Л. Дж. Смит
Началото (19) (Книга първа)

18

Същата вечер Деймън ме покани да поиграем на карти с някои от приятелите му войници, които сега бяха на лагер в Лийстаун, на трийсетина километра оттук.

— Може за много неща да не съм съгласен с тях, но те, дяволите да ги вземат, умеят да разиграват всяка добра ръка и да изпиват по цяла пинта^[1] — осведоми ме Деймън.

Приех поканата му, защото исках на всяка цена да избегна срещата с баща ми и всякакви въпроси за вампирите. Но като започна да се здрачава, а все още не бях видял нито Катрин, нито Емили, започнах да съжалявам, че се съгласих да придружа Деймън. Бях силно объркан и ми се искаше да прекарам още една нощ с Катрин, за да се уверя окончателно, че желанието ми ме водеше в правилната посока. Обичах я, но практичното, разумното в мен, ме караше да изпитвам угризения, задето не се подчинявах на волята на баща си.

— Готов ли си? — попита ме Деймън, облечен в униформата си от армията на Конфедерацията, когато спря пред спалнята ми щом започна да се здрачава.

Кимнах. Прекалено бе късно да кажа „не“.

— Добре — ухили се той и затрополи надолу по стъпалата. Преди да го последвам, погледнах с копнеж през прозореца към къщата за гости.

— Отиваме до войнишкия лагер — провикна се Деймън, като преминахме покрай кабинета на баща ни.

— Почакайте! — извика татко и изскочи от кабинета във всекидневната, понесъл в ръце няколко дълги стръка с малки пурпурни цветчета, приличащи на цветовете на люляка. Върбинка. — Сложете си това — заповяда ни, като натика по един стрък в джобчетата на реверите ни.

— Не биваше да го правиш, татко — възнегодува Деймън, като извади стръка от малкото си джобче и го скри в джоба на брича си.

— Оставил съм те да правиш каквото си искаш, а освен това съм ти осигурил покрив над главата. Сега те моля само да носиш това — ядосано заговори баща ни, като удари с юмрук дланта на лявата си ръка толкова силно, че го видях как примигна от болка. За щастие Деймън, който не пропускаше да направи язвителна забележка при някой признак на слабост у другите, този път не забеляза какво стана.

— Добре, татко — сви безгрижно рамене той и разпери ръце, привидно готов да отстъпи. — За мен ще бъде чест да нося твоето цвете.

В очите на баща ни проблесна гневна искра, но не каза нищо повече. Само откърши още един стрък и го пъхна в джоба на сакото на Деймън.

— Благодаря ти — измърморих, когато на свой ред приех стръка върбинка. Но моята благодарност беше не толкова за цветето, колкото за това, че баща ни прояви благосклонност към Деймън.

— Бъдете внимателни, момчета — предупреди ни баща ни, преди да се оттегли в кабинета си.

Като излязохме отвън, Деймън завъртя очи.

— Не биваше да бъдеш толкова груб с него — промърморих, потръпвайки от хладния нощен въздух.

Денят досега беше доста топъл, почти като летен, но с падането на вечерта захладня, както бе нормално за есента. Но поне мъглата се бе вдигнала и сега луната се виждаше кристално ясно.

— А защо не? Той също се държи грубо с нас — изсумтя Деймън, когато тръгна към конюшнята. Мезаноте и Джейк вече бяха оседлани и потропваха нетърпеливо с копита. — Наредих на Алфред да приготви всичко. Помислих си, че ще се наложи час по-скоро да се изметем от тук.

Деймън възседна Джейк и препусна в галоп по пътеката, поемайки в посока, противоположна на пътя към града. Поне половин час яздихме в пълна тишина. Отекваше само тропотът на копитата, а луната от време на време надничаше през гъстите листа на дърветата, така че се чувствахме сякаш яздим насън.

Накрая до нас долетяха звуци на флейти, смехове и понякога проехтяваха изстрели. Деймън се насочи нагоре към един хълм, откъдето видяхме просторна поляна. По нея бяха опънати палатки, а в ъгъла свиреше гайдар. Навред пристъпваха униформени мъже, а до входа на лагера имаше кучета. Обзе ме усещането, че сме пристигнали на някакво тайнствено, неофициално празненство.

— Здравейте, господине. — Към нас се насочиха двама войници от армията на Конфедерацията, насочили пушките си към гърдите ни. Мезаноте отстъпи малко назад и нервно изцвили.

— Войник Деймън Салваторе се явява в лагера! Пуснат в отпуск от лагера на генерал Грум в Атланта.

Двамата войници тутакси сведоха надолу дулата на пушките си и ни отдадоха чест.

— Прощавай, че те спрях така, войнико. Готвим се за битка, пък и хората ни мрат като мухи, преди да са стигнали до бойното поле — заговори по-високият войник и пристъпи напред, за да потупа Джейк по гривата.

— Да, и то не само от тиф — добави вторият, по-нисък, с мустаци, очевидно зарадван, че може да сподели това сведение с нас.

— Убити ли са? — попита Деймън кратко.

— Откъде знаеш? — попита първият войник и погали приклада на пушката си. Сведох поглед към земята, неуверен какво да направя. Притесняваше ме предчувствието, че Деймън нагазва в опасни води, но не знаех как да го предотвратя.

— Двамата с брат ми идваме от Мистик Фолс — обясни Деймън и вдигна ръка, за да посочи посоката, от която бяхме дошли. — Това е съседният град, оттатък гората. И при нас станаха някои убийства. Хората разправят, че са някакви диви животни.

— Едва ли, освен ако не са диви животни, които разкъсват само гърлата на жертвите си и оставят телата им непокътнати — вметна мустакатият войник и тесните му очички припряно зашариха между мен и брат ми.

— Хм — промърмори Деймън. Прозвуча като напълно незаинтересован. После промени темата: — Тази вечер ще има ли добри игри на покер?

— Ей там, на поляната до дъбовете — посочи му по-дребният войник.

— Тогава лека вечер. Благодаря ти за помощта — рече Деймън с престорена учтивост. Продължихме в показаната от войника посока, докато Деймън не спря рязко пред малобройна група войници, скупчени около огъня, заети с игра на карти.

— Здравейте! Войник Деймън Салваторе, в отпуск от войската на генерал Грум — рапортува уверено брат ми, като скочи от коня и огледа осветените от огъня лица. — А това е брат ми Стефан. Може ли да се присъединим?

Един червенокос войник погледна към съседа си — по-възрастен военен с бащински вид с превързана ръка, който повдигна рамене и ни даде знак да се настаним върху един от дънерите около огъня.

— Не виждам защо не.

Като седнахме и получихме раздадените карти, адреналинът във вените ми се покачи. Моята ръка се оказа добра: две аса и един поп. Незабавно измъкнах от джоба си някакви изпомачкани банкноти и влязох в играта с първия си залог. Ако спечеля, мислено се зарекох, тогава всичко между мен и Катрин ще бъде наред. Ако обаче изгубя, то тогава… ами, не ми се мислеше за това.

— Залагам всичко — заявих уверено.

След като играта приключи, не се изненадах, че се оказах победителят в това раздаване. Усмихнах се, като притеглих към себе си купа с парите и се заех внимателно да ги тъпча по джобовете си — усмивка на облекчение, защото най-сетне се почувствах уверен в любовта си към Катрин. Представях си как ще ми прошепне: Стефан Умника или може би: Стефан Спасителя. Или просто ще се засмее, ще покаже белите си зъби и ще ми позволи да я грабна на ръце и да се завъртя с нея в стаята…

След това изиграхме още няколко ръце, при които изгубих парите, които бях спечелил, но това никак не ме разтревожи. Първото раздаване беше решаващото изпитание, така че сега на сърцето и на ума ми беше олекнало.

— За какво си мислиш? — попита ме Деймън, като измъкна от джоба си плоско шише. Подаде ми го и аз отпих една солидна глътка.

Уискито изгори гърлото ми, но исках да пия още. И без това сякаш никой от другите войници не настояваше да продължаваме играта. И петимата войници, с които седнахме да играем, дъвчеха тютюн, пиеха уиски и се увлякоха в разговори за любимите си жени и за това кога ще се приберат по домовете си.

— Хайде, братле, можеш да ми кажеш — подкани ме Деймън. Взе шишето от мен, отпи от него, после пак ми го подаде.

Отпих следващата глътка, този път по-дълбока, след което се спрях. Трябваше ли да му кажа? В края на краищата нали беше мой брат?

— Ами мислех си колко различна е Катрин от всички други момичета, които съм познавал… — започнах леко уклончиво. Знаех, че нагазвам в опасна територия, но част от мен умираше да разбере дали Деймън също знаеше тайната на Катрин. Отпих още една глътка от уискито и се закашлях.

— И с какво е толкова различна? — попита брат ми и лека усмивка заигра на устните му.

— Е, искам да кажа, че тя не е… — заговорих, но изведнъж изтрезнях и трескаво се зачудих как да се измъкна от необходимостта да му отговоря. — Просто исках да кажа, че забелязах, че тя е…

— Вампир? — прекъсна ме Деймън.

Дъхът ми заседна в гърлото. Примигнах смаяно и се заозъртах нервно на всички посоки. Мъжете продължаваха да пият, да се смеят, да си припомнят победите.

Но Деймън просто си седеше до мен, с все същата усмивка на устните. Не можех да си обясня как можеше да се усмихва. И тогава в ума ми изплува една нова, черна мисъл. Откъде Деймън знаеше каква е Катрин? Тя ли му бе казала? И дали не е станало по същия начин, в сумрака преди зазоряване в леглото? Изтръпнах.

— Значи тя е вампир. И какво от това? Тя пак си остава Катрин. — Деймън ме изгледа настойчиво с тъмносините си очи. — А ти няма да кажеш нищо на баща ни. Той и без това съвсем си е загубил ума — Деймън подритна с ботуша си по тревата.

— А ти как разбра? — Не можах да се сдържа да не попитам.

Внезапно проехтя изстрел.

— Убиха войник! — развика се едно момче в униформа, което изглежда нямаше повече от четиринайсет години, докато притичваше поред край палатките. — Убиха войник! Атакуват ни! От гората! — разкрещя се момчето още по-силно.

Лицето на Деймън пребледня.

— Трябва да им помогна. А ти, малък братко, веднага се прибери у дома.

— Сигурен ли си? — попитах, като се почувствах изтощен и внезапно обзет от страх.

Деймън кимна с напрегнато изражение.

— Ако баща ни те попита, кажи, че съм прекалил с пиенето в кръчмата и съм заспал някъде навън.

Проехтя още един изстрел и Деймън се затича към гората, като се смеси с множеството войници.

— Тръгвай! — кресна ми Деймън. Аз също се втурнах да бягам, но към противоположния край на вече опразнения лагер. Метнах се на седлото, забих шпори в Мезаноте, шепнейки в кадифено меките й уши, за да я подтикна да полети напред като стрела.

Мезаноте препускаше през гората по-бързо дори от на идване. Щом прекоси моста Уикъри, веднага зави, все едно че знаеше съвсем точно накъде да поеме, за да ме отведе до дома ми. Но много скоро спря, надигна се на задните си копита и изцвили. Успях да се задържа на седлото, като стегнах бедрата си. Видях някаква неясна фигура на жена в сенките, със златистокестенява коса, хванала под ръка момиче.

Застинах. Нито една жена не можеше да излиза навън след смрачаване, без да е придружена най-малко от един мъж, особено пък в тези смутни времена. И на всичкото отгоре при надвиснала опасност от вампирски нападения.

Непознатата извърна лице и по отражението във водата разпознах бледото лице с остри черти. Катрин.

Съпровождаше малката Ана от аптеката. Видях само черните къдрици на Ана да подскачат над раменете й.

— Катрин! — провикнах се от седлото със сила, за която не подозирах, че притежавам. Сега исках да използвам ръцете си не за да я притисна и задържа до себе си, а за да я възпра, да не й позволя да осъществи ужасното нещо, което се канеше да стори. В гърлото ми се надигна горчилка и ме задави, докато си представях как ще грабна първия попаднал пред очите ми прекършен, назъбен клон, за да го забия в гърдите й.

Катрин не се обърна назад. Вместо това още по-здраво стисна Ана и я поведе към гората. Пришпорих яростно Мезаноте в хълбоците и вятърът забрули лицето ми, докато се носех напред в отчаян опит да ги настигна.