Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (18)

Седемнадесета глава
Изкуството на саморазрушението

(Три месеца по-късно)

 

Намирахме се някъде над Стейтън Айлънд, близо до границата с щата Ню Джърси, когато внезапно си дадох сметка, че няма да успея да се прибера в Саутхамптън преди определения ми от властите вечерен час. Спомням си, че повдигнах подгъва на левия си габардинен крачол и казах нещо от рода на: „Аз малко те позаблудих, Кайли. Това нещо на крака ми не е всъщност пейджър…“. В този миг чух ужасен вой, а пилотите отпред започнаха да сочат тревожно с пръст оранжевите лампички по командното табло на хеликоптера „Сикорски Ес-76“, който се носеше на запад към Атлантик Сити със скорост двеста и шестдесет километра в час при попътен вятър.

После воят престана. Кайли седеше вляво от мен, пристегната с колани към едно от дълбоките кожени кресла на хеликоптера и готова да ревне.

— За пръв път се качвам на хеликоптер — хленчеше Кайли, облечена в червена копринена минирокличка, за която току-що се бях изръсил две хиляди долара в един саутхамптънски бутик. — Тия шумове нормални ли са?

— Да — отвърнах нехайно, — често се чуват. — Бях се запознал с Кайли само преди няколко часа, така че почти нищо не знаех за нея, освен че е на двадесет и две, израсла във Ванкувър, в Бритиш Колумбия, и дошла в Ню Йорк да става манекенка — намерение, осуетено от някакво хранително смущение, от което ту надебелявала, ту отслабвала с петнадесетина килограма. Напоследък тежала петдесет и девет — малко множко за манекенка с ръст един и седемдесет и два — и по тази причина не успявала да си намери работа. Но това не отнемаше от страхотната й хубост с идеално изваяни черти, кожа с цвят на пчелен мед, пълни устни, високи скули и топли очи с формата на бадеми.

Изведнъж хеликоптерът сви рязко надясно и запикира към земята. Дръпнатите очи на Кайли станаха кръгли от ужас.

— Божичко! — изпищя. — Какво става? Защо се спускаме?

Хванах я за ръка да я успокоя.

— Не знам точно — рекох със спокоен глас, но пропуснах да й кажа: „А, на мен такива неща редовно ми се случват. Като ония, дето само във филмите ги гледаш — разбити самолети, автомобилни катастрофи, потънали яхти, експлодирали кухни, хеликоптери, бутнати умишлено в океана, че да има място за спасителите — но ти не се бой, Кайли, защото досега май винаги съм оцелявал!“.

В този миг вторият пилот се извърна, плъзна настрани тънката плексигласова преграда, разделяща осветената в оранжево кабина от пътническия салон, пъхна нос през процепа и със самоуверена усмивка обяви:

— По технически причини ще се наложи да кацнем аварийно в Титърбъро — и смигна на Кайли. — Не се тревожете, госпожице, Титърбъро е само на няколко километра оттук. — При което аз пак й стиснах ръката. — Пък и сте едва двадесет и две годишна — съвсем неподходяща възраст, на която една млада дама да умре!

А тя тъжно поклати глава:

— Излъгах ви! Само на седемнадесет съм!

И мигновено усетих, че съм се преебал.

* * *

Почти сигурен бях, че възрастовата граница, под която всеки полов акт по закон се смята за изнасилване, е различна в различните щати. Така че, докато хеликоптерът се спускаше стремглаво към летището в Титърбъро, започнах да се питам под чия щатска юрисдикция ще попадна, ако реша да оскверня Кайли — нюйоркската или тази на Ню Джърси? Защото бяхме излетели от Саутхамптън, щата Ню Йорк, където възрастовата граница е седемнадесет, но пък пътувахме за Атлантик Сити, Ню Джърси, където въпросната граница е… абе не знам колко си. И тъкмо в това се състоеше проблемът ми — понеже възнамерявах да извърша пъкленото дело именно там, в луксозния апартамент на казиното „Тръмп Касъл“. Каква ли все пак е възрастовата граница в Ню Джърси, продължавах да се питам?

Явно нямаше начин да задам ребром въпроса на двамата пилоти, особено в присъствието на седналата редом с мен Кайли, която, като се вгледах по-внимателно, проявяваше всички признаци на късен пубертет. Тънкият слой мазнини, които дотогава отдавах на някакво хранително смущение, все повече излъчваха обезпокоителния аромат на бебешки тлъстинки върху фигурата на една все още напъпила тийнейджърка.

За което изобщо нямах вина, понеже за пръв път видях Кайли, докато вземаше душ в една от баните на долния ми етаж, и окосмяването й ми се стори съвсем нормално, в съчетание с щръкнали гърди, размер „С“, които имаха вид на достатъчно възрастни, че да имат правото да гласуват. Да не говорим, че не беше и сама! Редом с нея стоеше друго голо момиче — синеоката блондинка Лиза, която, също като Кайли, имаше вид на съзряла гласоподавателка — и двете се бяха вплели в страстна целувка, изживявайки последните мигове на едно друсане с екстази.

Сцената — две млади манекенки, които дотогава не бях виждал, вмъкнали се в дома ми, за да се изкъпят заедно — всъщност не беше толкова изненадваща, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Към средата на юли в Хамптън бе публична тайна, че на Медоу Лейн има една страхотна къща, в която всяка млада манекенка е свободна да се яви, да хвърли една хищна усмивка и да остане докогато иска. Признавам си: подобно поведение, свързано с използването на манекенки, е абсолютно укоризнено. От друга страна обаче, бях си наумил, че животът ми всеки момент ще завърши с имплозия, та нищо не ми пречеше да го напусна най-славно!

Тъкмо по този начин бях решил да прекарам последното си лято на Медоу Лейн: да се сношавам с манекенките, а през седмица да вземам децата от Графинята за уикенда.

На Чандлър, която ме обожаваше, ситуацията се понрави страхотно, макар да изпитваше най-голямо удоволствие да разправя на онези манекенки, с които бях в момента, че не представляват нищо в очите на Тати и че ресторантът, където ги е водил, или магазинът, от който им е купил дадена дрешка, са същите, в които преди това е водил куп други момичета като тях. С други думи, Чандлър се мъчеше да им каже: „Ти си една нищожна уличница, която още идната седмица ще бъде заменена с друга, по-млада и по-красива“.

На Картър обаче сякаш не му пукаше. Беше зает да прекарва лятото си в джакузито на двора, което на негов език се наричаше дакудито на дода. А Когато не беше там, висеше пред телевизора и гледаше записи на сериала „Пауър Рейнджърс“, заобиколен от полуголи манекенки, които го галеха по голото тумбаче и му обещаваха да направят всичко, което поиска, ако им даде назаем миглите си само за една снимачна сесия. Убеден съм, че един ден Картър ще се проклина, задето е прогонил всички тези млади хубавици, понеже му пречели да гледа любимите си телевизионни супергерои.

Междувременно някъде към края на юли започнах да чувам все по-често за някой си Джон. Чандлър първа го спомена и го описа като „новия приятел на мама от Калифорния“. Джон. Джон. В началото не се впечатлих кой знае колко, независимо от това, че някакво вътрешно гласче ми нашепваше „Не е на хубаво“. Това, че Графинята си беше намерила гадже, никак не ме вълнуваше, нямах нищо против. Притесняваше ме обаче фактът, че е чак от другия край на Щатите. И че ако тя вземе да се влюби в него, може да реши да се премести чак там.

Не знаех кой знае колко за Джон, освен че е малко по-стар от мен, че е много богат (леле, каква изненада!) и че имал в Лос Анджелис голяма фирма за детска конфекция. Но реших да не възлагам на Бо да го проверява — по-добре да оставя Графинята на мира. В края на краищата тя с доста мъже бе излизала през лятото, така че шансовете да се влюби тъкмо в Джон ми се струваха минимални.

Напоследък друго ме притесняваше — освен факта, че харчех парите по-бързо и от латиноамериканско правителство, — и то бе упоритостта, с която Агента маниак се бе втурнал да преследва Готвача. През последните четири седмици бях ходил два пъти до Ню Джърси, за да прилъжа Готвача да обсъди миналите ни деяния, докато го записвам, но той и двата пъти ми отказа. Агента маниак обаче бе убеден, че Готвача рано или късно ще отстъпи. Според логиката на Агента маниак един мошеник по рождение не може вечно да се противопоставя на изкушението.

И тъкмо във връзка с тези ми две пътувания до Ню Джърси бях склонен да възприема идеята на Кайли да отидем до Атлантик Сити. Мисълта й щукна към единадесет сутринта, докато им правех закуската на двете с Лиза.

— Няма ли някой ден да ме заведеш в Атлантик Сити и да ме научиш как се играе на комар?

Работата се усложняваше още повече от това, че Кайли страхотно ме привличаше, и то не само с външността си, но и с характера. Беше жизнерадостна, весела и излъчваше някаква детска невинност, която първоначално приписвах на канадското й възпитание, а не на това, че е все още дете.

— Никога ли не си ходила в Атлантик Сити? — попитах.

— Неее — отвърна невинно тя. — Нали ще ме заведеш?

Спомням си как тогава тонът й ми напомни за малко дете, което моли дядо си да го заведе в зоологическата градина. А когато я попитах на колко е години, Кайли отговори:

— На двайсет и две. А ти?

Склонен бях да й вярвам. И се заех да изчислявам степента на риска от едно непозволено пътуване с хеликоптер до Атлантик Сити тъкмо когато съм под домашен арест.

В крайна сметка всичко опираше до два основни риска. Първият — да напусна щата Ню Йорк без разрешение от служителя, под чието попечителство бях поставен до началото на делото; и вторият — да закъсам в Атлантик Сити и да не се върна до определения ми вечерен час — полунощ. Що се отнася до самия хазарт, не се притеснявах, тъй като хазартът не е незаконен, нито ме притесняваше фактът, че ще трябва да нося в себе си петдесет хиляди в брой, че Доналд Тръмп да кандиса да ми отпусне хеликоптер. Имах двойно повече в сейфа в спалнята ми. По една чиста случайност това бе сумата, която се очакваше да предам на властите в процеса на конфискацията (но те още не бяха дошли да ми я поискат). Е, какво толкова ще им стане, рекох си, ако взема назаем някой и друг долар?

Нищо, сам си отговорих, подир което се обадих в казиното, поръчах хеликоптера, заведох Кайли да си купи някоя и друга дрешка, после взех краткосрочния заем от федералното правителство и се запътих към хеликоптерната площадка.

И ето че само след шест часа бях в безпътица в Титърбъро, в някакъв порутен хангар, с малолетна, а след малко — и в нарушение на вечерния час. Това, че съм в Ню Джърси, рекох си, е най-малкото ми прегрешение пред закона.

— Значи ли това, че няма да ходим? — изчурулика Кайли.

Погледнах часовника си и тъжно поклатих глава:

— Не знам, Кайли. Наближава девет, а трябва да се прибера до дванайсет.

— Жалко — нацупи се тя.

— Жалко наистина — съгласих се и кимнах съчувствено, след което се замислих дали пък вечерният ми час всъщност е истински вечерен час, а? Строго погледнато — да. Но на практика… — не. Особено пък в неделя вечер, когато подобно безобидно нарушение (като моето) може и изобщо да не бъде забелязано. Е, съществува вероятността фирмата, която следи местонахождението ми, да се обади на моя попечител Пат Мансини, но Пат е свестен мъж и просто ще реши, че гривната сигурно се е повредила. Че нима тези устройства не се повреждат често? Напротив. Пък и на него му е пределно ясно, че сътруднича в качеството ми на свидетел с федералните власти (на страната на справедливостта).

В този момент се появи усмихнатият пилот:

— Повреда в горивомера, нищо повече — заяви с облекчение. — Добрата новина е, че до двайсет минути ще го оправят.

Кайли сграбчи десницата ми и започна да я друса нагоре-надолу, един вид „Урааа! Урааа! Значи все пак ще стигнем до Атлантик Сити!“.

— А коя е лошата? — попитах, подготвен от горчивия си опит.

— Ами късно тръгнахме тази вечер — сви рамене пилотът — и смяната ни с помощника свърши. Ще трябва да изчакаме нов екипаж. Ще пристигнат след по-малко от час.

— Какво означава това? — Запита Кайли, объркана и натъжена.

Идеше ми да й кажа: „Това означава, че такива неща се случват вечно, щом пътуваш с бившия Вълк от Уолстрийт. Щом нещо може да тръгне накриво — задължително тръгва накриво!“. Но вместо това рекох:

— Значи, че ще има да повисим тук още известно време.

— И не тръгваме веднага, така ли? — и пак се нацупи.

Изгледах я и свих рамене.

— Чакай малко да помисля. — И пак си преговорих сценария. Явно беше, че няма да спя с Кайли — прекалено е млада. От друга страна обаче, бях доста добър комарджия и имаше вероятност да спечеля някой и друг долар! — Има ли тука някъде телефон? — попитах пилота.

Посочи ми с пръст автомата на стената.

Благодаря, рекох, и само след секунда оставих съобщение в гласовата поща на Пат Мансини, в което обяснявах, че съм закъсал „в града“, без да уточнявам кой точно, и че ще се прибера или късно през нощта, или рано сутринта. Окачих слушалката и се втренчих в телефона. Дали не сбърках? Не! — рекох си. На Патрик ръцете му са пълни с убийци и изнасилвачи, а аз така или иначе вече съм решил да не спя с Кайли. И с тази мисъл се върнах при Кайли и й се усмихнах благо.

— Готово, скъпа. Заминаваме!

— Йей!!! — изпищя тя и въпросът приключи.

* * *

Няма спор, че Доналд Тръмп има най-смотаната прическа отсам Желязната завеса, но копелето явно е наясно как се правят пари. Притежава три казина в Атлантик Сити — „Тръмп Плаза“, „Тадж Махал“ и „Тръмп Касъл“. Лично аз предпочитах „Касъл“, тъй като имаше на покрива си хеликоптерна площадка, която позволява на човек бързо да пристигне и бързо да си тръгне. А това е от огромно значение в град от рода на Атлантик Сити, чието тотално декадентство може да докара изгубилия всичко комарджия до емоционален срив, който да го тласне окончателно да скочи от прозореца.

Тъкмо по тези причини изборът ми бе паднал върху „Тръмп Касъл“, а не на друг от останалите имоти на Тръмп.

И нещо в момента ме човъркаше отвътре.

Откопчах предпазния колан, пресегнах се и отворих плексигласа.

— Извинявай — рекох на вечерния втори пилот и посочих към покрива на „Касъл“, който ставаше все по-малък, докато се отдалечавахме от него. — Няма ли да кацнем на покрива?

— Няма да може — сви рамене той. — Наредиха ни да кацнем на кея. Не знам никакви подробности.

— Хм — измърморих. — Може би го ремонтират.

— Не съм чул такова нещо — отвърна вторият пилот. Няколко минути по-късно двамата с Кайли се озовахме на задната седалка на електромобил за голф, на чийто волан седеше шофьор от „Тръмп Плаза“. До шофьора се кипреше изтупан посрещач от казиното, също с униформата на „Тръмп Плаза“, със страхотен кичур бяла коса и угодническо поведение.

— Станала е някаква грешка — рекох. — Когато се обадих днес следобед, изрично помолих да ме свържат с „Тръмп Касъл“.

— Сигурно е станала грешка — хвърли ми той ослепителна усмивка. — Редовно се случва. Е, и ние сме част от семейство Тръмп все пак, нали така?

— Станало ли е нещо? — попита Кайли. — Виждаш ми се ядосан.

Сграбчих ръката й и я задържах в своята.

— Всичко е наред сладурче. Малка грешка само. Нещо съвсем нормално, когато пътуваш с мен.

А Кайли се разкикоти като ученичка.

— Между другото — обяви сервилният посрещач, — тази вечер видях вашия стар приятел Елиът Лавин. Направо съсипва конкуренцията по масите!

— Искаш да кажеш, че играе в казиното? — попитах, не вярвайки на ушите си.

— Да. Изненадва ли ви? Нима не е компулсивен комарджия?

— Е, разбира се — кимнах бавно. — Но последно чух за него, че бил без пукната пара.

А посрещачът поклати глава и се засмя:

— Е, вече не е — рече с глас на човек, който всичко знае. — Пак изкарва милиони. Притежава някаква хип-хоп модна линия, май се казва… Fat Farm^[1].

— О! Знам я Phat Farm! — намеси се Кайли, амбициозната бъдеща манекенка.

— Ти пък за какво си ходила на дебела ферма? — не се сдържах да я попитам.

Пусна ръката ми и ме перна по рамото.

— Не става дума за такава ферма, глупчо! Пише се P-H-A-T, което на жаргон значи куул, готин. Например: „Тая мацка е phat!“ или „Това казино е phat!“.

— Май е права — каза посрещачът.

— И аз така мисля — съгласих се и се усмихнах на сияещата Кайли, която попита:

— И кой е този Елиът Лавин?

Спогледахме се с посрещача.

— А, един стар приятел — рекох небрежно. Дължи ми два милиона шибани долари, които възнамерявам моментално да си взема! Доста колоритна личност!

— О — рече Кайли, явно не знаейки за кого става дума. — Трябва да е интересна личност.

Пак се спогледахме с посрещача, а само пет минути по-късно вървяхме с Кайли през казиното, хванати под ръка като двама млади влюбени. Тя не спираше да върти глава във всички посоки, да се блещи на игралните маси, на игралните автомати, на огледалата и блиц лампите. Лицето й притежаваше онова шашардисано изражение, което може да се види, когато петгодишно селянче от щата Айова стъпи за пръв път на „Таймс Скуеър“.

С уверена крачка я поведох право към една маса за крапс^[2].

Около нея стояха шестима мъже, до един с отчаяното изражение на дегенерати комарджии.

— Гледай сега какво става — рекох на Кайли, след което с дяволска усмивка и заговорническо намигане отворих синия си сак „Найки“ и изсипах върху маста петдесет хиляди долара в брой. После вдигнах очи към боксмана^[3] — двуметров исполин със засукан мустак, който сякаш нарушаваше закона за земното притегляне — и казах: — Чипове, моля.

Настъпи мигновена тишина. Останалите играчи не можеха да повярват на очите си. Гледайте! Гледайте! Вълка се върна! И гледайте сега какво се викат залагания! Много си ме бива по ефектите! Шибаният им Джеймс Бонд пасти да яде!

Мустакатият исполин се усмихна и разпореди:

— Дайте на господин Белфърт двадесет хиляди долара, докато преброим парите.

И веднага ми връчиха двадесет хиляди в чипове.

Кайли беше сразена.

— Те откъде те познават? — зашепна.

Ама моля ти се! Тук навсякъде ме знаят! Та нали бях Вълка от Уолстрийт, за Бога!

— Това нищо не е — рекох самоуверено. — Гледай сега как ще ги обера тия нещастници! — И се залових да играя.

След пет минути повечето ми чипове вече ги нямаше, а Кайли питаше:

— Те защо постоянно ти вземат чиповете?

Поклатих мрачно глава при вида на осемнадесетте хиляди от парите на властите, които сега бяха струпани на погрешната страна на масата.

— Потръгна ми зле — измърморих. — Но ще си наваксам с останалите трийсет.

В този миг боксманът се приближи с клипборд в ръка.

— Един подпис, господин Б. — При което ми подаде клипборда и писалка.

Със свито сърце се подписах под сумата петдесет хиляди долара на нещо наподобяващо сертифициран чек^[4]. После поех дълбоко въздух и му върнах хартийката. Исполинът кимна веднъж.

— Ще ви помоля да фотокопирам шофьорската ви книжка и сте готов.

— Няма проблем — рекох бръкнах в задния джоб и… — Мама му стара — измърморих, — забравил съм я тая шибана книжка. — Усмихнах се на исполина: — Сигурен съм, че я имате някъде в архивите си, нали?

— Съжалявам, но я нямаме, господин Б. — поклати глава той. — Тук никога не сте играли.

— Хм… — продължих да мърморя, — прав сте. Дайте да помислим… Що не се обадите в „Касъл“ да ви я пратят по факса? Това няма ли да ви свърши работа? — Погледнах Кайли и й намигнах. Вълка от Уолстрийт е цар на решаването на проблеми!

Уви, боксманът отново поклати глава.

— Не става така. Извадите ли над десет хиляди в брой, длъжни сме да ви поискаме документ за самоличност.

Килнах глава:

— Чакайте, чакайте, нещо не разбирам. Значи вземате петдесет хиляди от моите пари в брой, преброявате ги, давате ми чипове, изчаквате ме да изгубя двайсет хиляди, а сега отказвате да ми дадете възможност да си ги спечеля обратно, така ли?

— Горе-долу това е положението, господин Б. — сви рамене исполинът.

Господин Б. ли? Господин Б! Ебаси и подигравката. Ако не беше два пъти колкото мен тоя, така щях да му изтряскам един — право в противния му шибан мустак! Поех дълбоко въздух и казах:

— Добре. Мога ли да говоря с шефа ви? Трябва да има някакво решение на проблема.

— Разбира се! — рече боксманът, доволен, че ще се отърве от топката.

Само пет минути по-късно не само шефът му стоеше пред мен, но и петима костюмари с вид на членове на фамилията Корлеоне. Костюмарите най-неочаквано се оказаха извънредно любезни, готови да услужат и безкрайно търпеливи. Но след сума ти почесване по брадичката шефът на костюмарите, тоест сменният управител, най-накрая постанови:

— Съжалявам, господин Б., но нищо повече не мога да направя, освен да пратя в апартамента ви няколко бутилки шампанско да се почерпите с младата дама. — И ми смигна.

— Хубаво. Чакайте да си взема чиповете и да ги инкасирам. — И погледнах към Кайли. — Хайде, сладур, време е да вървим.

— Окей — съгласи се тя, без да разбира какво става. — Къде отиваме?

А аз с налудничава усмивка отвърнах:

— Първо ще си вземем обратно паричките, после ще отлетим за дома. — Погледнах към сменния управител: — Дали ще бъдете така любезен да поръчате хеликоптера ни?

— Късно е вече — отвърна той и останах с чувството, че се мъчи да прикрие усмивката си. — Хеликоптерът отдавна тръгна обратно за Лонг Айлънд. Но не се притеснявайте. Приготвили сме ви прекрасен апартамент и ще ви пратим някоя и друга бутилка „Дом Периньон“ и хайвер от белуга.

— Чудесно! — изчурулика Кайли. — Умирам за хайвер от белуга!

Изгледах я втрещен.

— Добре! — продължи да се забавлява усетилият болката ми сменен управител. — Да отидем до „клетката“ да си получите парите.

Да бе — рекох си — дай по-бързо да приключваме с тоя кошмар!

* * *

— Какви ги плещиш, ма? — едва не се развиках на шестдесетгодишната кранта от другата страна на бронираното стъкло. — Как така не можеш да ми върнеш парите?

— Съжалявам — дойде безличният отговор през лъскавите алуминиеви прорези. — Законът изисква да се легитимирате, преди да ви изплатя дължимата сума.

Съвсем се озадачих. Шашнах се. Не можех да повярвам.

Стоя аз, значи, в „клетката“, с размери на една от тоалетните в „Денис“^[5], придружен от невръстно момиче, сменен управител, който вероятно е довереник на мафията, и с купчинка разноцветни чипове, на обща стойност тридесет и две хиляди долара, с които нищо не мога да сторя, тъй като дъртата кобила от другата страна на гишето се е вкопчила в някакви там подробности. Умът ми не го побираше.

Обърнах се към сменния управител:

— Направете нещо. Това… е… нередно. — После стиснах зъби и поклатих бавно глава, в смисъл „Накрая някой ще си изпати!“.

Сменният управител разпери длани във въздуха и сви рамене:

— Какво да направя — рече най-невинно. — Законът си е закон.

С обзето от безсилие сърце се обърнах към Кайли:

— Знаеш ли защо подобни гадости ми се случват единствено на мен?

Тя притеснено поклати глава.

— Защото аз самият си ги причинявам, мама му стара! Затова! Колкото и да ме наказва съдбата, все не ми стига. — При тези думи се обърнах към бронираното стъкло и се втренчих подозрително в дъртата кранта. После разкърших врат като човек на ръба на пропастта.

— Виж какво — рекох с логичен тон, надвесих се и облегнах лакти върху черния гетинаксов плот от моята страна на гишето. — В нормални обстоятелства съм най-нормален човек, но нека ти разкажа какво ми се случи снощи, пък ти после решавай дали заслужавам да си получа парите обратно, окей?

Крантата сви рамене.

— Добре — рекох. — Приемам това за съгласие. — И взех да й разправям цялата трагедия — от повредения хеликоптер чак до провала заради забравената шофьорска книжка, като най-старателно избягвах да спомена гривната на глезена ми, заблуждаващото послание до Патрик Мансини, крехката възраст на Кайли, безлихвения ми заем от федералното правителство и — последно, но не и най-маловажно — факта, че съм на свобода под гаранция и че изобщо нямам правото да съм в Атлантик Сити. — Според мен съвсем ясно е, че съм този, за когото се представям. Така че дай ми да си взема парите и да се разделим мирно и тихо, окей? — И хвърлих на дъртата кранта най-сговорчивата си усмивка. — Не искам кой знае какво.

Дъртата кранта ме огледа няколко секунди повече, отколкото може да се приеме за възпитано. После през процепите долетя безизразният й глас:

— Съжалявам. Не мога да ви изплатя нищо, докато не ми покажете документ за самоличност! Така е по закон!

— Да — рекох. — Друго и не очаквах…

Това бяха последните ми думи към дъртата кранта през онази нощ. Или по-точно казано, това бяха последните ми думи за цялата нощ изобщо, ако не се броят приказките ми с Кайли, която се оказа крайно удачна компаньонка за подобно злополучно пътешествие. Аз, естествено, и с пръст не я пипнах. Сега, като се замисля, този факт се дължеше в по-малка степен на членовете на закона, отнасящи се до изнасилване на малолетни, и в по-голяма — на собственото ми чувство за добро и зло. Защото в края на краищата бях избрал съвсем позорен начин да прекарам последното си лято на Медоу Лейн. Съзнавах го не по-зле от всеки друг, но просто не съумявах да се контролирам. Сякаш бях си наумил да се самоунищожа, или по-скоро — сякаш имах нуждата да се самоунищожа.

Може би съм си мислел, че ако стана пръст от пръстта — ако изгоря всичко, което съм притежавал, и във физическо, и в емоционално отношение — ще мога някак си да върна часовника до времето преди „Стратън“, преди поникването на отровното дърво. Може и това да е било. Или просто съм си загубил напълно разсъдъка.

Така или иначе, съществуваха граници, които дори аз не можех да си позволя да премина — едната се оказа Дейв Биъл, а другата — Кайли. И макар да нямаше никаква връзка помежду им, и двата случая ми позволиха да не изгубя и последните останки от самоуважението си.

Щом пристигнахме в Саутхамптън на другата сутрин, поръчах на Кайли такси, целунах я по бузата и я изпратих по пътя й. Съзнавах, че някой ден може пак да я срещна и тогава ще се хапя по задника, задето не се бях възползвал от нея през онази неделна нощ. Момичета като Кайли наистина рядко се срещат в реалния свят, особено пък от хора като мен — с единия крак в пандиза, а с другия — в приюта за бедняци.

В момента седях на кресло във всекидневната си, загледан в Атлантическия океан, и се мъчех да намеря някакъв смисъл в случилото се. Наближаваше обяд, Патрик Мансини не се беше обадил досега, което значеше, че изобщо няма да се обади. Казано накратко, беше ми се разминало.

В този миг телефонът иззвъня.

Боже мили, рекох си, изловиха ме! И със светкавична бързина взех да ровя из ума си за някаква легенда. Трябваше да намеря някакво обяснение… Отвлякоха ме… Ходих до брат ми в Монклер, Ню Джърси, и на връщане се изгубих… Търсех подходящо място за следващата ми среща с Готвача… Точно така!

Телефонът не млъкваше.

Вдигнах безжичния.

— Да — изрекох с отчаян и прокълнат тон.

— Адвокатът ти се обажда — каза адвокатът ми. — Сам ли си?

— В Бога се кълна, Грег — заявих най-праведно, — онова момиче и с пръст не го докоснах! Обади й се и я питай, ако искаш! — И изведнъж осъзнах, че не знам дори телефонния номер на Кайли. Дори и фамилното й име не знаех! Просто я знаех като Кайли… детето.

— Какви ги приказваш? — зачуди се Магнум. — Какво момиче?

— Няма значение — измънках. — Будалках се. Какво става?

— Тази сутрин имах много неприятен разговор по телефона с Джоел Коен.

Устата ми мигновено пресъхна.

— По какъв въпрос?

— Твърди, че вероятно си нарушил споразумението за сътрудничене. Иска среща с теб рано утре сутринта.

Усетих как по продълговатия ми мозък пролази паника, съпътствана от отчаяние. Добре, че бях седнал, та не паднах. „Запази спокойствие! — заповядах си. — Нищо не си направил. Нищичко!“

— Изключено е! — рекох самоуверено. — Той спомена ли нещо по-конкретно?

— Конкретно — не, но останах с впечатлението, че според него си предупредил някого за това, че сътрудничиш. Имаш ли представа за какво става дума?

Да съм предупредил. Ама че странно понятие. Какво може да означава в този контекст? Че съм предупредил, че съм казал някому, че сътруднича? Да, сътрудниченето ми трябваше да остане в тайна, но все пак имаше хора, на които бях длъжен да кажа, като например бившата ми съпруга, родителите ми… Джордж… но никой друг; дори Бо не бях предупредил — предупредил!… На някой от приятелите си да съм споменавал? Не. На Царицата на минетите? Не. На някоя палава Наташка? Не. Никому. На нито една душа. Така че съм невинен.

И с пълна самоувереност заявих:

— Никому не съм казал, Грег. Никого не съм предупредил. Гарантирам ти. Джоел просто си е внушил.

— Хубаво — отвърна той с равен глас. — В такъв случай няма за какво да се притесняваш. Сигурно е станало някакво недоразумение. Още утре сутринта ще се изясним.

— И аз съм убеден, че е недоразумение — рекох бързо. — Къде е срещата?

— В управлението на ФБР. Аз обаче няма да присъствам. Ще ходя извън града да снема едни показания. Но ти не се притеснявай. Ник ще дойде с теб.

— Чудесно — рекох. — Ник е свестен човек. — А и като нямаш какво да криеш, няма и от какво да се боиш, казах си.

Слава Богу!