Ришел Мийд
Кръвно обещание (12)

Глава 10

По време на обяда всички се чувстваха толкова добре с Ейвъри, че групата се бе събрала отново същата вечер и си бе устроила лудешки купон. Лиса си мислеше за това, докато на следващата сутрин беше в час по английски. Миналата нощ бяха останали до късно, нарушавайки вечерния час. Споменът извика усмивка на устните на Лиса, докато потискаше една прозявка. Не можех да сдържа леката ревност, която изпитах. Знаех, че щастието на Лиса се дължи на Ейвъри и колкото и да беше дребнаво, това малко ме дразнеше. В същото време… приятелството с Ейвъри ме караше да се чувствам по-малко виновна, задето бях изоставила Лиса.

Тя отново се прозя. Беше й трудно да се концентрира върху „Алената буква“^[1], докато се бореше с последствията на лекия махмурлук. Ейвъри, изглежда, разполагаше с неизчерпаем запас от алкохол. Ейдриън се бе развихрил, но Лиса беше малко по-колеблива. Тя отдавна се бе отказала от лудешките купони, но миналата вечер се бе поддала на всеобщото настроение и бе изпила повече чаши вино, отколкото трябваше. По странна ирония приличаше на моето безразсъдство с водката. И двете бяхме прекалили с пиенето, въпреки че се намирахме на хиляди километри една от друга.

Внезапно пронизителен вой разцепи въздуха. Лиса вдигна рязко глава, както и всички останали в класа. В ъгъла на стаята малката пожарна аларма мигаше и пищеше предупредително. Съвсем естествено някои от учениците се развеселиха, а други се престориха на уплашени. Останалите изглеждаха изненадани и стояха в очакване по местата си.

Учителката също изглеждаше стресната и след кратък оглед Лиса реши, че не е планирана тревога. Обикновено учителите бяха предварително информирани, когато се провеждаше тренировка за действие при пожарна тревога, но госпожа Малой нямаше онова типично изражение, което учителите добиваха, когато се опитваха да преценят каква част от урока им ще пропадне.

— Хайде, тръгвайте — рече госпожа Малой раздразнено, като грабна някакъв клипборд, с прикрепените към него листа. — Знаете какво трябва да правите. — Процедурата при пожарна тревога беше добре отработена.

Лиса последва останалите и настигна Кристиан.

— Ти ли го направи? — попита тя.

— Не. Макар че ми се щеше да бях. Този час направо ме убиваше.

— Теб? Аз имам най-ужасното главоболие, което можеш да си представиш.

Той й се ухили многозначително.

— Да ти е за урок, малка госпожице Пиянде.

В отговор тя му се нацупи и го ръгна леко в ребрата. Двамата стигнаха до мястото в двора, определено за събиране на класа, и се присъединиха към подобието на редица, която останалите се опитваха да образуват. Госпожа Малой пристигна, провери всички по списъка и остана доволна, че никой не липсва.

— Не мисля, че това е било планирано — промърмори Лиса.

— Съгласен съм — отвърна Кристиан. — Което означава, че дори и да няма пожар, ще мине известно време.

— Ами, тогава няма какво да висите тук, нали?

Кристиан и Лиса се обърнаха изненадани при раздалия се зад тях глас и се озоваха срещу Ейвъри. Тя бе облечена в пурпурна рокля, покачена на черни обувки с високи токчета, които изглеждаха съвсем не на място сред мократа трева.

— Какво правиш тук? — попита Лиса. — Мислех, че си в стаята си.

— Все едно. Там е толкова скучно. Трябваше да дойда и да ви освободя, приятели.

— Ти ли направи това? — Кристиан беше леко впечатлен.

Ейвъри сви рамене.

— Казах ви, беше ми скучно. Хайде да вървим, докато суматохата не е стихнала.

Кристиан и Лиса се спогледаха.

— Ами — заговори бавно Лиса, — предполагам, че след като вече ни провериха…

— Побързайте! — подкани ги Ейвъри. Вълнението й бе заразно и чувствайки се дръзка, Лиса тръгна след нея, а Кристиан ги последва. Сред тълпата ученици никой не забеляза как прекосиха кампуса и се запътиха към сградата за гости.

Саймън се бе облегнал на вратата и Лиса се вцепени. Бяха ги хванали.

— Всичко наред ли е? — попита го Ейвъри.

Саймън, определено образец на силния и мълчалив тип, кимна и единственият му отговор беше, че се изправи. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и се отдалечи. Лиса беше смаяна.

— Той просто… ще ни остави ей-така? И той ли участва? — Саймън не беше в кампуса като учител, но все пак… това не означаваше, че трябва да позволява на учениците да бягат от час заради фалшива пожарна тревога.

Ейвъри се усмихна дяволито, докато го гледаше как се отдалечава.

— Ние сме заедно от известно време и той си има да върши други неща, а не да ни дундурка.

Тя ги поведе вътре, но вместо да отидат в стаята й, те се запътиха в друга част на сградата, към място, което добре познавах: стаята на Ейдриън.

Ейвъри затропа по вратата.

— Хей, Ивашков! Отвори!

Лиса притисна ръка към устата си, за да сподави кикота си.

— Дотук с тайното промъкване. Всички ще ни чуят.

— Аз искам той да ни чуе — възрази Ейвъри.

Продължи да блъска по вратата и да крещи, докато накрая Ейдриън се появи на прага. Косата му стърчеше на всички посоки и имаше тъмни кръгове под очите. Миналата нощ беше пил два пъти повече от Лиса.

— Какво…? — примигна той. — Вие не трябваше ли да сте в час? О, Боже! Не съм спал чак толкова много, нали?

— Пусни ни да влезем — заяви Ейвъри и се промуши покрай него. — Тук имаме бегълци от пожар.

Тръшна се върху дивана и се настани удобно, докато Ейдриън продължаваше да се взира слисано в нея. Лиса и Кристиан последваха примера й.

— Ейвъри задейства пожарната аларма — осветли го Лиса.

— Добра работа — похвали я Ейдриън и се срути в дълбокото кресло. — Но защо сте дошли тук! Това ли е единственото място, което не е обхванато от унищожителни пламъци?

Ейвъри запърха кокетно с мигли към него.

— Не си ли щастлив да ни видиш?

Той я изгледа замислено за миг.

— Винаги съм щастлив да те видя.

Обикновено Лиса се отнасяше малко пуритански към подобни закачки, но сега размяната на реплики й се стори забавна. Всичко беше толкова диво, толкова глупаво… един вид отдих от тревогите й напоследък.

— Няма да им отнеме много време, за да разберат, че е било фалшива тревога. Навярно вече всички са обратно по класните стаи.

— Може би — съгласи се Ейвъри, като качи краката си на масичката за кафе. — Но нещо ми подсказва, че още една аларма ще се включи веднага щом затворят вратите на училището.

— Как, по дяволите, го правиш? — изуми се Кристиан.

— Тайна.

Ейдриън разтърка очите си. Явно цялата работа го забавляваше, въпреки че го бяха събудили.

— Не можеш през целия ден да включваш пожарната аларма, госпожице Лазар — отбеляза.

— Всъщност имам силното усещане, че след като проверят всичко при втората, ще се включи трета.

Лиса се засмя високо, макар че причината за смеха й бе по-скоро реакцията на момчетата, отколкото заявлението на Ейвъри. Кристиан, в пристъп на антисоциален бунт, бе подпалвал някои особи, които не му се нравеха. Ейдриън пък прекарваше по-голяма част от дните си в пиене и пушене. И за двамата беше много трудно да ги смае светско момиче като Ейвъри. Тя от своя страна изглеждаше много доволна от постижението си.

— Ако разпитите са свършили, няма ли да предложиш нещо освежително на гостите си? — попита тя.

Ейдриън се надигна и се прозя.

— Добре, добре, нахално момиче. Ще направя кафе.

— С нещо за вкус? — Тя наклони глава към шкафа с алкохолните напитки.

— Сигурно се шегуваш! — слиса се Кристиан. — Останал ли ти е въобще черен дроб?

Ейвъри приближи до шкафа и извади някаква бутилка. Размаха я към Лиса.

— Искаш ли?

Дори сутрешното революционно настроение на Лиса си имаше граници. Болката в слепоочията от снощния винен разгул още не бе преминала.

— Ъъ, не.

— Страхливци — заключи Ейвъри и се обърна към Ейдриън. — Е, добре тогава, господин Ивашков, слагай каната с кафето. Обичам коняка си с глътка кафе.

Малко след това излязох от главата на Лиса, завърнах се в моята и потънах в благословената забрава на собствените си обичайни сънища. Но блаженството ми не продължи дълго, защото много скоро силни удари ме върнаха към действителността.

Отворих очи и силна, пронизваща болка запулсира в задната част на черепа ми — без съмнение последиците от онази отровна водка. Махмурлукът на Лиса не беше нищо в сравнение с моя. Понечих да затворя очи, за да потъна отново в дълбок сън, който щеше да премахне болката. Тогава отново чух ударите и което беше още по-лошо, цялото ми легло се тресеше с все сила. Някой го риташе.

Отворих отново очи, обърнах се и се озовах право срещу умните тъмни очи на Ева. Ако Сидни беше срещала много дампири като Ева, можех да я разбера защо смяташе, че сме слуги на дявола. Стиснала устни, Ева отново изрита леглото.

— Хей! — извиках. — Вече съм будна!

Старицата промърмори нещо на руски, а Пол надникна зад нея и преведе.

— Тя казва, че не си будна, докато не станеш от леглото.

И без повече предупреждения, тази садистична вещица продължи да рита леглото. Аз се изправих рязко и светът се завъртя около мен. Казвала съм го и преди, но този път наистина го мислех. Повече никога нямаше да пия. Никога нищо добро не излизаше от това. Завивките изглеждаха адски изкусителни за агонизиращото ми тяло, но още няколко ритника от обутия в ботуш крак на Ева ме накараха да скоча от леглото.

— Добре, добре. Сега доволна ли си? Станах. — Изражението на Ева не се промени, но поне спря да рита леглото. Обърнах се към момчето. — Какво става?

— Баба казва, че трябва да отидеш с нея.

— Къде?

— Тя каза, че не е нужно да знаеш.

Понечих да заявя, че никъде няма да отида с тази луда вещица, но един поглед към заплашително й лице ме накара да размисля. Нищо чудо да превръщаше тези, които не й се подчиняват, в крастави жаби.

— Добре — промърморих. — Ще бъда готова, след като си взема душ и се преоблека.

Пол преведе думите ми, но Ева поклати глава и отново заговори.

— Тя казва, че няма време — обясни Пол. — Трябва да тръгнем веднага.

— Мога ли поне да си измия зъбите?

Тя направи тази малка отстъпка, но явно и дума не можеше да става за смяна на дрехите. Всъщност навярно така бе по-добре. Всяка стъпка ме караше да се чувствам още по-замаяна и вероятно щях да припадна, ако трябваше да свърша нещо толкова сложно като събличане и обличане. Дрехите ми не миришеха, нито бяха изцапани, а само малко смачкани, тъй като бях спала с тях.

Когато слязох долу, видях, че никой не беше буден, с изключение на Олена. Тя миеше чиниите, останали от миналата нощ, и се изненада да ме види будна. Така ставахме двама.

— Не е ли рано за теб? — попита майката на Дмитрий.

Обърнах се и погледнах кухненския часовник. Ахнах. Бяха минали само четири часа, откакто си бях легнала.

— Мили Боже! Нима слънцето вече е изгряло?

Удивително, но беше. Олена предложи да ми направи закуска, но Ева даде да се разбере, че няма време. Стомахът ми едновременно искаше и ненавиждаше храната, затова не можах да определя дали беше добре, или зле да погладувам.

— Няма значение — махнах с ръка. — По-добре да вървим и да свършим с това.

Ева отиде в дневната и след малко се върна с голяма чанта с дълга дръжка. Подаде ми я и ме погледна очаквателно. Аз свих рамене, взех я и я преметнах през рамо. Беше пълна, но не тежеше чак толкова много. Тя отиде в друга стая и се върна с още една платнена чанта. Взех и нея и преметнах дръжките й през същото рамо, като трябваше да се постарая да не загубя равновесие. Тази беше по-тежка, но гърбът ми не възрази особено.

Когато излезе за трети път и се върна с голяма кутия, започнах да се нервирам.

— Какво е това? — настоях да узная, като я взех от нея. Тежеше, сякаш беше пълна с тухли.

— Баба каза, че трябва да ги носиш — обяви Пол.

Ева ми подаде още една кутия, като я сложи върху първата. Не беше толкова тежка, но в този момент това вече наистина нямаше значение. Олена ми хвърли съчувствен поглед, поклати глава и се върна мълчаливо към чиниите. Очевидно нямаше желание да спори с Ева.

След това Ева потегли, а аз я последвах послушно, опитвайки се да крепя кутиите и чантите на рамото ми. Беше доста тежък товар и тялото ми, страдащо от махмурлук, никак не бе доволно, но бях достатъчно силна и реших, че едва ли ще е проблем да отида до града или където там ни водеше тази шантава старица. Пол подтичваше от едната ми страна. Явно задачата му беше да ме осведоми, ако Ева реши, че трябва да нося още нещо.

Изглежда, пролетта идваше по-бързо в Сибир, отколкото в Монтана. Небето беше ясно, а лъчите на сутрешното слънце стопляха удивително бързо всичко наоколо. Е, не можеше да се сравни с летните горещини, но времето определено беше приятно. Но не и за мороите.

— Знаеш ли къде отиваме? — попитах Пол.

— Не — отвърна той весело.

Въпреки че беше толкова стара, Ева се движеше с удивителна бързина и аз установих, че трябва да бързам, ако исках да не изоставам с товара си. По някое време тя погледна назад и каза нещо. Пол преведе.

— Баба каза, че е изненадана, че не можеш да вървиш по-бързо.

— Да, аз пък съм изненадана, че някой друг не носи всичко това.

Той отново преведе.

— Тя каза, че след като си толкова прочута убийца на стригои, това не би трябвало да е проблем.

Изпълних се с огромно облекчение, когато видях, че наближаваме центъра на града… само че ние го подминахме.

— О, хайде стига — измърморих. — Къде, по дяволите, отиваме?

Без да се обърне, Ева избъбри нещо.

— Баба каза, че вуйчо Димка никога не би се оплаквал толкова много.

Момчето не беше виновно за случващото се. Той беше просто посредник, но въпреки това всеки път, когато заговореше, ми идеше да го сритам. Както и да е, продължих да нося товара си и не казах нищо повече. Донякъде Ева имаше право. Бях ловец на стригои и беше истина, че Дмитрий никога не би се оплакал заради капризите на една стара дама. Щеше търпеливо да изпълни задължението си.

Опитах се да го призова в мислите си и да почерпя сили от него. Отново си спомних онзи път в хижата, за вкуса на устните му и прекрасното усещане на кожата му върху моята.

Сякаш отново чух гласа му да шепне в ухото ми, че ме обича, че съм красива, че съм единствената… Мисълта за него не облекчи пътуването с Ева, но го направи много по-поносимо.

Бяхме вървели повече от час, когато най-после стигнахме до малка къща. Цялата бях плувнала в пот и едва не припаднах от облекчение. Къщата беше на един етаж, построена от обикновени дъски, очукани от времето и изгнили от дъждовете. Но прозорците бяха обградени с много красиви и стилни дървени жалузи, боядисани в синьо, украсени с бели шарки. Бяха същите ярки цветове, които бях видяла върху сградите в Москва и Санкт Петербург. Ева почука на вратата. Отначало не се чу нито звук и аз се паникьосах, че трябва да се обърнем и да потеглим обратно.

Накрая една жена отвори вратата — морой. Беше около тридесетина годишна, много хубава, с високи скули и руса коса, но с ягодово червен оттенък. Като видя Ева, възкликна изненадано, усмихна се и я поздрави на руски. Погледна към Пол и мен и бързо отстъпи настрани, за да влезем.

Мина на английски веднага щом разбра, че съм американка. Всички тези хора, които владееха поне два езика, искрено ме удивляваха. В Щатите това не беше често срещано явление. Тя посочи към масата и ми каза да седна, което посрещнах с огромна радост.

— Казвам се Оксана — представи се жената и стисна ръката ми. — Съпругът ми Марк е в градината и скоро ще дойде.

— Аз съм Роуз — отвърнах.

Оксана ни предложи столове. Моят беше дървен с права облегалка, но в този момент ми се стори като пухено легло. Въздъхнах щастливо и изтрих потта от челото си. Междувременно Оксана разопакова нещата, които носех.

Чантите бяха пълни с остатъци от храната от панихидата. Горната кутия съдържаше някакви чинии и тенджери. Пол обясни, че преди много време Оксана ги била дала назаем на баба му. Накрая Оксана стигна до най-долната кутия и ако щете ми вярвайте, но тя беше пълна с… тухли.

— Сигурно е някаква шега — едва успях да изрека. От другата страна на стаята Ева изглеждаше изключително самодоволна.

Оксана много се зарадва на подаръците.

— О, Марк много ще се зарадва за тухлите. — Усмихна ми се. — Много мило от твоя страна, че си ги донесла чак дотук.

— За мен беше удоволствие — излъгах най-безсрамно.

Задната врата се отвори и влезе един мъж — навярно Марк.

Беше висок, с яко и силно телосложение, а посивялата му коса подсказваше, че е по-възрастен от Оксана. Изми ръцете си на мивката в кухнята и се присъедини към нас. Едва не ахнах, като видях лицето му и открих нещо много по-странно от разликата във възрастта. Той беше дампир. За миг се зачудих дали не е някой друг, а не съпругът й Марк. Но това беше името, с което Оксана го представи и истината ме шашна: морой и дампир женена двойка. Разбира се, двете раси се смесваха постоянно. Но брак? Това беше много скандално в света на мороите.

Опитах се да прикрия изненадата си и да се държа възможно най-любезно. Оксана и Марк изглеждаха много заинтересовани от моята персона, макар че говореше най-вече тя. Марк просто наблюдаваше с любопитна физиономия. Косата ми беше пусната, така че татуировките ми не се виждаха и не можеше да се разбере, че нямам клетвения знак или съм „необещана“. Може би той просто се чудеше какво прави едно американско момиче в тази затънтена част на света. А може би си мислеше, че съм поредното попълнение към общността на кървавите курви.

След третата си чаша вода започнах да се чувствам много по-добре. Приблизително по това време Оксана заяви, че трябва да хапнем. Стомахът ми посрещна с радост идеята. Тя и Марк приготвиха храната заедно, като отказаха всякаква помощ.

Беше нещо изумително да ги наблюдавам как работят заедно. Никога не бях виждала по-ефикасен екип. Никога не си пречеха и нямаха нужда да си казват какво трябва да се направи. Просто го знаеха. Въпреки теснотията кухнята беше модерно обзаведена и не след дълго Оксана сложи в микровълновата печка купа с нещо като картофена яхния. Марк беше с гръб към нея и търсеше нещо в хладилника, но когато тя завъртя копчето за включване, той каза:

— Не, няма нужда да е толкова дълго.

Аз примигнах изненадано, като местех поглед от единия към другия. Той дори не бе видял колко време бе нагласила тя. Тогава разбрах.

— Вие имате връзка! — възкликнах.

И двамата ме погледнаха смаяно.

— Да. Ева ли ти каза? — попита Оксана.

Стрелнах с поглед старицата, която отново бе добила онова дразнещо, самодоволно изражение.

— Не. Тази сутрин Ева не беше особено общителна.

— Повечето тук го знаят — каза Оксана и се върна към работата си.

— Тогава… тогава ти владееш духа.

Това отново я накара да спре. Двамата с Марк си размениха учудени погледи.

— Това — рече тя — не е нещо, което всички знаят.

— Повечето смятат, че не владееш нито един елемент, нали?

— Откъде знаеш?

Защото точно такива бяхме двете с Лиса. Сред мороите винаги са се разказвали легенди за връзките, но как са се създавали също винаги си е оставало мистерия. Обикновено се смяташе, че просто „така се случва“. Също като Оксана, и за Лиса се смяташе, че е от мороите, които не специализират в нито един от елементите. Сега вече знаехме, че връзките се осъществяват само при онези морой, които владеят духа, и то с дампири, чийто живот са спасили.

Нещо в гласа на Оксана ми подсказа, че не е особено изненадана, че зная. Обаче не успях да си обясня как го е разбрала и бях толкова изумена от откритието си, че не можах да промълвя нищо. Единствените двама, за които знаехме, че са били свързани по този начин, бяха легендарните Владимир и Анна. А тези истории, предавани през вековете, бяха толкова непълни и забулени в тайни, че бе трудно да се различи истината от измислицата. Единствените други доказателства за съществуването на духа бяха госпожа Карп — наша бивша учителка, която полудя, и Ейдриън. Досега той беше най-голямото ни откритие — морой, който владееше духа и малко или много беше психически стабилен. Е, зависи как гледаш на нещата.

Когато седнахме на масата, повече не се повдигна въпросът за духа. Оксана водеше разговора, придържаше се към леки и незначителни теми и постоянно превключваше на двата езика — руски и английски. Докато се хранех, изучавах нея и Марк, търсейки признаци за нестабилност. Не забелязах такива. Изглеждаха като приятна и съвсем обикновена двойка. Ако не знаех, нямаше да имам причина да заподозра нещо. Оксана не изглеждаше потисната, нито психически разстроена. Марк явно не бе поел от нея онзи отвратителен мрак, който понякога проникваше в мен.

Стомахът ми прие храната и най-после главоболието ми взе да отминава. Но по някое време ме обзе някакво странно усещане. Беше объркващо, сякаш нещо трептеше в главата ми, заля ме гореща вълна, последвана от студена. Усещането изчезна така бързо, както се бе появило. Надявах се да е последният лош ефект от онази дяволска водка, която бях погълнала.

Приключихме с храната и аз скочих от масата, за да помогна с раздигането. Оксана поклати глава.

— Не, няма нужда. Трябва да отидеш с Марк.

— Ъ? — изненадах се аз.

Марк попи устни със салфетката си и се изправи.

— Да. Да вървим в градината.

Понечих да го последвам, но се спрях и хвърлих поглед към Ева. Очаквах да ме смъмри, задето зарязвам чиниите, но изражението й не беше нито неодобрително, нито самодоволно. Беше по-скоро… многозначително. Почти очаквателно. Нещо в него извика студени тръпки по гърба ми и аз си спомних думите на Виктория: Ева бе сънувала пристигането ми.

Градината, в която ме въведе Марк, бе по-голяма отколкото очаквах, оградена от дебела тухлена стена, покрай която се извисяваха дървета. Вече се бяха разлистили и младите листа правеха сянка. Повечето от храстите и цветята бяха разцъфтели, а младите издънки се бяха източили. Беше много красиво и аз се запитах дали Оксана няма пръст във всичко това. С помощта на духа Лиса можеше да накара растенията да пораснат и разцъфтят. Марк посочи към една каменна пейка. Двамата седнахме мълчаливо един до друг.

— Е — наруши той тишината. — Какво би искала да знаеш?

— Леле. Май не си губиш времето.

— Не виждам защо да го правя. Сигурно имаш много въпроси. Ще отговоря, доколкото е във възможностите ми.

— Откъде знаеш? — попитах. — Че аз също съм „целуната от сянката“? Знаеш го, нали?

Той кимна.

— Ева ни каза.

Е, това вече беше изненада.

— Ева?

— Тя може да усеща нещата… неща, които останалите от нас не умеят. Макар че невинаги разбира какво усеща. Просто знае, че у теб има нещо странно, което е усетила около друга личност. Затова те е довела при мен.

— Струва ми се, че можеше да го направи и без да ме кара да мъкна половината кухня.

Марк се засмя.

— Не го приемай лично. Тя те изпитва. Искала е да разбере дали си достойна за нейния внук.

— И какъв е смисълът? Той вече е мъртъв. — Думите едва не ме задавиха.

— Истина е, но въпреки всичко за нея е важно. И между другото, тя наистина мисли, че си достойна.

— Показва го по доста странен начин. Искам да кажа, извън това, че ме доведе да се срещна с вас.

Той отново се засмя.

— Дори без нея, Оксана щеше да разбере каква си още щом те види. Когато си целуната от сянката, аурата ти се променя.

— Значи тя също може да вижда аурите — промърморих аз. — Какво друго прави? Сигурно може да лекува, иначе ти нямаше да си целунат от сянката. Владее ли супервнушението? Може ли да влиза в сънищата на другите?

Това го изненада.

— Да, внушението й е много силно… но, какво искаш да кажеш с това да влиза в сънищата на другите?

— Ами то е като… нахлува в съзнанието им, когато са заспали. В съзнанието на всички, не само в твоето. Тогава те могат да водят разговор, сякаш са заедно. Един мой приятел го може.

По изражението на Марк разбрах, че това е новост за него.

— Твой приятел? Този, с когото сте партньори по връзка?

Партньори по връзка? Никога не бях чувала този термин. Прозвуча ми странно, но имаше смисъл.

— Не… един друг, който владее духа.

— Друг? Колко познаваш?

— На практика трима. Е, сега вече четирима, като броим Оксана.

Марк се извърна и се загледа разсеяно в туфа розови цветя.

— Толкова много… това е невероятно. Аз съм срещал само един, който владее духа, и това беше преди много години. Той също беше свързан с пазителя си. Пазителят умря и това го съсипа. Той все още помага на мен и Оксана, когато се опитваме да разберем някои неща.

През цялото време бях подготвена за смъртта си и се боях за живота на Лиса. При все това никога не ми бе хрумвало какво щеше да е смъртта за двама души, които са свързани. Как щеше да се отрази на другия? Какво щеше да е усещането, когато се отвори толкова огромна празнина, след като си бил неразривно свързан с този, който си е отишъл?

— Макар той никога да не ми е споменавал, че се вмъква в сънищата на другите — продължи Марк. Засмя се и около сините му очи се образуваха дружелюбни бръчици. — Мислех си, че бих могъл да ти помогна, но може би си дошла тук, за да помогнеш на мен.

— Не зная — промълвих замислено. — Мисля, че вие имате повече опит от мен.

— Къде е твоят партньор по връзка?

— В Щатите. — Не исках да се впускам в по-подробни обяснения, но някак си изпитах нужда да му кажа цялата истина. — Аз… аз я напуснах.

Той се намръщи.

— Напуснала си я, защото си решила да дойдеш тук? Или си я напуснала, защото си я изоставила?

Изоставила. Думата ми подейства като плесница и аз внезапно си припомних последния ден, в който я видях, когато я оставих разплакана.

— Трябваше да свърша нещо — смънках уклончиво.

— Да, зная. Оксана ми каза.

— Какво ти е казала?

Сега той се поколеба.

— Тя не биваше да го прави… Опита се да не го прави.

— Да прави какво? — възкликнах, изведнъж почувствала се притеснено, без да зная причината.

— Тя, ами… Проникнала е в съзнанието ти. По време на обяда.

Замислих се и внезапно си спомних странното гъделичкане в главата ми, горещата вълна, която ме бе обляла.

— Какво точно означава това?

— Този, който владее духа, може да разбере много неща за някого по аурата му. Но Оксана може да навлезе по-навътре, да достигне и прочете много повече информация. Понякога тази нейна възможност е свързана с внушението… но резултатите са много, много силни. И това не е редно. Не бива да се прави с някого, с когото не си свързан.

Нужно ми бе малко време, за да го осъзная. Нито Лиса, нито Ейдриън можеха да четат мислите на другите. Ейдриън можеше да се промъква в чуждите сънища, това бе най-близо до проникването в нечие съзнание. Лиса не можеше да го прави, дори с мен. Аз можех да я усещам, но не и тя мен.

— Оксана е усетила… о, не зная как да го обясня. Някакво безпокойство в теб. Тръгнала си на нещо като мисия. Душата ти е белязана с отмъщение. — Марк се протегна внезапно, повдигна косата ми и се втренчи във врата ми. — Както си мислех. Ти си необещана.

Отдръпнах главата си.

— Защо това е толкова важно? Целият този град е пълен с дампири, които не са пазители. — Продължавах да смятам Марк за добър човек, но не обичах да ме поучават. Това винаги ме е дразнело.

— Да, но те скоро ще станат такива. Ти… и останалите като теб… сте нещо като отцепници. Вие сте обсебени от желанието да залавяте стригои, като това се превръща в лична битка с тях заради желанието да отмъстите за всички злини, които са ни причинили. Това може да доведе само до по-големи беди. Постоянно съм свидетел на подобни катастрофи.

— Постоянно? — смаях се аз.

— Как мислиш, защо броят на пазителите намалява? Някои се отказват, за да имат семейства и дом. Или поемат по своя път, като теб, продължават да се сражават със стригоите, но не отговарят за действията си пред никого — освен ако не ги наемат за бодигардове или ловци на стригои.

— Наемни дампири… — Внезапно започнах да разбирам как Ейб, който не беше от кралски произход, се бе сдобил с бодигардовете си. Предполагам, че с пари можеш да си купиш всичко. — Никога досега не бях чувала за подобно нещо.

— Разбира се, че не си. Да не би да смяташ, че мороите и другите пазители биха искали да се знае? Да не би да искаш да те подмамят с подобно предложение?

— Не виждам какво лошо има в лова на стригои. Когато се отнася за стригоите, ние винаги се защитаваме, а не нападаме. Може би ако повече дампири ги преследват и избиват, те няма да са толкова голям проблем.

— Навярно, но има различни начини да се прави, като някои са по-добри от останалите. А когато се впусне в преследване някой като теб, чието сърце е пълно с тъга и жажда за мъст? Това не е най-добрият начин. Ще те направи по-небрежна и уязвима. А мракът, който съпътства тези, които са целунати от сянката, още повече усложнява нещата.

Скръстих ръце пред гърдите си и се загледах с каменна физиономия пред себе си.

— Да, сигурно е така, но нищо не мога да направя.

Той се извърна към мен. Изражението му ме изненада за пореден път.

— Защо просто не позволиш на своя партньор по връзка да излекува мрака в душата ти?