Дейвид Балдачи
Шестият (84)

83

Кели Пол погледна нагоре към монумента на Уошингтън. Той беше най-добрата наблюдателна точка в околността.

Търпението й скоро беше възнаградено.

Джеймс Харкс се появи откъм вътрешното стълбище, зави наляво и се насочи към кота нула. Тя го проследи до мига, в който изчезна в тълпата.

Пол направи доста крачки, преди да погледне мъжа до себе си.

Питър Бънтинг беше облечен с избелели джинси и колежански суичър. На главата му имаше бейзболна шапка, а в ръцете си държеше плакат с надпис „Правете деца, а не война!“

— Много добре, Питър — похвали го тя. — Отлично се вписваш в митинг за мир, особено предвид факта, че получаваш поръчки от Министерството на отбраната.

Бънтинг не се усмихна на ироничната й шега.

— Според теб колко души са разположили тук? — попита той.

— Повече, отколкото е необходимо. Численото превъзходство в жива сила не е приоритет единствено на правителството.

— Мислиш ли, че Фостър или Куонтрел също са тук?

— Абсурд. Командирите винаги вървят след армията.

— Дали ще се стигне до насилие?

— Не мога да кажа. Надявам се, че това няма да стане, макар че нещата са извън моя контрол.

— Не ми изглеждаш нервна — с уважение я погледна той.

— Напротив, нервна съм.

— Не ти личи.

— Така е. И ти трябва да опиташ.

Докато говореше, очите й продължаваха да шарят из тълпата.

— Какво ли са направили с тялото на Ейвъри?

— Не знам.

— Бих желал да му организирам достойно погребение.

— Много добре, Питър. Но сега нека се фокусираме върху живите.

Тя погледна часовника си.

Още един час.

 

 

Меган Райли беше притисната между двама едри мъже с пистолети под дрехите. Косата й беше сплъстена и мръсна, лицето изцапано. Лявата й скула беше подута и посиняла от юмручен удар, китките й кървяха от наскоро свалените белезници. По блузата под якето й личаха кървави петна. Беше отслабнала, очите й блуждаеха. Влачеше се бавно, с безсилно клюмнала глава.

В далечината пред тях се появи сградата на Музея по аеронавтика и космонавтика. Меган с нищо не показа, че я е разпознала.

Оставаха само десет минути.

 

 

Джеймс Харкс се придвижваше с умерена крачка сред тълпата. Знаеше точното разположение на хората си. Сега най-важното бяха синхронизираните действия. Всичко трябваше да се случи точно на минутата. Вдигна глава и веднага засече Меган Райли, която се придвижваше към музея в компанията на охранителите си. Бяха я предупредили, че ще бъде убита при първия опит да издаде дори звук.

Той се обърна в обратната посока.

Високата жена беше облечена в тъмен шлифер, който й стигаше почти до глезените. Мъжът с нея беше още по-висок, облечен с протъркани джинси и суичър и плакат в ръце.

И двамата си пробиваха път към кота нула.

В северния край на площада Харкс зърна мъж в инвалидна количка, бутана от друг. До тях крачеше тъмнокоса жена. По всичко личеше, че и тяхната цел е кота нула.

Харкс ускори крачка и бръкна в джоба си. Беше длъжен да предположи, че всички са въоръжени. Обратното би означавало, че са глупаци. Каза няколко думи в микрофона на китката си. Отговорът дойде в миниатюрната слушалка в ухото му.

Погледна часовника си. Оставаха две минути.

 

 

Шон и Мишел почти стигнаха. Той протегна ръка и потупа Рой по рамото.

— Една минута.

Рой кимна, опря длани на коленете си и напрегна мускули.

— Виждаш ли някого? — попита Мишел.

— Още не. Но със сигурност са тук.

Без да забавя крачка, тя го дръпна за ръкава.

— Меган между две горили, назад, малко вдясно.

— Изглежда ужасно — отбеляза Шон.

— Знаеш, че нещата са сериозни.

— Винаги са били такива. Виждаш ли Пол и Бънтинг?

— Пред нас, вляво — кимна тя.

Шон извърна очи в указаната посока.

— Мислиш ли, че Пол е видяла Меган? — попита той.

— Мисля, че тя не пропуска нищо.

— Спомни си Сикрет Сървис, Мишел. Очаквай заплаха от всички посоки.

— Правя го от мига, в който кракът ми стъпи на площада.

 

 

— Трийсет секунди! — обяви Кели Пол и хвана Бънтинг за лакътя.

— Знам — кимна той. — Виждаш ли Райли?

— От четири минути насам. Охраняват я двама от горилите на Куонтрел.

— Още колко има наоколо?

— Най-малко десет, а може би и повече.

Бънтинг изведнъж се вцепени. Срещу него си пробиваше път един мъж. Движеше се плавно и без усилия и сякаш не забелязваше тълпата. Този път не носеше обичайния костюм и бяла риза. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, но Бънтинг беше сигурен, че не пропускат нищо.

— Харкс е тук!

— Естествено — кимна Пол. — Къде другаде очакваш да бъде?

— Само като го видя, и се разтрепервам!

— Такава му е работата. Разполагаме с десет секунди.

Бънтинг изведнъж усети, че не му достига въздух.

— Кажи ми, че всичко ще свърши добре, Кели! — прошепна на пресекулки той.

Пръстите й се забиха в лакътя му.

— Дръж се, Питър. Почти стигнахме. Ти само се дръж!

След тези думи Пол погледна часовника си и ускори крачка.

Всичко наоколо изчезна. Това беше нейният свят. Нейната версия на Стената.

Пет… Четири… Три… Две…