Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума (12)

11

Аманда не спря да си поеме дъх, докато Бруксайд Тауърс не изчезна от погледа й и не се почувства в безопасност. Дори не й се вярваше, че за малко да се забърка в още по-сериозни неприятности в този квартал. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да съчувства на Джена. Да се превърне в Джена Кели за нея бе не по-малко отблъскващо от това да бъде Трейси Девън. Джена определено не можеше да се похвали с по-хубав живот от Трейси. Поне Девън живееше в хубава къща, където имаше храна в кухнята. И си имаше двама нормални родители.

Е, донякъде нормални. Бяха нормални със седемзначките. Ала с Трейси… Аманда не можеше съвсем да го разбере. Хубаво де, Трейси беше зубър и нямаше никакви приятели, но нима родителите не трябва да обичат децата си безрезервно, дори да са жалки? Колкото повече размишляваше за това, толкова повече осъзнаваше, че не Седморката на Девън са виновни за окаяното положение на съученичката й. Виновни бяха родителите.

В този миг въобще не бе в настроение да се срещне с тези родители, макар да не можеха да я видят. Затова реши да се възползва от невидимостта си и да навести мястото, за което се бе опитвала да не мисли.

Наистина ли беше изминала само една седмица, откакто напусна дома си? Имаше чувството, че е било преди много време. Странно, но беше забравила колко красива е къщата им. Аманда застана в края на алеята, просто за да се порадва на дома си.

Сетне затаи дъх. Ето я и нея самата — Аманда Бийсън, придружавана от Кейти и Бритни. „Леле, само ако знае какви ги говорят тези двете за нея в тоалетната!“ — помисли си тя. После забърза, за да влезе в къщата заедно с момичетата.

В коридора се появи майка й, дошла да ги посрещне.

— Здравей, миличка. Здравейте, момичета.

Другата-Аманда не си направи труда да поздрави.

— Мамо, умираме от глад. Има ли нещо за ядене?

— Разбира се, че има! Направих ти курабийки с шоколадови парченца.

— Вкусно — припяха Кейти и Бритни, ала Другата-Аманда тропна с крак.

— Мамо! Знаеш, че съм на диета! Защо си направила курабийки?

— Аманда, мила, няма нужда да се подлагаш на диета — запротестира майка й, докато следваше момичетата към кухнята.

— Ох, ти пък какво разбираш? — измърмори Другата-Аманда.

„Леле, колко е груба!“, помисли си Аманда. Ала нима и тя не говореше по този начин?

— Момичета, искате ли мляко с курабийките? — попита майката на Аманда, отвори хладилника и извади кутията.

— Мамо! Не може ли да ни оставиш насаме, моля-я-я те!

Аманда зърна раздразнението, изписано по лицето на майка си, ала въпреки това жената не каза нищо. Навярно не искаше да я излага пред приятелките й. Толкова беше внимателна.

Още щом майка й излезе, Другата-Аманда попита:

— Момичета, казах ли ви какво направих на Трейси Девън в часа по физическо? Казах й, че видях как от косата й изпълзяла буболечка!

Бритни и Кейти избухнаха в смях. След като стана свидетел на казаното от двете момичета в тоалетната след обяда, Аманда вече знаеше, че се преструват на развълнувани от злобата на приятелката си. Двете бяха такива лицемерки! Повече не й се слушаше. Отправи се към вратата и тогава й хрумна друга мисъл. Изтича на горния етаж и влезе в стаята си, отвори дрешника и грабна любимите си червени обувки тип пантофки. Не беше истинска кражба, каза си тя. Все пак си бяха нейни.

Когато се върна в дома на Трейси, вече минаваше шест часа и, понеже още беше невидима, никой не разбра, че се е прибрала. Ала отсъствието й очевидно не се бе отразило по никакъв начин на домочадието. Всъщност в къщата ставаше нещо — бяха дошли репортерка и нейният екип. Седморката на Девън бяха облечени в еднакви розови роклички. Явно беше, че майката на Трейси е ходила на фризьор, и дори баща й се бе прибрал по-рано от работа тази вечер.

Всички се бяха събрали в дневната и Аманда застана в ъгъла, за да разбере какво става. Пред камерата се беше изправила и говореше привлекателна жена:

— Промяната след раждането на многобройни близнаци в едно семейство е огромна, както от финансова гледна точка, така и от емоционална. Госпожо Девън, какво се случи със семейството ви след раждането на седемзнаците?

Майката на Трейси се засмя тихо и звънливо.

— Е, както можете и да предположите, животът ни се промени. Двамата с Джордж често излизахме на вечеря заедно, ходехме и на театър. Сега не можем да си позволяваме това толкова често.

— Тази вечер ще излезем — добави господин Девън — за пръв път от раждането им.

— Сега излизате по-рядко от финансови съображения ли? — попита журналистката.

Госпожа Девън погледна обидено.

— Не, в това отношение нямаме никакви проблеми. Ала е много трудно да се намери детегледачка, когато в дома има седем деца.

„Осем“ — поправи я мислено Аманда. „В дома има осем деца.“ Трейси може и да не беше симпатично малко детенце и навярно не се нуждаеше от детегледачка, ала това не означаваше, че не съществува.

Господин Девън додаде:

— Разбира се, нямахме нищо против да жертваме социалния си живот. Когато имаш седем дъщери, в дома ти винаги е веселие!

„Осем дъщери! Какво им става на тези хора? Въобще ли не им пука за Трейси? Да не би да са я забравили?“ Аманда наистина започваше да се дразни от тях.

— Мислили ли сте да имате още едно дете?

— Божичко, не — отвърна госпожа Девън. — Седем е предостатъчно!

Ето сега вече Аманда кипеше и не успя да се сдържи:

— Осем! Имате осем деца!

Един от операторите изкрещя, а друг мъж викна:

— Стоп! Какво стана?

Очите на оператора бяха ококорени и човекът посочи към Аманда.

— Това… това момиче! Тя просто се появи от нищото!

Значи отново беше станала видима. Какво облекчение. Но не и за оператора. Лицето му бе бледо и ръката му трепереше, докато сочеше.

— Казвам ви истината. Прегледайте записа, нямаше я преди секунда.

— Не ставай смешен — каза му другият мъж. Просто не си я видял да влиза. — Непознатият се вгледа в Аманда. — Ти коя си всъщност?

— Аз съм Трейси Девън, по-голямата сестра на Седморката на Девън.

Режисьорът явно остана слисан.

— Наистина ли? — попита той момичето. Сетне се обърна и към журналистката: — Не знаех, че имат още едно дете. А ти?

Жената заговори на родителите на Седморката:

— Не мисля, че сте споменавали някога друго дете. — После попита и Аманда: — Мила, как каза, че ти е името?

— Трейси — отвърна тя и ядно се вторачи в родителите на съученичката си. — Помните ли ме?

Господин Девън изглеждаше объркан.

— Разбира се. Не ставай глупава…

И госпожа Девън се обади:

— Мислехме, че се интересувате единствено от седемзнаците. Трейси е първото ни дете. Тя е на дванайсет.

— На тринайсет! — поправи я Аманда. И тогава осъзна нещо — разбра защо специалната дарба на Трейси бе изчезването. Всъщност нея никой не я виждаше, затова и беше избледняла. След като никой не си правеше труда да й обръща внимание, тогава защо й беше да се мъчи да стои видима?

— Искаш ли да те интервюираме, Трейси? — попита журналистката. — Бих искала да чуя как твоите седем еднояйчни сестрички са повлияли на живота ти.

„Аз нямам живот“ — рече си Аманда. „Искам да кажа… Трейси няма живот.“ А и нямаше нищо, което да иска да сподели за Седморката на Девън — та тя дори не ги познаваше.

— Не, не искам — отвърна.

Ако си беше у дома, собствените й майка или баща щяха да я поправят: „Не, благодаря.“ Аманда хвърли поглед на родителите. Както винаги не й обръщаха внимание. Двамата просто си стояха и изглеждаха напълно смутени.

Седморката на Девън също я зяпаха. Навярно се бяха изумили от това, че сестра им е проговорила или че други хора са заговорили нея. Аманда устоя на желанието да им се оплези и да ги изгледа лошо. Все някой трябваше да поеме вината за нещастния живот на Трейси! Без да каже и дума повече, излезе от дневната и изтича на горния етаж.

Хвърли се на леглото на Трейси и заобмисля ситуацията си — не, ситуацията на Трейси. Не беше правилно и не беше честно. Аманда тупна възглавницата от възмущение. Дори се зачуди дали въпреки всичко животът на Трейси не бе по-лош от живота на Джена. Поне Джена имаше майка, която, изглежда, я обичаше.

Ала онова, което наистина я ядосваше, бе фактът, че Трейси не правеше нищо, за да промени нещата. Тя просто ги оставяше да я пренебрегват и единственото, което знаеше, бе да изчезва.

Аманда седна в леглото. Може би това, че животът на Трейси бе така неприятен, си бе нейна вина. Е, ако на нея й се наложеше по-дълго да живее като Девън, то нямаше начин да върви по стъпките на съученичката си.

Едно малко вътрешно гласче я попита: „Ами ако трябва да живееш като Трейси завинаги?“ Насила прогони от съзнанието си тази ужасяваща идея. Докато се налагаше да бъде това нещастно момиче, нямаше да страда като него. Време бе Трейси да поеме отговорност за себе си.

Аманда остана да седи в леглото, докато се чудеше как да промени положението. След малко чу, че хората от телевизията си тръгват, и излезе от стаята си. Още не бе сигурна какъв да бъде първият й ход, ала знаеше, че се налага да направи нещо.

Сега седемте малки момиченца подскачаха насам-натам и вдигаха голяма шумотевица. Господин Девън се опитваше да ги укроти, докато госпожа Девън отиваше да вдигне звънящия телефон в кухнята. От най-долните стъпала Аманда наблюдаваше как господин Девън прави безполезни опити да се справи с децата.

— Канди, престани да скачаш, заболя ме главата от теб.

— Аз не съм Канди, аз съм Манди! — заяви момиченцето.

В този миг госпожа Девън се появи откъм кухнята с потресено изражение на лицето си.

— Лизи се обади. Не може да гледа децата.

— Какво? — викна господин Девън. — Но ние имаме среща с началника ми и съпругата му. Не може да не отидем!

— И какво искаш да направя? — развика му се на свой ред госпожа Девън.

Аманда веднага сграбчи отворилата се възможност:

— Аз ще ги гледам.

Госпожа Девън продължи с оплакванията си:

— Не мога да открия детегледачка в последния момент!

— Напротив, можеш! — този път по-високо рече Аманда. — Не ме ли чу? Казах, че аз ще ги гледам.

Явно беше говорила дори по-силно, отколкото възнамеряваше, защото привлече вниманието и на двамата родители. Ала като че ли никой от възрастните не я разбра.

— Какво каза? — попита бащата на Трейси.

Аманда губеше търпение:

— Казах, че аз ще гледам момичетата.

Майката на Трейси я зяпна.

— Ти?

— Да, аз. На тринайсет съм, забрави ли? Не казвам, че ще ги забавлявам, ала със сигурност мога да ги спра да не играят с кибрит или с остри ножове. Мога да ги опазя живи, докато се приберете.

Господин Девън погледна съпругата си.

— Защо не? Няма да ходим далече. Ще й оставя номера на мобилния си телефон, за да се обади, ако има някакви проблеми.

Госпожа Девън не беше сигурна.

— Ами… Мисля си, че няма да има проблеми.

— Права си — увери я мъжът й. — Благодаря ти, че ни предложи, Трейси.

— О, не ви правя услуга — поправи го Аманда. Очаквам да ми платите. Колко получава Лизи за гледането на децата?

— По пет долара на час — тихо отвърна госпожа Девън.

— Това е достатъчно — рече Аманда. — Пет долара на час. Ако не съм будна, когато се върнете, моля ви, оставете ги на масата в кухнята.

Все още замаяна, госпожа Девън кимна.

— Добре — каза Аманда. — Ще бъда в стаята си. Когато се приготвите да излизате, кажете ми и ще се захвана за работа.

Не можа да види лицата им, понеже се врътна и изкачи стълбите, ала можеше да си представи прекрасната гледка на двама поразени родители. Това я накара да се усмихне.