Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума (11)

10

— Не го правя заради теб — каза й Джена. — Искам да помогна на Трейси. Уверена съм, че и на нея не й се харесва особено.

Прочете мислите на Аманда.

„Да бе, както и да е. Просто го направи.“

— И не ми нареждай! Не ми пука дали си Госпожичка Важна Аманда Бийсън, на мен не може да заповядваш.

Джена едва ли не се изненада от смиреността в мисления отговор на Аманда. „Добре, извинявай. Къде отиваме?“

— Вкъщи.

„Дано никой от гадните й приятели не е там.“

— Не се тревожи, у дома няма никого — сопна й се Джена.

Беше денят, в който пускаха новите лотарийни фишове. Майка й винаги бе готова да стои на опашката с часове. Помисли си, че усилието трябваше да й донесе повечко късмет.

„Ако обичаш, би ли изключила малката си дарба? Имам право на неприкосновеност в собствените си мисли.“

— Сякаш ще ми е интересно нещо, което става в твоя малък мозък.

„Тогава спри да го четеш!“

Джена се опита. Ала не можа да пренебрегне реакцията на Аманда, когато завиха зад ъгъла.

„Олеле! Тя живее в Бруксайд Тауърс! Гадост!“

Жалко, че Аманда не можеше да прочете нейното съзнание — иначе щеше да узнае, че я нарича с всяка лоша, обидна дума, която някога бе измисляна. Ала Джена продължи да си напомня, както бе казала и на Аманда, че прави това заради Трейси. Затова си замълча.

Но защо бе така решена да помогне на Трейси? Двете не бяха приятелки, познаваха се само благодарение на часа за деца с дарба. И Джена не знаеше нищо за Трейси, понеже съученичката й не говореше много дори когато бе видима.

Тъй като нямаше представа дали Аманда е до нея, или зад нея, остави вратата на апартамента отворена. Когато долови недоволството й от факта, че се намира в такова сиромашко жилище, знаеше, че Аманда вече е влязла.

— Не е като двореца, с който си свикнала — заяви Джена, — ала е чисто.

„Какъв й е проблемът? Дори не мислех за нищо.“

Е, значи това беше очаквала Джена да долови от Аманда.

— Седни — нареди й тя и посочи канапето. Сетне си придърпа един стол. — С лице към мен ли си?

„Нима ще се опита да ме хипнотизира?“

— Не, не си падам по това. — Джена долови нещо друго в съзнанието на съученичката си и, без да иска, кимна. — Да, и аз съм на мнение, че Серена е някак странна. — Намръщи се. Да не би все пак да имаше нещо общо с Аманда снобката? — Как въобще се озова в Трейси? — попита я тя. Прочете отговора в съзнанието й, но й стана ясно, че момичето се опитва да я излъже. — Съжалила си я? Ха! Аманда Бийсън я е грижа единствено за Аманда Бийсън.

Джена се съсредоточи и опита да проникне по-дълбоко в мислите на невидимата, ала там нямаше кой знае какво за прочитане. Сега Аманда броеше наум на обратно от хиляда. Очевидно бе, че се опитва да попречи на Джена да научи повече за нея.

— Добре, добре, схванах. И аз не искам да те познавам по-добре. Както казах, правя го за Трейси. — Джена пое дълбоко дъх. — Трейси, знам, че си там някъде. Вината за това не е твоя, не си виновна, че Аманда е откраднала тялото ти. Ала трябва да бъдеш силна. Излез, разкарай я, превземи обратно тялото си.

„Налага ли се да звучи така насилнически?“

— Престани да мислиш! — скара й се Джена. — Не мога да достигна Трейси, ако продължаваш да се намесваш. Трейси, обзалагам се, че ме чуваш. Не знам защо ставаш невидима. Може би си просто срамежлива или нещо такова. Ала сега е, все едно напълно си изчезнала, и това е по-лошо. Така, ако излезеш, Аманда ще може да се върне обратно в малкия си принцески свят, а ти ще можеш да се върнеш в своя, и всичко ще е нормално, става ли? Трейси? Трейси! — Съсредоточи се толкова силно, колкото можа, ала усещаше единствено Аманда, която се опитваше много настървено да не мисли за нищо. — Предавам се. Въобще не мога да я чуя.

„Не можеш да се предадеш, аз трябва да се махна от тук! Върни я обратно!“

— Нали ти казах, че не мога! Гледай сега, някога да ти е хрумвало, че може би тя не иска да се връща?

„Искаш да кажеш, че мога завинаги да остана затворена в Трейси?“

Джена бе пощадена и не й се наложи да отговаря на този въпрос, защото входната врата на апартамента се отвори.

— Здрасти, миличка! — викна майка й.

— Здрасти, мамо. — Джена неспокойно погледна към мястото, където бе седяла Аманда.

— Познай! Купих петдесет лотарийни билета!

Джена се досети, че майка й си е пийнала няколко питиета, преди да купи повече фишове от обичайния един.

— Защо, мамо?

— Сладкишче, просто имах предчувствие. Това е то! Това е нашата седмица!

— Сигурно, мамо.

Отново погледна към канапето и разбра, че Аманда все още е там.

„Махай се от тук“ — яростно си помисли, ала, разбира се, Аманда не умееше да чете мислите на хората. Всичко, което успя да долови от съученичката си, бе реакцията й по отношение на майка й.

— Умирам от глад, Джена, сладкишче. Има ли нещо за ядене?

— Не, мамо. Чаках те да си дойдеш и да ми дадеш пари, за да ида до магазина. Ей сега отивам.

Лицето на майка й се помрачи.

— Но аз нямам пари, Джена. Похарчих ги за лотарийните билети.

Джена въздъхна.

— Няма проблем, мисля, че имам скътани пет долара. Ще купя нещо — рече и се скова, усетила някакво много различно чувство, идващо откъм Аманда.

Съученичката й не чувстваше отвращение, нито дори недоволство. Беше съжаление. Аманда я съжаляваше.

Джена ядно стисна юмруци. Дори в нестабилното състояние, в което се намираше, майка й долови, че нещо не е както трябва.

— Сладкишче, добре ли си?

Какво можеше да й отвърне дъщеря й? Че ужасно много й се иска майка й да излезе от стаята, за да може да каже на Аманда къде да прати съжалението си?

И тогава осъзна още нещо. Нима бе възможно да усеща съчувствие от страна на Аманда? Момичетата като Аманда Бийсън мислеха единствено за себе си. Бе невъзможно да изпитва съжаление към нея. Затова, може би, бе успяла да установи контакт с Трейси!

И тогава разбра, че Аманда си отива.

— Чакай! — викна й тя.

Майка й я погледна озадачено.

— Какво каза, сладкишче?

Джена въздъхна и опита да задържи мислите на Аманда-Трейси, докато момичето излизаше от апартамента. Съжалението още се долавяше, но сега то бе примесено с друго чувство и Джена съвсем се обърка. Чувство й се стори нещо като… страх.

Това пък какво значеше?