Алиса Дей
Възраждането на Атлантида (15)

Глава 12

Аларик изчака, докато не чу стъпките на Конлан да стигат до стаята на Райли, и се обърна към Седемте.

— Трябва да обсъдим тази жена — тази потенциална акнаша — и какво ще правим с нея.

Вен се облегна на добре заредената библиотека.

— Планираш да проведеш тази дискусия зад гърба на брат ми?

Гласът му бе спокоен. Но изражението в очите му не.

— Движиш се опасно близо до предателството, мой човек.

— Той може да не е много благоразумен в момента — отвърна Аларик. — Не действа съвсем рационално, що се отнася до нея. Някой от вас забеляза ли, че не постави под въпрос присъствието на онези вампири?

Джъстис се извърна от прозореца и хвърли язвителен поглед на Аларик.

— Въпреки това по някаква причина, когато аз го споменах, ти ми се нахвърли.

Аларик поклати глава пренебрежително.

— Тук не става въпрос дали Анубиса го е компрометирала, или не. Казах ви, че не е и стоя зад думите си. Обаче действията му, що се отнася до тази жена човек, не са изцяло логични.

От гърлото на Алексий се откъсна звук, подобен на ръмжене.

— Ти, от всички хора, ще му откажеш нещо, което отвлича вниманието му от кошмарите му? От изтезанията, които без съмнение го преследват и денем и нощем?

Аларик се замисли дали Алексий говореше за изтезанията на Конлан, или за своите. Питаше се дали самият Алексий е наясно. Но отхвърли въпроса като неуместен.

— Не му отказвам нищо, особено не и средство за възкачването му като крал. Обаче с всеки час, през който Райзън държи Тризъбеца, Конлан е все по-близо до загубата на трона на Атлантида.

Бастиян тръшна чукчето от играта върху масата, стисна длани в юмруци и огромните мускули по ръцете му изпъкнаха.

— Ще бръкна в гърлото на Райзън и ще извадя бъбреците му. Ще отсека топките му и ще ги използвам за обеци. Лично ще превърна всеки воин от рода Микена в евнух.

Вен извади един от кинжалите си от ножницата му и разгледа внимателно острието.

— Сигурен съм, че ще получиш малко помощ за това, приятелю. И като говорим за вампири, за какво, по дяволите, беше това? Попадали сме на достатъчно от тях по време на патрулиранията си, но винаги сме се старали да не оставяме свидетели. Защо изведнъж ни нападат група кръвопийци? — Той спря, кръвта се отдръпна от лицето му, чертите му се стегнаха, а устните му побеляха — Анубиса. Най-накрая е развалила проклятието, което й пречеше да каже на вампирите за нас, нали?

Вен блъсна кинжала си обратно в ножницата.

— Обречени сме.

Бренън, невъзмутим, както винаги, стоеше напълно неподвижен.

— Но дали вампирите бяха тръгнали за нас, или жената е целта? Терминъс беше този, който водеше глутницата. Той е един от най-доверените генерали и на Барабас. Каква полза би имал той от Райли? Дали разпознава силите й на емпат? — Той събра ръце пред себе си и прибра върховете на пръстите си. — Преследваме Барабас повече от две хиляди години без успех, а хората го избраха в правителството си. Сенатор Барнс. Трябва да признаете, че иронията е възхитителна.

Джъстис заби юмрук в гърба на кушетката.

— Имаш извратено разбиране за възхитително, боецо. За мен всичко това означава, че е по-забележим тези дни. Така по-лесно ще го намеря, ще го хвана и ще отсека грозната физиономия от грозното му прокълнато тяло.

Бренън помръдна глава съвсем леко и прикова погледа си в Аларик, пренебрегвайки Джъстис напълно.

— Независимо от това въпросът остава, Аларик. Все още ли не ти достига енергия, за да потърсиш Тризъбеца?

Аларик затвори очи и пусна сетивата си в търсене сред тъмнината на нощта. Но енергията, която се бе наложило да използва, за да премахне отровата от кръвта на Конлан, бе изчерпала силите му. Не усети нищо — нито дори незначителен резонанс от Тризъбеца. А загубата бе като кървяща рана в душата му.

Моят дълг. Мое задължение е като върховен жрец да пазя Тризъбеца на Бога на морето. Моят провал.

Той отвори очи, усещайки тежестта на погледите на всички върху себе си.

— Трябва да си почина. Не мога да почувствам нищо от силите на Тризъбеца. Райзън и воините му със сигурност са се скрили от мен, но би трябвало да мога да усетя местоположението на Тризъбеца, когато се възстановя от лечението.

Докато все още обмисляше, Аларик поклати глава.

— Нямам идея какво да мисля за това нападение. Но знайте едно: ако Райзън се е съюзил по някакъв начин с неживите, отмъщението на Посейдон ще бъде по-ожесточено от всякога.

От кушетката, където лежеше на една страна, Денал се засмя горчиво и удари юмрук в крака си.

— Вампири, Райзън. Човек, който показва повече кураж от мен. Аз съм напълно безполезен. Първо се провалих да защитя своя принц, а след това оставих жреца ни да хаби енергията си, за да излекува безполезната ми глава.

Джъстис се наведе напред и плесна Денал по вече излекуваната му глава.

— Да. Добра работа на първата ти мисия, младши.

Денал скочи от кушетката към Джъстис, но на Аларик му беше писнало и от двамата. Почти нехайно, той махна с ръка, вследствие на което Денал остана да виси замръзнал във въздуха насред скока си. Джъстис подсвирна, но отстъпи от Денал.

— Готин номер, човече. Можеш ли да ме научиш как да правя това?

Пред погледа на Аларик стаята заблестя в изумруденозелено и той разбра, че пределите на самоконтрола му най-накрая бяха преминати.

Бренън пристъпи напред.

— Силата на Бога на моретата блести силно от очите ти в предупреждение, върховни жрецо. Може би ще позволиш да се намеся и да те придружа до стаята ти?

Кристоф се ухили.

— Да, охлади страстите, пич. Не ни излизай с това за силата на боговете.

Липсата на каквито и да било емоции от Бренън, комбинирана с неуважението на Кристоф, възвърнаха част от спокойствието на Аларик. Зеленото сияние изчезна от погледа му. Той се взря във всеки от воините и всеки от тях му се поклони.

Всички освен Вен, който просто му се усмихна криво.

— Да, да, ти си големият, лош… ти си жестокият Торбалан. Но все още не сме измислили какво ще правим относно тази жена. Плюс това Барабас ще се вбеси сериозно, щом разбере, че сме нарязали на парчета генерала му.

Аларик освободи Денал, който тупна на пода.

— Ще заведем жената в Атлантида, в Храма. Ще я изследваме и ще открием дали наистина е акнаша. Освен това ще проучим древните свитъци за споменаване на сливането на душите — отвърна Аларик, внезапно докоснат от ледените пръсти на страха.

— За какво? — попита Бастиян и веждите му се събраха.

Аларик ги изучаваше, докато обмисляше колко да им разкрие. Ако Конлан бе открил своята сродна душа — последната описана бе преди повече от десет хиляди години — при това у човек, традициите на Атлантида щяха да бъдат разтърсени до самите им основи. Всичко щеше да се промени.

Всичко.

Отблъсна предчувствието и изправи рамене.

— Не е нещо, за което да се притесняваме в този критичен момент. Колкото до вампирите, ще продължим да се борим срещу тях, както го правим от хилядолетия — направи пауза и бавно поклати глава. — А жената? Ако представлява някаква заплаха за Конлан, ще я убием.

* * *

Райли се събуди от неспокоен сън, в който мъж със сурово лице и светещи очи се опита да я убие. Завъртя се, за да погледне часовника си и да види колко дълго бе успяла да поспи този път. Само че часовникът й не беше на нощното й шкафче.

Като се замисли, това не бе нейното нощно шкафче.

Изправи се рязко, внезапно напълно разбудена и се забори със завивката, която я приковаваше към леглото. Не е нейната завивка. Не е нейното легло.

Къде, по дяволите, се намирам?

Когато вратата започна да се отваря, тя извика леко и се претърколи от леглото заедно със завивката и веднага вдигна глава, за да погледне над леглото натрапника.

— Това си ти — ахна тя, когато Конлан изпълни рамката на вратата. Всеки мускулест инч от него стоеше там само по панталон и разкопчана риза. Тя не можа да се сдържи и го зяпна. Мъжът бе само мускули от ужасния на вид белег върху гърлото му до гърдите му, по цялата дължина на изсечения му корем и по-надолу до…

Тя рязко вдигна поглед обратно към лицето му, бузите й горяха и се опита да прозвучи малко по-нахакано, сякаш казваше „Не те изпивах с очи.“

— Тази работа със следенето трябва да престане.

Той повдигна устни в полуусмивка, а после лицето му отново придоби сериозно изражение.

— Тук съм, за да поднеса своята благодарност, милейди.

Напълно наясно колко абсурдно изглежда седяща на пода, омотана в завивката, Райли се опита да прояви достойнство.

— Каква е тази реч, като от времето на Камелот? В един момент звучиш нормално, а в следващия — сякаш си сър Ланселот или нещо подобно.

Тя отметна косата от лицето си, чудейки се колко зле изглежда. Не че сега му беше времето да се държи суетно, но се чувстваше малко несигурна пред Адонис или който, по дяволите, и да беше той.

Той се засмя леко и звукът спря препускащите й мисли — прокрадна се в нея, запълни всички празни кътчета. Нямаше никакъв смисъл — нищо от това нямаше смисъл. Как така някой, с когото току-що се бе запознала, й пасваше като парче от пъзел? Тя никога не бе вярвала в любовта от пръв поглед или в съдбата, или общо взето във всичко, което имаше нещо общо с романтиката. Виждаше резултатите от така наречената любов всеки ден в работата си. Виждаше и се опитваше да събере парчетата. Беше достатъчно, за да тласне и Купидон към бутилката с джин.

Но имаше нещо в този мъж…

— Права си — каза той, докато влизаше навътре в стаята и затваряше вратата зад себе си. — Понякога забравяме съвременната реч, която сме научили през годините. Поради ред причини се връщаме към официалностите, както изисква протоколът. — Той сведе глава. — Въпреки това поднасям извиненията си. Ти заслужаваш много повече, отколкото мога да изразя с думи.

Тя можеше да почувства буйния приток от емоции, идващи от него, сякаш се бе отворила врата и чувствата му се изливаха оттам. Разкаяние. Скръб. Непреодолима, пареща болка.

Тя вдигна ръка към главата си, очаквайки нова вълна от емоции да прогърмят в главата й всеки момент, но, слава богу, чувствата на всички останали сякаш бяха заглушени, смекчени. Умът й бе сякаш пълен с памук, изключен. В самозащита?

Защо не можеше да си спомни какво се бе случило? Беше видяла Конлан през прозореца и след това…

— Къде съм? Защо в главата ми е пълна мъгла? Защо ти си… о, по дяволите, ще се обърнеш ли само за момент?

Той повдигна едната от великолепните си, тъмни вежди, после кимна и се подчини.

— Намираш се на сигурно място. Главата ти без съмнение се възстановява от потока емоции, който те е залял по-рано — отговори Конлан. — Помолих воините си да скрият емоциите си от теб. Трябваше да осъзная, че ще е болезнено за теб да си изложена на толкова много от нас наведнъж. Съжалявам за това.

Тя се пребори със завивката, измъкна се от нея и застана права.

— Не е нужно непрекъснато да се извиняваш, Конлан. Просто ми кажи какво става, по дяволите. — Много по-малко смущаващо е да се изправя насреща му очи в очи, отколкото да наблюдавам от пода всичките почти два метра от него. — Добре, Конлан, вече можеш да се обърнеш. И наистина бих искала някои отговори. Първо, ти… — по средата на изречението мъглата в ума й се вдигна и спомените й се завърнаха напълно.

Битката. Мечът. Конлан, който падаше… и лежеше толкова неподвижно.

Очите й се разшириха и тя започна да върви, а след това се затича покрай леглото към него.

— О, по дяволите! Ти… ти беше мъртъв! Или почти мъртъв! Защо си на крака? Трябва да си в болница! — Райли го достигна и сграбчи краищата на ризата му, издърпвайки ги, за да види ужасната рана от меч, която беше… трябваше да е… Не беше там.

— Няма я — каза тя бавно. — Как е възможно?

Почти зашеметена, постави дланта си над сърцето му и зачака. Тогава го почувства. Туптенето на сърцето му.

Мускулите на гърдите му се стегнаха под ръката й, тя погледна нагоре към стегнатата му челюст и отдръпна дланта си.

— Не си вампир, защото имаш пулс — каза Райли. — Шейпшифтър ли си? В какъв звяр ще се преобразиш?

Отстъпвайки, тя се огледа за прозорец, друга врата или може би звероукротител.

За каквато и да било помощ. Той се разсмя отново.

— Няма да се превърна в звяр, безстрашна. Аз съм различен от всичко, което познаваш.

— На мен ли го казваш — измърмори тя.

Внезапно, изненадващо той коленичи пред нея.

Дори така главата му достигаше до гърдите й, напомняйки й отново за ръста и силата му. Не беше точно от типа непознати, с които би искал да си сам в някоя стая.

Само че… само че тя беше влизала в ума му. И от това, което беше почувствала от емоциите му, нямаше нищо друго, освен почтеност. Тя не беше сигурна откъде знаеше това, но беше така.

Той я погледна, а черните му очи бяха сериозни. Беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала… по-красив, отколкото някога си бе представяла, че може да бъде един мъж. Може би наистина сънуваше.

Мъничкият синьо-зелен пламък, който си мислеше, че си е въобразила по-рано, проблесна в центъра на зениците му.

— Дал съм клетва да защитавам целия човешки род и — като изключим един кратък период от време — изпълнявам тази роля от векове. И все пак тази вечер, в един момент ти показа повече кураж и смелост, отколкото някога съм видял.

Тя започна да говори, но той я спря, вземайки ръцете й в своите.

— Имаш моята признателност и ще бъдеш под моята защита от днес, докато вълните повече не докосват брега.

Думите носеха усещането за обещание… усещането за клетва.

Внезапно на Райли й стана трудно да си спомни някаква причина защо не трябваше да иска да чува обещания и клетви от този мъж. Като изключим… като изключим… нещо, което бе казал…

— Човешкият род? Е, беше съвсем ясно там навън, че не си човек, какво беше това с топките от изпепеляваща вампирите енергия. Така че какво, по дяволите, си ти? — попита тя, излизайки от транса, в който я бяха потопили думите му, и отстъпи назад.

Конлан се усмихна и се изправи грациозно на крака.

— Не съм от никой от деветте кръга на ада — каза той. — Аз съм Конлан от Атлантида.

Райли избухна в смях.

— О, да бе. Разбира се, че си. А аз съм Алиса от страната на чудесата.

Тя поклати глава. Старата Алиса имаше право. Странно, колко странно.