Джоан Роулинг
Вакантен пост (5)

II

Шърли Молисън прекарваше всяка своя сряда в ярвилската болница „Саутуест Дженерал“, където заедно с още десетина доброволци извършваше немедицински дейности: разнасяше с количка прочитни книги, грижеше се за цветята на пациентите и пазаруваше от магазинчето във фоайето на онези, които бяха приковани към леглата си, а нямаха посетители. Любимата й дейност обаче бе да ходи от легло на легло и да приема поръчките за храна. Веднъж, както вървеше с клипборда си и с ламинирания си пропуск, някакъв лекар по коридора я взе за член на болничната администрация.

Мисълта за доброволен труд й се яви по време на най-дългия й разговор с Джулия Фоли, откакто се познаваха, на едно от прекрасните й коледни партита в „Суитлъв Хаус“. Точно тогава научи, че Джулия набирала помощи за педиатричното отделение на местната болница.

— Сега остава да уредим и посещение на някой член на кралското семейство — каза тогава Джулия със зареян над рамото на Шърли по посока на входната врата поглед. — Ще помоля Обри да си поприказва по този въпрос с Норман Бейли. Извинявай, но трябва да посрещна Лорънс…

И заряза изправената до рояла Шърли да казва „О, да, разбира се“ на празния въздух. Нямаше си представа кой е този Норман Бейли, но главата й се замая от мисълта. И още на другия ден, без да каже и дума на Хауърд какво си е наумила, се обади в „Саутуест Дженерал“ и пожела да постъпи като доброволец. А след като се убеди, че за целта се изисква единствено да имаш безупречна характеристика, здрав разум и яки нозе, настоя да й изпратят формуляра за кандидатстване.

Доброволният труд разкри пред Шърли цял нов славен свят — мечтата, която Джулия Фоли бе посяла неволно в душата й там, до рояла: Шърли, застанала права с благоприлично хванати пред себе си ръце, с провесен от врата ламиниран пропуск, докато кралицата се придвижва бавно по редицата сияещи помощници. Представяше си как изпълнява безупречен реверанс, с който привлича вниманието на Нейно Величество, която спира да си побъбри с нея и поздравява Шърли за това, че толкова щедро отдава свободното си време… фотографската светкавица и снимката в утрешните вестници… Кралицата разговаря с болничната доброволка г-жа Шърли Молисън… А когато понякога Шърли успееше наистина да се съсредоточи върху въображаемата сцена, биваше обзета от едно едва ли не свято усещане.

Освен това доброволният труд в болницата беше дал на Шърли бляскаво ново оръжие, с което да поокастри превземките на Морийн. Откакто вдовицата на Кен се превърна, като някоя Пепеляшка, от магазинерка в бизнес съдружник, бе взела да си вири носа по начин, който буквално вбесяваше Шърли (въпреки всепонасящата й котешка усмивка). Но ето че Шърли бе успяла да си възвърне по-високата кота: и тя работеше, но не за да печели, а от сърдечна доброта. Да си доброволец, бе признак на висококласност — работа за жени, които не се нуждаят от повече пари, жени като нея и Джулия Фоли. Да не говорим, че болницата осигуряваше на Шърли и достъп до една много по-огромна мина от клюки, с които да удави досадните приказки на Морийн за новото им кафе.

В днешното утро Шърли обяви с твърд тон на завеждащия доброволците предпочитанията си към двайсет и осмо отделение и съответно бе изпратена именно в онкологията. Точно там, в двайсет и осмо отделение, бе единствената й приятелка изсред медицинските сестри; по-младите сестрички поначало се отнасяха с неприязън и покровителстване към доброволките за разлика от Рут Прайс, която съвсем скоро се бе върнала към сестринската професия след шестнайсетгодишно прекъсване и която от самото начало се беше държала очарователно. И както Шърли бе подчертала, връзката им се укрепваше от факта, че и двете бяха пагфърдки.

(При все че, реално погледнато, самата Шърли не беше родом от Пагфърд — майка им беше отгледала и нея, и сестричката й в тесен, разхвърлян апартамент в Ярвил. Майка им пиеше яко; така и не се беше развела с баща им, който въобще не се мяркаше. Местните мъже сякаш знаеха масово името на майка й и го споменаваха с многозначителни подсмихвания… но всичко това беше останало в далечното минало, а Шърли бе на мнение, че миналото се разпада, ако не говориш за него. И отказваше да си го спомни.)

Шърли и Рут се срещнаха радушно, но от много работа им остана време само колкото да разменят по някоя повърхностна приказка относно внезапната кончина на Бари Феърбрадър. Успяха обаче да се уговорят да обядват заедно в дванайсет и половина и Шърли отиде да докара количката с прочитните книги.

Чувстваше се в прекрасно настроение. Виждаше бъдещето съвсем ясно, сякаш вече се е сбъднало. Хауърд, Майлс и Обри Фоли ще се обединят и ще отрежат завинаги „Фийлдс“, а това ще е повод за празнична вечеря в „Суитлъв Хаус“…

Имението наистина поразяваше Шърли: просторна градина със слънчев часовник, интересно подстригани храсти и езерца; просторни преддверия с ламперия; снимка в сребърна рамка върху рояла, на която собственикът си разменяше шеговити думи с най-голямата дъщеря на кралицата, принцеса Ан. Не забелязваше и никакво снизхождение в отношението на Фоли към нея или към съпруга й; не че нямаше куп неща, които да отвличат вниманието й при всяко влизане в орбитата на семейство Фоли. И никак не й беше трудно да си представи как само петимата са седнали на интимна вечеря в една от онези прекрасни стаи около салона. Как Хауърд е седнал до Джулия, самата тя — отдясно на Обри, а помежду им — Майлс. (Във въображението на Шърли Саманта винаги отсъстваше по неизбежни причини.)

В дванайсет и половина Шърли и Рут се събраха пред витринката с киселите млека. Шумната болнична столова тепърва щеше да се напълни към един, така че двете жени — сестрата и доброволката — доста лесно си намериха лепкава, оръсена с трохи маса с два стола до стената.

— Как е Саймън? Какво правят двамата ти синове? — заразпитва Шърли, след като Рут обърса масата и двете разтовариха таблите си, след което седнаха една срещу друга, готови да си поприказват.

— Сай е добре, благодаря. Очаквам днес да донесе у дома новия ни компютър. И както се досещаш, момчетата горят от нетърпение.

Което съвсем не беше истината. Андрю и Пол вече имаха по един евтин лаптоп; а настолният компютър дремеше в ъгъла на малката им всекидневна, но момчетата избягваха да го пипат и въобще да си намират работа в близост до баща си. Рут често говореше пред Шърли за синовете си така, сякаш са по-малки, отколкото всъщност бяха — портативни, сговорчиви, лесно забавлявани. Вероятно искаше да се изкара по-млада, отколкото бе в действителност, да подчертае разликата в годините между себе си и Шърли — която и така си беше около две десетилетия — и да създаде впечатлението, че са по-скоро като майка и дъщеря. Майката на Рут бе починала преди десет години; имаше нужда да общува с по-възрастна жена. А и както Шърли беше й подсказала, отношенията й със собствената й дъщеря също бяха далече от идеалните:

„С Майлс открай време сме много близки. Патриша обаче се оказа по-труден характер. В момента живее в Лондон.“

Рут изгаряше от нетърпение да научи нещо повече, но ако имаше нещо общо помежду им с Шърли, което всяка от тях оценяваше високо у другата, то бе благовъзпитаната им въздържаност — гордостта да излагат пред очите на останалия свят една несмущавана от нищо повърхност. По тази причина Рут бе пренебрегнала превъзбуденото си любопитство, макар тайничко да се надяваше все някой ден да научи кое й е толкова трудното на Патриша.

Шърли и Рут си бяха допаднали от пръв поглед именно понеже и двете си даваха сметка, че и другата е жена като нея — жена, чиято най-голяма гордост бе в това, че е пленила и успяла да опази любовта на своя съпруг. Свързваше ги нещо, наподобяващо основния закон на масоните, и това им създаваше взаимно чувство за сигурност, което липсваше в отношенията им с други жени. А удоволствието от съучастничеството им се засилваше още повече от усещането за превъзходство — всяка от тях тайно съжаляваше другата заради избора й на съпруг. Рут виждаше у Хауърд определена физическа уродливост и не можеше да се начуди как приятелката й, запазила деликатната си хубост въпреки излишните килограми, изобщо е приела да се омъжи за него. А в съзнанието на Шърли — която нямаше спомен някога през живота си да е виждала Саймън, нито да е чувала името му във връзка с висшите пагфърдски дела, и нямаше впечатления Рут да води дори елементарен светски живот — съпругът на медицинската сестра битуваше под формата на самотен неудачник.

— Та с очите си видях как Майлс и Саманта докараха Бари — подхвана Рут основната тема без какъвто и да било предговор. Поначало не притежаваше финеса на Шърли в светските разговори и трудно прикриваше жаждата си за пагфърдските сплетни, от които бе лишена заради местоживеенето си на върха на издигащия се над градчето хълм, изолирана на всичко отгоре и заради Саймъновата необщителност. — Ама те наистина ли са били там, когато е станало?

— О, да — каза Шърли. — Отишли да вечерят в голф клуба. Неделя вечер, нали разбираш. Откарали дъщерите обратно в училищния пансион, а и Сам обича да се хранят по заведенията, понеже не е кой знае каква готвачка…

По време на съвместните им почивки за кафе Рут бе успяла малко по малко да сглоби интимната история на брака между Майлс и Саманта. Шърли й беше споделила, че синът й бил принуден да се ожени за Саманта, тъй като Саманта била забременяла с Лекси.

— Но смятам, че добре си живеят — въздъхна Шърли с престорен оптимизъм. — Майлс постъпи така, както трябваше; не бих и допуснала нещо друго. А момиченцата им са един разкош. Жалко само, че Майлс остана без син; щеше да е прекрасен мъжки татко. Но Сам отказа да ражда трето.

Рут трупаше с възторг всяка трошица от завоалираната критика на Шърли по адрес на снаха й. Поначало се бе подразнила силно от Саманта още преди години, когато отведе четиригодишния си син Андрю в детската градина към „Сейнт Томас“ и там се запозна със Саманта и дъщеря й Лекси. С шумния си смях, безграничното си деколте и предварително подготвените за останалите майки двусмислени шеги, Саманта създаде у Рут впечатлението за опасна стръвница. Години наред Рут имаше възможността да наблюдава с презрение как Саманта пъчи масивната си гръд, докато приказва с Викрам Джаванда по време на родителските срещи, и гледаше да насочва Саймън плътно покрай стените на класната стая, та да не му се налага да разговаря с нея.

Шърли продължаваше да препредава от втора ръка историята с последното пътешествие на Бари, стремейки се да отдава максимална заслуга на Майлс за бързата му реакция да извикат линейка, за оказаната на Мери Феърбрадър подкрепа, за настояването му да остане с нея в болницата до пристигането на съпрузите Уол. Рут я слушаше внимателно, но и с известно нетърпение; Шърли й беше далече по-забавна, когато изброяваше недостатъците на Саманта, отколкото, като хвалеше добродетелите на Майлс. Да не говорим, че през цялото време на Рут й напираше отвътре нещо вълнуващо, което умираше да съобщи на Шърли.

— Доколкото разбирам, в общинския съвет се е появило свободно място — рече Рут в мига, в който Шърли докара разказа си до там, където Майлс и Саманта напускат сцената в полза на Колин и Теса Уол.

— По-правилно е да се каже „вакантен пост“ — поправи я тактично Шърли.

Рут пое дълбоко дъх:

— Саймън — обяви, развълнувана от самия факт на огласяването на новината, — се кани да се кандидатира!

Шърли се засмя автоматично, вдигна вежди в израз на учтива изненада и отпи от чая, за да прикрие лицето си. Рут така и не разбра, че с изказването си е разтревожила своята приятелка. Поначало очакваше Шърли да се зарадва на мисълта, че съпрузите им ще седят един до друг в общинския съвет, и дори смътно си представяше, че Шърли ще може някак си да й помогне.

— Снощи ме уведоми — продължи с важен тон Рут. — От известно време си го мислел.

Рут все пак бе прогонила от мозъка си разни други неща, които Саймън беше споменал — възможността например той да поеме подкупите от „Грейс“, за да останат контрактори към съвета, — както прогонваше оттам всички дребни Саймънови хитрини, всичките му незначителни престъпленийца.

— Нямах представа, че Саймън има желание да участва в местната управа — каза Шърли с лек, приятен тон.

— О, да, изгаря от желание — рече Рут, която също не бе имала подобна представа.

— Да не би да е разговарял с доктор Джаванда? — попита Шърли и пак отпи от чая си. — Идеята му да се кандидатира от нея ли е?

Рут изпадна в пълно неведение, което се изписа и по лицето й.

— Не, аз… Саймън от години не е ходил на лекар. Страшно здрав човек е, искам да кажа.

Шърли се усмихна. Ако Саймън действа самостоятелно, без подкрепа от фракцията на Джаванда, не би представлявал почти никаква заплаха. Всъщност дори й дожаля за Рут заради неприятната изненада, която я очакваше. Та нали самата тя, Шърли, която познава всяка що-годе важна личност в Пагфърд, щеше яко да се затрудни, ако съпругът на Рут цъфнеше в гастронома. Горката Рут! Кого очаква всъщност да гласува за мъжа й? Но пък, от друга страна, Шърли си даваше сметка, че е длъжна да зададе поне онзи въпрос, който най-вече щеше да интересува Хауърд и Обри.

— Саймън нали е кореняк пагфърдчанин?

— Не е. Родом е от „Фийлдс“ — отвърна Рут.

— Аа — каза Шърли.

Отлепи станиола от киселото си мляко и хапна замислено една лъжица. Независимо от избираемостта му, не беше зле да знаят, че Саймън вероятно ще е с профийлдски уклон.

— На уебсайта нали ще пише как да издигнеш кандидатурата си? — попита Рут, все още разчитайки на късен изблик на услужливост и ентусиазъм.

— О, да. Предполагам — отговори разсеяно Шърли.

III

Последният учебен час в сряда следобед за Андрю, Фатс и още двайсет и седем души бе по спазматика — вторият по елементарност курс по математика, воден от най-некомпетентната учителка сред математичките — току-що завършила млада жена с лице на петна, която изобщо не умееше да поддържа ред и дисциплина и често беше готова да ревне. Фатс, който предишната година се бе зарекъл да не си дава никакъв зор в учението, бе преместен тук от най-трудния математически поток. А Андрю, който цял живот се бореше с числата, пък изпитваше ужас да не вземат да го прехвърлят в най-нисшия поток при Кристъл Уидън и братовчед й Дейн Тъли.

Андрю и Фатс седяха един до друг на последния ред в класната стая. От време на време, като му писнеше да клоуничи пред класа или да ги предизвиква към все по-големи лудории, Фатс се опитваше да обясни на Андрю как се събират числа. Шумът около тях бе оглушителен. Госпожица Харви се мъчеше да ги надвика с молби да млъкнат. По тетрадките се изписваха и рисуваха неприлични работи; ученици се разхождаха от чин на чин и стържеха с краката на столовете по пода; щом госпожица Харви обърнеше гръб, навсякъде политаха книжни самолетчета. Понякога Фатс си намираше повод да прекоси стаята, при което имитираше скокливата схваната походка на Гнездото. Изобщо тук чувството за хумор на Фатс изпростяваше тотално; виж, по английски, където двамата с Андрю бяха в най-горния поток, не му се налагаше да прибягва до материал из репертоара на Гнездото, за да предизвиква смях.

Точно пред Андрю седеше Сухвиндер Джаванда. Преди много години, в началното училище, и Андрю, и Фатс, и останалите момчета постоянно дърпаха Сухвиндер за дългата й синьо-черна плитка — най-лесното за хващане нещо, когато играеха на гоненица, а и изкушаваща тогава, както и сега, със самото си висене по целия й гръб, но невидима за учителката. Андрю отдавна бе изгубил всякакво желание да я дърпа или да се докосва до която и да било част от Сухвиндер; тя бе едно от малкото момичета, по които очите му се плъзгаха без капка интерес. Откакто Фатс му насочи вниманието, бе взел да забелязва мекия черен мъх над горната й устна. Каката на Сухвиндер, Джасвант, притежаваше стройна, заоблена фигура с тънка талия и с личице, което, до появата на Гая, на Андрю му се струваше красиво: с високи скули, гладка златиста кожа и бадемови, течнокафяви очи. Но за Андрю, естествено, Джасвант си остана недостижима: с две години по-голяма от него, най-умното момиче сред дванайсетокласниците и с аурата, че усеща до последното надървяне собствените си прелести.

Сухвиндер бе единствена в стаята, която не вдигаше абсолютно никакъв шум. Превила гръб и забила нос в тетрадката, съсредоточаването й като че я бе обвило в пашкул. Беше дръпнала левия ръкав на жилетката си така, че да покрие цялата й длан, и стискаше в юмрук ръба му. Пълната й неподвижност буквално биеше на очи.

— Великият хермафродит е застинал в покой — измърмори Фатс, забил поглед в тила на Сухвиндер. — Мустакат, но и цицорест, този космат мъж-жена и до ден-днешен изправя науката пред загадъчни противоречия.

Андрю се изкикоти, при все че се чувстваше доста неловко. По-смешно щеше да му е, ако знаеше, че приказките на Фатс не стигат до Сухвиндер. Последния път, когато ходи у Фатс, той му беше показал съобщенията, които поствал редовно на фейсбук страницата на Сухвиндер. Претърсил разни страници за окосменост в интернет и сега ежедневно й пращал данни и снимки от тях.

Не че не беше смешно някак си, но на Андрю си му беше неудобно. Честно казано, Сухвиндер ни най-малко не го заслужаваше — и изобщо не се противопоставяше. А на Андрю му беше най-добре, когато Фатс насочваше злобния си език към авторитетни фигури, към превзети и самодоволни хора.

— Откъснат от своето брадато, носещо сутиени стадо — продължаваше Фатс, — той седи замислен и се чуди дали няма да му отива, ако си пусне и брадичка.

Андрю се изсмя, после се почувства виновен, но Фатс загуби интерес и пренасочи вниманието си към това, да превърне всяка нула върху страницата от учебника в сбръчкан анус. Андрю пък възобнови чуденето си къде точно ще трябва да премести десетичната точка и се замисли за предстоящото прибиране у дома с автобуса — и за Гая. На връщане от училище към къщи му беше много по-трудно да си намери място, от което да я държи в полезрението си; много често като стигнеше до автобуса, установяваше, че всички места около нея вече са заети или че останалите свободни места са прекалено отдалечени. Споделеното помежду им веселие от училищното събрание в понеделник сутринта не бе довело до нищо. И през двете последвали сутрини не бе го погледнала в автобуса, нито бе показала по друг начин, че подозира за съществуването му. Откакто се бе влюбил преди четири седмици, Андрю така и не беше разменил и една дума с нея. Докато часът по спазматика още кънтеше в ушите му, Андрю се напъна да си подготви дебютния лаф. Ама в понеделник на събранието голям смях падна…

— Какво ти е, Сухвиндер?

Госпожица Харви, както се беше навела да провери работата на Сухвиндер, изведнъж впи поглед в лицето й. Андрю забеляза как Сухвиндер кимна и все още приведена над тетрадката, закри лицето си с ръце.

— Уола! — прошепна театрално Кевин Купър от чина си през два реда пред тях. — Уола! Фъстък!

Искаше да привлече вниманието им върху нещо, което вече им беше известно: ако се съдеше по лекото потръпване на раменете й, Сухвиндер плачеше, а госпожица Харви полагаше безнадеждни, измъчени усилия да разбере какво й е. Усетил поредния спад в учителската бдителност, класът взе да вдига още по-силен шум.

— Фъстък! Уола!

Андрю така и не беше успял да реши дали Кевин Купър дразни хората умишлено, или без да иска, но така или иначе, притежаваше безпогрешното свойство да им лази по нервите. Прякорът „Фъстък“ беше адски стар: така му викаха на Андрю в основното училище и той поначало го ненавиждаше. Фатс беше наложил демодирането на прякора с това, че бе отказал изобщо да го използва; по принцип Фатс беше крайният съдник по всички въпроси от този род. А Купър дори и прякора на Фатс не беше налучкал: „Уола“ се бе наложил, но само за известно време, и то през отминалата учебна година.

— Фъстък! Уола!

— Еби се в гъза бе, тъпунгер — изсъска Фатс на Купър.

А самият Купър се бе провесил през облегалката на седалката си, за да вижда по-добре Сухвиндер, която се бе превила така, че лицето й направо опираше в чина, а до нея бе приклекнала госпожица Харви, кършеща смешно ръце, нямаща право да я докосва, а и неспособна да се сдобие с обяснение за страданието й. Необичайната суматоха бе забелязана и от още неколцина, които бяха вперили поглед нататък; но на първите редици момчетата продължаваха да лудуват, интересуващи се единствено от собственото си забавление. Едно от тях грабна от опразнената катедра на госпожица Харви сухата изтривалка с дървен гръб за черната дъска и я запокити с все сила.

Изтривалката прелетя през стаята и улучи стенния часовник на задната стена, който падна с трясък на пода. От него се разлетяха остри парченца пластмаса и метални чаркове и няколко момичета, включително и госпожица Харви, изпищяха от ужас.

Вратата на класната стая рязко се отвори и се отблъсна с трясък от стената. Настъпи пълно мълчание. На вратата стоеше Гнездото — зачервен от гняв.

— Какво става в тази стая? Какъв е целият този шум?

Госпожица Харви рипна като човече на пружинка от кутийката си и се изпружи до чина на Сухвиндер с виновно изплашено изражение.

— Защо класът ви вдига този безобразен шум, госпожице Харви? Какво става тук?

Госпожица Харви мълчеше като онемяла. Кевин Купър още висеше преметнат и нахилен през гърба на стола си, а очите му шареха от госпожица Харви, през Гнездото, до Фатс и обратно.

Пръв проговори Фатс:

— Абсолютно честно казано, татко, мъчим се да побъркаме горката женица.

Гръмна смях. Шията на госпожица Харви се обезобрази от червен обрив. А Фатс балансираше нехайно на задните крака на стола си със съвсем сериозно изражение и гледаше Гнездото право в очите с предизвикателно безразличие.

— Да не съм чул повече никакъв шум — отсече Гнездото. — Само още веднъж да гъкнете — всички ще ви оставя след часовете за наказание. Ясно ли е? До един!

И затвори вратата след себе си сред гръмогласен смях.

— Нали чухте заместник-директора! — проплака госпожица Харви и изприпка на мястото си пред чиновете. — Пазете тишина! Андрю… и ти, Стюарт — веднага да почистите този боклук! Да не виждам никакви части от часовника по пода!

Разнесе се редовният им вик на възмущение от несправедливата заповед, подкрепен пискливо от две от момичетата. Действителните извършители на разрушителния акт, от които, както бе всеизвестно, госпожица Харви се боеше, се хилеха доволно по местата си. И тъй като до края на училищния ден оставаха само пет минути, Андрю и Фатс се заловиха да протакат чистенето дотам, че да оставят работата несвършена, когато дойдеше краят му. И докато Фатс печелеше допълнителни овации с изпълнението си на скокливата, схваната походка на Гнездото, Сухвиндер тайно обърса очи с ръкава около китката си и отново потъна в забвение.

Когато би звънецът, госпожица Харви дори не направи опит да овладее или задържи гръмотевичното втурване към вратата. Андрю и Фатс сритаха по-едрите парчета от часовника под шкафовете в дъното на стаята и отново метнаха чанти на рамо.

— Уола! Ей, Уола! — провикна се Кевин Купър, мъчейки се да настигне Андрю и Фатс по коридора. — Ама ти на Гнездото у вас „татко“ ли му викаш? Без ташак? Наистина ли?

Явно си мислеше, че е хванал Фатс натясно; че е научил нещо, което той не би желал да му е известно.

— Много си смотан бе, Купър — каза с досада Фатс, а Андрю се изсмя.

IV

— Доктор Джаванда изостава с петнайсетина минути от графика си — съобщи рецепционистката на Теса.

— Няма страшно. За никъде не бързам.

Беше ранна вечер и прозорците на чакалнята хвърляха ясни сини петна по стените. С Теса чакаха само още двама души: разкривена, хриптяща старица по домашни чехли и млада майка, която се бе зачела в списание, а наскоро проходилото й момиченце ровеше из сандъчето с играчки в ъгъла. Теса взе опърпан стар брой на списание „Хийт“ от масичката в средата, седна и заразглежда снимките. Чакането й даваше допълнително време да си намисли какво точно ще каже на Парминдер.

Бяха разговаряли, макар и накратко, по телефона сутринта. Теса бе изказала разкаяние, че не се е сетила да се обади незабавно на Парминдер за Бари. Парминдер я успокои, че не било толкова важно, каза й да не се излага и че изобщо не била разстроена; но Теса, благодарение на дългогодишния си опит с тънкокожи и крехки души, усети, че под бодливата й черупка Парминдер в действителност е наранена. Опита се да й обясни, че през последните два дни била абсолютно каталясала от разправиите с Мери, Колин, Фатс и Кристъл Уидън, които така се изсипали отгоре й, че загубила способност да мисли за друго, освен за непосредствения проблем, пред който била изправена. Но Парминдер я прекъсна посред многословните й оправдания и й каза най-спокойно, че ще я види по-късно в кабинета си в клиниката.

Белокосият и едър като мечок доктор Крофърд се показа от стаята си, махна радушно на Теса и каза: „Мейси Лофърд?“. При което младата майка видя доста зор да убеди дъщеричката да остави старото телефонче на колела обратно в сандъка с играчките. Както го теглеха нежно за ръка подир доктор Крофърд, детенцето погледна жално през рамо към телефончето, чиито тайни така и нямаше никога да узнае.

След като вратата се затвори след тях, Теса установи, че на лицето й грее глупава усмивка, и бързо промени изражението си. Май и тя бе на път да стане една от ония ужасни възрастни дами, които гукат безразборно и плашат всяко малко дете. А толкова й се искаше да си има и една пухкава русокоса дъщеричка в добавка към кокалестия й мургав син. И като се сети за прохождащия навремето Фатс, си помисли: Не е ли ужасно как дребните призрачета на живите ти деца обитават сърцето ти; и че те никога няма да узнаят, а ако го научат, ще ненавиждат идеята, че растежът им всъщност е бил една неспирна скръб?

Вратата на Парминдер се отвори; Теса вдигна глава.

— Госпожа Уидън — каза Парминдер.

Погледът й срещна този на Теса и й се усмихна, но се получи не точно усмивка, а просто стягане около устата. Дребната възрастна женица с домашните пантофи едва се надигна и последва Парминдер зад паравана. После Теса чу как се затвори вратата на кабинета на Парминдер.

Зачете се в текстовете под поредицата снимки на съпругата на известен футболист, снимана в различните тоалети, които носила през предишните пет дни. И както разглеждаше дългите слаби нозе на младата жена, Теса се запита колко ли по-различен щеше да е животът й, ако и тя беше имала крака като нейните. И нямаше как да не стигне до извода, че вероятно щеше да е съвсем друг. Краката на Теса бяха дебели, безформени и къси; ако зависеше само от нея, щеше вечно да ги крие в ботушки, само дето трудно се намираха такива, чиито ципове да се затварят по прасците й. И се сети как разправяше на едно ячко момиче в консултацията й, че външният вид е без значение и че характерът е много по-важен. Ама че глупости им плямпаме на децата, мина й през ум, докато прелистваше списанието.

Някаква невидима врата се отвори с трясък. И се чу дрезгаво женско негодувание:

— Ама на мен от това ми става по-зле. Не може така! Аз съм дошла да ми се помогне. Твоя работа е… твое задължение е…

Погледите на Теса и на рецепционистката се срещнаха, после се извърнаха по посока на виковете. Теса чу гласа на Парминдер, в който, въпреки дългогодишното й пребиваване в Пагфърд, все още се долавяше бирмингамският й акцент:

— Но вие продължавате да пушите, госпожо Уидън, а това се отразява на дозата, която ви предписвам. Налага се да откажете цигарите. Организмът на пушача усвоява по-бързо теофилина, така че цигарите не само влошават емфиземата ви, но и пречат на самото лекарство да…

— Я стига си ми викала ма! Писна ми от тебе! Ше се оплача! Сбъркала си ми хаповете, да ти еба майката! Искам друг доктор да ме прегледа! Къде е оня — Крофърд?

Възрастната жена се показа иззад паравана, залитайки, задъхана, с почервеняло лице.

— Тая ше ме умори, факистанска крава такава! Хич не ти и трябва да ходиш при нея — викна по посока на Теса. — Ше те умори с нейните хапове, факистанската кучка ниедна!

И се заклати на кльощавите си нозе към изхода, несигурна по домашните си чехли, хъхрейки и псувайки с пълен глас, колкото й позволяваха съсипаните й дробове. Вратата се затвори зад гърба й. Рецепционистката пак размени поглед с Теса. И пак чуха да се затваря вратата на кабинета на Парминдер.

Цели пет минути минаха до следващото й появяване. Рецепционистката демонстративно не откъсваше очи от монитора.

— Госпожа Уол — каза Парминдер с поредната стисната неусмивка.

— Тази пък какво искаше? — попита Теса, след като седна до ъгъла на бюрото на Парминдер.

— Новите хапове дразнели стомаха на госпожа Уидън — отвърна преспокойно Парминдер. — Така. Днес какво правим: изследваме кръвта ти, нали така?

— Да — отговори Теса, хем притеснена, хем засегната от хладното професионално държане на Парминдер. — Как я караш, Минда?

— Аз ли? — запита Парминдер. — Добре съм. Защо?

— Ами… Бари… Знам какво беше той за теб и ти за него.

Сълзите избиха в очите на Парминдер и тя запримигва да ги прогони, но позакъсня; Теса успя да ги види.

— Минда — рече и положи пълничка длан върху кокалестата на Парминдер, но Парминдер я отблъсна рязко, сякаш Теса я бе ужилила; после, издадена от собствения си рефлекс, заплака най-искрено, нямайки къде да се скрие в тесния кабинет, макар че се бе извърнала, доколкото й позволяваше въртящият се стол.

— Буквално ми призля, като осъзнах, че не съм ти се обадила — рече Теса на фона на бесните усилия на Парминдер да овладее хлиповете си. — Идеше ми да се свия на кравай и да умра. Имах намерение да ти се обадя — излъга, — но не бяхме мигнали. Прекарахме цялата нощ в болницата и оттам отидохме право на работа. На всеучилищното събрание Колин не издържа, докато съобщаваше новината, после направи пред всички една отвратително гадна сцена с Кристъл Уидън. Накрая Стюарт решил да избяга от час. А и Мери се съсипа… Но наистина съжалявам, Минда. Трябваше да ти се обадя.

— … упости — изфъфли Парминдер, заровила лице в книжната салфетка, която бе извадила от ръкава си. — … най-важното… Мери…

— Ти беше сред първите, на които самият Бари би се обадил — промълви тъжно Теса и за най-голям свой ужас и тя ревна.

— Извинявай, Минда — хълцаше през сълзи, — но всичко ми се струпа на моята глава — и Колин, и останалите.

— Не се излагай — каза Парминдер. Преглъщаше и попиваше кокалестите си бузи. — И двете се излагаме.

Никак даже. О, Парминдер, поне веднъж в живота си си дай воля…

Докторката обаче изпъна кльощави рамене, изсекна се и изпъна гръб по облегалката.

— От Викрам ли научи? — попита плахо Теса и измъкна наръч хартиени салфетки от кутията върху бюрото на Парминдер.

— Не — отговори Парминдер. — От Хауърд Молисън. В гастронома.

— Боже мой. Страшно съжалявам, Минда.

— Не се излагай. Няма нищо.

От реването на Парминдер й помина и тя се настрои по-дружелюбно спрямо Теса, която бършеше откритото си, добро лице. Което я утеши, тъй като след смъртта на Бари Теса бе останала единствената й истинска приятелка в Пагфърд. (Тя винаги си казваше наум „в Пагфърд“, все едно някъде далече от това градче разполагаше със стотици други верни приятели. И избягваше, общо взето, да признае пред себе си, че ставаше дума най-вече за спомените й от бандата съученици и съученички в Бирмингам, с които океанът на живота отдавна я беше разделил; и евентуално за колегите й от медицинския факултет, с които бе учила и стажувала и които и досега й пращаха коледни картички, но така и не идваха да я видят, нито тя ходеше да ги гледа.)

— Какво прави Колин?

Теса изпъшка.

— О, Минда… О, божичко. Щял да се кандидатира за мястото на Бари в общинския съвет.

Видимата вертикална бръчка между дебелите тъмни вежди на Парминдер още повече се вдълбочи.

— Ти представяш ли си го Колин да се яви на избори? — запита я Теса, свила юмрук около прогизналите книжни салфетки. — И да работи после с хора като Обри Фоли и Хауърд Молисън? Да се стреми да запълни липсата на Бари, да си втълпява, че трябвало да спечели битката заради Бари… и цялата там отговорност…

— Колин и така носи доста голяма отговорност и в работата си — отбеляза Парминдер.

— Той си знае как се справя — отвърна Теса, без да се замисли. Но се улови, че не проявява вярност към Колин, и пак ревна. Ама то наистина се получаваше глупава ситуация: уж беше влязла в кабинета с мисълта да утеши Парминдер, а ето че сега тя изливаше мъката си. — Нали го знаеш Колин? Всичко взема присърце, всичко приема на лична основа…

— И все пак се справя много добре, като имаш предвид каква му е работата — каза Парминдер.

— Абе така си е — призна уморено Теса. Като че остана без грам сила. — Знам.

Колин май беше единственият, към когото строгата, затворена Парминдер проявяваше истинско съчувствие. От своя страна Колин не даваше и една лоша дума да се издума по неин адрес — беше нейният пагфърдски рицар. „Тя е едно прекрасно джипи срязваше той всеки, който чуеше да я критикува. — По-добра не познавам.“ Но Парминдер не страдаше от излишък на бранители: старата пагфърдска гвардия я недолюбваше заради скъперническото й отношение към антибиотиците и неохотата й да дава повторни рецепти.

— Ако зависи от Хауърд Молисън, избори изобщо няма да има — каза Парминдер.

— В смисъл?

— Разпратил е вече имейл. Получих го преди половин час.

Парминдер включи монитора на компютъра си, чукна паролата и влезе в пощенската си кутия. После извъртя екрана така, че Теса да може да прочете посланието от Хауърд. В първия абзац се изказваха съболезнования по повод кончината на Бари. А във втория се излагаше тезата, че след като вече била изтекла една година от мандата на Бари, по-разумно вероятно било да кооптират негов заместник, а не да повтарят обременителния процес с провеждането на нови избори.

— Явно вече има готов човек — отбеляза Парминдер. — И се мъчи да го вкара, преди останалите да са се усетили. Не бих се учудила, ако става дума за Майлс.

— Изключено — възрази моментално Теса. — Та нали Майлс е бил в болницата с Бари… и толкова тежко понесъл…

— Как може да си толкова наивна, Теса? — каза Парминдер, изненадвайки приятелката си със злобата, която се съдържаше в гласа й. — Ти не можеш да си представиш що за гад е този Хауърд Молисън. Низък, долен човек. Не си имала възможността да го чуеш, когато разбра какво е написал Бари във вестника по повод на „Фийлдс“. Нямаш идея и какво е замислил по адрес на клиниката за наркомании. Почакай малко. Сама ще се убедиш.

Така й се беше разтреперила ръката, че й трябваха няколко опита, докато успее да затвори електронната си поща.

— Ще видиш — повтори. — Давай сега да караме поред. Лора ще трябва скоро да си върви. Чакай първо да ти премеря кръвното.

Парминдер правеше услуга на Теса с това, че я приемаше толкова късно, след училище. Сестрата в клиниката, която живееше в Ярвил, щеше да остави кръвната проба на Теса в болничната лаборатория на път за дома си. Както си беше притеснена и се чувстваше уязвима, Теса нави ръкава на старата зелена жилетка. Лекарката й уви маншета с велкро около бицепса. Ако я гледаше съвсем отблизо, човек нямаше как да не отбележи силната прилика с втората й дъщеря, понеже тогава нямаше да вижда разликата в структурите им (Парминдер беше жилава, а Сухвиндер — едрогърда), но веднага му правеше впечатление приликата в чертите на лицата им: орловият нос, широката уста с пълната долна устна и едрите, кръгли, тъмни очи. Маншетът взе да стяга болезнено мускула на Теса, а Парминдер не откъсваше очи от скалата.

— Сто шейсет и пет на осемдесет и осем — смръщи се Парминдер. — Високо е, Теса, много е високо.

Разопакова с умели, привични движения стерилна спринцовка, изпъна бледата, оръсена с бенки ръка на Теса и пъхна иглата в сгъвката.

— Утре вечер ще водя Стюарт в Ярвил — каза Теса с вперен в тавана поглед. — Да му търсим костюм за погребението. Просто си представям какъв скандал ще стане, ако рече да се яви по джинси. Колин направо ще пощурее.

Мъчеше се да отклони мислите си от тъмната, загадъчна течност, която се стичаше по тънката пластмасова тръбичка. Страх я беше, че ще издаде непослушанието й; че всичките погълнати шоколадчета и кексчета ще се проявят под формата на предателска глюкоза.

После си рече ядосано, че сигурно щеше да й е далече по-лесно да се противопоставя на шоколаденото изкушение, ако в живота й нямаше толкова много стрес. А като се вземеше предвид фактът, че през повечето време усилията й бяха посветени на това, да оказва помощ на други, кексчетата все пак можеха да й се опростят. Наблюдаваше как Парминдер надписва епруветките с кръвта й и усети как се надява — при все че нейният съпруг и другар би го възприел като ерес — Хауърд Молисън да удържи на своето и да не се стигне до избори.

V

Всеки божи ден, без изключение, Саймън Прайс си тръгваше от печатницата точно в пет. Присъственото му време е изтекло и толкоз; чака го чистият му и прохладен дом на върха на хълма, далече от неспирния тропот и бръм на цеха в Ярвил. Да се мотаеш из предприятието след изисквания от контролния часовник час (макар и вече мениджър, Саймън все още разсъждаваше с понятията от чирашките си години), е равносилно на фатално признание, че ти липсва домашен уют или — още по-лошо — че се натягаш на висшето ръководство.

Днес обаче на Саймън му се налагаше да се отбие от пътя си, преди да стигне до дома. Срещна се в паркинга с дъвчещия дъвка електрокарист и двамата подкараха, според даваните от младежа указания, по стъмващите се улици на „Фийлдс“, та дори минаха и покрай къщата, в която Саймън израсна. Не се беше вясвал насам от години: майка му беше починала, а баща си не бе виждал от четиринайсетгодишна възраст и нямаше представа къде може да е сега. Гледката на стария му дом, с един закован прозорец и с отдавна некосена трева, го жегна и потисна. Покойната му майка се гордееше с образцовия си дом.

Младежът накара Саймън да паркира в края на „Фоли Роуд“, остави Саймън да го чака сам и тръгна към една особено окаяна на вид къща. Доколкото можеше да види на светлината на най-близката улична лампа, на Саймън му се стори, че пред единия от партерните прозорци имаше цяла купчина боклук. И чак сега се сети да се запита дали изобщо биваше да идва със собствената си кола за тоя краден компютър. Няма начин в квартала да не са монтирали охранителни камери, за да държат под око всичките местни дребни хулигани и престъпници. Огледа се, но не видя нито една камера; и никой май не го и поглеждаше с изключение на дебелата жена, която най-открито го зяпаше през малко, квадратно като в лудница, прозорче. Саймън я изгледа злобно, но тя не отмести поглед и продължи да пуши цигарата си, поради което той вдигна длан пред лицето си и впери очи през предното стъкло.

Спътникът му бе излязъл от къщата и сега вървеше към колата с леко разкрачена походка, понесъл кашона с компютъра. Зад него, в рамката на вратата, през която току-що бе минал, стоеше младо момиче с невръстно детенце в краката му, но като забеляза, че Саймън я наблюдава, бързо се прибра, като дръпна и детето подир себе си.

Саймън завъртя ключа на стартера и с приближаването на дъвчещия взе нервно да подава газ.

— Внимавай — рече Саймън и се пресегна да отвори вратата за пътника. — Сложи го тук долу.

Младежът положи кашона върху все още топлата седалка. Саймън беше решил предварително, че ще го отвори, да се убеди, че получава онова, за което е платил, но нарастващото чувство за неблагоразумие надви на намерението му. Задоволи се с побутване на кашона: беше достатъчно тежък, че да не се премества лесно; а и не му се щеше да се бави повече.

— Нали нямаш нищо против да те оставя тук? — провикна се към младежа, сякаш вече се отдалечаваше бързо с колата си.

— Няма ли да ме хвърлиш до хотел „Кранък“ поне?

— Съжалявам, но отивам в обратна посока — отвърна Саймън. — До скив.

И даде газ. Видя в огледалото зарязания вбесен младеж, по чиито устни успя да разчете „Да ти еба майката!“. Но вече му беше все едно. Ако се ометеше бързо, току-виж не успели да запечатат номера на колата му на една от онези едрозърнести черно-бели снимки, дето постоянно показваха по новините.

Десет минути по-късно бе вече на детелината, но дори и след като напусна Ярвил, слезе от главния път и подкара нагоре по хълма към порутеното абатство, все още се чувстваше припрян и напрегнат и не бе в състояние да изпита и грам от онова удоволствие, което се появяваше вечер, след като превалеше върха и съзреше своя дом на склона, на чиято противоположна страна се разполагаше малката бяла носна кърпичка, представляваща Пагфърд.

Макар да се беше прибрала само десет минути по-рано, Рут бе успяла да сложи вечерята да се готви и при влизането на Саймън с компютъра вече подреждаше масата; по настояване на Саймън, в „Хилтоп Хаус“ вечеряха рано. Гласните й възторзи при вида на кашона подразниха съпруга й. Имаше ли тя изобщо представа какво е изживял; даваше ли си въобще сметка на какви рискове се излага, като се сдобива с евтини стоки? При което Рут моментално усети, че Саймън е в едно от своите пренавити настроения, които обикновено предвещаваха избухване, и реагира по единствения известен й ефикасен начин: взе да му разправя бодро за това, как бе минал денят й, с надеждата, че след като похапнеше, настроението му щеше да се подобри, стига през това време нещо друго да не го ядосаше.

Точно в шест, през което време Саймън бе успял да разопакова компютъра и да установи липсата на ръководство за експлоатацията му, семейството седна да вечеря.

Андрю усети, че майка му е на тръни, по това, че приказваше за каквото й дойде на ума с онази позната му изкуствено приповдигната нотка в гласа й. Въпреки многогодишния си опит в обратен смисъл, тя май все още вярваше, че ако придаде достатъчно учтивост на атмосферата, баща му няма да посмее да я наруши. Андрю си отряза парче мусака с картофено пюре (производство на Рут, размразявана в делничните дни за вечеря), но избягваше да срещне погледа на Саймън. Имаше куп други неща, които го вълнуваха повече от родителите му. Гая Бодън му каза „здрасти“, когато се срещна лице в лице с нея на вратата на лабораторията по биология; е, да, някак си автоматично и небрежно го рече, а и после през целия час не го погледна нито веднъж.

А на Андрю му се щеше най-сетне да проумее тия момичета; не беше успял досега да се сближи с нито едно, че да вникне в мозъчната им дейност. Тази празнота в знанията му не му беше пречила особено до първоначалната поява на Гая в училищния автобус, с което бе провокирала острия му като лазерен лъч интерес към нея като личност — чувство, различаващо се коренно от всеобхващащото и безлично очарование, което се усилваше все повече в него през последните няколко години във връзка с поникването на гърди и появата на презрамки на сутиени изпод белите униформени блузи, както и от леко гнусливия му интерес към действителната същност на менструацията.

Фатс си имаше братовчедки, които от време на време им гостуваха. Андрю веднъж се набута в тоалетната в дома на Уол непосредствено след като оттам излезе най-красивата братовчедка. И намери на пода до кошчето за тоалетна хартия прозрачна опаковка от „Лил-Летс“. Това действително, материално доказателство, че намиращо се в непосредствена близост момиче има тъкмо в този момент цикъл, бе равностойно на съзирането на рядко появяваща се комета в очите на тринайсетгодишния Андрю. Акълът все пак му стигна поне дотолкова, че да не спомене на Фатс какво е намерил и колко вълнуващо откритие е направил. Но хвана опаковката с върховете на ноктите си, пусна я бързо в кошчето, после изми ръцете си толкова старателно, колкото не ги беше мил, откакто се помнеше.

Напоследък Андрю прекарваше сума ти часове пред лаптопа си, вперил поглед във фейсбук страницата на Гая. А тя едва ли не го плашеше повече от самото момиче. С часове наред изучаваше снимките на онези, които бе оставила зад себе си в столицата. Тя поначало идеше от друг свят: имаше и черни приятели, и азиатци, и такива с непроизносими имена. В мозъка му се прогори образът от една нейна снимка по бански, както и една друга, на която се бе облегнала върху един отвратително красив младеж с кожа с цвят на кафе. Който нямаше нито една пъпка, но пък имаше набола брада. След старателно проучване на всичките й съобщения, Андрю бе стигнал до извода, че това е осемнайсетгодишен човек, на име Марко де Лука. Андрю шудираше посланията между Марко и Гая с прилежността на дешифровчик, но така й не успяваше да разбере дали са признак на продължаващи взаимоотношения, или не са.

Браузването му из фейсбук често носеше отсенки и на тревога, понеже Саймън — който разполагаше с ограничена представа за интернет и по инстинкт не се доверяваше на тази единствена област в живота на синовете му, в която те се чувстваха по-свободни и необременени от него — често нахлуваше внезапно в стаите им да провери какво гледат. Правеше го уж от съображения да не трупат големи сметки, но на Андрю му беше съвсем ясно, че е поредната изява на потребността на баща му да ги държи под контрол, поради което, колчем проучваше Гая онлайн, курсорът постоянно висеше над бутона за затваряне на страницата.

Рут все още прескачаше от тема на тема в безплодното си усилие да изкопчи от Саймън нещо повече от вкиснати едносрични отговори.

— Ооо! — възкликна тя изведнъж. — Ами че аз забравих най-важното: днес разговарях с Шърли за евентуалното ти намерение, Саймън, да се кандидатираш за общинския съвет.

Някой все едно изтресе Андрю с юмрук.

— Ти ще се кандидатираш за съвета? — не се сдържа да попита.

Саймън бавно вдигна вежди. Един от мускулите на брадата му се разигра.

— Защо? Нещо против ли имаш? — попита с пулсиращ от агресивност глас.

— А, нямам — излъга Андрю.

Хайде стига бе. Ти? Да се кандидатираш? Ебаси! Само това остава!

— А пък на мен ми се струва, че нещо не ти харесва — каза Саймън, вперил поглед право в Андрю.

— Нямам — повтори Андрю и сведе очи към мусаката.

— Какво ми пречи да се кандидатирам за съвета? — продължаваше Саймън.

Не желаеше да изпусне темата. Имаше нужда да се освободи от напрежението с очистителен гневен изблик.

— Нищо не ти пречи. Просто се изненадах.

— Че не съм се допитал първо до теб ли? — заяде се Саймън.

— Не.

— О, колко благородно — каза Саймън с издадена напред челюст — нещо, което правеше всеки път, когато се докарваше до изтърваване на нервите. — А ти, малък посерко, случайно да си си намерил работа, а?

— Не съм.

Саймън не отделяше очи от Андрю, без да яде, със застинала във въздуха вилица с охлаждаща се мусака. Андрю върна вниманието си към храната, решен да не провокира повече баща си. Въздушното налягане в кухнята сякаш се бе повишило. Пол издрънча с ножа си по чинията.

— Та Шърли — каза — обади се отново Рут с пискливия си глас, решена да се преструва, че всичко е наред дотогава, докато не станеше невъзможно, — че ще го пише на уебсайта им, Саймън. За това, че си се кандидатирал.

Саймън не реагираше.

След като и последният й, най-добрият й опит се провали, Рут също млъкна. Страх я беше, че се досеща какво може да е в основата на лошото настроение на Саймън. Тревогата я разкъсваше отвътре; откакто се помнеше, вечно се тревожеше за нещо; такава си беше по природа. А знаеше освен това, че Саймън побеснява, когато го моли да я утеши. Затова по-добре щеше да е да си трае.

— Сай?

— К’во има?

— Всичко е наред, нали? С компютъра, имам предвид.

Никаква артистка не ставаше от нея. Колкото и да се мъчеше да говори спокойно, равномерно, гласът й трепереше и ставаше писклив.

Не че крадени вещи влизаха за пръв път у дома им. Освен дето Саймън бе намерил начин и електромера да пипне, а и да прокарва през печатницата и по някоя и друга частна своя поръчка. Всичко това й причиняваше сегиз-тогиз стомашни болки и не й даваше да мигне нощем; Саймън обаче презираше хората, които не смеят да поемат рискове (а и тя, от самото начало, точно заради това се бе влюбила — понеже туй лудо, нахакано момче, изпълнено с презрение, грубост и агресивност почти към всекиго, си бе направило труда да й се хареса; че той, който от почти нищо не беше доволен, я бе направил нея — и само нея — своята избраница).

— Какво искаш да кажеш? — процеди през зъби Саймън.

Цялото му внимание се пренасочи от Андрю към Рут и бе изразено със същия отровен, немигащ поглед.

— Нали няма… няма да си имаме ядове с него, питам?

Саймън бе обзет от жесток подтик да я накаже за това, че е налучкала интуитивно собствените му страхове, и сега ги подклаждаше и с нейната тревога.

— Ами аз… нямах намерение да ти го споменавам — изговори бавно, печелейки време да измисли подходяща легенда, — но май е имало някаква малка неприятност, като ги задигали. — Андрю и Пол спряха да ядат и зяпнаха. — Пребили някакъв охранител. Но това го научих, когато вече бе прекалено късно. Дано само не вдигнат наново шум по случая.

На Рут почти й спря дъхът. Равният му тон, спокойствието, с което говореше за насилието по време на обир, направо не бяха за вярване. Но пък обясняваха настроението, с което се беше прибрал; обясняваха всичко всъщност.

— Затова е и изключително важно никой да не споменава, че го имаме — каза Саймън.

Премести злобния си поглед поред върху тримата, да им внуши със силата на характера си какви опасности ги грозят.

— Ще мълчим — въздъхна Рут.

Бързодействащото й въображение вече си представяше как полицията пристига; как преглеждат компютъра; как арестуват Саймън и — обвинен несправедливо в нанасяне на тежка телесна повреда — го пъхат в затвора.

— Нали чухте баща си? — предупреди с тих глас, граничещ с шепот, синовете си. — Да не сте посмели да кажете някому, че имаме нов компютър.

— Всичко ще е наред — рече Саймън. — Няма страшно. Стига да си държите плювалниците затворени.

И пренесе вниманието си обратно върху мусаката. А очите на Рут прескачаха от единия й син на другия. Смълчан, уплашен, Пол си играеше с храната в чинията си.

Андрю обаче не вярваше на нито една бащина дума.

Лъжливо копеле шибано. Страшен кеф ти е да я плашиш.

След като се навечеряха, Саймън стана и каза:

— Я да видим сега дали тая проклетия изобщо бачка. Я ти — и посочи Пол — го извади и го сложи внимателно… внимателно, ти казвам… върху стойката. А ти — и посочи Андрю, — ти нали учиш компютри? Ти ще ми казваш какво да правя.

Саймън ги поведе към всекидневната. Андрю усещаше, че се мъчи да ги злепостави — я Пол, какъвто е дребен и притеснителен, да изтърве компютъра, я Андрю да сбърка в нещо. Зад тях, в кухнята, Рут раздигаше масата. Тя поне бе останала встрани от пътя на куршумите.

Андрю понечи да помогне на Пол да извади корпуса с твърдия диск.

— Остави го. И сам ще се оправи. Не е чак толкова изнежен! — скастри го Саймън.

Като по чудо, въпреки треперещите си ръце, Пол успя да го постави върху стойката без инцидент, после застана с отпуснати покрай тялото ръце точно на пътя на Саймън към компютъра.

— Махни се от пътя ми бе, тъп хуй смотан — викна му Саймън.

Пол набързо се скри зад дивана, да наблюдава оттам. Саймън грабна първия му попаднал кабел и се обърна към Андрю:

— Това къде да го завра?

В гъза си го наври, копеле мръсно.

— Подай ми го…

— Питам те аз къде да го завра, майка му стара! — изрева Саймън. — Ти учиш компютри — ти ми кажи къде!

Андрю се изви да погледне задната страна на компютъра; първо посочи на Саймън грешно място, но втория път случайно улучи.

Когато Рут се присъедини към тях във всекидневната, те бяха почти готови. Един бегъл поглед му стигна на Андрю да усети, че й се иска машината да не проработи, та Саймън да я замъкне някъде, нищо, че беше платил осемдесет лири за нея.

Саймън се настани пред монитора. След няколко безплодни опита загря, че на безжичната мишка й трябват батерии. И изпрати Пол на бегом да донесе такива от кухнята. А когато Пол се върна и му ги подаде, Саймън ги сграбчи от ръката му така, сякаш очакваше Пол да отдръпне своята внезапно и да го изненада.

С прехапан между долните зъби и устната му език, при което брадата му стърчеше смешно, Саймън превърна поставянето на батериите в цяло представление. Винаги правеше това лудо, грубиянско изражение като предупреждение, че е на границата да изтърве нервите си, че пада някъде дълбоко, където не може повече да отговаря за действията си. Андрю се помъчи да си представи какво щеше да стане, ако се махнеше и оставеше баща си сам да се бори, ако го лишеше от публиката, пред която обичаше да се помпа; и едва ли не усети как мишката го удря зад ухото в мига, в който във въображението си обърна гръб.

— Влизай ма, мамка ти!

И Саймън взе да издава онзи уникален за него нисък, животински звук, който бе в унисон с агресивно сбръчкано лице.

— Хххх… хххх… ПУТКА ТИ МАЙЧИНА! Я я̀ наври ти! Ти там! Ти поне имаш нежни женски пръстчета!

И Саймън запокити мишката и батериите в гърдите на Пол. А ръцете на Пол съвсем се разтрепериха, докато се мъчеше да натика малките цилиндърчета в гнездата им; най-сетне затвори с щракане капачката и подаде мишката на баща си.

— Благодаря ти, Полина.

Брадата на Саймън все още стърчеше по неандерталски. Той поначало се държеше така, сякаш неодушевените предмети се наговаряха да го дразнят. Отново постави мишката върху подложката.

Дано проработи.

На екрана се появи бяла стрелкичка и защъка весело според командите на Саймън.

Турникетът на страха бе охлабен; на тримата наблюдаващи изведнъж им олекна; Саймън сне от лицето си неандерталското изражение. Андрю си представи конвейер с японци и японки в бели манти — хората, сглобили този безгрешен компютър, всички с деликатни, сръчни пръсти като онези на Пол; и всички му се кланяха — радушно, цивилизовано и благо. Андрю ги благослови наум заедно със семействата им. Така и нямаше да узнаят колко много беше зависило от това, дали тази конкретна машина ще проработи.

Рут, Андрю и Пол зачакаха търпеливо Саймън да изпробва различните функции на компютъра. А той отваряше менюта, после се затрудняваше в затварянето им, кликваше по иконки, чиито функции не му бяха ясни, объркваше се от последвалото действие, но поне не се намираше повече на платото на опасния гняв. След като се добра с лутане до десктопа си, погледна Рут и каза:

— Ами струва ми се, че е наред, нали?

— Страхотен е! — отвърна моментално тя и се назори да се усмихне, сякаш последният половин час изобщо не се бе състоял, а той беше купил машината от реномираната фирма за електроника „Диксънс“ и бе свързал кабелите й без ни най-малкия намек за насилие. — И е по-бърз. Много по-бърз е от досегашния.

Ама че си тъпа. Та той още не е влязъл в интернет.

— Ъхъ. И на мен така ми се стори.

И изгледа кръвнишки двамата си синове.

— Този е чисто нов и е много скъп, така че от вас се иска да се отнасяте с уважение към него, ясно ли е? И да не разправяте никому, че го имаме — добави Саймън, при което стаята замръзна от новия повей на злоба. — Разбрахме ли се? Разбирате ли какво ви говоря?

Отново кимнаха. Лицето на Пол бе свито в гримаса. Скришом от очите на баща му, нежният му показалец го „заключваше“ като изписваше осморки върху бедрото му.

— И я вземете да пуснете проклетите пердета. Що не сте ги пуснали досега, а?

Защото висим от сума ти време да те гледаме какъв тъп хуй си, затова.

Андрю придърпа пердетата и излезе от всекидневната.

Но дори и след като се добра до стаята си и се излегна на леглото, Андрю пак не успя да възобнови приятните си размишления върху личността на Гая Бодън. Самата перспектива баща му да се кандидатира за съвета изникна от нищото като гигантски айсберг, разпрострял сянката си върху всичко, включително и Гая.

Откакто се помнеше Андрю, Саймън бе доволен пленник на собствената си омраза към околните и бе превърнал своя дом в крепост срещу останалия свят, в която неговата воля бе закон, а семейният климат се определяше ежедневно от моментното му настроение. С годините на Андрю взе полека да му се изяснява, че почти тоталната изолация на семейството му съвсем не е типична, и започна все повече да се срамува от нея. Родителите на приятелите му го разпитваха къде точно живее, тъй като не можеха да се сетят кои са родителите му; или му задаваха уж небрежни въпроси дали майка му, или баща му ще присъства на дадено обществено събитие или мероприятие за набиране на средства. Някои се сещаха коя е Рут от времето, когато Андрю ходеше на начално училище, а майките се събираха на игралната площадка. Рут поначало бе по-общителна от Саймън. Ако не се беше омъжила за такъв темерут, сигурно щеше да прилича и тя на майката на Фатс — да се среща на обеди и вечери с приятелки и да участва активно в градските дела.

В изключително редките случаи, в които Саймън се изправяше пред човек, който според него си заслужаваше да бъде ухажван, моментално възприемаше едно безцеремонно покровителствено поведение, от което на Андрю му призляваше. Мъчеше се да ги надприказва, пускаше неуместни шеги и често настъпваше най-неволно разни мазоли, тъй като нито знаеше нещо за принудителните си събеседници, нито го беше еня. Напоследък Андрю бе почнал да се пита дали Саймън изобщо виждаше другите хора като реални същества.

Така че ни най-малко не можеше да проумее защо баща му изведнъж е обзет от стремежа да се изяви на една по-широка сцена, но пък нямаше и най-малкото съмнение, че го очаква пълен провал. Андрю познаваше други родители, от онези, които спонсорираха велосипедни преходи за набиране на средства за нова коледна светлинна украса на площада или ръководеха скаутски дружини, или образуваха читателски клубове. Саймън не се залавяше с нищо, което изискваше да си сътрудничи с други хора, и изобщо не се интересуваше от каквото и да било, щом не му носеше пряка лична облага.

В кипящото съзнание на Андрю почнаха да изплуват ужасни видения: Саймън произнася реч, изпълнена със същите прозрачни лъжи, които жена му безпрекословно поглъща; Саймън прави неандерталската си физиономия в желанието си да сплаши своя опонент; Саймън изтървава нервите си и почва да плюе по микрофона любимите си мръсни думи: путка, да го еба, пикливец, лайно…

Придърпа лаптопа към себе си, но почти в същия миг го отмести назад. Не посегна и към мобифона на бюрото си. Тревога и срам от подобен порядък не подлежаха на описание нито в чат послание, нито в есемес; налагаше му се да си остане насаме с тях, понеже дори и Фатс нямаше да го разбере, а пък самият той не знаеше как да постъпи.