Дейвид Балдачи
Шестият (42)

41

— Кога? — попита с треперещ глас Питър Бънтинг. Седеше зад огромното си бюро и притискаше слушалката до ухото си. Току-що го бяха информирали за убийството на Карла Дюкс в собствения й дом.

— С какво разполага полицията? Има ли заподозрян? Човекът насреща отговори.

— Добре, ясно. Искам да ме информираш в мига, в който научиш нещо.

Бънтинг лично беше избрал Карла Дюкс за позицията директор на „Кътърс“. Двамата се познаваха отдавна. Не бяха близки приятели, но той я уважаваше заради отличните й професионални качества. Сега обаче се оказа, че неволно я беше тласнал към смъртта.

Реши да използва телефона, вместо да се разходи до сградата с пицарията.

Джеймс Харкс вдигна на второто позвъняване.

— Какво става, по дяволите? — попита Бънтинг.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

— Снощи Карла Дюкс е била убита.

Харкс не отговори. В слушалката се чуваше спокойното му и равно дишане.

— Чу ли какво ти казвам?

— Притежавам отличен слух, мистър Бънтинг.

— Тя беше мой оперативен работник. Изпратих я в „Кътърс“ със специална мисия.

— Разбрано.

— Какво значи разбрано? Попитах те защо си я убил!

— Трябва да се успокоите, мистър Бънтинг. В думите ви няма смисъл. Не бих имал причини да убивам мис Дюкс.

Бънтинг нямаше как да знае дали Харкс казва истината, но инстинктивно усещаше, че лъже.

— Тя беше добър човек и професионалист — каза той. — Сега оставам без очи и уши в „Кътърс“.

— На ваше място не бих се тревожил, сър. Държим нещата под контрол.

— По какъв начин?

— Просто трябва да ми се доверите.

— Говориш глупости, Харкс! Аз не се доверявам на никого! Особено пък на хора, които не отговарят на въпросите ми!

— Обадете се, ако имате други проблеми — спокойно отвърна Харкс и прекъсна връзката.

Бънтинг бавно остави слушалката, после стана и пристъпи към прозореца. В главата му се блъскаха мрачни сценарии, всеки по-лош от другия.

Защо са убили Дюкс? Тя беше директор на „Кътърс“, но на практика не разполагаше с никаква власт. Ако убиецът е Харкс, защо го е направил?

Върна се зад бюрото и позвъни на Ейвъри, който току-що се беше върнал във Вашингтон след снощната си среща с Дюкс. Тя беше организирана в последния момент чрез спешен имейл, който сътрудникът му беше получил само ден след появата си в Мейн. Жената беше настоявала за среща с Бънтинг, но той я прехвърли на Ейвъри, който и бездруго вече беше там.

— Карла Дюкс е убита, Ейвъри. Станало е малко след срещата ти с нея.

— Току-що го научих от новините — отвърна с нестабилен глас сътрудникът му.

— Каква беше причината да поиска тази среща? В имейла си не споменаваше нищо и аз й предложих да се види с теб.

— Шон Кинг се е появил в дома й.

— Кинг ли? Защо?

— За да й съобщи, че знае за кого работи, а това скоро ще стане известно и на ФБР. Жената беше доста разтърсена.

— Откъде е разбрал, по дяволите?

— Нямам представа.

— Според мен просто е налучквал — подхвърли Бънтинг.

— Тя беше доста уплашена, защото Кинг й поставил нещо като ултиматум.

— Какво е искал от нея?

— Искал е нас, предполагам.

— Надеждно ли е прикритието ни?

— Никой от служителите в „Кътърс Рок“ не би разговарял с него.

— Но те са имали определени подозрения — възрази Бънтинг, после трепна от ужасната мисъл, която се появи в съзнанието му. — Дали е разговаряла с Кинг малко преди да се срещне с теб?

— Да. Беше много разстроена. Изпрати ми кодирано съобщение, според което Кинг я предупредил, че ФБР подслушва телефона й и следи електронната й поща.

— Къде се срещнахте?

— На предварително уговореното място — една зона за пикник край затънтен дори за Мейн треторазреден път.

— Значи Кинг е успял да я стресне до такава степен, че тя веднага е хукнала към теб. А дали Мишел Максуел е присъствала на срещата им?

— Не, Кинг е бил сам.

— По дяволите!

— Какво има?

— Изиграли са ни.

— Как е възможно това?

— Докато Кинг е заплашвал Карла, партньорката му е била заета с нещо друго. Най-вероятно е поставяла проследяващо устройство в автомобила й. После Кинг я е излъгал за подслушването на телефоните й от ФБР, за да я принуди да поиска лична среща с нас.

— И са я проследили до мястото?

— Абсолютно. Видели са те и са проследили теб. В момента вероятно са някъде около кабинета ти.

— О, мамка му!

Бънтинг разтърка слепоочията си, за да прогони внезапно появилата се тъпа болка.

— По време на полета забеляза ли някой, който да прилича на Шон Кинг?

— Не, но нямах причини да се оглеждам.

— С такси ли се прибра от летището? — попита Бънтинг и пръстите му нервно забарабаниха по бюрото.

— Не. Чакаше ме шофьор.

— Значи разполагат и с името ти! — скръцна със зъби Бънтинг. — Проследили са те до тук и вече знаят, че работиш за БИК. Достатъчно е едно кликване в Гугъл, за да разберат, че БИК е собственост на Питър Бънтинг!

— Но, сър…

Бънтинг затръшна телефона и закрачи напред-назад, обзет от внезапен прилив на нервна енергия.

След известно време се успокои и се върна зад бюрото. Сега имаше нужда от трезв размисъл. Дори да беше наредил пъзела, Кинг не разполагаше с нищо срещу БИК. С абсолютно нищо. Поне засега.

Лошото беше, че вече не можеше да се довери на никого.

С изключение на мен самия, тежко въздъхна той.

Нещо, което не му носеше никакво облекчение.