Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Casual Vacancy, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Венков, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- dariZ (2014)
- Корекция и форматиране
- ventcis (2014)
Издание:
Джоан Роулинг. Вакантен пост
Английска. Първо издание
Коректор: Соня Илиева
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, София, 2011
Формат 60×90/16. Печатни коли 28
Предпечатна подготовка „Колибри“
Печатница „Симолини“
История
- — Добавяне
(Едно време)
I
Самонастаняване
12.43 Както и срещу самонастаняващи се лица (които по принцип са принудени да се съобразяват с текущото състояние и обитателите на имотите)…
Въпреки малочисления си състав, пагфърдският общински съвет представляваше внушителна сила. Провеждаше заседанията си веднъж месечно в симпатична викторианска Черковна зала и от десетилетия се противопоставяше енергично и успешно на всякакви опити да му орежат бюджета, да отнемат някои от правата му или да го включат в някой от новоизмислените централизирани органи на местната власт. Сред всички общински съвети, подчинени на ярвилския окръжен съвет, пагфърдският се водеше за най-опърничав, най-гласовит и най-независим.
Към неделя вечер съветът се състоеше от шестнайсет местни мъже и жени. И тъй като избирателите в градчето клоняха към мнението, че желанието на даден кандидат да служи в общинския съвет е подплатено със съответните знания и умения, всичките шестнайсет съветници бяха избрани без никаква конкуренция.
Факт е обаче, че този миролюбиво назначен орган в момента се намираше в състояние на война. Спорният въпрос, който от шейсетина години разбунваше страстите и гнева на Пагфърд, бе най-после навлязъл в решителна фаза и бе причинил разкол сред съветниците, застанали зад един от двамата харизматични водачи.
Но за да може човек да схване изцяло причината за спора, нужно е първо да осъзнае дълбоката омраза и недоверието, които пагфърдчани изпитват към гражданите на намиращия се на север от тях Ярвил.
Ярвилските магазини, бизнеси, фабрики и болницата „Саутуест Дженерал“ са основните работодатели на пагфърдчани. А и младите хора от градчето обикновено прекарват съботните си вечери в кината и нощните заведения на Ярвил. Градът разполага с катедрала, няколко парка и два огромни шопинг центъра — все приятни дестинации за онези, които са се преситили на превъзхождащите ги очарования на Пагфърд. И въпреки това истинските пагфърдчани възприемат Ярвил просто като едно необходимо зло. Символ на цялото им това отношение е високият хълм с абатството Парджетър отгоре му, който закрива Ярвил от погледите им и им създава щастливата илюзия, че големият град е по-далече, отколкото е в действителност.
II
По стечение на обстоятелствата хълмът Парджетър прикриваше от градчето и една друга гледка, при все че Пагфърд открай време я смяташе за чисто свое притежание. Става дума за „Суитлъв Хаус“ — изискано имение в стил „Кралица Ана“, с цвят на пчелен мед, заобиколено с просторен парк и нивя. Разположено бе в енорията Пагфърд, на половината път между градчето и Ярвил.
В продължение на близо двеста години господарската къща се бе предавала гладко от едно поколение аристократи от рода Суитлъв на следващото, до окончателното отмиране на фамилията в началото на миналия век. Така че единствените останали спомени за дълготрайната връзка между Суитлъв и градчето Пагфърд бяха най-величествената гробница в двора на черквата „Архангел Михаил и Вси Светии“ и разпръснатите из архивите и върху ред сгради фамилни гербове и инициали, като отпечатъци и биохумус от отдавна изчезнали твари.
След кончината на последния Суитлъв къщата бе сменила с тревожна бързина няколко собственици. Пагфърд постоянно очакваше с ужас някой предприемач да я купи и обезобрази. Едва през 50-те години имението закупи някой си Обри Фоли, за когото скоро се разчу, че притежавал значително частно състояние, допълвано от някакви загадъчни дейности в Лондонското сити. Имал четири деца и желанието да се засели за постоянно. Одобрението на пагфърдчани полетя до още по-главозамайващи висини, когато се разнесе разузнавателното донесение, че Фоли бил потомък, макар и не пряк, на рода Суитлъв. Което моментално го правело половин свой човек, чиято вярност щяла да клони естествено към Пагфърд, а не към Ярвил. Старите пагфърдчани бяха убедени, че появата на Обри Фоли ознаменува завръщането на невероятно щастлива ера. Подобно на предшествениците си, и той щял да бъде нещо като добра фея за градчето и да сипе елегантност и блясък върху калдъръмените му улици.
Хауърд Молисън и досега си спомняше как майка му нахлу навремето в кухничката им на „Хоуп Стрийт“ с вестта, че Обри се съгласил да е съдия на местното градинско изложение. Градинският й боб три години подред печелел наградата за зеленчуци и било крайно време да получи посребрената купа от човек, който в очите й олицетворявал старовремската романтика.
III
И точно тогава, според местните предания, паднал внезапният мрак, предзнаменуващ появата на злата фея.
Пагфърд ликувал, че имението „Суитлъв Хаус“ най-сетне попаднало в сигурни ръце, но ярвилци се захванали да строят пояс от общински жилища в южната част на града. При което — научили притеснените пагфърдчани — новите улици изяждали част от земите, които разделяли големия град от по-малкия.
И макар всички да били наясно с нарасналото търсене на евтини жилища след края на войната, временно разсеяното от появата на Обри Фоли градче изведнъж зажужало от подозрителност към намеренията на ярвилци. Естествените препятствия — реката и хълмът — които навремето гарантирали суверенитета на Пагфърд, изведнъж взели да се смаляват пред скоростта, с която се множели къщите от червена тухла. Ярвил изпълнил докрай всичката му налична земя и спрял на самата северна граница с пагфърдската енория.
Едва тогава градчето въздъхнало с облекчение, което, уви, много бързо се оказало преждевременно. Защото мигновено станало ясно, че жилищният район „Кантърмил“ е недостатъчен за нуждите на населението, и градът взел да се оглежда откъде да колонизира допълнително земя.
И тъкмо в този момент Обри Фоли (който за жителите на Пагфърд бил все още по-скоро мит, отколкото жива личност) взел решението, което отворило гноящата шейсетгодишна вражда.
Понеже нямал нужда от малкото обрасли с храсталак поля, дето граничели с новия комплекс, той взел, че продал земята на много добра цена на ярвилския съвет, а с парите възстановил изкорубилата се ламперия в салона на „Суитлъв Хаус“.
Гневът на Пагфърд бил безграничен. Поляните на Суитлъв били важна съставна част на буферната зона срещу напредващия град; предстояло обаче древната енорийска граница да се отслаби от преливането на бездомни ярвилци. Но нищо не било в състояние да обърне посоката на прилива — нито бурните събрания на гражданството, нито ядните писма до редакцията на вестника и ярвилския съвет, нито личните молби и увещания към отговорните длъжностни лица.
Общинските жилища пак продължили да напредват, но с една съществена разлика. В кратката пауза, последвала завършването на първия комплекс, съветът си дал сметката, че може да премине и към по-евтино строителство. Така че новата вълна била не от печени тухли, а от бетонни панели в железни рамки. Новият квартал бил кръстен неофициално „Фийлдс“ — „Поляните“, заради земята, върху която бил построен, и се отличавал рязко от „Кантърмил“ по долнокачествената си архитектура и изпълнение.
И тъкмо в една от тези железобетонни къщи във „Фийлдс“, която към края на 60-те години вече се напуквала и полягала, се родил и Бари Феърбрадър.
IV
Ярвилският съвет се заричал най-убедително, че поема изцяло отговорността за поддръжката на новия комплекс, но както вбесените пагфърдчани предричали от самото начало, управата на градчето им била съвсем скоро залята от нови сметки. Вярно — ярвилският съвет продължил да предоставя основните видове комунални услуги във „Фийлдс“ и да поддържа самите жилища, но от висотата на своето положение високомерно стоварил върху енорийския общински съвет задачи от рода на това, да поддържа пешеходните алеи, уличното осветление и местата за отдих, автобусните спирки и общинската мера.
Надлезите през шосето между Пагфърд и Ярвил били изпонашарени с графити; автобусните спирки из „Фийлдс“ били вандализирани; тийнейджърите от „Фийлдс“ захвърляли бирени бутилки из целия квартален парк и изпотрошили уличните лампи с камъни. Една от местните пешеходни алеи, особено предпочитана от туристи и разхождащи се, станала любимо сборно място на фийлдските младежи, „че и по-лошо“, както мрачно се изразила майката на Хауърд Молисън. Било решено съответно почистването, ремонтът и подмяната на всичко това да се възложи на пагфърдския общински съвет, като от самото начало станало ясно, че предвидените от управата на Ярвил средства за тази цел са абсолютно недостатъчни и като време, и като суми.
В Пагфърд бързо се наложило мнението, че къща във „Фийлдс“ е висшата цел и смисъл за всяко ярвилско семейство с деца в училищна възраст, което се издържа със социални помощи; че през границата с комплекса „Кантърмил“ върви едно преселение, равняващо се по мащаб единствено с потока мексиканци към Тексас. Че прекрасното им училище „Сейнт Томас“ — магнит за пътуващите ежедневно до Ярвил членове на свободните професии, привлечени най-вече от малките му класни стаи, старомодните чинове с извити сгъваеми капаци, старинната каменна сграда и тучното зелено игрище — щяло да падне един ден в плен на потомството на муфтаджии, наркомани и майки, чиито деца били до едно от различни бащи.
Горният кошмарен сценарий така и не се беше осъществил докрай поради факта, че несъмнените предимства на „Сейнт Томас“ бяха придружени и от определени недостатъци: необходимостта да закупиш униформи или най-малкото — да попълниш куп формуляри, за да добиеш правото на помощи за закупуването им; необходимостта да се сдобиеш с карти за училищните автобуси и да ставаш по-рано, че да изпратиш децата навреме за училище. За някои домакинства във „Фийлдс“ всички тези препятствия се бяха оказали прекалени, поради което децата им бяха пренасочени към голямото, неизискващо униформи начално училище, построено за нуждите на комплекса „Кантърмил“. А повечето фийлдски деца, посещаващи „Сейнт Томас“, се вписваха съвсем добре сред пагфърдските си връстници; някои дори бяха приети като съвсем нормални, добри деца. Което позволи на Бари Феърбрадър — популярният и находчив смешник на класа — да изкласи успешно, като само сегиз-тогиз забелязваше как усмивката на някой пагфърдски родител застиваше, щом станеше дума къде всъщност живее.
Въпреки всичко от „Сейнт Томас“ се виждаха принудени понякога да приемат и по някой ученик от „Фийлдс“ с безспорно неудържим характер. Нямаше начин например да откажат да запишат Кристъл Уидън, която стана на училищна възраст тъкмо докато живееше у прабаба си на „Хоуп Стрийт“; което не предотврати пораждането на силни местни надежди, че ще се махне окончателно от „Сейнт Томас“, след като на осемгодишна възраст се върна при майка си във „Фийлдс“.
Бавният прогрес на Кристъл през училището не се отличаваше особено от преминаването на коза през тялото на боа констриктор: създаващо силно видимо неудобство и за двете страни. Не че Кристъл присъстваше редовно в часовете: по-голямата част от кариерата й в „Сейнт Томас“ премина в индивидуални уроци с учител на деца със специални нужди.
Съдбата обаче си направи лоша шега, като постави Кристъл в един и същи клас с Лекси — най-голямата внучка на Хауърд и Шърли. А Кристъл веднъж така изтресе Лекси Молисън с юмрук, че й изби два зъба. Родителите и бабите и дядовците, на Лекси отказаха да приемат като особено облекчаващо вината обстоятелството, че и двата вече бяха доста разклатени.
Но именно убеждението, че в обединено средно училище „Уинтърдаун“ дъщерите им ги очакват цели класове от Кристъли, убедиха окончателно Майлс и Саманта Молисън да запишат, когато му дойде времето, и двете си дъщери в седмичния пансион към „Сейнт Ан“ — частното девическо училище в Ярвил. А фактът, че тъкмо Кристъл Уидън бе прогонила внучките му от законно полагащите им се места, много бързо се превърна в любим пример към събеседниците на Хауърд за нечестивото влияние на комплекса върху живота в Пагфърд.
V
Първият изблик на гнева на пагфърдчани се претопи в по-кротко, но не по-слабо усещане за онеправданост. „Фийлдс“ замърсяваше и корумпираше място, което се бе славило със своя покой и красота, поради което тлеещото в душите им негодувание подклаждаше решимостта им да се освободят от комплекса. Но нито поредицата преразглеждания на административните граници, нито вълната от реформите в местното управление успяха да доведат до някаква промяна и „Фийлдс“ си остана част от Пагфърд. Новодошлите жители на градчето обаче бързо усещаха, че само отвращението към комплекса можеше да им отвори път към добрата воля на групичката закостенели пагфърдчани, която беше обсебила управата.
Но ето че най-после — повече от шейсет години след като Стария Обри Фоли бе предал фаталния къс земя на Ярвил — след десетилетия къртовски труд за създаване на стратегии и организиране на петиции, на събиране на информация и тормозене на разни подкомисии — пагфърдските антифийлдци се видяха изправени пред трептящия праг на победата.
Икономическата криза бе принудила всички органи на местната власт да се ориентират към съкращения, орязвания и реорганизация. А във висшестоящия ярвилски окръжен съвет се намериха неколцина, които решиха да подплатят бъдещите си изборни успехи, като си присвоят рушащото се жилищно комплексче, което най-вероятно щеше да закъса още повече заради налаганите от националното правителство икономии, и прибавят гласовете на недоволните му обитатели към тези на избирателите си.
Пагфърд вече имаше свой представител в Ярвил: окръжният съветник Обри Фоли — не онзи, който бе дал ход на построяването на „Фийлдс“, а синът му, Младия Обри, който бе наследил „Суитлъв Хаус“ и през седмицата работеше в една лондонска търговска банка. В участието на Обри в местните дела се долавяше и нещо като самоналожено наказание, усещането, че е длъжен по някакъв начин да изкупи стоварения с такова безгрижие върху градчето грях. Двамата със съпругата му Джулия даряваха и връчваха наградите на земеделското изложение, участваха в безброй местни комисии и организираха всяка година коледно парти, да те поканят на което се смяташе за много висока оценка.
Хауърд изпитваше гордост и неимоверна радост от мисълта, че двамата с Обри са такива тесни съюзници в дългогодишния стремеж да върнат „Фийлдс“ на Ярвил, понеже Обри се движеше в далече по-висши търговски кръгове, което възбуждаше у Хауърд упойващо уважение. Всяка вечер, след като затвореше гастронома, Хауърд вадеше чекмеджето на старомодната каса и се захващаше да брои монетите и омазаните банкноти, преди да ги сложи в касата. За сметка на това пък Обри изобщо нямаше допир с пари в работното си време, макар че ръководеше придвижването на невъобразимо големи парични потоци между континентите. Но той само ги ръководеше и множеше, а при по-неблагоприятно стечение на поличбите — наблюдаваше с господарско спокойствие изчезването им. В очите на Хауърд Обри притежаваше мистичност, която и световна финансова криза не можеше да побутне; собственикът на гастроном не обръщаше внимание на онези, които виняха Обри и себеподобните му за бъркотията, в която страната им се бе озовала. Както обичаше да отбелязва често Хауърд, никой не се оплакваше, когато нещата вървяха добре, и затова отдаваше на Обри уважението, полагащо се на генерал, получил нараняване в непопулярна война.
Междувременно, в качеството си на окръжен съветник Обри имаше достъп до какви ли не интересни статистики, което му позволяваше да подава на Хауърд доста сведения за неприятния сателит на Пагфърд. Двамата бяха наясно какви точно средства налива окръгът — без капка полза и без никакво видимо подобрение — в разнебитените улици на „Фийлдс“; че нито един обитател на „Фийлдс“ не бе собственик на дома, в който живее (за разлика от тухлените къщи в комплекса „Кантърмил“, повечето от които вече бяха в частни ръце — в резултат на което бяха разхубавени до неузнаваемост, със сандъчета за цветя, веранди и старателно подстригани ливади отпред); че близо две трети от обитателите на „Фийлдс“ преживяват изцяло от помощите за безработица и други социални грижи; и че един значителен процент съставлява клиентелата на клиниката за лекуване на наркомании и алкохолизъм „Белчапъл“.
VI
Откакто се помнеше, Хауърд носеше у себе си като спомен за някакъв кошмар образа на „Фийлдс“: заковани с дъски прозорци, изписани с мръсотии; пушещи тийнейджъри във вечно обезобразените автобусни спирки; вездесъщите сателитни чинии, насочени към небето като оголени семепъпки на мрачни метални цветя. И често питаше риторично какво им е пречело да се организират и да преобразят района си — какво спира обитателите му да съберат по малко от всеки и да си купят една обща сенокосачка? Но това никога не бе се случвало: „Фийлдс“ разчиташе на съветите — и окръжния, и общинския — да чистят, да поддържат и да дават, дават, дават.
След което Хауърд се сещаше как изглеждаше „Хоуп Стрийт“ през детството му: с градинки в задните дворове, не по-големи от кухненска покривка квадрати, повечето — включително и тази на майка му — изобилстващи с боб и картофи. Доколкото разбираше от тези работи, Хауърд не виждаше какво пречи на фийлдърци да отглеждат домашни зеленчуци; или да възпитават правилно злобните си, закачулени и размахващи спрейовете отрочета; да обединят усилия и да се преборят съвместно с мръсотията и немарата; да се поизперат и поизкъпят, и да се хванат на някаква работа. Нищо не им пречеше. Което съответно навеждаше Хауърд на мисълта, че всички те са избрали в израз на свободно волеизявление този свой начин на живот и че донякъде заплашителната атмосфера на упадък, излъчвана от комплекса, е просто физическа проява на невежеството и мързела им.
Затова пък Пагфърд, в пълен контраст, излъчваше в съзнанието на Хауърд едно морално сияние, сякаш колективният дух на общността се проявяваше в павираните му улици, хълмовете и живописните му къщи. За Хауърд родното му място бе не просто сбор от стари сгради, буйна, оградена с дървета река, царствения силует на абатството на хълма и висящите кошници цветя на площада. За него градът бе по-скоро един идеал за начин на съществуване — микроцивилизация, която отказваше да се поддаде на всенационалния упадък.
— И по рождение, и по душа съм си пагфърдчанин — обявяваше той пред летните гости на градчето. С които думи, маскирани като клише, всъщност си правеше дълбок комплимент.
Родил се е в Пагфърд, там ще си умре, но никога не му е и минавала мисълта да се премести, нито да копнее за по-богат пейзаж от този, с който четирите сезона преобразуват околните гори и реката; стига му да гледа как площадът разцъфтява напролет и как блести по Коледа.
Всичко това бе съвсем известно на Бари Феърбрадър; нещо повече, самият той го беше изказал веднъж, приведен над масата в Черковната зала, с подигравка, право в лицето на Хауърд:
— Да ти кажа, Хауърд, за мен ти си Пагфърд.
А Хауърд, без дори да му мигне окото (понеже никога не бе оставал длъжен на Бари в шегите), му отвърна:
— Каквото и да искаш да ми кажеш с това, Бари, аз го приемам като страхотен комплимент.
Сега вече може да си се смее на воля… Единствената останала амбиция в живота на Хауърд бе почти на път да се осъществи: връщането на „Фийлдс“ към Ярвил вече бе неизбежно и гарантирано.
Но само два дни преди Бари Феърбрадър да се гътне на паркинга, Хауърд бе научил от абсолютно сигурен източник, че противникът му е нарушил всички известни правила за водене на битка и е пуснал до местния вестник дописка как Кристъл Уидън била извадила огромен късмет с това, че била учила в „Сейнт Томас“.
Самата идея Кристъл Уидън да бъде сочена на читателското тяло като пример за успешното интегриране на „Фийлдс“ в Пагфърд можеше (както се изрази Хауърд) да се приеме като безкрайно смешна, ако не беше всъщност толкова сериозна. Несъмнено момичето е било подучено от Феърбрадър, а това означаваше, че истината за мръсната й уста, за безкрайно прекъсваните уроци, за докарването на съучениците й до рев и за постоянните й отлъчвания и реинтегрирания в училищната среда щяха да се изгубят сред предварително подготвените лъжи.
Хауърд се доверяваше на здравия разум на своите съграждани, но се боеше от журналистическите похвати и от намесата на невежи филантропи. Възраженията му бяха и принципни, и лични: и до ден-днешен не можеше да забрави как внучката му ридаеше в обятията му с кървави ямки на мястото на избитите й зъби, а той се мъчеше да я утеши, че феята на зъбките щяла да й донесе тройна награда.