Дейвид Балдачи
Шестият (30)

29

— Беше изключително способен служител. С ум като бръснач. Всъщност не — по-остър от бръснач. Никога не бях срещал подобно нещо. Сякаш беше свръхчовек.

Шон и Мишел се намираха в кабинета на Леон Ръсел от данъчната служба на Шарлотсвил. Нисък и дебел мъж с гъста бяла коса. Под ризата му с къси ръкави се виждаше тениска, а над нея бяха опънати тиранти. Пръстите му бяха пожълтели от никотин, а тялото му непрекъснато се въртеше. Сякаш липсата на цигара му пречеше да мисли.

— И ние чухме същото — кимна Шон. — Какви бяха служебните му задължения?

— Да решава проблемите. Всичко, с което не можехме да се оправим, отиваше при Едгар.

— Що за човек беше? — попита Мишел.

— Затворен. Нито веднъж не дойде да изпием по бира след работа. От тук директно се връщаше във фермата си. Според мен обичаше да чете.

— А ходили ли сте някога във фермата му?

— Само веднъж, когато го интервюирах за работа.

— Кой ви насочи към него?

— Познат на мой приятел. Били заедно в колежа. Аз поддържам всякакви контакти, защото ми трябват хора с изключителни способности. Но Едгар беше нещо много повече. Научих, че за известно време е прекъснал учението си, но нямам представа защо. Все пак реших да го поканя на интервю и той прие. Направо ме шашна. На бюрото ми се търкаляше едно от онези кубчета на Рубик. Докато разговаряхме, той го въртеше в ръцете си. Не знам колко пъти го разбъркваше и подреждаше, почти без да го поглежда. Самият аз успях да го подредя само веднъж. Но той сякаш виждаше всяка от възможните комбинации. Бас държа, че е страхотен шахматист.

— Не съм допускал, че данъчната служба издирва таланти — подхвърли Шон. — Заплатите, които предлагате, трудно могат да се сравнят с тези на Уолстрийт.

— Едгар не проявяваше интерес към Уолстрийт. Но не ме разбирайте погрешно. Със сигурност би могъл да измисли някой алгоритъм, който да му донесе милиарди. Или пък да изработи нов софтуер в Силиконовата долина със същия успех.

— Но не е имал интерес към тези неща, така ли?

— Точно така. Беше доволен, че има своята ферма, своите книги и своите числа.

— Числа ли? — вдигна вежди Мишел.

— Да. Този човек обичаше числата и онова, което правеше с тях. Обичаше и сложните неща. Той беше в състояние да обхване тонове параграфи и алинеи от закона за данъчното облагане в различните му приложения — върху приходите, даренията, недвижимата собственост, корпоративната собственост, дружествата, текущите лихви, капиталовите приходи, а после да визуализира общото им действие. И го правеше за удоволствие, представяте ли си? Разбирате ли колко забележително беше това? Данъчният закон е истински кошмар! Дори аз не го разбирам във всичките му части. Всъщност изобщо не го разбирам. А и не познавам човек, който да е наясно с него. С изключение на Едгар. Убеден съм, че той е единственият в тази страна, който е наясно с всеки раздел, алинея и параграф от него.

— Това наистина е забележително — промърмори Мишел.

— О, да. Благодарение на него нашата малка данъчна служба се прочу в цялата страна. Всички искаха да го имат. Имам предвид в рамките на данъчната система. Направиха всичко възможно да го привлекат, но той беше доволен тук и не искаше да се мести другаде. Лично аз съм много щастлив, тъй като благодарение на премиите за отлична работа пенсията ми ще бъде повече от добра.

— Доколкото съм информиран, той често е ходил във Вашингтон — подхвърли Шон. — По какви причини? Може би защото е бил единственият човек в страната, който се е оправял в дебрите на този сложен закон?

Дружелюбното изражение на Ръсел се стопи.

— Кой ви каза, че често е ходил там? — попита той.

— Защо, нима не е истина?

— Зависи какво имате предвид под често.

— А как бихте го определили вие? — попита Мишел.

— Веднъж седмично.

— Рой попадаше ли в тази категория?

— Ще трябва да направя справка с архивите.

— Толкова голяма ли е тукашната данъчна служба?

— Доста по-голяма, отколкото ви изглежда.

Шон превключи скоростите.

— Значи са го арестували като ваш служител? — попита той.

Ръсел се облегна назад и скръсти ръце на шкембето си. Зад гърба му имаше висок рафт с дебели папки, чиито надписи предизвикваха световъртеж.

— А вие наистина ли представлявате интересите на Едгар? — подозрително попита той.

— Точно така. Наети сме от личния му адвокат Тед Бърджин.

— Който, както чувам, междувременно е починал.

— Така е. Убиха го в Мейн, съвсем близо до мястото, където държат Рой.

— Технически погледнато, това означава, че вече не го представлявате — обяви с победоносна усмивка Ръсел, очевидно решил, че така слага точка на разговора.

— Напротив. Рой се представлява от адвокатската кантора на Бърджин и по делото вече е назначен друг адвокат.

Ръсел очевидно не обърна внимание на думите му и разпери ръце.

— Не виждам какво повече мога да ви кажа.

— Можете, разбира се. Не отговорихте на въпроса ми дали Рой е бил арестуван на работното си място. Или може би службата ви е прекалено голяма и за това?

— Не съм длъжен да ви отговарям. Вие не сте от полицията.

— Отказът да разговаряте с нас на практика ни дава напълно достатъчна информация — притисна го Мишел.

— Сигурен съм, че и полицията ви е разпитвала — добави Шон. — Защо просто не ни кажете онова, което сте споделили с тях?

— А вие защо не ги попитате? Вече ви казах достатъчно, освен това имам работа.

— Винаги е приятно да чуеш истината направо от извора — процеди Мишел. — Надявам се, че разбирате своята роля в процедурите.

— Не харесвам начина, по който ми говорите!

— Мислите ли, че е виновен? — приведе се напред Шон.

— Сигурно — сви рамене Ръсел.

— Защо?

— Всички гении са малко откачени. За разлика от нас те мислят прекалено много. Затова допускам, че е извършил престъплението, в което е обвинен. Фактът, че един човек знае наизуст всички параграфи и алинеи на закона за данъчното облагане, автоматично го вкарва в категорията на лудите.

— Да се надяваме, че няма да ви изберат за съдебен заседател! — враждебно го изгледа Мишел, предизвиквайки недоволната му гримаса.

— Забелязахте ли нещо особено в поведението на Рой? — побърза да попита Шон. — Нещо, което да сочи, че би могъл да е сериен убиец?

Ръсел пусна една фалшива прозявка.

— Какво по-точно би трябвало да забележа? — попита с преднамерено отегчен тон той.

— Откъде да знам! — кипна Мишел. — Може би някоя и друга човешка глава в буркан на бюрото му. Или нещо още по-тайнствено, шибан тлъст тъпак!

Минута по-късно вече крачеха към изхода, съпровождани от побелял охранител, който изглеждаше твърд и непреклонен като счетоводителите в сградата. В един момент той протегна ръка към гърба на Мишел с очевидното намерение да я побутне.

— Само да ме пипнеш, и си мъртъв! — изсъска тя.

Мъжът светкавично отдръпна ръката си и се намръщи.

Вероятно беше разтегнал някой мускул.

— Направо съм влюбен в тактиката ти за водене на разпит — въздъхна Шон, след като се озоваха на открито. — Толкова изтънчена, толкова задълбочена!

— Понякога мечтая за добрата стара значка! — отвърна Мишел. — С нея няма как да те изритат, преди да получиш отговори на въпросите си, дори и да се държиш като задник! А оня идиот и бездруго нямаше да ни каже нищо полезно.

— Тук си права. Може би е имал основателни причини да си затвори устата.

— Рой със сигурност не е работил за данъчните, когато са го арестували. Иначе онзи дебелак щеше да ни каже. А сега крие нещо. Реши да мълчи, защото се страхува да не го хванем в лъжа.

Една жена се приближи към тях, когато бяха на няколко крачки от ленд крузъра на Мишел.

Скромна на вид, с права светлоруса коса и очила, зад които блестяха ясни сини очи.

— Може ли за момент?

Двамата се обърнаха едновременно.

— Разбрах, че се интересувате от Едгар…

— Познавахте ли го? — бързо попита Шон.

— Работехме един до друг. Аз съм Джуди… Джуди Стивънс.

— Дойдохме да зададем няколко въпроса на вашия шеф, но той не пожела да разговаря с нас.

— Мистър Ръсел не обича да казва нищо, което може да му причини главоболия — кимна жената.

— Тоест да го захапе за задника, нали? — навъсено уточни Мишел.

— Точно така — кимна с лека усмивка Джуди, а бузите й поруменяха.

— Но вие нямате подобен проблем, така ли? — подхвърли Шон.

— Искам истината да излезе наяве.

— А каква е тя според вас?

— Едгар напусна почти седем месеца преди онзи кошмар. След цели осем години работа при нас.

— Къде е отишъл?

— Никой не знае. Един ден просто не дойде на работа. Попитах мистър Ръсел, но той отговори, че това не е моя работа.

— Ясно — кимна Шон. — А вие чухте ли се с Едгар?

— Ние с него бяхме приятели — сведе поглед Джуди. — Той… Той беше добър човек, но доста срамежлив.

— Не разбрах дали сте се чули с него — настоя Шон.

— Една вечер ми се обади. Ей така, без предупреждение. Попитах го какво става, защо вече не идва на работа. Той отвърна, че има нова служба, но не може да ми каже нищо повече.

— Обясни ли ви защо?

— Каза само, че става въпрос за нещо, хммм… чувствително… Точно тази дума употреби.

— А после обади ли ви се отново?

— Не. От начина, по който говореше, останах с чувството, че обаждането му е…

— Риск, който е поел? — помогна й Мишел.

— Да, точно така — вдигна поглед Джуди. — Риск от негова страна.

— Сигурно е държал на вас, след като го е направил — подхвърли Мишел.

— Аз също държа на него, и то много — разцъфна в усмивка младата жена.

Шон я огледа от глава до пети, изчака малко и подхвърли:

— Значи не вярвате, че е избил онези хора?

— Абсолютно. Познавам Едгар… Е, може би колкото всички останали. Но той не е убиец. Не би могъл да бъде просто защото психиката му не е такава. Беше изключително нежен и внимателен. На мравката път правеше.

Шон й подаде визитката си.

— Обадете ми се, ако си спомните още нещо.

Тя стисна картичката, но остана на място.

— Вие… Вие видяхте ли Едгар? — попита със запъване тя. — Имам предвид на онова… място?

— Да.

— Как е?

— Не е добре.

— Ще му предадете ли поздрави от Джуди? — Тя замълча за момент, после, вече с по-твърд глас добави: — Кажете му, че вярвам в неговата невинност.

— Ще му предам.

Качиха се в колата и потеглиха.

— Слава богу, че поне един човек проявява загриженост към Едгар — прошепна Мишел.

— Двама — поправи я Шон. — Забравяш доведената му сестра.

— Прав си.

— Значи един ден той просто не се появил на работа. Шефът му в данъчното си държи езика зад зъбите. Никой не знае нищо. После той поел риска да се обади по телефона на приятелката си, на която признал, че новата му работа е „чувствителна“.

— От друга страна, се оказва, че Мърдок е в спецчастите за борба с тероризма — намръщено добави Мишел. — Следователно става въпрос за националната сигурност или за някакъв шпионаж. А ти добре знаеш, че ненавиждам шпионажа…

— Искаш да кажеш, че зад тая работа се крие двойна или дори тройна постановка?

— Най-вероятно да.

— Значи смяташ, че този човек има нещо общо с шпионажа?

— Нищо чудно, особено при неговите способности.

— Не виждам какво друго може да им предложи, освен физическите си габарити — сви рамене Шон. — Но силно се съмнявам, че ЦРУ или другите шпионски централи поддържат баскетболни отбори. Значи отива да работи за шпионите, а после всичките тези неприятности се стоварват отгоре му. Новият му работодател трябва да има дойна крава.

— Нещата съвпадат. Само така могат да се обяснят всичките тези типове с черни костюми, сателитното проследяване и намесата на ФБР.

— Все пак бих искал да надникна в заключенията на патолога — въздъхна Шон.

— Да се надяваме, че в моргата ще бъдат по-любезни от онзи клоун в данъчното — направи гримаса Мишел. — От днес нататък трябва да съм готова за всякакви данъчни проверки.