Джоан Роулинг
Вакантен пост (30)

II

Парминдер не трябваше да се явява на работа на следващата сутрин, но й предстоеше съвещание в Ярвил. Щом децата заминаха на училище, тръгна методично из къщата да си приготви всичко необходимо, но звънът на телефона така я уплаши, че подскочи и изтърва чантата си.

— Да? — извика с едва ли не уплашен глас, та чак стресна Теса на отсрещната страна.

— Аз съм, Минда. Какво ти е?

— Да… да… телефонът ме стресна — рече Парминдер и огледа кухненския под, осеян вече с ключове, хартии, дребни монети и тампони. — Какво има?

— Нищо особено — каза Теса. — Само да си поприказваме. Да те видя как си.

Анонимното съобщение висеше помежду им като подиграващо се чудовище, увесило се на телефонната линия. През вчерашния им разговор Парминдер не даде на Теса почти никаква възможност да говори по въпроса. Само се бе развикала: Това е лъжа, мръсна лъжа, и не можеш да ме убедиш, че не е дело на Хауърд Молисън!

Теса не посмя тогава да се задълбочи по темата.

— Нямам време за приказки — каза Парминдер. — Отивам на съвещание в Ярвил. Ще преатестираме едно момченце от списъка на изложените на най-висок риск деца.

— Хубаво. Извинявай. По-късно евентуално?

— Идеално — отвърна Парминдер. — Дочуване.

Насъбра разпиляното в чантата си и излезе забързана от дома, но от портата се върна на бегом да се убеди, че е заключила входната врата.

Докато шофираше към Ярвил, на няколко пъти се усети, че нищо не помни от изминатите току-що един-два километра, и се зарече да се съсредоточи максимално. Но злобният анонимен постинг не я оставяше на мира. Запомнила го бе наизуст:

Общинският съветник д-р Парминдер Джаванда, която се прави на толкова загрижена за местните бедни и бедстващи, винаги се е ръководила от една тайна подбуда. До моята смърт беше влюбена в мен и очите й я издаваха всеки път щом ме погледнеше, а в общинския съвет гласуваше така, както аз й кажех. Но сега, след като вече ме няма, ще е абсолютно безполезна като съветник, понеже е загубила разума си.

Видя го още вчера сутринта, когато влезе в уебсайта на съвета да провери протокола от последното заседание. Шокът буквално й подейства физически: дишането й стана съвсем плитко и се учести, като през най-мъчителните мигове от раждането на децата й, когато се беше напъвала да се издигне над болката, да се откъсне от агонията на настоящето.

През главата й минаваха какви ли не странни мисли. Като какво например би казала баба й, ако научеше, че в обществен форум е оповестено обвинение против Парминдер — че е влюбена в чужд мъж, при това гора^[1]. Буквално си представяше как бабчето закрива лице с гънка от сарито си, клати глава и се полюлява напред-назад, както правеше винаги когато семейството получеше тежък удар.

— Има съпрузи, които биха полюбопитствали дали е истина? — каза й късно снощи Викрам с особена нова извивка в язвителната му усмивка.

— Разбира се, че не е! — отвърна му Парминдер, самата тя закрила устата си с трепереща ръка. — Как можеш изобщо да ми задаваш такъв въпрос? Откъде накъде ще е истина! Та ти нали го познаваше! Беше ми само приятел… нищо повече от приятел!

Ето че подмина клиниката за наркомании „Белчапъл“. Как успя да измине толкова път, без да се усети? Явно, се превръща в опасен шофьор, който не обръща внимание на пътната обстановка.

Спомни си как двамата с Викрам отидоха на ресторант преди близо двайсет години вечерта, в която се съгласиха да се оженят. Тогава му разправи какво негодувание избухнало в семейството й, когато Стивън Хойл я изпратил до тях, а той се съгласи, че тяхното е пълна глупост. Тогава беше проявил разбиране. Но ето че сега отказваше да разбере, понеже обвинението идеше от Хауърд Молисън, а не от собствените й тесногръди роднини. Явно, не можеше да си представи, че и един гора може да е ограничен, лъжлив и изпълнен със злоба…

Изпусна пряката, по която трябваше да свърне. Трябва да се съсредоточи. Да внимава къде кара.

— Много ли закъснях? — попита, забързана, чакащата я на паркинга Кей Бодън.

Със служителката от „Социални грижи“ се бе срещала само веднъж, когато дойде да й поднови рецептата за противозачатъчни хапчета.

— Никак — отвърна Кей. — Реших да ви посрещна и да ви заведа в кабинета си, щото тук, при нас, е като в дядовата ръкавичка…

Сградата, в която се помещаваше ярвилският отдел на „Социални грижи“, бе грозна бизнес сграда, строена през 70-те години. В асансьора Парминдер се запита дали Кей е чула за анонимното послание на уебсайта на съвета или за обвиненията от страна на роднините на Катерин Уидън. И си представи как, като се отворят, вратите на асансьора ще разкрият ред хора в костюми, които чакат да я обвинят и да я осъдят. Ами ако цялата тази история с преатестирането на нуждите на Роби Уидън е само примамка, а всъщност я отвеждат пред собствения й трибунал…

Минаха с Кей по занемарен, безлюден канцеларски коридор и стигнаха до заседателната стая, където чакащите три други жени поздравиха усмихнато Парминдер.

— Запознайте се с Нина, която работи с майката на Роби в „Белчапъл“ — каза Кей и седна с гръб към закритите с венециански щори прозорци. — Джилиън е моят супервайзор, а Луиз Харпър отговаря за детската градина на „Анкър Роуд“. Доктор Парминдер Джаванда е джипито на Роби — допълни Кей.

Парминдер си избра да пие кафе. Другите четири жени си заговориха помежду си, без да я включат в разговора.

(Общинският съветник д-р Парминдер Джаванда, която се прави на толкова загрижена за местните бедни и бедстващи…

Която се прави на толкова загрижена. Ама и ти си едно гадно копеле, Хауърд Молисън. Но той открай време я смяташе за двулична; поне Бари така твърдеше.

— Според него, понеже аз самият съм от „Фийлдс“, затова искам Пагфърд да се насели с ярвилци. Ти обаче си член на класата на свободните професии и това автоматично те лишава от правото да заемаш страната на „Фийлдс“. И по тази причина той смята, че или си двулична, или просто причиняваш проблеми за собствено удоволствие.)

— … разбера защо личният лекар на семейството е джипи в Пагфърд? — казваше една от трите непознати служителки от „Социални грижи“, чиито имена Парминдер вече не помнеше.

— При нас са записани няколко семейства от „Фийлдс“ — отговори моментално Парминдер. — Но доколкото си спомням, Уидън май са имали проблеми и с предишния си…?

— Точно така. Изхвърлили са ги от кантърмилската амбулатория — потвърди Кей, чиято купчина книжа бе по-голяма, отколкото онези на двете й колежки. — Тери се нахвърлила на една от медицинските им сестри. Та откога, казвате, са регистрирани при вас?

— От близо пет години — отвърна Парминдер, която предварително си бе направила справка в клиниката.

(На погребението на Бари в черквата беше забелязала как Хауърд се преструва, че се моли, сплел пред себе си пръстите на огромните си дебели ръце и коленичил до самия Фоли и жена му. Парминдер знаеше много добре в какво се предполага да вярват християните: Обичай ближния си като себе си… така че, ако Хауърд беше малко по-честен, щеше да се извърти към Обри и да се моли на него…

До моята смърт беше влюбена в мен и очите й я издаваха всеки път щом ме погледнеше…

Ама тя наистина ли не успяваше да го прикрие?)

— … за последно го видяхте, Парминдер? — попита Кей.

— Когато сестра му го доведе за антибиотик за ушната му инфекция — отговори Парминдер. — Преди около осем седмици.

— И какво беше физическото му състояние при онова посещение? — попита една от другите жени.

— Няма проблеми с растежа — каза Парминдер и извади от чантата си тънък сноп фотокопия. — Прегледах го доста обстойно, понеже… понеже ми е известна фамилната им анамнеза. Теглото му е нормално, макар че се съмнявам диетата му да е особено подходяща. Няма въшки, гниди или нещо от този род. Дупето му беше доста зачервено и си спомням, че според сестра му понякога продължавал да се напикава.

— Те редовно го връщат на памперс гащи — отбеляза Кей.

— Но нямате никакви особени притеснения от здравословна гледна точка, така ли? — запита жената, която бе отправила първоначалния въпрос към Парминдер.

— Нямаше признаци на тормоз — каза Парминдер. — Спомням си, че съблякох потничето му да го огледам, но не видях синини или други травми.

— У дома им не живее мъж — намеси се Кей.

— Та каква беше тази ушна инфекция? — попита супервайзорката й Парминдер.

— Най-обикновена бактериална инфекция след вирусно заболяване. Нищо необичайно. Типично за възрастта му.

— Така че, най-общо казано…

— Виждала съм много по-тежки случаи — каза Парминдер.

— Споменахте, че го е довела сестра му, а не майка му? И на Тери ли сте личен лекар?

— Мисля, че има поне пет години, откакто виждахме Тери — отвърна Парминдер, при което супервайзорката пренесе вниманието си върху Нина:

— Тя как реагира на метадона?

(До моята смърт беше влюбена в мен…

А може призракът да е Шърли или Морийн, а не Хауърд, мина й през ума на Парминдер — много по-вероятно е те да са я следили, докато е била с Бари, надявайки се с мръсното си подсъзнание на стари моми да мярнат нещо по-така…)

— … най-дългото й досега участие в програмата — говореше Нина. — И все за тази преатестация приказва. Според мен тя много добре си дава сметка, че това е последният й шанс, че други възможности няма да има. И се бои да не й отнемат Роби. Също го спомена няколкократно. Отчитам успеха ти, Кей. Как успя да й влезеш под кожата? Откакто я познавам, за пръв път я виждам да се отнася с някаква отговорност към състоянието си.

— Благодаря, но не бих избързала с радостите. Положението е все още доста несигурно — обезсърчаващите думи на Кей някак си не пасваха на леката й неудържима усмивка на задоволство. — Как вървят нещата в детската градина, Луиз?

— Пак започна да идва — каза четвъртата служителка от „Социални грижи“. — През последните три седмици няма нито едно отсъствие, което е коренна разлика от преди. Води го сестра му, която е тийнейджърка. Дрешките са му умалели и обикновено са мръсни, но детето споменава, че у дома го къпят и хранят.

— А в поведенческо отношение как е?

— Изостанал е в развитието си. Езиковите му умения са много зле. Плаши се при появата на мъже. Когато бащи идват за децата си, бяга от тях; навърта се около лелките и силно се тревожи. В един-два случая — каза, прелиствайки страницата в бележника си, — имитира с движения очевидно сексуални действия със или във непосредствена близост до момиченца.

— Каквото и да решим, изключено е да го извадим от списъка на изложените на най-висок риск деца — каза Кей, а останалите измърмориха, че са съгласни.

— Излиза, че всичко зависи от това, доколко ще се задържи Тери в програмата ви — обърна се супервайзорката към Нина — и докога ще е чиста.

— Това несъмнено е ключов момент — съгласи се Кей, — но лично мен ме притеснява фактът, че дори когато е чиста от хероина, тя не проявява особени майчински грижи към Роби. Имам чувството, че го отглежда Кристъл, която е на шестнайсет години и си има достатъчно лични проблеми…

(Тук Парминдер се сети какво беше казала на Сухвиндер преди две-три вечери.

Кристъл Уидън! Оная глупачка! Това ли научи от участието ти в един отбор с Кристъл Уидън — да паднеш до нейното ниво?

А Бари харесваше Кристъл. Видял бе у нея неща, останали невидими за околните.

Навремето, преди години, Парминдер разказа на Бари историята за Бхай Канхая — сикхският герой, който се грижел за всички ранени в някоя битка, независимо дали били свои, или врагове. А когато го запитали защо така безразборно се грижел, Бхай Канхая отвърнал: „Божията светлина грее от всяка душа и ми пречи да разпознавам своите от чуждите“.

Божията светлина грее от всяка душа.

А ето че тя беше нарекла Кристъл Уидън „глупачка“ и бе намекнала, че е от нисше потекло.

Бари никога не би казал подобно нещо.

Обзе я срам.)

— … прабаба й, изглежда, й е оказвала от време на време помощ в грижата за детето, но…

— Тя почина — намеси се Парминдер, преди друг да успее да го каже. — Емфизема и удар.

— Ъхъ — потвърди Кей и продължи да преглежда записките си. — Което ни връща на Тери. Самата тя е израснала в дом за безпризорни. Посещавала ли е някога курс за подготовка на родители?

— Ние предлагаме подобни курсове, но тя никога не е била в състояние да присъства — обади се жената от детската градина.

— Но ако тя се съгласи да участва и в действителност идва, ще отбележи огромен напредък — отбеляза Кей.

— Ако ни затворят обаче — обърна се с въздишка Нина от „Белчапъл“ към Парминдер, — предполагам, че няма да има към кого друг да се обърне за метадон, освен към вас.

— Аз пък точно от това се боя, че няма да го направи — изпревари Кей отговора на Парминдер.

— Какво искате да кажете? — запита ядно Парминдер.

Жената насреща й само продължи да я приковава с поглед.

— Искам да кажа, че вземането на автобуса и явяването в определен час не е най-силната страна на Тери — отвърна Кей. — Докато, за да стигне до „Белчапъл“, й е достатъчно просто да пресече улицата.

— О — рече сразената Парминдер. — Да. Извинявайте. Всъщност сте съвсем права.

(Беше предположила, че Кей намеква за оплакването по повод смъртта на Катерин Уидън и че надали Тери Уидън ще й се довери.

Съсредоточи се върху онова, което говорят. Какво ти става?)

— Добре, да видим какво се получава в крайна сметка — рече загледаната в записките си супервайзорка. — Пренебрегнати родителски задължения и от време на време кратки периоди на задоволителни грижи. — Въздъхна, но по-скоро от отчаяние, отколкото от мъка. — Непосредствената криза е отминала: тя е престанала да употребява… Роби пак посещава детската градина, където можем да контролираме директно състоянието му… за момента липсват конкретни поводи да се тревожим за сигурността му. Но, както отбеляза Кей, оставяме го в списъка на изложените на най-висок риск деца… Според мен е задължително да се срещнем пак след четири седмици…

Изминаха още четирийсет минути, преди съвещанието да приключи. Кей изпрати Парминдер до паркинга.

— Много е мило от ваша страна, че се явихте лично; повечето джипита просто изпращат сводка.

— Днес ми е почивен ден — каза Парминдер.

Желаеше просто да оправдае присъствието си, тъй като мразеше да се мотае из къщи без работа, но Кей реши, че си проси още похвали, и й ги осигури.

Когато стигнаха до колата на Парминдер, Кей попита:

— Вие, доколкото знам, сте общински съветник, нали така? Колин предаде ли ви данните за „Белчапъл“, които му връчих?

— Да — потвърди Парминдер. — Ще трябва някой ден да ги обсъдим. Включени са в дневния ред за следващото заседание.

Но след като Кей й издиктува номера си, пусна още някоя и друга похвала и си замина, мислите на Парминдер се върнаха пак към Бари, Призрака и семейство Молисън. Прекосяваше „Фийлдс“, когато през занижената й защита най-после успя да се промъкне онази елементарна мисъл, която досега се мъчеше да закопае, да удави.

Ами аз май наистина го обичах.