Мерилин Кей
Далеч от очите, далеч от ума (1)

Пролог

Понякога заставам пред огледалото и никой не отвръща на погледа ми. Знам, че имам отражение.

Само че не го виждам.

Може би е виновно въображението ми.

Може би зрението ми не е добре.

А може би е нещо друго.

Името ми е Трейси. Трейси Девън. Разбрахте ли ме? ТРЕЙСИ ДЕВЪН. Пиша ви го с главни букви, защото така все едно ви говоря наистина силно. Така хората може и да обърнат повече внимание.

Аз никога не говоря гръмогласно. Всъщност почти не вдигам шум. Тих човек съм. Когато говоря, шепна. Когато се смея, което не е много често, смехът ми е беззвучен. Когато плача, чувствам как сълзите се стичат по лицето ми, но оставам безмълвна.

Не съм призрак. Аз съм живо, дишащо тринайсетгодишно момиче от плът и кръв. Всичките ми сетива са цели-целенички. Имам две ръце, два крака, сърце, мозък — всичко обичайно. Имам си две очи, две уши, един нос, една уста — и всичко си е по местата. Ям, пия, спя и ползвам тоалетната, както всички останали.

Ала понякога заставам пред огледалото и никой не отвръща на погледа ми.

Може би си въобразявам.

Може би ослепявам.

А всъщност може би въобще не съм тук.