Л. Дж. Смит
Началото (28) (Книга първа)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Стефан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Origins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Началото

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-61-6

История

  1. — Добавяне

27

Изскочих на поляната. Навсякъде горяха огньове. Забелязах, че бараките на прислужниците бяха целите в пламъци. Засега главната къща изглеждаше незасегната, но кой знаеше докога ще оцелее? И в гората зърнах да се извисяват езиците на пламъци. Някаква многобройна група се беше събрала около полицейския фургон. Но аз исках единствено да намеря Деймън. Накрая забелязах фигура в синьо палто да тича към езерото. Обърнах се и се втурнах след нея направо през полето.

— Стефан! — чух някой да ме вика и се спрях, като трескаво се огледах. — Насам! — Обърнах се и видях Джонатан Гилбърт, с див поглед, застанал на края на гората, с лък и стрела в едната си ръка и с компаса си в другата. Джонатан сведе поглед към своя апарат. — Има вампир в гората. Моят компас ми го посочи, но ми е нужна помощ за огледа.

— Джонатан! — провикнах се задъхано. — Не мога… трябва да намеря…

Внезапно видях как нещо бяло проблесна от гората. Джонатан се обърна и вдигна лъка до рамото си.

— Кой е там? — извика с глас, отекващ като бойна тръба. И още в следващата секунда пусна стрелата. Видях началото на дъгата, която тя описа, преди да изчезне в мрака. После чухме писък, последван от шума на падането на нещо тежко.

Джонатан се втурна към гората и аз чух продължително, глухо стенание.

— Джонатан! — изкрещях му като обезумял, сетне се заковах на място. Видях го да коленичи край просната на земята фигура. Той се извърна с просълзени очи.

— Това е Пърл — промълви невярващо.

Под рамото й стърчеше стрела. Тя простена, а очите й потрепнаха под клепачите.

— Пърл! — този път гневно процеди Джонатан и дръпна грубо стрелата. Извърнах се ужасен. Не исках да гледам.

Вместо това се завтекох с все сила към езерото, с отчаяната надежда, че Деймън може още да е там.

— Деймън? — извиках неуверено, докато прескачах корените на дърветата. Трябваше малко да изчакам, докато очите ми се приспособят към мрака в притихналата гора. Видях една фигура, приседнала върху повален клон. — Деймън? — извиках, но този път по-тихо.

Фигурата се обърна към мен и аз ахнах. Лицето на Деймън беше мъртвешки бледо. Черната му коса беше полепнала по челото му. Раната на слепоочието му беше заобиколена със засъхнала кръв, а бялото на очите му беше помътняло.

— Страхливец такъв — просъска презрително и измъкна нож от джоба си.

— Не! — Вдигнах ръце и отстъпих крачка назад. — Не ме наранявай.

— Не ме наранявай! — повтори той с подигравателно писклив тон. — Знаех си, че все някога ще ни издадеш на баща ни. Само не мога да си обясня защо Катрин ти повери тайната си. Защо повярва, че няма да се обърнеш против нея. Защо въобще те обикна. — Гласът му се прекърши при думата обикна и той пусна ножа. Лицето му се сгърчи от мъка и вече не изглеждаше опасен, нито преливащ от омраза. Изглеждаше съкрушен.

— Не, Деймън. Не. Не. — Продължих да го повтарям, докато в ума ми трескаво се въртеше само един въпрос: обичаше ли ме Катрин? Припомних си миговете, когато ме гледаше, когато ръцете й докосваха раменете ми. Трябва да ме обичаш, Стефан. Кажи ми, че ще бъдем завинаги заедно. Ти владееш сърцето ми. При тези нейни думи винаги ме връхлиташе замайващо, сгряващо усещане, което се разливаше по цялото ми тяло, за да достигне накрая до мозъка ми, изпълвайки ме с готовност да направя всичко за нея. Но сега, когато се замислех за истинската й природа, можех само да потръпна от ужас. — Тя не ме е обичала — промълвих накрая. Тя ме бе омагьосала, подтиквайки ме да нараня всички, които обичах. Усещах как омразата се надига неудържимо от дълбините на душата ми. В този миг исках само да поведа преследвачите по следите на Катрин.

Докато не погледнах брат си.

Деймън бе отпуснал глава върху ръцете си, втренчен в земята. Тогава осъзнах: Деймън обичаше Катрин. Обичаше я въпреки тъмната й страна или може би тъкмо заради нея. Като видях Катрин просната на пода, с пяна на уста, усетих как стомахът ми се преобърна от отвращение. Но любовта на Деймън към Катрин се извисяваше над истинската й същност. Той я обичаше толкова силно, че беше готов да приеме и вампирското в нея, вместо да се преструва, че не съществува. За да бъде истински щастлив, той се нуждаеше само от едно — да бъде с нея. Сега го разбрах. Трябваше да спася Катрин, за да спася Деймън.

В далечината крясъците и стенанията продължаваха да изпълват въздуха, наситен с острата миризма на барут.

— Деймън. Деймън. — Повтарях името му, всеки път все по-настойчиво. Той вдигна очи и видях в тях сълзите, заплашващи да рукнат по лицето му. Не помнех брат ми да е плакал от смъртта на майка ни.

— Ще ти помогна да я спасиш. Зная, че я обичаш, ще ти помогна. — Продължих да го повтарям като някакво заклинание. Моля те, мислено му се помолих, като се вгледах в очите на Деймън. Последва миг на мълчание, а накрая Деймън ми кимна едва забележимо.

— Добре — промърмори дрезгаво, хвана ме за китката и ме повлече към края на гората.