Ришел Мийд
Кръвно обещание (10)

Глава 8

Реакциите на членовете на семейството на Дмитрий бяха смесени. Някои се разплакаха. Някои бяха смаяни. А други — най-вече Ева и Виктория — просто стояха с безизразни лица, също както би направил Дмитрий. Това ме разстрои не по-малко от сълзите; толкова много ми напомни за него. От всички тях бременната Соня, която се бе прибрала у дома малко след като съобщих новината, имаше най-силна физическа реакция. Тя изтича разплакана в стаята си и повече не пожела да излезе.

Обаче не след дълго Ева и Олена се раздвижиха. Заговориха бързо на руски, явно планираха нещо. Проведоха се няколко телефонни разговора, а Виктория излезе с някаква задача. Изглежда, никой не се нуждаеше от мен, затова аз основно се мотаех из къщата, като се опитвах да не им се пречкам.

Не след дълго се озовах пред шкафа с книгите. Взирах се в лавиците, които бях видяла по-рано, и бавно прокарвах ръка по подвързаните с кожа книги. Заглавията бяха на кирилица, но това нямаше значение. Да ги докосвам и да си представям как Дмитрий ги е държал и чел, някак си ме караше да се чувствам по-близо до него.

— Търсиш нещо леко за четене? — Сидни бе влязла в стаята и стоеше до мен. По-рано отсъстваше от къщата, но вече бе чула новините.

— Съвсем леко, след като не разбирам нито дума — отвърнах.

Посочих към сновящите из къщата членове на семейството. — Какво става тук?

— Организират погребението на Дмитрий — обясни Сидни. — Или по-скоро панихида в негова памет.

Намръщих се.

— Но той не е мъртъв…

— Шшт — прекъсна ме тя с рязък жест и се огледа предпазливо към останалите наоколо. — Не го казвай.

— Но е истина — изсъсках в отговор.

Тя поклати глава.

— Не и за тях. Тук… в тези села и градове… не съществува състояние „между двата свята“. Или си жив, или си мъртъв. Те няма да признаят, че той е станал един от… онези. — Не можа да прикрие отвращението в гласа си. — За тях във всяко едно отношение той е мъртъв. Ще го оплачат и ще продължат. Както би трябвало да направиш и ти.

Не се обидих от грубото й държание, защото знаех, че не го прави нарочно. Просто си беше такава.

Проблемът бе, че състоянието „между два свята“ бе съвсем реално за мен и заради това не можех да продължа напред. Поне засега.

— Роуз… — поде Сидни след няколко секунди мълчание. Избягваше погледа ми. — Съжалявам.

— За Дмитрий?

— Да… Нямах представа. Всъщност не се държах много мило с теб. Искам да кажа, не мога да се преструвам, че ми харесва да съм близо до такива като вас, вие сте… ами, очевидно не сте хора. Но… не зная. И вие имате чувства, и вие обичате, и вас ви боли. А докато сме пътували за насам, си таяла в себе си всички тези ужасни новини, а аз не те облекчих с нищо. Съжалявам за това. Съжалявам и задето си мислех най-лошото за теб.

Отначало реших, че се извинява за това, че ме е нарекла дяволско изчадие, но след това разбрах. Сидни през цялото време си е мислела, че съм дошла, за да стана кървава курва, а сега смяташе, че единствената цел за идването ми тук е да съобщя тъжната вест на семейството на Дмитрий. Не си дадох труд да я поправя.

— Благодаря, но не би могла да знаеш. И честно, ако аз бях на твое място… не зная. Вероятно щях да се държа по същия начин.

— Не — поклати глава тя. — Не би го направила. Ти винаги си мила с хората.

Изгледах я невярващо.

— Да не би през последните дни да си пътувала с някой друг? У дома репутацията ми не е на мило същество. Доста съм избухлива и го осъзнавам.

Тя се усмихна.

— Да, такава си. Но в същото време, когато се налага, казваш правилните неща на хората. Да кажеш истината на Беликови… ами, било е доста трудно. И без значение какво говориш, ти можеш да бъдеш мила и правиш всичко, което е по силите ти, за да накараш другите да се почувстват по-добре. Е, поне през повечето време.

Бях малко изненадана. Така ли изглеждах в очите на другите? Често се възприемах като истинска гаднярка, която избухва и при най-малкия повод, и се замислих как се бях държала със Сидни през последните няколко дни. Двете с нея доста се препирахме, но предполагам, че като цяло съм била приятелски настроена, както и с останалите, с които се запознах.

— Ами, благодаря — смутолевих, не знаейки какво друго да кажа.

— Видя ли се с Ейб, докато се разхождахте с Виктория из града?

— Не. — Осъзнах, че бях забравила за мистериозния си спасител. — А трябваше ли?

— Просто предположих, че те е намерил.

— Кой е той? Защо е дошъл при нас, когато си му казала, че съм ранена?

Сидни се поколеба и си помислих, че и този път любопитството ми ще бъде възнаградено с поредното алхимично мълчание. После, след като се огледа притеснено, заговори с нисък глас.

— Ейб не е от кралски произход, но е много влиятелен. Не е руснак, но често пребивава в страната, винаги по бизнес — легален и нелегален, мисля. Той е приятел с всички влиятелни морои и през повечето от времето изглежда, че контролира и алхимиците. Зная, че е замесен в процеса на изработването на татуировките ни… но бизнесът му се простира много по-далеч. Зад гърба му го наричаме със специално име… змей.

— Зме… какво? — Не успях да чуя добре думата. Прозвуча ми като ззмей. Определено не бях я чувала досега.

Тя се усмихна леко на смущението ми.

— Змей на руски означава „змия“. Но не е обикновена змия. — Очите й се присвиха, докато се опитваше да измисли най-точно обяснение. — Този термин се среща в доста митове. Понякога героите трябва да се бият с гигантски змии. Има също няколко легенди за магьосници със змийска кръв, които са били наричани така. Ами змията от райската градина? Която изкусила Ева? Тя също е била наричана змей.

Потръпнах. Добре, всичко това изглеждаше доста страховито, но някои неща си дойдоха по местата. Според слуховете алхимиците имаха връзки с нашите управници и власти, а Ейб очевидно упражняваше доста влияние сред тях.

— Ейб ли е този, който е настоял да дойдеш с мен в Бай? Причината алхимиците да ти заповядат да дойдеш тук?

Тя отново остана мълчалива за миг, сетне кимна.

— Да… когато се обадих онази нощ в Санкт Петербург, ми казаха, че те търсят. Ейб ми нареди чрез алхимиците да остана с теб, докато той се срещне тук с нас. Очевидно те търси по поръчение на някого.

Изстинах. Страховете ми се оправдаваха. Някой ме търсеше. Но кой? Ако Лиса е поръчала да ме издирят, щях да го усетя, докато бях в главата й. Не мисля, че беше Ейдриън, не и след като толкова отчаяно се опитваше да се добере до някаква следа за местонахождението ми. А и той разбираше необходимостта ми от това пътуване.

Тогава кой ме търсеше? И защо? Този Ейб ми звучеше като високопоставена персона — нищо че явно бе замесен в сенчест бизнес, някой, който би могъл да е свързан с кралицата или други, не по-малко важни личности. Дали му е било заповядано да ме открие и върне обратно? Или, имайки предвид колко много ме мрази кралицата, му е било наредено да се увери, че няма да се върна обратно? Дали си имах работа с наемен убиец? Беше явно, че Сидни се отнася към него със смесица от страх и уважение.

— Може би аз не искам да се срещам с него — заявих.

— Не мисля, че той ще те нарани. Искам да кажа, че ако е искал, досега вече щеше да го е сторил. Но бъди внимателна. Той винаги играе по няколко игри наведнъж и е замесен в достатъчно тайни, за да си съперничи с алхимиците.

— Значи му нямаш доверие?

Тя ми хвърли тъжна усмивка, сетне се обърна, за да си тръгне.

— Явно си забравила: аз не вярвам на никого от вас.

Когато изчезна от погледа ми, реших да изляза навън, по-далеч от тъгата и трескавите приготовления в къщата. Седнах на най-горното стъпало на задната веранда и се загледах в Пол, който си играеше. Строеше някаква крепост с конструктора си. Въпреки че беше чувствителен към мъката в семейството, на него му бе трудно да е засегнат от „смъртта“ на един вуйчо, когото бе виждал само един или два пъти в живота си. Новината не беше толкова разтърсваща и смазваща за него, колкото за останалите от нас.

След като явно разполагах с доста свободно време, реших да проверя как е Лиса. Въпреки решението си да скъсам с Академията и стария си живот, донякъде бях любопитна да видя как се развиват нещата с Ейвъри Лазар.

Независимо че намеренията на Лиса бяха добри, все пак тя имаше известни колебания, задето бе поканила Ейвъри на обяд. Но остана приятно изненадана, когато видя колко лесно се вписа Ейвъри в компанията им, бъбрейки си непринудено с Ейдриън и Кристиан. Разбира се, Ейдриън се впечатляваше от всяка хубава жена. В началото Кристиан беше по-недоверчив, но и той се поддаде на чара й — особено когато продължи да дразни Ейдриън. Всеки, който се бъзикаше с Ейдриън, се ползваше с особеното благоволение на Кристиан и бе на челно място в списъка му с предпочитаните личности.

— И така, я ми обясни това — каза Ейвъри, докато увиваше спагетите лингуини около вилицата си. — Ти какво правиш? Просто се мотаеш по цял ден из Академията? Опитваш се да наваксаш преживяванията си от гимназията?

— Няма какво да поправям — надменно отвърна Ейдриън. — Винаги съм бил господар на преживяванията си в гимназията. Всички ме обожаваха и се възхищаваха от мен. Не че това би трябвало да е някаква изненада.

До него Кристиан едва не се задави с храната си.

— Е, значи се опитваш да възкресиш славните си дни. Оттогава май нещата все вървят надолу, така ли?

— В никакъв случай — отсече Ейдриън. — Аз съм като хубавото вино. Става все по-добро с годините. Най-доброто все още предстои.

— Изглежда обаче, че след време всичко омръзва — заключи Ейвъри, очевидно без да се впечатли от алегорията с виното. — Аз определено се чувствам отегчена, след като прекарах част от деня да помагам на баща си.

— Ейдриън спи през по-голямата част от деня — отбеляза Лиса, опитвайки се да изглежда невъзмутима. — Така че няма защо да се тревожи, че няма какво да прави.

— Хей, аз прекарвам голяма част от времето си като ти помагам да разгадаеш мистериите на духа — напомни й Ейдриън.

Ейвъри се наведе напред. Красивото й лице се оживи от любопитство.

— Значи е истина? Чувала съм разни истории за духа… за това как можеш да лекуваш?

Лиса не отговори веднага. Все още не бе свикнала да се говори открито за магическата й дарба.

— Покрай другите неща. Все още не сме изучили всичко.

Ейдриън имаше много по-голямо желание да говори по темата — вероятно с надеждата да впечатли Ейвъри — и накратко изложи всички факти относно възможностите на духа като различаването на аурата и внушението.

— И — додаде той — мога да посещавам другите в сънищата им.

Кристиан вдигна ръка.

— Престани. Предчувствам какво ще последва, как всички жени вече те сънуват. Остави ме да се нахраня на спокойствие.

— Нямаше да се разпростирам чак дотам — нацупи се Ейдриън. Но ми се стори, че му се искаше пръв да се бе сетил за шегата. Противно на волята си, малко се развеселих. Ейдриън беше толкова безцеремонен, пренебрежителен и снизходителен с останалите… но при все това в сънищата ми той беше сериозен и загрижен за мен. Беше по-сложна личност, отколкото го мислех.

Ейвъри изглеждаше озадачена.

— Боже. А аз си мислех, че да използваш елемента въздух е страхотно.

Лек бриз внезапно разроши косата й назад и тя доби вид, сякаш щеше да се снима в реклама за бански костюм. Усмихна се ослепително на компанията си. Липсваше единствено фотограф.

Звукът на звънеца ги накара да станат. Кристиан се сети, че е оставил тетрадката с домашното си в друга класна стая и забърза да си я вземе — след като, разбира се, целуна Лиса за довиждане. Ейдриън също се разбърза.

— Учителите започват да ме гледат начумерено, ако се мотая наоколо след започването на часовете. — Поклони се леко на Лиса и Ейвъри. — До скоро, дами.

Ейвъри, на която изобщо не й пукаше за мнението на учителите, придружи Лиса до следващия й час. Лицето й бе замислено.

— И така… ти наистина си с Кристиан, така ли?

Боже, що за въпрос? Ако също като мен през връзката ни с Лиса бе видяла нещата, които правеха Кристиан и Лиса, никога нямаше да попита.

Лиса се засмя.

— Да, защо?

Ейвъри се поколеба, с което събуди любопитството на Лиса.

— Ами… аз чух, че имаш връзка с Ейдриън.

Лиса се закова на място.

— И къде си чула подобно нещо?

— В кралския двор. Кралицата постоянно повтаря колко е щастлива, че вие двамата сте двойка и как винаги сте заедно.

Лиса изпъшка.

— Защото винаги когато отивам в двора, тя кани и него, а след това ни възлага най-различни поръчения, които трябва да изпълним заедно. Не е по мое желание… ами… искам да кажа, не ме разбирай погрешно. Нямам нищо против да прекарвам времето си с него, но Татяна е причината да сме заедно в кралския двор.

— Обаче, изглежда, тя доста те харесва. През цялото време говори за теб, за това колко голям потенциал имаш и колко се гордее с теб.

— Мисля, че се гордее с начина, по който ме манипулира. Голяма досада е да ходя в двора. Тя или не обръща внимание на факта, че съм с Кристиан, или винаги когато й се предостави възможност, говори обидно по негов адрес.

Кралица Татяна, както толкова много други, никога нямаше да може да прости и забрави това, че родителите на Кристиан доброволно бяха избрали да станат стригои.

— Съжалявам — промълви Ейвъри. По изражението на лицето й си личеше, че наистина се чувства зле. — Не исках да те разстройвам. Просто ми се щеше да узная дали Ейдриън е свободен, това е всичко.

Лиса не беше ядосана на Ейвъри. Гневът й бе насочен към кралицата и убеждението й, че всички трябва да се държат по начина, угоден за нея и да играят по свирката й. Светът на мороите открай време се управляваше от крал или кралица, но понякога Лиса си мислеше, че е настъпило време за промяна. Нуждаеха се от система, при която всички щяха да бъдат равни — кралски потомци и обикновените морои. Дори и дампирите.

Колкото повече си мислеше за това, толкова повече кипваше, а гневът и раздразнението се усилваха по начин, характерен повече за мен, отколкото за нея. Понякога й се искаше да се разкрещи, да отиде директно при Татяна и да й заяви, че се отказва от взаимното им споразумение. Никой колеж не си заслужаваше подобна жертва. Може би дори щеше да заяви на Татяна, че е настъпило време за революция, време да се пренареди целият свят на мороите…

Лиса примигна, смаяна от откритието, че трепери. Откъде бяха дошли всички тези чувства? Едно беше да е разстроена от Татяна, но това…? Не беше имала подобни пристъпи на гняв, откакто за пръв път бе започнала да използва духа. Пое дълбоко въздух и се опита да приложи някои техники за успокояване, за да не заподозре Ейвъри, че е на границата да откачи.

— Просто мразя хората да говорят за мен, това е всичко — каза Лиса накрая.

Ейвъри, изглежда, не бе забелязала мимолетния изблик на гняв у Лиса.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, не всички си мислят това за теб. Запознах се с едно момиче… Мия? Да, така се казваше. Не е от кралски произход. — Презрителният тон на Ейвъри подсказваше, че и тя е от кралските потомци, които имат „особено отношение“ към обикновените морои. — Тя само се изсмя на слуховете, че с Ейдриън сте гаджета. Каза, че е абсурдно.

Лиса едва сдържа усмивката си. Мия някога й беше съперница и егоцентрична лигла. Но след като стригоите убиха майка й, Мия се бе изпълнила с гняв и решителност, което се бе понравило на нас двете с Лиса. Мия живееше в двора с баща си, тайно се обучаваше на бойни умения, така че един ден да може да влезе в директна схватка със стригоите.

— О — рече внезапно Ейвъри. — Ето го и Саймън. Трябва да вървя.

Лиса погледна през коридора и видя суровия пазител на Ейвъри. Саймън не беше толкова мрачен, колкото Рийд, братът на Ейвъри, но имаше същото намусено и сковано изражение, както когато Лиса го видя за пръв път. Макар че явно Ейвъри, изглежда, се разбираше добре с него.

— Добре — кимна Лиса. — Ще се видим по-късно.

— Разчитай на това — увери я Ейвъри и понечи да тръгне.

— О, и, Ейвъри…

Ейвъри я погледна.

— Да?

— Ейдриън е свободен.

Единственият отговор на Ейвъри бе кратка усмивка, преди да се присъедини забързано към Саймън.

 

 

В Бай панихидата, организирана от семейството на Дмитрий, беше в пълен ход. Съседи и приятели, всички дампири, пристигаха един по един, мнозина носеха храна. Това беше първото ми впечатление от общността на дампирите, които все още не ми се струваха толкова мистериозни, колкото бе намекнала Сидни. Кухнята бе превърната в нещо като банкетна зала, където кухненският плот и всички налични маси бяха покрити с чинии. Някои от блюдата ми бяха познати, имаше много десерти — курабийки, ухаещи на прясно изпечени, и пасти, покрити с различни ядки и сладолед. Някои от ястията не бях виждала никога досега и не бях сигурна, че искам отново да видя. И по-конкретно една купа, пълна с лигаво зеле, която се стараех да избегна на всяка цена.

Но преди да седнем да се храним, всички излязоха навън и се събраха в полукръг в задния двор. Това бе единственото място, което можеше да побере толкова много хора. В този момент се появи свещеник, от човешката раса. Това малко ме изненада, но предположих, че тъй като живеят сред хората, дампирите навярно посещават техните църкви. А и повечето хора не различаваха дампирите, така че навярно свещеникът изобщо не предполагаше, че не присъства на обикновена панихида. Малцината морои, които бяха в града, също бяха дошли, но те също, малко или много, можеха да минат за хора — макар и по-бледи, особено ако съумееха да скрият острите си кучешки зъби. Хората не очакваха да видят свръхестествени същества в града си, дори те да се намираха под самите им носове, така че много рядко им хрумваха подобни мисли.

Всички притихнаха. Слънцето клонеше към залез и от запад небето бе обагрено в оранжево зарево. Дългите сенки падаха върху насъбралото се множество. Свещеникът водеше погребалната служба на руски, с напевен глас, който звучеше някак си нереално и тайнствено в притъмнелия двор.

Всички църковни служби, на които бях присъствала досега, бяха извършвани на английски, но чувството бе същото. От време на време присъстващите се прекръстваха. Аз не знаех какво трябва да се говори, затова просто наблюдавах и чаках, оставяйки скръбният и монотонен глас на свещеника да изпълни душата ми. Чувствата ми към Дмитрий се надигаха в мен като бушуващ ураган, но аз с все сили се опитах да ги укротя, да ги заключа в сърцето си. Когато службата най-после свърши, странното напрежение, което бе обзело групата, се разсея. Хората отново се раздвижиха, прегръщаха роднините на Дмитрий, ръкуваха се със свещеника. Той си тръгна малко след това.

Дойде време за храната. Чиниите бяха напълнени и всички се настаниха където намерят място в къщата и на двора. Никой от гостите не ме познаваше, а близките на Дмитрий бяха твърде заети, за да ми обръщат много внимание, докато сновяха наоколо и се опитваха да посрещнат всички и да ги настанят удобно. Сидни остана с мен през по-голямата част от времето и въпреки че си говорехме за незначителни неща, присъствието й ми действаше успокоително. Двете седяхме на пода в дневната, облегнати на стената, близо до шкафа с книгите. Тя, както винаги, едва докосваше храната си, което ме накара да се усмихна. Имаше нещо успокояващо в този познат навик.

Когато вечерята приключи, хората продължиха да разговарят на малки групи. Не разбирах нищо от приказките им, но постоянно чувах да се споменава едно име: Дмитрий, Дмитрий. Това ми напомни за неразбираемото съскане на призраците, когато ме посещаваха. Беше потискащо и задушаващо, силата, с която това име, гнетеше сърцето ми. Дмитрий, Дмитрий. Още малко и имах чувството, че нямаше да издържа. Сидни бе изчезнала за малко и аз реших да изляза навън за глътка свеж въздух. Някои от гостите бяха запалили огън в задния двор и сега седяха около него и разговаряха за Дмитрий, така че аз се насочих към предния двор.

Излязох на улицата. Нямах намерение да се отдалечавам много. Вечерта беше ясна и топла, с луна и звезди, които грееха ярко върху черното кадифе на нощното небе. Чувствата ми бяха объркани и сега, когато бях далеч от останалите, си позволих част от онези дълго потискани емоции да се освободят във вид на мълчаливи сълзи, които рукнаха по страните ми. Когато отминах две къщи, седнах върху ръба на тротоара, за да си почина и насладя на тишината около мен. Но покоят ми не трая дълго — острият ми слух долови звука от гласове, които приближаваха откъм къщата на Беликови. Появиха се три фигури. Единият, висок и слаб, беше морой, а другите двама — дампири. Когато спряха пред мен, ги погледнах. Без да си давам труд да ги поздравявам, аз останах на мястото си и вперих поглед в тъмните очи на мороя. Не бях видяла групата по време на панихидата, но разпознах мороя от някъде другаде. Устните ми се извиха в крива, принудена усмивка.

— Ейб Мазур, предполагам.