Дейвид Балдачи
Шестият (35)

34

Питър Бънтинг седна начело на масата и огледа лицата около нея. Те принадлежаха на хора, които нямаха нищо общо с хипотетичния свят на политическите наивници, а напротив — имаха много сериозно отношение към заплахите за националната сигурност. Бънтинг изпитваше към тях едновременно възхищение и страх. Възхищаваше се на начина, по който служеха на родината, а се страхуваше от тях, защото знаеше, че те редовно заповядват ликвидирането на други човешки същества, и то без да губят съня си.

Бънтинг реши да председателства настоящото заседание, което по принцип се водеше рутинно, но на него присъстваха редица отговорни фактори, обезпокоени от неблагоприятния развой на събитията около Едгар Рой. Нямаше как да изпрати някой от подчинените си на среща, на която присъстваха министър от действащата администрация, няколко директори на разузнавателни агенции и генерали с четири звезди. Пред всеки от присъстващите имаше порцеланова чаша с кафе. Те очакваха именно него и плащаха за тази привилегия солидни суми от парите на данъкоплатците.

Край масата седеше и един човек, който не би трябвало да е тук, но Бънтинг беше длъжен да регистрира официалното му оплакване, и то преди да представи личната си оценка на ситуацията.

Мейсън Куонтрел седеше до Елън Фостър. Отпуснал ръце в скута си, той беше насочил цялото си внимание към Бънтинг, който се запъна само веднъж, докато правеше презентацията си. Това се случи, когато Куонтрел се усмихна на един пасаж от изявлението му и прошепна нещо в ухото на Фостър. Тя кимна и също се усмихна.

Последваха въпросите, повечето от тях задълбочени и конкретни. Бънтинг се справи по един наистина перфектен начин — може би защото отдавна се беше научил да разгадава мислите на хората с каменни лица около себе си. В момента те изглеждаха сравнително доволни, а това означаваше, че и той можеше да се поотпусне. Беше участвал в други заседания, протекли значително по-трудно. Куонтрел прочисти гърлото си и присъстващите извърнаха глави към директора на „Мъркюри“. В този момент Бънтинг за пръв път усети, че заседанието се провежда по предварително уточнен сценарий.

— Да, Мейсън? — попита Бънтинг и пръстите му неволно се стегнаха около лазерната показалка. Внезапно го обзе желанието да я насочи между очите на Куонтрел.

— Днес ти ни разказа много неща, Пит.

— Обикновено това е смисълът на подобни заседания — отвърна спокойно Бънтинг.

Куонтрел не обърна внимание на думите му и продължи:

— Но не ни каза как е възможно един-единствен анализатор да се справи с огромната лавина от информация, която ни залива. Вярно е, че досега постигаш някакви успехи, но…

— Не някакви, а огромни успехи — поправи го Бънтинг, после побърза да добави: — Извинявай, моля те да продължиш…

— Някакви успехи — натъртено повтори Куонтрел. — Но реалността е друга. Използването само на един анализатор води до значителен и, бих казал, необратим срив в националната сигурност на тази страна.

— Не съм съгласен.

— Аз обаче съм съгласна.

Очите на всички се изместиха към Елън Фостър.

Бънтинг се втренчи в лицето на жената, която постепенно се беше превърнала в негов основен враг. Но тя беше ръководител на най-голямата федерална агенция за сигурност в Съединените щати и това го принуждаваше да се отнася почтително към нея.

— Госпожо министър?

— Как оценяваш представянето си днес, Питър?

Беше облечена с черна рокля, черен чорапогащник и черни обувки с високи токове. Бижута почти липсваха. Бънтинг за пръв път забеляза, че Елън Фостър всъщност е една много привлекателна жена. Хубава кожа, слаба и стройна фигура, но с извивки точно там, където ги харесват мъжете. Служебната й характеристика беше впечатляваща, а политическите й контакти — повече от отлични. По принцип, а може би и поради особеностите на характера си разведената шефка на МВС избягваше публичността, но от време на време снимката й се появяваше на някое публично социално събитие, най-често в компанията на високопоставени джентълмени.

Фостър притежаваше къща в един от най-престижните квартали на Вашингтон и вила в Нантъкет, където често се появяваше заедно с внушителната си охрана. Бившият й съпруг управляваше хедж фонд в Ню Йорк и беше натрупал огромно състояние, използвайки чужди пари. В същото време, благодарение на ловко боравене със законите, плащаше значително по-малки данъци от собствената си секретарка. След развода мисис Фостър беше получила половината от това състояние и можеше да се разпорежда с него както пожелае. По всичко личеше, че желанието й беше да управлява програмата за национална сигурност, а като допълнителна екстра — да превърне в ад живота на Питър Бънтинг.

— Останах с впечатлението, че всички около тази маса приемат доклада ми — подхвърли той и изгледа враждебно Куонтрел. — Е, почти всички…

— Шегуваш ли се, Питър? — хладно попита Фостър.

— Ако разполагате с конкретни примери за противното, аз съм готов да ги обсъдим.

— Какво има за обсъждане? Днешният ти анализ не струва и всички в тази зала го знаят. Може би, с изключение на теб.

Погледът на Бънтинг отново се плъзна по лицата на присъстващите. Никое от тях не изразяваше симпатия.

— Отговорих на всички въпроси, които ми поставихте, включително и на допълнителните — сдържано рече той. — Не получих овации, но и не пропуснах нищо.

Фостър леко се приведе напред.

— В молбата си за подновяване на договора искаш увеличение на бюджета от двайсет и три процента поради появата на допълнителни фактори — хладно каза тя.

Бънтинг стрелна с поглед Куонтрел, който клатеше глава и мляскаше с устни.

— Моите уважения, госпожо министър, но тук присъства и един от преките ми конкуренти в бизнеса. Информацията, която изнесохте току-що, би трябвало да е…

— О, аз съм сигурна, че можем да се доверим на професионализма на мистър Куонтрел — небрежно го прекъсна Фостър.

„Какъв професионализъм, понечи да отвърне Бънтинг. Ти отлично знаеш, че тоя тип е мошеник.“

Разбира се, нямаше как да го каже на глас. Изчака още секунда да се овладее и заяви:

— Всяко перо е обосновано. Моите служители се трудиха месеци наред, за да свият разходите до минимум. През цялото време сверяваха часовника си с този на държавните агенции и по тази причина няма никакви изненади.

— Ние във Вашингтон имаме репутацията на празен и надлежно подпечатан чек, но някои от нас все пак искат да видят за какво плащаме.

Макар и с трийсет сантиметра по-висок от Елън Фостър, Бънтинг изведнъж се почувства като джудже.

— Мисля, че поставих достатъчно обосновани предложения на масата — смотолеви той.

— Честно казано, аз ти дадох последен шанс, Питър — ледено го погледна Фостър. — Но ти го пропиля.

— Говорих с президента — бързо каза той и веднага съжали за думите си.

— Знам — стисна устни тя. — Но това не ти донесе нищо друго, освен кратка отсрочка.

Фостър огледа присъстващите.

— Господа, мисля, че заседанието приключи. Мистър Куонтрел, отбийте се в кабинета ми, ако обичате. Трябва да обсъдим някои важни неща.

След тези думи тя се насочи към вратата, следвана по петите от Куонтрел.

Няколко секунди по-късно Бънтинг остана сам, заковал невиждащ поглед във вече ненужната папка с доклада. Когато най-накрая излезе в коридора, никой от спрелите да побъбрят участници в съвещанието не го погледна. По всичко личеше, че Фостър добре си беше свършила работата.

Спря пред вратата на кабинета й и се въоръжи с търпение. Не след дълго Фостър излезе в компанията на Куонтрел.

— Може ли две думи, госпожо министър?

В очите й се появи лека изненада.

— Програмата ми е много натоварена.

— Моля ви, ще ви отнема само минута.

— Ще се видим по-късно, Елън — рече с широка усмивка Куонтрел и приятелски го потупа по рамото. — Горе главата, Пит. Винаги си добре дошъл обратно в „Мъркюри“. Доколкото съм осведомен, в момента имаме свободно място в Ай Ти отдела.

Бънтинг го изчака да се отдалечи и се обърна към Фостър.

— Е, казвай — нетърпеливо го подкани тя.

— Моля ви, не го правете! — прошепна той и пристъпи към нея.

— Какво по-точно?

— Изпреварващия удар.

— За бога, Бънтинг! — изсъска тя. — Как си позволяваш да говориш за това в коридора? Да не си се побъркал?

— Искам още малко време.

Тя го изгледа от глава до пети, после затръшна вратата на кабинета си под носа му.

По обратния път към летището Бънтинг се взря в една съвсем обикновена на вид сграда, разположена в края на отсечката, върху която се издигаше голям, покрит с реклами мол. Беше тухлена, а задната й част опираше в тясна уличка, водеща към предградията. После вниманието му беше привлечено от друго здание с модерна, изцяло остъклена фасада. Едва ли някой подозираше, че зад тази фасада няма нито един прозорец. Това бяха владенията на разузнаването, разпръснати хаотично сред обществени сгради и частни домове. Хората, които минаваха покрай тях, нямаха никаква представа какво се крие зад стените им.

Разузнаването е мръсна, а понякога и смъртоносна работа. Няма никакво значение дали противникът е ликвидиран бързо, с куршум в тила, или го убиват чрез безкрайни и изтощителни разпити. Няма значение дали се изпарява във въздуха след пряко попадение на „умна“ бомба, пусната от хиляди метри височина. Крайният резултат е един и същ. Смърт. Която най-вероятно щеше да настигне и Едгар Рой, и то съвсем скоро.

Бънтинг се намести на седалката и въздъхна. Изведнъж изпита чувството, че изобщо не му пука за договора на стойност два и половина милиарда долара. Какво пък, да върви по дяволите!