Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума (13)

12

Когато Аманда-Трейси влезе в час в понеделник, Джена примигна два пъти. Някое от двете момичета в тялото явно беше прекарало много заети почивни дни. Не само че Аманда-Трейси беше видима, но влиянието на Аманда беше очевидно. Русата коса вече не бе сплескана и мазна, напротив, беше подстригана късо до брадичката и блестеше. Момичето носеше грим, не много, ала достатъчно, че очите му да изглеждат по-големи, а устните — украсени с розов цвят. А и дрехите — не бяха по вкуса на Джена, ала знаеше, че останалите деца в училището щяха да ги вземат за готини. Тази нова Трейси беше облякла дълга червена туника над джинси с дължина три четвърти и къс черен пуловер и бе обула червени обувки тип пантофки. Учебниците й бяха прибрани в платнена чанта, преметната на рамото й.

Беше различна и по друг начин. Ходеше с високо вдигната глава и правеше дълги уверени стъпки из стаята. Дори мадам изглеждаше заинтригувана.

Ала преди някой да успее да каже нещо, стажантката Серена влезе в помещението.

— Днес искам да видя Джена — заяви тя.

Младата жена говореше на мадам, ала Джена отвърна:

— Може би аз не искам да видя вас.

— Джена, това е грубо — измърмори мадам.

Емили се наведе към съученичката си.

— Не боли, Джена. Всъщност е забавно.

— Точно така! — весело каза Серена и се обърна към мадам. — И не забравяйте, имам позволението на директора господин Джаксън да се срещна с всеки от учениците насаме.

— Не съм забравила — тихо отвърна учителката. — Джена, моля те, би ли отишла с госпожица Ханкок? — рече тя и за пръв път на Джена й се стори, че успява да прочете нещо в съзнанието на мадам.

„И открий какво в действителност е намислила тази жена.“

Да не би да си въобразяваше? Или мадам наистина й беше позволила да проникне в главата й? Джена реши, че един сеанс със стажантката навярно щеше да бъде по-интересен от обичайните скучни петдесет минути в час.

— Добре.

Тя последва Серена в съседната стая. Помещението беше поредната класна стая, нищо необикновено. Серена накара момичето да седне. Джена се подчини и започна да се съсредоточава.

Ала преди дори да успее да проникне в съзнанието на жената, стажантката ненадейно извади кръгъл предмет с размерите на чиния.

— Искам да гледаш в червената точка в центъра, Джена — рече и натисна нещо върху чинията, която започна да се върти.

Джена опита да откъсне поглед, ала по някаква непонятна причина не съумя. Не успя и да затвори очи. И всяка възможност да прочете мислите на Серена се изпари, тъй като собственото й съзнание се изпразни.

Не, не точно изпразни. Джена беше в съзнание, знаеше, че седи в стаята и гледа чинията на Серена, ала нещо се случваше с мозъка й. Сякаш беше източен…

Мина известно време, но нямаше представа колко. Не можеше да свали очи от точката. Ала чуваше всичко.

— Знам всичко за твоята специална дарба, Джена. Но ти няма да успееш да прочетеш моите мисли. Ако опиташ да го направиш, ще те сполети ужасно главоболие. Болката ще бъде непоносима. Това е постхипнотична заповед, Джена. Ти никога няма да можеш да прочетеш съзнанието ми. Разбираш ли ме?

Джена не вярваше, че може да говори или дори да кимне. Беше напълно парализирана. Ала явно бе успяла да отвърне някак, защото Серена каза:

— Добре. Сега, моля те, последвай ме.

И ето че Джена въобще не бе парализирана. Тя се изправи и последва Серена извън стаята. И тъкмо тогава осъзна какво бе източено от съзнанието й — волята. Щеше да изпълни всичко, което тази жена поиска от нея. Дори нямаше достатъчно свобода да се уплаши.

Слязоха по едно стълбище, стигнаха края на някакъв коридор и завиха надясно. Някак замъглено Джена разбра, че влизат в училищната столова.

Все още продължаваше последното обедно междучасие и тя долови шумотевицата и усети хората и хаоса, ала като че ли не бе част от това — беше, сякаш гледа сцената по телевизията, не наяве. Серена я преведе през помещението и влезе в сепарето, където обядват учителите. Двете застанаха току зад една колона, така че Джена да вижда преподавателите, но те нея — не.

Серена зашепна в ухото й:

— На масата седи един мъж със светлокафява коса и очила. Виждаш ли го? — Джена го видя, бе господин Джоунс, учителят по история. — През следващите няколко минути искам да четеш мислите му — каза стажантката. Тя остави ученичката си да стои там и отиде при масата.

Заради олелията в столовата момичето не успя да чуе нищо от онова, което Серена си каза с останалите преподаватели. Ала устните на стажантката се движеха и се усмихнаха, когато Серена седна до господин Джоунс. Без никакъв проблем Джена узна мислите на мъжа, всъщност неговото съзнание бе най-лесното, което някога бе прочитала.

„Да, готина е! Дали ме харесва? Дано. Чудя се дали си има приятел. Ако успея да я видя насаме по-късно, ще я поканя на среща.“

Серена се върна при ученичката си.

— Сега вече можем да си вървим — рече й тя и Джена я последва обратно в класната стая, от която бяха излезли преди малко.

— Е — каза младата жена, когато и двете се настаниха на местата си, — искам да ми кажеш какво си мислеше господин Джоунс, докато си говорих с него.

Джена нямаше избор. Също като папагал тя повтори онова, което бе подслушала:

— Да, готина е! Дали ме харесва? Дано. Чудя се дали си има приятел. Ако успея да я видя насаме по-късно, ще я поканя на среща.

Серена се усмихна.

— Отлично! Сега, Джена, ще те изведа от състоянието на хипноза. Отново гледай червената точка.

Стажантката вдигна кръглото нещо и този път го завъртя в обратната посока. Отново отмина странен отрязък от време — секунди ли, минути ли, Джена не можеше да каже.

Внезапно се почувства, сякаш някой е облял лицето й с чаша студена вода. Не беше мокра, ала бе съвсем будна.

— Не беше чак толкова лошо, нали? — весело рече Серена.

— Наистина ли бях хипнотизирана? — попита я Джена.

— Напълно — увери я жената. — Защо питаш?

— Защото си спомням всичко, което правихме.

Серена продължи да се усмихва.

— Разбира се, че си спомняш. Това не е някаква магия, Джена. Това е психологическа наука. Не се опитвам да те променя, само искам да те разбера, да разбера всички вас. Вие, децата със специални дарби, имате нужда от специално внимание.

— Но защо трябваше да…

Звънецът я прекъсна.

— Това е всичко, Джена. Можеш да вървиш в следващия си час.

Джена я зяпна. Серена бе отворила бележника си и беше напълно погълната да си записва нещо. Явно бе, че няма никакво намерение да отговаря на въпросите, които момичето искаше да зададе. Затова и Джена си тръгна.

Ала през остатъка от деня в училище тя продължи да мисли за странната случка. Беше прекарала цял учебен час със стажантката, петдесет минути. Ала онова, което бе станало, бе отнело едва около десетина минути. Нима Серена я бе накарала да върши неща, които сега Джена не помнеше? Или просто повечето време бе отишло в зяпане на въртящата се чиния и глупавата й червена точка?

Надяваше се да срещне Емили по някое време през деня, за да сравни своето преживяване в часа на стажантката е това на съученичката си. Когато училището свърши, забърза към изхода, където застана, за да изчака Емили.

Щом видя Аманда-Трейси да излиза, Джена извърна поглед, очаквайки другото момиче да направи същото. Ала вместо това, съученичката й се спря и я заговори.

— Какво ти направи онази стажантка? Хипнотизира ли те?

— Да.

— И какво е усещането?

Джена сви рамена.

— Не е голяма работа. Не ме накара да квакам като патица или нещо подобно. — Джена замлъкна. Наистина искаше да сподели с някого случилото се. — Всъщност бе малко глупаво. Единственото, което ме накара да направя, бе да прочета мислите на един учител, за да открия, че той иска да я покани на среща.

— Шегуваш се! Само това?

Джена кимна.

— На бас, че когато е хипнотизирала Емили я е попитала дали има бъдеще с него.

Аманда-Трейси се засмя.

— И навярно е казала на Чарлс да го побутне към нея.

Джена понечи да се разсмее и тогава си спомни с кого говори. Наклони глава на една страна и се престори, че за пръв път през деня забелязва нещо.

— Изглеждаш различна.

Аманда кимна.

— Да, подстригах се. И си купих дрехи и грим.

Джена я подуши.

— И парфюм. Сигурно е хубаво да имаш пари, които да харчиш за такива неща.

— Да не мислиш, че родителите на Трейси й дават някакви пари? — скастри я Аманда. — Та те едва съзнават, че тя съществува.

Сега вече вниманието на Джена беше приковано.

— Тогава какво направи? Отмъкна парите, докато беше невидима ли?

— Не. Спечелих си ги. Бяха детегледачка на клонингите. Пък и това не са точно маркови дрехи. Купих си ги от „Таргет“.

— Ясно.

Аманда-Трейси преметна чантата с учебниците си на другото рамо.

— Трябва да вървя.

— Чакай, искам да те питам нещо. Не, всъщност имам да ти казвам нещо.

— Какво? — попита Аманда-Трейси.

— Никога повече не ме съжалявай.

— Не те съжалявам — отвърна момичето.

— Но ти стана мъчно за мен в петък, у дома. Долових го.

— Е, погрешно си доловила. Никога не съчувствам на никого. — И с тези думи Аманда-Трейси си тръгна.

Джена се загледа след нея. Наистина ли Аманда-Трейси мислеше така? Джена се опита да прочете мислите й, ала дарбата не сработи. Значи настина Трейси бе онази, с която се бе свързала.

Ала и в това нямаше смисъл. Ако Джена бе в положението на Трейси, единствения човек, когото щеше да съжалява, беше самата себе си.