Л. Дж. Смит
Началото (9) (Книга първа)

8

Не съм сигурен колко дълго останахме двамата заедно в кабинета. Часовникът на дядо ми в ъгъла отброяваше неуморно минутите, ала единственото, което забелязвах, беше равномерното дишане на Катрин, начина, по който светлината подчертаваше острата й брадичка, бързото прелистване на страниците, докато стояхме надвесени над книгата. Осъзнавах смътно, че трябва скоро да си тръгна, но щом се замислех за музиката, танците, чиниите с пържени пилета и Розалин, установявах, че буквално съм неспособен да помръдна.

— Но ти не четеш! — подразни ме по някое време Катрин и вдигна глава от „Мистериите на Мистик Фолс“.

— Не, не чета.

— Защо? За нещо друго ли си мислиш? — Катрин се изправи и изпъна слабите си рамене, докато се протягаше, за да върне обратно книгата върху лавицата. Сложи я на погрешно място, до книгите на баща ми по световна география.

— Ето тук — промърморих и приближих зад нея, за да преместя книгата върху горната лавица, където бе стояла. Лъхна ме ароматът на лимон и джинджифил и краката ми тутакси се разтрепериха, а главата ми се замая. Тя се извърна към мен. Устните ни бяха само на сантиметри разстояние и изведнъж уханието й стана почти непоносимо. Дори и разумът да ми нашепваше, че е грешно, сърцето ми крещеше, че никога няма да бъда завършен, ако не целуна Катрин. Затворих очи и се наведох към нея, докато устните ми не докоснаха нейните.

За миг се почувствах сякаш целият ми живот си дойде на място. Видях Катрин да тича боса през полето зад къщата за гости, а аз я гоня, понесъл малкия ни син на раменете си.

Но тогава, съвсем неканен, в съзнанието ми изплува образът на Пени с разкъсаното гърло. Отдръпнах се мигновено, все едно поразен от светкавица.

— Съжалявам! — избъбрих, отдръпнах се назад и се спънах в малката маса, отрупана с книги. Те изпопадаха на пода, но дебелия ориенталски килим заглуши звука. Усетих горчив вкус в устата си. Какво бях направил току-що? Ами ако беше влязъл баща ми, нетърпелив да отвори кутията със специалните си пури, за да почерпи господин Картрайт? Мислите ми се завъртяха в ужасна спирала.

— Трябва да… трябва да вървя. Трябва да намеря годеницата си.

И без да погледна Катрин, за да не видя смаяното изражение, което несъмнено бе на лицето й, изхвръкнах от кабинета, прекосих тичешком празната оранжерия и се насочих към градината.

Здрачът тъкмо започваше да се спуска. Карета с майки и малки деца, както и по-предпазливи гуляйджии, които се страхуваха от нападенията, напускаха празненството. Настъпваше часът, когато алкохолът щеше да се лее по-свободно, оркестърът да свири по-силно, а момичетата щяха да се впуснат в лудешки танци, изгарящи от желание да привлекат вниманието на някой войник на Конфедерацията от близкия лагер. Усетих как дишането ми се нормализира. Никой не знаеше къде съм бил, а още по-малко какво съм направил.

Закрачих решително към най-оживената тълпа на празненството, сякаш просто съм ходил до бара, за да си напълня отново чашата. В ъгъла на верандата видях Деймън да седи с други войници, увлечени в игра на покер. Пет момичета се бяха наблъскали на люлката, кискаха се и говореха на висок глас. Баща ми и господин Картрайт вървяха към лабиринта, всеки с чаша с уиски в ръка, разговаряха оживено и размахваха свободните си ръце, навярно обсъждайки съюза на двата рода — Картрайт и Салваторе.

— Стефан! — Усетих някаква ръка да ме тупа по рамото. — Чудехме се къде са почетните гости. Никакво уважение към по-възрастните! — подхвърли Робърт весело.

— Розалин още ли не е дошла? — учудих се аз.

— Знаеш какви са момичетата. Трябва да изглеждат съвършено, особено щом празнуват предстоящия си годеж — заяви Робърт.

Думите му бяха верни, но при все това неочаквани тръпки на страх пробягаха по гръбнака ми.

Дали беше нещо в мен или слънцето бе залязло удивително бързо? За петте минути, през които бях навън, празнуващите на моравата се бяха превърнали в сенчести фигури и не можех да различа Деймън сред играчите в другия край на верандата.

Зарязах Робърт и си запроправях път с лакти през тълпата от гости. Беше странно едно момиче да не се появи на собственото си парти. Ами ако беше влязла в къщата и бе видяла…

Ала това беше невъзможно. Вратата бе затворена, а капаците на прозорците спуснати. Закрачих бързо към помещенията на слугите близо до езерото, където те си устройваха свое празненство, за да проверя дали е пристигнал кочияшът на Розалин.

Луната се отразяваше във водата, хвърляйки зловеща, зеленикава светлина върху скалите и върбите около езерото. Тревата бе мокра от падналата роса и все още смачкана заради футбола, който играхме там двамата с Деймън. Мъглата достигаше до коленете и ми се искаше да си бях обул ботуши вместо официални обувки.

Присвих очи и се огледах. В подножието на върбата, по която докато бяхме деца двамата с Деймън се катерехме с часове, върху земята се виждаше някаква тъмна купчинка, която приличаше на възлести корени на дърво. Само че не си спомнях да съм ги виждал преди на това място. Отново се вгледах. За миг се зачудих дали тъмната фигура не представлява преплетените тела на любовници, опитващи се да се скрият от любопитни погледи. Неволно се усмихнах. Поне някой бе открил любовта на това празненство.

Но в следващия миг облаците се раздвижиха и един лунен лъч освети дървото — и фигурата под него. Призля ми и осъзнах, че това не са двама любовници, сключени в страстна прегръдка. Беше Розалин, моята годеница. Гърлото й бе разкъсано, а полуотворените й очи се взираха в клоните на дървото, сякаш там бе скрита тайната на вселената, която тя вече не обитаваше.