Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Angel Eyes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 1

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-963-3

 

 

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 2

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-964-1

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Картечният град, Токио

Естильо настояваше да убият Круз в момента, в който кацнат в Меделин, но Ръсел беше категорично против. По време на полета Тори им каза за обещанието, което беше дала на Соня. Разсъмваше се, оранжевият диск на слънцето багреше краищата на облаците в златисто-алено.

— Ние не сме убийци! — отсече с обичайната си категоричност Ръсел. — Не искам да се замесваме с тези хора повече от необходимото, най-малкото пък да свършим мръсната работа на фамилията Орола.

— Бъркаш понятията, сеньор Слейд — възрази Естильо. — Ако ставаше въпрос за бизнес, щях да бъда съгласен с теб. Но сега става въпрос за чест!

Тори го стрелна с поглед. За пръв път го виждаше в тази светлина. Типичен „шанта“, той винаги беше предпочитал да избягва кръвопролитието, оправяше се с ум и ловкост. Стрелбата е за такива като Круз, последствията — също. Беше гръмнал Рубен Орола и какво последва? На два пъти се размина с атентат, организиран от собствената му любовница, но опитите щяха да продължат… Несъмнено заслужава подобна съдба, но умните хора трябва да си направят съответните изводи.

— Не ме е грижа нито за чест, нито за чувства! — тръсна глава Ръсел, вечният прагматик. — Мисля само как да се измъкнем оттук цели, а не в дървен сандък! Картелът Меделин е купил всичко — полицията, съда, правителството на Колумбия, а вероятно и нашите собствени хора от Агенцията за борба с наркотрафика, които вече втора година не са се появявали на територията на Круз.

— Ами справедливостта? — обади се Тори. — Без помощта на Соня не само нямаше да открием кокаиновия цех в джунглата, но и изобщо нямаше да излезем живи от апартамента на Круз! — пръстите й се свиха около пластичния плик с топчетата от тъмен метал.

— Майната й на справедливостта! — изръмжа Ръсел. — Намираме се в Колумбия, тук никой не е чувал за такова животно!

Неочаквано си спомни как се беше запознал с Бърнард Годуин. Беше студент последна година в Хвартън, а Бърнард им четеше лекция за справедливостта. Поддържаше тезата, че тази концепция е изкуствена, едно напълно човешко творение. Следователно и обект на онези манипулативни изкривявания, които са характерни за хората. В природата такова понятие няма, отсече Бърнард. Там има само живот и смърт.

Лекцията направи дълбоко впечатление на Ръсел, Бърнард Годуин — също. Години по-късно разбра, че появата му в университета е имала точно определена цел — да търси нови сътрудници на „Алеята“. Това не промени мнението му за този човек, той продължаваше да се възхищава на ума му.

Годуин беше проучил миналото на Ръсел с педантично внимание. Знаеше, че гениалната му способност да борави с цифри и факти го беше превърнала в чужденец дори за семейството му. Както обикновено става при гениалните деца, родителите му изпитваха страх от него, а брат му се чувстваше глупав.

— Ние с теб сме от породата на самотниците — каза му Бърнард. — Хора, които са в състояние да проникнат в абстрактното, да оценят по достойнство всяка вярна концепция, всеки идеал…

— Дори справедливостта? — беше попитал Ръсел.

Бърнард Годуин се разсмя и прегърна през рамото младия Ръсел Слейд.

— Точно така — кимна той.

Сега, настанил се удобно в самолета на контрабандистите, той отново чу тихите, омайни и невероятно убедителни слова на Годуин. Каква огромна власт, Господи! В онези години Ръсел беше убеден, че контактът с Годуин може да се сравни единствено с някаква фантастична, абсолютно немислима за обикновените хора пътека, водеща директно към Бога. Но оттогава насам изтече доста вода, много неща се промениха…

Слънцето изскочи иззад облаците, лъчите му бързо затоплиха пилотската кабина. Тори разчупи блокче шоколад и го разпредели по равно. Естильо беше поел функциите на радист. Надянал слушалките, той внимателно следеше въздушния трафик, от време на време подхвърляше по някоя дума в микрофона.

— Забрави ли, че именно бандитите на Круз ни подгониха още от летището? — попита Тори, обръщайки се към Ръсел.

— Но пак той ни отпусна един от своите хеликоптери, нали? — контрира Ръсел. — Как иначе щяхме да стигнем до liano negro?

— Исусе! — промърмори Естильо.

— Ами тогава да го разцелуваме, като се видим! — подхвърли Тори. — Мисля, че оценката ти за ситуацията е погрешна. Аз дадох думата си на Соня и възнамерявам да я удържа!

— Нищо подобно няма да сториш! — гневно повиши тон Ръсел. — Вече допусна една грешка и това е достатъчно. Проклет да бъда, ако ти позволя да допуснеш и втора! Кой ти разреши да даваш обещания на онази жена? Очевидно си го сторила под натиска на емоциите… Сега обаче аз ти заповядвам да забравиш всякакви емоции! По време на акция те могат да донесат единствено вреда! Край на неподчинението, Тори! До тук!

— Глупости! — ядосано го изгледа тя. — След като отказваш да ми помогнеш, ние двамата с Естильо ще…

— Забрави го! — прекъсна я със заповеден тон Ръсел. — Имаш договор с „Алеята“ и трябва да се подчиниш. Връщаме се обратно в цивилизацията, а там моята дума е закон!

Естильо вдигна глава и мрачно го изгледа.

— Сеньор Слейд — тежко въздъхна той. — Дълбоко се заблуждаваш, ако мислиш, че цивилизацията има нещо общо с Картечния град!

 

 

Думите на Естильо се оказаха пророчески. На пистата на Меделин ги очакваше лично Круз, заобиколен от своите сикариос. Дулата на поне дузина картечни пистолета МАК-10 застрашително се насочиха към самолета.

Круз даде знак на подвижната стълба още преди да се укротят витлата на „Туин Отър“-а и бързо започна да се качва по нея. Тори отвори вратата да го посрещне. Въоръжените хлапаци се пръснаха в товарния отсек и започнаха да го претърсват. Круз мълчеше и чакаше.

— Няма ли кокаин? — процеди най-сетне той, доловил поклащането на глава от страна на лейтенанта си. В ръцете му се озова пластмасовото пликче с металните сачми.

— Не бяхме там за кокаин — отвърна Ръсел, умишлено отбягвайки да гледа пликчето в ръката на барона.

— А открихте ли кой командва онзи цех?

— Не. Бяхме посрещнати доста грубо…

— Значи за нищо не ставате! — ухили се Круз и подхвърли пакетчето върху дланта си. — Но виждам, че все пак не се връщате с празни ръце…

— Имаш предвид самолета ли? — направи се на ударен Ръсел.

Тясната кабина прокънтя от подигравателния смях на Круз.

— Това трябва да е ценно за вас — подхвърли пакетчето той. — Но в живота е така — всяко нещо си има цена… Например информацията. Докато ви нямаше, до мен достигна известно количество от нея… По всичко личи, че Соня е била любовница на Рубен Орола — копелето, което пречуках миналата година… Интересно, нали? За Соня това е било много вълнуващо! За съжаление тя вече не е сред нас, за да го потвърди лично… Стана жертва на трагичен инцидент… Тръгнала да се разхожда не където трябва и някой я застрелял… Глупаво момиче! Колко пъти я предупреждавах…

Настъпи напрегната тишина. Круз направи крачка напред и заби тежък поглед в очите на Ръсел.

— Не зная каква игра играете, но всичко свърши! — отсече той. — Разполагате с един час да напуснете Меделин — раменете му леко се повдигнаха: — След това не отговарям за вашата сигурност…

— Няма проблеми — приятелски се усмихна Ръсел. — Тръгваме си веднага. Дайте ни това пакетче и…

— О, не — поклати глава Круз. — Трябва да получа възнаграждение за хеликоптера, който ви отпуснах… А и за всичките неудобства, които ми причинихте.

— Пакетчето не ти върши работа — отвърна Ръсел.

— Може би — отвърна онзи. — Но този самолет несъмнено ще е добре дошъл… — очите му изпитателно пробягаха по лицето на Ръсел. — Освен това ми е приятно да зная, че притежавам нещо, което има важно значение за вас. Може и да го изхвърля още утре, но това няма значение… То вече е мое.

Обърна се към изхода, но гласът на Ръсел го спря:

— Първо трябва да се справиш с мен!

— Ти си гринго — отвърна с гръб към него Круз. — А аз не се занимавам с…

— Гринго или не, именно аз открих агента на врага в обкръжението ти! — извика Ръсел. Сърцето биеше лудо в гърдите му, стомахът му се сви от напрежение. — Без мен сега щеше да си труп! — Не обръщаше внимание на предупредителния глас в главата си, не беше в състояние да спре. Искаше да докаже, че има тежест и на бойното поле. Там, сред пущинаците на liano negro, под куршумите на врага той изведнъж беше проумял, че Бърнард Годуин умишлено го излага на опасност, че иска да го накаже и унижи. Защото се беше издигнал в йерархията на „Алеята“ по свой начин, а не като него… И още тогава си обеща да не му достави това удоволствие, да не позволи нито на него, нито на Тори да го видят слаб пред очите на опасността. Тръсна глава и продължи: — А какво ще си помислят твоите сикариос, ако не отвърнеш на предизвикателството на един гринго? Няма ли да им мине през главата, че се страхуваш от мен? Че остаряваш и ставаш мек?

Круз рязко се завъртя, лицето му се наля с кръв.

— Лично разстрелях Соня, когато открих, че е шпионка на Орола! — изрева той. — Лично аз, Кастро Круз! Натиках дулото в устата й и дръпнах спусъка! През цялото време я гледах в очите и видях в тях смъртта! Това ли наричаш мекота? — пристъпи назад и спря на сантиметри от Ръсел. — А сега започвам да се питам дали Хорхе наистина е бил агент на Орола… И как така един толкова добър ловец на шпиони като теб пропусна да открие Соня?

— Изобщо не съм гледал към нея — отвърна Ръсел, усещайки как устата му се изпълва с неприятен металически вкус. — Ще приемеш ли моето предизвикателство, или не?

Круз бавно се огледа. Бойците му стояха неподвижно, в очите им светеше очакване. Главата му кимна, раменете му небрежно се повдигнаха.

— Добре — изръмжа той. — След като си търсиш белята…

 

 

Арената беше пуста, сякаш задрямала под слънчевите лъчи. Тук беше оживено единствено в неделя, когато жителите на Меделин запълваха трибуните, нетърпеливи да попият контраста между живота и смъртта, който им предлага коридата.

— Е, добре, сеньор Слейд — промърмори Круз и на лицето му се разля иронична усмивка. — Ти ме предизвика, аз приех.

Тори и Естильо седяха на първия ред, заобиколени от въоръжените сикариос. Ръсел се беше изправил в средата на арената и чакаше.

— Сега срещу теб ще излезе най-добрият ми бик — продължи Круз. — Справиш ли се с него, ще получиш това, което искаш… А ако стане така, че победи бикът, за теб вече няма да има значение у кого е пликчето, нали? Защото ще си мъртъв.

Тори направи опит да разчете мислите на Ръсел, но лицето му оставаше абсолютно непроницаемо. „Ако умре, аз ще бъда виновна, помисли си с въздишка тя. И никога няма да си го простя…“

— Не е нужно да правиш това, Ръсел! — извика тя.

— Как да не е — изсумтя Круз и кимна с глава на един от бойците си. Онзи се изпъна и насочи автомата си в гърдите на Ръсел. — Истинският мъж не се отказва толкова лесно от намеренията си! О, моля за извинение, сеньор Слейд… За момент забравих, че ти не си мъж, а обикновен гринго! А от гринго може да се очаква всичко…

Ръсел не отговори. Очите му бяха заковани върху високият, обкован с желязо портал.

Круз вдигна ръка, после бавно я отпусна.

Порталът проскърца и се отвори, зад него се очерта фигурата на огромен звяр. Въздухът свиреше в ноздрите му, предните крака гневно риеха земята. Ръсел помръдна и бикът се втурна към него.

— Няма ли да му дадете поне рапира? — изкрещя Тори.

— Не — поклати глава Круз. — Рапирата е оръжие, достойно за тореадор, а не за някакъв гринго! Ще трябва да се оправя както може…

— Така, с голи ръце? — ужасено го изгледа Тори.

— Такъв е номерът! — ухили се Круз и иронично подвикна: — Оле, гринго, оле!…

Бикът стремително се приближаваше. Ръсел усети как по гърба му плъзва струйка студена пот. Беше ходил на корида и преди, но едва сега си даде сметка колко огромни са тези животни, изваяни сякаш само от мускули и сляпа ярост. Миризмата на звяра го удари в носа, но той беше разтърсен от друго. Впил поглед в кървясалите очи насреща си, Ръсел за пръв път се сблъска със злото — абсолютното зло, диво и неукротимо… Инстинктивно разбра, че тук място за компромиси няма да има. Или той ще убие бика, или бикът ще убие него. В злобните очички със странно магнетично излъчване други възможности просто липсваха.

Бикът се носеше към него, изпод копитата му хвърчеше прах, тъмна като съсирена кръв. Главата му се сведе напред, рогата застрашително се насочиха в корема на Ръсел. Той почти усети как върховете им потъват в тялото му, а то самото литва във въздуха и се размазва в стената на арената, разкъсано и безпомощно пред изявата на тази първобитна сила.

Все пак прояви достатъчно съобразителност да остане на мястото си. Даваше си сметка, че все още е твърде рано за действия, тъй като бикът с лекота би го настигнал. Номерът беше да се дръпне в последния момент и животното да го подмине, тласкано от инерцията на огромното си тяло. „Но до какво в крайна сметка ще доведе всичко това“, отчаяно се запита Ръсел. Това не е корида, на арената е сам. Няма кой да промушва бика с острите пики, няма кой да изцежда силата му, принуждавайки го накрая да отпусне глава и да се изложи на смъртоносния удар…

Изчака до последния момент. Мускулите му започнаха да се гърчат в неконтролируеми спазми, зъбите му затракаха. Огромната глава на звяра беше на сантиметри от него.

Отскочи встрани, но малко закъсня. Тежкото копито застъпи пръстите на крака му, той се олюля и падна на пясъка. Бикът изпръхтя, вратът на Ръсел овлажня от ситните капчици розова пяна. Могъщият рог се заби в дървената преграда, на сантиметри над главата му, обля го зловоние.

Круз и бандитите му напрегнато се приведоха напред, усетили края на смъртоносния танц. Дори постовете в горния край на арената напрягаха взор, за да не изпуснат нищо от ужасната смърт на грингото. Никой не викаше „оле“, тъй като всички бяха на страната на бика.

Тори се приведе над ухото на Естильо и му прошепна нещо. Той мълчаливо кимна, както винаги готов на всякакви рискове. Тя започна да брои до шест, с крайчеца на окото си забеляза, че и Естильо върши същото. После скочи, прехвърли се през преградата и затича с всички сили през арената. В същото време Естильо измъкна револвера от кобура на Круз и го опря в слепоочието му.

— Никой да не мърда! — изкрещя той и наскачалите сикариос замръзнаха по местата си. — Ще кротувате, иначе главатарят ви заминава в отвъдното!

Бикът вдигна копито над главата на Ръсел. Той светкавично се отмести и ударът попадна в рамото му. От устата му излетя сподавен стон, тялото му инстинктивно започна да пълзи встрани. Това беше грешка. Бикът се втурна подире му с наведена глава, рогата застрашително се насочиха към корема му.

Тори изтегли ножа от ботуша си и се понесе към звяра. Скочи във въздуха без никаква подготовка и миг по-късно се озова на гърба му, острието светкавично потъна между масивния врат и мускулестите рамене — там, където тореадорите нанасяха последния си удар…

Беше сигурна, че чу болезнения стон на животното. От раната бликна фонтан алена кръв, тялото конвулсивно се разтърси. Тори отлетя встрани и болезнено се блъсна в дървената преграда.

В следващия миг Ръсел й подаде ръка и двамата затичаха към вратичката, от която се излизаше навън.

До слуха им долетяха изстрели на автомат. Естильо, изтръпна Тори и се обърна да огледа високо разположените постове. После Ръсел рязко я дръпна и двамата се озоваха в полумрака под трибуните.

— Някой откри стрелба по охраната на Круз! — извика възбудено Тори.

Хукнаха нагоре, към наредените в полукръг бетонни подпори. Изскочиха на слънце и се огледаха. Охраната на наркобарона беше изчезнала, а той самият, с Естильо до себе си, беше обкръжен от непознати хора. Кои са те? Може би бойците на братята Орола?

— Спокойно — извика Естильо, видял как мъжете насочват оръжие към двойката. — Това са приятели.

— Добре ли си? — извика Тори.

— Отлично, тореро! — ухили се Естильо и разтърси яката на Круз. Очевидно имаше предвид геройската й постъпка на арената.

— Какво става тук, по дяволите? — пожела да узнае Ръсел.

Естильо се обърна към един от въоръжените мъже и кратко нареди:

— Претърсете ги! Внимавайте с жената, пълна е с номера! — После очите му бавно се върнаха върху лицето на Ръсел. — Позволих си да внеса допълнителна сигурност в края на нашата малка авантюра… За целта по време на полета осъществих кратък радиосеанс с моите хора…

— С твоите хора? — изненадано го погледна Ръсел. — Кой си ти, да те вземат мътните?

— Приятел на Тори и това ти е достатъчно — отсече Естильо.

— Някога това ми стигаше — намеси се Тори, пристъпила към тях. — Но сега искам да зная повече, Естильо!

— Сигурна ли си, скъпа? На практика нищо не се е променило, особено между нас двамата…

В очите му светеше предишната нежност, но зад нея помръдваше нещо непознато и страшно. Тори усети как коремът й се свива в мрачно предчувствие. В очите на Естильо имаше страх и едва доловимо отчуждение. Тя инстинктивно почувства, че отношенията помежду им никога вече няма да са същите…

— Добре — кимна с лека въздишка Естильо. — Ще изпълня желанието ти… Цехът за производство на кокаин в liano negro е мой…

— Твой?! — почти се задави от смайване Тори.

Естильо се засмя.

— Не ти ли направи впечатление, че онзи „Туин Отър“ беше зареден с гориво в най-удобния момент? — попита той. — На твое място непременно бих забелязал това… — усмивката му се разшири. — Съвсем като във филм с Джеймс Бонд, нали?

— Не ти вярвам!

— Аз обаче му вярвам — намеси се Ръсел. — Бягството ни от онзи обект беше подозрително лесно…

Естильо не му обърна внимание, очите му продължаваха да фиксират Тори.

— Близостта между хората понякога прави тези номера, скъпа… — промълви той. — Мисля, че дълбоко в душата си ти не си толкова изненадана… Предварително беше информирана, че моят бизнес не е от напълно законните, нали?

— Но кокаин…

— Спомагателна операция, скъпа — усмихна се Естильо. — Нима забравяш за меката опаковка? Нямах намерение да ти разкривам това, но тази свиня Круз си пъха носа дето не му е работа… Защо му трябваше да прибира сачмите от хафний? Наложи се да взема мерки… Не бих позволил да ви убият заради шепа метал…

— Значи се занимаваш с контрабанда на хафний — изгледа го продължително Ръсел.

— Браво, сеньор Слейд — иронично се усмихна Естильо. — Много проницателно откритие! Наистина изнасям тези метални сачми. Японците ги купуват от мой концерн в Западна Германия. Аз ги прехвърлям тук, а те имат грижата да ги мушнат в някоя пратка с кокаин…

— И не знаеш за какво им е самият кокаин, така ли? — подхвърли Тори. — Защото са създали супер наркотик, който убива в рамките на няколко месеца.

— Наистина? — учудено я изгледа Естильо, после поклати глава: — Ти ме познаваш, Тори. Аз съм бизнесмен. Мотивирам се от печалбата, идеологията и политиката не ме интересуват. Мислех, че си сигурна в това…

Най-ужасното беше, че наистина бе така. Тори прекрасно знаеше какъв е Естильо, докъде може да стигне. Бяха приятели. Това не беше особено ласкаво за нея самата…

— Хафният се използва при ядрените реактори, нали? — попита Ръсел. — За тяхното спиране, доколкото зная…

— Аз продавам хафний — уточни Естильо. — Не зная за какво се използва.

— А на кого го продаваш? — попита Тори. — На коя японска компания? Казвай, копеле!

— Искам да зная и нещо друго — добави Ръсел. — Ти ли поръча убийството на Ариел Соларес?

— Ариел беше мой приятел! — натъртено рече Естильо. — И все още страдам от смъртта му! — думите му прозвучаха така, сякаш Ръсел му беше нанесъл страшна обида.

— Тогава кой го уби? — попита Ръсел.

— Знаеш ли, би трябвало да ви убия и двамата — изръмжа аржентинецът. — Това е най-логичният ход. Бизнесменът в душата ми настоява да ви отстраня, преди да сте направили нови поразии… — очите му се преместиха върху лицето на Тори. — Но ти си моето котенце, никога не бих ти сторил зло…

— Нищо не разбирам — тръсна глава тя. — Поведението ти е отвратително! Готов си да продаваш и купуваш какво ли не, само в името на печалбата, без да мислиш за последиците!

— Прости ми.

— Никога!

— Аз пък ти прощавам, котенце — тъжно я изгледа Естильо. — И в това се крие разликата между нас. Аз те приемам такава, каквато си… С доброто и лошото. Никога не си имала приятел като мен… Не го съзнаваш, разбира се — сви рамене и се обърна към хората си: — На летището ги чака частният им самолет. Изпратете ги до там, погрижете се да нямат проблеми с митницата и емиграционните служби — извърна се към Тори и добави: — Когато пристигнеш в Япония, иди да се видиш с Хитасура — твоя приятел якудза…

— Откъде знаеш за Хитасура?

— Погрешен въпрос — поклати глава Естильо. — Правилният е какво знае Хитасура?

Тори се втренчи в него. В душата й се блъскаха толкова много противоречиви чувства, че не знаеше дали някога ще успее да ги разбере. Даваше си сметка, че Естильо ги беше закрилял по време на цялата мисия и без него едва ли биха се справили. Защо тогава не може да му прости участието в контрабандата на супер кокаина? Или просто беше засегната, че я излъга за естеството на бизнеса си? Възможно ли е да се чувства наранена от това?

— Адиос, сеньор Слейд — махна с ръка Естильо. — Сбогом, котенце… Чакат ме страшно много задачи. Ще се погрижа тази свиня Круз да си получи заслуженото, а после ще организирам достойно погребение на Соня — очите му за последен път пробягаха по лицето на Тори. — Може би ще се помолиш за нея…

— За нея — да, но не и за теб! — отсече Тори, обърна му гръб и последва Ръсел, който вече крачеше към изхода на арената.

 

 

— Искаш ли да останеш сама?

Тори вдигна глава към Ръсел, който се беше изправил над седалката й. Боингът се плъзгаше на 10 хиляди метра височина с едва чуто свистене на реактивните двигатели.

— Да — кимна тя. Но когато той се обърна, пръстите й инстинктивно докоснаха ръкава му. — Не, остани при мен…

Облегна се назад, от гърдите й се откърти тежка въздишка. Беше й приятно в компанията му, предпочиташе да сложи край на уединението, в което се беше изолирала от момента на излитането им от Картечния град.

— Следваща спирка Токио — обяви Ръсел и крадешком я погледна. — Дано не се окаже, че Сцила ни е прехвърлила в лапите на Харибда…

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Естильо е еталонът, по който трябва да съдя за приятелите ти, тогава Хитасура положително ще ни откъсне главите — сви рамене Ръсел.

— Естильо можеше и сам да стори това — изтъкна Тори.

— Знаеш ли, продължавам да се питам защо върши всичко това — въздъхна Ръсел. — Знаел е какво търсим още в мига, в който ти му позвъни от кабинета ми… През цялото време е бил част от него. Защо тогава ни позволи достъп до секретните си операции? Като на всичкото отгоре и лично ни придружи?

— Няма да се преструвам, че зная отговорите — въздъхна загрижено Тори. — Но Естильо ме познава отлично. Дава си сметка, че захапя ли нещо, не го изпускам никога… Според мен е искал да ми осигури най-надеждната закрила и затова се присъедини към нас. В твърдението му, че е обикновен бизнесмен, не се съдържа цялата истина. На практика той е най-големият авантюрист на света… Върховното му удоволствие е да намира нови и нови приключения, да прониква там, където обикновените хора дори не могат да си помислят — раменете й леко се повдигнаха. — Но може би бъркам… Той дойде с нас, осигури ни необходимата закрила, разкри ни голяма част от тайните си операции… Господ ми е свидетел, че съм се заблуждавала по отношение на Естильо… Никога не съм го разбирала напълно.

— Напротив — поклати глава Ръсел. — Разбирала си го прекалено добре. Главно защото си приличате като две капки вода. Само една от оценките ти е погрешна — той не е най-големият авантюрист на света, защото това си ти!

Тори извърна глава към илюминатора и отправи поглед към млечнобялата пелена на облаците, простиращи се далеч под крилата на самолета. После погледна нагоре, към лазурната синева на небето. Какво ли е виждал там горе Грег, въздъхна в себе си тя. Как ли се е чувствал, когато Земята се е смалявала далеч назад?

— Има и още нещо — промърмори Ръсел. Очите й напуснаха царството на ангелите и бавно се върнаха върху лицето му. — Защо, по дяволите, Естильо ни каза за хафния? Каква игра започва?

— Не знам — отвърна Тори. — Но доколкото го познавам, той е искал да разполагаме с тази информация…

— А ако лъже? Ако се окаже, че тези сачми изобщо не са хафний?

— Не, това не е в неговия стил. Далеч по-лесно би било просто да си замълчи. Готова съм да се обзаложа, че онези сачми действително са били хафний.

Ръсел се усмихна и разпери пръстите на дясната си ръка. Върху дланта му лежеше малка найлонова торбичка, в която имаше едно-единствено топче от матиран метал.

— Аз пък няма да се обзалагам, защото си имам мостра — промърмори той, прибра торбичката в джоба си и се намръщи. — Ами ако се окаже, че Естильо е наредил отстраняването на Соларес?

— Нали го отрече?

— Помисли малко… Не го отрече, а само спомена, че все още страда от загубата му…

— За Естильо това е едно и също — поклати глава Тори. — Въпрос на чест. Ариел беше негов приятел, а той никога не би наредил да убият някой от неговите приятели.

Ръсел изсумтя, но не пожела да влиза в спор.

— Тогава да се прехвърлим в Япония — рече той. — Мисля, че е време да получа повече информация. Кой е този Хитасура?

— Най-младият сред босовете на японската мафия — отвърна Тори. — Действа в Токио, поема ръководството на своя клан, след като сваля стария оябун в безкръвен преврат. Прави го изключително ловко. Старецът бил замесен в някакъв скандал, а Хитасура използва връзките си сред младите правителствени чиновници и потулва нещата. Старейшините на фамилията били толкова благодарни, че решили да го издигнат за ръководител на клана. И не сбъркали: оттогава насам влиянието на фамилията се е увеличило трикратно. Основният съперник на Хитасура е оябун на име Големия Езо… Истински мръсник!

— Всички якудза са мръсници — отбеляза Ръсел.

— Донякъде си прав — кимна Тори. — Но само донякъде. В момента, в който се съсредоточиш върху отделната личност, изведнъж откриваш смайващи неща. Хитасура е именно такава личност… Дължи ми голяма услуга, което означава, че не е нужно да се съмняваме в неговата лоялност.

Ръсел изчака малко, с надеждата, че Тори ще му разкаже нещо повече. Но тя не го стори и той директно попита какво е сторила, за да очаква благодарност от страна на един якудза.

— Това не те засяга, Ръсел — отсече тя. — Не бива да ми задаваш толкова лични въпроси.

Ръсел усети как жената до него отново потъва в особената, чисто японска загадъчност, с която го беше държала на разстояние още при първата им съвместна акция. Но сега той беше твърдо решен да не допусне това, да не позволи развихрянето на тъмните, непознати за него сили.

— Виж какво — тръсна глава той. — Сега положението е доста различно. Защото на дръвника е не само твоята, но и моята глава. Не мислиш ли, че заслужавам да получа някакъв отговор?

— Не — отвърна Тори.

— Слушай, Тори! — напрегнато се приведе Ръсел. — Нима трябва да ти напомням, че ако твоят Хитасура се окаже замесен в контрабандата с хафния…

— Ръс! — ледено го изгледа тя.

— Пет пари не давам дали ти е задължен, или не! — повиши тон Ръсел. — След като убийството на Ариел не е било поръчано от Естильо, остава другата възможност: да е било поръчано от Хитасура!

— Хайде да не прибързваме, а?

Ръсел ясно почувства гнева й. Не би могъл да я обвинява — Естильо и Хитасура са нейни приятели. Но единият от тях вече я предаде, нима е толкова трудно това да стори и другият?

— Извинявай, трябва да отида до тоалетната — изправи се Тори.

Ръсел гледаше стройната й фигура, отдалечаваща се по пътеката между седалките. „Защо не мога да спечеля в спор с нея“, запита се той. Няколко минути по-късно осъзна, че не бяха спорили, а просто разговаряха. Следващият въпрос логично се появи в съзнанието му: „Защо се опитвам да превърна в спор всеки наш разговор? Спор, който искам на всяка цена да спечеля?“

В душата му нещо потрепна. Отново почувства как се разделя с живота, безпомощно проснат в краката на огромния бик… В ноздрите му нахлу животинската воня, червеникавият пясък на арената проскърца в устата му, носейки вкуса на смъртта… В онзи миг вече се беше простил с живота. Червеникавата прах задръсти дробовете му, зрението му помръкна. Болката пулсираше в рамото и глезена, но тя беше нищо в сравнение със застрашителната грамада на звяра, надвесен над него. Грамада, която носеше смъртта… Едва в този кратък миг Ръсел си даде сметка, че животът му е протекъл не както трябва, не както би искал да го изживее…

Стана и се насочи към предната част на самолета. Спря пред една врата и леко почука:

— Тори?

Ръката му завъртя топката, тясната вратичка се отвори навътре. Тори беше на колене пред тоалетната чиния от неръждаема стомана, тялото й се разтърсваше от конвулсии.

Когато се извърна, той видя, че лицето й е бледо като платно, а от очите й капят сълзи.

— Махай се, по дяволите! — промърмори на пресекулки тя. — Остави ме на мира!

Зад него се появи един от членовете на екипажа и той побърза да влезе в тясната кабинка, затръшвайки вратата след себе си.

— О, Господи!

Отпусна се на колене до нея, хвана главата и раменете й. Спазмите продължаваха с неукротима сила, тялото й се разтърсваше. Най-накрая се отпусна в ръцете му, напълно безжизнена. Главата й докосна подутината, причинена от копитото на бика, лицето му неволно се смръщи от болка.

Протегна ръка и успя да докопа купчината с книжни кърпи, прикрепена към стената. Внимателно избърса лицето, устните и шията й, после напълни една чаша с вода. Тя мълчаливо я пое и изплакна устата си.

Ръсел ясно усещаше топлината на тялото й, онази особена комбинация от нежност и твърдост, която не притежаваше никоя друга жена на света. В душата му нещо помръдна, сърцето му ускори ритъма си. Това го накара да тръсне глава и да се наругае за глупостта.

„Как е възможно?!“, почти се задави от гняв той. Гняв към самия себе си. „Но тя е беззащитна, безсилно отпусната в ръцете ми… Силната и неустрашима Тори Нън, жената легенда! Ето я тук, в прегръдката ми. Така, както би мечтал да я види всеки мъж…“ Не, тук нещата опират до друго… В душата му напираха нови, напълно непознати емоции. Той се бореше с тях, бореше се със самата си същност. И вероятно заради това не знаеше какво трябва да стори…

Усещаше с невероятна острота докосването на златистите й коси, тук-там зацапани от кръвта на ужасния звяр, който беше убила. Пред очите му отново изплува стегнатата й фигура, прескочила предпазната ограда на арената и устремила се към бика.

Виждаше деликатната извивка на скулата й — подобна на майчината, но едновременно с това безкрайно различна…

Клепачите й помръднаха и погъделичкаха кожата на шията му. Дишането й стана равно и дълбоко, ударите на сърцето й излъчваха приятна топлина… Пред очите му отново блесна дългият нож, потънал във врата на звяра с ловкост, на която би завидял всеки тореадор. Господи!

До този миг Ръсел не си беше давал сметка какво означава истинският ужас. И този миг го промени, той беше сигурен в това. В мига, в който го обля топлата кръв на животното — свидетелство както за смъртта на противника, така и за собственото му оцеляване, той изведнъж проумя онази проста истина, която му се беше изплъзвала през стотиците безсънни нощи, прекарани в оперативния център на „Алеята“.

Най-сетне изпита на собствен гръб какво означава да тикнеш главата си в черната и воняща дупка, да потънеш в смразяващ кръвта мрак и да се изправиш пред собствената си същност — гола, озъбена, противна… Клатушкайки се между живота и смъртта, той усети как пада лустрото, с което упорито се беше покривал през целия си съзнателен живот. До този миг беше твърдо убеден, че това лустро е непробиваемо, една съвършена смес от ум, цивилизованост и изтънчена интелигентност. Онази смес, която е неразделна част от качествата на човек, достоен за поста директор на „Алеята“…

Сега обаче разбра, че вече не би могъл да понася живота, който беше изграждал внимателно в продължение на години. Вече не искаше да бъде марионетка в ръцете на Бърнард Годуин — човека, пред когото дълбоко се прекланяше. Човека, който го притежаваше изцяло…

Равносметката изплува в главата му бавно, но съвършено категорично: беше предизвикал Круз, за да опровергае Бърнард Годуин, а едновременно с това да се покаже на Тори в нова светлина. Но това го беше тласнало в опасна посока, беше го принудило да погледне в очите на смъртта. Така и трябваше. Той вече не можеше да понася онзи Ръсел Слейд, детето — чудо, всемогъщия директор на една още по-могъща организация. Защото вътре в себе си беше изпълнен с дълбока нерешителност и чувство за малоценност, майсторски подхранвано от Бърнард Годуин. Всемогъщ директор — да, но не и оперативен агент, един от онези, които Годуин беше създал направо тук, на бойното поле… Нали именно това бе причината за парещата ревност, която винаги беше изпитвал по отношение на Тори? Да, така е. Ръсел Слейд винаги е бил точно това, за което го беше подготвял Бърнард Годуин. Една послушна марионетка в ръцете му…

Истината беше непоносима, караше го да се черви от срам. Защото, назначавайки го за директор, Годуин беше съумял да задържи цялата власт в ръцете си, да прокарва своите идеи където и когато трябва. А сам да се оттегли в сянка, възприемайки незначителния пост на съветник…

Усети ръцете на Тори около тялото си, почувства натиска на мускулите й и изведнъж, нещо се счупи. Сведе глава надолу като смъртно ранен бик по време на корида, затвори очи и потърси устните й със своите.

Това беше един напълно неосъзнат акт. Дълбоко разтърсен от разкритията си, Ръсел едва ли си даваше ясна сметка какво върши. Но устните на Тори се разтвориха под натиска му, езиците им се преплетоха.

— Не! — рязко се отдръпна Тори. — Моля те!

Ръсел се учуди не толкова на красивите й очи, колкото на факта, че едва сега ги забелязва. Бяха фантастични като безценни камъни — блестящи и прозрачни като изворна вода. Сини, но не съвсем… Всъщност зеленикави… Една тайнствена врата, която копнееше да открехне.

— Тори…

— Ръсел, аз…

Само допреди миг всичко беше наред. Беше убеден, че тя ще отстъпи пред мъжката му сила, ще се разтопи в нея. Но мигът отмина и той разбра, че дори да отстъпи, причините за това ще останат тайна за него. Уязвимост, отчаяние, нужда да бъде близка с някого след двете ужасни загуби? Или може би чувство… Чувство, което на даден етап не е в състояние да контролира?

Ръсел искаше на всяка цена да разбере това. Да бъде сигурен, че Тори знае какво иска… Иначе нещата губеха смисъла си…

Стана и й помогна да се изправи. Не каза, че съжалява, просто защото не съжаляваше. Обърна се и я остави сама, насочвайки се към пилотската кабина. Искаше да се запознае с маршрута до Токио — просто ей така, за всеки случай… Освен това винаги предпочиташе да знае къде се намира. Един факт, който в сегашното му объркано състояние можеше да предизвика само иронична усмивка.

Когато се върна в пътническия отсек, Тори вече беше на мястото си. Ръсел поръча сандвичи и кафе. Нахвърлиха се върху тях с неочакван и за двамата апетит, после Тори започна да го информира за нравите в съвременна Япония.

— Човек най-лесно ще разбере тази страна, ако никога не забравя, че там няма лидер, няма индивид, който да носи цялата отговорност върху плещите си — започна тя. — Американците не могат да възприемат този факт. Нито президентът, нито представителите на Конгреса, нито деловите среди или военните… Всички те се чувстват участници в изграждането на нова Япония и вероятно заради това са много обидени, че никой там не си прави труда да изпълнява желанията им.

За момент да оставим настрана факта, че не задават въпросите си правилно, че не могат да изразят желанията си на ясен език… Но инициативата им се прекратява в момента, в който отсреща отказват да приемат езика на долара. На практика никой в Япония няма да признае, че е пряко отговорен за този феномен, защото това би означавало унижение.

Японското общество е уникално в човешката цивилизация и винаги е било такова. Тази страна се „управлява“ (въпреки разтегливия смисъл на тази дума) от органично свързани общности и личности — министър-председателят заедно с управляващата партия, парламентът, възпитаната в самурайски дух бюрокрация, представителите на едрия капитал и Якудза… Така е сега, така ще бъде и в бъдеще. Историята на страната се е погрижила за това — още със смъртта на последния велик шогун Токугава през 60-те години на миналия век, интервенцията на Запада и наложената от Макартър конституция след Втората световна война…

Ръсел слушаше и гледаше. Неволно се запита какво чувства в този миг, докъде се простира фасадата, криеща емоциите й. Външно изглеждаше съвсем като предишната Тори, сякаш случката в тоалетната беше плод на въображението му. Но нима наистина е така? Нима човек може да сдържа чувствата си с толкова воля?

Беше принуден да признае пред себе си, че Тори Нън продължава да е пълна загадка за него. Приличаше на шифър, който го увлича до лудост, но въпреки това не е в състояние да разбере. Фактът, че е близо до нея, че двамата изпълняват заедно конкретна задача, изобщо не му помагаше. Продължаваше да бъде в неведение относно намеренията й, само учудването му нарастваше.

Изведнъж усети, че излъчващата се от тази жена привлекателност заплашва да се превърне в мания. До този момент единствената мания на Ръсел Слейд беше „Алеята“. Веднага след като получи назначението си, Бърнард Годуин го покани на вечеря и директно заяви: „Сега вече ще разбереш какво е да имаш любовница, която не само ангажира мислите ти и действията ти, но и цялата ти душа. Надявам се, че притежаваш необходимите качества да я държиш под контрол…“

Ръсел си спомни тези думи просто защото в течение на работата беше открил, че те са само малка част от лъжите, с чиято помощ го манипулираше Бърнард. Онази тънка и почти невидима мрежа, чрез която Бърнард го държеше в подчинение; същата, с чиято помощ той, от своя страна, се опитваше да манипулира Тори. „Но ние с нея се спречквахме като близки хора, като брат и сестра, въздъхна в себе си той. Затова се беше погрижил Бърнард, направил всичко необходимо и двамата да го виждаме в една и съща светлина. Като справедлив баща, за чието одобрение се състезаваме…“

Сега, гледайки я как му обяснява вътрешните механизми на японското общество, Ръсел изпита желание да стане още по-близък с нея. Усещаше, че в нейните очи Бърнард продължава да е идол, че е готова да изпълни всяко негово желание. С преливащо от вълнение сърце Ръсел се запита дали някога ще успее да прекъсне нишките, които я свързваха с Бърнард по-здраво от стоманени въжета. Знаеше, че ще трябва да започне отнякъде. Може би, като предпазливо й разкрива част от истината за този човек, бавно и постепенно, с безкрайно внимание… Докато й внуши най-главното: че Бърнард без колебание би я пожертвал, ако такива са изискванията на съответната мисия… Но това няма да стане сега. Тори все още не е готова да чуе нищо негативно за Бърнард Годуин, нейния духовен баща… А, погледнато строго егоистично, Ръсел имаше далеч по-важни неща за решаване…

Всичко се промени в онзи кратък, наситен с електричество миг на близост. Една врата беше отключена, нищо на този свят вече не беше в състояние да я затръшне пак. Светът се промени — поне този свят, който познаваше Ръсел Слейд. А през следващите няколко дни ще му се наложи да определи отношението си към него…

 

 

Токио. Бяха прелетели почти петнадесет хиляди километра по трансатлантическия маршрут. На три пъти кацаха за гориво — в Картахена, Санто Доминго и Франкфурт. Още не бяха преминали митническите формалности и в душата на Ръсел се появи чувството, че е извънземен, озовал се внезапно на непозната планета. Японците притежаваха странното качество да те държат на почетно разстояние, проявявайки изключителна любезност. Владееха го до съвършенство, човек бързо разбираше, че е попаднал в пълна изолация. Всичко наоколо е форма, лишена от съдържание. Сякаш цялата страна участва в гигантска постановка на националния театър „Кабуки“…

Усмивки без смисъл и значение, фалшиви поклони, „да“, което на практика означава „не“, пристрастяване към незначителните детайли по време на важни разговори… Нима на света има друг толкова притворен народ? Нима може да съществува по-изтънчена култура на двуличието? Тези въпроси се въртяха в главата на Ръсел, докато колата им бавно пълзеше по задръстената магистрала, свързваща летище Нарита с центъра на Токио. „Вероятно китайската, отговори си с въздишка той. Но китайците, доброволно или не, се бяха изключили от международната игра за дълги години напред…“

— Направо при Хитасура ли отиваме? — попита на глас той.

— Не — поклати глава Тори. — Мисля, че ще бъде по-благоразумно, ако преда това научим нещо повече за този хафний… В случай, че Хатасура действително се окаже купувачът на Естильо, аз бих искала да се срещна с него максимално подготвена…

За пръв път от много време насам Ръсел беше напълно съгласен с нея. И с изненада откри, че това чувство съвсем не е неприятно.

 

 

— Тоя Деке е малко смахнат — каза Тори.

— Колко малко? — стрелна я с поглед Ръсел.

— Сам ще прецениш — отвърна Тори и започна да се спуска по плъзгавите стъпала. Намираха се в старата част на Щинжуку, сред невъобразим лабиринт от тесни улички и малки дюкянчета. Слънцето отдавна беше изгряло, но работилницата за татуировки тънеше в полумрак. Светлината стигаше дотук само като отражение, някаква безцветна маса.

Ръсел започна да оглежда мострите, окачени по стените.

Феникси и дракони, змии и демони, страховити бойци от историята, бълващи огън чудовища от митологията… Всички бяха изрисувани старателно, до най-малки детайли. Приличаха на рекламните пана по жилищните блокове и край магистралите — ярки и контрастни под светлината на мощните луминесцентни лампи.

Над работната маса се беше навел японец, който изглеждаше като тийнейджър, но годините му несъмнено бяха доста повече. Хвърли кратък поглед към новодошлите и продължи да обработва гърба на някакъв едър тип, който се беше проснал по очи. Прическата му стърчеше на всички страни в стил пънк, ръцете му бяха оплескани с мастило. Носеше сандали и бермуди за сърф, на гърба на късата му тениска пишеше „ВОЛЕЙБОЛЕН КЛУБ ПЕПЪРДАЙН“.

— Привет, кукличке — промърмори той, без да вдига глава.

— Как си, Деке?

— Кофти — промърмори онзи, натопи няколко заострени клечици в мастилото и ги заби под кожата на клиента. Движенията му бяха точни и сръчни като на истински майстор. — Както винаги…

Тори се изправи до него.

— Имам един проблем, Деке…

— Разрешаването на проблемите е моята стихия, кукличке.

Тори му показа матираното топче в найлоновото пликче.

— Искам всичко, от А до Я — рече тя.

Пънкарят мълчаливо кимна и тя пусна пликчето в джобчето на бермудите му.

— След един час — промърмори Деке. — Току-що отворих… — Работното му време беше малко странно — от обяд до малките часове на следващия ден. Ръцете му отново повториха операцията с оцветените клечици. — През това време иди да изпиеш някой шейк, клиентите ми се изнервят от куклички като теб…

Върнаха се точно след час, но работилницата беше пуста.

— Къде изчезна твоя пънкар? — подозрително се огледа Ръсел. — Да не би да ми е отмъкнал мострата?

— Територията на Деке се простира чак до пресечката — отвърна Тори. — А лабораторията му е тук, в задната част на магазина.

— Не е ли млад за сложни лабораторни анализи? — изгледа я със съмнение Ръсел. — Искам да кажа, че като нищо може да си подпали пелените…

— Наистина е млад — усмихна се Тори. — Но в замяна на това е истински гений. Не се заблуждавай от възрастта му. В Япония тя няма това значение, което й се придава на други места по света.

В същия момент Деке се появи. На ръцете му имаше дебели гумени ръкавици, тялото му беше покрито с плътна престилка. Матовата сачма беше стисната с дълги пинсети, на шията му се поклащаше предпазна маска.

— Още ли играеш волейбол, кукличке? — лениво попита той. — Днес следобед ни предстои страхотен мач…

— Този път едва ли ще имам време за мачове — отвърна Тори. — Но ще наваксам при следващото си посещение — главата й кимна към сачмата. — Несъмнено си открил състава на белия прах около нея, нали?

— Колумбийска стока, при това първокласна — кимна Деке и млясна с устни. — Направо страхотна!

— И това е всичко?

— Какво друго си очаквала?

Тори хвърли кратък поглед към Ръсел и тръсна глава:

— Хайде, дай да чуем и останалото!

— Нищо особено — сви рамене Деке. — Сачмата е хафний от високо качество. Случайно да разполагаш с количества за продажба?

— Не сме в този бизнес — дрезгаво се обади Ръсел.

— Ще ни дадеш ли някакви подробности за хафния? — забързано попита Тори, усетила как американската агресивност на Ръсел поставя под заплаха целта на посещението им тук.

— Няма проблеми — кимна Деке и пусна сачмата в протегнатата й длан. — Хафният се произвежда от цирконий — един метал, който в природата се среща изключително рядко. Доколкото съм осведомен, находища с цирконий са открити само на две-три места по света. От хафний се изработват специални пръти за контрол на процесите в ядрените реактори. Действат на динамичен принцип, което означава, че се вкарват и вадят от реактора по строго определена система. Имат свойството да поемат свободните неутрони от ядрената реакция и благодарение на него се контролира самият процес…

Обикновено контролните пръти се произвеждат от бор, който е значително по-евтин. Но борът се износва относително бързо и това налага честа смяна на прътите. Предимството на хафния е, че има почти неограничен капацитет за поглъщане на неутрони. Подложен на интензивна неутронна бомбардировка, той променя химическия си състав и на практика се превръща в ново, различно по състав химическо съединение. Но то също притежава уникалната способност да поглъща свободни неутрони… — Деке замълча, огледа посетителите си и добави: — Благодарение на споменатите свойства, хафният най-често се използва в реакторите на атомните подводници. Колкото по-рядко се налага презареждане, толкова по-продължителен е престоят им под вода…

— За какви отрязъци от време говорим? — пожела да уточни Тори.

— С прътите от бор в реактора подводницата може да изкара около шест месеца — отвърна Деке. — Но ако тези пръти са от хафний, престоят й под вода се удължава до две години, пък и повече…

— Добре — въздъхна Ръсел. — Но вие говорите за пръти, а това тук е под формата на сачма. Това означава ли, че имаме работа с някаква форма на необработена суровина?

— Логичен въпрос — кимна Деке и хвърли кратък поглед към Ръсел. — Но след като анализирах вашата сачма, стигнах до заключението, че тя няма нищо общо с каквато и да било форма на суровина. Напротив — тя е рафиниран, напълно готов за употреба продукт.

— Който обаче не е под формата на пръти — отбеляза Ръсел. — И това ме навежда на мисълта, че има друго, доста специално предназначение…

— Пак грешите — блеснаха очите на Деке. — Това тук е много по-добро от всякакви пръти. Изготвено е така, че да бъде постоянна част от ядреното гориво. Което означава, че става въпрос за реактори от принципно нов тип, с които много бих искал да се запозная…

— За тази цел ще се наложи да се наредиш на опашката — отбеляза Тори.

— Сигурно е така, кукличке.

— За какво може да се използва подобен реактор? — попита Ръсел.

— Трудно е да се каже — сви рамене Деке. — Но, оборудвана с него, една атомна подводница положително ще изкара пет години, без да се връща в базата си…

— Друго? — изгледа го продължително Тори.

Деке се замисли за момент, после с въздишка каза:

— Предположението ми е по-скоро теоретично… Но, прибавени към състава на горивото, сачмите от хафний дават възможност за изграждането на портативен реактор с изключителна мощност — далеч по-голяма от тази, която познаваме…

— По-точно? — внимателно го изгледа Ръсел.

Лицето на Деке се сгърчи в напрегнат размисъл.

— Как да кажа, приятел… — проточи той. — Но ако успееш да мобилизираш в екип необходимата бройка гениални умове, като нищо можеш да създадеш реактор колкото средно тежка туристическа раница, с чиято помощ можеш да получиш практически неограничена енергия — на лицето му се появи мрачна усмивка, очите му опипаха смаяните лица на посетителите. — Какво ще кажете за такава играчка, драги?

 

 

— Пресвети боже! — промърмори след известно време Ръсел. — Тръгваме да разследваме едно убийство, разкриваме международна мрежа за контрабанда на кокаин, а сега се натъкваме и на заговор за създаването на портативен източник на енергия с огромна мощ… Представяш ли си, Тори? Един ядрен реактор, който можеш да носиш на гръб!

— Представям си, при това много добре — неволно потръпна Тори. — Представям си и чудовищата, заети с неговото създаване!

— Лабораторните анализи на Деке доведоха и до друго любопитно разкритие — подхвърли Ръсел. — Оказа се, че кокаинът, който Естильо произвежда в джунглата на Колумбия, има съвсем нормален състав и няма нищо общо с наркотика убиец на японците. Нещо, което все пак носи известно успокоение, нали?

— И така може да се каже — неохотно отвърна Тори.

Седяха до прозореца на двуетажен „кисатен“ — едно от тридесетината хиляди подобни кафенета, пръснати из Токио. Отвъд стъклото кипеше оживлението, което в търговския център Ропонги не секва нито за миг. Декорът беше футуристичен както вътре в кафенето, така и навън…

Розови панели придържаха яркочервени неонови тръби по стените на „кисатен“, под тяхната светлина се виждаха скулптури от никелиран метал, изобразяващи дръвчета бонзай и жерави в полет. Стари символи, намерили място в модерна среда. Сякаш при своя решителен скок в бъдещето японците бяха решили да вземат със себе си останките от миналото…

Хората зад витрината носеха странни, футуристични дрехи, които повече приличаха на театрални костюми. Ръсел отбеляза, че всички без изключение бяха почти безцветни — черни, бели и в различни нюанси на сивото — така полите, саката и блузите понасяха по-добре футуристичните кройки и, подобно на металните скулптури в заведението, излъчваха свой, особен колорит…

— Защо всичко в Япония е символ, Тори? — попита той.

— Не е трудно да се разбере — отвърна Тори. — Японската привързаност към символиката е тясно свързана с националните им културни традиции. Казваш едно, вършиш друго… Много хора, събрани на прекалено тясно пространство… Поради честите земетресения къщите се строят предимно от дърво и оризова хартия — така възстановяването им след поредния трус не представлява трудност. Но всичко това е за сметка на уединението, на възможността да останеш сам със себе си… Опитвал ли си някога да споделиш с някого нещо интимно в помещение със стени от хартия? Недей, няма смисъл…

Всички в Япония са пред очите на околните, всички са свързани помежду си в дадена социална прослойка. В подобно обкръжение е съвсем нормално да възникне сложна система на протоколни любезности, а тя от своя страна изисква символиката — единствен начин за идентификация на различните социални групи.

— До тук всичко ми е ясно, кукличке — рече Ръсел и тя неволно отговори на усмивката му. — Но ако човек рече да се вгледа в тези символи, той бързо открива, че в тях липсва смисъл…

— Точно така — кимна Тори. — Ако обаче се научиш да мислиш като японец, това няма да ти прави впечатление. Всички се възхищават на видимото, но малцина му вярват. Спазва ли се протоколът, няма значение какви мисли ти минават през главата. При тези обстоятелства е по-добре символите да бъдат безсмислени — така няма опасност от конфузии.

„Аз също съм японка по душа, помисли си тя. Въпреки че бърборя като университетски преподавател, у мен се крие именно тяхната култура. Говоря и се слушам, но Ръсел вижда единствено обвивката, лъскава и непроницаема. Покажа ли му какво се крие под нея, ще изпадна в конфузно положение.“

От известно време напразно се опитваше да постави чувствата си под контрол. В мига, в който видя Ръсел на арената — изправен пред могъщия звяр и близката си смърт, нещо в душата й щракна и се прекърши. Даваше си ясна сметка, че се втурна да му помогне не заради собственото си достойнство, не дори заради някакво чувство на вина…

Да не говорим за случката по време на полета, когато Ръсел й помогна да изтръгне от себе си болката от изгубеното доверие в Естильо… Беше убедена, че той ще я накаже за проявата на чувства, ще я натика още по-дълбоко в несигурността, ще я накара да си зададе неизбежния въпрос: нима е сбъркала, като се доверява на хора, с които е градила приятелски отношения в продължение на години? Бавно и с безкрайно търпение тънката паяжина на приятелството се беше прокъсала, сърцето й кървеше. Нима това не беше най-удобният момент за Ръсел Слейд да я смаже? Да й нанесе решителния удар, да й отнеме инициативата веднъж завинаги? Твърдо вярваше, че именно тук се крие слабостта на Ръсел: той беше истински маниак по отношение на инициативата, вбесяваше се от факта, че Тори има възможността да ръководи по свой начин мисията.

Но той не се възползва от благоприятния момент — нещо, което не е типично за характера му. На практика постъпи по коренно противоположен начин. Прояви загриженост, разбиране, внимание… Качества, които решително липсваха на онзи Ръсел Слейд, когото Тори познаваше.

Дълбоко в себе си винаги беше изпитвала удоволствие да го вбесява. А от факта, че неортодоксалните й методи винаги носят успех, той отдавна би трябвало да види собствената си слабост. Ясно и отчетливо, като в огледало. Не стана така. Ръсел продължаваше да се опира на ината си, от това слабостта му ставаше още по-видима. Инициативата, контролът върху ситуацията… Две неща, които за него означаваха всичко.

Когато прекъсна всякакви връзки с „Алеята“, беше толкова огорчена и озлобена, че си обеща един ден да притисне Ръсел до стената и да организира лабораторен експеримент с маниакалния му стремеж към контрол.

Сегашната мисия й предлагаше отлична възможност да изпълни заканата си. Усетила, че Ръсел и Бърнард отчаяно искат да я върнат на оперативна работа, тя реши да приеме, за да накаже Ръсел. Бойното поле е най-добрата лаборатория, за която можеше да мечтае. Тук понятието „контрол“ се стопява, тук човек е изцяло под неочакваните удари на съдбата. Проблемът възникна, когато разбра, че тя самата е забравила колко изненади предлага всяка мисия. Изненади, които нито могат да се предвидят, нито да се овладеят…

Първата от тях беше предателството на Естильо. А втората — фактът, че на бойното поле Ръсел се оказа далеч по-умен и изобретателен, отколкото беше очаквала Тори. Принуди Бърнард Годуин да го включи в мисията с единствената цел да докаже, че Ръсел го бива само за бюрото в кабинета си, а едновременно с това да го унижи, да го накара да се върне в централата с подвита опашка… Но нещата се развиха в съвсем друга посока…

Започна да се впечатлява от него. Без да иска, бавно и незабележимо. Ръсел прояви завидно самообладание и опит — както в психологически аспект (в апартамента на Круз), така и във физически (акцията в цеха за производство на кокаин). Но най-силно я впечатли смелостта му да предизвика Круз, да излезе с голи ръце срещу огромния бик на онази арена…

„Господи, това не може да е истина, въздъхна в себе си тя, седнала спокойно насреща му зад масичката на кафенето в Ропонги. Изобщо не познавам този човек. Винаги съм го считала за свой съперник и враг. Кого обича повече Бърнард? Ръс или мен? Този въпрос възникна още в момента на появата на Ръсел в «Алеята». Най-важният за мен въпрос, а — убедена съм — и за него… Бърнард Годуин е нашият баща, ние го обожаваме, боричкаме се помежду си и крещим с пълна сила: избери мен, избери мен!“

Отправила поглед към мъжа насреща си, който спокойно отпиваше от чашката кафе за десет долара, Тори усети, че не може да го третира както досега — като съперник, който се стреми да я надхитри в сложните комбинации за спечелване влияние и авторитет в тайната правителствена служба, Бог знае защо наречена „Алеята“… „Би трябвало да мразя този човек, рече си тя. Нима не изпитвах към него дълбока ненавист? Особено в онзи миг, в който ме уволни? О, да, мразя го! Не, не го мразя… Не мога да го мразя!

Потръпна, с огромно усилие на волята насочи мислите си в друга, по-безопасна посока…

Спомни си за един късен следобед в Градината на Диана. Лежеше отпусната до басейна, след час и половина изтощителни скокове от трамплина. Караше втората си година в колежа, а Грег беше второкурсник в университета, завърнал се у дома за великденските празници.

Лежеше по гръб и гледаше потъмняващото, сякаш гланцирано небе. Грег се беше изтегнал до нея, тя усещаше хладината на тялото му. Обичаше хладната му кожа, особено когато беше в близост до нейното вечно сгорещено тяло. Обичаше да наднича в очите му — сякаш надничаше в огледало и виждаше отражението на собствените си очи. Два чифта ясни ангелски очи…

В онзи следобед остана недоволна от тренировката, в очите й имаше сълзи на мъка и гняв.

— Какво има, Тор? — забеляза състоянието й Грег.

— Нищо.

— Плачеш за нищо, така ли? — изви вежди той. — Това е глупаво!

— Аз не съм глупачка!

— Зная.

Главата й се повдигна, в гласа й прозвуча свенливост:

— Нещо хич не ми върви с руския… Изглежда нямам способност да разбера този език…

— Не се предавай. За него е важно и двамата да знаем руски.

— Уф!

Не можеше да проумее защо баща й — човек, който по всякакъв начин демонстрира своята принадлежност към американското общество, продължава да държи на руските си корени. Именно той настоя Тори да се включи в курса по руски език, вместо да учи френски — последен вик на модата сред съученичките й. Курсът по руски посещаваха хлапаци с дебели вратове, които криеха пубертетските си пъпки зад слънчеви очила, направени от дъното на бутилки кока-кола. Тори ги мразеше с цялата си душа, мразеше и езика, който й се струваше напълно безсмислен. Беше убедена, че по-лесно ще научи марсиански, ако има такъв…

— Контролно ли имахте? — попита Грег.

— Класно — въздъхна Тори. — Стана ми лошо, повърнах… Страхувам се, че нищо не съм направила…

— Трябва да влагаш душа — промърмори Грег и се изпъна под лъчите на залязващото слънце. — Когато влагаш душа, всичко е лесно…

— За теб може би…

— И за теб. Ние не сме толкова различни, колкото си мислиш…

— Но аз не разбирам нито думичка! — проплака тя. — Не пропускам нито едно упражнение, водя си записки като побъркана и пак нищо не разбирам!

— Може би е от учителя — рече Грег. — Кой ти преподава? — преди шест години беше завършил същия колеж и познаваше всички преподаватели.

— Брокър.

— Брокър е боклук — отсече категорично Грег. — Утре след часовете ще дойда да си поговоря с Боб Хейс, директора… Боб прекрасно знае, че Брокър не става за нищо. Най-добрият учител по руски е Питър Борачов. Ще те уредя в неговия курс…

— С това едва ли ще обикна гадния език! — тръсна глава Тори.

— Не ставай глупава. Езикът е страшно интересен, ще видиш!

— Наистина ли?

— Наистина.

Страхотно!

Неразрешимият проблем изведнъж беше решен. Такъв си е Грег, винаги има отговор…

Следобедът изведнъж натежа от величествена красота и спокойствие. Но не задълго. Грег се засмя, сграбчи я през кръста и двамата цопнаха в басейна. Потъваха все по-дълбоко, силните му ръце натискаха главата й. Въздухът излиташе от устата й на едри мехурчета, дробовете й пламнаха. Обзе я паника, ръцете и краката й разпениха водата, устата й се отвори за уплашен вик. Грег забеляза това, натискът на ръцете му отслабна, телата им най-сетне се устремиха нагоре, към въздуха и светлината…

— Престани! — истерично извика Тори. — Никога вече не прави така! — От гърдите й излитаха конвулсивни ридания, очите я засмъдяха от солените сълзи. Забелязала втренчения му поглед, тя направи опит да се овладее и троснато попита:

— Защо ме зяпаш?

— Искам да видя как се променя лицето ти — отвърна Грег.

— Как се променя лицето ми? — учуди се Тори и избърса с юмрук солените сълзи, бързо забравила страха и гнева. Това вече е сериозен разговор…

— Не мога да ти кажа, но мога да ти покажа — отвърна Грег, сложи ръката й върху главата си и добави: — Блъсни ме във водата и не ми позволявай да излизам на повърхността!

— Не ставай глупав, Грег! Защо да…

— Направи го, Тор! — прогърмя той с блеснали очи и тя неволно се подчини.

Натика главата му под водата, обхвана главата му с две ръце и натисна колкото може. Помнеше обстановката с поразителна яснота. Слънцето проблесна за последен път върху гладката повърхност, после изчезна зад далечните хълмове. Помпите в басейна вече бяха изключени, водата беше спокойна и кристалночиста. Очите й се насочиха към дълбокото — там, където потъваше брат й, там, където допреди малко се беше гърчила и самата тя, оплетена в хладните пипала на страха. „Що за експеримент е това, запита се тя. Може би Грег иска да провери колко време ще остане под водата?“ Обичаше да участва в експериментите му. Беше й приятно да бъде в екип с него — Тори и Грег срещу мама и татко… Обичаше да чувства подкрепата му във вечната борба срещу родителския деспотизъм…

Бяха сами в Градината на Диана, сами в хладната вода на басейна. Участваха в някакъв тайнствен процес, нещо като ритуал от древността, за който Тори нямаше дори понятие… Неизвестността усилваше вълнението й, имаше чувството, че Грег й оказва доверие като на възрастен човек, за сериозна работа. „За такива мигове си струва да бъда тероризирана от него“, щастливо си помисли тя.

Времето течеше. Повърхността на водата се успокои, неподвижността й се нарушаваше единствено от ситните мехурчета, които излитаха от устата на Грег. Тори усети желанието му да изплува, ритна с крака и усили натиска на ръцете си.

После от небето се стрелна тъмна сянка, черен като въглен кос докосна повърхността на водата, сякаш искаше да провери какво става под нея. „Господи, какво правя, с ужас се запита Тори. Натискам брат си под водата, без да съм сигурна, че има кислород в гърдите си!“ Тялото й се разтърси от страх, ръцете й рязко се дръпнаха от темето на Грег. В следващия момент се гмурна и го изтегли на повърхността.

Лицето му беше бяло като вар, очите — някак помътнели. Изглеждаше променен, вероятно от близостта със смъртта. Кръвта на Тори замръзна в жилите й.

— Ето, гледай! — промърмори Грег, хвана я за раменете и я обърна към себе си. — Такова беше твоето лице… Нямаше как да ти го опиша, но сега ти го показвам…

„Защо си припомням тази случка, запита се Тори, отпусната в кафенето срещу Ръсел Слейд. Вероятно защото искам да избягам от емоциите, които разтърсват душата ми в момента, да блокирам хода на мислите си в нежелана посока…“ Имаше чувството, че тогава, втренчила се в бледото лице на Грег, тя за пръв път усети мъчителното желание да погледне смъртта право в очите…

Макар и ужасна, тази мисъл заслужаваше вниманието й. Не се задълбочи в нея само поради присъствието на Ръсел Слейд. Въпреки че на онази арена в Картечния град и двамата се бяха изправили именно срещу лицето на смъртта… Попречи й и споменът за инцидента по време на полета. Отказът му да се възползва от слабостта й, да нанесе решителния удар. Вместо това я беше прегърнал, беше направил опит да я успокои…

Спомни си за предишното си посещение в Токио. Преди десет години, доста по-различна от сега. По-млада, по-дръзка, а може би и по-умна, въпреки уязвимостта. Беше самоуверена, сигурна в своите способности. Дори през ум не й минаваше, че ще познае вкуса на загубата, че може да се изправи срещу смъртта.

Грег дойде да я посети, един от редките случаи, при които успя да отскочи до Япония. Живееха в коренно различни светове, но връзката помежду им беше все така здрава. И двамата бяха в разгара на тежко обучение, и пред двамата стоеше ясно определена цел — да усвоят огромния поток информация, да се научат да го използват за целите си. Бяха хора, които по великолепен начин управляват умствените и физическите си качества, постепенно откриваха колко ценен е синхронът между тях.

Чуваха се рядко, още по-рядко се виждаха. Но продължаваха да са близки. Това вероятно дължаха на родителите си, които цял живот ги бяха принуждавали да търсят съюз един с друг, заедно да се борят с натиска в Градината на Диана…

Излязоха да пийнат по нещо. Никой от двамата нямаше подобни навици, но шансът да се откъснат от желязната дисциплина на живота се оказа твърде изкусителен. А Тори, съвсем по японски, вярваше че истинските чувства могат да се изразяват единствено под влиянието на алкохола. В такъв момент всичко може да бъде простено, човек не се чувства неудобно, не се срамува да покаже слабостта си…

Обикаляха заведенията на Токио до малките часове на нощта и неусетно се озоваха в мрачните и доста опасни части на града, далеч от туристическия поток. Всъщност не беше неусетно, а съвсем съзнателно. И двамата нямаха нищо против да се докоснат до истинската опасност, да изострят сетивата си. Това беше едно особено чувство, нещо, което Тори не успя да анализира дори по-късно, пречупено през призмата на времето. Отначало беше убедена, че отговорност за неоправдано агресивното им поведение носи Грег — пилот на НАСА и бъдещ астронавт… После изведнъж осъзна, че самата тя излъчва агресивността, а Грег просто я следва. И нещата се промениха.

Цял живот беше следвала Грег. В спорта и математиката, в учението и специалните упражнения. Такава беше волята на баща им. Елис Нън искаше да бъде сигурен, че Тори ще получи добра подготовка за изпитанията на живота. „Ако бъдеш достоен съперник на брат си, ти ще се справиш и с всички останали, казваше й той. За това не се оплаквай, не се опитвай да се измъкнеш. Правя ти услуга, каквато моя баща никога не ми е правил…“

Естествено, това съперничество й носеше непрекъснати провали. Грег беше „златното момче“, отличник не само в математиката и спорта, но и във всичко останало. Това обаче не й пречеше да се бори до край, да надминава себе си. Просто не й достигаше ниво. Грег посрещаше изпитанията на Елис Нън с горда насмешка и ги преодоляваше като на шега, докато Тори откровено ги ненавиждаше…

В крайна сметка избяга отвъд Пасифика, чак в Япония. Сякаш имаше нужда да бъде максимално далеч от живота, който я принуждаваха да води. Но пътуването през океана беше нещо повече от бягство. Привличаше я загадъчният живот на тази страна, чувстваше се като Одисей пред Острова на сирените, в душата й бушуваше океан от чувства, сред които доминираше любопитството. Казано с две думи, Тори беше родена за Япония, както и Япония за нея…

Железният аскетизъм, който властваше в школата за бойни изкуства, й предложи така желаното облекчение. Той беше толкова далеч от светския блясък и парите, от непрекъснатия стремеж за притежание, който демонстрираха родителите й, че през първата седмица от пребиваването си там Тори почти хълцаше от възторг. Отпусната върху твърдия футон след труден, запълнен с физически и психически упражнения ден, тя гледаше луната и звездите, а душата й се изпълваше с непознат покой.

Съществен принос за това състояние имаше и дребничкият, но изключително пъргав сенсей, чиито движения бяха толкова трудни за отгатване, колкото и намеренията му.

— За човек от Запада това състояние е най-трудното — обясни й той, когато Тори успешно се справи с четвъртата степен на обучението. — В забележката ми няма дори капчица расизъм, тя просто отговаря на истината. Знаеш ли, ние, японците, се стремим към неочакваното и разнообразието напълно естествено, то е част от нашата същност. Ние се плашим от солидната неподвижност на природата, вероятно по тази причина сме обожествили предмети и животни… Като например Богинята лисица… Тя е измислена именно за да поддържа страха ни вечно жив…

— Но защо тогава ви е всичко това? — беше попитала Тори, махнала с ръка към безупречно поддържаната градина. — Вие винаги се намирате в обкръжението на природата… Не разбирам, сенсей…

— Погледни още веднъж тази градина, моля те — отвърна с усмивка сенсеят. — Нима тя олицетворява природата? Горите на Йошино, сред които бродим — това е природата… Върховете на планините, които покоряваме — това е природата… Но тази градина? Не! Тя е продукт на моето въображение. Всичко в нея е изкуствено, поддържано в желаното състояние от човешка ръка. Тази градина е такава, каквато желая да я виждам, нищо повече. Съвсем различна от природата…

Перфектно създадената градина се слива с природата, Тори-сан. Но перфектна градина няма и не може да има. Цял живот се стремим към нея, но ако я създадем, резултатът ще бъде страшен — ще се окаже, че сме изгубили контрол над нея…

Външна фасада и чувство за контрол — ето ги принципите, върху които се градят японските градини. Един микрокосмос на самата японска култура. За него си мислеше Тори в онази бурна нощ, когато двамата с Грег се впуснаха в живота на Токио. Един микрокосмос, от който й беше дошло до гуша…

Сакето се оказа добър лек срещу казармената дисциплина. Послушникът изпитва нужда от нещо силно, за да забрави строгите правила на живота, който води… А Тори и Грег бяха именно това — послушници. Тя беше избрала самурайската религия на миналото; той — научната религия на бъдещето. И се срещнаха тук в точно определен момент, сред неоновите пожари на токийската нощ, в примитивната джунгла на най-цивилизования град на света, омагьосани от мига, който сами си създаваха…

Така си мислеше Тори, докато влизаха в едно заведение, носещо името „Изстискан лимон“. Намираше се в центъра на Шинжуку и представляваше нещо като „акачочин“, но не съвсем. Работеше цяла нощ, претъпкано до отказ, въпреки безбожните цени.

До момента бяха погълнали около два литра саке. Тори имаше чувството, че през жилите й тече електрически ток. Очите на Грег бяха мътни, русата му коса — овлажняла от пот.

— Страхотно! — извика той, докато просторният, ярко осветен асансьор ги сваляше към главния салон на „Изстискания лимон“. — Няма да мръдна от тук! — винаги беше склонен да прави прекалено емоционални изявления — вероятно това беше наследство от театралниченето на майка им.

Дадоха им маса на горното ниво, което се извиваше като балкон в театър над дансинга долу. Осветлението се състоеше от сини и жълти неонови тръби, които покриваха всичко: пода и масите, парапетите и стъпалата… Таванът беше превърнат в гигантски екран, върху който се прожектираха фантастични „оригами“ — разноцветните японски цветосъчетания, разтварящи се като вълшебни цветя. Още една изява на вечното японско желание да се постави природата под контрол…

Изпиха по едно саке, поръчаха отново. „Хевън 17“ пееха „Пристъп на фашистка радост“, тътенът на мощната уредба ги удряше направо в стомаха. В един момент Тори усети, че вниманието на Грег е насочено другаде, вдигна глава и проследи погледа му. Очите му бяха заковани върху гъвкавото тяло на висока млада жена, която изглеждаше екзотично на фона на разноцветните „оригами“.

— Я виж, я виж! — промърмори той и се плъзна от стола още преди Тори да го спре. „Господи, това тук е Япония“, тревожно потръпна тя. Но брат й очевидно нямаше представа къде се намира, особено след количеството погълнат алкохол.

— По дяволите, Грег!

Той изобщо не я чу и продължи да си пробива път към стройната млада жена, която извиваше снага на претъпкания дансинг. А Тори направи опит за оценка на обстановката. Намираха се в заведение, в което търговците на наркотици и сутеньорите са най-благопристойната публика. От няколко места беше чувала, че в „Изстискания лимон“ се събират различни по калибър гангстери якудза.

До този момент Тори не беше виждала жив якудза. Въпреки помътеното си от алкохола съзнание, беше сигурна, че това едва ли ще стане точно тази нощ. Проявата на невъздържаност е едно, а склонността към самоубийство — съвсем друго. Грег обаче едва ли е в състояние да разбере това. Бяха заедно от броени часове, тя не получи възможност да му обясни механизмите, по които се съди за поведението на якудза.

Видя как Грег заговаря момичето, видя и усмивката й. Беше прекалено хубав, за да има проблеми със запознанствата — на практика беше точно обратното. Още в гимназията го преследваше тълпа обожателки и той беше принуден да се крие от болшинството от тях. На един етап свободното му време се запълваше изцяло със затръшнати врати, светкавично събличане и обличане и непрекъснато бягство. Тори вземаше активно участие в този процес, задължението й беше да не позволи гаф — най-вече под формата на засичане на две обожателки на едно и също място, по едно и също време…

Тори си спомни всичко това, докато го наблюдаваше как бъбри и се смее с красивата японка. После изведнъж си даде сметка, че се ядосва и изпитва нещо като ревност. Двамата с Грег се виждаха прекалено рядко, флиртовете му й се сториха връх на несправедливостта. Потънала в сигурната дистанция на бъдещето, тя разбра истината; беше се надявала да прекара цялата нощ в компанията на брат си, да бъде на висота, да му докаже, че тук, на своя територия, тя не му отстъпва по нищо… Да го докаже не само на него, но и на Елис Нън…

„Нима наистина може да го ревнува от това създание, запита се тя. О, да! И още как!“ Скочи на крака и започна да си пробива път към тях.

На няколко метра от двойката забеляза как едър млад мъж с широки рамене върви като танк през тълпата, целта му очевидно беше Грег. Беше японец, облечен в модерен костюм. Косата му беше къса, подстригана по военному, също като на Грег. Още преди да усети излъчването на могъщото му „ва“, сърцето на Тори се сви от втренчения поглед на изцъклените му очи, фиксиран върху двойката. Вече имаше достатъчно опит, за да усети опасния противник.

Младежът вървеше право към Грег, погледът му нито за миг не се отклони от лицето му. Тори го наблюдаваше с нарастващ ужас, имаше чувството, че гледа как остър нож пронизва буца с масло. Младежът не правеше никакви усилия да си пробива път, не се блъскаше. Просто се плъзгаше сред тълпата като риба във вода.

Ръката му рязко се повдигна, върху китката блесна „иризуми“, изобразяващо дракон, който бълва огън. „Господи, простена Тори. Грег се опитва да сваля приятелката на якудза!“

Стигнаха до двойката почти едновременно. Ръката на якудза се стовари върху рамото на Грег в мига, в който Тори казваше: „Хайде да се махаме от тук“…

Грег се извъртя и отблъсна ръката. Механично приклекна и зае стойката за борба с невъоръжен противник, на която го бяха учили в армията. Естествено за якудза тя не представляваше нищо. Такъв човек може да бъде победен само ако бъде застрелян, при това веднага — преди още да е демонстрирал уменията си…

Грег очевидно се осъзна, тялото му се изправи, на лицето му изгря приятелска усмивка.

— Хей, не искам да създавам, проблеми — рече той и вдигна ръцете си с длани напред. — Но нима има закон, който да забранява приятелски разговор с една красива дама?

— Дамата е моя! — отсече якудза. Стоеше напълно неподвижно. Едната му ръка беше леко свита в лакътя, другата остана плътно до ревера на модното сако.

— Нещо бъркаш, приятел — усмихна се Грег. — Робството е отменено още преди сто години…

— Светът не принадлежи на Америка — процеди якудза.

— Така ли? Но едва ли принадлежи и на Япония!

— Засега — ухили се якудза.

— Хайде, Грег — дръпна го Тори. — Не сме дошли тук, за да обсъждаме културните различия…

— Стой настрана, жено! — изръмжа якудза и веждите му заплашително се свиха. — Това не те засяга!

— Засяга ме и още как! — пламна Тори, моментално забравила всичко, на което са я учили. — След като заплашваш брат ми, значи заплашваш и мен!

Якудза бавно се извъртя към нея.

— Каква си ми умница! — тихо и почти нежно промърмори той, после в ръката му изведнъж се появи револвер с късо дуло. — За съжаление обаче това няма да ти помогне…

Тори се стрелна напред и без колебание заби пръстите си в слънчевия му сплит. Очите на японеца се разтвориха широко, тялото му политна назад.

Грег посегна да му отнеме оръжието, но лявата ръка на якудза нанесе светкавичен саблен удар по китката му. После, като на забавен кадър, Тори видя как револверът се насочва в гърдите на Грег. Реакцията й беше мигновена. Пръстите й стиснаха нервните възли, разположени във вътрешната страна на лакътя, лявата й ръка се подложи зад него, натискът беше кратък, но силен. Разнесе се остро изпукване.

Ритникът му я улучи в горната част на таза, от устата й излетя вик на изненада и болка. В следващия миг връхлетя върху него с цялата сила на тялото си, ушите й някак приглушено регистрираха трясъка на изстрела.

Лицето на якудза пребледня, от устата му излетяха някакви несвързани звуци, бързо потънали в грохота на музиката. Тялото му омекна и започна да се свлича към пода. Върху мрамора плисна кръв, тъмна като листенцата на отровно цвете…

Тори се наведе и сложи пръст върху вената на шията му. В следващия миг вече си пробиваше път сред тълпата, влачейки Грег след себе си. Над главите им продължаваха да се разгъват фантастичните „оригами“, сенките в ъглите излъчваха странно синкаво-жълто сияние. Пред очите й се мяркаха и изчезваха напрегнати лица, никой не направи опит да ги спре.

Изскочиха навън.

— Хайде, да изчезваме! — напрегнато подвикна Тори.

Грег се поколеба.

— Но онзи тип е ранен, може и да умре — промълви той. — Мисля, че трябва да изчакаме…

— Той е мъртъв, Грег — извика Тори. — Нямаше пулс… Останем ли тук, със сигурност ще бъдем убити! Онзи беше якудза, един крайно опасен бандит!

— Но нали можем да обясним какво се е случило? — озадачено я изгледа Грег. — Те ще разберат, че…

— Местните фамилии разбират единствено от „гири“ — дръпна го тя. — А „гири“ означава дълг. Ще се чувстват длъжни да ни убият, разбираш ли? Хайде, не се бави повече, в името на бога! — Успя да го раздвижи, входът на „Изстискания лимон“ остана назад. — Трябва да тичаме!

Кой уби бандита с демона на китката? Тори или Грег? Или пък сам е произвел фаталния изстрел? Това си остана загадка. Но смъртта му без съмнение настъпи от огнестрелна рана.

— Фантастично! — възкликна Грег, когато най-сетне се настаниха в някакво малко заведение на Китасенжу. — За пръв път те виждам в действие, Тори! Никога досега не си ме защитавала, винаги е било обратното…

— Глупав инцидент и нищо повече! — раздразнено отвърна тя. — Би трябвало да го избегнем!

— Но не го избегнахме, нали? — изгледа я той. — Това е животът — пълен с неочаквани номера! Част от тях е присъствието ми тук — в непозната страна с още по-непозната култура… Съдба… Карма… Нали така казват местните?

— Ако не беше тръгнал да сваляш онази мадама, това едва ли щеше да…

— Не, не — махна с ръка Грег. — Щеше да стане, така е било писано… Съдбата пожела да ми покаже нещо, което е трябвало да видя…

— Какви ги дрънкаш, дявол да го вземе! — ядоса се Тори, все още под влиянието на шока. Никога не беше обичала револверите, а сега направо не можеше да ги понася. Погледна брат си над мръсната покривка и веднага забеляза нова, но едновременно с това странно позната светлина в ангелските му очи. Така светеха те в онзи далечен следобед, когато лицето му бавно изплува от водните дълбини… Когато тя го беше натискала надолу със собствените си ръце…

Имаше чувството, че стрелбата го беше галванизирала. Не, това не е точната дума… По-подходяща може би е друга… Да, точно така… Брат й беше в състояние на радостна възбуда. „Нима е възможно, смаяно се запита Тори. Нима подобни низки и аморални страсти могат да виреят в душата на златното момче, избраника на нацията, астронавта на НАСА?“ Не, за Грег това е изключено! Но доказателството за противното беше пред очите й…

— Нима не разбираш? — погледна я той. — Не може да бъде, Тори. Ти си мистикът в семейството… Нали затова реши да учиш тук? Аз съм прагматик. Математик и пилот, който скоро ще кацне на Луната… Но преди всичко това да се случи, аз дойдох тук, при теб! — очите му се втренчиха в нея. — Не разбираш, така ли?

— Не.

— Добре тогава — въздъхна Грег. — Ще ти призная нещо. Имаш право на това, особено след като ме защити… Освен това сме толкова пияни, че нищо вече няма значение — напълни гърдите си с въздух и бавно започна: — Предполагам, че никога не си се съмнявала в обичта, която изпитвам към басейна, към гмуркането…

— Естествено — кимна Тори. — Там ти беше в стихията си.

— Невинаги — поклати глава Грег. — Знаеш ли, аз никога не съм обичал скоковете във вода… Никога! Татко ме принуди да скачам, накара ме да се чувствам засрамен… Изпитвах панически страх от трамплина… Една вечер татко ме качи на колата и ме закара на олимпийски басейн в Лос Анджелис. Съвсем наскоро беше завършил осветлението на комплекса и имаше достъп навсякъде…

Хвана ме за врата и ме качи на най-горната площадка на кулата. Разбрал какво се иска от мен, аз се разревах от уплаха. Много вода изтече оттогава, но все още ме е срам, като си спомням… Бях толкова уплашен, че почти се подмокрих…

Татко ме изтика до ръба на площадката и насила ми наведе главата. Височината ми се стори огромна, особено с тези светлини по дъното на басейна. Зъбите ми затракаха, той се принуди да ме придържа…

— Гледай! — крещеше. — Единственият начин да се научиш да скачаш, е наистина да скачаш!

— Не искам! — дърпах се аз.

— Още си прекалено малък, за да знаеш какво искаш! — продължаваше да крещи той. — Прави каквото ти казвам!

После ме блъсна…

Раменете на Грег се разтърсиха при спомена, главата му клюмна:

— Господи, колко беше високо! Вятърът свиреше в ушите ми, светът се въртеше, въртеше… Стори ми се, че го зърнах за частица от секундата. Изправен на ръба на кулата, татко се усмихваше… Може би всичко беше плод на въображението ми, не зная… Линиите, изписани по дъното, летяха стремително насреща ми… Водата беше чиста и прозрачна, изведнъж ми се стори, че басейнът е празен… После се пльоснах по корем и въздухът напусна дробовете ми с болезнено свистене…

Татко ме извади. Бях се отпуснал като сварен макарон. Той ме удари няколко пъти по гърба, за да изплюя погълнатата вода… После отново се закатерихме нагоре… Стиснах зъби и скочих сам… След четвъртия опит изпитвах такива болки по цялото тяло, че изобщо не чувах инструкциите му…

Грег вдигна глава, очите му бяха потъмнели.

— Ето как се научих да скачам, Тори…

— Ужас! — потръпна тя. — Но как е възможно да заобичаш този спорт след подобно преживяване?

— И аз това се питам — унило отвърна той…

 

 

— Тори?

Гласът на Ръсел Слейд я върна във футуристичната обстановка на модерния Ропонги. Върху фасадата на отсрещната банка тичаха натрапчиви реклами, периодично заменяни от последните борсови новини.

— Къде беше през последните няколко минути?

— Аз… — все още замаяна от силата на спомените, Тори тръсна глава и направи опит да се върне в настоящето. — Мислех за хафния онова, което ни разказа Деке…

„Защо го лъжа, Господи“, безмълвно се укори тя, но въпреки това продължи:

— За всичките ужасни опасности, които чакат света, ако този материал попадне в ръцете на неподходящи хора…

— Няма смисъл да затъваме в кошмари — поклати глава Ръсел. — Далеч по-добре е да им попречим да станат действителност… Кой е крайният получател на хафния — това е въпросът… Дали Хитасура ще ни помогне?

— Да вървим да го питаме! — тръсна глава Тори.

 

 

Да получиш аудиенция от Хитасура беше толкова трудно, колкото и да откриеш съкровищата на Хеопсовата пирамида. Той беше изключително предпазлив човек, според някои мнения — дори параноик. Но това бяха мненията на враговете и завистниците му. Срещу Хитасура не беше извършен нито един атентат и това беше най-доброто доказателство за правилността на стратегията му.

Което обаче съвсем не означаваше, че този мъж бездейства. Тъкмо обратното — Хитасура се славеше като един от най-активните оябуни в Токио. Може би младостта го подтикваше да върши всичко сам, да не разчита прекалено много на помощниците си. Но тактиката му се оказа правилна. За трите години като шеф на фамилията беше екзекутирал двама от своите заместници. Просто защото бяха по-верни на пачките с йени, отколкото на шефа си…

Тори се запозна с него преди десет години, веднага след инцидента в „Изстискания лимон“. Двамата с Грег бяха принудени да минат в нелегалност, тъй като бандата на онзи с демона на китката ги търсеше, за да отмъсти за смъртта му. Оказа се, че тази банда принадлежи към фамилния клан на Якудза, който е основен съперник на клана на Хитасура. По онова време младежът все още не беше оябун, но въпреки това уреди нещата и взе американците под своя закрила.

Няколко години по-късно сестрата на Хитасура беше отвлечена от същия клан, но без връзка със споменатото „гири“: скриха я в публичен дом с европейки, вероятно преценили, че това е последното място на света, в което младши оябун би се досетил да я търси. Но тук се намеси Тори. Успяла да проникне в самото свърталище на вражеския клан, тя не само освободи момичето, но и уби четирима от най-опитните бойци. Получи тежка рана в лявото рамо и се оттегли на лечение. Хитасура я посети и тържествено се закле да й бъде приятел и закрилник до края на живота си. Беше й дълбоко задължен, изпитваше към нея силно и властно „гири“, което никога не би могъл да изплати…

Тори направи половин дузина телефонни обаждания, всяко от различен уличен апарат. Едва при последното от тях получи отговора, който й трябваше.

Двадесет минути по-късно червено БМВ 750 ги взе от Гинза. Натикаха ги на предната седалка, сложиха превръзки на очите им и запушиха ушите им с восъчни топчета. След известно време колата спря и двамата бяха прехвърлени на по-удобната задна седалка. После отново потеглиха.

Никой не говореше. Тори беше предупредила Ръсел да си държи езика зад зъбите и да не прави никакви жестове. „Стоиш и чакаш — каза му тя. — Каквото има да става, то ще стане.“ Ръсел не възрази. Още едно доказателство, че след Меделин е започнал да става нов човек. Сега седеше и мълчеше, колата стремително ги отнасяше към сърцето на Токио.

Нямаха никаква представа за посоката на движението, усещаха единствено ускоряването на мощния двигател и хода на времето. Тори познаваше града като петте си пръста, но пътуването им в момента приличаше на плъзгане по планински склон по време на снежна виелица. Безсмислено беше да търси познати знаци, всичко се сливаше в непрогледна бяла пелена.

„Къде бих се установила, ако бях на мястото на Хитасура, запита се тя.

Някъде из лабиринта от тесни улички, разбира се.“ Използвайки това заключение като отправна точка на своите догадки, тя се зае да разрешава изключително сложния ребус. Част от съзнанието й регистрираше времето, завоите и скоростта на движение, друга механично прехвърляше вероятностите. Знаеше поне три от убежищата на Хитасура, но си даваше сметка и за фактора време. Оябунът беше толкова хитър и предпазлив, че вероятно отдавна е сменил скривалищата си. Същевременно разбираше, че ако успее да разбере къде ги водят, може да им бъде безкрайно полезно в бъдеще. Особено ако Хитасура не подозира за разкритията…

Всичко това беше съществена част от занаята: да знаеш къде се намираш, дали си в компанията на приятел или враг… Особено сега, след предателството на Естильо. Тори беше разколебана, не вярваше на нищо и на никого. Предпазливостта е едно, но парализиращата параноя — съвсем друго. Човек трябва да знае в коя посока да скача, ако това се наложи… Или поне да вярва, че знае… Изчезне ли тази вяра, остава единствено голямата черна дупка, зинала да го погълне…

Лимузината рязко спря, Тори и Ръсел бяха изтикани навън. През цялото време на пътуването Тори не успя да се освободи от чувството, че са се движили в кръг. Но Гинза не беше територия на Хитасура, в това беше абсолютно сигурна. Значи са някъде другаде…

Насочиха се към стръмно стълбище, после ги принудиха да се наведат, вероятно минаваха през нещо като тунел. Позволиха им да се изправят и настоятелно ги побутнаха назад. Двамата започнаха да отстъпват, докато краката им опряха в нещо меко. Седнаха.

Превръзките над очите им най-сетне бяха свалени, восъчните тапи също. В същия момент прогърмя дизелов мотор, покритата каросерия се разклати и потегли.

Разбира се, въздъхна Тори. Наистина ги бяха разхождали в кръг, а сега се намираха в закрит микробус, който вероятно ги е чакал зад съседния, ъгъл. Хората на Хитасура са проверили дали не ги следят и едва след това са ги прехвърлили тук.

Тори примигна на слабата светлина и бавно се огледа. Намираха се в нещо, което наподобяваше миниатюрен хол. Седяха на ориенталски диван с шарена дамаска, пред тях имаше масичка за кафе от излъскани месингови тръби. В ъглите бяха монтирани махагонови поставки с китайски лампи от оризова хартия, пред тях бяха поставени удобни на вид плюшени кресла. На стената бяха окачени два доста сносни пейзажа. От цялата обстановка лъхаше на топлина и уют, въпреки липсата на прозорци…

— Къде сме, по дяволите? — промърмори Ръсел.

— В един микробус, който се движи — отговори звучен мъжки глас и двамата едновременно вдигнаха глави. В кабината се беше появил самият Хитасура — висок и строен японец с мургава кожа. — Разполагам с доста такива — добави той, а на лицето му изгря топла усмивка. — Използвам ги главно за преместване… Настанявам се тук на спокойствие, а под мен и над мен са вещите ми — надеждно опаковани в контейнери…

Хитасура влезе навътре и се отпусна в едно от плюшените кресла.

— Радвам се да те видя отново, Тори…

Би могъл да се нарече красив мъж, ако не бяха прекалено острите черти на лицето му. Очите му гледаха малко мрачно, носът му беше изострен, устата — строга. Отляво на шията му имаше виолетов белег, който пресичаше част от скулата му и завършваше при устата. Беше от тези, които някои хора получават по рождение.

— Хитасура-сан — поклони се официално Тори. — Позволи ми да ти представя Ръсел Слейд, мой приятел…

— Господин Слейд — склони глава Хитасура. — Надявам се да ми простите за стриктните мерки за сигурност, но те са неразделна част от живота ми, особено напоследък…

— Какво се е случило? — погледна го разтревожено Тори.

Хитасура се облегна назад и сплете ръце на корема си.

— Не зная откъде да започна, Тори-сан — въздъхна той. — Имам чувството, че се подготвя нова война… Дано да се лъжа, но… — очите му бавно се заковаха в лицето й. — Брат ми е мъртъв…

— Как стана това?

— Убиха го — въздъхна Хитасура. — Не зная нищо повече. Станало е малко след полунощ. Нахлули са в апартамента му… Някои вещи липсват, но грабежът като мотив е изключен. Не са докоснали нито парите, нито скъпоценностите му.

— Имаш ли някаква идея за извършителите? — попита Тори.

— Нищо окончателно — поклати глава оябунът. Болка прозираше в погледа на тъмните му очи, в напрегнатото изражение на лицето му. — Вчера сутринта пък някаква жена хвърлила преподавателя на брат ми от моста Нихонбаши… Той беше професор в университета, на име Гийн… Учеше брат ми на специални кодове за дешифровка…

— Кой стои зад убийството на Гийн? — попита Тори. — Може би Фукуда?

— Може би — кимна Хитасура. — Фукуда работи за Големия Езо, основния ми враг… Същевременно обаче имаме сигурни доказателства, че по време на убийството Фукуда е била на другия край на града…

— Втора жена убиец? — изгледа го продължително Тори. — Коя може да е тя?

— Идваш точно навреме, Тори-сан — промълви с блеснали очи оябунът. — Вече съм вдигнал на крак всичките си хора и скоро ще открием неизвестната жена!

 

 

— Имаме резултат! — подхвърли Хитасура, притиснал мобифона до ухото си.

— Как? — изгледа го Тори. — Нали не разполагаш с описание на жената, която е ликвидирала Гийн? И нищо не доказва, че тя е свързана с убийството на брат ти?

— Засякохме Фукуда — отвърна оябунът. — Тя знае всичко, остава да я принудим да говори…

— Каква е тази Фукуда, която постоянно споменавате? — намеси се Ръсел. — Нима наистина е жена убиец, която действа за Якудза?

— Точно така — отвърна Тори.

Микробусът продължаваше пътя си из улиците на Токио. Хитасура не изпускаше мобифона, по който информацията за претърсването на града пристигаше като пълноводен поток.

— Не съм знаел, че Якудза прибягва до помощта на жени — поклати глава Ръсел.

— Така е — съгласи се Тори. — Но Фукуда е изключение.

— Това до голяма степен е вярно — обади се Хитасура, временно прекратил телефонните разговори. — Фукуда е жена, която… хм… е успяла да си извоюва мястото сред Якудза.

— При това насилствено — намръщено добави Тори. — С кръв и жестокост е обърнала вниманието на оябуните върху себе си…

— Само на някои — поправи я Хитасура. — Много оябуни не биха я приели за нищо на света.

— Въпреки че върши работата си далеч по-добре от мъж…

Хитасура се намръщи при забележката й, после изведнъж избухна в смях.

— Тори-сан също е изключение — уточни той. — Никога не бих си позволил да я подценя заради пола й… — каза го така, сякаш очакваше поздравления за откритието си.

— Ако разбирам правилно мисълта на Хитасура-сан, той е убеден, че всяка жена убиец в този град би трябвало да е обучена от Фукуда — поясни Тори. — Следователно ключът на загадката е именно в нея…

— Чакайте малко — рече Ръсел и огледа лицата на събеседниците си с нарастващо внимание. — Какво ви кара да сте уверени, че тази висококвалифицирана професионалистка ще сподели тайните си с вас, дори и да я заловите?

Хитасура хвърли бърз поглед към Тори.

— Какво пропускам? — настоя Ръсел. Хитасура мълчаливо му обърна гръб и той рязко се завъртя. — Тори?

Тя мълчаливо взе ръката му и я положи върху лявото си бедро. Необичаен жест, натежал от спомена за срещата им в библиотеката на бащиния дом, когато беше дошъл да я повика на работа… Тогава той сам я беше докоснал по бедрото: „Как се чувстваш?“ Във въпроса му имаше и намек за неясното бъдеще; примитивен, но многозначителен, натежал от вълнение…

— Фукуда ти е счупила крака, така ли?

Въпросът беше зададен почти шепнешком, но Тори се намръщи и затвори очи, сякаш ослепена от режещата синкаво-бяла светлина на експлозията в тунела на метрото. Експлозия, която прогори веждите и косъмчетата по ръцете й; която отново я накара да изпита неприятното чувство, че не пада, а се носи във въздуха… Там долу, в мрачната дупка, прокопана далеч под токийските улици… За миг не усети нищо, после взривната вълна я поде като перце, шокът изчезна и на негово място дойде болката — остра, пареща, нетърпима… Тялото й натежа като олово и се стовари върху релсите — две сребърни нишки, намазани с нещо мазно и гадно; нещо, което изсмукваше силите й… После над нея се появи тържествуващото лице на Фукуда, ехото на тунела усили гласа й, придаде особена тежест на думите й: „Казах ти да не ми се пречкаш, но нямаше кой да ме чуе. Отне ми нещо, което беше твърде скъпо за мен. Сега ще платиш с живота си… — гласът прекъсна, задавен от гняв. — Заложила си на погрешния кон, драга! Рано или късно ще премахнем Хитасура — точно както премахнахме и теб! Няма да ни е много трудно, повярвай ми!“

После Фукуда изчезна, на нейно място се появи грохотът на приближаващия се влак. Локомотивът изскочи иззад завоя, релсите блеснаха под светлината на прожекторите му. А Тори лежеше върху релсите, без да може да се помръдне…

 

 

— Тори, Тори! — разтърси я Ръсел. — Добре ли си?

Тори бавно извърна бледото си лице към него.

— Не — дрезгаво прошепна тя и очите й се заковаха в неговите. — Описах пълен кръг, Ръсел… Отново съм там, откъдето тръгнах. Веднъж победих смъртта, сега ще трябва да опитам отново…