Джеймс Ролинс
Кръвна линия (17)

10.

2 юли, 10,12 ч.

Във въздуха над Сомалия

Грей нагласи масивните слушалки, заглушаващи рева на двата двигателя на хеликоптера. Погледна на там, накъдето сочеше капитан Алдън.

— Ето го! — извика британският офицер от СРП.

Машината се носеше ниско над изпечени от слънцето ниви, натрошени червени скали и отделни групи жилави дървета. Стада кози се разбягваха под въздушната струя на роторите. В далечината към утринното небе се издигаше планински масив, превръщащ хоризонта в назъбена линия. Но медицинският транспортен хеликоптер нямаше да лети чак дотам.

Алдън сочеше голям лагер от палатки и колиби, разположен на кръстопът. Върху покривите на много от палатките имаше червени кръстове. Около лагера се виждаха паркирани превозни средства — цивилни коли и камиони на ООН, както и множество камили.

Това беше помощен лагер на УНИЦЕФ, ръководен от френската организация „Лекари без граници“. Беше се сгушил сред възвишенията между океана и планините и служеше като пътна станция за живеещите по крайбрежието и във вътрешността.

Стон привлече вниманието на Грей към задната част на хеликоптера. Майор Пател беше завързан с ремъци за носилката на пода. Действието на морфина отминаваше — полетът от летището в Босасо до този медицински анклав бе продължил четири часа. Френските доктори би трябвало без проблем да наместят счупения му пищял и да го стабилизират достатъчно за връщането му в Европа.

Но това не беше истинската причина да дойдат тук.

Състоянието на Пател беше просто прикритие, което да оправдае пътуването им във вътрешността.

Алдън се наведе към Грей, но въпреки това предпочете да използва радиото.

— Имам човек, който би трябвало да ни чака долу. Ако в лагера се носят приказки за отвлечена жена, ще научи.

Грей кимна и погледна към Тъкър и Сейчан. Ковалски беше отпред с майор Бътлър, който пилотираше.

Планът не беше лош. Лагерът се намираше в сянката на Кал Мадо. Беше единствен по рода си в радиус от стотици километри и се бе превърнал в основен кръстопът за целия район — сомалийци, пътешественици и номади се стичаха тук за медицинска помощ и движението бе непрекъснато. Именно затова лагерът беше и стратегически център за събиране на информация. Нищо чудно, че от СРП бяха внедрили свой човек тук.

С повече предпазливост екипът на Грей можеше да научи нещо жизненоважно за Аманда — или най-малко то да стесни периметъра на търсенето. От Вашингтон Пейнтър координираше сателитното претърсване на околните планини. С хората на земята и с очите в небето надеждата беше местоположението на Аманда да бъде установено преди падането на вечерта.

Внезапно зад прозорците на хеликоптера се завихри пясък, вдигнат от роторите. С едно последно спускане от което стомасите им подскочиха, машината най-сетне докосна земята.

Алдън отвори вратата на кабината. Вътре нахлу пясък и жега, докато двигателите постепенно заглъхваха. Всички излязоха и бяха посрещнати от четирима медици, които се втурнаха да помогнат за разтоварването на майор Пател. Носилката беше отнесена до чакащ джип. Майор Бътлър придружи ранения си партньор, за да се увери, че ще положат необходимите грижи за него, и да разпростра ни слуха, че групата им е от чуждестранни доброволци.

Тъкър потупа кучето си, за да го успокои след дългото шумно пътуване.

Ковалски пък се намръщи на обстановката.

— Защо поне веднъж не се окажем на някой плаж, където жените са по бикини, а питиетата се поднасят кокосови орехи?

Сейчан пренебрегна коментара му и застана до Грей.

— И сега какво?

— Насам! — отвърна Алдън и тръгна напред заедно последния член на британския екип — майор Бела Джейн. Капитанът посочи група колиби със сламени покриви.

Прекосиха паркинг с ръждиви камиони, голи като скелети пустинни бъгита и очукани мотоциклети. Охраняваше ги стар „Даймлер Ферет Скаут“, боядисан в бяло и със синята емблема на ООН. Приличаше на малък танк с бронираната си кабина и белгийската картечница L7 отгоре. На колата се беше облегнал миротворец на ООН, който ги изгледа подозрително.

Алдън забеляза накъде е насочено вниманието на Грей.

— Подобни лагери се нуждаят от защита. Нападенията не са рядкост — заради лекарства и дори за вода. Сушата е опустошила почти целия район, допринася за глада и високата смъртност и прогонва хората от крайбрежието към планините.

Стигнаха кръга от колиби и откриха френски доктор, клекнал до дълга редица сомалийски деца. Една сестра приготви спринцовка и я подаде на доктора, който я заби в кокалестата ръка на първото момче.

Грей беше чел за последствията от гражданската война върху хората от южната част на страната и как стотици хиляди цивилни и техните деца са били принудени да се изселят. Всичко това водеше до епидемии от холера, дизентерия и хепатит. Все пак програмата за ваксиниране срещу дребна шарка и полиомиелит беше спасила живота на безброй деца.

— Това е контактът, за когото говорех — каза Алдън и посочи доктора. — В течение е с всичко ставащо в лагера, не пропуска нищо. Много ценен кадър е.

Грей погледна френския лекар — мъж на средна възраст с дебели очила и изгорели от слънцето нос и уши. Оказа се обаче, че е насочил вниманието си не към когото трябва.

— Бааши! — извика Алдън и пристъпи напред, махайки с ръка.

Шпионинът в лагера трепна, когато му биха инжекцията.

— Merci — благодари на френски тъмнокожото момче, спусна ръкава на туниката си и тръгна към тях. — А, господин Тревър. Дойдохте!

— Това ли е контактът? — промърмори под нос Ковалски. Очевидно не беше очарован. — На колко е? Четиринайсет?

— Всъщност на тринайсет — тихо отвърна майор Джейн. Тя се взираше с нескрито възхищение в началника си. — Капитан Алдън го спаси от група мюсюлмански бунтовници край Могадишу. Дете войник. Тогава беше само на единайсет, натъпкан с проклетите амфетамини, жестоко малтретиран, целият в белези от изгасени в тялото му цигари.

Сърцето на Грей се сви при вида на широката усмивка на момчето. То се втурна напред и прегърна капитан Алдън, който се беше отпуснал на коляно. Изглеждаше невъзможно да съчетае тази проста радост с ужасите, описани от майор Джейн.

Алдън прегърна момчето през кльощавите рамене й го поведе към групата.

— Това са хората, с които исках да те запозная, Бааши.

Момчето се усмихна отново и ги заразглежда, но Грей забеляза лекия страх в очите му, типичната предпазливост от срещата с непознати. Бааши се присламча по-плътно до Алдън. Явно старите рани не бяха заздравели напълно.

Кучето на Тъкър приближи и го подуши, за да опознае новия член на глутницата.

Очите на Бааши станаха като паници. От гърдите му се изтръгна тих писък на ужас.

— Айййй…

— Каин, ела тук — нареди Тъкър, когато видя страха на момчето.

Овчарката се върна до стопанина си.

— Долу — подсили Тъкър командата с жест. Коленичи до кучето си, но думите му бяха отправени към момчето. — Няма да те нарани. Обещавам. Той е добро куче.

И протегна ръка, приканвайки момчето да приближи.

Бааши стоеше като закован до капитан Алдън.

— Остави момчето на мира — предупреди Сейчан. — Личи му, че се страхува от кучета.

Ковалски изсумтя в знак на съгласие. Дори Джейн присви загрижено очи.

Тъкър не им обърна внимание и остана с протегната ръка.

Сейчан погледна към Грей за помощ. Той само поклати глава — спомни си показателите за съпричастност на Тъкър. Бяха много над нормата. Тъкър имаше свръхестествената възможност да прониква в душата на другия. И може би това не се отнасяше само за животни.

Алдън, който несъмнено бе свързан с детето, като че ли също споделяше разбирането на Тъкър.

— Всичко е наред, Бааши. Ако искаш…

Момчето гледаше кучето, наклонило глава на една страна, сякаш търсеше в себе си онази изгубена връзка, която имаха децата с всички мъхнати и топли неща. Накрая се отдели от крака на Алдън, като леко трепереше.

Погледът му нито за миг не се откъсваше от Каин.

— Той добро куче? — попита Бааши.

Тъкър кимна веднъж.

Бааши запристъпва напред, сякаш приближаваше ръба на бездънна пропаст.

Каин седеше нащрек, само върхът на опашката му потръпваше от вълнение. Бааши посегна към кучето. Каин проточи нос и подуши шумно.

Бааши се придвижи сантиметър напред — и това беше достатъчно.

Дълъг розов език изскочи напред и близна върховете на пръстите му. Опашката се размаха енергично.

— Харесва те — тихо рече Тъкър.

Усмивката на Бааши се появи отново — отначало колебливо, после по-уверено. Приближи достатъчно, за да докосне главата на Каин. Носът на кучето задуши ръката му.

Бааши се изкиска и каза нещо на сомалийски диалект.

— Гъдел го е — преведе Алдън.

Секунди по-късно момчето седеше на земята, рошеше козината на кучето и се мъчеше да избегне езика му. Грей ги гледаше и си спомняше вчерашната свирепа атака на Каин срещу командоса. Опита се да си представи и момчето с автомат на рамо. В известен смисъл двамата — момчето и кучето — бяха бойци и може би Тъкър беше доловил, че такъв суров живот се нужда от отдушник — невинност и игра, а също и доверие.

Алдън застана до Грей.

— Бааши се възстановява бавно. Тук работят с деца като него. Опитват се да ги рехабилитират, да ги освободят от кошмарите, които са преживели. — Погледна към момчето и кучето, а после и към Тъкър. — Имате чудесен човек в екипа си.

Грей нямаше как да не се съгласи.

Тъкър се дръпна настрана и се загледа в далечните планини. След като беше видял как се бяха представили кучкарят и кучето в Босасо, как Каин бе последвал кървавата следа на Сейчан през безбройните миризми на града, Грей се зачуди дали няма да е по-добре просто да пуснат двамата в планините, да ги оставят да открият Аманда сами и да съобщят местоположението й.

Но това можеше да отнеме дни… дни, с които дъщерята на президента вероятно не разполагаше.

10,34 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

От виковете и развълнуваните гласове навън Аманд разбра, че става нещо. Чу задавеното кашляне на колко двигателя, съпроводено от резки заповеди.

Един африкански войник нахлу в палатката, каза нещо на доктор Блейк, обърна се кръгом и се втурна отново навън. Блейк прекоси палатката и изчезна зад един параван, който скриваше друго легло. Силуетът на сестрата се очертаваше зад паравана. Двамата бяха приближили глави и си говореха тихо.

Аманда напрегна слух. Ако можеше да слезе тихомълком от леглото и да подслуша, щеше да го направи. Но точно сега „потайност“ не беше сред думите, които можеха да опишат състоянието й. Желанието обаче се подклаждаше и от друга причина. Силуетът на другото легло ясно показваше, че то е заето.

Аманда нямаше представа кой е зад паравана. Ранен войник? Някой разболял се член на медицинския екип? Който и да бе, беше вкаран в палатката посред нощ, докато тя е спяла. Видя паравана на сутринта, а докторът и сестрата редовно отиваха зад него, за да се погрижат за новия си пациент.

Знаеше също, че става въпрос за жена — беше чула тих вик зад преградата, несъмнено женски. Но след това пациентката бе замлъкнала. Най-вероятно й бяха дали успокоителни.

Най-сетне Блейк отново се появи и тръгна към Аманда с някаква разпечатка в ръце. Явно забеляза безпокойството й.

— Няма защо да се тревожите, скъпа. — Той махна с ръка към суматохата отвън. — Изглежда, че някой е започнал да задава въпроси за местоположението ви. Буквално чука на вратата ни.

Думите му изпълниха Аманда с надежда и вълнението й се предаде на бебето, което ритна.

— Шшш — прошепна тя и погали корема си.

Беше пътувала с фалшиви документи и се страхуваше, че никой не знае, че именно тя е станала жертва на среднощното отвличане на Сейшелите. Избягваше да поглежда към кръста с украсата му. Знаеше истината. Отвличането не е било въпрос на лош късмет. А внимателно планирана и изпълнена акция.

„Но как… възможно ли е някой да се опитва да ме спаси?“

Надеждите й бързо бяха попарени от Блейк.

— Но ние бързо ще се справим с тях — продължи той и я погледна в очите. — Не искаме да ни прекъсват. Особено след като разполагаме с такива добри новини.

Аманда го разбра и погледна разпечатката.

— Получили сте резултатите от амниоцентезата.

Блейк прелисти няколко страници.

— Тестовете са идеални. Генетиката е стабилна. Показателите са по-добри, отколкото се надявахме. — Той се усмихна. — Скоро ще родите чудо.

11,42 ч.

Лагер на УНИЦЕФ, Сомалия

Сейчан се гушеше с Грей в една от колибите в края на болничния лагер. Ковалски и майор Джейн стояха стража отпред, за да не може никой да подслуша разговора им — а като се има предвид на колко висок глас спореха, вероятността за подобно нещо беше голяма.

— Защото да ядеш телешко е убийство! — каза Джейн. — Индуистите вярват, че бог…

— Но ако Бог не е искал да ядем крави, нямаше да направи толкова вкусни! Особено със сос за барбекю.

— Това не е аргумент. Сигурно ще изядеш и собствената си обувка, ако я полееш със сос за барбекю. Така де, виж си задника.

— Какво му е?

— Виждала съм крави с по-малки задници.

Последва пръскане на слюнки.

— Стига си ми зяпала дирника!

Тъкър се загледа към вратата.

— На това му се вика висша дипломация — промърмори той. — Приятелят ти определено знае как се изглаждат отношения.

Тъкър беше включен в срещата в колибата — но не защото се нуждаеха от способностите му, а заради кльощавата черна ръка около врата на кучето му. Бааши направо се беше влюбил в Каин и онова, което бе започнало като ужас, сега изглеждаше като извор на сила.

— Не, отново ви казва — повтори момчето. — Не чул никой да говори за бяла жена в планини. Не тук. Изобщо.

На пръстения под беше разстлана карта.

Капитан Алдън беше клекнал от другата й страна, до момчето.

— Добре, Бааши. — Той се облегна назад и въздъхна. — Съжалявам, командир. Може да съм ви отклонил на километри от пътя ви напразно. Вестта може изобщо да не е стигала дотук.

Грей се взираше в картата.

— Беше си риск — призна той.

Сейчан долови характерното „щрак“ в гласа на Грей. Не виждаше очите му, но можеше да си представи как зъбчатите колелца се въртят. Все още нямаше намерение да се отказва.

И това не се отнасяше само за него.

— Мога пак да изляза — предложи Бааши. — Да обиколя лагера. Да задавам въпроси. А не само да слушам.

— Не — рязко рече Сейчан. Категоричният й тон изненада и самата нея.

Грей обаче я подкрепи.

— Сейчан е права. Едно е просто да подслушва и да съобщава какво е чул. Започне ли да задава въпроси, ще попадне на мушката на противника. Да не забравяме какво се случи с Амур Махди в Босасо.

— И рискът не е само за момчето — започна Сейчан. — Има и повече.

Грей я изгледа загрижено. Явно беше усетил напрежението й. Тя леко поклати глава — не искаше да продължи, нямаше си доверие. Момчето вече беше използвано и малтретирано като дете войник. Нима те постъпваха по различен начин, като го превръщаха в шпионин? Достатъчно лошо бе, че от СРП го използваха като информатор.

Сейчан се загледа в ръцете си и видя, че е сплела пръсти. Знаеше колко лесно е да поквариш подобна невинност и да я използваш за долните си цели. Та силните прекършваха слабите, превръщаха децата в чудовища, правеха от тях войници или разузнавачи, дори ги пускаха пред напредващата войска като живи детектори на мини.

Раздели ръцете си. Пръстите й намериха сребърния дракон на шията. Знаеше защо положението на момчето я беше засегнало толкова дълбоко, така лично. Осъзнаването я изпълни едновременно с гняв и срам.

Почти не помнеше детството си във Виетнам. Само отделни моменти, в които баща й не фигурираше. И й се искаше да може да забрави онова, което помнеше за майка си — как я бяха изтръгнали от обятията й, как мъже в униформи я извлякоха през вратата, пищяща и с окървавено лице. След това Сейчан беше израснала в мизерни сиропиталища в Югоизточна Азия, повечето време полумъртва от глад, а през останалото малтретирана — докато не се озова на улицата. Именно там, когато бе малко по-голяма от Бааши, Гилдията я откри и вербува. През следващата една година я бяха лишили не само от малкото останало детско, но до голяма степен и от човешкото в нея. Накрая остана само един убиец.

„Аз бях това момче — помисли си тя. — Тормозена измъчвана, превърната в роб“.

Но също така знаеше, че между нея и него има една важна разлика. Припомни си как Бааши си играеше безгрижно и щастливо с кучето. За разлика от нея той бе все още млад и достатъчно податлив, за да възвърне човешкия си облик.

Пръстите й се откъснаха от дракона, споменът за майка й се разтвори в тих шепот в нощта и нежни целувки по бузата — но дори тогава имаше сълзи, сякаш майка й беше знаела, че ще изгуби детето си.

От спомена изведнъж я осени нова мисъл.

— Тя е и майка — каза Сейчан, привличайки вниманието на Грей. — Дъщерята на президента…

Очите му се присвиха — и после се разшириха, когато разбра. Пръстите му намериха нейните и той стисна благодарно ръката й, но после не я пусна.

Тя сведе поглед. Искаше й се да почувства нещо повече, но в момента усещаше единствено загуба — загубата на детството си, на майка си, дори на Грей. Как можеше да иска повече от сърцето му, когато не беше сигурна какво е останало в нейното собствено?

— Тук Аманда ще се откроява не само защото е бяла — обясни Грей на останалите. — А и защото е бременна.

Алдън кимна.

— Рядко се случва да отвлекат жена в подобно положение. Някой може да е забелязал.

— И да се е разприказвал, ако имаме късмет. — Грей се обърна към Бааши. — Да си чувал нещо за бременна жена, която карат към планините наоколо? За жена с голям корем?

Грей подчерта думите си с жест.

Бааши сви замислено устни и остана мълчалив за известно време, после бавно отпусна рамене.

— Не. Не чувал нищо за жена с голям корем и пирати.

Сейчан загледа внимателно момчето. Взираше се прекалено съсредоточено в картата, правеше се на разсеяно. Дори престана да прегръща Каин през врата.

— Той знае нещо — рече тя. Тъкър не беше единственият, способен да долови скрити емоции.

Особено емоциите на момчето.

„Аз бях това момче“.

— Не би ме излъгал — каза Алдън.

— Той не лъже — ядосано се съгласи Сейчан. — Ние просто не задаваме правилните въпроси.

Бааши я погледна. В очите му се четеше страх — и съпротива.

„Колко пъти същите тези емоции са се сблъскваха вътре в мен?“

Тъкър седна до момчето.

— Всичко е наред, Бааши. Каин и аз няма да позволим на никого да ти стори нещо лошо.

Последва неуловим жест — движение на пръсти, показалец, насочен към скута на момчето. Бааши не забеляза, но Каин се подчини. Кучето се присламчи положи муцуна на коляното му.

Момчето постави длан върху раменете му, сякаш да почерпи сила.

— Можеш да ни кажеш — тихо рече Алдън. — Никой не ти се сърди.

Бааши го погледна стеснително, сякаш гледа баща си.

— Аз не лъже. Не чувал приказки за жена с голям корем.

— Не съм и помислял, че си чувал, момчето ми. Какво те плаши? Какво се страхуваш да ни разкажеш?

Бааши най-сетне се пречупи.

— Чувал други истории. За човек демон в планините. Направил място като това. — Момчето обгърна с жест всичко около себе си.

— Като тази болница.

Бааши кимна.

— Но само за големите кореми на жените.

— Значи се грижи за бременни жени? — попита Алдън повтаряйки пантомимата на Грей с издутия корем.

— Да, но казват лоши неща. Майки отиват там. И не се връщат. Много лошо място.

Тъкър потупа момчето по рамото.

— Справи се чудесно, Бааши.

Момчето не вдигна глава, не показваше признаци на облекчение.

Грей отново погледна картата.

— В историите казва ли се къде в планините работи този доктор?

— Да — отвърна Бааши, но не погледна към картата.

— Можеш ли да покажеш на Каин? — попита Тъкър. Момчето погледна войника и кучето, след което бавно кимна.

— Аз покаже. Но мястото е лошо.

Тъкмо посягаше към картата, когато Ковалски нахълта в колибата.

— Приближава хеликоптер.

Новината не впечатли особено Алдън.

— Тук непрекъснато пристигат хеликоптери. Може да е пациент, материали или…

Майор Джейн изблъска Ковалски и също се втурна вътре.

— Стрелят! Залегнете!

Грей свали Сейчан на пода. Тъкър и Алдън прикриха момчето с телата си. Бааши се вкопчи в Каин.

Разнесе се пронизителен вой, последван от силна експлозия, който разтърси колибата от пода до покрива. Джейн се върна при вратата.

Последва нов писък на ракета.

Джейн скочи обратно назад с още по-лоши новини.

— Тази лети право към нас!