Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (16)

Глава 13

Конлан сложи ръце зад гърба си и ги стисна една в друга. Не можеше да й позволи да разбере колко самоконтрол му костваше да стои в тази стая заедно с нея. Сами.

С огромно легло, заемащо по-голямата част от пода. Всяка частица от тялото му се напрегна при мисълта да я обгърне отново в завивката.

Да я обгърне с ръце.

Какво, по дяволите, му ставаше? Беше по-зле от похотлив новобранец, току–що приключил с обучението си. Никога не беше реагирал така на жена. Която и да било жена. Особено на човек. Нито дори на такава, която изглежда зачервена и сънена, точно както би изглеждала на сутринта след вечер на удоволствия в неговите прегръдки.

Съсредоточи се.

Мислите му прескочиха към девицата от Атлантида, която бе избрана за него.

Жената, която никога не бе срещал… която никога не бе срещала него.

Още една архаична атлантска политика, студена и безчувствена.

За разлика от жената, която стоеше пред него, топла и жива.

— Даже гореща — промърмори той.

Райли спря да се отдръпва от него, едва когато се сблъска с леглото. Погледът му бе привлечен надолу към краката й. Километрично дългите й крака.

Безкрайни крака обвити в плътно прилепнал, избелял деним.

Той искаше краката й да са обвити около кръста му.

Гърдите й го изкушаваха дори под огромната риза, бяха достатъчно пълни, така че можеше да ги види как се притискат към плата, когато помръднеше по определен начин. Беше ги почувствал срещу своите на плажа. Талията й беше изваяна съвършено. Пасваше точно на ръцете му.

Тя бе пищна и чувствена. Не беше жена с фигура, подобна на клечка, както бе модерно през настоящото десетилетие. Можеше да я държи под себе си, да нахлуе в нея, без да го е страх, че ще я счупи, можеше да изпълни ръцете му с извивките си…

— Атлантида. Добре — каза тя отново, като го измъкна от фантазиите му и може би дори му попречи да свърши точно там, в панталоните си.

Той изруга под нос на древен атлантски.

— И спри с това веднага — продължи тя, а бузите й отново станаха розови. Толкова розови, колкото бяха, когато гледаше към гърдите му. Само при мисълта за това в него се разби нова гореща вълна и той пристъпи към нея.

— Да спра с кое? — направи още една стъпка.

Гласът й бе задъхан, дрезгав.

— Спри да зяпаш краката ми. Спри да ме гледаш, сякаш съм в менюто. Спри да се приближаваш. Спри да бъдеш толкова… толкова… толкова напорист.

— Напорист? — още една стъпка.

Тя вдигна ръце, сякаш за да го отблъсне, макар той да беше на поне пет стъпки от нея.

— И престани да повтаряш всичко, което казвам — продължи тя и тропна с крак.

Това го накара да се усмихне. Толкова пламенна! Нищо чудно, че не можеше да я изгони от мислите си. Беше загазил. Но не го интересуваше.

— Ако обещая да спра да повтарям думите ти, може ли да направя още една стъпка? — попита той, изпивайки я с очи.

На златното сияние от лампите до леглото косата й проблясваше като кехлибар под светлината на огън от камина. Като огряния от слънчевата светлина купол на храма на Посейдон. А очите й бяха сини като повърхността на океана по здрач.

Проклятие, изведнъж се превърна в поет. Губеше разсъдъка си.

Може би да се приближи с една стъпка по-близо, не бе толкова добра идея. Той спря.

Тя поклати глава, после кимна.

— Не мисля… да, не, ах! Защо ми е толкова трудно да мисля, когато си наблизо.

Конлан кръстоса ръце на гърдите си, здравият разум изведнъж започна да се завръща.

— Това е добър въпрос — каза той, присвивайки очи — Защо ти имаш такова въздействие върху мен? Какво си ти? Как така имаш достъп до мисловните пътеки на атлантите и още повече, как можеш да усещаш емоциите ни? Как е възможно аз да усещам твоите? Да не би да си оръжие, изпратено да тества защитните ми способности.

— Оръжие, да бе, идиот такъв. Не съм оръжие, аз съм социален работник — пристъпвайки встрани, Райли започна да заобикаля леглото. — И виждам, че пак се върнахме на темата за Атлантида. Ти си от изгубения континент. Плод на въображението на Платон, който се предполага, че е изчезнал внезапно преди повече от единадесет хиляди години. Тази Атлантида?

Той отпусна ръце и направи още една крачка към нея. Не можеше да се спре.

Не искаше да се спре.

— Платон бе наказан заради приказливостта си в диалозите си „Критий“ и „Тимей“. Солон не постъпи разумно, като сподели с Платон тайните, които бе научил от онзи египетски жрец. Но нашите потомци знаят как да пазят тайните на Атлантида.

Още една стъпка. Възбуждащото й ухание достигна до него. Свежо. Като от цветя, с нотка на зеленина. Океанска папрат, може би.

Той вдиша дълбоко, наясно че може да я открие дори само по уханието й от този момент нататък. Обожаваше аромата й в ноздрите си.

Искаше да усети вкуса й в устата си. Ръцете буквално го сърбяха да почувства кожата й.

Тя го гледаше. О, вярно. Нещо за континенти.

— Не е точно изгубен континент. Ние винаги сме знаели къде се намираме — каза той. — Просто създадохме щит, който да скрие Седемте острова от вашите технологии. — Усмихна се. — Когато изобретихте подводниците, почти ни създадохте проблеми за малко.

Тя видимо заотстъпва назад, докато не се върна от другата страна на леглото.

— Добре, покажи ми хрилете си.

Хванат напълно неподготвен, Конлан я зяпна за момент, след това отметна глава назад и избухна в смях.

Райли го изгледа така, сякаш бе умопобъркан.

Разбира се, това не беше много далеч от истината. Той вероятно бе ненормален.

Докато се опитваше да си поеме дъх, той поклати глава.

— Благодаря ти за това, акнаша. Имах нужда да се посмея след случилото се тази вечер — усмивката му изчезна. — Всъщност, след изминалите седем години. — Вземайки решение, Конлан се отдръпна от нея и седна на стола в ъгъла на стаята. — Ако седя тук, далеч от теб, ще се почувстваш ли достатъчно в безопасност, за да чуеш какво имам да кажа?

Трепереща, с вид, като че би могла да изхвръкне от стаята, Райли стоя неподвижно в продължение на няколко секунди и го наблюдава. Накрая изглежда тя стигна до някакво решение. Кимна и седна на леглото, кръстосвайки крака.

— Да, ще те изслушам. Най-странното е, че аз вече се чувствам в безопасност с теб. Или може би не е странно, имайки предвид какво се случи на плажа по-рано.

Конлан искаше между тях да има само истина.

— Ти беше в ума ми, Райли. Искаш или не, сега ти ме познаваш много по-добре от останалите. Може би по-добре от всеки, с изключение на нашия лечител.

Тя се взря в него, поколеба се, след което кимна.

— Досега би трябвало да си осъзнала, че аз също бях в твоя ум — каза той, почти страхувайки се да го признае. — Виждал съм добротата и готовността ти да се жертваш. Аз те познавам.

Освен ако нечестието й не бе скрито зад някакъв трик на съзнанието й, подигра му се умът му. Кой знаеше на какво бе способен един истински емпат?

Райли скочи от леглото и започна да крачи напред-назад пред него.

— Нищо не знаеш — каза тя горчиво. — Доброта? Да бе, аз съм просто човек, който се старае да върши работата си възможно най-добре. И обикновено се проваля напълно.

Тя спря пред него, толкова близо, че можеше да се протегне и да я докосне. Наложи се да стисне с ръце облегалките на стола, за да се спре.

Да се спре да я докосне. Проклятие, искаше да я докосне.

— Разкажи ми — каза вместо това.

— Да бе. Ти си от митичната Атлантида и искаш да чуеш за един ден от живота на социален работник?

— Разкажи ми — повтори той, отваряйки съзнанието си за нея, за да почувства тя, че говори истината. Да усети, че иска да знае всичко за нея.

На лицето й се появи учудено изражение.

— Наистина искаш да знаеш, нали?

— Така е.

Тя направи пауза за момент, а след това се отпусна на килима близо до него и почти в транс разказа събитията от деня си. Докато обясняваше историята на момичето с пистолета, Конлан трябваше да се бори с всяка частица от самоконтрола си, за да й попречи да види гнева му. Искаше да убива. Искаше да разкъсва, съдира, да забие юмрук в стената.

Не направи нито едно от тези неща, а стоеше с маска на спокойствие върху лицето, като отчаяно се опитваше да призове обучението си, обективността си. Как беше възможно тази жена да му влияе толкова много?

Той се вгледа в нея, седяща на пода пред него, а по лицето й се четеше мъка, докато му разказваше за децата, които се е опитала да спаси с всички сили. За деца, които вече имаха собствени деца. Безнадеждната борба срещу мизерията и обществото, което няма време за безпомощните.

Докато тя говореше, а той усещаше емоциите, скрити зад думите й, въпросът в ума му се промени.

Нима беше възможно тази жена да не му влияе толкова много?

Думите й заглъхнаха.

— И точно тогава ти се появи и предполагам знаеш останалото. Може би сега ще ми кажеш кой и какво точно си ти, и защо ме последва до къщата ми? — Тя се огледа наоколо, премигвайки, из стаята, след което се изправи на крака отново бдителна. — И докато сме на въпроса, би могъл да ме уведомиш къде, по дяволите, се намирам.

Той се изправи, бавно, за да не я изплаши.

— Ти ме караш да бъда по-смирен, Райли. Трябва да отвърна на честността ти със същата монета. Аз съм най-висшият сред Воините на Посейдон, заклели се да защитават човешкия род.

Той хвана краищата на ризата си и ги дръпна настрани, за да покаже знака на Посейдон, който носеше. Високо върху дясната страна на гърдите му, където самият Бог на моретата бе прогорил символа на Воините на Посейдон върху плътта на Конлан.

Кръгът, символизиращ всички хора по света, беше пресечен от пирамидата на познанието, предадено им от древните народи. Силуетът на тризъбеца на Посейдон разполовяваше и двете.

— Този знак, който нося, е като свидетелство за клетвата ми. И все пак от това, което разбрах измежду думите на твоя разказ, тази вечер ти заслужаваш да го носиш повече, отколкото аз.

Тя вдигна ръка, сякаш да проследи символа с пръсти. След което я отдръпна назад и се ухили.

— Пак започна да говориш официално — каза тя. — Някак си това ми напомня за майка ми, която ми се кара, когато съм загазила. Райли Елизабет Доусън означаваше, че съм загазила здраво.

— Райли Елизабет — повтори той, вкусвайки звука от думите. — Отива ти. Силни и женствени и двете.

Някак неусетно, той се приближи до нея.

Топлината, излъчваща се от нея, съблазънта в извивките на тялото й, в линията на шията й, го претеглиха. Тя погледна към него, а пламъчетата на тревога в очите й се смениха с разбиране.

Той все още можеше да я усети в себе си. Мислите й, чувствата й.

Искаше да усети себе си в нея.

Конлан повдигна ръце към нейните, придърпвайки я напред. Бавно. Внимателно. Давайки й възможност да го отблъсне. Молейки се да не го направи.

Пристъпи напред, за да я срещне по средата. Опиянен от аромата й. С желанието да зарови лицето си в копринената коса, която беше разбъркана около раменете й.

С желанието да зарови тялото си в топлината й.

В името на Посейдон, нуждаеше се да я докосне отново. Нуждаеше се да я целуне отново.

— Райли — изстена той. — Моля те.

Тя знаеше точно какво има предвид. Той можеше да го види, докато разбирането в очите й се смени с очакване. С нетърпение.

Тя повдигна лицето си и нежно докосна устни до неговите. И той бе изгубен.

Изгубен в усещането, в цветовете, искрящи в ума й — в неговия ум — в техните умове. Изгубен в чувството за нейната мекота, притисната срещу неговата твърдост. Целувката се задълбочи. Той я задълбочи. Плъзна езика си в топлината й, в нейната сладка, приветстваща уста и колената му почти се подкосиха, когато тя уви ръце около врата му и го придърпа още по-близо до себе си.

Топлина, цветове и прииждаща нужда. Хванат във водовъртеж, циклон, всеобхващаща, стремителна океанска буря от желание, той пристегна ръцете си около нея и я повдигна, докато краката й не се отлепиха от пода. Гърдите й се триеха в голата му гръд. Той изстена гърлено, в нейното гърло, в пространството останало между устните им.

Тя вдигна крака и ги обви около бедрата му, размърдвайки се, за да се намести по-добре върху тялото му и топлината между краката й изведнъж се озова точно срещу члена му. Невъзможно, но той се втвърди дори повече, сигурен, че ще разцепи панталоните си… ще разкъса ризата й… ще смъкне дънките й. И ще разбере дали цветовете в главата му ще станат толкова ярки, че да избухнат в хиляди звезди, когато нахлуе в нея.

Страстта, погълнала сетивата му, се изстреля в него с гръм.

Или не, по дяволите. Това беше вратата, която се отвори с трясък.

Конлан се завъртя, за да посрещне заплахата, изръмжа и едновременно с това бутна Райли на земята и зад себе си.

Моя. Трябва да я защитя. Моя!

Вен стоеше на вратата с отворена уста, за втори път тази нощ.

— Ъ-ъ, да. Добре. А-а-а, съжалявам, че ви прекъсвам, но Аларик смята, че се нуждаеш от почивка, а ти, ами, ти излъчваш сексуални вибрации, които са толкова поразяващо силни, че карат всеки мъж в къщата да се надъ… а-а-а, да се чувства неудобно.

Зад него Райли издаде приглушен звук. Конлан усети вълните от смущение, пулсиращи от нея. Той се опита да възвърне разума си, като си пое дълбоко дъх.

Вен. Моят брат. Не е заплаха.

— Аз… точно така. Почивка — пое още една стабилна, дълбока глътка въздух. Аларик. Тризъбецът. — Той успя ли да открие местоположението на Тризъбеца?

Вен поклати глава, а веселието беше щамповано на лицето му.

— Не, има нужда да се възстанови от лечението. Но използва няколко неласкателни думи, за да опише как вие, ъ-ъ-ъ, пречите на почивката му.

Конлан можеше да си представи как брат му редактираше думите на Аларик. Ако Райли излъчваше това горещо сексуално желание към всеки воин в къщата… и към жреца, който бе дал обет за въздържание… е, по дяволите. По дяволите.

— Взех си бележка — каза той, все още дишайки тежко. — Райли също се нуждае от почивка.

Изчака брат му да схване намека и да си тръгне, но Вен не си падаше особено по тактичността.

— Няма ли да ни представиш, братко? — Вен стоеше там, без да помръдне и му се хилеше като идиот.

Конлан отвори уста, за да го смъмри, но Райли го изненада, като пристъпи иззад гърба му.

— Виж, Тарзан, може и да съм смутена, но не е като да трябва да ме защитаваш от собствения си брат, нали?

Тя тръгна към Вен, който избухна в смях при споменаването на „Тарзан“. Стигна до него, с изправени рамене, сякаш опитвайки се да изглежда равнодушна.

— Аз съм Райли.

Когато тя подаде ръка на брат му, Конлан неволно направи крачка напред и ниско в гърлото му се зароди ръмжене, преди да успее да се спре.

Той рязко вдигна глава и се вгледа във Вен, шокиран от собствената си реакция. От вида на изражението му стана ясно, че е шокирал и брат си.

Конлан заби пръсти в бедрата си, борейки се за контрол. Какво му ставаше?

С предпазливо изражение Вен отмести поглед от Конлан, пое ръката на Райли и нежно я разтърси.

— Можеш да ме наричаш Вен — след това направи нещо, което изненада Конлан дяволски много. Той се поклони ниско, извади кинжалите си от ножниците им с плавно движение и ги кръстоса върху гърдите си. — Моите услуги и чест са на ваше разположение, лейди Съншайн, заради това че защитихте моя брат и принц.

Райли рязко обърна глава и се взря в Конлан с ужас в очите.

— Принц? Той принц ли каза?

Вен се изправи.

— Упс. Мислех, че си й казал, Конлан, след като ще я водим вкъщи, за да я изучаваме.

Блясъкът от емоциите на Райли се изостри, а след това изчезна внезапно от главата на Конлан. Тя сви ръце в юмруци върху бедрата си.

— Принц? — повтори тя, с глас, който ставаше опасно тих. — Кого ще водите вкъщи в Атлантида? И какво точно ще изучавате?

Устните на Вен потрепнаха, докато той очевидно се опитваше да не се разсмее. Конлан мрачно се закле да го накара да си плати, много и съвсем сериозно. Отмъщението на краля не беше толкова недосегаемо, че брат му да не може да му срита задника, дори сега.

— Упс, отново — повтори Вен. — До после, пич. Виждам, че двамата имате да си говорите за някои неща.

Докато Вен се изнизваше от стаята и затваряше вратата зад себе си, Конлан въздъхна с искрено съжаление.

— Някакъв шанс да се върнем към целувките? — попита той, опитвайки се да придобие възможно най-невинно изражение.

Тя присви очи.

— Започвай. Да говориш.

Той въздъхна отново.

— Да. И аз така си помислих.