Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума (10)

9

Първоначално на Аманда това не й се стори чак толкова лошо и на път за дома размишляваше над откритието. Значи Трейси можеше да става невидима. Това обясняваше защо всички мислеха, че отсъства често, и защо мадам все й повтаряше, че се радва да я види. А може би обясняваше и факта, че Трейси изглежда размазана в огледалото и на снимките.

Сега, въпросът бе какво Аманда можеше да стори с това знание? Тази дарба разкриваше много и съвсем нови възможности.

Какво щеше да се случи, ако изчезне? Ако отпрати и сложи край на всичко това? Може би щеше да успее да се промъкне в някой самолет и да отиде на екскурзия на екзотично местенце, където да се излежава на плажа и да не прави нищо. Дали невидимите хора хващаха тен?

Можеше да отсяда в най-луксозните хотели, без да плаща. Зачуди се какво ли става, когато невидим човек се храни — храната изчезваше ли? Или можеше да се види как се смила в невидимия стомах? Това щеше да бъде прекалено отвратително.

Или пък можеше да се движи с разни известни хора, като актьори или рок звезди, и да види какви са те в действителност. Или дори да отиде в собствения си дом и да открие какво прави другата тя…

Ала в края на краищата й се наложи да признае тъжната истина. Децата с дарби не умееха да контролират уменията си. Понякога Джена не успяваше да вникне в нечие съзнание и виденията за бъдещето на Емили не бяха ясни. При Трейси невидимостта навярно просто се случваше — момичето вероятно не можеше ей така да щракне с пръсти и да изчезне.

Затова Аманда се върна в къщата на Девън и прекара поредната смотана вечер съвсем в стила на Трейси. На вечеря побутваше храната в чинията си, докато всяко момиче от Седморката на Девън бе разпитано как е минал денят му, а родителите възкликваха колко са сладки. Никой не забеляза, че Трейси дори не хапна.

След вечеря се прибра в стаята на съученичката си, където написа домашните си и почете от книгата, която си взе от училищната библиотека. И тогава си спомни за дневника на Трейси. Може би момичето бе записало някои интересни приключения, които се бяха случили, като е било невидимо. Аманда извади тетрадката и я отвори на произволна страница.

Мило дневниче, всички казват, че Седморката на Девън са много сладки. Аз не съм сладка.

Това несъмнено бе така, помисли си Аманда. Отгърна още няколко страници.

Мило дневниче, днес малките ми сестри навършиха три години. Те порастват. А аз имам чувството, че се смалявам.

Това вече звучеше интересно, зарадва се Аманда. Тогава ли бе започнала да изчезва? Прелисти страницата.

Мило дневниче, мама и татко повече не ме поглеждат. Виждат единствено Седморката. Със същия успех можех да бъда невидима.

Значи тъкмо за седемзначките Трейси бе написала, че ги мрази. „Понякога ги мразя.“ Аманда не можеше да я вини. Децата отнемаха всяко внимание от сестра си. Ала сега Трейси щеше да стане невидима и всичко щеше да си дойде на мястото. Нетърпеливо отгърна следващата страница.

Мило дневниче, понякога ми се иска да се подстрижа. И да си купя нови дрехи. Но какъв е смисълът? Никой няма да забележи. Вече никой не ме вижда. Аз съм нищо.

Аманда се разгневи. Без дори да си прави труда да затваря дневника, тя го метна през стаята. Значи Трейси се бе потопила в самосъжаление. Ако трябваше да бъде напълно искрена, щеше да признае, че момичето вероятно има право на малко самосъжаление. Ала със сигурност не искаше да чете за това.

Е, поне вече започваше да разбира Трейси. От снимките, които разгледа, Аманда узна, че Трейси е била центъра на семейството, също като повечето бебета. Ала след раждането на седемте момиченца, бе ставала все по-маловажна за родителите си. Явно Трейси бе усетила това. И ако се чувстваш като нищо вкъщи, и в училище ще се чувстваш така. Стеснителността не бе единството, което караше Трейси да изчезва — момичето избледняваше, защото никой не му обръщаше внимание. И всичко това бе по вина на онези лоши седемзначки.

По-късно, настанила се в леглото на Девън, Аманда се замисли за собствения си дом, за своите родители. Като единствено дете винаги се беше оплаквала, че родителите й прекалено много й треперят, че наблюдават всяка нейна крачка и искат да знаят всичко, което й се случваше. Тя бе звезда у дома и това бе хубаво, ала можеше да бъде и уморително — на света съществуваше и нещо, наречено прекалено много внимание. Несъмнено между двете състояние трябваше да има и щастливо средно положение.

 

 

Следващият ден — петък — започна като типичен ден за Трейси. Вратите на автобуса се затръшнаха пред очите й и на нея й се наложи да върви пеша до училище. Затова и закъсня за първия час, в който проверяваха учениците поименно, ала никой не забеляза това.

В часа по английски на Трейси четоха „Ромео и Жулиета“ и Аманда искаше да каже нещо — за това, че Ромео е можел да усети пулса на Жулиета и да разбере, че любимата му не е наистина мъртва, и така той нямало да се самоубие и тя нямало да се самоубие и двамата можели да живеят щастливо до края на дните си. Ала без значение колко пъти вдигна ръка, учителят не я посочи, не й обърна внимание дори когато дивашки размаха ръка във въздуха.

Чак в обедното междучасие разбра какво става. Търсеше си място за сядане — празна маса. Когато огледа претъпканата и шумна столова, видя, че несъзнателно е застанала край своята специална маса, където Бритни и Софи и тя самата се бяха събрали. Нямаше начин да не са я зърнали, ала никой не я обиди, дори и Аманда-Другата. Тогава разбра, че е станала невидима.

Забързано излезе от трапезарията и се отправи към тоалетната, за да потвърди подозрението си в огледалото. Много странно е да се гледаш и да не виждаш никого. И колко ли щеше да трае това?

Излезе от тоалетната и тръгна по коридора. Беше готино да мине точно под носа на отговорника и да не я питат дали има позволение да бъде в коридора. Можеше дори да излезе от сградата и никой нямаше да я спре. Ала къде можеше да иде? Донякъде беше неприятно, че не е хулиганка като Джена. В това състояние щеше да успее да открадне доста неща.

Взе решение да влезе в библиотеката и да вземе някои книги. Ала на път за там мина покрай кабинета на директора и през открехнатата врата дочу как мадам и господин Джаксън си говорят. Учителката звучеше разстроена и Аманда поспря, за да подслуша.

— Това положение никак не ми се нрави, господин Джаксън. В този час провеждаме крайно лични разговори. Учениците ми няма да се чувстват спокойни да говорят с непознат човек.

— Серена няма да остане непозната задълго — отвърна директорът. — И децата ще се научат да не се чувстват неловко с нея. И ако трябва да бъда напълно откровен, мадам, не ми харесва начинът, по който провеждате тези часове. Съзнавам, че вашите ученици са, ъм, необикновени, ала това не означава, че и часовете им не трябва да бъдат обикновени класни занимания.

Гласът на мадам се извиси:

— Но вие няма как да не признаете, че техните специални способности изискват поверителност!

— И какво е това, което ги прави толкова специални, мадам?

Последва миг тишина. На Аманда й се прииска да зърне изражението на мадам.

— Знаете, че нямам право да обсъждам подробности за тези деца — най-сетне отвърна учителката.

Господин Джаксън изсумтя.

— Всичко, което зная, е, че преди две години се появихте на прага ми с писмо от училищното настоятелство, което ви разрешава да сформирате специален клас и имате право да не давате информация за това какви по-точно специални ученици ще бъдат повикани да се включат в заниманията. Очевидно е, че учениците ви не са особено умни, нито пък са умствено изостанали. Всичко, което мога да кажа, е, че те имат проблеми.

— Дарби.

— Да, наясно съм, че така ги наричате. Други биха ги нарекли измами. Знам само, че някой вярва, че тези деца имат… — той замлъкна, сякаш търсеше правилните думи — необичайни способности. Някакви чудати сили. Четат мисли, предвиждат бъдещето… прав ли съм?

Аманда не чу отговора на мадам. Навярно учителката въобще не бе отвърнала нищо, защото следващото, което момичето чу, бе дългата въздишка на директора.

— И също така съм наясно, че не ви е позволено да споделяте цялата информация с мен. Ала каквито и да са невероятните дарби на тези деца, все пак съм на мнение, че се отнасяте прекалено покровителствено към тях, мадам. Може би дори малко… собственически?

На това твърдение мадам отговори:

— Трябва да се държа така. Те имат нужда от закрила.

— От кого? От останалите ученици? От учителите? От мен? Да не би да смятате, че се намират в опасност тук, в „Медоубрук“?

— Опасността има много лица, господин Джаксън. Моята работа е да подготвя тези ученици така, че да съумяват да се защитават. — Гласът й се извиси. — Не, това е повече от работа, това е мисия. Опитвам се да науча тези деца да се справят. И вие нямате власт над мен!

— Ако ще крещите, мадам, моля ви, затворете вратата.

Мадам бързо изпълни заръката и на Аманда не й остана време да се промъкне вътре, преди вратата да се затръшне. Жалко, защото ставаше интересно. Мадам определено приемаше работата си много сериозно. А Аманда все още не бе напълно сигурна каква точно е работата на учителката.

Забрави за библиотеката и започна да броди из коридорите, търсейки някой или нещо интересно, или да й се удаде възможност да наблюдава незабелязано. Когато попадна на Кейти и Бритни, получили разрешение за излизане в коридора, тя ги последва и влезе в тоалетната с тях. Поне щеше да навакса с най-новите клюки.

Загледа с копнеж, докато двете й приятелки спазваха ритуала, който изпълняваха винаги след обяда. Момичетата отвориха чантичките си с гримове и заоглеждаха лицата си в огледалото, за да установят кои части се нуждаят от освежаване на грима. И, разбира се, клюкарстваха.

Ала за Аманда бе пълен шок да чуе какво си говореха днес:

— Аманда наистина ме дразни — заяви Бритни. Аманда остана поразена. Бритни се извърна и огледа тоалетната. — Има ли някой тук?

Кейти се приближи към кабинките и надникна под вратите.

— Никой няма.

— Имах усещането, че някой ни подслушва — продължи разговора Бритни. — Просто Аманда си мисли, че е толкова… сещаш ли се? Хубаво де, купила си е някакви нови червени обувки тип пантофки. Налага ли се непрестанно да ни натяква колко са скъпи?

— Винаги прави така — вметна Кейти. — Сякаш иска да ни покаже на всяка цена, че има повече пари от нас. Това не е готино.

Аманда остана слисана и напълно объркана. Какъв беше смисълът да си купуваш нови неща, ако никой не узнава колко скъпи са те? Винаги бе мислела, че приятелките й са впечатлени от цените на дрехите й.

— А как само се подигра на ризата на Шанън, онази с цветята, само защото майка й ги е избродирала собственоръчно — продължи Бритни. — Между нас казано, на мен ми се видя сладка.

— И на мен — рече Кейти.

Значи така говореха приятелките й за нея зад гърба й! И тъкмо в този миг Другата-Аманда влезе в тоалетната.

— Момичета, забравих да ви покажа — каза тя. — Вижте какво си купих вчера от „Сефора“.

Аманда доби усещането, че гледа любителско клипче, докато Другата-Аманда отваряше чантичката си и изваждаше малка кутийка.

— Това е туристически комплект за гримове с всичко необходимо, събрано на едно място. Вижте, дори си има мънички четчици и всичко останало. Беше суперскъп, но просто трябваше да си го купя.

— О, много ми харесва! — възкликна Бритни.

— Толкова е сладък! — ахна и Кейти.

„Двуличници такива“, възмути се Аманда.

В тоалетната влезе още едно момиче и тя се възползва от възможността да излезе. И понеже нямаше какво друго да прави, се запъти към стаята на деца с дарба.

Първа стигна там, ала мадам бе вътре със стажантката.

— Бих искала днес да започна с хипнотичните сеанси — тъкмо казваше Серена.

— Съжалявам — отвърна мадам, въпреки че не звучеше, все едно съжалява. — Днес имам да предавам много сложен урок. Няма да остане време.

Серена се усмихна.

— Господин Джаксън ми обясни, че мога да взимам учениците един по един и да работя поединично с тях в съседната стая, която не се ползва. Така че това няма да попречи на занятието.

— Ала ученикът, който отсъства, ще пропусне упражненията с останалите — запротестира мадам.

— Но замислете се само за потенциалните ползи, мадам. Вашата цел е да научите децата да се справят със своите… със своите особености. Проведени са множество проучвания, според които хипнозата може да влияе върху способността на човек да контролира лошите навици.

Аманда се възползва от възможността да се прокрадне от другата страна на бюрото и да огледа добре Серена. Честно казано, не можеше да разбере защо мадам се притеснява толкова много от младата жена. Добре де, Серена беше настоятелна, ала защо бе така подозрителна? Нима се опасяваше, че учениците ще харесат повече Серена като учител, отколкото нея самата? Ала мадам не изглеждаше като човек, загрижен за популярността си.

Пристигаха и другите ученици и мадам заговори по-спокойно на Серена:

— Техните навици, както ги наричате, не са лоши.

— Е, знаете какво имам предвид — отвърна стажантката. — А и имам позволението на господин Джаксън да проведа тези сеанси.

Мадам стисна устни. Сетне кимна.

— Добре, госпожице Ханкок.

— Наричайте ме Серена.

Мадам огледа стаята.

— Чарлс, моля те, върви с госпожица Ханкок и съседната стая.

— Не искам да ходя с нея — измърмори Чарлс.

— Стига, Чарлс, няма от какво да се боиш — лъчезарно го увери Серена. — Ще бъде забавно!

Жената стисна дръжките на инвалидната му количка и го избута извън стаята.

— Тя ще хипнотизира ли Чарлс? — попита Емили, когато двамата излязоха.

— Ще се опита — отвърна мадам. — Но не всички хора се поддават на хипноза. Различните индивидуалности може би имат… различни реакции.

На Аманда й се стори, че зърва лека усмивчица на лицето на мадам, ала изчезна прекалено бързо, за да бъде сигурна.

— Да видим сега — продължи учителката, оглеждайки отново стаята. — Днес има отсъстващи. Мартин е болен от грип, майка му се е обадила в канцеларията. А Трейси…

Джена я прекъсна:

— Трейси е тук, мадам. Убедена съм.

— Благодаря ти, Джена, но нима се налага да ти припомням, че не е възпитано да четеш мислите на Трейси без нейно позволение? Или нечии други мисли. Сега…

Ала отново бе прекъсната, този път от трясък, разтресъл цялата стая.

— О, боже — рече мадам. — Мисля, че хипнозата е разгневила Чарлс.

Миг по-късно вратата се отвори и разярената Серена нахлу вътре, следвана от Чарлс, който този път сам управляваше инвалидната си количка.

— Това… това хлапе накара стола ми да се прекатури! — ядно обясни стажантката.

— О, боже, това не е възпитано, Чарлс — сгълча го мадам, ала тонът й бе мек и Аманда можеше да се закълне, че зърва доволно пламъче в очите й. — Госпожице Ханкок, тоест, Серена, защо вместо това не отведете Кен?

Серена я изгледа кръвнишки.

— Не, мисля да повикам нея — рече и посочи Емили.

— Както желаете — хладно отвърна мадам.

Изражението на стажантката рязко се смени, усмихна се сладко-сладко на съученичката им.

— Нали нямаш нищо против, Емили?

Аманда загледа как излизат и се запита дали хипнозата на Серена може да помогне на нея самата. Може би ако изпадне в безсъзнание, Серена щеше да успее да стигне до истинската Трейси вътре в нея и да я накара да се върне на повърхността…

Чу глас в ухото си:

— Или пък хипнозата завинаги ще те превърне в Трейси. Няма ли да ти хареса това?

„Млъквай, Джена“, яростно си помисли Аманда. „И не ми се подигравай. Помогни ми!“ След секунда се съсредоточи колкото можеше по-силно върху последните думи: „Моля те!“

Като че отне ужасно дълго време, преди момичето, седящо зад нея, отново да прошепне в ухото й:

— Добре.