Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (5)

Четвърта глава
Любов и омраза

Късно същата вечер, малко преди полунощ, лежах насаме с мислите си под белия копринен юрган. Чувствах се съвсем безпомощен, като човек без родина и без цел. А и като човек, пуснат на дрейф в огромен океан от бяла китайска коприна. О, да, Графинята беше обзавела стаята с всичките му салтанати — цялата къща бе обзаведена по тоя начин всъщност, но най-вече тази стая, достойна за цар, но подиграваща се с падналия Вълк.

Какво представлявах в момента? Колко бях паднал? Намирах се под домашен арест, а на всичко отгоре бях изоставен от Графинята златотърсачка… британка от Бруклин с лице като на ангел, гняв като на вулкана Везувий и чувство за вярност като у прегладняла хиена.

Поех дълбоко въздух и направих опит да се овладея. Боже мили, превърнал съм се в развалина! Станах и се огледах. Бях чисто гол, напълно беззащитен. Кръстосах едва ли не свенливо ръце. Присвих очи. Ама че тъмница! Единственият източник на светлина бе телевизорът с плосък екран, окачен на стената над варовиковата камина. Звукът му бе изключен, та в стаята цареше зловеща тишина. Можех да чуя собственото си плитко дишане и лумкането на собственото ми сърце.

А къде се беше затрила моята любяща съпруга, съкрушителката на мъжките сърца? За мен това си оставаше загадка. Предполагаше се да е в Манхатън с приятелките си. Така поне беше написала на бележката — някаква глупост, че щели да честват трийсетия рожден ден на Джиджи, който съвсем ясно си спомням, че отпразнувахме само преди три месеца, през юни. А може и да ме беше обзела параноята, а на коварната Графиня да можех още да й имам доверие.

Заварих бележката върху барплота в кухнята, затисната с керамичен съд за курабии, украсен с Мечо Пух, на стойност хиляда и четиристотин долара (представляващ колекционерски интерес и закупен на някакъв търг), като думите „Скъпи“ и „С обич“ подчертано липсваха в началото и в края. Стори ми се, че е бележка между двама непознати — на име Джордан и Надин — които не изпитват нито взаимна обич, нито взаимно уважение. Като я прочетох, съвсем ми рухна настроението.

Имаше обаче и нещо много по-положително, а именно че откакто си тръгнах от кабинета на Магнум, все повече се примирявах с условията на моето сътрудничене — или най-малкото му бях намерил рационално оправдание до степен, на която можех да го преглътна. Добре де, ще съобщя на властите всичко, което им е нужно; но ще го направя хитро — по такъв начин, че да опазя приятелите си. При нужда ще се преструвам, че не знам; при възможност ще се преструвам, че паметта ми изневерява; но най-важното: стигна ли до някой разклон, ще поведа властите по оня път, който ще ги отдалечи от приятелите ми. Пък ако имам късмет, хората, на които най-много държа, също ще сътрудничат, та няма да ми се наложи да ги предам.

Да не говорим, че и Графинята ще е страшно доволна от решението ми да сътруднича. Нали все се оплаква, че съм я изложил на опасност. Сега обаче ще мога да й кажа, че опасността е напълно преминала. Естествено, ще пренебрегна факта, че аз наистина съм я поставил в опасно положение. Да не съм луд, че да й давам още патрони срещу мен? Много по-полезно ще е да се съсредоточа върху положителните страни на моето сътрудничество, а именно че така няма да прекарам и един ден в затвора и че дори след като си платя глобата, ще ни — ни! — останат достатъчно пари до края на живота ни. Макар и да преувеличих малко — това, последното, всъщност ще си е една огромна лъжа — ама сума ти години ще минат, докато Графинята се усети. Но да стигнем дотам, пък после ще му мисля.

В този миг дочух шума от чакъла по алеята. Коварната Графиня най-после се прибираше, готова да ми причини още емоционална болка. Секунди по-късно чух затръшването на предната врата, последвано от гневно звучащи стъпки по скъпарското спираловидно стълбище. С тая разлика, че изобщо не звучаха като стъпките на петдесет и един килограмова блондинка, а по-скоро на побеснял воден бивол. Тръшнах се по гръб и се подготвих за предстоящото изтезание.

Вратата се отвори със замах и в стаята нахлу Графинята в светлосин дънков ансамбъл „Ранглър“. Макар да знаех, че се е прибрала с лимузина, Графинята имаше вид на току-що слязла от дилижанса в градче в Далечния запад. Липсваха й само каубойската шапка и двата револвера. Докато люлееше бедрата си към нейната страна на спалнята, я огледах най-внимателно. Дългата й избелена дънкова пола завършваше най-долу с бели къдрици, а отпред имаше фантастичен висок шлиц. Не съм голям спец по дамските поли, но имам тайното подозрение, че много малко от жените, живеещи в някое ранчо, биха могли да си позволят подобен лукс. Над полата носеше светлосиня памучна блузка с къс ръкав и дълбоко деколте, силно пристегната в кръста, та да подчертава естествената V-линия на тялото й и увеличените по хирургичен път чашки „С“.

Без да промълви и една дума, Графинята от Запада бръкна под абажура с цвят на печена зарзала и запали лампата на нощното си шкафче. Извърнах се по хълбок и вперих очи в нея. Наистина знае как да се облича тая жена. Дори и в сегашното си състояние не можех да й го отрека.

Свалих поглед по краката й… А-а! Каубойските ботушки! Изглеждаха ми познати: от бежова и бяла кожа, с черешови бомбета и украшения отстрани от чисто сребро. Предната година, докато играех голф в Тексас, й ги купих в някакво състояние на еуфория. Изръсих се цели тринайсет хиляди долара. Навремето ми се стори, че направо без пари ги вземам, но сега не бях толкова убеден.

Тъкмо в този миг тя килна русата си главица надясно, сне сребърната си обица и я постави старателно върху нощното шкафче. После килна глава наляво, сне и лявата обица и я положи до първата. Усмихнах се пряко сили и потиснах желанието си да я попитам: „Сладур, как върви търсенето на златната мина? Намери ли някоя тлъста жила?“. Вместо това изрекох съвсем любовно:

— Здравей, миличко. Как мина партито на Джиджи?

— Окей беше — отвърна ми тя с изненадваща любезност. — Нищо особено. — Направи опит да се извърне към мен, но залитна, от което заключих, че Графинята каубойка бе консумирала не само билков чай. По-точно казано, беше се наквасила яко.

— Добре ли си? — попитах я, потискайки усмивката си и готов да я поема, ако паднеше. — Имаш ли нужда от помощ, миличко?

„Не“, поклати глава тя. После приседна с леко полюляване на ръба на матрака. След което със страхотна бързина качи обутите си крака върху леглото, извърна се на хълбок, завря левия си лакът току до мен, положи лявата си буза върху дланта си, изгледа ме в очите и се усмихна:

— Как мина срещата ти с адвоката?

Я, колко интересно, рекох си. Да не забравя да благодаря на мексиканския гений, изобретил текилата, а и на бармана, който е сипал едно в повече на Графинята тази вечер. От близо седмица не се бе приближавала толкова плътно до мен. А сега, обляна от меката светлина на нощната лампа с цвят на печена зарзала, ми се виждаше съвсем красива. Големите й сини очи, в момента по-лъскави и от огледало, бяха впечатляващи. Поех дълбоко въздух да уловя аромата й — любопитна смесица от парфюм „Ейнджъл“ и висококачествена текила. И усетих нещо като изтръпване и избухване на огън в слабините ми! Току-виж ми излязъл късметът тази вечер! Изпитах непреодолимото желание да й скоча още на мига, преди да е изтрезняла и да е подновила мъченията. Успях обаче да потисна желанието и й отвърнах:

— Страшно добре, миличко. Всъщност имам страхотна новина за теб.

— Така ли? И к’ва е тя? — попита ме и ме загали по бузата. После адски нежно прекара пръсти през косите ми.

Никак не беше за вярване! Графинята най-сетне се бе вразумила! Готова бе да се любим начаса, след което всичко щеше да си дойде на място. Открай време сме си така. Може да се сдърпаме за известно време, но само за кратко. Накрая се любим и всичко лошо бива забравено.

Дали да не й скоча веднага, запитах се? А тя как ще реагира? Ще се ядоса ли, или ще се отнесе с уважение към мен? Че нали съм Мъж, мама му стара, а на Графинята тия работи са й ясни. Тя си е печена по житейските въпроси, особено що се отнася до мъжете и най-вече до начините за манипулирането им…

… Макар че надали ще е най-разумното точно сега да й скоча. Първо ще трябва да й представя правните си проблеми по един убедителен — буквално прелъстителен — начин. Та да се убеди напълно, че златната ми мина скоро пак ще се отвори за неограничен добив на руда.

Поех дълбоко въздух да събера провисналите краища на лъжливата история, която се готвех да й разкажа, след което реших да рискувам докрай.

— Първо на първо — рекох й с огромна самоувереност, — знам, че се притесняваш от ония щуротии, с които Коулмън те заля, и искам да знаеш, че няма и капка възможност някое от тези неща да се случи. — Това беше лъжа номер едно. — И ти, и аз знаем, че никога не си извършила нищо нередно — което се явяваше лъжа номер две, тъй като тя наистина ме бе заварила да броя парите, както беше намекнал Джоел Коен, — а това, естествено, е известно и на властите. Коулмън го каза само за да те стресне и да ми усложни живота. Толкова.

Тя бавно кимна.

— Всичко това го знам. Наистина, в началото ми стана неприятно, но изобщо не съм повярвала на тези приказки.

Не си ли? Ами че още по-добре тогава! Блажени са невежите. Кимнах в знак на съгласие и продължих смело напред:

— Това ми е пределно известно. До една бяха измишльотини, Над — ето ти я и номер три, — до последната дума. Но това вече е без значение. Защото, да ти кажа, днес Джоел Коен се обади на Грег, и то в мое присъствие, да му съобщи към какво всъщност се стреми. Целта му е да ме хванат да им сътруднича. Това е всичко. — И свих рамене. — При моите дълбоки познания за онова, което става по борсите, явно разчитат да им спестя многогодишни усилия, че и безброй долари. — Хммм, съвсем добре звучи. Обрисува ме като умен, жизненоважен алтруист — необходим участник в борбата срещу царящата на Уолстрийт алчност и корупция, а не като гадния предател, в който всъщност ми предстои да се превърна! Реших да заложа всичко на този ред мисли. Освен това Джоел каза, че ако наистина им сътруднича, ако наистина помогна на властите да се ориентират в нещата, вероятно няма и един ден да прекарам зад решетките. Толкова високо ценят знанията ми. — И кимнах еднократно, като същевременно се питах дали не съм си навредил сам, като използвах думичката „вероятно“, поради което добавих: — Щото така или иначе вече бях затворен за три дни, което ми е напълно достатъчно, не мислиш ли? — И пуснах невинна усмивка.

Бавно ми кимна, но нищо не каза. Забелязах по бузата й да се стича сълза. Избърсах я с опакото на дланта си. Добър признак, рекох си. Обърсвайки сълзите на една жена, се приближаваш с още една крачка към сърцето й, а и към чатала й. Чисто биологично явление. Жената нищо не може да откаже на мъжа, избърсал сълзите й.

Окуражен от сълзите на Графинята, продължих с хъс:

— Има и нещо още по-хубаво, Над. Ако сътруднича, нали разбираш, докато се стигне до издаването на присъда, ще минат поне четири-пет години, а ако изобщо има някаква глоба — изобщо — и тя ще стане събираема едва тогава. Не ме разбирай погрешно; тя, глобата, ще е доста яка, но не дотам, че да ни — ни — затрие. Когато всичко приключи, ще продължим да сме богати. — Та това беше най-голямата лъжа от всички — лъжа номер четири.

Защото дори властите да ми оставеха един милион долара, както предполагаше Магнум, ние с Графинята щяхме да банкрутираме за три месеца. Но аз и на туй му бях намерил рационален довод и тъкмо затова продължих с думите:

— Но колкото и пари да ни — ни — оставят, аз няма да се пенсионирам или нещо от този род. Само няколко месеца след като цялата тази дандания заглъхне, пак ще почна да търгувам с акции. — И млъкнах, понеже нещо не ми се понрави посоката, в която бях поел. — По честен начин, искам да кажа. Става дума за сериозни, а не за евтини акции. Нямам никакво намерение да се връщам към онази лудница. — Установих, че трескаво търся изход от положението. — Сигурен съм, че ще мога да си докарвам по пет до десет милиона само от търговия за собствена сметка, напълно законно, без всякакъв риск.

За секунда изучих лицето й. Тя май започваше полека да изтрезнява. Не знаех дали да се радвам на това или не, но усещах как бързо ми се изплъзваше удалата ми се възможност. Крайно време бе да спра да рекламирам бъдещето и да премина към заключението.

— Така или иначе, Над — рекох самоуверено, — нещата стоят точно по този начин. Колкото и невероятно да ти се струва, това е истината. Изглежда, съм голям късметлия, щом властите са толкова на зор за сведенията, които притежавам. — Направих пауза и тръснах тържествено глава. — Всъщност тревожи ме само едно: как ще им дам информация за приятелите ми. — Свих рамене в смисъл „Но и това си има добрата страна!“ и продължих: — Според Маг… — Грег имам предвид — приятелите ми до един също се канят да сътрудничат. — И пак свих рамене. — Така че в крайна сметка и това отпада като фактор. Присламчих се до нея и запрокарвах пръсти през косите й.

— Наистина чудесна новина, мили. Много се радвам за теб — усмихна ми се тя. За теб ли каза? Кофти, мама му стара! Би трябвало да се радва за нас, а не само за мен! Тъкмо да я поправя, когато тя продължи: — А за приятелите си не се притеснявай чак толкова. С изключение на Алън Липски, до един ще те предадат още през първите две секунди. Нали самият ти винаги си ми казвал, че на Уолстрийт понятието „вярност“ не съществува?

Безмълвно й кимнах. Достатъчно чух и достатъчно казах. За сетен път бяхме на едно мнение с Графинята, сиреч сега бе моментът да нападна. Пресегнах се, сграбчих я през талията и я придърпах към себе си. После докопах сладката й каубойска вратовръзчица и дръпнах главата й към моята.

След което я целунах.

Протяжна, мокра целувка, съвсем любовна целувка, бих казал, която се оказа по-кратка, отколкото се бях надявал, тъй като тя рязко се отдръпна:

— Престани! Още съм ти ядосана.

Крайно време беше да овладея положението.

— Искам те — изпъшках и бръкнах под цепката на полата й на път към „обетованата земя“. Още преди да стигна до горната част на бедрото й, така се бях разпалил, че насмалко да се изпразня на чаршафа.

Затова взех, че й скочих — стоварих се отгоре й с цялата си тежест и пламенно я зацелувах. Тя направи опит да се измъкне, но от мен отърване нямаше.

— Престани! — замоли се, но в гласа й се прокрадваше и кикот. — Спри!

Вкопчих се в кикота и вдигнах дънковата й пола нагоре, при което разкрих сладката й розова вулва със снопчето прасковено рус мъх. Така и не бях престанал да се дивя на страхотната й вагина — най-сладката, която съм виждал, а като се има предвид, че съм преспал с поне хиляда проститутки, явно имам добра база за сравнение. Но курвите бяха отишли безвъзвратно в миналото! В този миг копнеех единствено за Графинята… сега и завинаги!

Понамалих темпото, погледнах я право в очите и рекох:

— Обичам те, Над. Страшно те обичам. — И очите ми се насълзиха. — Откакто за пръв път те видях, съм хлътнал по теб. — Пуснах й нежна усмивка. — Много ми липсваше през изминалата седмица. Не мога да ти опиша каква самота изпитвах. — Отместих назад косите й и се устремих към финала: — Люби ме, бебче. Люби ме хубаво и бавно.

— Еби се ти! — избухна тя насреща ми. — Не мога да те понасям! Искаш да ме наебеш ли? Добре, карай! Еби ме с все сила, че да доразпалиш омразата ми. До дъното на червата ти те мразя, хуй дребен егоистичен! На теб изобщо не ти пука какво ми е. Важен си единствено ти. — И захвана да се отърква с презрение о мен, като нарочно гледаше темпото й да не съвпада с моето. Сякаш се стремеше да ми докаже, че дори докато съм в нея, не я притежавам.

Това ме шокира. И ме съкруши. Но най-вече ме подразни обръщението й: „хуй дребен“! Графинята знаеше много добре колко се притеснявам от ниския си ръст!

Въпреки това потиснах яда си. Хванах двете й бузи и се опитах да я прикова с устни, впити в нейните, докато се мъчех да наложа свой ритъм. Оказа се, че е невъзможно. Мяташе наляво-надясно русата си глава като дете, отказващо да поеме лекарството си, а в същото време правеше свръхголеми кръгове с ханша си.

— Престани, Надин! — сопнах й се с леки признаци на гняв. — Какво ти става!

— Еби се сам! — гласеше язвителният й отговор. — Ненавиждам те, копеленце мръсно! До дъното на душата ти те мразя! — На свой ред тя хвана бузите ми и процеди със злъч: — Погледни ме в очите, Джордан. Веднага!

Погледнах я. А тя продължи:

— Никога не забравяй какво си изгубил, проваляйки брака ни. Да не си посмял да забравиш. — Сините й очи направо излъчваха смърт. — За последен път се еба с теб. Помни ми думата: за последен път. Така че се възползвай от положението и се кефи до дупка. — След което взе да върти задник с дълбоки, ритмични движения, сякаш да ме накара на мига да свърша.

„Боже мой! — рекох си. — Яко е прекалила с текилата! Сто на сто преувеличава. Как изобщо може красиво лице като нейното да бълва подобна отрова? Никаква логика няма.“ Съзнавах, че следва моментално да сляза от нея, да не й правя удоволствието да ме накара да се изпразня, докато ми разправя колко ме мрази… но на заревото с цвят на печена зарзала, струящо от нощната лампа, изглеждаше невероятно красива. Ебал съм я! — рекох си. Не можеш ги разбра жените, а ако сериозно смята това да ми е за последно, дай поне да си направя кефа или поне бързо да се изпразня, докато не се е разкандърдисала и да рече, че за последно е било предишният път… направих опит с единствено дълбоко движение да стигна до шийката на матката й и… Бум!… изстрелях всичко вътре.

— Обичам те, Над! — изкрещях, а тя кресна в отговор:

— Ненавиждам те, шибано гадно копеле! — след което се отпуснах с цялата си тежест отгоре й.

Стори ми се, че останахме дълго в тази поза, оказали се всъщност пет секунди, след което тя ме отметна настрани и се отдаде на истеричен плач. Вулканични тремори тресяха тялото й.

— Боже мой! Какво направих? Какво направих! — изрече между ужасните, късащи сърцето ридания, повтори го още сума ти пъти, а аз лежах смразен от ужас до нея.

Пресегнах се да я прегърна, но ме отблъсна.

Последваха нови ридания, а след тях и думите, които ще помня, докато съм жив:

— Кървави пари бяха! Кървави! — От рев думите й едва излизаха. — Знаех си го, но нищо не направих. Хората са губели парите си, а аз ги харчех. Боже мой! Какво направих?

Изведнъж ме обзе мощен гняв. От думите й за кървавите пари излизаше, че всичко, което сме преживели заедно, включително и личният ми успех, е някак си омърсено. Значи целият ни брак е бил един фарс и нищо около мен не е било реално, истинско. Бил съм мъж на части, чийто сбор не се е равнявал на едно цяло. Заобиколен съм бил от охолство, красота и суетност, но сега съм беден, грозен и отчайващо объркан. Нужно ми е по-просто ежедневие. По-прост живот. И по-проста жена.

Не направих и най-малкия опит да скрия неудоволствието си, а напротив — озъбих й се:

— Кървави пари ли! — изплюх. — Що за шибано заключение, Надин! Та аз работя на Уолстрийт! Да не съм някой шибан мафиот! — И поклатих възмутено глава. — Е, от време на време и аз съм правел някое дребно нарушенийце, но не повече от всички останали, така че се стегни, мама му стара!

Измежду ужасните си ридания ми отвърна:

— Боже мой, та ти корумпираш всичко около себе си, и собствената ми майка дори! — Риданията й идваха от дълбините, от корема й. — А аз… аз… само… гле… дах и… и… хар… чех… тия… кър… вави… пари! — От рев дори думите й се накъсваха.

— Майка ти ли! — избухнах. — Много добре знаеш колко добре се отнасям с майка ти. Когато се запознах с нея, щяха да я изхвърлят от шибания й апартамент за това, че не си беше плащала шибания наем! А аз се погрижих не само за нея, но и за шибания идиот — брат ти, и за шибания идиот — баща ти — и за сестра ти, и за всички останали, д’еба мама му! Така ли ми се отплащаш сега? — Млъкнах и направих опит да се овладея. От яд не усещах, че и аз съм се разревал. — Не мога да повярвам, мамка му! — креснах. Не мога да го повярвам! Как може точно сега така да ми говориш! Та ти си моята жена, Надин! Как може точно сега така да ми говориш?

— Извинявай — изхлипа. — Извинявай. Не исках да те обиждам. — Трепереше като лист. — Без да искам… Без да искам. — Изтърколи се от леглото, сви се в ембрионална поза върху мокета за сто и двайсет хиляди долара от „Едуард Фийлдс“ и пак ревна неутешимо.

Край.

Именно в този миг осъзнах, че съм изгубил жена си завинаги. Каквото и да беше ни свързвало с Графинята, вече се беше скъсало. Друг въпрос беше ще се любя ли пак някога с нея, но, честно казано, това никак не ме вълнуваше. Сексуалното ми разтоварване в момента бе най-малкият ми проблем.

А там, в края на коридора, бяха най-невинните жертви на цялото положение — невръстните ни деца, на които предстоеше да осъзнаят една от най-жестоките реалности на живота: нищо не е вечно.