се усмихва. — Не мисля, че би била щастлива на някое тихо място. Винаги ще искаш да правиш нещо.

— Да не би да казваш, че не мога за дълго да задържа вниманието си върху нещо?

— Съвсем не. Казвам само, че в теб гори огън, който определя всичките ти действия, който те кара постоянно да искаш да подобриш света, както и живота на тези, които обичаш. Да защитаваш слабите. Това е едно от прекрасните ти качества.

— Само едно, така ли? — Говорех нехайно, но думите му ме развълнуваха. Той беше съвсем искрен, когато говореше за прекрасните ми качества, а това, че се гордееше с мен, бе повече от всичко, което бих могла да си пожелая.

— Едно от многото — промълви Дмитрий. Надигна се и погледна надолу към мен. — Така че никаква уединена хижа за теб. Не и докато не станеш стара, много стара жена.

— На колко, на четиридесет ли?

Той поклати глава раздразнено и стана, без да отговори на шегата ми. При все това продължи да ме гледа със същата привързаност, която усетих в гласа му. Имаше и възхищение и си помислих, че никога не бих могла да бъда нещастна, докато Дмитрий ме смята за прекрасна и красива. Наведе се и ми протегна ръка.

— Време е да вървим.

Поех я и се оставих да ме издърпа. След като се изправих, ръцете ни останаха преплетени малко по-дълго, отколкото бе необходимо. После се пуснахме и огледахме работата си. Два идеални снежни ангела — единият по-голям от другия. Като отстъпих внимателно назад, се наведох и очертах по една окръжност над главите им.

— Какво е това? — попита Дмитрий, когато отново се изправих.

— Ореоли — ухилих се аз. — Подходящи за такива божествени създания като нас.

— Доста силно казано.

Останахме загледани в ангелите още няколко минути, припомняйки си онзи скъп и спокоен момент, когато лежахме един до друг в снега. Искаше ми се това, което бях казала, да е истина, да сме оставили белег в планината. Но знаех, че след следващия сняг, ангелите ни ще изчезнат в белотата и от тях няма да остане нищо, освен споменът.

Дмитрий докосна нежно ръката ми и без да проговорим повече, двамата се обърнахме и закрачихме обратно към колата.

Сравнен с този спомен за него и начина, по който ме бе погледнал там, в планината, си помислих, че ангелът, който гледаше надолу към мен в църквата, е някак си блед и скучен. Не че исках да го обидя.

Богомолците седнаха обратно по местата си, след като се причестиха с хляб и вино. Останах седнала по време на церемонията, но все пак разбрах някои от думите на свещеника. Живот. Смърт. Унищожение. Вечност. Знаех достатъчно, за да схвана значението. Бих се обзаложила, че и думата „възкресение“ също е била спомената. Въздъхнах. Искаше ми се наистина да е толкова лесно да победим смъртта и да върнем обратно тези, които обичаме.

Службата свърши и аз излязох заедно с Беликови, изпълнена с меланхолия.

Докато хората се разминаваха на изхода, видях как си разменят яйца. Виктория ми обясни, че тук това било голяма традиция. Неколцина души, които не познавах, ми дадоха яйца и аз се почувствах малко неудобно, че нямах да им дам в замяна. Освен това се питах как изобщо ще ги ям. Бяха украсени по различни начини. Някои бяха просто оцветени, но други бяха много красиво изрисувани.

След службата всички бяха възбудени и бъбреха оживено, докато стояхме отпред. Приятели и семейства се прегръщаха, спираха се да разменят последни клюки. Стоях близо до Виктория и се опитвах да проследя разговора, който се водеше на руски и английски.

— Виктория!

Обърнахме се и видях Николай, който вървеше към нас. Той ни удостои — като под нас, разбирам Виктория — с блестяща усмивка. Беше облечен официално и изглеждаше страхотно в светлозелената си риза и тъмнозелена вратовръзка. Погледнах към Виктория, опитвайки се да открия нещо по-особено в реакцията й. Напразно. Усмивката й беше любезна, искрено се радваше да го види, но в отношението й нямаше нищо романтично. Отново се зачудих кой ли е мистериозният й „приятел“.

Николай беше с още неколцина момчета, които бях виждала и преди. Те също ме поздравиха. Също като членовете на семейство Беликови и те, изглежда, ме възприемаха като постоянното присъствие тук.

— Остава ли уговорката за купона на Марина? — попита Николай.

Почти бях забравила. Това беше купонът, на който той ни бе поканил още първия ден, когато се запознахме. Тогава Виктория бе приела, но за моя изненада тя поклати глава.

— Не можем. Имаме семейни планове.

Това беше новина за мен. Имаше вероятност да се е случило нещо, за което още не знаех, но се съмнявах. Имах чувството, че лъже и като лоялна приятелка не казах нищо. Стана ми криво обаче, като видях помръкналото лице на Николай.

— Наистина ли? Ще ни липсвате.

Тя сви рамене.

— Ще се видим в училище.

Но това, изглежда, не го утеши особено.

— Да, но…

Погледът на Николай се отмести от лицето й и се насочи към нещо зад нас. Намръщи се. Двете с Виктория се обърнахме назад и усетих как настроението й се промени.

Три момчета вървяха към нас. Те също бяха дампири. Не забелязах нищо необичайно у тях, с изключение на самодоволните усмивки — но другите дампири и морои, които се бяха събрали пред църквата, имаха същите физиономии, сходни с тези на моите компаньони. Обезпокоени. Разтревожени. Смутени. Трите момчета се спряха до нас, пробивайки си път в нашия кръг.

— Предполагах, че сигурно ще си тук, Коля — каза единият. Той заговори на перфектен английски, но на мен ми отне време, за да разбера, че говори за Николай. Така и не можах да разбера руските прякори.

— Не знаех, че си се върнал — отвърна Николай сковано. Докато оглеждах двамата, долових явна прилика. Имаха една и съща светлокестенява коса и слабо телосложение. Очевидно бяха братя.

Погледът на брата на Николай се спря върху мен. Лицето му светна.

— Ти сигурно си необещаното американско момиче. — Не се изненадах, че знае коя съм. След панихидата повечето местни дампири разказваха истории за американското момиче, което участвало в жестоки схватки със стригоите, но нямало нито клетвен знак, нито знак на пазител.

— Аз съм Роуз. — Нямах представа какво са намислили тези момчета, но нямах намерение да показвам страх пред тях. Типът, изглежда, оцени моята увереност и стисна ръката ми.

— Аз съм Денис. — Посочи към приятелите си. — Артур и Лев.

— Кога пристигна в града? — попита Николай, който не изглеждаше никак щастлив от тази среща.

— Едва тази сутрин. — Денис се обърна към Виктория. — Чух за брат ти. Съжалявам.

Изражението на Виктория бе сурово, но тя кимна учтиво.

— Благодаря.

— Наистина ли е загинал, докато е защитавал морои?

Не ми хареса подигравателния тон на Денис, но Каролина бе тази, която изрази на глас гневните ми мисли. Не бях забелязала кога бе приближила групата ни. Тя също не изглеждаше щастлива да види Денис.

— Той е загинал в битка със стригоите. Като герой.

Денис сви рамене, безразличен към гневната нотка в гласа й.

— Няма значение, пак е мъртъв. Сигурен съм, че мороите ще възхваляват името му през идните години.

— Ще го възхваляват — заявих аз. — Той спаси много от тях. Както и дампири.

Денис отново се извърна към мен, а очите му се вгледаха изучаващо няколко секунди в лицето ми.

— Чух, че и ти си била там. Че двамата сте били изпратени на невъзможна мисия.

— Не беше невъзможна. Ние победихме.

— Дали Дмитрий щеше да го каже, ако беше жив?

Каролина скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако сте дошли тук, за да се заяждате и да причинявате неприятности, по-добре си вървете. Това е църква.

Изненадах се. Когато се запознах с нея, ми се стори мила и добра, една обикновена млада майка, която работи, за да издържа семейството си. Но в този миг повече от всякога приличаше на Дмитрий. Виждах у нея същата сила, същата ярост, която я караше да защитава близките си и да се опълчи на враговете. Не че тези момчета бяха точно нейни врагове. Честно, все още не разбирах кои са те.

— Ние само си говорим — рече Денис. — Просто исках да разбера какво се е случило с брат ти. Повярвай ми, наистина мисля, че смъртта му е истинска трагедия.

— Той не би съжалявал — заявих. — Умря, сражавайки се за това, в което вярваше.

— Защитавайки други, които приемат жертвата му за даденост?

— Това не е вярно.

— О? — Денис ми се усмихна накриво. — Тогава защо ти не работиш като пазител? Убила си стригои, но нямаш клетвен знак. Нито знак на пазител, доколкото чух. Защо не си там, за да защитаваш с тялото си мороите?

— Денис — заговори притеснено Николай, — моля те, върви си.

— Не говоря с теб, Коля. — Денис не откъсваше поглед от мен. — Просто се опитвам да разбера Роуз. Тя убива стригои, но не работи за пазителите. Явно се различава от всички мекушави хора в този град. Може би повече прилича на нас.

— Тя изобщо не е като вас — отсече Виктория.

Тогава разбрах и по гърба ми пробягаха ледени тръпки. Това бяха онези дампири, за които ми бе разказал Марк. Истинските необещани. Самотните отмъстители, които търсят стригои, но не изпълняват ничии заповеди, нито се отчитат за делата си пред пазителите. Всъщност не се страхувах от тях. В известен смисъл Денис беше прав. Аз наистина донякъде бях като тях. И все пак… имаше нещо у тези момчета, което ме дразнеше.

— Тогава защо си в Русия? — попита един от приятелите на Денис. Вече не си спомнях името му. — Доста дълго пътуване за теб. Не ми се вярва да си дошла без основателна причина.

— Тя дойде, за да ни каже за Димка — процеди Виктория.

Денис ме изгледа.

— Аз пък смятам, че е тук на лов за стригои. В Русия има много повече, отколкото в Америка.

— Тя нямаше да е в Бай, ако беше на лов за стригои, глупако — спокойно отвърна Виктория. — Щеше да бъде във Владивосток или Новосибирск.

Новосибирск. Името ми беше познато. Но къде го бях чувала? Миг по-късно си спомних. Сидни го бе споменала. Новосибирск беше най-големият град в Сибир.

— Може би само минава оттук — продължи Денис. — Може би ще пожелае да се присъедини към нас, когато утре сутринта потеглим за Новосибирск.

— За Бога! — възкликнах аз. — Аз съм тук. Престанете да говорите все едно ме няма. И защо ще искам да дойда с вас?

В очите на Денис лумна див пламък.

— Защото там има добър лов. Много стригои. Ела с нас, за да ни помогнеш да ги унищожим.

— И колко от вас се върнаха последния път? — попита Каролина сурово. — Къде е Тимоша? Къде е Василий? Вашата ловна дружина става все по-малобройна. Кой от вас ще е следващият? Кое семейство ще оплаква близкия си?

— Лесно ти е да говориш — тросна се един от приятелите на Денис. Мисля, че беше Лев. — Вие си стоите тук и не правите нищо, докато ние се жертваме, за да ви защитаваме.

Каролина го изгледа с възмущение и аз си спомних, че се среща с пазител.

— Вие се забърквате в опасности, без да мислите. Ако искате да сме в безопасност, тогава останете тук и защитавайте семействата си, когато имат нужда. Ако искате да се биете със стригоите, присъединете се към пазителите и действате заедно с онези, които притежават повече здрав разум.

— Пазителите не ходят на лов за стригои! — извика Денис — Те си седят, чакат и си подвиват опашките пред мороите!

За съжаление имаше право. Но не съвсем.

— Това се променя — уверих го аз. — Вече има мнения, че трябва да атакуваме стригоите. Освен това някои морои се учат да се бият наравно с нас. Можеш да помогнеш, като станеш част от тази нова стратегия.

— Като теб ли? — засмя се той. — Ти все още не си ни казала защо си тук, а не си с пазителите. Можеш да разправяш каквото си щеш на останалите, но аз зная защо си тук. Виждам го в теб. — Безумният му, зловещ поглед почти ме накара да повярвам, че наистина го е видял. — Единственият начин да отървем света от злото е да го сторим сами. Да издирваме и преследваме стригоите, а след това да ги избиваме — един по един.

— Без никакъв план — довърши Каролина. — Без да помислите за последствията.

— Ние сме силни и знаем как да се бием. Това е единственото, от което се нуждаем, за да трепем стригоите.

В този миг разбрах. Най-после осъзнах какво се опитваше да ми каже Марк. Денис казваше точно това, което мислех и аз, откакто напуснах „Свети Владимир“. Тръгнах без план, готова да се хвърля срещу опасността, защото смятах, че имам мисия, която само аз мога да доведа докрай. Само аз можех да убия Дмитрий. Само аз можех да унищожа злото в него. Но не мислех как ще успея да го постигна — след като ме бе побеждавал в повечето от учебните ни схватки, докато още беше дампир. А сега, когато притежаваше силата и бързината на стригоите? Той ме превъзхождаше във всяко едно отношение и аз почти нямах шанс да го победя. При все това не ми пукаше. Бях обсебена, убедена, че трябва да го направя.

За мен всичко това бе имало смисъл, но сега… като чух същите доводи от Денис, изведнъж ми се сториха налудничави. Безразсъдни, както бе изтъкнал Марк. Мотивите им може и да бяха добри, както и моите, но в същото време бяха самоубийствени. Честно казано, без Дмитрий животът ми нямаше смисъл. И преди никога не съм се страхувала да рискувам, но сега осъзнах, че има огромна разлика между това да умреш напразно и заради нещо, което си заслужава. Ако умра, опитвайки се да убия Дмитрий, защото нямам стратегия, тогава животът ми не би имал смисъл.

В този момент излезе свещеникът и каза нещо на руски. От тона и изражението му ми се стори, че попита дали всичко е наред. След службата той се бе смесил с останалата част от паството. Като представител на човешката раса вероятно не разбираше отношенията между дампирите, но несъмнено бе усетил някакво напрежение.

Денис му се усмихна престорено и измърмори някакво любезно обяснение. В отговор свещеникът му се усмихна, кимна и се отдалечи, защото в този момент някой го извика.

— Достатъчно — заяви Каролина рязко, след като свещеникът вече не можеше да я чуе. — Трябва да си вървите. Сега.

Тялото на Денис се напрегна, а моето отвърна инстинктивно, готово за бой. Мислех си, че ще започне свада тук и сега, но след няколко секунди се отпусна и се извърна към мен.

— Първо ми ги покажи.

— Да ти покажа какво? — попитах.

— Знаците. Покажи ми колко стригои си убила.

Не реагирах веднага, питайки се дали не е някакъв трик. Очите на всички бяха вперени в мен. Извърнах се леко, повдигнах косата на врата си и му показах татуировките. Малките мълнии бяха там, както и тази, която бях получила от последната битка. От смаяното ахване на Денис предположих, че досега не е виждал свидетелство за толкова много убийства. Пуснах косата си и срещнах спокойно погледа му.

— Нещо друго? — попитах.

— Губиш си времето — промълви той накрая, сочейки хората зад мен. — С тях. С това място. Би трябвало да дойдеш с нас в Новосибирск. Ние ще вдъхнем нов смисъл на живота ти.

— Аз съм тази, която отговаря за живота си. — Посочих надолу към улицата. — Бяхте помолени да си вървите. Тръгвайте.

Затаих дъх, все още готова за схватка. След няколко напрегнати мига групата се оттегли. Преди да се обърне, Денис ми хвърли един последен, пронизващ поглед.

— Не това искаш и го знаеш. Ако промениш решението си, ела на улица „Казакова“, номер 83. Тръгваме утре на разсъмване.

— Ще тръгнете без мен — уверих го.

От усмивката на Денис отново ме полазиха студени тръпки.

— Ще видим.