Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (39)

Глава 36

Конлан успя да направи почти цели две крачки във вътрешността на сумрачната стая, докато следваше Райли, преди да загуби контрол. Затвори вратата с трясък зад себе си и я издърпа обратно към тялото си, почти смазвайки я в прегръдките си.

— Не мога да го направя, Райли. Не мога да се впусна в тази битка утре, когато те грози и най-малка опасност. Моля те, не искай това от мен.

Тя се завъртя в ръцете му и обви своите около врата му.

— Не мисля, че зависи от нас. Имам чувството, че сме върху някакъв вид дъска за игра и Посейдон определя всички правила. Когато постави белега на гърба ми, той пусна моята фигурка в играта.

Конлан се засмя, а смехът иззвъня в ушите му горчив и принуден.

— Това е така, защото ние сме точно това за него. Пионки в някакъв откачен шахматен двубой.

Райли докосна лицето му и проследи извивката на устните му с пръст.

— Нима историята не ни е научила, че ние сме само пионки за всички тях? За моя Бог, за твоите богове, за който и да е бог? Играем възможно най-добре и накрая умираме. Край на играта. И единственото, което ни остава да покажем, е колко добре сме изиграли картите си.

Тя се усмихна.

— Мисля, че разтеглих метафората напълно извън смисъла. Но разбра какво имам предвид.

Конлан затвори очи. Съсредоточи се върху усещането за дъха й върху кожата му. Топлината забушува из цялото му тяло при нейното докосване.

— Не ме е грижа за никакви игри или богове. Не и тази вечер. Всичко, което искам, е да те държа в прегръдките си и да запечатам този момент в паметта си за вечни времена — каза той твърдо, затягайки ръцете си около нея.

— Да — отвърна тя. Простичко и директно. Просто да. После повдигна лице, за да го целуне и светът му се възпламени.

Той я повдигна, а краката й се вдигнаха и увиха около кръста му. Конлан възкликна при свирепото удоволствие, което го връхлетя от докосването й. Тялото му се напрегна, мускулите му се стегнаха и той я понесе на крака, докато гърба й не се притисна в стената.

Райли изстена до устните му и зарови пръсти в косата му, придърпвайки главата му към себе си, потапяйки се в целувката му. Той отмести ръцете си, докато не почувства заобленото й дупе в дланите си, при което я стисна леко, помилва я и я придърпа напред, така че полата й се вдигна нагоре по бедрата й и помежду им не остана нищо друго, освен панталоните му и тънката коприна на бельото й.

Но и това беше прекалено много. Конлан я подпря на единия си хълбок и отмести ръце, за да разкъса дантелата на две и да издърпа парчетата от нея. След това притисна крака си нагоре така, че твърдостта му се отърка в нейната влажност.

Тя изстена и се изви към него, а пръстите й се заровиха в раменете му.

— Да, докосни ме. Вземи ме, Конлан. Нуждая се от теб.

Той се наведе, за да зарови лице в шията й, имаше нужда да извика своя триумф, но в същото време искаше да заглуши звука от всички, които се бяха събрали наблизо. С нямо ръмжене Конлан ухапа врата й там, където се сливаше с рамото, след което помилва мястото с езика си, за да успокои миниатюрната резка.

Тя простена отново и се наведе към Конлан, дърпайки като обезумяла ризата му, в опити да докосне с ръце кожата му. Той измъкна ризата от панталоните си с една ръка, разкопча колана си и свали ципа за секунди. Преди да успее да направи, каквото и да било друго, Райли сложи ръце на раменете му и се подпря на тях, за да се повдигне още малко.

След това, като го гледаше в очите през цялото време, тя се намести и плъзна надолу по ерекцията му, обгръщайки я с топлината и влажността си. Конлан не успя да се сдържи и извика името й. Сграбчи отново възхитителното й дупе и го стисна. Повдигна я, забивайки се в нея отново и отново, докато наблюдаваше как насладата блести в очите й, докато накрая тя не ги затвори. Тогава той спря. Тя изскимтя и премигна към него.

— Защо спря?

Бавно, инч по инч, той я плъзна отново надолу по мъжествеността си, наблюдавайки лицето й.

— Защото имам нужда да те гледам, докато те взимам. Нуждая се да се взирам в очите ти и да прозра в душата ти, моя Райли, mi amara акнаша. Имам нужда да зная, че си моя, сега и завинаги.

Отдръпна се от нея, после отново навлезе до самата основа, очарован от звука, с който тя си поемаше рязко дъх.

— Искам да ме вземеш и да знаеш, че аз също съм твой.

Тя се повдигна, а мускулите на женствеността й се стегнаха около пениса му, дори докато се отдръпваше от него. Измъчваше го преднамерено.

— Сега и завинаги, Конлан. Без значение какво имат боговете наум за нас, никога няма да има друг за мен. Ти си единственият. Моето заживели дълго и щастливо. Моята любов. Моята душа.

С тези думи Райли се плъзна надолу към него и продължи, докато не я изпълни докрай. Пое го целия. Тогава спря, обгръщайки го, пулсирайки около него, а твърдостта му се бе настанила изцяло в топлината й. Както сърцето му се бе настанило в нейното.

Едновременно и двамата отхвърлиха и последните бариери между двете си души.

Светлина и цветове избухнаха около него, около нея, около двама им. Стояха треперещи сред вихрушка от небесносиньо, синьо-зелено и сребристо зелено. Музиката от тази палитра заехтя вътре в тях, около им, пронизвайки ги. Фонтан от нужда, копнеж и абсолютна пълнота се сипеше около тях и в тях, докато накрая Конлан не можеше да определи къде свършва той и започва тя.

Светът се разтресе, сякаш се пробуждаше, и звезди избухнаха в огнени стихии от блясък. Душата на Райли се отвори за неговата и той предяви претенциите си към нея и я обяви за своя. Тя направи същото с неговата душа. И тогава огънят, яростта и интензивната сила на природните стихии се устреми в него, а после и в нея, и Конлан разполагаше само с микросекунда време, за да се зачуди колко много страст може да експлодира, без да създаде нов живот, преди Райли да закрещи в мислите му и вселената около тях да избухне в милиони звезди.

Той се свлече на колене, като все още я държеше в прегръдките си, прекалено слаб, за да стои прав. Тя се бореше да си поеме дъх, дишайки в унисон с него.

Когато Райли най-накрая повдигна глава, лицето й беше прекалено хубаво, за да може зрението му да го понесе.

— Какво се случи? Да не би светът да свърши? — прошепна тя.

— Това, мисля, беше сливането на душите ни — отговори той, едва способен да оформи думите. — Според легендата, колкото повече време минава, процесът става по-интензивен.

Тя премигна.

— Никога няма да оцелеем след това.

Мина доста време, преди младият мъж да успее да сподави смеха си достатъчно дълго, за да си поеме дъх и да я занесе до койката в ъгъла. Там той я държа в прегръдките си през часовете до зазоряване и я наблюдава, докато спи, като благодареше на боговете за дара на нейната любов. Заклевайки се в живота си, че ще я защитава.

Чуй ме, Посейдон, кълна се във всичко, което съм или ще бъда. Тази жена е моя.

В стаята проблесна светлина, като светкавица от енергия, която просветна пред погледа му. Може би това бе отговорът на Посейдон. Само ако Конлан знаеше какво, в името на деветте кръга на ада, значеше.

* * *

Няколко прекалено кратки часа по-късно Райли стоеше в ъгъла на бойната зала на Куин и въртеше в ръцете си чаша кафе. Не можеше да спре да наблюдава Конлан. Нейният свиреп воин невероятно лесно бе поел контрол над планирането и доминираше в стаята. Дори в помещение, пълно с алфа-мъжкари, той винаги беше този, който се налагаше. За мъж, който не вярваше, че притежава нужните качества, за да управлява, имаше излъчването на крал, отпечатано върху всяка остра извивка на лицето му.

И той искаше тя да бъде неговата кралица.

Мисълта беше прекалено невероятна, за да я побере в ума си, особено сега. В навечерието на масово нападение срещу вампирското свърталище. Щеше да мисли за това по-късно. Започваше да става много добра в отричането.

Джак сочеше нещо върху картата.

— Стените са от бетон, не е като да можем да минем през тях просто така. Ако свръзката на Куин не ни вкара, сме прецакани.

Куин, която изглеждаше така, сякаш един повей на вятъра би я повалил, само кимна с мрачно изражение.

— Ще бъде там. Да не мислиш, че не съм проверила информацията, която ми предоставяше при други по-дребни проблеми, преди да му се доверя за нещо такова? Той вярва, че методите на Барабас са грешни и че неживите трябва да се върнат към старите си привички.

— Да нападат хора в сенките? — попита Вен с безизразен глас.

— Не, да съществуват съвместно с човечеството, без да се опитват да ни завладеят — отговори Куин.

— От векове насам той се храни само с животинска кръв, с изключение на редките случаи, когато някой доброволно му дава да пие.

— Така твърди той — отбеляза Конлан. — Няма значение. Принудени сме да продължим на базата на тази информация. Нека боговете се смилят над него, ако ни е предал.

Леденостуден вятър, който изглежда беше визитната картичка на Аларик, се завъртя в стаята и се вля в неговата тъмна фигура близо до Конлан.

— Няма богове, които да се отзоват на повика на подобен паразит, освен Анубиса. И наистина ми се иска тя да му се притече на помощ, за да мога да сложа край и на нейното съществуване.

— О, напълно подкрепям — изръмжа Вен.

 

Гласът на Конлан беше спокоен и напълно лишен от емоция.

— Ако Анубиса се появи, тя е моя. Считайте това за първия ми кралски указ.

Вен кимна бавно, но Райли забеляза, че Аларик не даде никакъв признак на съгласие. Само се взираше в Куин с вид на хищник, който изучава плячката си.

Или на осъден на смърт мъж, който наблюдава екзекутора си.

Не можеше да определи точно кое от двете.

Бастиян наруши тишината.

— Аз не съм придирчив. Кръвопийците ще умрат, дори и да трябва да ги убивам един по един.

— Нали знаете, че човешката полиция и военни също ще охраняват Праймуса. Сградата е официално седалище на конгреса — обади се Джъстис от тъмния ъгъл на стаята. Райли дори не знаеше, че стои там. Внезапно я осени прозрението, че той прекарва повечето време от живота си в сенчести ъгли.

Още нещо, за което да размисли по-късно.

— Точно заради това Даниъл ще ни вкара през подземната галерия — отговори Куин, като избягваше да поглежда към Аларик. — Макар че може да ни се наложи да се бием с някои от кървавите потомци на Барабас, за да се доберем до него. Даниъл ни предупреди по този въпрос.

— Към Праймъс тогава. Ще си върнем Тризъбеца и ще дадем урок на вампирите да не се замесват с човечеството и Воините на Посейдон — заяви Конлан и гласът му отекна в стаята. — Урок, който закъсня с повече от хиляда години.

— Амин — отвърна пламенно Райли. След това остави чашата си и докосна с ръка сребърния кръст, закачен на врата й. — И нека Бог бди над нас.

После се сети за белега на гърба си.

— Всички богове.