Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума (6)

5

Аманда гледаше часовника. Известно време се почуди, дали когато звънне последният звънец, кошмарът щеше да е свършил. Нямаше причина обаче да се надява на това. Преместването й не беше започнало с първия училищен звънец, така че защо да свърши с последния?

И все пак таеше надежда. Та нали тъкмо последният звънец беше много важен не само за нея, но и за всички ученици в „Медоубрук“, а навярно и за учителите. Той си беше голяма работа — означаваше край на учебния ден, освобождаване, бягство, свобода от властта. Така че може би, само може би, този звънец щеше да обозначи собствената й свобода, бягството й от затвора на окаяното тяло на Трейси.

Ала в петнайсет и четиридесет и пет следобед Аманда Бийсън излезе от сградата на гимназия „Медоубрук“ в същото състояние, в каквото беше влязла и сутринта — като Трейси Девън. Затова и преосмисли очакванията си.

Тази сутрин се беше събудила като Трейси и нямаше да дойде на себе си, докато не се събудеше на следващата сутрин. Все някак трябваше да изживее остатъка от деня и нощта като най-голямата смотла във вселената. Взе решение, че днес ще си легне много рано.

Междувременно нямаше къде другаде да се дене освен в дома на Трейси. Затова и отиде на мястото, където децата, които се возеха с автобуса, трябваше да чакат. Този път позна един от пътниците — беше момче от класа на Трейси по обществени науки. Аманда не можа да си спомни името му, но й се стори, че той е някак готин, и затова реши да завърже разговор.

— Здрасти.

Момчето дори не се обърна да я погледне.

— Здрасти! — повтори тя, този път по-високо.

Той отправи поглед към нея.

— Какво?

Явно този нямаше никакви умения за общуване. Затова и Аманда започна с безопасна и гарантирано интересна реплика, която щеше да го накара да заговори.

— Направо не е за вярване колко много домашно ни натрупа госпожа Дейли, нали?

Зачака отговора му — пълно и искрено съгласие, мърморене или нещо такова. Вместо това обаче момчето се отдалечи и завърза разговор с друго момиче.

Е, какво беше очаквала? Те я мислеха за Трейси Девън. Само ако знаеха тези момчета кой всъщност стои до тях, щяха да бъдат поласкани, щяха да се надуват, да се фукат, да се опитват да я впечатлят. Тази мисъл й дари мъничко удовлетворение, ала Аманда все още се чувстваше потисната.

Автобусът пристигна и тя видя, че шофьорът е същият, който ги докара сутринта. Този път се погрижи да застане най-отпред в групата, за да се качи първа и да седне на по-предно място. Не искаше да върви между седалките, където някой можеше да я спъне.

Ала щом се отвориха вратите, тя отново бе изблъскана настрани и най-отзад в групата. И после вратите на автобуса пак се затвориха пред очите й.

Аманда се приближи да потропа, но този път не стигна навреме. Някой до прозореца я забеляза, но не каза на шофьора. Той просто се ухили и се оплези, когато автобусът потегли.

Аманда остана там разярена. Да не би този да беше сляп? Кой му беше дал да кара училищен автобус? Може би трябваше да каже на майка си — не, на майката на Трейси — да се оплаче в училището.

И ето че сега се налагаше да върви пеша до дома на Девън. Опита се да си спомни по кой път мина автобусът сутринта и реши, че всъщност знае как точно да стигне до къщата. Аманда обаче не познаваше квартала и поради това, естествено, зави два пъти в грешната посока и трябваше да се връща. И така, пътешествието, което с автобуса бе продължило не повече от десет минути, сега й отне повече от час.

Когато стигна улицата на Трейси, на Аманда й се стори, че може да си представи какво я очаква, като се прибере в къщата. Майката на Трейси щеше да е разтревожена. Когато Аманда се прибираше по-късно от обичайното при собствената си майка, понякога я заварваше готова да избухне в сълзи и да звъни в полицията, за да подаде сигнал за изчезнало дете.

Родителите на приятелите й също постъпваха така, реагираха прекалено пресилено, но понякога по различни начини. Спомни си как майката на Бритни се развика на дъщеря си и как Кейти биваше наказвана, ако три поредни пъти не успееше да се прибере навреме.

Може би майката на Трейси нямаше много да се разсърди, ако Аманда й обясни, че вината не е нейна и че шофьорът просто не я видял. Във всеки случай не очакваше с нетърпение срещата. Няколко минути в повече нямаше да променят кой знае какво и тя завървя по-бавно, възползва се от възможността да разгледа квартала, в който живееше Трейси.

Аманда живееше в по-старата част на града, където къщите бяха огромни и обградени от обсипани със зеленина дървета. Този квартал обаче беше от новите, къщите бяха модерни и хубави, макар и не така големи като онези в жилищния комплекс на Бийсън. Хрумна й, че Трейси не беше живяла тук, докато ходеха в основното училище.

Откъде знаеше това? Може би фактът, че се намира в тялото на Девън, я накара да се сети за нещо отдавна забравено — посещението в дома на Трейси по случай тържеството за седмия й рожден ден, когато бяха във втори клас. Тогава семейство Девън наброяваше едва трима души — Трейси и двамата й родители — и живееха в двустаен апартамент в зелен квартал. Явно се бяха преместили тук, след като се беше родила Седморката на Девън и родителите бяха усетили нуждата от повече пространство.

Трудно беше за вярване, че тя, Аманда Бийсън, царицата на гимназия „Медоубрук“, беше ходила на тържество по случай рождения ден на най-изтъкнатия никой в училището им — Трейси Девън. Аманда не можа да си спомни дали майка й не я беше принудила да отиде. Онова, което си спомняше, беше съвсем обикновен рожден ден с обичайните игри, тортата и свещичките…

Ала сега, когато мислеше за това, й се стори, че има същото усещане, което я осени и по-рано — че тогава Трейси е била обикновено, нормално момиче. Не беше приятелка на Аманда, но и не беше безнадежден чудак. С две думи — Аманда се питаше какво се бе случило във времето между онзи далечен момент и днешния ден. Някакъв инцидент? Или мозъчна травма?

Вече беше застанала на прага на дома на Трейси, затова си пое дълбоко дъх. Сетне натисна дръжката на бравата, влезе вътре и викна:

— Прибрах се! — Точно това правеше Аманда всеки ден, след като се прибереше от училище.

Но явно Трейси не постъпваше по същия начин. Госпожа Девън изскочи от една стая на горния етаж и застана на площадката над дневната.

— Тихо! — изсъска тя. — Момичетата спят! — После се върна в стаята, от която беше излязла.

— Съжалявам — измърмори на себе си Аманда и се затътри към кухнята.

Там, вкъщи, майка й сега й приготвяше малка следобедна закуска за след училище или, ако майка й я нямаше у дома, закуската вече я очакваше на плота. Щом зърна кутията с кексчета в кухнята на Девън, лицето й грейна, ала преди да си вземе едно, домашна помощница се появи.

— Не ги пипай, те са за момичетата!

— А за мен какво има? — попита Аманда, ала Лизи вече беше излязла.

Аманда зърна кошничка с ябълки на масата. Преброи ги набързо, установи, че са повече от седем на брой, и си взе една. Отхапа си парченце и се върна в хола, където се огледа.

На стената висяха снимки в рамки и, докато хрупаше ябълката си, се приближи, за да ги разгледа по-добре. Имаше една традиционна снимка на младоженци — виждаше се жена, която Аманда разпозна като по-млада версия на неприятната майка на Трейси, и мъж, който заключи, че е бащата на съученичката й. Имаше и друга фотография на вече по-възрастната двойка, грейнали от щастие край люлката, пълна със седем малки бебенца. Останалите снимки бяха все на седемзнаците по време на рождените им дни, имаше ги и поединично на различни възрасти. Една щеше да бъде достатъчна, хрумна й на Аманда, тъй като малките момиченца бяха напълно еднакви.

А къде беше Трейси? И тогава забеляза още една фотография, която изглеждаше като рамкирана картичка от предходната Коледа. Седемте усмихнати малки момиченца Девън се бяха подредили в редичка пред родителите си. Аманда се вгледа по-отблизо и забеляза Трейси, наполовина скрита от коледната елха. Странно, всички останали се виждаха прекрасно, ала Трейси изглеждаше някак размазана.

Явно беше, че съученичката й не е звездата в семейството си, нито дори пълноценен участник. В стаята нямаше абсолютно нищо друго, свързано с нея — нищо от сорта на вещите, които Аманда можеше да види в собствения си дом и в домовете на приятелите си. Нямаше трофеи, награди или панделки за отличия, нямаше медали, статуетки на гимнастици или на състезателки по фигурно пързаляне.

Въпреки предишната си липса на интерес по отношение на Трейси Девън, Аманда откри, че й става любопитно какво представлява това момиче. Качи се горе в стаята, в която се беше събудила тази сутрин. Тук несъмнено щеше да открие някакви следи от живота на Трейси.

Спомни си, че сутринта не видя нищо по стените, а това си беше странно. Повечето момичета, които познаваше, имаха плакати на рок звезди, коне, на актьори от популярни телевизионни сериали, такива неща. Стените в стаята на Трейси обаче бяха голи. Аманда провери по лавиците, в чекмеджетата, дори под леглото, ала след двайсет минути, прекарани в търсене, тя беше напълно объркана. Не намери нищичко, което поне мъничко да й подскаже каква е Трейси Девън. Нямаше книги, компактдискове, нито списания.

Ала най-накрая претърсването даде резултат. Зад шкафа на Трейси, под коша за пране, тя откри розова тетрадка. С детски почерк на корицата беше надраскано: „Трейси Девън. Моят дневник. Недей да четеш!“

Аманда пренебрегна забраната. Седна на леглото на Трейси и отвори дневника на първата страница.

Мило дневниче, сега съм на седем години! Вкъщи имаше тържество и дойдоха всичките ми приятели. Ядохме шоколадова торта с розови рози отгоре. Получих много подаръци. Но мама и тате казаха, че трябва да изчакам цял месец, преди да получа най-големия си подарък. Ще ми подарят съвсем истински бебенца! Надявам се всичките да са момиченца. Момчетата са гадни.

Аманда отгърна на следващата страница.

Мило дневниче, имам 100 точки на теста по правопис! Мама ме заведе да ям сладолед. Татко каза, че съм най-умното момиче в целия свят!

И на следващата страница:

Мило дневниче, днес имах час по плуване. Учихме как да се гмуркаме. Беше забавно.

Според написаното в дневника й Трейси определено изглеждаше като нормален човек, помисли си Аманда. Всичко това бе толкова нормално, че чак беше досадно. Тук нямаше да научи нищо интересно. Затвори тетрадката и я захвърли на пода.

Разбира се, в действителност това нямаше значение. Аманда беше напълно уверена, че на сутринта ще бъде свободна от тази мрачна клетка, така че кимаше кой знае каква нужда да опознава добре момичето. Застана пред огледалото и се застави да погледне Трейси.

„Това огледало май не е много чисто“, рече си. Отражението й се стори замазано. Което пък си беше хубаво, реши Аманда, като се замисли колко ужасно изглежда Трейси.

Ненадейно я осени една идея и тя без малко да се усмихне за пръв път през този ден. Беше се сетила с какво да уплътни времето си и в действителност да направи едно добро дело, докато е тук. (Не че да върши добрини й беше навик, ала реши, че може би ще бъде възнаградена от по-висши сили и ще излезе от тялото на Трейси дори по-скоро.)

Имаше нещо много важно, което можеше да свърши за това бедно момиче — можеше да направи така, че Трейси да изглежда по-добре! Сега, точно в този ден, докато имаше контрол над тялото на Девън, можеше да си направи модна прическа, да се сдобие с хубави дрехи, гланц за устни и може би малко руж, за да освежи бледата си кожа. Така щеше да помогне и на себе си — ако Трейси не изглежда така жалка, Аманда нямаше да се тревожи, че ще я съжалява, и да изпадне повторно в подобна ситуация.

Вече знаеше, че Трейси не носеше в себе си никакви пари, а и не беше открила пари, докато претърсваше стаята, ала ако съдеше по къщата, можеше да заключи, че семейството не е бедно. Аманда тръгна да търси майката на Трейси.

Намери я в стая, която не беше виждала преди — уютно кътче с телевизор. Госпожа Девън седеше на канапето и говореше по телефона, докато разлистваше нещо, приличащо на каталог за дрехи.

— Лайла, тези неща са толкова сладки! — каза с писклив глас тя. — Момиченцата ми ще бъдат очарователни тази зима. Ще поръчам еднакви малки розови шапчици и ръкавички с един пръст…

Ако това беше нейният дом, Аманда щеше просто да я прекъсне, ала тук, потропвайки нетърпеливо с крак по пода, тя зачака разговорът да свърши, за да заговори. И без това трябваше да реши как да се обърне към тази жена. Нямаше идея как я нарича Трейси. Мамо? Мами? Майко?

— Върви да отвориш вратата, Лайла, ще те изчакам — каза госпожа Девън.

И Аманда се пробва:

— Мамо? — Не последва отговор, а жената отгърна страницата в каталога. — Мами? — каза тя. — Майко?

Жената вдигна глава и безизразно погледна Аманда.

— Каза ли нещо?

— Просто се зачудих дали можем да отидем на пазар?

— Какво? Къде да отидем?

— На пазар. Можем например да отидем в мола.

Госпожа Девън реагира така, сякаш Аманда предложи екскурзия до Луната:

— В мола?

— Да. Не в големия на магистралата, а в другия, срещу „Медоубрук“… — Гласът й отслабна, когато изражението на госпожата от объркано се смени с невярващо и сетне с нещо, много наподобяващо на гневно.

— Ти полудя ли? Да не си изгуби ума? Не ставай смешна! Нямам време за пазаруване. Горе ме чакат седем деца!

На върха на езика й беше да каже: „Ти имаш осем деца!“, ала приятелката на госпожа Девън се беше върнала на телефона.

— Да, Лайла, тук съм. Трябва само да изтичам до аптеката, за да купя витамините на момичетата. Разбира се, че можем да пием кафе. Помощничката ми е тук и момичетата си подремват. Добре, ще се видим след десет минути.

Аманда остана поразена. Когато госпожа Девън затвори телефона, тя я зяпна яростно и попита:

— Имаш време да се видиш с приятелката си, но не можеш да ме заведеш на пазар?

Ала майката на Трейси я подмина, като че ли тя дори не беше там.