Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (23) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

10,20 ч.
Forum Boarium — пазарът на животни

В императорската столица съществуват от векове два прочути пазара, Forum Olitorium (за зеленчуци) и Forum Boarium (за животни). Те са тясно свързани с произхода на града. Рим се появява на стратегическо място, в долината на остров Тиберина, в близост до първата плитчина, позволяваща да се премине реката. Естествено, тогава не се говорело още за Вечен град, нито за легиони — имало само примитивни поселища, разположени върху Палатинския хълм. Те били обитавани от разнороден народ, латините, които контролирали целия трафик на стоки и хора от север на юг и обратно. Било все едно да владееш сегашния Суецки канал. Затова човек не трябва да се учудва, че на това място, истински център на стоки и превози, възникнали големи пазари, където се продавали продуктите от обработването на земята и отглеждането на животните. Тогава именно се появяват Forum Olitorium и Forum Boarium.

Сега пресичаме пазара на животни. Той наистина е огромен. Пред нас се разстила голям площад, ограден с колонади. Забелязват се и навеси с колони и тухлени покриви, които да предпазват търговците и добитъка. Но във всичко останало този пазар е запазил традиционния си вид с множеството сергии, заграждения, колиби и големи шатри, които се редуват, докъдето стига погледът. В центъра се извисява бронзова статуя на бик, която мнозина използват за ориентир, когато се придвижват в лабиринта от сергии. Така ще постъпим и ние…

Опитваме се да влезем навътре. Първото чувство е почти на страх — в тази бездна със сигурност ще се загубим, ще ни блъскат, удрят, кой знае, може би ще ни оберат… Хората умело се провират през пролуките, отправяйки се към набелязаната цел, като мравките в тунелчетата на мравуняка.

Това, което впечатлява най-много, е шумът — още от първите стъпки ни посреща оглушителна олелия, викове, смехове, крясъци, но и мучене, грухтене… Спираме и някой ни блъска в гърба. Отдръпваме се, за да дадем път на мъж, който държи кон за юздите. Друг пък носи за краката две „връзки“ кокошки с главите надолу, ококорили очи и отчаяно размахали крила.

Разнася се миризма на кошара или кокошарник според мястото, където се намираме. На пазара има специализирани сектори. Сега минаваме през този на кошарите. Иззад загражденията се подават заплетени едни в други рога. Това са кози, които оглушително блеят. Очите им с типичната хоризонтална зеница следят непрекъснатото движение на туниките на минувачите. В тези очи се чете объркване и страх. Плаши ги и миризмата на кръв. От следващата сергия започва секторът на касапите. Първият сблъсък е впечатляващ — върху плот лежат отрязани глави на кози със замръзнал поглед и изплезен език от едната страна на челюстта. Мухи на рояци летят над тези зловещи трофеи и все не се решават къде да кацнат — върху главите или другаде върху одраните тела, които се полюшват, закачени на поставени в редица куки.

Виждаме и два елена. За разлика от днешните римските пазари се отличават с голямо изобилие на дивеч, убит от ловците: глигани, зайци, сърни и почти всички видове птици, уловени с мрежи.

Някакъв тъп удар привлича вниманието ни. Тежък сатър разфасова друго тяло. Не е коза, а много по-голямо животно — вол. При всеки удар сатърът си проправя път между прешлените, сякаш това е огромен цип, който трябва да бъде отворен. Ръцете на роба, който работи, са мускулести, полуголото му тяло е покрито с пръски кръв. Други двама държат частите, които ще се отделят. Отдалечаваме се.

Сега сергиите се сменят, на куките висят тела на оскубани кокошки, завързани за краката. Отдолу вместо плот има дървени кафези, от които се подават тъмните муцуни на множество зайци. Тази сергия е собственост на римлянка със събрани на кок коси. Присъствието й е необичайно. Като се огледаме наоколо, виждаме само мъже. Обратно на това, което се случва днес, пазарите (и магазините) са „мъжки“ територии. Представители на силния пол са и продавачите, и клиентите. Жени има рядко, минават отстрани, завити в дрехите си, понякога побутвайки сина си, вече юноша. Пазаруването и харченето са право на мъжете — никъде няма да видите римлянка, която да се пазари или да купува. Това винаги го прави съпругът, някой слуга или роб. В най-добрия случай тя стои настрана и оставя мъжът да действа. В този смисъл атмосферата на пазарите на Рим от периода на Империята е същата като тази на уличните пазари в много ислямски страни.

Еманципацията на жените е феномен, типичен за висшата класа, където те се посвещават на музика, литература, спорт, понякога дори се занимават с право и сключване на сделки. Но по улицата жените от народа спазват традиционните правила.

Разбира се, има многобройни изключения, когато нуждите на живота го изискват. Римлянката зад сергията може би е вдовица или замества болния си съпруг. Не случайно обаче има до себе си роб, добре сложен и с брада, заел мъжкото „пространство“ на магазина, за да подсили ролята й.

В този момент жената уговаря продажбата на кошница яйца. Погледът й е агресивен — няма да се остави да бъде надвита от мъжа срещу нея. Докато наблюдаваме пазаренето, забелязваме нещо изключително любопитно: начина, по който броят и смятат римляните. Той е напълно различен от нашия.

Системата на броене

В този момент жената прави с ръка жеста, означаваш, рогоносец. Но клиентът не се засяга, очевидно това не е обида. Какво ли означава? Обзети от любопитство, се приближаваме. „Четири!“, казва тя. Следователно с този знак се показва „четири“. Продавачката спокойно започва да смята срещу клиента, без съмнение чужденец. За нас това е прекрасен случай, който не трябва да се изпуска, за да разберем как броят римляните. Тя опъва всички пръсти на дланта си, после прегъва само кутрето и казва „едно“. Прегъва и безимения и казва „две“. Сега и средния и казва „три“. Би се очаквало за „четири“ да свие показалеца. Но тя прави знака, изобразяващ рога: тоест отново е изправила кутрето. „Пет“ го показва, като повдига безимения и така нататък.

Така броят римляните. Съществува истинска „кодова система“ според положението на пръстите. За да се означат числата под сто, се използва едната ръка. За да се покажат стотиците и хилядите, влиза в действие другата. Така, като се комбинират дясната и лявата, може да се брои до десет хиляди!

Няма да навлизаме в детайлите на броенето. Ще кажем само, че знакът, изобразяващ пистолет, означава „девет“, друг жест, много наподобяващ нашия „ОК“, но с показалец, който докосва вътрешната страна на палеца, е „десет“ и т.н. Изобщо съществува истинска кодова система на числата според положението на пръстите.

Необичайното е, че за да се означат числата под сто, се използва едната ръка, за да се посочат стотиците или хилядите, се използва другата. Така същият знак, изобразяващ „рога“, означава „четири“, ако е направен с едната ръка, „четиристотин“, ако е направен с другата. По този начин, комбинирайки дясната и лявата, могат да се изобразят десет хиляди числа! Нещо, което ние сега не сме в състояние да направим… Според Плиний Стари дори статуите можели да броят — тази на Двуликия Янус показвала с пръстите на двете си ръце броя на дните на годината, 365…

За съжаление статуята се е загубила и това наистина е много жалко — можеше да ни помогне да разберем какво се е правило с дясната и какво с лявата ръка. Всъщност днес не знаем как точно са се комбинирали. Според Ювенал с лявата се брояло от нула до сто, а с дясната се посочвали стотиците и хилядите. Точно обратното е достигнало до нас, написано от Беда, бенедектински монах от Ранното средновековие, който ни е оставил изключително ценен списък на римските знаци, като го е копирал от антични текстове.

От Беда между другото разбираме, че след като се премине числото 10 000 (което се посочва, като се отвори дланта все едно, че се прави знак „достатъчно“), за броенето се използвали други части на тялото: докосвало се сърцето (300 000), коремът (500 000), хълбокът (600 000), бедрото (800 000), талията (900 000)… Най-накрая един милион се показвал, като се съединят пръстите над главата, както правят балерините.

Единственото нещо, което можем да кажем, е, че от тази практическа римска система на броене са останали следи и днес, например в начина, по който се брои на някои пазари в Арабския свят.

Жената от сергията на месарницата сега вече наистина губи търпение: „Да вземем камъчетата“. Повиква роба си и го кара да й донесе abacus, сметачната машина на римляните. Тя представлява джобно сметало, направено от бронзова плоча с равномерни прорези, в които се движат сферични главички. Тези сфери са наречени calculi, тоест камъчета (защото именно с камъчета децата се научавали да смятат). Ето защо днес говорим за калкулиране или за калкулатор… С бързи движения продавачката премества сферите и поставя abacus на два сантиметра от носа на клиента. „Както и да извърташ, сумата, която ми дължиш, все е четири сестерции!“

Продължаваме нашата обиколка под навесите на Forum Boarium. Сега се намираме в неговата най-важна част — сектора, в който се продава едрият рогат добитък. Пред нас навесите са изчезнали, намираме се на площад в площада. Наоколо е истинско море от рога. Чува се оглушително мучене. Пресичаме главния „булевард“ сред гъмжило от мъже и роби, заети с продажбите. Въздухът е наситен с острата миризма на животни и често с неприятно усещане настъпваш нещо меко (изпражненията са навсякъде). Облягаме се на дървена ограда — воловете и кравите, които виждаме, не са съвсем като нашите. Всички са по-ниски, по-малки. Така е и навсякъде в Империята. Ако древен римлянин можеше да посети наша ферма, щеше да остане поразен от размерите на животните ни. Кравите биха му се сторили огромни, също и свинете (надарени и с повече гърди, резултат от съвременната селекция, за да могат да хранят повече малки наведнъж и да увеличават добива). Дори конете щяха да им изглеждат гиганти. Римските са много по-дребни от нашите. Приличат на едри понита, въпреки че имат по-голяма издръжливост и са идеални за неравни терени, по които съвременните „големи“ коне биха се изморили по-бързо и лесно биха окуцели.

Римляните имат животни, които ние бихме оценили веднага. Прасетата например често са оставяни полусвободни в близост до горите, където се чифтосват с глиганите. Резултатът е хибрид с много вкусно месо.

Възбудени викове привличат нашето внимание. Напрежението е осезаемо. По традиция при продажбите на животни цената е обект на истински пазарлък. Около продавача и купувача се събира неизбежната малка тълпа любопитни и специалисти. Но събралата се тук е специална. В този момент пред нас завършва продажбата на внушителен (според римските разбирания) бик. Държат го двама роби, които здраво стискат пръстена на носа му. Присъстваме на сделка, каквото днес не можем да сключим — животното ще бъде принесено в жертва на божество. На едно източно божество, Митра.

Купува го известен патриций. В неговия имот се намира митреумът, храм във формата на пещера, където редовно се събират всички събратя. Принасянето в жертва на бик е нещо необикновено, което може да се види само на тържествените императорски и „държавни“ церемонии. Но то е и един от основните ритуали в религията, свързана с Митра.

По очевидни причини патрицият не иска да присъства. Неговият доверен освободен роб договаря покупката, а всички знаят колко е опитен в това. Затова се е събрала малка тълпа любопитни. Продавачът хвали качествата на биковете си, рядката им порода, своята работа, дългия път, изминат дотук. Но пред себе си има истински експерт в ораторското изкуство, истинска лисица, както твърдят мнозина. Способен е да открие и най-малката пукнатина в позицията на противника и така да извърти нещата, че да го накара да изпадне в противоречие. Тонът се повишава, мимиката на противниците става почти театрална, както го изисква традицията. Най-накрая отстъпва продавачът — разбрал е, че има пред себе си представител на влиятелен човек. Но от друга страна, прекрасно знае, че в бъдеще ще може да използва проявената щедрост, когато отиде в дома на патриция в качеството си на клиент, за да му иска услуга. Всичко завършва със стискане на ръцете и усмивки на зяпачите. Спечелили са и двамата…

Тълпата се разотива и ние я следваме. Озоваваме се в противоположната страна на пазара. По пътя виждаме на сергиите животни, които никога не бихме очаквали да намерим тук. Таралеж, паун, кадънка, костенурка, папагал, фламинго.

Вниманието ни е привлечено от сергия, различна от другите — никакво месо, окачено на куки, никакви кафези с животни, само керамични съдове, строени в редица. Какво ли има в тях? Продавачът ни подканва да отворим една. Внимателно вдигаме капака. Вътре съдът е тъмен, изглежда празен. После забелязваме нещо, което се движи на дъното. Прилича на мишка. Това са сънливци. Римляните ги отглеждат и угояват в тези специални амфори с отвори, за да дишат, и с един интересен малък улук, изработен върху вътрешната страна на съда, който се изкачва като вита стълба. Целта му е да накара животното да се движи (нещо подобно на колелото в кафезите на хамстерите). Сега един ленивец се е изкачил до върха и ни наблюдава с черните си лъскави очи и симпатичната си муцунка. Трудно ни е да си го представим опечен. И все пак римляните го смятат за голямо лакомство.

Това не е единствената изненада на този пазар. На тезгяха до нас има дори две маймуни. Дошли са тук от Африка. Вързани с каишка на врата, те се разхождат нервно нагоре-надолу, като се мъчат да ухапят две момченца, които ги дразнят. Може би ще отидат в градината на domus на някой богаташ, който иска да впечатли гостите си. Не е изключено обаче да ги изненада по друг начин, като им ги сервира сготвени по време на пир…

Всичко най-хубаво се стича в Рим

След като излизаме от пазара, попадаме във вихър от цветове и миризми. Това е магазин за подправки. Прилича много на тези, които се виждат днес в Йемен или Пакистан. Вътре няма място дори да се обърнеш — навсякъде са поставени керамични купи и торби с всякакви билки и ароматни растения. В центъра са подредени бурканчета, съдържащи пъстри прахове, разположени така, че образуват конуси — жълти, черни, червени… Наистина сме учудени, че още в тази епоха е възможно да се намерят в магазин всякакви подправки, дори такива, които идват отдалеч чрез дълга верига размени.

Ето алое. Донесено е от далечната Малайзия и от Югоизточна Азия и се използва във фармацевтиката и козметиката. От същите места е и камфорът. Онези купи с канела ни говорят за много дълъг път, който води чак до Китай. Карамфилът идва дори от Малайския архипелаг. От Индия пък са пиперът, джинджифилът и индийското орехче. Все от Югоизточна Азия е и куркумата, прекрасна подправка за ароматизиране и оцветяване на храните.

Но как са достигнали дотук? Отговорът е на няколко метра от нас. Посещението на пазара ни е отвело близо до мост. Това е мостът Пробус, този, който е разположен най на юг от осемте моста в Рим (деветият, прочутият Милвий, който днес е вътре в града, през римската епоха се е намирал сред полето). Изкачваме се по него и след като стигаме до най-високата му част, се надвесваме. Пред очите ни е Тибър. Русият Тибър, както го наричат римляните. Всъщност той е жълт заради наносите, които дължи на река Аниен — тя се влива в него малко извън Рим. Поглеждаме към хоризонта и виждаме на бреговете на реката хора, които ловят риба, момчета, които скачат във водата, лодкари, които акостират. Червените покриви на столицата не се забелязват оттук. Рим изглежда съвсем бял със своите храмове, дълги колонади и insulae.

В долината по двата бряга се редуват постройки с особена форма — не вече къщи и храмове, а ниски и дълги сгради. Приличат на промишлени предприятия. Това са horrea, големите складове на столицата, нейният „слой мазнини“, където натрупва резервите си: амфори вино, амфори зехтин, зърно, мрамор… Всякакви суровини стигат до тези сгради, дълги стотици метри, на няколко нива, включително и подземни. Зад складовете се забелязва нещо издигнато, като силует на хълм, който едва се показва. През следващите векове този „хълм“ ще нарасне значително и ще се извиси над покривите. Сега е известен като хълма Тестачо, но не е осмият хълм на Рим. Всъщност това е… натрупан боклук! Съвременният му вид е внушителен: висок е 35 метра (50 над морското равнище) и покрива 20 000 квадратни метра. Съставен е изключително от чирепи, парчета от амфори (testaceus, откъдето идва съвременното Тестачо, тоест „направен от чирепи“). Смята се, че тук има повече от 40 милиона фрагменти!

Амфорите били използвани почти изцяло за пренасяне на зехтин. Тъй като керамиката се напоявала с олиото, съдовете не можели да бъдат използвани отново. Освен това ставали изключително тежки — можели да пренасят до 70 килограма зехтин, а веднъж изпразнени, тежали цели 30! Единственото разрешение било да бъдат счупени. Тези амфори били „празните шишета“ на онова време. Натрошавали ги и подреждали парчетата като тухли. За да се избегне лошата миризма на останалия по тях зехтин, робите хвърляли отгоре вар, чието предимство е, че „циментира“ парчетата и ги споява помежду им, като дава стабилност. Както ще открият археолозите, във вътрешността на хълма Тестачо почти няма пръст — всеки кубически метър съдържа не по-малко от 600 килограма отломки от амфори…

По времето на Траян натрупването все още не е много голямо. Но с течение на времето размерите му ще станат зрелищни. Отдалеч ще придобие, както се каза, вид на хълм. Отблизо обаче склоновете му ще са „ръбести“ на вид и ще напомнят повече стъпаловидна пирамида на маите, чиито блокове са съставени от купчини отломки.

Почти всички амфори за зехтин на хълма Тестачо идват от Испания и по-точно от Андалусия. Достатъчно е да си кажем, че ежегодно един жител на Рим консумира повече от 22 килограма зехтин (за храна, но и за осветление, в козметиката, за лекарствата, при религиозните ритуали и т.н.), за да разберем циклопските размери на тази търговия.

Хълмът Тестачо е истински паметник на трафика в Рим, косвен свидетел на огромното количество продукти, които са пристигали във Вечния град през цялата тази епоха.

Сега пред очите ни е сложният механизъм на снабдяване на столицата на Империята. По бреговете срещу horrea са акостирали дълги редици гемии и шлепове. Други чакат своя ред. Завързват ги за брега за ниски колони с форма на животински глави. Разтоварват стоките, като използват мостчета и дървени маси, свързани със зидани рампи на бреговете. Движението на роби и стоки не спира през целия ден. Но също и през нощта, на светлината на дълги редици фенери — по това време пристига зърното.

Гемиите и шлеповете не са прекосявали морето. Тежките товарни кораби не могат да плават по Тибър, тъй като газят прекалено дълбоко. По-големите (в състояние да пренасят 10 000 амфори) разтоварват стоката в открито море, средно големите успяват да стигнат до брега и влизат в необикновено голямото пристанище с форма на шестоъгълник, построено от Траян. Оттам стоките, натъпкани в големи складове, се натоварват на гемии и шлепове, теглени от брега от двойка волове, и се изкачват по Тибър до Рим. Движението е непрекъснато, без аналог в античния свят, организирано от сигурни корабни компании.

Рим командва като голям мозък, но за изхранването си зависи от останалата част на своето „тяло“, провинциите. Като изгладняло чудовище той всмуква и поглъща всичко, което идва от тях. Отвсякъде, от Британия до Египет, непрекъснато пристигат кораби, пълни със зърно, зехтин, вино, мрамор, калай, злато, олово, коне, дървесина, кожи, сребро, лен, коприна, роби… Дори диви зверове за амфитеатрите. Не съществува продукт, използван в древността, който да не е минал през пристанището на града. Точно като в някой днешен мегаполис.

Данните са главозамайващи. Достатъчно е да си представим, че ежегодно в Рим пристигат с кораби 200 000–270 000 тона зърно. Поразително е, че средно един от пет кораба, пренасящи жито, потъва или губи товара си в морето. Това са стратегически товари и от политическа гледна точка. За да предотвратят глада, дължащ се на липсата на жито и хляб, а оттам протестите и народните бунтове в центъра на Империята, в Рим е създадена обществена структура със задачата да осигурява основната храна на народа. Това е аноната — администрацията, занимаваща се с общественото изхранване. Веднъж в месеца се разпределя безплатно зърно. Но не на всички жители — тези, които имат право да се наредят на опашка, са само римските граждани, мъжете с римско жителство. Системата напомня дажбите по време на война. Един от разпределителните пунктове се нарича Minucia Frumentaria — това е голям площад с колонада. Отговорните лица раздават дажбите зърно от високи плотове, като използват и modius, нещо като контейнер със стандартна мярка. Той напомня малко буре с железен кръст, който свързва четирите точки на ръба (мярка, която гарантира „официалния“ обем на разпределяните количества). До няколко поколения преди нас в селата ни също са използвани modius-и (крини) с други имена, според областите, и лесно може да се намерят на антикварните пазарчета — те са истински „археологически находки“ от историята на земеделието, но малцина си дават сметка за това. За да се изравни повърхността на зърнената храна така, че да съвпадне с ръба на крината, се използва инструмент със специално име — rutellum.

Трябва да се каже, че римската държава подпомага много гражданите, преди всичко най-нуждаещите се, с безплатно (или на ниска цена) раздаване на храни от първа необходимост, като хляб, брашно, зехтин, варива, месо… От тях се възползват 150 000–170 000 семейства, тоест около една трета от цялото население на столицата на Империята!