Л. Дж. Смит
Началото (5) (Книга първа)

4

Същият ден не посетих семейство Картрайт. Вместо това, след като огледах пътеката и претърсих наоколо, изминах на бегом почти трите километра обратно до имението, ужасен, че по някакъв начин Катрин е била завлечена в гората от невидима ръка — може би от същото създание, което тероризираше околните плантации.

Но когато пристигнах у дома, я заварих да се полюшва на стола на верандата, докато бъбреше с прислужницата си и отпиваше лимонада. Кожата й беше бледа, а очите — зареяни замечтано, сякаш никога през живота си не беше бягала. Как се бе върнала толкова бързо в къщата за гости? Исках да отида при нея и да я попитам, но се въздържах. Сигурно щях да прозвуча като луд, имайки предвид обърканите мисли, които се лутаха в главата ми.

В този миг Катрин вдигна глава и засенчи очите си.

— Върнал си се толкова бързо? — извика, сякаш изненадана да ме види. Аз кимнах безмълвно, а тя се надигна от стола и влезе грациозно в малката къща.

Образът на красивото й усмихнато лице продължаваше да ме преследва и на следващия ден, когато отидох да посетя Розалин. Беше по-лошо дори от първото ми гостуване. Госпожа Картрайт седеше на дивана до мен и всеки път, щом се размърдвах, очите й заблестяваха, сякаш очакваше всеки миг да извадя годежния пръстен и да го връча на дъщеря й. Аз смотолевих няколко въпроса за Пени, за кученцата, които бе родила през юни и се поинтересувах докъде е стигнала Хонория Фелс, градската шивачка, с розовата рокля на Розалин. Но колкото и да се стараех, исках единствено да измисля някакво извинение, за да си тръгна и да отида да видя Катрин.

Накрая измърморих, че не бих желал да се прибирам по тъмно. Според Робърт имало още три убити животни, включително коня на Джордж Брауър, при това точно пред аптеката. Почти се почувствах виновен, когато госпожа Картрайт ме изпроводи притеснено от къщата до каретата, все едно отивах на битка, а не ме очакваха три километра път до вкъщи.

Когато пристигнах в имението, сърцето ми се сви от разочарование, защото никъде не зърнах Катрин. Тъкмо се канех да се отправя към конюшнята, за да среша Мезаноте, когато от отворените прозорци на кухнята в голямата къща до мен долетяха гневни гласове.

— Никога мой син не ми се е опълчвал. Ти трябва да се върнеш обратно и да заемеш полагаемото ти се място в този свят! — прогърмя гласът на баща ми със силен италиански акцент, който се засилваше, когато беше много разстроен.

— Моето място е тук. Армията не е за мен. Какво лошо има да следвам собствените си желания? — изкрещя друг глас, едновременно уверен, горд и гневен.

Деймън.

Сърцето ми заби учестено, когато влязох в кухнята и видях брат си. Деймън беше най-близкият ми приятел, човекът, на когото се възхищавах най-много на този свят — дори повече, отколкото на баща си, макар че никога не бих го признал на глас. Не го бях виждал от миналата година, когато се присъедини към армията на генерал Грум. Изглеждаше по-висок, косата му беше по-тъмна, а лицето и вратът му бяха загорели от слънцето и осеяни с лунички.

Прегърнах го, зарадван, че се е прибрал у дома. Двамата с татко никога не се бяха разбирали и разногласията им понякога свършваха с удари.

— Братко! — Той ме потупа по гърба, докато се измъкваше от прегръдката ми.

— Не сме свършили, Деймън — предупреди го баща ми, преди да се оттегли в кабинета.

— Виждам, че баща ни не се е променил — обърна се Деймън към мен.

— Не е толкова лош. — Винаги се чувствам неловко да говоря лошо за татко, въпреки че негодувах срещу наложения ми годеж с Розалин. — Сега ли пристигна? — попитах, за да сменя темата. Деймън се усмихна. Около очите му имаше тънки бръчици, които никой не би забелязал, освен ако не го познаваше добре.

— Преди час. Не можех да пропусна обявяването на годежа на по-малкия ми брат, нали? — попита той с лека нотка на сарказъм в гласа. — Татко ми разказа всичко. Изглежда се надява ти да продължиш името Салваторе. Само си помисли: до бала в чест на Деня на основателите ще бъдеш женен мъж!

Застинах. Бях забравил за бала. Беше събитието на годината и татко, шериф Форбс и майор Локуд го планираха от месеци. Отчасти заради войната, отчасти заради възможността градът да се порадва на последното дихание на лятото, ала най-вече, заради шанса градските лидери да се потупат по гърбовете, но балът в чест на Деня на основателите винаги е бил една от най-важните традиции в Мистик Фолс. Но сега ме ужасяваше.

Деймън навярно бе усетил неудобството ми, защото затършува в брезентовата си раница. Беше мръсна и в единия ъгъл имаше нещо, което приличаше на петно от кръв. Накрая извади отвътре голяма, безформена кожена топка — много по-голяма и много по-продълговата от баскетболната.

— Искаш ли да поиграем? — попита, докато я подхвърляше в ръце.

— Какво е това? — учудих се.

— Футболна топка. Играехме с момчетата, когато не се сражавахме. Ще ти се отрази добре. Страните ти ще се позачервят и няма да си толкова бледен. Не искаме да се размекнеш — додаде брат ми, имитирайки толкова сполучливо гласа на баща ни, че се разсмях.

Деймън излезе навън, а аз го последвах, изхлузвайки по пътя лененото си сако. Внезапно слънцето ми се стори по-топло, тревата — по-мека, всичко беше много по-прекрасно, отколкото преди минути.

— Хвани! — извика Деймън, сварвайки ме неподготвен. Вдигнах ръце и улових топката пред гърдите си.

— Може ли и аз да поиграя? — Женски глас прекъсна мига.

Катрин. Беше облечена в обикновена, лилава лятна рокля, която падаше свободно, а косата й бе стегната на тила. Забелязах, че тъмните й очи идеално подчертават блестящата синя камея, сгушена във вдлъбнатината на шията й. Представих си как пръстите ми се сплитат около изящните й ръце, докато целувам белия й врат.

Насилих се да откъсна поглед от нея.

— Катрин, това е брат ми Деймън. Деймън, запознай се с Катрин Пиърс. Тя е отседнала у нас — изрекох сковано, местейки поглед от единия към другия, за да преценя реакцията на Деймън. В очите на Катрин танцуваха весели искри, сякаш намираше официалните ми маниери за изключително забавни. Деймън също изглеждаше развеселен.

— Деймън, виждам, че си също толкова сладък, както и брат ти — отрони Катрин с подчертан южняшки акцент. Въпреки че това бе обичайната фраза, с която една южнячка би се обърнала към някой мъж, от нейните устни прозвуча леко насмешливо.

— Тепърва ще видим дали е така — усмихна се Деймън. — И така, братко, да позволим ли на Катрин да поиграе с нас?

— Не зная — изрекох несигурно. — Какви са правилата?

— Кого го е грижа за правилата? — провикна се Катрин и засия в усмивка, разкривайки идеално равните си, бели зъби.

Завъртях топката в ръцете си.

— Брат ми играе доста грубо — предупредих я.

— Струва ми се, че аз ще играя по-грубо — засмя се тя и с едно рязко и неочаквано движение грабна топката от ръцете ми. Както и предишния ден, ръцете й бяха леденостудени, въпреки горещия следобед. Докосването й разтърси тялото ми и сякаш светкавица прониза мозъка ми. — Който изгуби, ще се погрижи за конете ми! — извика тя, докато вятърът развяваше косите й.

Деймън я изпрати с поглед, сетне повдигна вежди към мен.

— Ето едно момиче, което иска да бъде преследвано. — С тези думи заби пети в земята и побягна, а силното му тяло се понесе надолу по хълма към езерото.

След секунда и аз се затичах. Усещах вятърът да свири в ушите ми.

— Ще те стигна! — изкрещях. Това бяха думите, които използвах, когато бях на осем и си играех с момичетата на моята възраст. Но сега имах чувството, че залозите в тази игра са много по-високи от всички досегашни игри в живота ми.