Л. Дж. Смит
Началото (17) (Книга първа)

16

Самотният крясък на бухала — продължителен, печален звук — ме накара да отворя очи. И докато очите ми привикваха към стелещия се наоколо полумрак, усетих пулсираща болка отстрани на врата, която сякаш беше в синхрон с крясъците на нощната птица. Внезапно си припомних всичко — Катрин, устните й, разтворени в зловеща гримаса, блясъка на острите й зъби. Сърцето ми заби учестено, сякаш умирах и в същото време се раждах. Страхотната болка, червените й очи, непрогледният мрак на мъртвешкия ми сън. Озърнах се наоколо като обезумял.

Катрин, сега само с една огърлица на шията си и семпла долна риза от муселин, се намираше само на няколко крачки от мен, пред легена, и бършеше ръцете си над лактите с мокра кърпа.

— Здравей, сънливко Стефан — поздрави ме кокетно.

Спуснах нозе от леглото и се опитах да пристъпя, но само се заплетох в чаршафите.

— Лицето ти… — избърборих объркано, съзнавайки, че звуча като побъркан и обсебен, като някой от градските пияници на излизане от кръчмата.

Катрин продължи да прокарва най-спокойно памучната кърпа по ръцете си. Лицето, което бях видял през нощта, не беше човешко. Преливаше от жажда, безумно желание и емоции, които дори не можех да назова. Но сега на дневна светлина Катрин изглеждаше по-красива от всякога, със сънените си очи, които примигваха като на котенце, събудено след дълга дрямка.

— Катрин? — попитах я, като се насилих да я погледна в очите. — Коя си ти?

Катрин взе бавно четката си за коса от нощното шкафче, сякаш разполагаше с цялото време на света. Извърна се към мен и започна да я прокарва през разкошните си коси.

— Не се боиш, нали? — попита ме тя.

Значи тя беше вампир. Кръвта ми се вледени.

Увих се с чаршафа, сетне грабнах брича си, метнат отстрани на леглото, и набързо го нахлузих. Още по-забързано напъхах крака в ботушите си и дръпнах към себе си ризата си, без да си правя труд да обличам долната си риза, все още захвърлена на пода. Бърза като мълния, Катрин се озова до мен и ръката й се впи в рамото ми.

— Шшт. Шшт — зашепна тя, сякаш бе майка, успокояваща детето си.

— Не! — креснах и вдигнах ръка. Нямаше да й позволя отново да ме омае. — Ти си вампир. Ти си убила Розалин. Ти избиваш хората в града. Ти си злото и трябва да бъдеш спряна.

Но после видях очите й, големите й, блестящи, сякаш бездънни очи. И млъкнах.

— Не се боиш — повтори Катрин.

Думите отекнаха в съзнанието ми, заподскачаха наоколо и накрая заседнаха там завинаги. Така и не проумях как или защо стана така, но в най-съкровените дълбини на сърцето си въобще не бях изплашен. Ала все пак…

— Ти обаче си вампир. Как мога да понеса това?

— Стефан, сладък мой, изплашен Стефан. Всичко ще се нареди. Ще видиш, че ще бъде наред. — Обгърна брадичката си с дланите ми и се надигна на пръсти за целувка. На слънчевата светлина зъбите на Катрин изглеждаха дребни и бели като бисери. По нищо не приличаха на подобията на кинжали, които бях видял през нощта. — Та това съм аз. Аз още съм Катрин — довърши тя с усмивка.

Насилих се да се отдръпна. Искаше ми се да вярвам, че всичко си беше същото, но…

— Мислиш си за Розалин, нали? — попита Катрин. Забеляза сепнатото ми изражение и поклати глава. — Естествено е да си мислиш, че бих могла да съм го направила, като се има предвид каква съм, но ти се кълна, че не съм я убила. И никога не бих го сторила.

— Но… но… — подех.

Катрин притисна пръст към устните ми.

— Шшт. Аз бях с теб тази нощ. Помниш ли? Аз съм загрижена за теб, както и за тези, които обичаш. Не зная как е умряла Розалин, но който и да го е направил — гневна искра проблесна в очите й, които, едва сега осъзнах, бяха изпъстрени със златисти точици — петни името ни. Ти може да се страхуваш да излизаш през нощта, но аз се страхувам да излизам през деня, за да не ме вземат за някое от онези чудовища. Може да съм вампир, но имам сърце. Моля те, повярвай ми, сладки Стефан.

Отстъпих крачка назад и хванах главата си в ръце. Виеше ми се свят. Слънцето едва бе започнало да се надига над хоризонта, но бе невъзможно да се каже дали мъглата го скриваше или денят щеше да е облачен. Също като с Катрин. Красивата й външност прикриваше истинската й същност и бе невъзможно да се каже дали е добра или зла. Отпуснах се тежко върху леглото. Не исках да си тръгвам. Но не исках и да оставам.

— Трябва да ми вярваш — продължи Катрин, приседна до мен и притисна длан към гърдите ми, за да усети туптенето на сърцето ми. — Аз съм Катрин Пиърс. Нищо повече, нищо по-малко. Аз съм момичето, което ти следеше по цели часове още откакто пристигнах тук преди две седмици. Това, което ти признах, не означава нищо. То не променя това, което чувстваш ти, това, което изпитвам аз, което може да съществува помежду ни — додаде тя, като премести ръката си от гърдите ми към брадичката ми. — Разбра ли? — попита с напрегнат глас.

Погледнах големите кафяви очи на Катрин и осъзнах, че е права. Трябваше да е.

Сърцето ми все още я желаеше толкова силно и исках да направя всичко, за да я защитя. Защото тя не беше вампир; тя беше Катрин. Сграбчих ръцете й и ги стиснах в моите. Нейните изглеждаха толкова малки и уязвими. Поднесох студените й нежни пръсти към устните си и ги зацелувах, един по един. Катрин изглеждаше толкова изплашена и несигурна.

— Не си убила Розалин, нали? — попитах я бавно. Дори преди да бях изрекъл докрай въпроса си, знаех, че трябва да е вярно, защото в противен случай сърцето ми щеше да се пръсне.

Катрин поклати глава и се загледа през прозореца.

— Никога не бих убила никого, освен ако не съм принудена да го сторя. Освен ако не е необходимо, за да защитя себе си или някого, когото обичам. Но и всеки друг би убил в подобна ситуация, нали? — попита тя с негодувание, като вирна брадичка. Изглеждаше толкова горда и в същото време беззащитна, че едва се сдържах да не я грабна мигом в прегръдките си. — Ще ми обещаеш ли, че ще пазиш тайната ми, Стефан? Обещаваш ли? — попита ме и черните й очи затърсиха моите.

— Разбира се, че ще я пазя — изрекох сподавено, като го обещах повече на себе си, отколкото на нея. Обичах Катрин. И да, тя беше вампир. И все пак… начинът, по който думата изскочи от устата й, беше толкова различен от онзи, по който баща ми я произнасяше. Не звучеше ужасяващо, а по-скоро романтично и тайнствено. Може би татко грешеше. Може би хората просто не разбираха Катрин.

— Сега си посветен в тайната ми, Стефан. И осъзнаваш какво означава това, нали? — продължи Катрин, като обгърна раменете ми с ръце и притисна бузата си до моята. — Vous avez mon coeur. Ти владееш сърцето ми.

— И ти моето — промълвих, като вярвах във всяка произнесена от мен дума.