Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума (4)

3

Беше съвсем обикновена класна стая, не по-различна от останалите в сградата. На едната стена висеше огромна карта, на другата бяха поставени лавици с книги, чиновете бяха подредени в редици, а най-отпред имаше едно по-голямо бюро, зад което седеше жена.

— Трейси! Колко е хубаво да те видя.

На Аманда й се стори, че това е странен поздрав като за учител, особено пък като имаше предвид как учителката натърти думата „видя“. Да не би това да имаше нещо общо с онази реплика, че децата трябва „да бъдат виждани, но не и чувани“? Нима в този час Трейси бе непослушна и се показваше като шумно момиче? Трудно бе да го повярва.

И поради това че си нямаше никаква представа за какво говори учителката, тя отвърна:

— И на мен ми е приятно да ви видя.

После се обърна, за да разбере кой друг бе там. Звънецът още не беше бил и в стаята седяха само още двама ученици. Единият бе малко момче със закръглено лице, не особено модерна много къса коса и мрачно изражение. Изглеждаше съвсем малко — шестокласник може би? Във всеки случай Аманда никога не го бе виждала.

Но второто лице определено й беше познато. Странно, защото точно вчера се сети за нея — Джена Кели. По принцип Аманда не знаеше имената на седмокласниците, но Джена беше добре известна — или пък може би правилно щеше да бъде да се каже имаше лоша слава. И то не само защото носеше винаги черно и гримираше очите си с черни сенки за очи.

За Джена Кели се разказваха истории и те не бяха просто слухове. Тя се беше преместила да учи в „Медоубрук“ след началото на учебната година и при това не от друго средно училище, а от някакъв си затвор за малолетни хулигани. Аманда не знаеше защо Джена е пребивавала на подобно място, но вярваше, че е заради нещо по-лошо от кражба в магазин. Джена беше страшна на външен вид, също като някой, който носи нож и няма да се посвени да пореже лицето на всеки, дръзнал да го раздразни. Онова, което човек трудно можеше да повярва за нея, бе, че тя е „дете с дарба“, освен ако думата не беше по-любезно название за нещо друго. Като престъпно луда например?

Ала тези мисли се изпариха, щом влезе следващият ученик.

— Кен! — възкликна Аманда.

Кен Престън я изгледа безизразно.

— Да?

Сети се, че сега Кен всъщност не говори с Аманда Бийсън — момичето, което беше целунал под водата на тържеството край басейна на Софи миналия август. Сега той се обръщаше към Трейси Девън, която никога не би имала куража да заговори такова готино момче като него, и затова той гледаше объркано Аманда-Трейси и се чудеше какво ли иска тя.

— Ъхм, нищо — измънка Аманда. — Съжалявам.

Поне веднъж каза думата нарочно. Беше решила, че в този час трябва да се държи като Трейси. Последното нещо, което искаше, бе някой от тези хора — разбирайте обаче Кен — да открие коя е в действителност. Аманда се измъчваше от отвратителното чувство, че ако Кен узнаеше какво става, той никога повече няма да може да я погледне, без да види лицето на Трейси.

— Здравей, Кен — поздрави учителката, докато той спокойно вървеше към мястото си.

— Здравейте, мадам — отвърна й Кен.

Мадам. Това беше интересно, помисли си Аманда. Може би тя беше учителката по френски език в „Медоубрук“. Това щеше да обясни защо Аманда никога не я беше виждала.

Следващият човек, който влезе в стаята, донесе нова изненада — Сара Милър, супермилото момиче, което беше с нея на физическо. Тя пък защо беше тук? Защото беше толкова добричка, че чак невъзможна? Това дарба ли беше?

Ала Аманда все пак остана по-впечатлена от факта, че Кен Престън, страшно сладък и съвсем не-престъпник или пък пълен добряк, бе тук. Той беше много известен и бе звездата на училищния футболен отбор, докато не претърпя онзи ужасен инцидент миналия месец. И макар че вече не беше в отбора, той все още бе харесван като едно от най-готините момчета в „Медоубрук“. Така че какво търсеше той в този час? Аманда не смяташе, че да си готин е дар. Ако това беше така, то тогава и тя, истинската Аманда, щеше да бъде тук.

Следващо влезе едно на вид малко момиче с изцъклен поглед. Учителката я поздрави с името „Емили“ и непознатата седна на мястото до Аманда. После дойде момче, което Аманда беше виждала и преди, защото то бе единственото дете в „Медоубрук“ в инвалидна количка. След него се появи още едно момче и този път Аманда рязко си пое дъх.

Позна го веднага, въпреки че не го беше виждала от сто години — Мартин Купър, който преди живееше от другата страна на улицата. Това беше детето, в чието тяло беше влязла толкова отдавна. Сигурно сега трябваше да е в шести клас… но той изглеждаше по съвсем същия начин, както тогава, когато беше момчето, с което най-много се заяждаха в квартала.

Може би и с Трейси се заяждаха прекалено много и затова тя посещаваше този час. От друга страна пък, никой не би си и помислил да се закача с Джена, не и ако искаше да оживее. А и кой ли щеше да се заяде с Кен Престън?

Звънецът би и Аманда преброи осем деца в стаята. Средният брой ученици в един клас в „Медоубрук“ беше между двайсет и трийсет. Ставаше все по-загадъчно и по-загадъчно.

Мадам стана от стола си и застана пред бюрото. Беше дребничка жена с тъмна коса, ярки тъмни очи и приятелска усмивка.

— Чарлс, искаш ли да започнеш разказа си?

— Не — отвърна момчето в инвалидната количка.

Аманда се стъписа. Никой никога не искаше да започне, но и никой никога не отговаряше с „не“. Обикновено се извиняваш и увърташ, твърдиш, че си забравил бележките си у дома, преструваш се, че имаш ларингит, но не казваш „не“.

Мадам не изглеждаше изненадана, само разочарована.

— Днес е твой ред да говориш, Чарлс.

— Не съм подготвен — категорично заяви Чарлс.

— Поставих задачата преди повече от седмица, имал си предостатъчно време, за да се подготвиш.

— Бях зает.

Внезапно се обади Джена:

— Лъжец.

Чарлс извърна глава.

— Какво каза?

— Лъжеш — повтори Джена. — Не си бил зает. Ти просто не искаш да говориш.

— Ти пък откъде знаеш? — сопна й се Чарлс.

В стаята се разнесе смях и момчето се изчерви.

Аманда не схвана и се досети, че може би това е някаква тяхна си шега. Обаче осъзна, че на мадам не й се хареса.

— Това бе неуместна забележка, Джена. Трябва да уважаваш неприкосновеността на мислите на Чарлс.

Джена сви рамене.

— Изплъзна ми се неволно.

Мадам я изгледа многозначително.

— И преди сме говорили за това, Джена. Налага се да се научиш да контролираш дарбата си. На всички ви се налага. Сега, Чарлс, днес трябва да говориш. Ако не си подготвил нищо предварително, пак трябва да изпълниш поставената задача. Ще ти се наложи да импровизираш.

Чарлс сви устни в тънка линия и се вторачи в чина си. Аманда се запита защо мадам не постъпва както всеки друг учител в подобна ситуация — защо не го прати при директора, защо не му пише двойка или нещо такова. Тази учителка дори не изглеждаше ядосана.

Тя продължи да говори спокойно:

— Някой иска ли да напомни на Чарлс какво беше домашното за днес?

Отнесеното момиче се обади:

— Да дадем пример как не сме се справили с дарбата си през изминалия месец. Както когато аз знаех, че ще завали, и казах на Хедър да не ходи на пикник и…

Мадам я прекъсна:

— Достатъчно, Емили. Сега е ред на Чарлс. Чарлс?

Аманда го загледа разтревожена. Момчето в инвалидната количка ставаше ужасно бледо, сякаш щеше да му прилошее или нещо такова. Радваше се, че не седи до него. Горкият Кен… Дали нямаше да го изцапа с повърнато?

Кен се обърна към Чарлс:

— Гледай бе, човек, трябва да се изправиш срещу проблема си, нали?

— Не „проблем“, Кен — поправи го мадам. — Ние използваме думата „дарба“.

Чарлс кръвнишки изгледа Кен.

— Ти пък какво знаеш за живота ми? Ти си спортист!

— Вече не — отвърна Кен.

— Е, това си е твой избор. Ти не си залепен за инвалидна количка!

„Значи това било“, помисли си Аманда. Беше гледала нещо подобно по телевизията. Явно часът беше някаква групова терапия за деца с проблеми, с някакви мании, свързани с емоциите. Не беше чудно, че хората стават потайни, отвореше ли се дума за този час. Никой не би искал съучениците му да разберат, че е безнадежден случай.

Сега всичко й стана ясно, с изключение на едно. Защо учителката наричаше проблемите им „дарби“?

— Ей, всичко, което казвам, е, че не трябва да избягваш да говориш за пробл… за своята дарба. Искам да кажа, всички ние си изпълняваме домашните, защо ти да не можеш?

Сега пък очите на Чарлс се изцъклиха.

— Защото не искам, ясно? — Гласът му се извиси. — И ти наистина ме дразниш, знаеш ли? Само защото съм в инвалидна количка, това не значи, че можеш да ме нападаш! Така че си гледай своята глупава работа, ти, ти… — Чарлс вече едва ли не пищеше, което си беше страшничко, но още по-страшно беше това, че малкият Мартин се свлече на пода и припълзя под чина си… тъкмо преди няколко книги да изхвърчат от лавицата.

Всички залегнаха, когато томовете прелетяха. Аманда обаче така се изплаши, че не можа да мръдне достатъчно бързо и една книга я удари по ухото.

— О-о-ох!

— Сара, накарай го да спре! — викна някой.

„Но какво може да направи Сара?“ — зачуди се Аманда. Тя седеше в другия край на стаята. Във всеки случай мадам сложи край на бъркотията.

— Чарлс! — рязко викна учителката. — Веднага престани! Овладей се!

Полетът на книгите продължи, но сега те се движеха по-бавно и после започнаха да падат по пода.

Изражението на мадам беше много строго.

— Това бе напълно ненужно, Чарлс. Ще ти напиша пет черни точки. — Малкото засадено в саксийка цвете на бюрото й се заиздига. — Чарлс! — каза тя и цветето се върна на бюрото.

Все още потресена, Аманда продължаваше да стиска ухото си. Мадам я забеляза и попита:

— Трейси, добре ли си?

Аманда свали ръка и я огледа. Нямаше кръв.

— Аз… ъ-ъ… да.

Учителката отиде зад бюрото си, отвори някакъв бележник и започна да си записва нещо. Аманда се обърна към Емили.

— Какво беше всичко това?

Блуждаещите очи на Емили едва се фокусираха.

— О, хайде де, Трейси. Не е нужно да си ясновидец, за да се сетиш какво прави Чарлс, когато е ядосан.

— Мадам?

— Да, Джена?

— Мартин трябва да отиде до тоалетната.

Чуха се няколко хихикания и Мартин се сви на мястото си.

Мадам изглеждаше огорчена.

— Джена, Мартин е напълно способен сам да помоли да бъде извинен.

Невинното изражение на Джена не успя да прикрие зловещото пламъче в очите й.

— Но нали знаете колко срамежлив е, мадам. И, заклевам се, но той ей сега ще се подмокри.

— Няма! — изписука Мартин, ала беше много неспокоен.

— Мартин, можеш да отидеш до тоалетната — позволи му мадам.

Когато Мартин изхвърча от стаята, Аманда се обърна към Емили.

— Но как така Джена знаеше…

— Джена, не искам да се налага да повтарям отново — заяви мадам. — Държиш се много лошо. Само защото имаш способността да четеш мислите на другите, не значи, че имаш правото да го вършиш. Да не говорим пък за онова, което знаеш, че се случва, когато някой се заяжда с Мартин.

Джена се сви на мястото си.

— Да, добре.

Учителката поклати глава уморено.

— Чарлс вече създаде истински безпорядък в стаята, не искаме Мартин да нарани някого. Сега, ученици, през останалото време ще правим упражнения за дишане.

Децата шумно простенаха, с изключение на Сара, разбира се. Аманда се зачуди дали Сара въобще някога се оплаква за нещо.

Мадам се намръщи.

— Тези упражнения са жизненоважни за установяването на контрол. Сега, нека минем през петте основни стъпки. — Учителката се обърна и започна да пише на дъската. — Първа стъпка: не дишайте през носа. Опитайте се да разширите дробовете си…

Аманда нито я слушаше, нито гледаше към дъската. Главата й се въртеше толкова бързо, че се замая. Какво ставаше тук? Чарлс кара предметите да се движат, Джена чете мисли, хленчещият малък Мартин Купър… да нарани някого? Как? Какви бяха тези хора?

Това не беше истина, беше невъзможно. Такива хора, хора със странни сили — мястото им бе във филми като „Х-Мен“ или пък в японските анимационни сериали. Откъде можеше да се досети, че в гимназия „Медоубрук“ има такива хора? Забравете „Медоубрук“ — в истинския свят такива хора изобщо не трябваше да съществуват.

Ненормални. Чудаци. Чудовища. Не знаеше как да ги нарече. Кен беше един от тях… и Сара Милър. Какви ли сили имаха те?

И, олеле! Каква ли чудата откачалка беше Трейси Девън!