Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wolf of Wall Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Джордан Белфърт. Вълка от Уолстрийт

Американска

Консултант: Александър Константинов

Коректор: Любов Йонева

Художник на корицата: Стефан Касъров

ИК „Колибри“, София, 2008 г.

ISBN: 978-954-529-648-2

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Формат: 60/84/16

Печатни коли: 30,75

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

На двете ми прекрасни деца Чандлър и Картър

Пролог
Наивник

1 май 1987 г.

 

— Ти си никой! Абсолютно нищожество! Пълна утайка! — каза новият ми шеф, докато ми показваше борсовата зала на „Л. Ф. Ротшилд“. — Разбра ли, Джордан?

— Няма проблем — отвърнах.

— Чудесно, защото ти си едно нищо. — И продължи да ме води напред.

Вървяхме през лабиринт от кафяви махагонови бюра и черни телефонни кабели на двайсет и третия етаж на кулата от алуминий и стъкло, чиито четирийсет и един етажа се извисяваха величествено над прословутото Пето Авеню в Манхатън. Обширната зала, някъде към петнайсет на двайсет метра, бе потискащо помещение, претъпкано с бюра, телефони, компютърни монитори и седемдесет крайно неприятни юпита. Сега, в 9:20 сутринта, всички бяха вече без сака, четяха „Уолстрийт Джърнъл“ облегнати на столовете си и ликуваха от положението си на млади господари на вселената.

Да си господар на вселената… ами май беше доста благородно занимание; докато вървях с евтиния си син костюм и селски обувки усетих, че си мечтая да стана като тях. Но новият ми шеф си направи труда да ми припомни, че още не съм — ни най-малко.

— Ти… Джордан Белфърт — каза след справка с пластмасовата табелка на евтиния ми син ревер, — си свързочник, което означава да набираш по петстотин телефонни номера със задачата да минеш отвъд секретарката на отсрещната страна. От теб не се иска да продаваш каквото и да било, да препоръчваш каквото и да било, или да създаваш каквото и да било. Единствената ти работа е да чуеш отсреща самия собственик на фирмата. — Той млъкна за секунда, сетне продължи да излива злобата си. — И щом се добереш до него, казваш само „Здравейте, господин еди-кой си, Скот чака да разговаря с вас“ и ми подаваш телефона, а ти започваш да набираш следващия. Смяташ ли, че ще се справиш с всичко това, или ти се вижда прекалено сложно.

— Ще се справя — отвърнах уверено, въпреки паниката от връхлитащото ме гигантско цунами. Срокът за обучение в „Л. Ф. Ротшилд“ траеше шест месеца — мъчителни, изтощителни месеци в ръцете на задници като Скот, копеле-юпи, пръкнало се сякаш от огнените дълбини на ада на юпитата.

И докато се оглеждах с крайчеца на окото, реших бързо, че Скот ми прилича на златна рибка: плешив и блед, с рядко срещания нюанс на калнооранжево по малкото останала му косица. Беше над трийсет и имаше плоско теме и подути розови устни. Папийонката му придаваше смешен вид. Пред изпъкналите кафяви очни ябълки се мъдреха очила с тънки метални рамки, та точно от тях мязаше на рибка — моята златна рибка!

— Добре — рече скапаната златна рибка. — Правилата на работното място са следните: никакви почивки, никакви лични телефонни разговори, никакви болнични, никакви закъснения и никакво размотаване. Полагат ти се трийсет минути за обяд — направи кратка пауза той, за да подсили ефекта — и е препоръчително да се връщаш навреме, защото петдесет души чакат за мястото ти, в случай че се прецакаш.

Скот продължи да говори в движение, а аз го следвах чинно на крачка, хипнотизиран от хилядите оцветени в оранжево борсови котировки, точещи се по сивите компютърни монитори. Приближавахме изцяло остъклената стена на залата, която гледа към центъра на Манхатън. Право пред себе си виждах Емпайър Стейт Билдинг, извисил се над всичко и наистина стържещ небето — гледка напълно достойна за един млад господар на вселената. Но точно сега тази цел ми изглеждаше безкрайно далечна.

— Да ти кажа право — не спираше Скот, — хич не ми се струва, че ставаш за тая работа. Та ти си още дете, а Уолстрийт не е място за деца. Това е място за убийци. Място за наемници. Та в тая връзка имаш късмет, че не съм аз човекът, който наема хората тук. — И се изхили гадно.

Прехапах устна и не пророних и дума. Годината беше 1987-а и очевидно точно такива юпи задници като Скот управляваха света. Уолстрийт беше в разгара на яростно покачване на цените на акциите и новоизлюпени милионери се размотаваха под път и над път. Лихвите по заемите бяха ниски, а борсовият агент Майкъл Милкън беше изобретил така наречените рискови облигации и с това изцяло промени начина, по който корпоративна Америка въртеше бизнеса си. Бяха времена на необуздана алчност, на разгулно изобилие. Ерата на юпитата.

Когато стигнахме бюрото му, моето юпи-възмездие отново се обърна към мен:

— Повтарям ти, Джордан: ти си никой! Пълно нищожество! На този етап не ти се полага дори да търсиш клиенти наслуки, разбираш ли? Ти си свързочник. — Пренебрежението се процеждаше през всяка негова дума. — И докато не си вземеш брокерския изпит, цялата ти вселена ще се изчерпва със свръзката. Именно за това си по-низш и от блатна тичинка. Да имаш проблем с това?

— Абсолютно никакъв — отвърнах аз. — Идеална работа за мен, понеже съм никой, пълно нищожество — свих невинно рамене.

За разлика от Скот аз нямах вид на златна рибка, което ме караше да изпитвам гордост в моментите, когато той се взираше в мен, търсейки ирония по лицето ми. Аз обаче тепърва започвах и макар да бях на двайсет и четири, все още пазех меките си юношески черти. С такова лице дори в баровете не ме пускаха без документ, доказващ възрастта ми. Но моята кафява коса си стоеше на мястото, имах маслиново гладка кожа и големи сини очи. Като цяло хич не изглеждах зле.

За жалост обаче, когато казах на Скот, че съм пълно нищожество, то си беше чистата истина. Тъкмо бях погребал първия си опит в бизнеса, а заедно с него — и цялото си самочувствие. Към момента на приключването й недообмислената ми авантюра в месарската и рибна индустрия ме завари с двайсет и шест взети на лизинг камиона за всеки от които бях лично гарантирал и чийто падеж за плащане бе настъпил. Така че ме преследваха не само банки, но и някаква настървена мадама от „Американ Експрес“, която по телефона звучеше така, сякаш има брада и тежи поне сто и четирийсет кила и която заплаши лично да ми спука гъза от бой, ако не се разплатя. Не успях дори да си сменя телефонния номер: такава сметка бях натрупал, че и от „НАЙНЕКС“[1] ми дишаха във врата.

Та когато стигнахме до бюрото на Скот, той ми предложи място до неговото и същевременно се опита да ме окуражи с някоя и друга мила дума.

— Погледни нещата откъм добрата им страна — духовито поде той. — Ако по някакво чудо не ти наритат задника, щото си мързелив, тъп, арогантен или муден, някой ден можеш и да станеш брокер. — Той се изхили самодоволно на собственото си чувство за хумор. — И само за твое сведение ще ти кажа, че през изминалата година аз направих триста хиляди долара, а другият човек, за когото ще работиш, гушна над един милион.

Над един милион? Оня трябва да е бил хептен голям гъз.

— Кой е той, другият? — попитах със свито сърце.

— Защо? — попита на свой ред моят юпи-инквизитор. — Какво те засяга?

Мили Боже! Рекох си. Отговаряй само когато те питат, мухльо скапан! Все едно си в морската пехота. У мен се загнезди впечатлението, че любимият филм на това копеле е „Офицер и джентълмен“ и че той направо се е вживял в образа на Лу Гасет[2], та сега разиграваше извратените си фантазии с мен, новобранеца, правейки се на дежурен сержант от несъществуващ флот. Реших все пак да запазя тази мисъл за себе си и само отвърнах:

— О, нищо. Просто… любопитство.

— Казва се Марк Хана и много скоро ще го срещнеш. — С тези думи Скот ми връчи купчина картотечни картончета, на всеки от които бяха изписани името и телефонът на някой богат бизнесмен.

— Усмихваш се и чак тогава набираш — инструктира ме той. — И да не си посмял да си вдигнеш скапаната глава преди дванайсет. — Тръшна се зад бюрото си, грабна „Уолстрийт Джърнъл“, качи официалните си черни обувки от крокодилска кожа върху компютъра и се зачете.

Тъкмо се канех да вдигна телефона, когато усетих нечия силна длан върху рамото си. Погледнах нагоре и от пръв поглед разбрах, че е Марк Хана. Както от всички истински господари на вселената, и от него ухаеше на успех. Беше едър мъж — над метър и осемдесет, около деветдесет килограма — и то най-вече мускули. Имаше смолисточерна коса, наситенотъмни очи, плътни месести черти и светли повърхностни белези от акне. Беше мъжествен, с онази представителност, присъща само на мъжагите от търговската част на града, и излъчваше недвусмислено шикозния полъх на Гринуич Вилидж. Усетих как обаянието направо струи от него.

— Джордан? — каза той със забележително успокояващ тон.

— Да, аз съм — тонът ми беше като на осъден на смърт. — Първокласно нищожество на Вашите услуги!

Той се разсмя топло, а раменните подплънки на костюма на тънки райета за две хиляди долара се заиздигаха и заспускаха ритмично. После добави с малко по-силен от необходимото глас:

— Мдаа, виждам, че си поел първата си доза непоправима селящина! — и обърна глава към Скот.

Аз кимнах почти незабележимо. В отговор той ми смигна.

— Не се безпокой — аз съм старшият брокер тук. Той е просто нищо и никакъв дребнавец, при това страхлив. Така че не приемай на сериозно нищо, което ти е казал или предстои да ти каже.

Не устоях и хвърлих поглед към Скот, който в този момент смотолевяше „Майната ти, Хана!“ Марк никак не се засегна, просто сви рамене и така се премести край бюрото ми, че едрият му торс застана между Скот и мен.

— Не му давай да се гаври с теб — каза. — Чух, че си първокласен посредник. След година тоя малоумник ще ти целува задника.

Усмихнах се, макар гордостта ми да бе смесена с объркване.

— Кой ви каза, че съм страхотен посредник?

— Стивън Шварц — човекът, който те нае. Опитал си се да му продаваш акции по време на самото интервю. — И Марк се подсмихна при мисълта. — Беше впечатлен, каза ми да те държа под око.

— Да, притеснявах се, че няма да ме вземе. И понеже с мен чакаха още двайсетина души, реших да направя нещо драстично, нещо запомнящо се, нали разбирате — свих рамене. — А той ме посъветва да смекча малко тона.

Марк се изхили:

— Да, но не прекалено много. В нашия бизнес е задължително да поддържаш високо напрежение. Хората не купуват акции — те им се продават. Никога не забравяй това. — Направи пауза и остави думите му да потънат в нея. — И все пак сър Нищожество от ей онова бюро е бил прав в едно: да си свързочник наистина е неприятно. Върших тая работа седем месеца и всеки божи ден ми идеше да сложа край на живота си. Тъй че ще ти споделя една малка тайна — сниши глас заговорнически: — Само се правиш, че свързваш. И се скатаваш при всяка възможност. — Усмихна се, смигна ми, сетне си възвърна нормалния тон. — Не ме разбирай погрешно. Искам да ми подаваш колкото е възможно повече разговори, защото от тях правя пари. Но не желая да си прерязваш вените заради това, тъй като мразя да гледам кръв. — Тук Хана ми смигна отново. — Така че си вземай достатъчно почивки. Ходи до тоалетната и, ако трябва, си прави чекии. Така правех аз и това ми идваше като манна небесна. Предполагам, че обичаш чекиите, нали?

Бях малко стъписан от въпроса, но тепърва щях да науча, че в една борсова зала на Уолстрийт няма място за символични любезности. Тук думи като „лайно“, „ебане“, „копеле“ или „кур“ бяха толкова обичайни, колкото и „да“, „не“, „може би“ и „моля“.

— Да, аз… ъ-ъ… обичам да мастурбирам. Всички мъже го правят, нали така?

Той кимна сякаш с облекчение.

— Добре, това наистина е добре. Чекиите са в основата на всичко. Освен това силно ти препоръчвам да употребяваш някаква дрога, най-вече кокаин, от който ще набираш по-бързо, което пък е добре дошло за мен. — Той направи пауза, сякаш търсеше още мъдри слова, но очевидно не ги намери. — Е, толкова по въпроса — рече накрая. — Това е цялото познание, което мога да ти предам в момента. Ще се справиш, новобранец. Някой ден ще се сещаш за днешния и ще си умираш от смях. Гарантирам ти. — Хана се усмихна още веднъж и се извърна към собствения си телефон. Само след секунда звънецът извести, че пазарът е вече отворен. Погледнах таймекса си, закупен за четиринайсет долара предната седмица от „ДжейСи Пени“. Показваше точно девет и половина. Датата: 1 май 1987 година — първият ми работен ден на Уолстрийт. В този миг от високоговорителя прозвуча гласът на Стивън Шварц — мениджърът по продажбите на „Л. Ф. Ротшилд“.

— Господа, фючърсите[3] изглеждат силни тази сутрин, а и откъм Токио се очертават сериозни поръчки. — Стивън беше само на трийсет и осем, но предишната година беше заработил два милиона долара. (Още един господар на вселената.) — Очакваме десет пункта начален скок — добави той, — така че време е да грабнем телефоните за рокендрол!

Залата мигновено се превърна в свърталище на зли духове. Краката слязоха от компютрите, „Уолстрийт Джърнъл“-ите бяха архивирани „към кошче“, ръкавите на ризите се запретнаха до лактите и един по един брокерите вдигнаха телефоните си и започнаха да набират. Аз също грабнах слушалката и се залових да набирам. Секунди по-късно всички пристъпваха нервно, жестикулираха буйно и крещяха нещо в черните си телефони. Борсовата зала на Уолстрийт се изпълни с мощен тътен. Чувах го за пръв път и ми напомни рева на подивяла тълпа. Беше шум, който никога нямаше да забравя, шум, който щеше да промени живота ми завинаги. Беше шум на погълнати от алчност и амбиция млади мъже, предлагащи безрезервно сърцата и душите си на богатите бизнесмени из цяла Америка.

— Шибаните акции на „Минискрайб“ падат — изрева в телефона си едно юпи с топчесто лице. Беше на двайсет и осем, имаше силна зависимост към кокаина и общ годишен доход от шестстотин хиляди долара. — Брокерът ти в Уест Вирджиния ли? Стига бе! Може да е добър в каменовъглената промишленост, но сега сме в осемдесетте. Играта се нарича „хайтек“[4]!

— Продавам петдесет хиляди юлски петдесетачки[5]! — крещеше друг брокер през две бюра от него.

— Те нямат пари — викаше друг.

— Няма да забогатея от една сделка! — избълва един брокер на клиента си.

— Ти майтап ли си правиш с мен? — съскаше пренебрежително Скот в слушалката си. — След като фирмата и данъчните си вземат пая, комисионната ми няма да стигне и кучето си да нахраня!

От време на време някой от брокерите победоносно затръшваше слушалката, попълваше фиш за поръчка и отиваше до пневматичната тръбна система, прикрепена към носещата колона. Тикваше фиша в стъклен цилиндър и го наблюдаваше как бива засмукан към тавана. Оттам фишът поемаше пътя си към търговския отдел в другата част на сградата, откъдето щеше да бъде пренасочен за изпълнение към партера на Нюйоркската стокова борса. За да се отвори пространство за тръбната система, таванът беше снижен дотолкова, че очаквах всяка секунда да се срути върху главата ми.

До десет часа Марк Хана беше направил три курса до носещата колона и се канеше да направи четвърти. Беше толкова спокоен по телефона, че направо ми взе акъла. Изглеждаше сякаш се извинява на клиентите си, докато бавно им вади очите.

— Чуйте какво ще ви кажа, сър — казваше Марк на председателя на една от компаниите в списъка на „Форчън 500“[6]. — Гордея се, че винаги напипвам подобни емисии при най-ниската възможна цена. И целта ми е не само да ви въвеждам в подобни ситуации, но и да ви извеждам оттам. — Тонът му беше толкова мек и благ, че ставаше почти хипнотичен. — Ще ми се да съм ви от полза в дългосрочен план, да бъда полезен както за бизнеса, така и за семейството ви.

Две минути по-късно Марк стоеше до тръбопровода с поръчка за четвърт милион долара за акции в компания, наречена „Майкрософт“. Не я бях чувал, но звучеше доста сносно. Та комисионната на Марк от сделката беше три хиляди долара. А аз бях със седем долара в джоба.

Към дванайсет вече ми се виеше свят и умирах от глад. Или по-точно: виеше ми се свят, умирах от глад и бях вир-вода. Но най-вече бях зарибен. Мощният тътен пронизваше всяка фибра на тялото ми и отекваше във вътрешностите ми. Усещах, че това е работа точно за мен и че мога да я върша не по-зле, а може би и по-добре от Марк Хана. Можех да съм хлъзгав като коприна.

За моя изненада, вместо да сляза с асансьора до партера и да профукам половината си състояние за два кренвирша и една ко̀ла, се озовах в асансьора заедно с Марк Хана на път към петзвездния ресторант „На върха на шестиците“[7], помещаващ се на най-горния, четирийсет и първи етаж на сградата — сборно място за елита, където господарите на вселената се наливат с мартини и се хвалят какви са герои.

Още с влизането ни метр-д’отелът Луис се спусна към Марк, ръкува се енергично с него и му заобяснява колко се радва да го види в този прекрасен понеделнишки следобед. Марк му пусна петдесетачка, от което аз едва не си глътнах езика, и Луис ни поведе към ъглова масичка с фамозна гледка към горната западна част на Манхатън и моста „Джордж Вашингтон“.

Марк се усмихна на Луис и каза:

— Дай ни направо две мартинита абсолют, Луис, а после ни донеси още две след… — погледна към дебелия си златен ролекс — точно седем минути и половина. После продължавай да ги носиш на всеки пет минути, докато единият от нас не припадне.

Луис кимна.

— Чудесно, г-н Хана. Отлична стратегия.

Усмихнах се на Марк и измънках с доста извинителен тон:

— Много съжалявам, но не пия. — Сетне се обърнах към Луис: — Бихте ли ми донесли една ко̀ла. Нищо друго.

Луис и Марк се спогледаха, сякаш вършех престъпление, но Марк само каза:

— Днес му е първи ден на Уолстрийт. Дай му време.

Луис присви устни и кимна сериозно.

— Напълно ви разбирам — рече. — Няма страшно. Много скоро ще станете алкохолик.

Марк се съгласи.

— Добре казано, Луис, но все пак му донеси мартини, в случай че реши да промени мнението си. В най-лошия случай, ще го изпия аз.

— Отлично, г-н Хана. Ща хапвате ли с приятеля си днес или само ще пийвате?

За какво, по дяволите, говори Луис? Зачудих се аз. Въпросът му ми прозвуча адски нелепо, и то точно по време за обяд! Но за голяма моя изненада Марк каза на Луис, че днес не възнамерява да се храни и че ще обядвам само аз. Луис моментално ми подаде меню и отиде да ни донесе питиетата. Миг по-късно разбрах защо на Марк не му е до ядене: бръкна в джоба на сакото си, извади флаконче с кока, разви капачката и гребна с миниатюрна лъжичка. Извади искряща купчинка кокаин — най-мощното създадено от природата средство за потискане на апетита — и я изшмърка мощно с дясната си ноздра. После повтори процеса и омете още една доза и с лявата.

Бях шокиран. Не можех да повярвам! Тук — насред ресторанта! Сред господарите на вселената! С крайчеца на окото се огледах дали някой е забелязал. Очевидно никой; а сега, като се връщам в спомените си, съм сигурен, че никой и пет пари не даваше. Бяха тотално заети да се наливат със скоч, джин, водка и бърбън и с какви ли не още субстанции, които можеха да си позволят с тлъстите си заплати.

— Вземи — каза Марк, подавайки ми флакончето. — Истинският билет за Уолстрийт. Този и курвите.

Курвите ли? Това ме порази като гръм. Имам предвид, никога не бях ходил на курва! Не само това, но и бях влюбен в едно момиче, за което се канех да се женя. Казваше се Дениз и беше красива — както външно, така и вътрешно. Шансовете да започна да я плъзгам бяха под нулата. Колкото до коката, бях си взел своя пай — беше част от парти-културата в колежа, но от няколко години не бях докосвал нищо, освен джойнт.

— Не, благодаря — казах с известно чувство на обърканост. — Тия неща не ми понасят особено. Карат ме… ъъ… да се смахвам. Все едно не мога да спя, да ям и… ъъ… добре де, започвам да се шашкам за всичко. Наистина ми действат зле. Дяволски зле.

— Няма проблем — отвърна Марк и омете още една доза от флакончето. — Но ти гарантирам, че кокаинът е най-добрият ти помощник в тукашното ежедневие! — Поклати глава, сви рамене: — Абе, шибана лудост е да си борсов агент. Не ме разбирай погрешно: падат страхотни пари и всичко е окей, но в крайна сметка не създаваш нищо, не градиш нищо. Тъй че след известно време всичко става някак си… монотонно. — Направи пауза, сякаш търсеше верните думи. — Истината е, че ние не сме си най-долнопробни продавачи. Никой от нас няма представа точно кои акции и книжа се качват! Просто мятаме стрелички по дъската за дартс, пък каквото излезе. Все едно, всичко това ще ти се изясни много скоро.

През следващите няколко минути си разправихме за миналото си. Марк беше израснал в бруклинската махала Бей Ридж, известна със своята суровост.

— Каквото и да правиш — хапливо отбеляза той, — не се хващай с мацка от Бей Ридж. Всичките са откачалки, пълна лудница! — После за пореден път напудри носа си и добави: — Последната, с която си имах работа, ме набучи с някакъв шибан молив, додето спях! Можеш ли да си представиш?

В този момент сервитьор в смокинг ни донесе питиетата. Марк надигна двайсетдоларовото си мартини, а аз — ко̀лата си за осем долара. Марк каза:

— За Доу Джонс[8], да стигне чак пет хиляди пункта! — и се чукнахме. — И за твоята кариера на Уолстрийт! — добави той. — Имаш шанс да направиш страхотно състояние от тая лудница, но гледай да й оставиш колкото се може по-малко от душата си!

И двамата се засмяхме и отново чукнахме чашите.

И ако някой точно тогава ми беше казал, че само след няколко години ще съм собственик на ресторанта, в който седях сега, и че Марк Хана, наред с половината от брокерите от „Л. Ф. Ротшилд“, ще работи за мен, щях да му кажа, че е абсолютно луд. И ако някой ми беше казал, че щях да шмъркам магистралки кокаин от бара му, додето дузина елитни курви се възторгват от гледката, щях да му кажа, че тотално си е изгубил акъла.

Но това бе само началото. Защото точно в тоя момент всичко ставаше някъде много далеч от мен — неща, с които нямах нищо общо: започна се с нещо дребно, наречено хедж стратегия, един вид генерирано от компютри застраховане на инвестиционните портфейли, което в крайна сметка потуши подивелите курсове на акциите, срути индекса Доу Джоунс с цели 508 пункта само за един ден и доведе до абсолютно непредвидими събития. Борсата на Уолстрийт щеше да прекрати за известно време всички сделки, а фирмата за инвестиционно банкиране „Л. Ф. Ротшилд“ щеше да сложи край на своето съществуване. И тогава щеше да се възцари истинската лудница.

Това, което ви предлагам сега, е възстановка — сатиричен преразказ — на цялото безумие, оказало се един от най-страшните кошмари в историята на Уолстрийт. И ви я разказвам с онзи глас, който кънтеше тогава в главата ми — ироничен, хладнокръвен, самооправдателен, а в ред случаи — и жалък глас. Гласът, който тогава оправдаваше всичко случващо се в преизпълнения с тотално разюздан хедонизъм мой живот. Гласът, който ми помогна да покваря — и да манипулирам — и други и да внеса хаос и безумие в цяло едно поколение от млади американци.

Израснах в семейство от средната класа в Бейсайд, в нюйоркската община Куинс, в което думи от рода на „чернилка“, „латинско говедо“, „макаронаджия“ или „жълтур“ се смятаха за най-мръсните на света — думи, които не се произнасяха при никакви обстоятелства. Родителите ми заклеймяваха всички видове предразсъдъци, смятайки ги за занимание единствено за ненагънатите мозъци на низшите, лишени от всякаква интелигентност същества. И винаги съм се ръководил от това правило — като дете, като младеж, та дори и в разгара на безумието. Но мръсните думи и вулгарните фрази щяха да се леят от устата ми със завидна лекота, особено когато започна да ме обзема лудостта. Естествено, и за това си имах „разумно“ обяснение: нали бях на Уолстрийт, а там не е място за символични любезности и социално благонравие.

Защо ви разказвам всичко това ли? Защото искам да знаете кой съм в действителност и — което е още по-важно — кой не съм. И ви казвам тези неща, защото имам две деца и някой ден ще има да отговарям на куп въпроси. Ще трябва да им обясня как техният любящ баща — същият този, който сега ги води по футболни мачове и се появява по родителските срещи в училище, а в петък вечер си седи вкъщи и им приготвя салата „Цезар“ — може някога да е бил такъв отвратителен човек.

Но най-вече и най-искрено се надявам животоописанието ми да послужи за предупреждение както към богатите, така и към бедните — към всеки, който живее с миниатюрна лъжичка под ноздрите си или е оставил шепа хапчета да се разтварят в стомаха му; към всеки, който възнамерява да пропилее дадената му от Господ дарба и я пропилява; към всеки, решил да се предаде на силите на мрака и да живее живот на разюздан хедонизъм. И към всеки, който би се поблазнил от мисълта да бъде известен с прозвище от рода на „Вълка от Уолстрийт“.

Бележки

[1] NYNEX Corporation — телефонна фирма, обслужваща петте щата на Ню Ингланд (Мейн, Масачузетс, Ню Хемпшир, Роуд Айлънд и Върмонт) и щата Ню Йорк. — Б.пр.

[2] Американски актьор и продуцент, изиграл ролята на сержант Емил Фоли във филма „Офицер и джентълмен“ в партньорство с Ричард Гиър. — Б.пр.

[3] От англ. futures — срочни сделки за бъдещи доставки на неналични стоки. — Б.пр.

[4] От англ. high technology — висши технологии. — Б.пр.

[5] Петдесет дневни облигации с падеж през месец юли. — Б.пр.

[6] „Форчън 500“ — ежегодна класация на 500-те най-големи компании в света, съставяна от списание „Форчън“. — Б.пр.

[7] Сградата, в която се развива действието, е Тишмън Билдинг, на Пето Авеню номер 666, между 52-а и 53-а улица в Манхатън. — Б.пр.

[8] Промишленият индекс Доу Джоунс (Dow Jones Industrial Average) е индекс за следене на състоянието на промишлените предприятия на американския фондов пазар. Обхваща цените на 30 от най-големите и стабилни публични компании в САЩ. Често се смята за индикатор за състоянието на американската икономика. За първи път индексът е публикуван на 26 януари 1896 г. при стойност 40,94, представляваща средноаритметично на цените на акциите на 12 американски промишлени компании. На 21 ноември 1995 г. преминава границата от 5000 единици — 5023,55, а на 29 март 1999 г. и тази от 10 000 — 10 006,78. Своят максимум достига на 14 януари 2000 г. — 11 722,98. — Б.пр.