Л. Дж. Смит
Началото (3) (Книга първа)

2

На следващия следобед се озовах седнал върху корав стол с ниска облегалка в дневната на семейство Картрайт. Всеки път, когато се размърдвах, опитвайки се да се наглася по-удобно върху твърдата мебел, усещах върху себе си погледите на госпожа Картрайт, Розалин и прислужницата й. Все едно бях портрет в някой музей или персонаж от драма, разиграваща се в приемната на изискана дама. Целият салон ми напомняше на декор от пиеса — едва ли бе най-удобното място за почивка. Или за задушевни разговори. През първите петнайсет минути след пристигането ми доста неловко обсъждахме времето, последните градски клюки и новините от войната.

След което последваха продължителни паузи, нарушавани единствено от потракването на куките за плетене на прислужницата. Погледнах отново Розалин, опитвайки се да открия у нея нещо, заслужаващо комплимент. Тя имаше живо лице с трапчинка на брадичката, а ушите й бяха малки и симетрични. Съдейки по половината сантиметър от глезена, подаващ се изпод края на роклята й, можех да заключа, че притежава деликатна костна структура.

Точно докато разглеждах глезена й, изведнъж ме прониза остра болка. Нададох приглушен вик и погледнах към пода, където миниатюрно червеникавокафяво кученце с големината на плъх бе забило острите си зъби в моя глезен.

— О, това е Пени. Пени просто иска да те поздрави, нали така, скъпа? — измърка Розалин, като гушна кутрето в прегръдките си. Кучето се втренчи в мен, продължавайки да се зъби насреща ми, а аз се свих по-навътре в стола.

— Тя е, ъ-ъ, много мила — промърморих, макар да не разбирах какъв е смисълът едно куче да е толкова дребно. Предполагаше се, че кучетата ще са ти другари в лова, а не украса в тон с мебелите.

— Такава е, нали? — изгука Розалин прехласнато. — Тя е най-добрата ми приятелка и трябва да кажа, че сега съм ужасена да я пускам навън при всички тези слухове за убийства на животни!

— Казвам ти, Стефан, всички сме толкова изплашени! — присъедини се и госпожа Картрайт, приглаждайки с ръка корсажа на тъмносинята си рокля. — Вече не разбирам този свят. В него жените просто не бива да прекрачват сами праговете на домовете си.

— Надявам се, че каквото и да е това, няма да ни нападне. Понякога се боя да изляза навън дори когато е светло — обади се Розалин, притискайки плътно Пени към гърдите си. Кучето изджафка и скочи от скута й. — Ще умра, ако нещо се случи с Пени!

— Сигурен съм, че тя няма да пострада — уверих я разпалено с намерението да я успокоя. — В крайна сметка нападенията са били във фермите, а не в града.

— Стефан? — попита госпожа Картрайт със същия писклив глас, с който някога се караше на двама ни с Деймън, задето си шепнем по време на църковната служба. Лицето й бе изкривено в гримаса, сякаш току-що бе смукала лимон. — Не мислиш ли, че Розалин е особено красива днес?

— О, да — бодро излъгах аз. Розалин носеше скучна кафява рокля в тон с пепеляворусата й коса. Широки къдри падаха върху кльощавите й рамене. Одеянието й бе в рязък контраст с дъбовите мебели, столовете и креслата, тапицирани в златист брокат и тъмните ориенталски килими, покриващи от край до край блестящия дървен под. В противоположния край на салона, върху мраморната полица над камината, се мъдреше портретът на господин Картрайт, който се взираше в мен със строго изражение на ъгловатото си лице. Огледах го с любопитство. За разлика от съпругата си, която беше доста пълна, с кръгло червендалесто лице, господин Картрайт беше призрачно блед и мършав — с леко опасно изражение, като лешоядите, които миналото лято бях видял да кръжат над бойното поле. Имайки предвид родителите й, Розалин всъщност изглеждаше удивително добре.

Бъдещата ми годеница се изчерви. Аз се размърдах притеснено на ръба на стола, усещайки острите ръбове на кутийката с бижуто, пъхната в задния ми джоб. Миналата нощ, когато сънят бягаше от очите ми, го погледнах. Тутакси го познах. Представляваше пръстен с изумруд, опасан от диаманти, изработен от най-прочутия бижутер във Венеция, който майка ми носеше до деня на смъртта си.

— И така, Стефан, какво мислиш за розово? — попита Розалин, изтръгвайки ме от спомените.

— Съжалявам, какво? — примигнах объркано.

Госпожа Картрайт ме стрелна раздразнено.

— Розово. За вечерята следващата седмица. Много мило от страна на баща ти да я организира — промълви Розалин с пламнало лице, забила поглед в пода.

— Мисля, че розовото ще ти стои прекрасно. Всъщност ще бъдеш най-красивата, каквото и да облечеш — заявих вдървено като актьор, декламиращ репликите си от пиеса.

Госпожа Картрайт ми се усмихна одобрително. Кучето изтича при нея и скочи на възглавницата до лакътя й. Тя го погали по козината.

Внезапно стаята ми се стори гореща и задушна. Тежките ухания на парфюмите на госпожа Картрайт и Розалин ме замаяха. Погледнах крадешком към античния часовник в ъгъла, явно принадлежал на някой от дядовците в семейството. Бях прекарал тук петдесет и пет минути, а ми се струваха като петдесет и пет години.

Изправих се. Краката ми трепереха, а коленете ми се огъваха.

— Беше ми много приятно да ви гостувам, госпожо Картрайт и госпожице Картрайт, но не бих искал да ангажирам целия ви следобед.

— Благодаря ти — кимна госпожа Картрайт, без да става от дивана. — Мейси ще те изпрати. — Повдигна брадичка към прислужницата си, която дремеше над плетката.

Когато излязох от къщата, въздъхнах облекчено. Хладният въздух подейства приятно върху влажната ми кожа и бях щастлив, че кочияшът не ме чакаше; трите километра пеша до дома щяха да прояснят главата ми. Слънцето бе започнало да залязва зад хоризонта, а във въздуха се носеше сладкото ухание на орлови нокти и жасмин.

Докато се изкачвах по хълма, погледнах към Веритас. Нежни лилии цъфтяха в големите декоративни вази от двете страни на пътеката към входната врата. Високите бели колони на верандата сияеха в оранжево под лъчите на залязващото слънце, в далечината проблясваха огледално гладките води на езерото, а до мен долитаха виковете и смеховете на децата, играещи близо до помещенията за слугите. Това беше моят дом и аз го обичах.

Ала не можех да си представя да го споделям с Розалин. Пъхнах ръце в джобовете на панталоните си и изритах гневно един камък на завоя на пътя.

Спрях се, когато стигнах до алеята, виеща се пред къщата, където бе спряла непозната карета. Загледах се с любопитство в нея — рядко имахме посетители когато един белокос кочияш скочи от мястото си отпред и отвори вратата. Оттам се показа красива, бледа жена с водопад от тъмни къдрици. Беше облечена в бяла рокля, а тънката й талия бе пристегната с копринена панделка в прасковен цвят. Шапка в същия цвят бе кацнала на главата й, засенчвайки очите и.

Сякаш усетила втренчения ми поглед, жената се обърна. Неволно ахнах. Тя беше повече от красива, беше невероятна. Дори от разстоянието от десетина метра видях как тъмните й очи проблеснаха, а розовите й устни се извиха в лека усмивка. Тънките и пръсти докоснаха медальона със синя камея около шията и аз неволно си представих нежния им допир върху кожата си.

Сетне тя отново се извърна, а от каретата, шумолейки с полите си, слезе друга жена, навярно нейната прислужница.

— Здравей! — извика непознатата.

— Здравей… — изграчих аз. Поех дълбоко дъх и в ноздрите ми нахлу силното ухание на джинджифил, примесено с лимон.

— Аз съм Катрин Пиърс. А ти си? — попита тя с игрива нотка в гласа. Сякаш знаеше, че езикът ми се е вързал на фльонга пред красотата й. Не знаех дали да се чувствам засрамен или благодарен, задето тя е по ела инициативата за представянето.

— Катрин — повторих бавно, докато си спомнях. Татко ми бе разказал историята на един приятел на негов приятел от Атланта. Съседите му загинали, когато домът му бил обхванат от пожар по време на обсадата на генерал Шърман, а единствената оцеляла била шестнайсетгодишна девойка, която нямала близки. Баща ми веднага предложил да приюти момичето в някогашната пристройка за карета, сега преустроена в къща за гости. Всичко звучеше много тайнствено и романтично и докато баща ми го разказваше, видях в очите му задоволство от идеята да се прояви като спасител на това младо сираче.

— Да — кимна тя, а в очите й блеснаха дяволити искри. — А ти си…

— Стефан! — изломотих. — Стефан Салваторе. Синът на Джузепе. Съжалявам за трагедията, сполетяла семейството ти.

— Благодаря ти — промълви девойката и очите й тутакси станаха по-тъмни и сериозни. — Благодарна съм на теб и на баща ти за подслона, който давате на мен и прислужницата ми Емили. Не зная какво щяхме да правим без вас.

— Да, разбира се. — Изведнъж се изпълних с желание да я закрилям. — Ще бъдеш настанена в някогашната пристройка за карета. Искаш ли да те разведа?

— Ще се справим и сами. Благодаря ти, Стефан Салваторе — промълви Катрин и тръгна след кочияша които понесе един голям сандък към малката къща за гости, разположена малко встрани от голямата къща в имението. — Или трябва да те наричам Стефан Спасителя — смигна ми тя, преди да се завърта на пети.

Докато я наблюдавах как се отдалечава към залеза следвана от прислужницата си, внезапно осъзнах, че животът ми никога вече няма да бъде същият.