Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума (15)

14

На следващия ден в часа за деца с дарба нямаше отсъстващи и Серена имаше възможност да избира измежду всички ученици.

— Е — каза й мадам, — вече се видяхте с Чарлс, Емили, Кен и Джена, значи остават Трейси, Мартин, Сара и Картър.

„Не искам да съм аз“ — примоли се безмълвно Аманда. Все някак трябваше да избегне срещата със Серена. Кой знае какво можеше да издаде, докато е под хипноза?

Мадам не остави избора на стажантката.

— Бих искала да прекарате известно време с Картър, госпожице Ханкок.

Младата жена вече се беше отказала да моли учителката да я нарича с малкото й име.

— Защо с него?

И на Аманда й беше любопитно. Картър бе единственият ученик, за когото не знаеше нищичко. Той никога не говореше и тя нямаше представа каква е специалната му дарба.

— Смятаме, че Къртър има амнезия — обясни мадам. — Преди месец един от нашите преподаватели го откри да се скита сам из улиците. Разпитвахме го и момчето изглежда много интелигентно, но не говори и не общува по никакъв начин. Не знаем нищо за него.

— Тогава защо е в този клас? — пожела да узнае Серена.

— Надявахме се, че Картър ще извлече полза от близостта с други специални младежи — обясни мадам.

Серена не изглеждаше особено заинтригувана, ала имаше още въпроси:

— Щом не общува, откъде знаете името му?

— Не го знаем — отговори учителката. — Нарекохме го на мястото, където беше намерен — улица „Картър“ в западната част на града. Моето мнение е, че хипнозата може наистина да му се отрази добре.

— О — възкликна Серена, ала вече като че ли бе изгубила интерес, защото продължи да оглежда стаята. — Всъщност, искам да се видя с Емили.

Мадам присви очи.

— Но вие вече работихте с Емили — възрази тя.

— Има още над какво да работим — настоя Серена.

— Но…

— Имам разрешение от директор Джаксън — напомни стажантката.

— Добре — отвърна мадам, ала в гласа й нямаше ентусиазъм. — Емили?

Момичето послушно излезе от стаята заедно със Серена. Мадам ги проследи с поглед, а на лицето й се настани явно недоверие. Аманда се обърна, за да погледне Джена. Не бе нужно да умее да чете чужди мисли, за да отгатне какво се пита другото момиче.

Най-сетне мадам застана с лице към тях и се обърна към класа:

— В предишни уроци сме говорили за връзката между тяло и съзнание. Днес ще направим някои йога упражнения, които могат да се окажат полезни при установяването на контрол над телата ни.

Аманда остана доволна. Надяваше се, че като се концентрира над тялото си, няма да мисли за ставащото в главата й. Присъедини се към останалите, които разбутваха чиновете и столовете настрана, за да освободят място на пода за йога упражненията. Мадам донесе постелки и ги нареди по земята.

Ала йогата се оказа различна от упражненията, които изпълняваха в час по физическо. Стоенето в определени пози й даде предостатъчно време да размишлява.

„Майка ми е настина добра“, замисли се тя. „А аз не се държа мило с нея. Какво ми става? Ако някога се върна в себе си, обещавам, че ще бъда по-добра.“

Това беше чудесно, но първо трябваше да стане отново себе си, преди да изпълни обещанието си. А тя нямаше никаква представа кога ще се случи това.

„Къде си, Трейси?“, попита. „Защо не се връщаш и не искаш тялото си? Правя нещата по-добри за теб. Изглеждаш много по-добре. Накарах родителите ти да те забелязват. Ако продължаваш да правиш това, което правя и аз, вече няма да си нищо.“

Аманда не очакваше някакъв отговор, затова и не се изненада, когато такъв не последва. Какво му ставаше на това глупаво момиче? Не, може би „глупаво“ не беше правилната дума. Тъжна — такава беше Трейси.

„Трейси, престани да тъгуваш. Вместо това… ядосай се!“

Отново никакъв отговор. Аманда се предаде и се концентрира върху тялото си. И нямаше как да отрече, че щом часът свърши, се почувства така отпочинала, както не се бе усещала от много време.

Навярно състоянието й си пролича, защото мадам я гледаше странно. И когато звънецът би, учителката се обади:

— Трейси, може ли да поговорим за минута?

Аманда се приближи до бюрото, ала мадам не каза нищо, докато останалите ученици не излязоха от стаята.

Сетне се вгледа в нея така напрегнато, че момичето се почувства неловко.

— Трейси…

— Да, мадам?

Учителката поклати глава.

— Не, ти не си Трейси.

Аманда преглътна.

— Не съм ли?

Мадам се усмихна.

— Знаеш, че не си.

Аманда прехапа устни. Дали да не отрече? Нещо в изражението на мадам обаче я убеди, че няма смисъл да го прави.

— Защо… защо мислите, че не съм Трейси?

— Заради начина, по който се движиш, говориш, гледаш… Вече цяла седмица имам подозрения. Можеш ли да ми кажеш дали Трейси е добре?

— Не знам — честно отвърна Аманда.

— Можеш ли да ми кажеш коя си в действителност?

Аманда преглътна.

— Налага ли се?

— Не мога да те принудя — рече мадам.

— Мога ли вече да си вървя?

Мадам кимна, ала щом понечи да излезе, учителката я докосна по рамото и Аманда погледна назад.

— Която и да си ти… бъди добра с Трейси. Съгласна? Трейси не е толкова лесна за разгадаване, колкото изглежда.

Аманда остана с впечатлението, че жената не говори само за дарбата на съученичката й да изчезва.

— Опитвам се — отвърна момичето.

 

 

Когато учебният ден приключи, Джена остана да чака Аманда на входа на училището.

— Какво искаше мадам?

— Тя знае, че не съм Трейси — навъси се Аманда.

— Е, не можеш да я виниш. Не се държиш точно като Трейси. Знае ли коя си в действителност?

Аманда я изгледа яростно.

— Не, и по-добре да не й казваш.

— Гроб съм — обеща Джена. — Можеш ли да ми направиш услуга?

— Каква?

Джена като че ли се притесни.

— Малко ми е неудобно, но… когато вчера си оправях багажа, забравих нещо. Нещо важно.

— Значи искаш да си идеш у дома и да си го вземеш?

Джена направи физиономия.

— Обаче… не искам да влизам в апартамента, ако майка ми и приятелите й са още там. Ако ме види, може да се разплаче и ще се почувствам ужасно.

— Искаш аз да взема нещото вместо теб ли?

— Би ли го направила? — нетърпеливо попита Джена.

Аманда сви рамена. И без това нямаше къде другаде да отиде.

Когато стигнаха пред входната врата на апартамента на Джена, отвътре долетяха музика и гласове. Аманда се поколеба.

— Какво да кажа на майка ти?

— Просто й кажи, че си дошла да вземеш нещо за мен.

— Но тя не ме познава. И ще иска да разбере защо не си го вземеш сама. Какво да й кажа?

Джена замълча. След миг обаче рече:

— Може би можеш да станеш невидима.

Аманда извъртя очи.

— Джена, знаеш, че Трейси не умее да контролира това.

— Но ти не си Трейси — възрази съученичката й.

— И какво от това?

— Ти си много по-силна от нея. Обзалагам се, че ако решиш да станеш невидима, можеш да го направиш.

Аманда не се хвана.

— Изчезването е дарбата на Трейси, не моята.

— Но ти управляваш тялото на Трейси — рече Джена. — Може би управляваш и дарбата й.

Аманда продължаваше да се съмнява.

— А всъщност какво е това, което трябва да взема?

Джена се усмихна сконфузено.

— Ето затова ми е неудобно. Плюшеното ми мече.

Аманда я зяпна невярващо. После избухна в смях.

— Видя ли? Знаех си, че не си такава грубиянка!

Другото момиче също се разсмя.

— Да, добре, знам, че е глупаво, но винаги спя с него. Не казвай на никого, става ли? Много лошо ще бъде за репутацията ми.

— Без майтап — захихика Аманда. — Малолетната хулиганка спи с нож, пистолет и с плюшеното си мече.

Сега вече и двете се закискаха така силно, че не можеха да спрат. Явно бе, че се смеят много шумно, защото внезапно от вътрешността на апартамента се разнесе глас:

— Кой е там?

Момичетата чуха стъпки от другата страна на вратата.

Джена застина.

— Майка ми.

— Скрий се — изсъска Аманда.

Джена изтича на стълбището. Аманда затвори очи и се съсредоточи толкова силно, колкото успя. „Помогни ми, Трейси, помогни ми. Помогни ми да изчезна.“ Момичето се опита да си представи как избледнява.

Чу, че вратата се отвори, и усети как някой застава току пред нея.

Майката на Джена изглеждаше объркана. Огледа се насам-натам в коридора и вдигна рамена.

„Успях!“, ликуваше Аманда. Прокрадна се покрай жената вътре в апартамента, опитвайки се да не докосва хората. Нямаше никаква идея колко може да задържи невидимостта си, затова се движеше бързо и хукна към стаята на Джена. Мечето беше на леглото.

Щом излезе обратно в коридора извън жилището, затича към стълбището. Джена не погледна към нея и тя осъзна, че още е невидима. Затвори очи. „Искам да се върна, искам да се върна. Трейси, нека стана видима.“

— Ти успя!

Аманда отвори очи и видя Джена, която я зяпаше с възхищение. Бутна мечето в ръцете на съученичката си и рече:

— Хайде, да се махаме от тук.

Щом се отдалечиха от Бруксайд Тауърс тя се обърна към Джена:

— Трябва да промениш това, нали знаеш.

— Кое?

— Майка ти, начина, по който живееш — всичко това.

— Не трябва да казваш на никого, Аманда. Това е дори по-важно от мечето. Знаеш ли какво ще се случи с мен, ако хората узнаят за майка ми?

Аманда се досети.

— Ще те отнемат от нея и ще те пратят при приемни родители.

Джена кимна.

— Сигурно има някой, който може да ти помогне — рече Аманда. — Какво ще кажеш за мадам? Имам чувството, че наистина я е грижа за нас — тоест, за вас. — Не можеше да повярва, че каза „нас“, все едно бе една от тях.

Джена поклати глава.

— Не мога да рискувам. Може да поиска да уведоми властите. — Момичето печално поклати глава. — Не е ли странно? Ти, Аманда Бийсън, си единствената, която знае за живота ми. А и аз всъщност ти се доверявам.

— Да, доста странно, нали — отвърна Аманда. — И ти си единствената, която знае моите тайни. И искам да те помоля за услуга. Може ли, моля те, повече да не четеш мислите ми, без мое позволение?

— Добре — съгласи се Джена.

— Благодаря.

След мъничко Джена попита:

— Сега ще ми кажеш ли нещо? Приятелки ли сме?

— Не бих отишла чак толкова далече — рече Аманда. — Ала ние… не сме врагове.

Джена кимна.

— Аха, разбирам какво имаш предвид.

Аманда остана доволна, че момичето я разбра. Наистина не можеше да си се представи, истинската себе си, как се мотае с Джена Кели.

Ала от друга страна, имаше вероятност дълго, дълго време да остане Трейси Девън. И като се вземеше предвид необщителността на Трейси, щеше да има нужда от всички приятели, които можеше да си спечели.