Джоан Роулинг
Вакантен пост (48)

X

Гавин си беше сложил черните очила срещу блясъка на сутринното слънце, но за дегизировка и дума не можеше да става — Саманта Молисън щеше да познае колата му от пръв поглед. Затова още като я видя да крачи решително по тротоара с приведена глава и забити в джобовете ръце, предпочете да направи внезапен ляв завой, та вместо да продължи по пътя си към Мери, взе, че мина по стария каменен мост и накрая паркира в странична уличка на отсрещния бряг на реката.

Никак не желаеше Саманта да го види паркирал пред къщата на Мери. В делничен ден ставаше — тогава ходеше в костюм и с куфарче в ръка; нямаше значение и преди, когато още не беше признал пред себе си чувствата си спрямо Мери, но сега беше съвсем друго. Вън всеки случай утрото беше разкошно, а разходката щеше да му даде допълнително време за размисъл.

Рано ми е да се ангажирам напълно, мислеше си на връщане пеш по моста. Там долу, под него, някакво момченце седеше на една пейка и ядеше бонбони. Не е нужно нищо да казвам… Ще карам по слух…

Но дланите му се изпотиха. Мисълта Гая да съобщи на близначките Феърбрадър, че е влюбен в майка им, не го остави да мигне цяла нощ.

Мери като че се зарадва да го види.

— Къде ти е колата? — попита и надникна над рамото му.

— Оставих я долу до реката. Изведнъж ми се прищя да се разходя в това чудно време, а пък после ми дойде наум, че и ливадата ти мога да окося, ако ти…

— О, Греъм вече свърши тази работа. Но много мило от твоя страна, че си се сетил. Влез да пиеш едно кафе.

Продължи да бъбри и да шета из кухнята. Беше по шорти от дънков плат и тениска, които подчертаваха слабостта на тялото й, но косата й пак беше станала лъскава, каквато беше свикнал да я вижда. Забеляза и близначките, легнали на проснатото върху прясно окосената трева одеяло, забучили слушалки в ушите си, всяка заслушана в своя айпод.

— Как я караш? — попита Мери и се настани до него.

Не можа да си обясни загрижеността в гласа й; чак след малко се сети, че през вчерашното си кратко посещение все пак бе успял да й спомене, че с Кей са се разделили.

— Нищо ми няма — каза. — Предполагам, че е за добро.

Усмихна му се и го потупа по ръката.

— А пък аз снощи чух — каза й с попресъхнала уста, — че се каниш да се местиш.

— Ей, голям клюкарник е тоя Пагфърд. Засега е само идея. Тереза ме кара да се върна в Ливърпул.

— А децата как я възприемат тази идея.

— Лично аз предпочитам да изчакам момичетата и Фъргъс да си вземат първо юнските изпити. Деклън му е още рано да го мисля. На никой от нас май не му се ще да зареже…

Разтопи се в сълзи пред очите му, а той толкова щастлив се почувства, че протегна ръка и докосна нежната й китка.

— Но то и не е задължително…

— … гроба на Бари.

— А — рече Гавин, с угасено като пламъка на свещ щастие.

Мери обърса рукналите сълзи с опакото на дланта си. Има нещо морбидно в нея, помисли си Гавин. В неговия род мъртвите ги кремираха. През живота си досега бе присъствал само на две погребения, като второто беше това на Бари, и всичко в цялата церемония му се стори ужасно гадно. За Гавин гробът беше просто белег къде се разлага даден труп — противна мисъл; но се намираха хора, които си наумяваха да ходят до този гроб с цветя и да стоят там, като че има шанс мъртвият да се върне.

Тя стана да вземе кутията с книжни салфетки. Навън, на ливадата, близначките си бяха споделили единия комплект слушалки и сега главите им се тръскаха в ритъма на една и съща песен.

— Разбрах, че Майлс е спечелил мястото на Бари — каза тя. — Данданията от празненствата чак тук се чуваше снощи.

— Освен това беше и на Хауърд… да, точно така — каза Гавин.

— Което ще рече, че съвсем скоро Пагфърд ще се отърве от „Фийлдс“ — отбеляза тя.

— Натам вървят нещата.

— А сега, след като и Майлс е в съвета, ще им е много по-лесно да закрият и „Белчапъл“.

На Гавин му трябваше да се напъва при всяко споменаване на името да се сети какво точно беше това „Белчапъл“; тези въпроси изобщо не го вълнуваха.

— Предполагам.

— С което се слага край на всички стремежи на Бари — заключи тя.

Сълзите й бяха пресъхнали и по бузите пак се появи силната ядна руменина.

— Знам — каза той. — Жалко.

— Аз обаче не знам — възрази тя, все още зачервена и гневна. — Откъде накъде ще е длъжен Пагфърд да покрива разходите на „Фийлдс“? Бари винаги гледаше на тези неща едностранно. И смяташе, че всички във „Фийлдс“ са като него. Мислеше, че и Кристъл Уидън е като него, но излезе неправ. Така и не му мина през ум, че хората от „Фийлдс“ може да са щастливи там, където са.

— Да — рече Гавин, изпаднал във възторг от това, че тя изразяваше несъгласие с Бари, и от чувството, че сянката на гроба му най-после се е вдигнала от помежду им. — Напълно те разбирам. Особено като знам какво се говори за Кристъл Уидън…

— Той на нея й отделяше повече време и внимание, отколкото на собствените си дъщери — продължи Мери. — А тя и едно пени да не даде за венеца. Момичетата ми казаха. Целият отбор събрал пари, освен Кристъл. И на погребението му не пожела да дойде, след всичко, което направи за нея.

— Ами да, това показва…

— Извинявай, че ти ги приказвам тия работи, но не ми излизат от акъла — беснееше тя. — Не мога да си избия от главата мисълта, че той сигурно би искал аз сега да се занимавам с проклетата му Кристъл Уидън. Не мога да го преживея. През целия последен ден от живота си имаше главоболие, но изобщо не му обърна внимание заради оная проклета статия!

— Знам — каза Гавин. — Знам. Според мен — рече с чувството, че опипва с крак стар въжен мост — това май е нещо типично у мъжете. И Майлс е същият. Саманта дума не даваше да се издума да се кандидатира за съвета, но той изобщо не й обърна внимание. Как да ти кажа? Някои мъже имат нужда да изпитват поне малко власт…

— Бари въобще не го вълнуваше властта — заяви Мери и Гавин бързо би отбой.

— Не, нямах това предвид. Той, Бари…

— Просто не можеше да се спре. Смяташе, че всички са като него и че ако им подадеш навреме ръка, ще започнат да стават по-добри.

— Ъхъ — потвърди Гавин. — Но въпросът е, че и други хора се нуждаят от помощ — тези у дома…

— Точно така! — рече Мери и пак ревна.

— Мери — стана от стола си Гавин, мина откъм нейната страна (стъпил вече с цялото си тегло върху моста, с примес от паника и очакване), — не мислех да ти го казвам… още е рано… прекалено рано е да се говори така… но все някога ще срещнеш друг.

— На четирийсет — ридаеше Мери, — с четири деца…

— Мъже колкото щеш — подхвана той, но се усети овреме; не биваше да й внушава, че има кой знае колко избор. — Подходящият човек — поправи се — няма да се притеснява от това, че имаш деца. Пък и те са толкова добри деца… всеки би ги поел с радост.

— Ох, страшно си мил, Гавин — отново попи очи тя.

Той я прегърна с една ръка, а тя не се отдръпна. Мълчаха, докато тя си издуха носа, после Гавин усети как тя се стегна и се накани да се отдръпне.

— Мери…

— Кажи?

— Не мога повече… Мери… аз имам чувството, че съм влюбен в теб.

За няколко секунди изживя славната гордост на парашутиста, отблъснал се от твърдия под в безбрежното пространство.

След което тя съвсем се отдръпна.

— Но, Гавин, аз…

— Забрави, че изобщо съм казал такова нещо — замънка той глупаво. — Дай просто да забравим.

— А пък аз си мислех, че ме разбираш.

Усети в думите й упрека, че е трябвало да се досети за невидимата броня на скръбта, в която се е обвила и на която е разчитала да я пази.

— Напълно те разбирам — излъга я. — И нямаше изобщо да ти го казвам, ако…

— Бари беше съвсем наясно с това, че ме харесваш.

— Не съм те харесвал — обезумя той.

— Изключително мил човек си, Гавин — рече задъхано тя, — но нямам… в смисъл — дори и да…

— Не — повиши глас той с надеждата да я заглуши. — Разбирам. Виж какво, мисля да си тръгвам вече.

— Не е необходимо…

Но той вече почти я мразеше. Чул беше онова, което тя се мъчеше да му каже: не бих те пожелала дори ако не бях в траур заради съпруга ми.

Толкова кратко бе траяло посещението му, че когато поразстроената Мери тръгна да изхвърля кафето му, то все още пареше.