Л. Дж. Смит
Началото (20) (Книга първа)

19

Препуснах в галоп сред дърветата, като пришпорвах Мезаноте да прескача изпопадалите дънери, да се шмугва сред храстите, само и само да не изгубя от погледа си Катрин и Ана. Как можах да повярвам на Катрин? Как можах да си помисля, че я обичам? Трябваше да я убия, когато имах тази възможност. Ако сега не ги настигна, кръвта на Ана ще опетни ръцете ми. Също като кръвта на Розалин.

Стигнах до едно повалено дърво. Мезаноте се изправи рязко на задните си крака и ме запрати по гръб върху горската пръст. Остра болка прониза слепоочието ми, когато главата ми се блъсна в един остър камък. Вятърът ме връхлетя и едва си поех дъх, измъчван от опасението, че е само въпрос на време кога Катрин ще убие Ана, а след това и мен.

Усетих как нежни, леденостудени ръце ме повдигнаха, за да седна.

— Не… — простенах. Дори дишането ми причиняваше болка. Бричът ми бе скъсан, на коляното си имах голяма рана, а от слепоочието ми шуртеше кръв.

Катрин коленичи до мен и разкъса ръкава на роклята си, за да направи превръзка, с която спря кръвоизлива. Забелязах как облиза устните си, но после твърдо ги стисна.

— Ранен си — каза тихо тя и продължи да притиска превръзката върху раната ми. Опитах да се отдръпна от нея, но тя стисна рамото ми и ме задържа да не помръдна.

— Не се тревожи. Забрави ли, че си господар на сърцето ми? — промълви Катрин и впери очи в моите. Само й кимнах безмълвно. Ако часът на смъртта ми бе настъпил, поне по-бързо да се свършва. Не се съмнявах, че Катрин ще оголи зъбите си, затова затворих очи в очакване на агонизиращия екстаз от впиването на зъбите й във врата ми.

Ала нищо подобно не се случи. Вместо това усетих само студената й кожа близо до устните ми.

— Пий — заповяда ми и видях тънък прорез върху нежната й бяла кожа. Кръвта се стичаше от порязаното място като ручейче, бликнало след проливен дъжд. Отвратих се и се помъчих да извърна глава настрани, но Катрин ме улови здраво за тила, така че да не мога да мръдна. — Довери ми се. Ще ти помогне.

Бавно, неохотно, с много боязън позволих на устните си да вкусят гъстата лепкава течност. И тутакси ме обля топлина, която се стече надолу по гърлото ми. И продължих да пия, докато Катрин не отдръпна ръката си.

— Това ти стига — промърмори и задържа дланта си върху раната. — Сега как се чувстваш? — Приклекна и ме огледа изпитателно.

Как се чувствах ли? Докоснах раната на крака си, после и раната върху слепоочието си. Навсякъде напипах само съвсем гладка кожа. Бях напълно излекуван.

— Ти го направи! — възкликнах, все още неспособен да повярвам на чудодейното изцерение.

— Направих го. — Тя се изправи и изтупа ръцете си. Забелязах, че и нейната рана беше напълно зараснала. — А сега ми кажи защо трябваше да те лекувам? Какво правеше в гората? Нали знаеш, че тук не е никак безопасно — довърши тя, като зад обичайния й привидно закачлив тон се прокрадна тревожна нотка.

— Ти… и Ана… — промърморих, но се почувствах изтощен и сънен като след дълъг обяд, обилно полят с вино. Примигнах и се огледах наоколо. Юздата на Мезаноте беше завързана за едно дърво, а Ана седеше върху един паднал клон, притиснала колене към гърдите си, докато ни гледаше с интерес. Но вместо ужас по лицето на Ана беше изписано само смущение, докато местеше поглед от мен към Катрин.

— Стефан, Ана е една от моите приятелки — простичко ми обясни Катрин.

— Нима Стефан… знае? — запита Ана, изпълнена е любопитство, при това шепнешком, сякаш не бях само на метър от нея.

— Можем да му се доверим — кимна Катрин решително.

Изкашлях се смутено, а двете момичетата ме изгледаха напрегнато.

— Какво правите тук? — запитах ги, като се посъвзех.

— Дошли сме на среща — обясни ми Катрин и махна с ръка към поляната.

— Стефан Салваторе — прозвуча гърлен глас. Извъртях се и зърнах трета фигура да се появява от храстите. Без да се замисля, измъкнах върбинката от джоба на ризата си, но цветето ми се видя безполезно, все едно че стисках в дланта си безобидна маргаритка.

— Стефан Салваторе — чух отново. Погледът ми зашари диво между Ана и Катрин, но от израженията им не успях да проумея нищо. Някъде изкряска бухал, а аз притиснах юмрук към устата си, за да не закрещя.

— Всичко е наред, мамо. Той знае — провикна се Ана към сенките.

Мамо. Това означаваше, че и Пърл беше вампир. Но как бе възможно? Нали тя беше аптекарка и от нея се очакваше само да лекува болните, а не да прегризва човешки гърла. Но пък Катрин ме излекува, а не ми разкъса гърлото.

Пърл се появи сред дърветата, вперила поглед в мен.

— Откъде знаеш, че е безопасен? — попита тя с нескрита нотка на подозрение. Сега прозвуча много по-заплашително от учтивия тон, който използваше в аптеката си.

— Такъв е — увери я Катрин и се усмихна сладко като докосна нежно рамото ми. Потръпнах и в мозъка ми отекнаха думите на Корделия. Тази трева може да спре дявола. Ами ако всичко, в което сме вярвали, се окаже грешно, а вампирите като Катрин не са дяволи, а ангели? Какво ще стане тогава?

— Пусни върбинката — каза ми Катрин. Вгледах се в големите й котешки очи и пуснах растението на земята. С върха на ботуша си Катрин го зарови сред боровите иглички и другите листа.

— Стефан, приличаш на някой, който е видял призрак — засмя се Катрин, като се обърна към мен. Но в смеха й не долових злоба. Вместо това ми прозвуча мелодичен, музикален и леко тъжен. Свлякох се върху възлестия корен на дървото. Забелязах, че кракът ми трепери и стиснах здраво с ръце коляното си, чиято кожа бе съвсем гладка, все едно никога не бях падал. Катрин възприе движението ми като покана да седне върху коляното ми. Направи го и зарови пръсти в косата ми.

— Хайде, Катрин, той няма вид на човек, който е видял призрак, а на такъв, който е видял вампири. При това три. — Вдигнах очи към Пърл като послушен първолак пред учителката си. Тя се отпусна върху един скален отломък наблизо, а Ана седна до нея. Внезапно ми се стори много по-млада от шестнайсетгодишна. Но, разбира се, и тя беше вампир, което означаваше, че въобще не беше на шестнайсет години. Мислите препускаха объркано в главата ми и за миг ми се зави свят. Катрин ме потупа по гърба и изведнъж започнах да дишам по-леко.

— Добре, Стефан — поде Пърл, като подпря брадичката на фините си, дълги пръсти и се втренчи в мен. — Преди всичко искам да помниш, че ние с Ана сме твои съседи и твои приятели. Можеш ли да го запомниш?

Кимнах безмълвно, хипнотизиран от втренчения й поглед. Тогава Пърл се подсмихна леко.

— Добре — въздъхна.

Още веднъж кимнах мълчаливо, прекалено зашеметен, за да мога да разсъждавам, така че я оставих само тя да говори.

— Веднага след войната се преселихме да живеем в Южна Каролина — поде жената.

— След войната? — попитах, преди да се досетя за какво ми говореше тя.

Ана се закиска, а леката усмивка изчезна от лицето на Пърл.

— Войната за независимост — обясни ми Пърл накратко и аз кимнах смутено. — Бяхме щастливи по време на войната. Всички бяхме в безопасност, здрави, цялото ни семейство бе заедно. — Гласът й заседна в гърлото и тя затвори за миг очи, преди да продължи. — Съпругът ми държеше малка аптека, когато градът бе залят от епидемия от туберкулоза. Всички бяха засегнати — съпругът ми, двамата ми сина, малката ми дъщеричка. Измряха само за една седмица.

Кимнах отново, макар че не знаех какво да кажа. Пък и какво можех да кажа за нещо, което се е случило толкова отдавна?

— И тогава и Ана започна да кашля. Знаех, че не бих могла да изгубя и нея. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, но освен това — Пърл поклати глава, унесена в горчивите спомени от миналото си, — знаех, че и душата ми и духът ми ще се прекършат. И точно тогава срещнах Катрин.

Погледна към Катрин. Тя изглеждаше толкова млада, толкова невинна. Отвърнах очи, преди да обърне лицето си към мен.

— Катрин беше различна — продължи Пърл. — Тя се бе появила мистериозно в нашия град, нямаше никакви роднини, но веднага се вписа в нашето общество.

Кимнах, докато се замислих кой тогава е бил убит при пожара в Атланта, заради което Катрин се бе преместила в Мистик Фолс. Но не попитах нищо, а само чаках Пърл да свърши разказа си.

Тя се изкашля и отново заговори.

— Все пак имаше нещо около нея, което не беше обичайно. Всички дами, включително и аз, оживено го обсъждахме. Разбира се, беше красавица, но имаше и още нещо. Нещо от някакъв друг свят. Някои я наричаха ангел. Тя никога не боледуваше, нито през студените месеци, нито по-късно, когато туберкулозата започна да върлува в града. Освен това отказваше да се докосва до някои от билките в аптеката. Чарлстън е малък град. Хората там се познават много добре и непрекъснато клюкарстват един за друг.

Пърл се пресегна към ръката на дъщеря си.

— Ана щеше да умре — продължи Пърл. — Това ми каза лекарят. Отчаяно се нуждаех от чудодеен лек, толкова бях сломена от мъка и безнадеждност. Оказа се, че аз, която дотогава се бях занимавала само с медицина, не можех да помогна на дъщеря си да оживее. — Пърл тръсна възмутено глава.

— И какво се случи? — попитах.

— Един ден попитах Катрин дали знае нещо, което да ни помогне. И още щом я попитах, разбрах, че тя разполага с вълшебно средство. Нещо се промени в очите й. Но остана мълчалива за няколко минути, преди да ми отговори, и тогава…

— През една от следващите вечери Пърл доведе Ана в стаята ми — прекъсна я Катрин.

— Тя ме спаси — тихо добави Ана. — Спаси и мама.

— Ето как се озовахме тук. Не можехме да останем завинаги в Чарлстън и никога да не остареем — обясни Пърл. — Разбира се, много скоро ще се наложи отново да се преместим. Такъв е животът ни. Ние сме като цигани катунари, които се местят между Чарлстън и Атланта и всички градове наоколо. А ето че сега трябва да се справим с друга война. Когато си свидетел на толкова много исторически събития, се убеждаваш, че някои неща никога не се променят — завърши Пърл и се усмихна горчиво. — Но има и по-лоши начини за прекарване на времето.

— На мен тук ми харесва — призна Ана. — Ето защо съм така уплашена, че ще бъдем прогонени. — Изрече последните думи като шепот и нещо в интонацията й ме изпълни с тъга.

Замислих се за срещата, на която присъствах днес следобед. Ако баща ми продължи да следва избрания от него път, те няма да бъдат прогонени, а ще бъдат изгорени.

— Ами нападенията? — попитах накрая. Този въпрос не ми даваше спокойствие, след като изслушах признанието на Катрин. Защото, ако не го е направила тя, тогава кой?

Пърл поклати глава.

— Не забравяй, че ние сме твои съседи и приятели. Не бяхме ние. Никога не бихме направили нещо подобно.

— Никога — повтори Ана като папагал и поклати глава боязливо, сякаш тя бе обвиняема.

— Но някои от нашата раса го правят — заяви Пърл мрачно.

Погледът на Катрин се втвърди.

— Но това още не означава, че точно ние или че някои други вампири са причината за тези нещастия. Разбира се, всички ни обвиняват, но забравят, че се води незапомнено кръвопролитна война. И всеки, който участва в нея, е като вампир.

Да чуя думите на Деймън от устата на Катрин ми подейства като плисване на кофа студена вода в лицето ми напомняне, че не съм единствената личност в света на Катрин.

— Кои са тези други вампири? — попитах сърдито.

— Това е нашата общност и ние ще се погрижим за тях — заяви Пърл твърдо. Изправи се и прекоси поляната. Листата под подметките й шумоляха, докато тя не се спря до мен. — Стефан, разказах ти нашата история, а ето и фактите: ние се нуждаем от кръв, за да съществуваме. Но не е задължително да е човешка — додаде Пърл, сякаш обясняваше на някой от клиентите си как действат билките. — Можем да пием животинска кръв. Но също като хората, някои от нас не притежават достатъчно самоконтрол и нападат човешки същества. С това не се различават много от ожесточените, освирепели войници, нали?

Внезапно си припомних лицето на един от войниците, с които съвсем наскоро играх на карти. Възможно ли е някой от тях също да е вампир?

— И не забравяй, Стефан, че ние познаваме само някои вампири. Възможно е да са много повече. Не сме чак толкова рядко явление, колкото си мислиш — обади се Катрин.

— И ето че заради тези вампири, които дори не познаваме, всички ние сме преследвани — сподели Пърл с насълзени очи. — Ето защо се събрахме тук тази вечер. Трябва да обсъдим какво ще правим и да съставим план. Точно днес следобед Хонория Фелс донесе в аптеката отвара от върбинка. Нямам представа откъде е научила за тази трева. Внезапно се почувствах като животно, уловено в капан. Хората се заглеждат в шиите ни и зная, че се питат за медальоните ни, свързват фактите и стигат до заключението, че и трите винаги ги носим… — Гласът на Пърл замря и тя вдигна ръце към небето, сякаш в израз на нетърпелива молитва.

Огледах бързо всяка от трите жени и едва сега ми направи впечатление, че Ана и Пърл носеха медальони с камея също като Катрин.

— Медальоните? — попитах и се хванах за гърлото, сякаш и аз носех подобно тайнствено синьо бижу.

— Лапис лазули. Позволява ни да излизаме на дневна светлина. Създанията от нашия вид обикновено не могат да я понасят. Но тези скъпоценни камъни ни предпазват. Те ни позволяват да живеем нормално и навярно да останем много повече свързани с човешката си същност, отколкото би било в противен случай — произнесе Пърл замислено. — Ти не знаеш какво е това, Стефан. — Гласът на Пърл, звучащ досега делово, внезапно се задави от сълзи. — Добре е да знаем, че имаме приятели, на които можем да разчитаме.

Извадих носната си кърпичка от джоба на ревера си и я подадох на Пърл, неуверен какво друго да сторя за нея. Тя избърса очите си и поклати глава.

— Извинявай. Толкова съжалявам, че трябваше да узнаеш всичко това, Стефан. Зная, че напоследък войната промени много неща, но никога не съм очаквала… че толкова скоро ще трябва отново да се местим.

— Аз ще ви защитя — чух се да казвам с глас, който не прозвуча точно като моя.

— Но… но… как? — попита Пърл. Някъде в далечината се счупи някакъв клон и четиримата подскочихме. Пърл се озърна наоколо. — Как? — повтори накрая, когато отново се възцари тишина.

— Баща ми от няколко седмици е начело на една кампания. — Докато го казах, ме прободе вината, че постъпвам като предател.

— Джузепе Салваторе. — Пърл поклати глава невярващо. — Но как е узнал?

Тръснах глава.

— Баща ми си сътрудничи с Джонатан Гилбърт, майор Локуд и шериф Форбс. Изглежда те са научили за вампирите от книгите. Баща ми има в кабинета си една стара книга и те заедно са стигнали до извода, че трябва да организират обсада.

— Тогава ще я осъществят. Джузепе Салваторе не е от онези, които лесно се отказват от решенията си — констатира Пърл.

— Не, госпожо. — Хрумна ми, че е смешно да наричам така един вампир. Но кой бях аз, че да определям кое е нормално и кое не? Отново мислите ми се отклониха към брат ми и думите му, нехайния му смях, когато стана дума за истинската природа на Катрин. Може би най-важното не беше, че Катрин е зло или нещо необичайно. Може би единственото необичайно беше това, че баща ми беше толкова обсебен от идеята да унищожи вампирите.

— Стефан, кълна ти се, че всичко, което ти казах, е истина — заяви Пърл. — Зная, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да е сигурно, че докато сме тук, повече няма да бъдат убивани животни или хора. Но ти просто трябва да ни помогнеш с всички сили. Заради нас. Защото с Ана сме преживели прекалено много, за да бъдем убити от съседите си.

— Няма да бъдете убити — уверих я. Никога досега в живота си не съм изпитвал по-дълбока убеденост. — Още не зная какво ще направя, но ще ви защитя. Обещавам. — Обещах на трите, но гледах само към Катрин. Тя кимна и в очите й проблесна искра.

— Добре — рече Пърл и протегна ръка, за да помогне на уморената Ана да се изправи на крака. — Но много се застояхме в гората. Колкото по-малко ни виждат заедно, толкова по-добре. И, Стефан, ние ти вярваме — завърши тя с лека предупредителна нотка.

— Разбира се, че можете да ми вярвате — уверих я и сграбчих ръката на Катрин, докато Ана и Пърл се отправяха към края на поляната. Не се тревожех за тях. Тъй като работеха в аптека, те можеха да излизат нощем — винаги можеха да обяснят, че търсят лечебни билки и гъби.

Но се боях заради Катрин. Ръцете й бяха толкова малки, очите й гледаха толкова изплашено. Тя зависете от мен и тази мисъл ме изпълни с гордост, но едновременно с това ме ужаси.

— О, Стефан — промълви Катрин, като обви ръка около врата ми. — Зная, че докато сме заедно, всичко ще бъде наред. — Улови ръката ми и ме притегли, докато се отпускахме върху меката горска трева. И тогава, докато лежах до Катрин сред боровите иглички, с които беше посипана влажната земя, и вдъхвах уханието на кожата й, аз забравих за страховете си.