Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (5)

Глава 2

Вирджиния Бийч

— Дина, помисли за бебето си — Райли Доусън се беше свила на пода до единствения прозорец в стаята с вдигнати от двете й страни ръце.

Нищо страшно, нищо страшно, нищо страшно.

Райли принуди лицевите си мускули да се отпуснат в спокойно изражение, докато наблюдаваше своята шестнадесетгодишна клиентка в напреднала бременност да притиска смъртоносния, доста голям и много грозен пистолет по-дълбоко в гърлото на изпадналия в безсъзнание мъж. Кожата му беше пепеляво бяла, но тя можеше да види как гърдите му се повдигат в слаби дихания.

Той не е мъртъв. Нека да се погрижим да остане така, Райли.

— Мисля за бебето си, Райли. Не се бъркай! Няма начин детето ми да израсне с подобна отвратителна улична котка за баща. — Погледът на Дина се стрелна и обиколи стаята, избегна лицето на Райли и накрая пак се върна на Морис, който лежеше неподвижен и блед на ръба на леглото.

Райли виждаше, че гърдите му се движат. Все още дишаше, въпреки силния удар, с който оръжието се беше стоварило върху задната част на черепа му и на който беше станала свидетел, докато влизаше през отворената врата за своето ежемесечно посещение. Ала тя беше виждала достатъчно стаи, изпълнени с виковете на медицински служители за спешни случаи и с мириса на смърт, за да знае, че животът може да приключи за секунда. А ръката на Дина трепереше върху оръжието.

— Дина, чуй ме. Съжалявам, че си хванала Морис с друго момиче. Той е направил ужасна грешка. Сигурна съм, че се разкайва много за стореното. Но ти трябва да мислиш за бебето си. Тя се нуждае от теб, Дина. Ако го нараниш, ще отидеш в затвора, а тогава кой ще отгледа детето ти? Знаеш, че майка ти не може да го направи — конвулсивна болка проряза мускулите на краката на Райли в протест от дългото клечане на пода. Тя се размърда леко, като внимаваше да не прави резки или внезапни движения.

Дина избухна в смях, който прозвуча неестествено, сякаш беше отвикнала да се смее.

— Онази пристрастена към крека нещастница? Тя не е ни’ква майка. Няма и да се доближи до бебето ми.

— Точно така. Знаеш, че си най-подходящият човек в света, който да се грижи за детето ти. Измисли ли й име вече?

Накарай ги да говорят. Разсей ги с по-приятни теми, такива, с които да почувстват лична връзка. Гласът на лектора, чут в един от стотиците часове на обучението на Райли отекна в главата й.

Да бе, да си говорим на приятни теми, докато тя държи оръжие, завряно в гърлото на прелюбодееца. А какво да кажем за факта, че всеки момент ще се напишкам в гащите от страх? В ръководствата въобще не се споменава за тази малка подробност.

Дина се усмихна леко.

— Ще я нарека Парис. На града във Франция? С кулата? Толкова е красив. Учихме за него в училище. Някой ден ще я заведа там. Парис Маргьорит, и на името на баба.

— Това е красиво име, Дина. Парис Маргьорит. Сега, моля те, дай ми пистолета. Нали не искаш Парис Маргьорит да израсне без майка си? — Райли бавно се надигна от пода, пренебрегвайки крещящите мускули на бедрата си. Протегна ръка напред с обърната нагоре длан. — Моля те, дай ми пистолета. Аз ще ти помогна. Ще се справим с това заедно. Моля те, дай ми пистолета, за да може Парис Маргьорит да израсне до майка си, която да се грижи за нея — притаи дъх, когато Дина се поколеба, местейки поглед от Райли към Морис и обратно.

Животът на един мъж зависи от колебанието на объркана тийнейджърка. Това също го нямаше в проклетото ръководство.

Дина си пое дълбок, хриплив дъх и раменете й леко се прегърбиха. Дръпна пистолета от устата на Морис и го подаде на Райли, която усети как въздухът, който бе притаила преди половин час, напуска дробовете й.

Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти, не мога да…

Внезапно очите на Морис се отвориха. Той се изстреля от леглото със стичаща се по лицето и устата му кръв и заби юмрука си в челюстта на Дина.

— Удари ме по главата, кучко? Вадиш оръжие срещу мен? Ще видиш ти кой вади оръжие срещу Морис.

Когато Дина се строполи на земята от силния удар, Морис насочи крака си към корема й. Райли се изстреля от ъгъла на стаята и се спусна към тях, крещейки.

— Не, не! Морис, не! Не я наранявай! Не наранявай детето си!

Стаята се превърна в напукана картинка от движения и какофония от звуци. Почти на забавен каданс Райли видя как ритникът се стовари с пълна сила върху огромния корем на Дина. Тя чу момичето да крещи, Морис да крещи, както и още някой — това тя ли беше!?

Райли скочи върху мъжа, без да я е грижа, че вероятно той тежи поне четиридесет и пет килограма повече от нея.

— Не, не, не. Не я наранявай. Трябва да спреш. Морис, трябва да спреш…

Морис издърпа свирепо цяла шепа от косата й и наклони главата й назад.

— Никой не може да ми нарежда какво да правя. Особено някаква си безполезна социална работничка.

Той вдигна юмрук. Размърдай се. Трябва да се размърдаш.

Тя дръпна главата си наляво, точно когато масивният му пестник се заби отстрани на лицето й. Точно в целта. Може би. Боже, нека вратът ми не е счупен. Стаята губи очертания. Бори се, Райли. Бори се да останеш в съзнание.

Юмрукът отново се приближаваше.

— Не, моля те…

Но той не й обърна внимание, лицето му беше изкривено от ярост отвъд способността му да чува, отвъд разума. Юмрукът му отново експлодира… само че не беше той. Не беше и лицето й.

Гръмотевица? Гръмотевица ли беше? Толкова е тъмно…

Докато Райли се бореше с тъмнината, ръката в косата й се отпусна. Лицето на Морис се промени, като карикатура в забавен каданс, от гримаса на яростна омраза до изражение на изненада. И двамата се втренчиха в аленото петно, което нарастваше и нарастваше, и се разпространяваше по ризата му. В момента, в който Райли докосна любопитно с пръст тъмната лепкава течност, която бе изпръскала лицето й, стаята се изгуби пред погледа й.

Конлан отвори портала и се фокусира над Източното крайбрежие на Съединените щати. По-точно Вирджиния. Вен бе „събирал сведения“, според Аларик.

В превод: измъквал е информация с бой от всяка отрепка в продължение на мили във всички посоки. Брат му винаги бе харесвал директния подход.

В момента Вен привикваше останалите от Седемте при себе си, за да придружат Конлан до повърхността. Само че Конлан не беше в настроение да чака. Дори и брат си. Може би особено него. Ако съзреше и проблясък на съжаление в очите на Вен, щеше…

Както и да е. Забрави за това. Съсредоточи се върху портала.

Седем години не я бе използвал и магията му не беше във форма. Или порталът, своенравен през някои дни, си играеше с него, откри Конлан, когато пристъпи напред и се озова сред вода. Много вода.

За щастие инстинктивно си беше поел дъх, преди да се гмурне през блещукащия отвор. Още един урок, който беше научил по трудния начин: порталът си имаше собствени сили, независими от тези на атлантите, които за пръв път бяха придобили умението да го използват преди повече от единадесет хиляди години.

Трябваше да закачат табела „Потребителите да се пазят“ върху капризното нещо. Той се изтласка нагоре и се насочи към повърхността, преценявайки, че е на около десет метра дълбочина, по вида на флората и фауната, характерни за плитки води, които проблясваха на разсеяната лунна светлина. Но разстоянието можеше да бъде измамно в морето. И от там идваше проблемът къде, по дяволите, можеше да се намира брегът. Нямаше да е първият, който се озовава насред океана, да гребе вода.

Това беше идеята на портала за шегичка. Ако порталите имаха емоции, то този притежаваше отмъстително чувство за хумор.

Когато се озова на повърхността и напълни дробовете си с въздух, го връхлетя почти осезаема сила. В черепа му се вряза агония, а после се изключи сякаш с бутон. Горчив вкус изгори устата му, нещо кисело, подобно на лимон, потопен в солена вода.

Нова вълна от болка го връхлетя и наруши равновесието му. Почти потъна отново под вълните и едва забеляза пясъчния бряг наблизо.

Разтърси глава, в опит да се отърве от огъня в нея. Изсмя се. Беше имал доста практика с болката напоследък. Мисли, проклет да си.

Налудничави мисли се завъртяха в наранения му мозък. Ако главата на атлантски принц се сцепи на две насред океана, дали издава някакъв звук?

За малко да се засмее отново, но вместо това носът му се напълни с вода. Той започна да се дави и да кашля, но най-накрая принуди крайниците си да му сътрудничат и заплува към брега, докато не осъзна, че може да стъпи на дъното и да върви.

Обучението му влезе в действие и го задържа изправен и с ясно съзнание. Анализирай. Търси причина. Използвай логика.

Трета вълна от болка премина през него и го повали на колене, с лице потопено в разбиващите се вълни. С неимоверни усилия се изправи отново и се спусна към брега.

Вампирски телепатични сили? Не изглежда да е така. Те могат да хванат в капан ума ти, но не и да проектират такава болка. Възможно ли е да е Райзън? Дали Тризъбеца не му е дал някаква ментална сила, за която ние не знаем?

Ботушите му стъпиха върху сухия пясък и той рухна, препъна се и падна на колене. Изпрати мислен зов към Вен. Нуждаеше се от помощ.

Но не познатото съзнание на Вен отговори на призива му. Вместо това смътно чувство дълбоко в ума му проблесна и заискри като свещ сред експлозия, а накрая се фокусира. В главата му се появи образът на красавица, разкъсвана от болка. На жена с коса с цвета на слънцето.

Нещо се затръшна с трясък в съзнанието му и жената и болката изчезнаха. Сякаш се беше затворила мисловна врата. И Конлан не беше този, който я затвори.