Джоан Роулинг
Вакантен пост (35)

VII

Навън ухаеше на свежо утро, но в компютърната лаборатория на обединено средно училище „Уинтърдаун“ ставаше все по-задушно и колкото повече приближаваше обедното междучасие, толкова повече разсейващи петна от светлина проникваха през мръсните прозорци и падаха върху прашните екрани. Дори в отсъствието на Фатс и Гая обаче, Андрю Прайс не успяваше да се съсредоточи. Мисълта му неминуемо се въртеше около онова, което бе подочул родителите му да обсъждат предната вечер.

А те най-сериозно разглеждаха възможността да се преместят в Рединг, където живееха сестрата и зетят на Рут. Наострил слух по посока на отворената кухненска врата, Андрю се беше спотаил в тясното преддверие и слушаше: на Саймън му предложил, или евентуално щял да му предложи работа свакото на Андрю и Пол, когото те почти не познаваха, тъй като Саймън го ненавиждаше.

— Парите ще са по-малко — разправяше Саймън.

— Откъде знаеш. Той нищо още…

— Няма начин да не са. А и поначало животът там е по-скъп.

Рут бе издала някакъв необвързващ звук. А несмеещият да гъкне в преддверието Андрю усещаше дори само по това, че майка му не бърза да се съгласява със Саймън, колко много й се ще да заминат.

Но Андрю направо не можеше да си представи родителите си в друг дом, освен „Хилтоп Хаус“, или в друга среда, освен пагфърдската. Досега смяташе за даденост перспективата, че вечно ще живеят в градчето. Той, Андрю, може някой ден да замине за Лондон, но Саймън и Рут цял живот ще си останат вкоренени като дървета на хълма.

По някое време се прокрадна до спалнята си на горния етаж и впери поглед през прозореца към примигващите светлини на Пагфърд, сгушил се в дълбоката котловина между хълмовете. И му се стори, че едва ли не за пръв път вижда тази гледка. Някъде там долу Фатс сигурно пуши в таванската си стая и вероятно зяпа порно на компютъра. И Гая е там, погълната от мистериозните обреди на своя пол. И изведнъж си даде сметка, че тя вече е преживяла подобна ситуация; че са я отскубнали от познатата й среда и са я пресадили другаде. Най-после да се намери помежду им нещо принципно общо; и изпита почти меланхолично удоволствие от самата мисъл, че, напускайки Пагфърд, и той ще има какво да сподели с Гая.

С тази разлика, че не тя беше причинила преместването й. Със свит от притеснение стомах Андрю грабна мобифона си и изпрати есемес на Фатс: На Сай-Пай предл бач Рединг. Май навит.

Фатс не му отговори, а и от сутринта не се бяха виждали, понеже бяха в различни потоци. И през последните два уикенда не се бяха виждали с Фатс поради новата му работа в „Медният чайник“. Най-дългият им разговор напоследък беше свързан с постинга на Фатс по адрес на Гнездото на уебсайта на съвета.

— Според мен Теса ме подозира — подхвърли Фатс небрежно на Андрю. — Гледа ме едно особено, като че знае.

— И какво ще кажеш, ако те питат? — измърмори уплашено Андрю.

Познаваше копнежа на Фатс за слава и заслуги, знаеше и с какъв плам размахва Фатс оръжието на истината, но не бе убеден доколко приятелят му е наясно, че ключовата му роля в дейността на Призрака на Бари Феърбрадър не бива никога да се разкрива. Открай време му беше трудно да обясни на Фатс какво означава да имаш за баща някой като Саймън, а напоследък Фатс ставаше все по-невъзприемчив към чуждите обяснения.

В мига, в който учителят по информатика се отдалечи от чина му, Андрю пусна в търсачката „Рединг“. Градът беше огромен в сравнение с Пагфърд. Беше домакин на ежегоден музикален фестивал. И се намираше само на шейсет и пет километра от Лондон. Проучи влаковите връзки. Сигурно ще може през уикендите да прескача до столицата така, както сега ходи с автобуса до Ярвил. Но цялата работа му се струваше някак си нереална: цял живот беше прекарал в Пагфърд; не можеше да си представи и семейството им да съществува другаде.

В обедното междучасие Андрю излезе незабавно от училище да търси Фатс. Щом свърна настрана от двора, запали цигара, пусна небрежно запалката в джоба си и с огромно удоволствие чу женски глас да го пита: „Как си?“. Настигнаха го Гая и Сухвиндер.

— Добре — отвърна и издуха дима настрани от красивото лице на Гая.

От известно време тримата ги свързваше нещо, което си беше само тяхно. Двата уикенда, през които се трудеха в кафето, бяха създали помежду им крехка връзка. Вече знаеха дежурните лафове на Хауърд и бяха преживели неприличното любопитство на Морийн по отношение на домашния им бит; бяха се подхилквали помежду си по повод сбръчканите й колене под възкъсата сервитьорска поличка и като търговци в далечни земи си бяха разменяли златни зрънца лични сведения: момичетата вече знаеха, че бащата на Андрю е уволнен; Андрю и Сухвиндер знаеха, че Гая пести надницата си за билет с влака до Хакни, а той и Гая знаеха, че майката на Сухвиндер никак не одобрява работата на дъщеря си при Хауърд Молисън.

— Къде е приятелчето ти Фатс? — попита Гая, след като тримата влязоха в крачка.

— Де да го знам. Не съм го виждал.

— Не е голяма загуба — рече Гая. — По колко на ден пушиш?

— Не ги броя — отвърна Андрю, ликуващ, че е предизвикал интереса й. — Искаш ли една?

— Не. Мразя цигарите.

При което той мигновено се запита дали омразата й се простира и върху целуването с пушачи. Ниъх Феърбрадър не се оплака, когато навря език в устата й по време на училищната дискотека.

— Марко не пуши ли? — попита Сухвиндер.

— Хич. Постоянно поддържа форма — отговори Гая.

Андрю вече се беше почти примирил с мисълта за Марко де Лука. Но и това, че Гая се бе отдала, така да се каже, на някаква вярност извън Пагфърд, също си имаше своите предимства. Снимките на двама им на страницата й във фейсбук бяха изгубили първоначалната си острота. А и надали бе единствено плод на самозалъгването му впечатлението, че посланията, които Гая и Марко си разменяха, ставаха все по-редки и по-хладни. Нямаше начин да знае какво си говорят по телефона или електронната поща, но беше убеден, че при споменаване на името на Марко Гая добиваше унил вид.

— Ха! Ето го и него! — рече Гая.

Появилият се пред очите им обаче не беше хубавецът Марко, а Фатс Уол, който разговаряше в Дейн Тъли пред магазинчето за вестници.

Сухвиндер наби спирачки, но Гая я сграбчи под лакътя.

— Имаш правото да ходиш, където си искаш — каза и леко я дръпна, а пъстрите й зелени очи се свиха с приближаването им към пушещите Фатс и Дейн.

— Здрасти, Арф — провикна се Фатс, като ги видя, че идват.

— Фатс — каза Андрю.

И в желанието си да предотврати конфликт и най-вече да не позволи на Фатс да тероризира Сухвиндер в присъствието на Гая, Андрю го запита:

— Ти получи ли ми текста?

— Кой текст? — не можа да се сети Фатс. — А, оня за Сай ли? И к’во сега, ще се махаш, а?

Изрече го с едно пренебрежително безразличие, което Андрю можеше да си обясни единствено с присъствието на Дейн Тъли.

— Ами май да.

— Къде ще ходиш? — попита Гая.

— На баща ми са му предложили работа в Рединг — каза Андрю.

— Ха! Че то и моят баща там живее! — възкликна изненадано Гая. — Така че ще може да се виждаме, като му отида на гости. А пък ако знаеш какъв фестивал правят! Искаш ли сандвич, Сукс?

Андрю така се втрещи от непредизвиканото й предложение да се срещат в бъдеще, че не му остана време да събере мислите си и да изкаже съгласието си, преди тя да влезе в магазинчето. За миг и мръсната автобусна спирка, и магазинчето за вестници, та дори и Дейн Тъли с всичките му татуси, раздърпаната тениска и долнището от анцуг заизлъчваха някакво небесно сияние.

— Ами хубаво — рече Фатс. — Аз отивам да си гледам работата.

Дейн се изхили. А Фатс се отдалечи с плавните си крачки, без да позволи на Андрю да каже каквото и да било или да предложи да тръгне с него.

А Фатс беше сигурен, че Андрю ще се озадачи и обиди на безразличието му, и всъщност се зарадва. Но изобщо не се запита на какво точно се радва и защо от няколко дни насам бе обзет от някакъв стремеж да причинява болка на всички околни. От известно време бе стигнал до извода, че не е автентично да се съмняваш в собствените си подбуди — а това усъвършенстване на личната му философия я правеше много по-лесна за следване.

На влизане във „Фийлдс“ Фатс се сети за случилото се у тях предната вечер, когато майка му влезе в стаята му за пръв път, след като Гнездото го беше ударил.

(— Длъжна съм да те попитам, Стюарт, и се надявам… Онова съобщение за баща ти на уебсайта на общинския съвет… Твое дело ли беше, Стюарт?

Няколко дни й бяха потрябвали да събере нужната смелост да го обвини, така че не го завари неподготвен.

— Не — отвърна й.

Сигурно щеше да е много по-автентично, ако й беше казал „да“, но беше предпочел да не го прави и не виждаше откъде накъде е длъжен да обосновава решението си.

— Не си го писал ти? — повтори тя, без да промени нито тона, нито изражението си.

— Не съм — повтори той.

— Понеже хората, които знаят от какво… от какво се притеснява татко ти, са много малко.

— Добре, но не съм аз.

— Постингът се появи през онази вечер, когато се скарахте с татко ти и той те удари…

— Казах ти вече: не съм аз.

— Стюарт, знаеш, че татко ти е болен човек…

— Писнало ми е да ми го повтаряш.

— Повтарям ти го, понеже е вярно! Не го прави нарочно — страда от тежко умствено заболяване, което му причинява неописуеми мъки и нещастие.

Мобифонът на Фатс изписука в този миг и той видя, че има есемес от Андрю. Прочете го и сякаш някой го удари с юмрук право в корема: Арф си заминава окончателно.

— На теб ти говоря, Стюарт…

— Знам… Какво каза?

— Всичките съобщения — за Саймън Прайс, за Парминдер, за татко ти — са все по адрес на хора, които познаваш. Ако ти си човекът…

— Казах ти вече, че не съм.

— … значи, ти причиняваш неописуеми щети. Вредиш сериозно, ужасно на живота им.

Фатс се мъчеше през това време да си представи как ще живее без Андрю. Знаеха се от четиригодишни.

— Не съм аз — каза.)

Вредиш сериозно, ужасно на живота им.

Да не би аз да им казвам как да живеят, разсъждаваше презрително Фатс, свивайки по „Фоли Роуд“. Жертвите на Призрака на Бари Феърбрадър са затънали в двуличие и лъжи и не желаят да бъдат разкрити. Щурат се като глупави мушици, заслепени от силна светлина. И си нямат никаква представа от реалния живот.

Видя пред себе си къща със захвърлена върху тревата отпреде й износена автомобилна гума. Нещо му подсказа, че това е домът на Кристъл, а като видя номера, се убеди, че е прав. За пръв път идваше тъдява. Допреди две седмици в никакъв случай нямаше да се навие да се срещнат у дома й през обедното междучасие, но оттогава нещата се бяха променили. Той се беше променил.

Разправяха, че майка й проституирала. Но че е наркоманка, нямаше никакво съмнение. Кристъл му спомена, че у тях нямало да има никой, понеже майка й щяла да ходи в клиниката за наркомании „Белчапъл“ за предписания й метадон. Фатс мина по градинската пътека, без да забави ход, но с неочакван трепет.

От прозореца на стаята си Кристъл очакваше появата му. Затворила беше всички врати на долния етаж, че да не види той друго, освен преддверието; набутала беше всичко натрупало се там обратно във всекидневната и кухнята. Мокетът беше мръсен и на места прогорен, а тапетите бяха лекьосани, но в това отношение беше безсилна. Дезинфектантът с боров аромат отдавна беше свършил, но успя да намери малко белина и понапръска с нея из кухнята и тоалетната — двата основни източника на лоши миризми из къщата.

Когато го чу да чука, хукна надолу. Не разполагаха с много време — Тери вероятно щеше да се прибере с Роби в един. Ще трябва да побързат с правенето на бебето.

— Здрасти — рече, докато отваряше вратата.

— Как си? — попита Фатс и издуха дим през ноздрите си.

Сам не знаеше какво бе очаквал. Първото му впечатление от къщата бе, че представлява мръсна, празна кутия. Не видя никакви мебели. Затворените врати и отляво, и отпред му се сториха особено злокобни.

— Сами ли сме? — попита още с влизането си.

— Да — отговори Кристъл. — Ела горе в моята стая.

И го поведе по стълбите. Но колкото по-навътре влизаха, толкова по-лошо почваше да мирише — смес от белина и мръсотия. Фатс се опита да не обръща внимание. На горната площадка всички врати бяха затворени, освен една. Кристъл влезе през нея.

Фатс нямаше намерение да се шокира, но в стаята имаше само един матрак, покрит с чаршаф и нечаршафосан юрган, а в единия ъгъл — купчинка дрехи. По стените висяха, закрепени с целулоидни лепенки, няколко снимки, откъснати от таблоидните вестници — разни поп звезди и известни личности.

Кристъл бе създала колажа предния ден, в подражание на една от стените в стаята на Ники. Предвид идването на Фатс се беше постарала да направи стаята си по-гостоприемна. Пуснала беше тънките пердета, които придаваха синкав оттенък на слънчевата светлина.

— Дай една цигара, че умирам — рече.

Запали й я. Видя му се по-изнервена от всеки друг път; по я харесваше, когато се правеше на нахакана и обиграна.

— Нямаме много време — каза му и с цигара в устата взе да се съблича. — Майка ми ще се прибере.

— Да бе, тя нали е в „Белчапъл“? — рече Фатс, мъчейки се някак си да втвърди онази Кристъл в съзнанието си.

— Ъхъ. — Кристъл седна на матрака и взе да изува долнището на анцуга си.

— А какво ще стане, ако я закрият? — попита Фатс и засъблича блейзъра си. — Чух да говорят нещо.

— Не знам — отговори Кристъл, но всъщност много се боеше. Волята на майка й — крехка и уязвима като новоизлюпено пиленце — можеше да рухне и пред най-незначителната провокация.

Останала беше по бельо. Фатс си събуваше обувките, когато мярна нещо току до купчинката с дрехите й — отворена пластмасова кутийка за бижута, а в нея — сгушил се познат ръчен часовник.

— Ха! Този не е ли на майка ми? — попита изненадано.

— Кое? — паникьоса се Кристъл. — Не е — излъга. — От Баба Кат ми е. Недей…!

Той обаче вече го беше извадил от кутийката.

— Нейният е! — рече. Позна го по каишката.

— Казвам ти, че не е, да му еба майката!

И изпадна в ужас. Почти беше забравила, че е краден, не помнеше откъде го има. Фатс мълчеше, а това никак не й харесваше.

Часовникът в ръката на Фатс хем го предизвикваше, хем го укоряваше. Представи си в бърза последователност как излиза и нехайно го пуска в джоба си, или как го връща на Кристъл и вдига рамене.

— Мой си е — каза тя.

Нямаше никакво желание да играе ролята на полицай. Искаше да е нарушител на закона. Но щом си спомни, че часовникът бе подарък на майка му от Гнездото, й го върна, само и само тя да продължи да се разсъблича. С пламнало лице Кристъл си свали сутиена и гащите и се пъхна чисто гола под юргана.

Фатс се приближи по боксерки, с опакован презерватив в ръка.

— Махни го това нещо — рече прегракнало Кристъл. — Вече вземам хапчета.

— Наистина ли?

Тя се отмести да му направи място върху матрака. Фатс се мушна под юргана.

Докато смъкваше боксерките си, се запита дали тя не го лъже и за хапчетата, както го беше излъгала за часовника. Но и на него от известно време му се щеше да опита как е без презерватив.

— Хайде — прошепна му тя, дръпна станиоловото квадратче от пръстите му и го метна върху захвърления на пода блейзър.

Фатс си представи как Кристъл забременява от него и какви физиономии ще направят Теса и Гнездото, като научат. Ще си има дете във „Фийлдс“ — плът от плътта му и кръв от кръвта му. Поне в това отношение ще се представи по-добре от Гнездото.

Качи се отгоре й; така става, рече си, това е истинският живот.