Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (15) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

9,00 ч.
Нечовешкото лице на insulae

Отново се намираме на площадката и започваме да се качваме по стълбите. Като си помислим, има нещо нередно в това, което видяхме току-що. Учудва ни, че богат човек предпочита да живее на първия етаж в сградата, а не на високите етажи, където е по-спокойно, има по-малко шум и преди всичко се разкрива невероятна гледка към покривите на Рим.

И все пак така е навсякъде в Империята — този, който живее на най-високия етаж, е беден, докато човекът, който заема партера, е заможен. Точно обратното на днес. Защо?

Причините са прости. Преди всичко съществува едно очевидно затруднение — няма асансьори, следователно колкото по-нависоко живее някой, толкова повече стълби изкачва… Не е за пренебрегване и проблемът със сигурността. Строителството е в ръцете на спекуланти без много скрупули — колкото по-нагоре се изкачва човек, толкова по-нестабилен става градежът и по-голям рискът от срутване (да не говорим за течението и дъжда, който прониква в къщата). И най-после заради разпространената употреба на мангали и газени лампи пожарите са много чести. Този, който живее на ниските етажи, може да се спаси по-лесно, като избяга, този на високите — не. Наемателят, обитаващ покрива заедно с гълъбите, по всяка вероятност последен ще забележи пламъците и ще умре по ужасен начин. Ювенал пише така: „Вече гори третият етаж, а ти още не знаеш нищо. От партера нагоре цари безредие, но ще изгори последен нещастникът, когото само керемидите защитават от дъжда, който живее там, където влюбените гълъби идват да снасят яйцата си“.

Общо взето, това „вертикално“ разделение на жилищните сгради продължава да съществува до деветнайсети век. На „благородническия“ етаж живее аристократът и заможният. Но полека-лека, колкото се отива по-нагоре, апартаментите са заемат от семейства с все по-малки доходи. Днешното социално разделение по „квартали“ тогава е било по „етажи“.

Продължаваме да се изкачваме в сградата стъпало по стъпало. Изведнъж, няколко метра над нас, онова, което ни приличаше на обикновено високо говорене, преминава в свада. Виковете привличат вниманието на другите наематели и те надничат по стълбите. В средата на площадката стои набита жена с гарваново черни коси, отчасти разпилени по раменете й. Тя препречва пътя на трима мъже. Тъмните й очи пламтят от гняв. С едната си ръка притиска дете на няколко месеца, а с другата разсича въздуха с решителни жестове, съпровождащи силния й глас. При всяко движение едрите й гърди се поклащат неприлично под туниката. Видно е, че е жена от простолюдието, свикнала да действа грубо и открито.

Зад открехнатата порта на апартамента в полусянката се виждат само многото изплашени очи на другите деца. Тримата мъже стоят неподвижни, без да говорят. Първият „рунд“ без съмнение е спечелен от нея. Ясно е, че двама са обикновени портиери, които изпълняват ролята на телохранители. Третият, този в центъра, трябва да е причината за всичко. Той е висок, слаб, с орлов нос, с хлътнали бузи, завит с тъмночервено наметало, което обгръща раменете му два пъти. Това, което смущава в него, е безчувственият му, леден поглед. Поглед на хищник, на човек, който търси някаква плячка. Тъй или иначе, накрая той ще излезе победител. Причината за този бурен скандал е нещо много „актуално“ — повишаването на наема…

Една къща в Рим струва четири пъти повече, отколкото в останалите части на Италия, както подчертава професор Ромоло Аугусто Стачоли. Ще имаме възможност да се върнем към тази „модерност“ в проблемите на древния град.

Бие на очи, че положението на този, който няма много средства, е драматично. Начините на действие са безкомпромисни. За да принудят наемателя да си плати, може дори да му зазидат входната врата или да махнат дървената стълба, по която стига до жилището, като така го отстранят от къщата, докато не се появят сестерциите… Очевидно това са крайни случаи, но свидетелстват, че собствениците не си играят, когато става въпрос за пари.

По точни данни, когато се преразглеждат договорите за наемите, улиците на Рим се изпълват с изгонени от къщите си семейства, които си търсят нов дом. Истинско социално „бедствие“, с което нито един император не е могъл да се справи.

Защо в Рим къщите струват толкова много?

Веригата на пренаемането

В Рим всяка insula има собственик. Но него трудно ще го видите да идва да събира парите — „мръсната“ работа я извършва друг човек. Той е професионален администратор. Между двамата е сключен договор — собственикът дава под наем всички високи етажи на администратора за пет години и в замяна иска „само“ арендата на апартамента на партера, който често има вид и цена на истински патрициански domus. От своя страна администраторът трябва да се грижи за вида на сградата, да се занимава с поддръжката й, да намира наематели за апартаментите, да разрешава споровете и най-накрая да събира вноските за наема.

Разбира се, неговата работа не е приятна, но печалбите му са значителни. Ако собственикът му даде под наем цяла insula за 30 000 сестерции, той посредством пренаемането взема поне 40 000… Това обяснява защо в Рим всеки апартамент е толкова скъп. Но обяснява също така защо се правят толкова големи insulae — колкото по-високи са те, толкова повече апартаменти имат и следователно се печели повече.

Според Жером Каркопино по времето на Юлий Цезар, около 170 години преди годините, които описваме, обикновен дом струвал 2000 сестерции, сума, с която бихте могли да си купите в епохата на Траян цяло имение във Фрозиноне.

Лесно е следователно да си представим печалбите: например Цицерон ежегодно получавал огромната сума от 80 000 сестерции единствено от наемите на апартаментите в insulae.

Всичко това обаче предизвиква нещо чудовищно в Рим. Трудността да плащат наема на къщата, както коментира професор Карло Паволини, принуждава много хора на свой ред да преотдават под наем стаите от апартаментите си, които не са им необходими… Така се стига до верига от пренаемани помещения, които се умножават на всеки етаж.

В случая с нашата insula всичко това е много ясно. Една и съща стая бива преотдавана под наем на цели семейства или отделни хора, като се разделя на по-малки помещения с обикновени преградни стени. Така се създава следният перверзен механизъм: колкото по-нагоре се върви, толкова е по-голяма бедността, толкова повече помещения са пренаемани, толкова по-гъсто населени са жилищата, толкова по-чести са теснотията, мръсотията, дървениците… Най-накрая, на върха, съжителството се превръща в борба за оцеляване.

За поддържане на реда има цял отряд надзиратели, състоящ се от роби и портиери, ръководени от роб началник. Именно някои от тях срещаме по стълбите. Те се втурват към площадката, където тече свадата, която вече оставихме зад гърба си няколко етажа по-долу — всъщност виковете на жената са се смесили с тези на други наематели. Протестът заради увеличението на наема всеки момент ще прерасне в сбиване…

Третият свят на високите етажи

Продължаваме нагоре. Стъпалата са от неизпечени тухли, поставени в редица като книги. Струва ти се, че вървиш по рафтовете на библиотека. Колкото повече се изкачва човек, толкова те стават по-високи, мръсни и нащърбени. Тук ремонт не е правен кой знае от кога. Стените са все по-зацапани, покрити с петна и драсканици. Дори въздухът, който дишаме, е променен — носи се миризма на застояло, на изгорели дърва, на храна, готвена часове преди това, всичко това смесено с остра смрад на мръсотия. Сякаш сме влезли в някакъв кръг на ада.

Поради липса на място хора живеят дори на площадката на стълбището. Цялото пространство е задръстено с дрехи, окачени на въжета и греди. Има малки изгасени мангали, счупени стомни, парцали, смачкани обелки от плодове, покрити с мухи. Тези площадки приличат на някакъв базар на живота — в полумрака лампа осветява силуета на седнало мълчаливо на земята голо дете, което те гледа с черните си като въглен очи, или лицето на старец, който спи, увит в мръсна завивка. На няколко педи едно от друго се срещат началото на едно съществуване и краят на друго, обединени от една и съща воняща мизерия.

На всяка крачка чуваме различни гласове. Вратите са изработени от толкова лошокачествено дърво, че „филтрират“ голяма част от живота, който тече във вътрешността на жилището. Така в разстояние на няколко метра се редуват смехът на мъж с непрекъснатия плач на дете, разгорещеният спор на две жени с интимността на секса — ритмичното пъшкане, което чуваме отвъд една врата, е недвусмислено. Може би са съпруг и съпруга? Мъж със своята робиня? Това, което поразява на тези етажи, е тоталната липса на неприкосновено лично пространство…

Открехваме притворена врата. Нейното скрибуцане представлява истинска пееща „завеса“, която постепенно ни разкрива голо и бедно помещение, лишено от каквато и да било украса. Стените му са в един-единствен цвят — охра, има само маса с няколко табуретки наоколо. Нищо общо с апартамента от първия етаж — този прилича повече на вътрешността на колиба. Има и два сандъка и върху тях глинени стомни. Малък скрин служи за шкаф, в който са сложени малко хляб и сирене, увито в парче плат. Оригиналният план на този апартамент е променен напълно от преградни стени и завеси, за да се създадат много малки помещения за преотдаване под наем. Отместваме перде и откриваме стая „за един човек“ с постеля от слама на земята и изгасена лампа. „Гардеробът“ се състои от ръждясали пирони, забити в стената, от които висят сламена шапка, „пончо“ от кожа за предпазване от дъжда и няколко туники. Две стомни и платнена торба с храна висят, закачени на други пирони, явно, за да са далеч от плъховете и насекомите. Бихме могли да ги наречем „кухненски бокс“ в това миниатюрно пространство…

На друго „местенце“ жена е седнала на леглото и кърми бебе. Близо до нея има люлка от преплетени пръчки в окаяно състояние със сламеник от сухи листа.

Тук няма стъкла на прозорците. Само наемателите от първия етаж са в състояние да си ги позволят. На тези етажи се използват прозрачни парчета кожа, платна или дървени капаци. Това означава, че за да имат малко светлина, трябва да отварят прозорците и да понасят студа и вятъра. Най-лоши са дъждовните дни, когато са принудени да затварят всичко и да стоят в полумрак. Тогава се появяват многобройни глинени лампи или лоени свещи. В резултат всички помещения се изпълват бързо с тяхната миризма и с неосезаем дим, пълен със сажди. С течение на годините върху стените и всички повърхности се отлага тънък слой тъмна патина, която никой не си прави труда да почисти и която прави тези жилища още по-нехигиенични.

Кой обитава високите етажи на insulae? Основно „мускулите“ на Рим, тоест тези, които допринасят за всекидневното функциониране на града: роби, работници, зидари, заетите в транспорта или в снабдяването на дюкяните и пазарите. Живеят скромно заедно със семействата си. Освен тях има и учители и дребни занаятчии.

Малко по-долу са по-заможните римляни, например служителите в администрацията на Рим или в частните предприятия.

На партера обаче живеят тези, които имат много пари: богаташи, предприемачи, забогатели търговци, строители, членове на общинското управление или хора, които работят в тесен контакт с императорската и сенаторската власт. Това е малката градска аристокрация, която, разбира се, не диктува законите в Империята, но реално управлява по улиците и в сградите на своята столица.

Към този елит от „партера“ трябва да добавим съдържателите на дюкяните, които по практически причини често живеят в малки помещения зад работното си място или в тесни пристройки.

Тази моментна снимка отразява социалната структура на римските insulae.

Стигнали сме вече до последната стълба, която води към таваните. Тук всичко е от дърво, което заплашително скърца при всяка стъпка. Веднага се разбира, че това ниво на insula не е било предвидено от архитектите. То постепенно е било добавено впоследствие с дълга серия от „подобрения“, чиято цел очевидно е да се увеличи броят на помещенията, за да нараснат и печалбите. Ако използваме модерния израз, ние се качваме на незаконно построен етаж.

Разминаваме се с момче, което трябва да е на около двайсет и пет години. Държи в ръка глинен съд, който носи умело, без да разлее нито капка. Симпатично е, с живи очи и ни се усмихва, когато минава покрай нас — така забелязваме, че му липсват много зъби, вероятно заради лошото хранене. Животът на наемателите от последните етажи на insulae не е лек. Налага им се да хитруват и да използват всяка предоставила им се възможност. Даже и най-обикновената. Момчето бързо слиза по няколко стъпала, оглежда се и се шмугва в стаята на временно отсъстващ наемател. Отваря малка капандура и с бързо движение изпразва съда през прозорчето… Това беше нощното му гърне.

С големи крачки се качва обратно и ни намига, когато се разминаваме. Успял е да си спести всичките стълби до входа, където е трябвало да изхвърли гърнето в голямата делва (dolium). Ако някой протестира, ще бъде обвинен другият наемател… Последствията могат да бъдат и много тежки. В Рим съществува специален закон, забраняващ да се хвърлят урина и изпражнения от жилищните сгради. И той е много строг. Наказанията зависят от резултата на „бомбардировката“ — дали са изцапани само дрехите, или е причинена физическа щета (дори и косвено)… Така разбираме, че всъщност в императорски Рим опасността да ти се изсипят на главата изпражнения или урина присъства навсякъде и не щади никого…

Ако не съществуват тоалетни на високите етажи, то това се дължи преди всичко на факта, че водата не достига до горе. Тя се изкачва най-много до партера или до първия етаж и често след нейната употреба (градини, вани, приготовление на храната и т.н.) бива използвана за измиване на тоалетната. Смущаващото за нас е, че вследствие на тази практика кухнята и тоалетната често се намират в едно и също помещение, както са установили археолозите на много места. Колкото и нехигиенично да изглежда, хората са удовлетворявали нуждите си на малко разстояние от мястото, определено за приготвяне на храната. За щастие в римската епоха никой не знае за съществуването на бактериите…

Липсата на вода на високите етажи на insulae обяснява и друга характерна черта на тези сгради — мръсотията. Да донесеш вкъщи ценната течност от чешмата в квартала или дори от двора, като я изкачиш нагоре по всичките стълби, е много трудно, така че малцина я „хабят“, за да мият подовете. Вследствие на това последните етажи са покрити с кора от многогодишна, понякога десетилетна мръсотия.

Все пак нерядко водата успява да се качи до някой етаж благодарение усилието на робите. Четем за това в комедия на Плавт, който ни разказва как собственик контролира дали робите му са изпълнили ежедневната си задача да напълнят с вода осем големи глинени делви. А и законът задължава гражданите да държат резерви в къщите си — след големия пожар в Рим при Нерон всички трябва да имат вода за всеки случай.

Освен това в insulae има и „разносвачи“ на вода — aquarii. На теория те я доставят навсякъде в сградата, но на практика от това се възползват само богатите или хората със средно високи доходи. Тези разносвачи стоят на самото дъно на социалната стълбица, те са „последни сред робите“. Всъщност техният труд е много тежък. Заедно с портиерите (ostiarii) и метачите (scoparii) разносвачите били смятани до такава степен за свързани с функционирането на сградите на императорски Рим, че при смяна на собствеността били продавани заедно с постройката.

Сега отваряме последната врата, тази, която е най-високо в insula. Вътре помещението е тъмно и топлината, въпреки че е още сутрин, е задушаваща. Намираме се точно под керемидите на покрива и се налага да вървим наведени. Тук-там малките процепи на лошо свързаните керемиди пропускат косо лъчите на слънцето, които образуват удивителна светлинна „колонада“. Но когато вали, колоните отстъпват мястото си на също толкова струйки вода… Това е наемателят, който живее в най-малък комфорт от цялата insula. На земята се забелязват само една-две дрипи, счупена лампа и няколко предмета.

Внезапно в стаята се разнася шум от пляскане на крила. Това е гълъб, който се присъединява към своята любима в гнездо, разположено между пукнатините на керемидите, и двамата започват да гугукат. Гълъбите са вече обичайно явление в императорски Рим. Техните ята прелитат над храмовете и площадите, като предлагат същите представления като в днешно време. Човекът, който живее тук, не ги е изгонил, вероятно защото му правят компания.

Не знаем с какво се занимава наемателят на тази миниатюрна „мансарда“, може би е някакъв работник. Със сигурност е най-беден от всички в сградата, но въпреки това има нещо, което никой друг наемател не притежава — една от най-красивите гледки към Рим. През отвора, където гнездят гълъбите, се разкрива изцяло столицата на Империята. Червените покриви на insulae, струйките дим от току-що заработилите терми, статуите от позлатен бронз, които се показват между къщите, храмовете със снежнобелите колони и короната от тъмнозелени гори около града предлагат панорама, за която всяка агенция за имоти би платила огромна сума. Това е град на върха на разцвета си, който пулсира и живее. И точно натам се отправяме сега, към неговите улици и към хората, които ги изпълват.

Любопитни факти

Рим като голям къмпинг?

След като разгледахме голямата къща от императорската епоха, вече можем да проумеем много неща от живота около нас. Например защо улиците са толкова оживени и къде отиват всички тези хора?

Може би по-лесно ще разберем живота в Рим, ако го сравним с огромен къмпинг. Знае се, че на къмпинг палатката служи само за спане или за преобличане — тя е малка, има място само за постеля (спален чувал и малък дюшек), в ъгъла се поставя раницата или сака с дрехите. Няма баня, нито душ, нито кухня. За да се изкъпеш, трябва да отидеш на общите душове, за физиологични нужди се използват външните тоалетни, а за хранене или си приготвяш нещо набързо върху барбекюто пред палатката, или търсиш ресторант някъде наоколо. В интерес на истината има палатки, снабдени с душове, бани и малки кухни, но те са рядкост, големи са и са скъпи. Мнозинството от хората използват палатката само за спане.

Е добре, точно за това им служат на древните римляни жилищата — те са малки, тъмни, без баня и тоалетна, без вода, нито кухня (ако има кухня, тя е толкова елементарна, че е почти като обикновено барбекю). Само малцина богати в domus-ите или на партерите в insulae разполагат със сервизни помещения, но те не се различават особено от тези в големите палатки по къмпингите.

И така, огромното мнозинство от жителите на Рим е принудено да излиза от дома си, за да се възползва от обществените услуги точно като на къмпинг. За да се изкъпят, римляните отиват в термите, за нуждите си използват тоалетните по улиците, за да се нахранят, сядат в thermopolium или в някоя popina — и двете съответстват на нашите барчета и заведения за бързо хранене. Няма какво да се чудим, че мнозина търсят и начин да се нахранят гратис, като накарат някой да ги покани.

Ето защо улиците на Рим гъмжат от народ — към хората, които всеки ден отиват на работа, изпълняват поръчки или пазаруват, се прибавят всички онези, които желаят да се възползват от споменатите обществени услуги.

За да разберем по-добре живота в столицата на Империята, бихме могли да дадем и друг пример: Рим всъщност е като една-единствена голяма „къща“. Спалнята ви се намира в insula-та на една улица, тоалетната (обществената) — на друга, душът (термите) дори в съседен квартал, кухнята (thermopolium) на съвсем различно място и т.н.

В тази въображаема къща съществува и „хол“. Това е Форумът, макар в действителност хората да си правят срещите из целия град, така че и „холът“ е по малко навсякъде.

Обикновено тези, които нямат какво да правят, трудно остават затворени в малките и тъмни жилища. Те тръгват по улиците и направо ги задръстват — императорски Рим е пълен с безделници.

Следователно може да се заключи, че всички граждани използват Рим точно както ние използваме къщата си. Самият Рим е тяхната къща… Същото се случва във всички големи градски центрове на Империята. Това е начин на живот и на употреба на града, какъвто вече не познаваме.