Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (28)

Глава 25

Райли бутна стола си назад от масата и се втурна надолу по коридора в търсене на един лъжлив, измамен атлантски принц, който съвсем скоро щеше да бъде кастриран.

Откри го в трапезарията с Аларик, и двамата бяха наведени над голяма карта разстлана върху масата. Предателското й тяло леко потръпна при вида му, тъмната му коса бе прибрана назад с кожена връзка, откривайки лицето му, а мускулестите му крака бяха достатъчно разкрачени, че тя можеше да си се представи между тях, лежаща по гръб върху масата… превърнала се в човешката хубавица за развлечение на седмицата, докато годеницата му го чака у дома в Атлантида.

— Ти си мъртвец — започна тя, а след това се поколеба, когато Аларик вдигна глава и я прикова със страшния си горящ зелен поглед.

Но дори и да трябваше да се изправи пред Аларик, с цялата му мощ, това нямаше да я спре. Не и този път.

— Стой. Настрана. Аларик. — Процеди през зъби тя. — Ти и аз, така или иначе ще обсъдим това, което стори на сестра ми, каквото и да е то, но трябва да поговоря с твоя принц за минутка.

Устните на Аларик се присвиха, оголиха зъбите му и огънят в очите му се разгоря с още близо хиляда градуса, но Конлан вдигна ръка.

— Достатъчно. Какво става, Райли?

Той протегна ръка към нея, изпращайки й топлина и объркване по емоционалната им връзка.

Тя затвори щитовете на съзнанието си. С трясък. И с наслада видя как той се сепна.

— Да си забравил да ми кажеш нещо, докато ме събличаше снощи, принц Конлан?

Веждите му се сключиха, объркването личеше ясно в очите му.

— Какво…

— Ти. На половин хилядолетие възраст. Което, между другото, означава, че си прекалено, ама наистина прекалено стар за мен, така или иначе. Тронът. И, хм, какво още беше? — Тя потупа с нокът зъбите си, гледайки нагоре към тавана. — О, вярно. Твоята кралица. Сега сети ли се, задник?

Тя чу някой да ахва зад нея, но бе по-далеч от това да се смути. Бе унизена, със сигурност. Но така или иначе всички в къщата вече знаеха, че е настоящата уличница на принца.

Лицето на Райли пламна при мисълта и се зарадва, че Куин си е отишла. Конлан направи крачка към нея и тя сви едната си ръка в юмрук.

— Никога не съм удряла някого в живота ми, но ако направиш още една крачка, може да бъдеш първият. Знаеш ли, че ми отне години? Години, откакто съм се доверявала на някой мъж достатъчно, за да предприема тази стъпка с него?

Сълзи се спуснаха по лицето й и тя ги избърса с една ръка, мразейки слабостта си. Глупостта си.

— Райли, кълна ти се…

— О, да. Това би трябвало да е добро — каза тя горчиво. — Кажи ми как това не е, каквото си мисля, че не си изневерил на годеницата си с мен миналата нощ, че чувствата, които ми показа, не са купчина удивително отвратителни лъжи.

След тези думи болката най-накрая си проправи път през гнева. Втурна се през защитите й и прогори пътечка до центъра на съществото й. Тя залитна и почти припадна от дълбочината на мъката си.

— Как можа? — проплака тя. — Как си способен да ме излъжеш със сърцето си?

Конлан я улови със замъглено движение и обви ръцете си като стоманени ленти около нея.

— Всички да напуснат — излая той, с подивели от ярост очи.

Тя заблъска гърдите му и се опита да избяга от него, обливайки се в сълзи. В тежки и изпълнени с болка ридания, които сякаш щяха да разкъсат гърлото й.

Той вече бе изтръгнал сърцето й.

Райли се отпусна в ръцете му, като мъртва, надявайки се, че ще я пусне. Неспособна да застави краката си да я задържат права. Той се спусна на земята заедно с нея, падайки на колене пред нея, все още прегръщайки я. Райли почувства вълните на мъката му да вибрират в тялото й. Емоциите му я заливаха, опитвайки се да я убедят в своята измамна претенция за честност и искреност.

Тя изкрещя.

— Махни се от главата ми! Всичко е лъжа. Ти ще се жениш… как се казва тя?

— Аз не…

Тя изръмжа в лицето му, движена от страдание и ревност отвъд всичко, което мислеше, че притежава у себе си.

— Кажи ми името й!

Конлан отпусна ръцете си, освободи я. Раменете му се приведоха, той я погледна право в очите.

— Не зная името й. Ние никога не сме се срещали.

Тя падна назад с отворена уста.

— Какво? Не разбирам. Защо…

— Защо, наистина? — попита Конлан, видимо възвръщайки енергията в тялото си. Кожата му светеше с бледо синьо — зелена иридесценция, а пламъкът се бе върнал в очите му. — Ако съм предопределен да бъда крал, тогава трябва да се държа като такъв, нали?

С тези думи той взе ръцете на Райли в своите и погледна назад през рамо към Аларик, който така и не бе напуснал стаята.

— Като крал, аз трябва да имам право на избор. Само защото древната програма за продължаване на рода на Седемте острова съществува и се използва от самото начало, не означава, че това трябва да продължи по същия начин.

Конлан погледна към Райли, която седеше, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето й, чудейки се за какво говори той. Питаше се и защо й пука.

Макар да си каза, че го мрази, можеше да види в него кралското достойнство, дори коленичил на пода. Позата, която би накарала всеки друг мъж да изглежда раболепно, не направи нищо, за да намали величествеността у него.

Заповедта.

Тя се опита да диша през тежестта, притискаща гърдите й… през възела, заседнал в гърлото й. Следващите му думи изкараха всичкия й останал въздух.

— Аз, Конлан от Атлантида, съм върховен принц на Седемте острова и по тази причина постановявам, че Церемонията по избора на брачен партньор вече няма да се налага на онези, които не я желаят. И аз я отричам. Като крал ще направя сам своя избор.

Ахванията зад нея бяха по-високи този път, а собственото й ги повтори. Аларик пребледня като мъртвец и се вкопчи в ръба на масата с две ръце. Райли забеляза това само с периферията на сетивата си, тъй като лицето на Конлан изпълваше зрението й.

Тя не можеше да формулира дори една-едничка дума.

Той се изправи, и я вдигна със себе си, поставяйки едната си ръка около кръста й.

— Аз правя своя избор сега. Избирам нея. Избирам Райли Елизабет Доусън, акнаша, човек, да бъде моя съпруга и кралица.

Той се обърна към Райли, радост бушуваше в погледа му.

— Ако тя ме иска.

Преди Райли да успее да каже и една дума, Аларик се намеси.

— Не, не правиш нищо такова. Не се отричаш от нищо. Или в противен случай обричаш Атлантида и човешкия свят на втори катаклизъм.

Аларик й се усмихна горчиво, а след това обърна погледа си обратно към Конлан.

— И твоят човек ще умре.

Сякаш, за да потвърди прокламацията му за гибел, ужасяващ звук от гръм разкъса въздуха в стаята и мълния от енергия се разби в Аларик.

Конлан ахна и се хвърли по рефлекс към другия край на помещението към Аларик, когато друга мълния от енергия проблесна и се вряза в жреца.

— Какво, в името на деветте кръга на ада, става? — извика той, но не беше достатъчно бърз.

Чистата зелена експлозия от огън се разби в Аларик централно. Жрецът се разтресе, сякаш ударен от ток, а ръцете му се гърчеха като на някоя обладана от демони марионетка.

Конлан чу Райли да крещи зад него, но той беше в капана на елементната струя, която прекосяваше стаята и се врязваше в Аларик.

Това трая часове или само няколко секунди. Нямаше начин да се каже. Самото време спря на прага на беснеещата енергия.

Тогава, толкова внезапно, колкото се беше появил, парализиращият лъч от енергия изчезна. Вен и Джъстис влетяха в стаята с крясъци, а Конлан скочи напред и хвана Аларик, докато падаше.

Той положи тялото на изгубилия съзнание жрец върху масата и се обърна, дишайки тежко, за да помогне на Райли.

Тя стоеше, хваната в капан, между Вен и Джъстис, всеки от които държеше една от ръцете й и чиито мрачни изражения изразяваха голяма нужда да наранят някого.

Конлан напълно подкрепяше идеята. Той тръгна към Райли.

— Махни си ръката от нея или следващото нещо, което ще почувстваш, ще бъде обувката ми върху задника си — изръмжа на брат си.

— Така ли? И кого точно защитаваш? Жената… емпата, който имаше силата да те омаломощи на плажа и сега извади Аларик от строя?

Райли ахна.

— Какво? Шегуваш ли се? Как бих могла да направя такова нещо?

Денал проговори от коридора.

— Лейди Райли никога не би…

Бастиян го прекъсна.

— Млъкни, момче. Това е въпрос отвъд нашите знания.

Стъпките на Конлан станаха колебливи. Той я познаваше. Беше влизал в душата й, по дяволите. Но бе вярно, че тя беше толкова вбесена, а след това Аларик…

— Какво си мислиш? — проплака тя. — Защо ме гледаш по този начин? Не е възможно да мислиш, че аз…

Дрезгав глас зад Конлан се намеси в нейна защита.

— Тя казва истината, Конлан. Няма нищо общо с това.

Конлан се завъртя, за да види Аларик, който се надигна до седнало положение върху масата, с измъчено и бледо лице.

— Това беше знак от Тризъбеца. Готов е да бъде намерен.

Конлан рязко изпусна въздух, а облекчението почти го замая.

— Райли, аз…

— Не — каза тя, с глас, лишен от всякакво чувство. — Можеш да запазиш хубавите си речи. Току-що доказа, че не означавам нищо за теб.

Тя издърпа и освободи ръката си от Вен и с високо вдигната глава се обърна, за да излезе от стаята. На вратата се спря и заговори, без да го поглежда.

— Мога да почувствам Райзън отново. Ако мога да ви помогна да го намерите, ще го направя. Заради доброто на Куин. И заради бунта.

Конлан се опита да достигне емоциите й, но бе далеч по-лошо, отколкото, ако бе заключила съзнанието си — всичко, на което се натъкна в ума й, бе опустошение.

— И стой настрана от ума ми, Конлан. С теб приключихме.

Денал огледа всички наоколо и се осмели да проговори.

— Какво ще правим сега?

Аларик отговори.

— Сега ще чакаме друго вълнение, така че да мога да открия Тризъбеца.

Бастиян заби юмрук в стената.

— И след това ще им хвърлим здрав бой на всички от рода на Микена.

Конлан стоеше там, с вътрешности, кървящи по пода, а жената, която му го бе причинила, вървеше надолу по коридора и напускаше живота му. Той оголи зъби с ръмжене.

— Точно така, Бастиян. Точно така.

* * *

Анубиса повдигна глава от отпуснатата и окървавена фигура на Барабас и изсъска. Смущенията в елементите бяха преминали през ума й, както чистият вятър прогонва острото зловоние на смърт от бойно поле.

Тя презираше чистите ветрове.

Време беше да възложи на Барабас малко работа.