Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (7)

Глава 4

Конлан се завъртя във въздуха по-бързо, отколкото някога се беше движил и насочи вниманието си върху това да използва капките вода в морския въздух като призма, докато успее да види очертанията на фигурата й.

Едно на нула за атлантското зрение.

Сенките, образувани от лунната светлина, засенчваха лицето й. Всичко, което можеше да види, бе стройна фигура, свита на кълбо на плажа. Въздействието на скръбта й се усили — трикратно, когато видя раменете й да потрепват.

Тя определено беше източникът на емоционалната граната, която бе избухнала в съзнанието му. Не цяла армия или заговор на вампирите за постигане на контрол над ума му. Една самотна човешка жена. И разпръскваше емоциите си.

Тя беше акнаша. Емпат.

Зашеметен и неспособен да повярва, той опита да изпрати телепатично мислите си. Нейният ум улови съобщението му, а енергията на нейното съзнание се надигна отбранително. Сякаш усещаше заплаха.

Тя мислеше, че той е хищник. Конлан почти се усмихна. Бяха го наричали и с по-лоши имена.

Той се опита да затвори съзнанието си, но тя внезапно се възпротиви. Отбраната й се обърна в нападение — опитваше се да разбере какво, дявол да го вземе, представлява той.

Разкарай се от съзнанието ми! Непокорство.

Решителност.

Чисти, нажежени емоции.

И погребана надълбоко частичка страх.

Разумът му опита да проумее невъзможното. Вече дори атлантите не можеха да проектират емоции в нечий друг ум. Но ето че тя го правеше. На ниво, толкова високо и интуитивно, че сетивата на воин у него почти пропуснаха заплахата, която я грозеше.

Бяха трима. Имаха намерение да я наранят. Той прокле яростно под нос на древния език.

Те ще умрат.

След това се задвижи още по-бързо.

* * *

Райли вдигна глава, изведнъж почувствала заплаха, далеч по-голяма от тримата, които я дебнеха. Нещо… някого. Почти го усещаше вътре в себе си.

— Страхотно. Или имаме вампири с нови контролиращи ума сили, или това проклето шесто чувство, което притежавам, е избрало точно сега да се побърка — измърмори тя, докато се изправяше от пясъка и започна да върви. Бързо.

Може би се бе объркала. Може би те бяха трима мъже, излезли да се разходят по плажа.

Да, да, а аз съм златокоска.

— Задръж малко, бонбонче. Искаме само да си поговорим с теб — извика един от тях с плътен глас. Останалите се засмяха и заплахата в смеха им изпрати по гръбнака на Райли тръпки на страх.

Въздухът около нея се сгъсти, беше като в тъмен водовъртеж, сякаш някакви противопоставящи се сили се събираха и заканваха. Но не заплашваха нея.

Тъмнината я помилва, когато мина покрай нея, а след това се превърна в зловещ облак зад гърба й. Тя продължи да върви по-бързо, вече почти тичаше и поглеждаше назад през рамо. Мъжете бяха спрели, със зяпнали уста.

— Какво, по дяволите, е това? — попита единият от тях, докато потриваше ръце. Шкембето му беше провиснало над колана, а мазната му коса беше сресана на път над оплешивяващото му теме. Един заплашително изглеждащ червен белег се подаваше от яката му от едната страна на врата му. Той я хвана, че го гледа и погледна похотливо към нея. — Аха, нетърпелива си да получиш парче от мен, нали така, пиленце? Май не си толкова корава, колкото другите.

Мъжете приведоха глави и продължиха пътя си през сенките на облака, като се запрепъваха след нея.

Тя се разтрепери. Започна да бяга. Невидимата заплаха във въздуха около нея направо ескалира.

Никое човешко същество не можеше да направи това. Присъствието му беше смътно, но заплахата — напълно осезаема.

О, не. Моля, нека някой помогне. Това са проклети вампири или шейпшифтъри. Не трябваше да нарушавам полицейския час.

Пясъкът сякаш й се подиграваше, улавяше глезените й и я караше да се спъва. Чу преследвачите й да се приближават все повече и повече.

Тя отблъсна паниката. Не забравяй какво казваш на клиентите си. Изнасилването е ужасно, погубващо душата, но ще продължаваш да си жива. Не са те убили. Това е само временно. Нищо няма значение, освен да останеш жива. Можеш да оцелееш.

Нечовешки яростен рев прозвуча в главата й — не, не беше само в главата й. Тя го чу. Залитна и почти спря, хвърляйки поглед назад към преследвачите си.

Копелетата зад нея също спряха.

— Ред, какво, дявол го взел, беше това? Ти каза, че никой от онези шибани върколаци не се навърта наблизо — изхленчи единият от тях.

Райли разтърси глава, беше хваната в капан. Костите й сякаш се бяха превърнали в желе. Тя се принуди да продължи да се движи.

По-добре да рискувам да стана обяд на един невидим вампир, отколкото жертва на групово изнасилване. Твърде рано е за шейпшифтърите.

— Предполагам, че изнасилвачите в наше време не се влияят от лунните фази — продума, а истерията заплашваше да я погълне.

Ръмженето се чу отново и тя застина насред стъпките си. По гръбнака й полазиха тръпки. Нищо човешко не можеше да издаде такъв звук.

Тя щеше да умре. Задави се от смях. Може би щяха да я сложат в моргата в камерата до тази на Морис. Глас — копринена мелодия от звуци, прозвуча в главата й.

Неживите никога няма да те имат, малка акнаша. Ти си твърде ценна за нас. Трябва да разберем как точно си придобила тази интересна дарба.

Кадифената ласка на гласа беше уловена от мисловните защитни стени на съзнанието й, докато се опитваше да се прокрадне в ума й.

Запленена, независимо от ситуацията, тя се опита също да изпрати мислено съобщение.

Кой си ти? Как можеш да говориш с мен по този начин? Нито вампирите, нито шейпшифтърите притежават такава способност или напротив?

Тя трескаво заоглежда небето, страхуваше се от нападение отгоре, после погледна зад себе си към бандитите.

Страхотно! Попаднах в капана на някакви игрички за контрол над ума и те ме настигнаха. Брилянтно, Райли. Защо просто не се предадеш и не легнеш долу доброволно?

Гласът отново прозвуча в съзнанието й, нежността му беше изчезнала, сменена от твърд лед.

Не се тревожи за тези глупаци зад теб. В настроение съм да причиня малко смърт.

— Смърт? — Дори когато един малък, тъмен ъгъл в душата на Райли се обнадежди и приветства идеята, съвестта й отказа да я приеме.

Беше видяла достатъчно смърт за една нощ. Беше видяла достатъчно смърт за цял един живот.

— Не, който и да си, не ги убивай. Моля те, просто ми помогни да се измъкна — каза тя на глас, осъзнавайки че вероятно се пазари с откачен кръвопиец.

Не се намесвай. Те вече са мъртъвци. Не обичам паразити, които нападат безпомощни жени. Мелодичните тонове на гласа му завладяха сетивата й, карайки нервните й окончания да бъдат напълно нащрек, дори когато настръхна раздразнено от арогантното му предположение.

Избра грешната жена, която да командваш, приятелче. И ако си някакъв свръхестествен гадняр, си избрал и грешната жена, с която да се опиташ да се нахраниш.

Тя се завъртя насред крачка, наведе се и застана в отбранителна позиция, чудейки се как би могла да се защити от всичките четирима. Единият от които нежив и с достатъчно сила, за да повдигне къща във въздуха.

Толкова ожесточена! Да те ям? Аз не съм вампир, свирепа моя. Но трябва да призная, че поради някаква причина, идеята да… те вкуся… не ме прави чак толкова нещастен. А дори все още не съм видял лицето ти. Така че кой се възползва от контрола върху ума тук?

Безмълвният му смях се промъкна в съзнанието й, разпалвайки го за… секс. Вълна от топлина се втурна в нея, обля я, обгърна я.

— Надявам се да не очакваш отговор на това — промърмори тя и усети лицето й да пламва, доволна, че е тъмно. — Що за идиотка би се почувствала секси, когато животът й е в опасност? Още малко и ще взема да си облека впита нощница, а после да сляза в мазето с цял отбор хокеисти — серийни убийци.

Тя се отдръпна от тях — от посоката, в която вероятно се намираше контролиращият ума мъж и от главорезите. Но сама жена нямаше шанс срещу всичките четирима.

Райли ги наблюдаваше, стиснала юмруците си толкова силно, че ноктите и се бяха забили в дланите, докато пияниците се приближиха и я наобиколиха. Вкисналата смрад на немитите им тела утрои гаденето, с което тя отдавна се бореше, и стисна уста, когато стомахът й се разбунтува.

Тя никога нямаше да е в състояние да победи и тримата, а бягството вече беше невъзможно. Не само от тях, но и от непознатия, който шепнеше в ума й. Но поне можеше да удари и срита всяка част от телата им, която влезеше в обсега й. Нямаше да я докопат без съпротива.

Стой мирна. Ще се разправя с тези престъпници. И тогава, акнаша, двамата ще си побъбрим малко за това как предаваш емоции чрез мисловни съобщения. Дори не си помисляй да се опитваш да избягаш от мен.

Райли отстъпи крачка назад, когато набитият, схванат мъж пред нея посегна напред, сякаш за да сграбчи гърдите й. Можеше да усети изпаренията в дъха му — на бира и киселата миризма на нещо по-силно.

— Хайде, бонбонче, дай ни една малка целувчица — той нацупи устни и издаде висок мляскащ звук, а останалите главорези се засмяха с цяло гърло.

Гаденето отново се надигна в гърлото й при мисълта някой от тях да я докосне. Отдръпна се назад, след това замахна с крак с всичката ярост, която я изпълваше, право към чатала на копелето. И улучи право в целта. Силно.

Той зави, вкопчи се в слабините си и падна на пясъка като голяма, грозна канара. Райли се препъна назад и главорезът зад нея я сграбчи за раменете, а мръсните му пръсти се заровиха в кожата й през тънкото яке. Тя изсъска от болка и в съзнанието й се вряза ответен съскащ звук на очевидна мъжка ярост. Някой зад нея изрева своето възмущение към небето.

Не някой… той.

Мъжът, който я държеше, ахна и се отдръпна от нея.

Тя местеше глава от едната страна на другата, опитвайки се да държи под око едновременно и тримата.

Поне онзи на земята не даваше признаци, че ще ходи някъде. Той лежеше там, стенеше и хленчеше със смешен глас. Ако не друго, поне отбеляза точка за себе си.

И тогава тя го видя. Черна сянка се обедини във висока фигура, която бягаше към нея толкова бързо, че изглеждаше сякаш краката му не докосваха въобще земята.

Завладя я сила, бясна и необуздана. Кожата й се вледени от усещането за нея.

Тя беше или спасена, или напълно обречена.