Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Трупът на Гедеон (42)

42.

Носеха се по релсите, без да виждат нищо. Застоялият въздух фучеше в ушите на ужасения Гедеон, който беше приклекнал и отчаяно търсеше да се хване здраво за нещо; очакваше всеки момент да се разбият.

— Спирачка! — извика Алида. — Това нещо трябва да има спирачка!

— Как не се сетих, мътните да ме вземат?

Щракна запалката и за краткия миг преди тя да угасне забеляза стар железен педал отстрани на вагонетката, между колелата. Отчаяно го натисна с крак. Последва пронизителен писък на метал, зад тях изригна фонтан от искри и двамата политнаха напред, когато вагонетката започна да забавя скорост, като се тресеше неудържимо и сякаш всеки момент щеше да излети от релсите. Гедеон бързо освободи спирачката и я натисна по-внимателно, като усилваше натиска постепенно. Вагонетката с писък и стонове най-сетне спря.

— Браво, Кейси Джоунс^[1].

Гедеон предпазливо слезе и щракна запалката. Тунелът продължаваше напред и като че ли започваше да завива. Малко пред тях обаче върху релсите имаше купчина камъни, най-вероятно нападали от тавана. Тунелът беше блокиран.

— Господи — промълви Алида. — Успял си да спреш тъкмо навреме.

Макар и далечни, неясните отекващи гласове на преследвачите им все още се чуваха. Бяха спечелили само няколко минути преднина.

— Хайде — каза Гедеон и хвана Алида за ръка.

Затичаха към купчината камъни и започнаха да се катерят. Гедеон щракаше запалката през няколко секунди, за да се ориентират. В далечината се чуваха гласове.

— Нямам нужда да ме държат за ръчичка — каза Алида и се опита да се освободи.

— Аз обаче имам.

Накрая изкачиха купчината и се спуснаха от другата страна. Продължиха по тунела с максимално възможната скорост, преодоляха още две срутвания и най-сетне стигнаха едно, което напълно блокираше пътя.

— По дяволите! — изруга Алида. — Не минахме ли покрай някой страничен тунел?

— Не. — Гедеон също беше вперил поглед в преградата. Вдигна запалката. Таванът беше изронен, но не се виждаше никаква пролука. Бяха в задънена улица.

— По-добре да измислим нещо колкото се може по-бързо.

— Както вече казах, не минахме покрай никакви странични тунели. Минахме обаче покрай взривни материали.

— Не. О, не!

— Стой тук.

Гедеон се върна назад. Гласовете ставаха по-силни и му се стори, че забелязва слаба светлина. Преследвачите им приближаваха.

Стигна материалите — предпазни платнища, щайги с вата, стари бургии, фитили. В ъгъла имаше дървени сандъци и Гедеон отпра гнилите дъски на единия — беше пълен с капсул-детонатори. Опита да вдигне сандъка, но той се разпадна и детонаторите се пръснаха.

Лъчите на фенерите вече пронизваха прашния въздух.

— Насам! — разнесе се вик, последван от изстрел.

Гедеон угаси запалката и приклекна. Ако някой куршум улучеше детонаторите…

Чу се нов изстрел, лъчите зашариха във всички посоки. Бяха твърде близо; нямаше време да скалъпи бомба. Оставаше му само едно. Приведен, Гедеон изтича обратно по тъмния тунел, обърна се, коленичи и насочи пистолета.

В сумрака затанцуваха лъчи светлина.

— Ето там! — извика някой.

Залпът съвпадна с неговия изстрел. Последва жестока експлозия, ударната вълна го събори с рев и му изкара въздуха, а таванът се срути с оглушителен трясък.