Дейвид Балдачи
Шестият (23)

22

Мишел приклекна зад седана на Бърджин с ръка на пистолета си. Усети вибрацията на телефона в джоба си, но нямаше как да отговори. Пропълзя към задницата на колата и побутна вратата на гаража. Оказа се заключена. Опипа стената до нея, откри железния лост и рязко го вдигна нагоре. Вратата беше тежка, но тя беше силна. Проблемът не беше в отварянето, а в шума. Беше сигурна, че макарите и стоманеното въже на механизма не са смазвани от години. Така и се оказа. Вратата се повдигна на няколко сантиметра с пронизително скърцане.

Току-що беше издала позицията си, и то без да получи нищо в замяна. Върна вратата на мястото й и пропълзя към предницата на колата. Вратата към къщата беше на крачка от нея, но тя изпита чувството, че точно в този момент няма да е здравословно да минава през нея.

Може да са ченгетата, може да е и ФБР. Но ако е така, защо не обявиха присъствието си? Може би са ме взели за крадец. А ако се обадя, но се окаже, че не са ченгетата? Класически „Параграф 22“.

Мишел огледа бетонната кутия с размери четири на четири. Не можеше да използва нито една от двете врати. Оставаше й единствено малкото прозорче, което гледаше към задния двор. Грабна една кутия със смазочна течност, която забеляза на работната маса, пристъпи към прозореца и внимателно вдигна резето. Напръска наоколо и предпазливо побутна рамката. Тя се плъзна встрани без никакви усилия и най-важното — безшумно. Мишел се набра на ръце, промуши се през отвора и тупна на тревата отвън. В следващия миг беше на крака с пистолет в ръце. Абсолютно спокойна, с напрегнати до крайност сетива. Заобиколи гаража и надникна. Видя само своята тойота. При всички случаи би трябвало да чуе шум от приближаващи се коли. Следователно вариантът с ченгетата или ФБР отпадаше. Те вдигат достатъчно шум, особено когато няма ситуация със заложници.

Неканеният гост беше оставил колата си някъде по-далеч и беше дошъл пеша. Факт, който говореше за нечисти помисли. И който означаваше директна заплаха за сигурността й.

Тя се просна на земята в мига, в който долови изщракването. Куршумът се заби на сантиметри вдясно от нея, засипвайки я с трева и суха пръст. Претърколи се наляво и стреля два пъти в посоката, от която беше дошло нападението. После се надигна до клекнало положение, зърна някаква фигура в другия край на двора и стреля още веднъж. Веднага след това потърси укритие зад дървото на метър от гаража.

Дали дочу вик? Нима беше улучила? Беше стреляла инстинктивно в мига, в който зърна тъмната сянка. Разстоянието беше двайсетина метра. Дори при тези условия би могла да…

Залепи гръб за дънера, стисна пистолета с две ръце и напрегна слух. Фактът, че противникът почти я улучи, сочеше, че той не може да се намира пред къщата. По-скоро беше някъде вдясно, може би в горичката отвъд посипаната с чакъл алея. Оръжието му със сигурност беше пистолет — позна го от попадението на куршума, предшествано от тихото изщракване на затвора. Най-добре за нея щеше да бъде, ако стрелецът бе заел позиция оттатък улицата. Директно попадение от там, и то нощем, би било повече от късмет.

Тя се завъртя, като продължаваше да притиска гръб в дънера. Не биваше да изключва възможността противникът й да е оборудван с прибор за нощно виждане. Нито пък вероятността стрелците да са повече от един. Ако са двама, другият може би вече предприемаше флангова маневра.

Тя огледа далечния край на гаража. Не видя нищо. Измъкна джиесема си, набра 911 и с тих глас съобщи за проблема и местонахождението си. Нямаше представа след колко време щяха да се появят ченгетата, но при всички случаи нямаше да е скоро.

Ще трябва да се измъкваш сама, Мишел.

Тя легна по корем и запълзя назад, оглеждайки се непрекъснато във всички посоки. Не след дълго се добра до горичката, изправи се и потърси укритието на вековния дъб в края на поляната. Очите й търсеха движение, но тялото й беше абсолютно неподвижно, скрито зад масивния ствол.

Погледна към джипа си, паркиран на алеята. Пространството около него беше прекалено открито. Ако противникът действително имаше прибор за нощно виждане, със сигурност щеше да я ликвидира още на втората крачка. Независимо дали бе въоръжен с пистолет или с нещо друго. Очертаваше се игра на дебнене и изчакване. Което беше добре за нея, защото полицията рано или късно щеше да се появи.

Изтекоха двайсет минути, без да се случи нищо. После в далечината се разнесе вой на сирена. Патрулната кола се появи минута по-късно. Гумите й изскърцаха по чакъла и спряха на алеята. От нея изскочиха двама полицаи с извадени пистолети, които напрегнато се огледаха.

— Аз съм Мишел Максуел! — извика тя. — Аз ви повиках. Стреляха по мен някъде от предния двор. Аз отвърнах на огъня и останах с чувството, че съм го ранила.

Ченгетата се взряха в нейната посока.

— Не виждам никого! — извика в отговор единият от тях. — А вие излезте напред с вдигнати ръце! — Замълча за миг, после попита: — Въоръжена ли сте?

— Нали ви казах, че отвърнах на стрелбата? Да, въоръжена съм.

— Хвърлете оръжието и излезте напред. Искам да виждам ръцете ви!

Мишел хвърли пистолета в тревата и напусна укритието си. Единият от полицаите изтича към нея и настъпи оръжието. Другият я държеше на прицел.

— Аз съм частен детектив — поясни Мишел. — Тук съм с разрешение.

— Дайте ми някакъв документ за самоличност! — извика полицаят.

Мишел му подаде личната си карта и разрешителното за оръжие.

— Някой влезе в къщата, докато бях в гаража — поясни тя. — Измъкнах се през прозореца. Стреляха по мен — ей там… — Ръката й махна към мястото зад гаража. — Ако използвате фенерче, положително ще откриете къде се е забил куршумът.

— По-добре ела насам, Джо — обади се другият полицай, изправен до джипа на Мишел.

— Какво има?

— Ела и ще видиш.

Джо направи знак на Мишел да тръгне пред него и двамата се насочиха към алеята. Спряха до тойотата.

Тялото лежеше по очи с широко разперени ръце. Едната обувка липсваше. В средата на гърба зееше широка дупка, от която сълзеше кръв.

Партньорът на Джо коленичи и внимателно обърна трупа. Куршумът беше заседнал в него, защото изходна рана на гърдите липсваше.

Мишел ахна от изненада. В краката й лежеше Хилари Кънингам, секретарката на Тед Бърджин.

Джо насочи фенерчето си в очите й и тя неволно извърна глава.

— Познавате ли я?

Мишел само кимна. После си възвърна дар слово и с прекъсване поясни:

— Това е жената, която ми даде ключ за къщата. Беше служителка на собственика.

— Е, честито — мрачно промърмори ченгето. — По всичко личи, че току-що сте я убили.