Ерик Лустбадер
Операция „Бялата звезда“ (3)

Втора глава

Токио, Москва

Само Хоно Канзей знаеше за готвеното ритуално самоубийство на „накодо“ — посредника на Кунио Мишита. Хоно беше лична секретарка на най-авторитетния токийски бизнесмен и знаеше всичко — тайни споразумения, предстоящи сделки, преразпределение на секретни фондове. Лесно можеше да пусне този слух на токийската фондова борса, но не го стори. Защото Хоно знаеше как да пази тайна, такава беше професията й. Включително и тайната за себе си, скрита дълбоко в душата й: беше родена през годината на „хиноеума“. Една ужасна грешка, разбира се. Нищо повече. Но твърдо убеден, че грешката е на съпругата му, баща й реагира хладно и жестоко, отношението му към Хоно остана напълно равнодушно, като към чуждо дете. Непрекъснато я караше да се чувства „сото“ — неканен пришълец в собственото си семейство.

Защо? Според древното китайско летоброене, годината на „хиноеума“, тоест на коня, се появява веднъж на шестдесет години. Жените, родени през тази година, обикновено стават убийци на съпрузите си. По тази причина се наблюдава рязък спад в раждаемостта, при това във всички райони на страната.

Хоно беше изключително чувствителна и податлива по отношение на предразсъдъците. Напусна семейството си, но това я направи повече уязвима, отколкото силна. Непрекъснато чувстваше страха и гнева на родителите си — това чувство беше като остър нож в корема. Постепенно се убеждаваше, че необикновената й чувствителност е допълнително проклятие. Това беше голямата тайна на живота й, към която с течение на годините се натрупаха много други…

Една от тях беше предстоящата смърт на Какуей Саката, посредника на Кунио Мишита.

Саката също беше пазител на много тайни. Особено през последните четири години, когато тежестта им стана огромна.

Какво го накара да се пречупи? Ако живееше в друго общество, той просто би си подал оставката, би предал на властите компрометиращите факти за шефа си, а след това би се оттеглил да напише своите мемоари, които с положителност щяха да се превърнат в бестселър. По него щеше да се създаде филмов сценарий, телевизионните компании щяха да го затрупат с пари…

Но Саката беше японец и живееше в страна, в която човешките добродетели се измерват единствено с личните отношения. Смъртта му, подобно на смъртта на Юкио Мишима преди години, щеше да се превърне в средство за общуване, в декларация и символ на личните му убеждения, моделирани според изискванията на обществото, в което живее…

Всичко това отекна в съзнанието на Хоно с безпощадна яснота, когато чу думите на Саката, предназначени за помощника му:

— Твоят час дойде. Желая ти късмет, макар че и той няма да ти помогне в бурята, която се задава…

Каква буря?

Хоно погледна спокойното лице на Саката и се запита какво се крие в душата му. Какви са тайните, които ще предизвикат бурята? Дали току-що ги е открил, или тежестта им е станала непоносима с течение на времето?

Беше убедена, че Саката е пристигнал в Сенгакужи, за да умре. Тук японците се прекланят пред паметта на 47 ронини от Средновековието, жертвали живота си за честта на своя господар, убит от коварния враг. Смъртта им била благородна, достоен венец на достойния им живот…

Саката искаше такава смърт и за себе си. Вече не беше в състояние да живее с това, което знае и което беше сторил. Същевременно не можеше да разкрие тайните си. Това би означавало предателство спрямо Кунио Мишита — най-близкия му приятел. Това би означавало позор не само за него, но и за семейството му. Хоно знаеше всичко това и не можеше да се намеси. Никога не би си позволила подобен безчестен и неуважителен акт.

Винаги се беше възхищавала от този мъж, който така ловко манипулираше сложното бюрократично общество на Токио в полза на Мишита. Но сега възхищението й се превърна в нещо по-силно, в нещо, което наподобяваше боготворене.

Пролетният ден беше топъл и приятен, гробовете на четиридесетте и седем ронини бяха отрупани със свежи цветя. Неподвижният въздух беше наситен с уханието на запалени ароматични пръчици. Тежко, почти главозамайващо ухание, което Хоно до края на дните си щеше да свързва със смъртта.

Но какви бяха тайните, поради които Какуей Саката се разделяше с живота? Доколкото Хоно беше информирана, нищо не заплашваше репутацията на нейния шеф. Имаше добри връзки в Токузо — Областната прокуратура на Токио, от която мнозина се страхуваха. С положителност би разбрала за началото на някакво следствие срещу Мишита или Саката…

Древната гробница се намираше доста далеч от централния квартал Касумигасеки, където работеха Саката и Хоно. Посредникът беше избрал най-подходящото време за посещението си тук. В късния следобед малкият храм беше пуст, богомолците отдавна го бяха напуснали.

Беше облечен в бяло, цвета на смъртта. Хоно гледаше високата му фигура, изправена пред отрупаните с цветя гробове. Вятърът развяваше широкия памучен панталон. Контрастът между цветята и бялата материя беше натрапчив и ярък, в душата на Хоно неволно се появиха спомени…

Стоеше на място и гледаше как Саката се отпуска на колене, с гръб към нея. В ръката му се появи дълъг, извит нож, острието му блесна на слънцето и за миг я ослепи. После в полезрението й отново се появи фигурата на Саката, силно приведена напред. От положението й Хоно разбра, че ръцете му силно натискат дръжката на ножа, потънал дълбоко в корема му.

Главата му рязко отскочи нагоре, раменете му потръпнаха от последно усилие. Острието се подчини на въртеливото движение на ръцете, коремът беше разпран по типичния за самураите начин.

Духът на Саката беше пречистен, напълно освободен от греховете, които беше сторил в живота си. Но и най-силната ръка може да потрепне. Волята остава силна и непоколебима, но нараненото тяло понякога отказва да й се подчини… Точно това се случи и на Саката.

Хоно ясно видя, че, изправено на прага на смъртта, тялото му отказа да изпълнява командите на мозъка. Ръцете му безсилно се отпуснаха, неспособни да извършат последния срез.

Хоно не можеше да понесе това. Напусна прикритието на големия кипарис и побърза да коленичи до Саката.

Дрехата под кръста му беше алена, вените на шията му се издуваха като корабни въжета, очите му всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

Хоно протегна ръка и я сложи върху увитата с коприна дръжка на ритуалното оръжие, силата на натиска й се присъедини към неговата. Разнесе се ужасен скърцащ звук, острието разпори корема отдясно наляво…

Зачервените очи на Саката се извърнаха към лицето й, в зениците им за миг проблесна благодарност… После главата му клюмна напред и потъна в ухайните цветя, поставени върху гробовете на благородните мъртъвци…

 

 

Ирина Викторовна Пономарьова се събуди и объркано се огледа. Не можеше да разбере къде е: в просторния, но мрачен апартамент на Марс на площад „Востанная“ или в малкото и спартанско подредено жилище на Валери на улица „Киров“, което обаче беше далеч по-светло… Седна в леглото и надникна през прозореца. Видя тясната уличка „Телеграфная“, минаваща зад Министерството на образованието, където работеше Ирина, в дъното се издигаше куполът на църквата „Свети Архангел Гавраил“. Повечето колеги на Ирина я наричаха „Кулата на Меншиков“, но тя предпочиташе, поне вътре в себе си, истинското име на храма…

Но Ирина едва ли приличаше на някой от колегите си в Министерството на образованието. Наскоро се беше върнала от продължителна командировка в Съединените щати и донесе много нови идеи, заимствани от американската образователна система.

Няколко седмици писа доклад с предложения за най-наложителните промени в съветското образование, предаде го по каналния ред и започна да чака отговор. Докладът й пое дългия си път по бюрократичната система, коментари липсваха.

В крайна сметка поиска среща с министъра, който в продължение на двадесетина минути въртеше и сучеше, докато най-сетне стана ясно, че всичките й предложения са били отхвърлени. От мазната му любезност Ирина разбра само едно — трябва да мисли за своите компютърни модули и да не си пъха носа, където не трябва. В крайна сметка я пратиха в Щатите за обмяна на опит в систематизацията на архивите, нека използва там техните нововъведения — обобщи министърът. А реформите в образователната система като цяло да остави в ръцете на експертите…

„Е, сега поне няма да се блъскам като луда из средновековните архиви“, помисли си тя, докато очите й опипваха познатия силует на „Архангел Гавраил“. Вече знаеше къде се намира: в апартамента на Валери на улица „Киров“, пулсът й все още беше ускорен. Мислите за работното ежедневие не успяха да й донесат спокойствие.

Отново сънува онзи кошмар — стои край масата в трапезарията и се дави. Прави опит да скочи, да се приближи до прозореца. Успява с цената на неимоверни усилия, но по улицата тече кръв и тя с ужас отмества очи. Луната над града е скрита зад решетки… Знае, че на всяка цена трябва да излезе навън, че на улицата става нещо важно, което изпуска… Но не може да се помръдне. Поглежда надолу и вижда тежки окови на краката си…

Ирина затвори очи, после отново погледна към стройния силует на църквата в далечината. Сякаш искаше да е сигурна, че вече се е събудила, че онова действително е било кошмар. Прогони го от съзнанието си, заповяда си тя.

Марс държеше да живее сред народа и апартаментът му се намираше на Садовая, доста далеч от центъра на Москва. Но въпреки това Ирина го предпочиташе, а може би предпочиташе и самия Марс. Което звучи иронично, разбира се…

Но и този апартамент имаше своя чар. Обичаше да се буди от блясъка на слънчевите лъчи, отразени в останките от църковния купол. Преди години го беше улучила мълния, никой не си направи труда да го ремонтира. Но в очите на Ирина това беше доказателство, че дори крехките неща имат своите шансове за оцеляване в една враждебна околна среда. След като църквата е оцеляла, ще оцелея и аз, беше си казала тя. Нито за миг не допускаше, че може да последва съдбата на родителите си…

Валери шеташе из кухнята. Какво ли ще измисли? Имаше само хляб, в цяла Москва не можеше да се намери мляко и масло. Вече месеци беше така, тя неволно си спомняше разказите на майка си за годините на войната. Тогава се радвали на картофи и ряпа, а появата на зелка върху трапезата се считала за истински лукс… „Господи, бяхме готови да се избием за късче истинска храна, казваше майка й.“ Марс пригласяше на официалната пропаганда в твърдението, че всеки ден в СССР стават огромни промени, но вътре в себе си Ирина беше убедена, че нищо не се променя и никога няма да се промени…

Перестройката не означаваше нищо. Беше й все по-трудно, а често и напълно невъзможно да си осигурява най-елементарните неща от битов характер: сапун, хляб, зеленчуци, тоалетна хартия. Такова беше състоянието на нещата и преди промените, никой нищо не можеше да направи. Просто централизацията на пазара се беше впила толкова дълбоко в корените на съветското общество, че дори президентът не беше в състояние да промени състоянието на нещата. На всички беше ясно, че спасението е в частната инициатива, но никой, включително президентът, не смееше открито да се обяви за тази доскоро анатемосвана концепция. Затова на пазара се появяваха само стари и увехнали зеленчуци, при това епизодично, в зависимост от капризите на тромавата колхозна система.

Историята недвусмислено доказваше, че всяка структурна реформа в Русия е била свързвана с огромни политически рискове. Затова управниците винаги са предпочитали бездействието, либерализацията във всяка област неизменно е била следвана от безумни ограничения.

За американците подобен сценарий е невъзможен, но руснаците го приемат като нещо напълно естествено. Никой не очаква подкрепа от тромавия държавен апарат, всички безропотно посрещат трудностите, приемат ги за неизбежни като дългите и сковаващо студени зими… Там, където надеждата проблесне, идва и най-тежката депресия. Придружена от рязък скок в употребата на алкохол, който единствен затопля тялото, блокира мозъка и унищожава последните остатъци от волята…

Ирина се протегна, стана от леглото и зашляпа с боси крака към банята. Както обикновено, топла вода нямаше. Беше свикнала със студените душове, но въпреки това очите й се разтвориха широко от първото докосване на ледената струя, а от устата й излетя неволен вик.

Разтри се здраво с хавлията, после облече чисти дрехи. Държеше ги в дъното на величествения махагонов скрин, който Валери беше донесъл чак от Англия.

Изправи се пред огледалото и внимателно започна да се гримира с американската козметика, закупена от местната „Берьозка“. Това беше веригата от валутни магазини, в които пазаруваха малцина привилегировани граждани, като нея… Имаше дребна, но безупречна фигура, с чудесни твърди гърди, тънка талия и малко, стегнато задниче. Краката й бяха страхотни (благодарение на гените), с издължени, но здрави мускули (все още се упражняваше в балетната зала три пъти седмично, макар че отдавна престана да мечтае за професионална кариера — най-съкровеното желание на майка й). Чертите на лицето й бяха правилни, с топли кадифени очи, изящно носле и пълни, чувствени устни. Блестящочерната й коса беше подстригана шокиращо късо, но това не й пречеше да се чувства добре. Общо взето беше от малкото жени, които са напълно доволни от външния си вид…

 

 

Валери Денисович Бондасенко седеше в кухнята, наведен над незаконно внесения портативен компютър „Тошиба лаптоп 5200“. Хитроумните японци бяха решили проблема с обемистия монитор, заменяйки го с плосък, запълнен с плазмен газ екран. Резервният комплект батерии беше особено ценен за Валери, тъй като никой в тази страна не можеше да предвиди кога ще спре токът.

Ирина надникна зад рамото му и видя готварската рецепта, изписана върху цветния екран. Устните й леко докоснаха ухото му.

— Свършвам — разсеяно промърмори Валери. Беше огромен мъж с месести рамене на борец и силни ръце на работник. Ирина изпита истински ужас при първия им сексуален контакт. Лицето и гласът му бяха не по-малко заплашителни от тялото, когато беше разгневен, Ирина имаше чувството, че е в центъра на стихиен тайфун…

Тогава, при първата им среща, тя изобщо не искаше да спи с него. Отстъпи просто от страх, тъй като не можеше да си представи как ще му откаже. Срещнаха се служебно, както стават повечето срещи в този град. Тя присъстваше на някакво задължително заседание, но мислите й бяха далече, насочени към тихата, кънтяща утроба на любимата й църква „Архангел Гавраил“…

Валери Бондасенко я подбра както американските каубои подбират своите говеда и ги водят към кланицата. Представа за този акт Ирина получи от нелегално внесената, книжка с меки корици, носеща заглавието „Самотният гълъб“, която непрекъснато препрочиташе.

Валери прояви добро възпитание, беше дори чаровен. Но под маската на доброто възпитание ясно се долавяше бруталността. Там дремеше един друг Бондасенко — опасният политически лидер, който решително смаза сепаратистките движения в родната си Украйна. Той беше автор на идеята за временен компромис с лидерите на Балтийските републики. Идея, която направи възможно ликвидирането на сепаратизма в Украйна… Говореше се, че всяка стъпка на Бондасенко е предварително обмислена, част от солидна обща стратегия. Ирина беше достатъчно интелигентна, за да си зададе въпроса какво може да иска от нея човек като Бондасенко.

Даваше си съвсем ясна сметка, че е прелъстена, но това не означаваше край на процеса. Валери винаги постига това, което иска — такова беше всеобщото мнение за него. Поиска да има Ирина и я получи. Тя просто не притежаваше достатъчно политическа власт, за да му се противопостави. Никой не притежаваше такава власт… Въпреки това мигът беше тъжен — един от най-тъжните в живота й. Никога досега не бяха я отмъквали по такъв недвусмислено брутален начин, никога не бяха я лишавали от избор… Седнала гола на ръба на леглото, тя отправи безмълвна молитва към Бога. Искаше просветление, искаше да получи онази морална сила, която би й помогнала да устои… После избърса самотната сълза от бузата си и легна до него. От тялото му се излъчваше топлината на пещ…

Беше убедена, че ще я смачка. Но с изненада установи, че Валери Бондасенко е нежен и пламенен любовник. Мъжът под чаршафите сякаш нямаше нищо общо с онзи, който властва в Кремъл и с лекота отстранява всеки, проявил глупостта да се изпречи на пътя му.

В душата й потрепна надежда. Не го намрази за безцеремонния начин, по който я направи своя любовница. Остави се да потъне в огнената пещ на страстта му и скоро откри, че ще има своите малки радости в нея. Въпреки неизбежното чувство на тъга и самота, което я обземаше в края на сексуалния контакт… Чувство, което изпитваше не само с него, но и с всичките си досегашни любовници.

Една нощ, по време на поредния акт, Ирина изведнъж откри ново измерение на връзката си с този мъж. Времето навън беше ужасно, суграшицата блъскаше в стъклата, вятърът пееше тъжната си песен… Той все още беше вътре в нея — твърд и горещ. Дишаха тежко, ударите на сърцата им се сливаха в странен синхрон.

— Ще ти призная нещо — тихо прошепна тя. — Никога не съм се чувствала толкова добре с друг човек в леглото… — протегна ръка и отмести влажния кичур коса от челото му. — Вероятно не си даваш сметка колко много плашиш околните… В онази първа нощ аз бях направо като парализирана… Исках да ти откажа, но просто нямах сили… Страхувах се, че още на следващата сутрин ще бъда без работа…

— Не те ли привличах, поне мъничко?

— Разбира се, че ме привличаше… Но… Всъщност това вече е без значение. Тогава просто сторих това, което поиска от мен… Точка. Единственото ми опасение беше, че няма да си доволен от моето представяне. Но след това…

— След това какво?

— След това започнах да откривам един друг, съвсем различен Валери Бондасенко — отвърна Ирина. — Човек, когото познавам само аз… Това ме накара да се почувствам, как да кажа… специална… Защото сред огромното море от жени в Москва си избрал именно мен…

— Това ли е всичко, което искаш да признаеш? — усмихна се Валери.

— Не — тихо отвърна Ирина, заслушана в ударите на сърцата им. — За миг изпитах усещането, че твоята сила се прелива в мен. Не като отражение или влияние, а истинската ти сила… Глупаво, нали?

— Напротив — отвърна Валери и леко се размърда. — Това твое признание ми дава сили да споделя нещо с теб… От известно време го обмислям, но не бях сигурен дали трябва да се доверя на инстинктите си…

— Какво е то? — сгуши се в топлата му прегръдка Ирина. Този мъж излъчва сила, какво лошо има в желанието й да се разтопи в нея?

— Искам да разбера намеренията на Марс Петрович Волков, да се промъкна в главата му — прошепна Валери, а тя неволно потръпна. Все още не си даваше сметка, че такова е и нейното желание, но думите му й се сториха познати, някак очаквани. Говореше тихо, устните му докосваха ухото й. — Волков се превръща в мой основен противник в Конгреса на народните депутати. Има на своя страна голяма част от партийните ръководители, успя да спечели доверието им и беше избран. Аз все още имам известно предимство, тъй като държа профсъюзите и имам връзки на национално ниво. Но присъствието му в Конгреса ще ми направи живота труден. Някои хора като него се опиват от критиките си срещу реформите. А Волков направо живее чрез тях, особено когато стрелите му са насочени срещу мен. Нарича ме „Наполеон“, твърди, че искам да стана поредният император на Русия… Хитро прикрива собствените си амбиции, като сочи с пръст моите… Отначало това си беше негов проблем, но напоследък става и мой… — Ирина виждаше отражението на собственото си лице в очите му. — Трябва да зная какви са намеренията на Марс Волков, за да мога да го неутрализирам! От собствен опит зная, че всеки мъж има своите слабости… Затова искам да свършиш една работа… Да сториш с Марс Волков това, което аз сторих с теб.

— Искаш да го съблазня, така ли? — попита Ирина. — Няма да мога. Просто не притежавам нужния темперамент…

— Темпераментът зависи от обстоятелствата — отвърна Волков. — Аз ще те науча какво да правиш…

— Нямам никакво намерение да ставам проститутка! — гневно извика Ирина.

Валери моментално усети, че е искрена, целуна я и топло се усмихна.

— Знаеш ли кое е най-смешното? — попита. — Че не аз те прелъстих, а точно обратното — ти мен… Мислиш, че просто си моето поредно завоевание, нали? Нищо подобно. Знаеш каква е репутацията ми. Тези неща аз ги върша открито и по този начин лишавам враговете си от възможността да ги използват срещу мен…

— Но за нашата връзка не знае никой — изтъкна Ирина. — Ти взе специални мерки да я запазиш в тайна.

— Вярно, но сторих това с определена цел. И аз искам да ти призная нещо… След смъртта на жена ми открих, че нямам особено желание за сексуален живот… През последните няколко години се опитвахме да имаме дете, но не се получи… А след като тя умря, разбрах, че така е било по-добре… Дори детето може да бъде използвано срещу човек като мен…

Силните му ръце я вдигнаха, телата им се претърколиха върху широкото легло. Ирина се оказа седнала върху него.

— Зная, че искам от теб нещо опасно — продължи той. — Но ти побърза да откажеш още преди да си чула наградите, които те очакват…

— Какви награди? — рязко попита тя. — Повишение в службата? Пари? Подаръчета от „Берьозка“? Не, тези неща не ме съблазняват!

— Зная — изгледа я в полумрака той и отново се засмя. — Още в мига, в който те видях, усетих нещо особено… Точно по тази причина те моля да прелъстиш Марс Волков… Защото зная, че с този акт ще получиш неограничена власт. Повечето жени са доволни от отразената светлина на мъжката власт, но при теб нещата не стоят така… Ти си по-специална, ти искаш да разполагаш със собствена власт. Тази, която ще ти дам аз…

За целта трябва да спечелиш доверието на Марс, да го накараш да споделя намеренията си с теб. А после ще ми ги предаваш… Това ще ти бъде приятно, Ирина, повярвай ми!

Страх прониза душата й. Може би защото в думите му се съдържаше цялата истина. „Прав е, въздъхна в себе си тя. Новите възможности ме привличат, не искам цял живот да си остана отегчената компютърна програмистка с идеи за реформа в образованието, на които никой не обръща внимание!“

Сега, влизайки в кухнята на Валери, в ноздрите я удари ароматът на запръжка. Дребни главички лук бяха изсипани в дълбок тиган, миризмата беше много приятна. Пристъпи навътре и седна зад масичката с плот на черно-бели квадратчета, който имитираше мрамор. Такива вероятно са били масите в американските кухни някъде през 50-те… Валери постави пред нея купичка украинско кисело мляко й голяма чаша чай. Тя пусна вътре две бучки захар — истинско разточителство на фона на всеобщия недостиг на захар в Съветския съюз.

Гледаше майсторските движения на Валери, който чукна няколко яйца и ги разбърка в горещия тиган, заедно с леко запържения лук. Това беше едно от предимствата да прекара нощта в апартамента му: обожаваше да й поднасят закуска… Самата тя беше превъзходна готвачка — едно от малкото неща, които беше наследила от майка си. Именно по тази причина можеше да оцени усилията на друг добър готвач, макар че в душата й се промъкваше чувството на вина… Вината на сития, който си позволява дори чревоугодничество на фона на всеобщия глад. Пребиваването в Америка й се отрази двупосочно — усвоявайки новите методи в образователната система, тя неволно започна да възприема и западния начин на живот. Понякога, в мигове на депресия, беше почти сигурна, че е безнадеждно отровена от Запада, че непрекъснато прави сравнения между Бостън и Москва, че не може да се примири с дефицита, настанил се сякаш завинаги в родния й град. Командировките в Америка неволно я накараха да постави под въпрос цялата съветска система — нещо, което не можеше да си позволи, особено пък пред Валери.

Въздъхна, направи опит да извика последните остатъци на патриотичен ентусиазъм и попита:

— Докъде стигна с „Бялата звезда“?

— Мръсни копелета! — изруга Валери. — Тяхната дисидентска организация сякаш е призрак! Не е за вярване, но нямаме никакъв напредък, представяш ли си? В страна като нашата това би трябвало да е невъзможно! Подозирам, че се ползват от тайната подкрепа на Запада, иначе няма начин да не разкрием поне една от групите им!

— Не означава ли това, че „Бялата звезда“ изобщо не съществува? — попита тя.

— Съществува — поклати глава Валери. — В това съм абсолютно сигурен… — от устата му се откъсна кратък смях. — А ние си въобразявахме, че само правителството е в състояние да създаде организация — фантом… Вероятно защото често сме го правили… — размаха ръце и добави: — Но това сега е без значение. Въпросът е дали зад вълната от националистически бунтове в Грузия, Узбекистан и Балтийските републики стои именно „Бялата звезда“? Бунтовниците са добре организирани, разполагат и с оръжие — пистолети, автомати и дори мини… Все някой трябва да ги снабдява! Напоследък надигат глава дори националистите в Башкирската автономна област!

— Там е Уфа, където стана онази тежка железопътна катастрофа, нали?

Валери кимна.

— Сблъскаха се два пътнически влака, загинаха над двеста души. Но това не беше катастрофа, а саботаж. В единия от влаковете пътуваха генерали от Червената армия, тръгнали да инспектират един свръхсекретен обект в Урал. Всички загинаха…

— Саботаж? — вдигна вежди Ирина. — Не знаех това…

— Знаят го малцина — отвърна Валери, прочисти гърлото си и добави: — След Чернобил ни заля истинска вълна от терористични актове… Заключенията на специалната комисия по аварията в Чернобил са категорични — и там става въпрос за саботаж… Всички знаят какви бяха последиците. Правителствата на силните страни би трябвало да вземат мерки, да проумеят, че имат работа с отчаяни, направо луди хора! Но бюрокрацията е еднаква навсякъде по света, не само тук, в Русия…

— Господи, не мога да повярвам на това, което казваш!

— За нещастие не си единствената. Трябваха ми много време и усилия, за да убедя президента в необходимостта от създаване на специални отряди за борба с тероризма. И още повече, за да го убедя, че именно аз трябва да ги ръководя…

— Но „Бялата звезда“ е организация на украински националисти, нали? — попита Ирина.

Валери разбра и другата, неизказана част от въпроса й.

— Да — кимна той. — Ръководителите на „Бялата звезда“ са украинци, също като мен… Но ние се борим за различни каузи. Аз съм лоялен към държавата, а те — единствено към себе си…

По всяка вероятност това ще се окаже първата по рода си обща организация на малцинствата, обединяваща националисти от Грузия и Естония, Латвия и Литва, а дори и от мюсюлманските републики… Подобно обединение крие много опасности, особено за нас — хората, които поддържат централната власт.

Те просто не знаят какво искат… Анархия, хаос, далеч от стройната организация на единната държава. Получат ли автономия, те с положителност ще започнат да воюват помежду си. Просто защото са примитивни, защото робуват на дълбоки заблуди. Кой може да им посочи верния път по-добре от мен — един истински представител на украинското малцинство в управлението на страната?

Ирина не беше сигурна дали вълнението в душата й е предизвикано от възхищение или от отвращение. Вероятно и от двете по малко… В думите на Валери имаше истина. Мотивацията на дисидентите често се оказва ирационална и откровено налудничава, просто защото се ражда от две бурни емоции: гнева и страха… Революционерите се борят за власт, но когато я получат, обикновено не знаят как да я използват. Въпреки това й се искаше да го погледне в очите и да попита: „Нима не виждаш, че «Бялата звезда» е символ на свободата? Нима не разбираш, че чрез нея всички неруски народи в тази страна търсят своята независимост? Тя е сигурен признак, че времето на промените е настъпило. Такива са настроенията и във всички източноевропейски страни. Откажеш ли да признаеш този факт, ти едва ли много ще се отличаваш от някогашните руски царе…“

Но тя замълча, просто защото не можеше да се довери на никого. Усети бремето на потиснатите чувства с цялата му тежест, стори й се невъзможно да продължава така. Това е кошмар! Кошмарът на човек, чувстващ се като затворник в собствената си страна… Господи, как й се искаше да поговори откровено с някого! Да сподели чувствата, които вълнуваха душата й… Не можеше да си го позволи. Дори със свещеника в църквата „Архангел Гавраил“, а още по-малко с Валери Денисович Бондасенко. Тръсна глава, прехапа език и отново се превъплъти в ролята на доброто руско момиченце.

— Какъв прагматик си, Господи — рече с равен глас тя.

— Комунизмът е дълбоката същност на прагматизма и аз съм длъжен да бъда такъв — отвърна Валери, после поклати глава: — Няма смисъл да продължаваме този разговор, закуската чака…

Постави на масата чиниите с омлет, огромната му лапа се уви около чашата със силен чай. Както обикновено вече беше изконсумирал своята купичка с кисело мляко — винаги го правеше в движение, докато приготвяше останалата храна…

— Много е вкусно — похвали го Ирина и си отчупи парче черен, едрозърнест хляб.

— Взех рецептата от „Ню Йорк таймс“ — изръмжа Валери. — За съжаление не успях да намеря масло. А според Пиер Фрейни именно маслото прави разликата… Наложи се да използвам олио.

— И така е добре — усмихна се Ирина. — Олиото е по-полезно, в него няма толкова много холестерол. — Вилицата изведнъж замръзна на милиметри от устата й. „Господи, говорим съвсем като съпрузи, със смайване установи тя. Нима наистина започнах да свиквам с този живот на предателство и измама?“ Не може да бъде! После в главата й отново изплува това, което й каза за властта… В душата й помръднаха ледените пипала на страха.

— Какво има? — изгледа я Валери. — Изведнъж пребледня.

Ирина побърза да напълни устата си, трябваше й време.

Преглътна, избърса устни и едва тогава отговори:

— Нищо… Просто си мислех за това, което ми предстои довечера… За Марс.

Валери пусна една сочна ругатня, лицето му заплашително потъмня:

— Тоя мръсник иска да ме погребе! При това по най-бързия начин! Сега се е заровил в предложението ми за компромис с Балтийските републики!

— Нима не разбира, че компромисът е единственият възможен път? — вдигна глава Ирина. — Той ще докаже на света, че намеренията ни за реформи са съвсем реални, а на твоите колеги в Политбюро — необходимостта да проявят гъвкавост. Още повече, че Балтийските републики никога, не са били неразделна част от Съветския съюз. Всички го знаят, но никой не смее да го каже на глас… Нима в Кремъл си въобразяват, че народът има толкова къса памет? Кой би забравил, че Хитлер ги подари на Сталин през 1939 година, съгласно клаузите на тайния пакт „Молотов — Рибентроп“? Но Литва, Латвия и Естония имат свои отделни представители в ООН през всичките следвоенни години, светът винаги ги е третирал като независими държави. Според мен вече е крайно време да се откажем от тях, да им дарим свободата…

На устата на Валери Бондасенко се появи иронична усмивка.

— Литва и Латвия вече са независими, но в ЦК продължават да ръмжат — промърмори той. — Старците не са се отказали и търсят начин отново да сложат ръка върху тях… всякакъв начин…

— Е, това вече е прекалено — поклати глава Ирина. — Не вярвам да се стигне до война…

— Знаеш ли какво казва Ленин? — погледна я Валери и избърса пръстите си в салфетката. — „Интересите на социализма стоят над правото на самоопределение на отделните народи.“ Това е продължение на една мисъл на Маркс, според която „пролетариатът няма родина“…

В подобни мигове Ирина откровено го мразеше. „Как е възможно да си толкова фанатизиран марксист — ленинист, когато историята на собствения ти народ опровергава изцяло това учение?!“

— Във всеки случай ние няма да отстъпим без бой, както го стори в Ялта американският президент Рузвелт — продължи Валери. — Затова се вкопчихме в Естония, затова държим здраво Украйна и Грузия, Армения и Молдова… Тук националистическите настроения нямат никакво значение — факт, който Марс Волков упорито избягва да признае. Пее една и съща песен и размахва сабята над главата ми… Като развалена плоча с рокендрол.

Без да иска, Ирина избухна в смях.

— Господи, Валери! Понякога забравям колко си старомоден!

— Единствената ми грижа е политиката — простичко отвърна той.

— И именно тя ще те закопае някой ден! — извика тя. — Не можеш да победиш враговете си с тези капаци на очите!

— Нима разширението на моите хоризонти включва и упадъчната рок музика?

— Може би — сви рамене Ирина. — На Запад рок музиката е велика сила. Тя е не само печеливш бизнес, но и мотивира младите, придава смисъл на живота им…

— После се появява, армията и ги разпръсква като пилци — изтъкна Валери.

— Само до момента, в който създадат своя собствена армия.

Бондасенко се замисли. Отлично знаеше, че работата на Ирина в Министерството на образованието й позволява достъп до западния печат и съответните нови течения в живота отвъд Завесата. Обикновено тя беше далеч по-добре информирана от него и той охотно се вслушваше в съветите й.

— Твоята критика мога да приема, защото е конструктивна — усмихна се той. — Но това съвсем не означава, че ще търпя критиката на Марс Волков! — изправи се на крака и натъртено добави: — Не забравяй това довечера, когато полагаш красивата си главичка на гърдите му!

 

 

Писмото пристигна два дни след ритуалното самоубийство на Какуей Саката. Беше странно — квадратен плик от ръчно произведена хартия. Хоно Канзей го извади от пощенската кутия на път за работа и видя, че подателят му е Какуей Саката.

Датата съвпадаше с деня на самоубийството, вътре имаше един лист хартия, прегънат на две. Хоно го разгърна в метрото, на път за Касумигасеки. Вътре имаше малко ключе и нищо повече. Нито бележка, нито някакви обяснения.

Усети вятъра на приближаващата се буря, вероятно онази, за която беше споменал Саката. В продължение на тридесет и шест часа телевизията и радиото се занимаваха само с ритуалното му самоубийство, вестниците публикуваха снимки от мястото и трупа. Изказваха се най-невероятни предположения, всички телевизионни канали излъчиха интервю с шефа на Хоно — Кунио Мишита, което в много отношения приличаше на кръстосан разпит. Преди няколко години подобно интервю свали министър-председателя на страната, но Мишита беше прекалено опитен и телегеничен, за да се провали. Макар и притиснат до стената от неудобни въпроси, той не само успя да се измъкне от преки отговори, но и съумя да изглежда победител в словесните схватки. Един от каналите дори отмени обичайния сапунен сериал, за да покаже половинчасов репортаж на живо от Сенгакужи — лобното място на Саката.

На сутринта Хоно отиде на работа както винаги. Стиснала ключето в потната си длан, тя поднесе на Мишита обичайната чаша черно кафе и остави пощата на бюрото му. Отдръпна се настрана и мълчаливо загледа как дребният посивял мъж със стегната фигура и тънки му стачки започва да отваря кореспонденцията си. С готовност си записа задачите за деня, напомни за най-важните срещи от претрупаната програма на шефа си, включваща няколко заседания на високо ниво и интервюта за печата. Отблизо в поведението му се долавяше някаква странна раздвоеност. Без съмнение беше дълбоко разстроен от неочакваната смърт на своя посредник, но едновременно с това се радваше на вниманието, което му оказваха медиите. Беше изключително добър пред камерата и отлично го знаеше. Резултатите от първото му телевизионно интервю предната вечер вече се усещаха: обществеността беше на негова страна, а представители на деловите среди недвусмислено подчертаха, че Мишита се радва на пълната им финансова и политическа подкрепа. Хоно остана с чувството, че този човек най-сетне плува в свои води…

— Печелим търга за „Осака керамикс“ — съобщи той. — Моля те да уведомиш икономическия отдел, който трябва да изготви необходимите договори — потърка ръце, на лицето му се разля доволна усмивка. — Това е шестнадесетият търг, който печелим през тази година! — обърна се й свали дебела папка от рафта зад бюрото си. — Реших да закрия нашите нефтохимически подразделения. Трябват ни всички налични капитали, за да форсираме изграждането на сателитната мрежа „Мишита сатком“. Имам предчувствието, че правителството ще поощри подобен акт и ние ще получим съответните финансови облекчения… — подаде на Хоно още една папка и продължи: — Хората от „Кага“ ще бъдат тук около обяд, искам дотогава договорите да са готови за подпис. Съвместното предприятие с „Кага“ ще ми донесе допълнителен авторитет. — Все още не беше я погледнал в очите, но в поведението му нямаше дори следа от притеснение. Докосна с пръст челото си, сякаш беше забравил нещо важно. — О, между другото, искам да ми уредиш една спешна среща… Пак по обяд трябва да се видя с Аоки от „Тандем поликарбон“. Новата технология за оцветяване е особено подходяща за тяхното производство…

— Благодаря, сър — не се сдържа Хоно.

— А? — погледна я за пръв път той. — Какво има?

— На заседанието на Управителния съвет миналата седмица споменах за новата стокова листа на „Тандем“ и предложих нашата диполна технология, която отговаря напълно на техните изисквания…

— Така ли? — разсеяно я погледна Мишита, умът му очевидно вече беше на друго място. — Не си спомням. Вероятно бъркаш, тъй като докладната на Фуджинами по въпроса пристигна току-що… Свършил е отлична работа, със сравнителни анализи и всичко останало. Чака го повишение, ако сделката се осъществи. Ще ми напомниш за това, нали?

— Но…

— Осем и половина — установи Мишита след кратка справка с масивния часовник върху бюрото. — Време е за първото заседание. Надявам се, че си поканила когото трябва…

Хоно мълчаливо напусна кабинета. Фуджинами присъстваше на онова заседание миналата седмица и най-безсрамно беше откраднал идеята й. Сама си е виновна, трябваше да я представи в писмена форма. Тогава Мишита положително щеше да й обърне внимание.

Седна зад бюрото си и бавно разтвори длан. Ключето на Саката влажно проблесна.

Неволно се залови да прави рекапитулация на това, което беше постигнала. Намираше се в сърцето на Токио, най-любимия град на света. Беше секретарка на най-преуспяващия бизнесмен в страната, имаше авторитет сред колеги, приятели и познати. На практика беше извадила голям късмет да бъде служител на „Мишита индъстриз“ точно в годината на най-стремителната експанзия на огромната мултинационална компания.

Имаше чувството, че Кунио Мишита печели изгодни държавни поръчки с лекотата, с която диша. Гъвкав и с пъргав ум, той неизменно усещаше областите, в което правителството има намерение да инвестира, и беше готов да му предложи съответната нова компания. Убедителен пример в тази насока беше създаването на „Мишита Апарел“… Само преди шест месеца Хоно твърдо вярваше, че късметът на боса й ще се прехвърли и върху нея. Но не стана така…

Какво се случи току-що? Влезе в кабинета на Кунио Мишита с твърдото намерение да му предаде странното ключе и да чуе причините за самоубийството на Какуей Саката. Не го стори, сега вече имаше чувството, че едва ли ще го стори и в бъдеще.

Подозираше, че ще трябва да сподели за странния плик в пощенската кутия поне със съпруга си Ейкичи, с шестото си чувство усещаше, че за него трябва да научи и Токузо. Връзките и с Токузо — Токийската градска прокуратура, бяха на лична основа. Просто защото там работеше съпругът й Ейкичи Канзей, длъжността му беше заместник-помощник на главния прокурор. „Затънал съм до гуша в следствени дела за политическа корупция и незаконна злоупотреба със служебното положение“, често й се хвалеше той. Страстно обичаше своята работа, нищо на света не беше по-важно от нея.

Житейската философия на Ейкичи беше проста, но ефикасна. „Всяко нещо има своето време и място“, казваше той и твърдо се придържаше към този принцип. Беше изключително организиран човек, произхождащ от стара и уважавана токийска фамилия. Благодарение на собственото си трудолюбие и широките връзки на баща си беше получил отлично образование, беше си създал нужните контакти и в крайна сметка беше получил престижен пост, за който мнозина му завиждаха.

Майка му се беше опитвала да го глези като дете, но това изобщо не му се отрази. Единственото му желание беше да надмине очакванията на баща си и това го превърна в упорит до фанатизъм студент. Завърши университета с пълно отличие и пожела да бъде самостоятелен. Това не беше чак толкова трудно, тъй като разполагаше с щедра стипендия от дядо си и не беше длъжен да работи, за да си изкарва хляба.

Светът на Ейкичи беше затворен между две граници: власт и пари. Семейството му разполагаше и с двете, може би затова той ги възприемаше като даденост, а не като Божия благословия.

Когато Хоно се запозна с него, тя вече знаеше всичко това. Ейкичи я привлече именно с безупречно подредения си живот и ясно поставените цели. Самата тя беше израсла в общо взето нестабилна семейна среда и идеята да се омъжи за един истински организационен гений й се стори неудържимо привлекателна. Още повече, че отношението на хората към нея се промени рязко в мига, в който обявиха годежа си. Всичко това стана благодарение на авторитета на Ейкичи и тя не можеше да не се съобрази с този факт. Ожениха се преди девет месеца и телефонът й буквално се зачерви от многобройните покани на познати и приятели. Принуди се да монтира телефонен секретар, за да се справи с тях. Това също се дължеше на авторитета на Ейкичи.

А самият той се оказа съпруг, за който дори не беше мечтала. Хладен и затворен, той излъчваше „итаи“ — онази особена интимност, която се постига само между две сродни души. Никога и за нищо не я хвалеше, тъй като това би означавало да хвали себе си — един крайно недостоен акт в света на хората като Ейкичи. Продължителното мълчание и хладното отношение към Хоно доказваха недвусмислено наличието на „итаи“, сърцето й преливаше от уважение. Подобно на повечето съпруги от своето поколение, тя никога не го наричаше по име, когато бяха у дома. Предпочиташе да му казва „Ото-сан“ — татко… Това обръщение не беше резултат на личен избор, а по-скоро се дължеше на културната среда, в която живееха. Дълбоко в себе си Хоно знаеше, че никога не би могла да даде точна дефиниция на своите отношения с Ейкичи. Те бяха „итаи“ и толкоз…

Личният живот на Ейкичи беше толкова подреден, колкото и професионалният. Държеше да се храни в точно определено време, очакваше от Хоно да му поднася блюдата, които обича, при това в съответния ред. А когато вечеряха навън, Хоно беше длъжна да се съобразява с темата на разговор (разбира се, предложена от него), да знае кога да пази мълчание, особено по време на делови разговори. Без значение беше фактът, че като секретарка на Кунио Мишита тя имаше широки познания в областта на бизнеса. Безспорно изказваше професионално мнение по голяма част от дискутираните теми, но то трябваше да бъде запазено за лична употреба и толкоз. Всеки месец, на точно определена дата, Ейкичи канеше у дома свои делови партньори. Задължението на Хоно беше всичко да бъде безупречно, след което се оттегляше встрани, като гейша…

„Не, няма да казвам на Ейкичи за ключето“, реши тя. Спираше я същото шесто чувство, което я предупреди да не влиза в конфликт с Мишита. Освен това никога не беше споделяла със съпруга си за своето приятелство с Какуей Саката. Просто нямаше как да заговори на подобна тема…

Ключът. Послание от отвъдното, тежка отговорност към паметта на мъртвия приятел. „Гири“, чувството за дълг, легна в душата й като бетонна плоча. По неизвестни причини Какуей Саката беше избрал за изпълнител на последната си воля именно нея. Защо? Хоно нямаше отговор на този въпрос. Може би ще го получи едва когато намери ключалката, която отваря този ключ…

Саката беше мъж със сложен и изтънчен характер. По време на многобройните им разговори Хоно постепенно стигна до заключението, че той е отличен познавач на женската душа. За разлика от повечето мъже, възпитани в самурайски дух, той никога не пренебрегваше мнението и опита на жените. „Времената се менят, каза изведнъж той. Преди години жената беше считана за нещо нечисто. Баща ми беше производител на саке… По време на ферментационния период, който трае няколко месеца, той упорито отказваше да вижда майка ми, тъй като беше убеден, че това ще доведе до провал на цялата реколта… — засмя се и добави: — Самураите механично искат да живеят с миналото. Но това минало невинаги се оказва такова, каквото очакват…“

За разлика от съпруга й, Саката не обичаше продължителното мъжко мълчание. По време на срещите си с Хоно той разговаряше с нея дълго и на всякакви теми. Личеше, че му е приятно, от тези разговори сякаш извличаше своя, особена интимност. Хоно слушаше разсъжденията му, отговаряше на въпросите му, свенливо отстъпваше пред настояванията му и казваше няколко думи за себе си. Тя също се чувстваше щастлива с него, но така и не се запита точно защо… Беше й странно, че един мъж изпитва наслада от диалога си с нея, че търси мнението й… Какуей беше влюбен в съвременна Япония, искрено се прекланяше пред новата й мощ. „Днес сме далеч по-устойчиви — казваше той. — Вече можем да се справим с всяко предизвикателство. А младите хора като теб имат шансове, които бяха немислими дори за предишното поколение… Изпитвам носталгия по старата Япония — безкомпромисна и твърда като острието на катана, — само когато тази нова й гъвкава устойчивост се изражда в корупция… И Мишима мисли като мен…“

Истината беше проста. Двамата изпитваха дълбока симпатия един към друг, Хоно считаше Саката за един от малкото си истински приятели. Ето защо сега трябва да оправдае неговото доверие…

Душата й потръпна при представата за компрометиращите факти, които е оставил след себе си Саката. Сигурно наистина са ужасяващи, след като го принудиха да посегне на живота си. Как ли ще се отразят на нея — една слаба жена, след като с лекота отнесоха един твърд самурай?

Но не можеше да се оттегли и прекрасно го знаеше. Вече беше стъпила на пътеката, връщане назад нямаше. „Гири“ я задължаваше да открие всичко онова, което беше отнело живота на Какуей Саката.

Следователно трябва да реши как да употреби този ключ. Съзнаваше, че няма да се справи сама.

Пътят към разрешаване на загадката беше само един и вече започваше да се очертава в главата й. Тялото й се разтърси от вледеняващ ужас.

 

 

Марс Петрович Волков също беше животно, но породата му нямаше нищо общо с тази на Валери Бондасенко. Преди всичко, защото не беше нито украинец, нито представител на някое от другите малцинства в СССР. Беше роден в Москва, при това в „Белия град“ — центъра на столицата, недалеч от квартирата на Валери. В резултат притежаваше онова особено самочувствие на кореняк московчанин, което може да бъде разбрано само от старите жители на Париж или Ню Йорк. Всички останали без съмнение биха се възмутили от арогантността в поведението на Волков, независимо от опитите му да я прикрие с любезност и внимание.

Марс Волков обичаше да се представя не за професионален политик и партиен функционер (какъвто беше извън всякакво съмнение), а за човек, който просто решава проблемите на другите. „Аз съм като стенографите в КГБ — заяви той още при първата си среща с Ирина. — Сякаш съм заключен в някое от дълбоките подземия на Любянка и правя неимоверни усилия да придам смисъл на безсмисленото… Но, за разлика от този клиничен пример, аз работя с живи хора, под ярката дневна светлина…“

Строго погледнато, това не беше цялата истина, нещата бяха далеч по-сложни. Защото главната задача на Марс Волков беше да придаде патриотична окраска на някои определено диверсионни актове, насочени срещу правителството на СССР. И той, подобно на Валери, се занимаваше с тъмната част от живота в тази страна. Беше член на бригадата бояджии, които определяха с какъв цвят да се покрие старата фасада.

Точно в тази област бяха и фундаменталните противоречия между него и Валери. Марс поддържаше тезата, че старите структури не се нуждаят от пребоядисване, а от пълна подмяна. За Валери обаче тази идея беше опасна и намирисваше на саботаж.

Ирина беше в течение на всички слухове. Беше й пределно ясно, че въпреки публичното съгласие с идеите на Волков, донесли му голяма популярност в Конгреса на народните депутати, Валери е човекът, който държи в ръцете си реалната власт. Марс правеше всичко възможно да прокара своите идеи в Политбюро, позициите му изглеждаха много силни. Но в най-добрия случай щеше да се добере до второто място — както всички предишни противници на Валери. После щеше да настъпи неизбежното: отстраняване от ЦК и изпращането му в някое затънтено място, далеч от Москва, далеч от реалната власт. Кога ще стане това до голяма степен зависеше и лично от Ирина, от успеха на операцията по съблазняването.

Марс Волков имаше вид на кинозвезда. От съветски тип, разбира се, но все пак кинозвезда. Беше висок и слаб, със светли очи и високи скули на човек, израснал сред безкрайната степ. Косата му беше синкавочерна и изключително права, носеше я сресана назад и плътно зализана върху черепа. Макар и с тънки устни, устата му беше добре очертана и щедра, брадичката — подчертано решителна. Единственият му недостатък бяха несъразмерно малките ушички, но те не загрозяваха външния му вид, а по-скоро му придаваха допълнително очарование. Казано с две думи, Волков беше нещо повече от красив мъж — беше привлекателен…

Това направи задачата на Ирина не чак толкова противна, но в началото не й беше от Бог знае каква полза. Движеше я чувството за абсолютна свобода при установяване на контакта (Валери се оказа прав, да го вземат мътните!), това й помогна впоследствие и да го съблазни с професионална лекота, сякаш цял живот беше играла подобна роля. При първия им сексуален контакт главата й беше замаяна от това чувство, стана й дори малко страшно от удоволствието да бъде двулична.

Вече не беше работната крава в Министерството на образованието, не беше отрепката, на която възлагат нежелана от никого работа и на която никой не обръща внимание. До този момент се виждаше единствено като дъщеря на своите родители, или по-скоро на майка си и мъжа й, загинал по време на някакви маневри… До този момент в душата й неизбежно потрепваше един тъжен, дори страшен въпрос: „Това ли е животът? Възможно ли е това да е съдбата на една жена, наречена Ирина Викторовна Пономарьова?“ Най-сетне получи отговор, най-сетне разбра това, което й казваше Валери. Имаше и друга Ирина на този свят — хладна и независима, устремена към свободата. В мига, в който усети как Марс Волков се влюбва в нея и я иска повече от всички други жени на света, сърцето й потръпна от чувство на триумф, а очите й зърнаха новата Ирина — горда, свободна, прекрасна… Да, тази жена съществува, влиянието й върху хора с важни позиции тепърва щеше да се почувства!

Марс беше избран за депутат от Москва — една несъмнено престижна позиция в Конгреса. Избирателните му райони включваха Съветската федерация по бейзбол и Звездното градче — квартала, в който живееха и работеха всички съветски космонавти. От няколко години насам той беше главен ръководител на космическата програма на страната, а Ирина подозираше, че именно поради този пост му бяха поверили и грижите за развитието на бейзбола.

Тя бързо разбра, че Валери има основателни причини да се страхува от Марс. Възгледите им се различаваха коренно, а от самия Марс се излъчваше наистина царствена властност. Ако се беше родил в Америка, той несъмнено би стигнал далеч във всяка област на обществено-политическия живот, но в Русия на царствеността се гледаше с подозрение и безпокойство.

Там, където Валери си пробиваше път с груба сила и заплахи, Марс използваше чара си. Валери принуждаваше хората да му се подчиняват, докато Марс печелеше политически дивиденти главно по пътя на убеждението. И, както сам признаваше, основната му задача бе да прогони страха от душите на хората. Страхът, който изпитваха от Валери Бондасенко…

— Чувствам се като сьомга — призна й той една вечер, след като тя го попита защо не се докосва до храната, която му беше приготвила. — Винаги плувам нагоре, срещу течението… Но въпреки усилията ми, Валери Денисович ще ме победи… Така, както побеждава всички… — потърси очите й, на лицето му се появи неспокойна усмивка. — Хората казват, че всичките му врагове почиват под Кремълската стена…

— Това са пораженски приказки — възрази Ирина.

— Тази вечер наистина се чувствам победен — въздъхна той.

— Но утре ще…

— Утре ще бъде различно, така ли? Това искаше да кажеш… — сви рамене и примирително промърмори: — Е, кой знае… Може и да си права…

Тя седна до него и хвана ръката му.

— Кажи какво се е случило.

— Не, няма смисъл. Прекалено потискащо е… За тази вечер ми стигат мрачните мисли. Ще излезем и ще се напием с подлютена водка, искаш ли?

Речено-сторено. Ирина го остави да говори на воля. Той имаше такова настроение, а тя искаше да го опознае още по-добре. Държеше се като прилежна студентка по време на лекции — попиваше и запаметяваше откъслечната информация за живота му с жаждата, с която би се готвила за държавен изпит.

Разказа й за родителите си, които продължаваха да живеят в Москва и които той посещаваше всяка неделя. Носел им лакомства от сорта на черен хайвер и балтийска херинга — храна, която те никога не биха открили по магазините. Разказа й за по-големия си брат, вече покойник, и за сестра си — омъжена, с три деца.

— Понякога си мисля, че най-щастлива от нас е именно сестра ми — каза той, докато пълнеше чашките е водка. — Тя води обикновен живот, грижите й са дребни, като на всички останали. Имаше проблеми с последното си дете, което се роди с шум в сърцето. Но сега всичко е наред, детето се оправи. Животът й е запълнен с любов и грижи за семейството. Те са всичко за нея, без тях е загубена…

Помълча известно време, очите му безцелно обходиха заведението.

— Знаеш ли, нещата около сестра ми бяха доста особени. Не бяхме близки, особено докато растяхме. Ние с брат ми бяхме неразделни, а тя — нещо като страничен човек, като враг… Нищо не споделяхме с нея, страхувахме се, че ще ни издаде на нашите… Затова изненадата ми беше огромна, когато, години по-късно, на погребението на брат ми тя се изправи до мен и започна да изброява всичките ни момчешки тайни. Знаела ги е през цялото време, просто защото е била далеч по-умна от нас. Но ги е пазела в себе си. Нашите тайни са били свещени за нея, въпреки че ние я изключвахме от игрите си и я подигравахме… Днес сме изключително близки. Изпитвам дълбоко удовлетворение, когато съм с нея, тя е единственият остров на разума в един безумен свят… Прозаичната й привързаност към обикновените неща — родина, партия, деца, които един ден ще се включат в строителството на социализма, — постоянно ми напомня за важността на делата, с които съм се заел…

Ирина искаше да го попита какви точно са тези дела, но навреме се овладя и отпи глътка лютива водка от чашата си. Започваше да става професионалист, вече знаеше кога да задава въпроси и кога да си държи устата затворена. Това беше инстинктът, който показва на великите военачалници точното време на решителната атака, предпазва ги от излишни загуби и осигурява крайния успех на операцията.

Атаката по принцип е акт, който води до разголване. Ирина знаеше, че времето за подобен риск все още не е настъпило. Марс не беше достатъчно уязвим, продължаваше да е нащрек, въпреки количеството водка, което беше погълнал. Бузите му поруменяха, очите му излъчваха неестествен блясък, но тя усещаше, че въпреки тези очевидни признаци за влиянието на алкохола, умът му продължава да функционира с трезва прецизност.

Нещата бяха доста променени, когато се прибраха в апартамента му. Водката беше получила достатъчно време да попие в организма, либидото бързо вземаше връх над трезвия разум.

Облада я бързо, като експресен влак. Сякаш искаше да свърши час по-скоро, да скрие удоволствието, което изпитва от гъвкавото й тяло. Постъпваше така още от самото начало на връзката им, Ирина беше сериозно озадачена. Струваше й се, че подобно отношение не се връзва със задълбочения му характер, няма нищо общо с прямотата и искреността на възгледите му. Във всеки случай прибързаното му поведение в леглото не й се отразяваше по най-добрия начин, в душата й оставаше чувство на неудовлетворение. Въпреки това играеше ролята си с неизменно старание, целта й оставаше непроменена — да накара този човек да я почувства близка… Понякога я обземаше срам, имаше чувството, че е на сцената на театър с един-единствен зрител, когото трябва да омае и прелъсти.

Мигът, в който той се отдръпваше от нея, неизбежно пробуждаше тъга. Ирина очакваше този миг, правеше всичко възможно да бъде готова. Но тъгата все пак идваше — понякога толкова силна, че чак очите й се насълзяваха. Представяше си, че е някаква екзотична рибка, въртяща се в кръг около стените на стъклен аквариум. Отчаяно стискаше клепачи, но видението отказваше да изчезне, ставаше все по-ярко и по-тъжно… Въртеше се до безкрайност, чак докато й се замае главата. После чувството на пустота бавно започваше да се топи…

Марс не забелязваше нищо. Седнал гол зад модерното си писалище от датско дърво, той пушеше една след друга силните си турски цигари и отпиваше от чашата черно турско кафе, гъсто като мед. Настолната лампа беше наведена ниско над купчината документи, които неизменно изпълваха ожуленото му кожено куфарче. „Този човек работи двадесет и четири часа в денонощието“, поклати глава Ирина.

Лицето му беше скрито в облаци лютив дим, но тя продължаваше да го наблюдава, отпусната по корем на леглото.

— Необичайно слабата подкрепа за американските инициативи в ООН май ще се окаже единствената добра новина за седмицата — промърмори сякаш на себе си Марс. — Може би все пак ще успеем да изолираме Америка…

Ирина усети, че атмосферата е особена, защитните му реакции са заспали, времето на риска наближаваше… Ще трябва да опита, просто за да знае дали продължава да я подозира, да я счита за чужд човек…

— От къде получаваш всичките си лоши новини? — небрежно попита тя.

— От тук — въздъхна той и почука с пръст папката пред себе си. — Ето от това тук…

Ирина знаеше, че купчината папки върху бюрото представляват интерес както за нея, така и за Валери, но беше достатъчно умна, за да го покаже. Това би било равносилно на самоубийство.

Протегна се в леглото, въпросът й прозвуча глухо от прозявката:

— Какво е то?

Марс затвори папката, изпусна облак дим и спря замислен поглед върху голото й, небрежно отпуснато тяло. Ирина изпита неприятното чувство, че е разкрита, при това отдавна. „Не, стисна зъби тя. Това е невъзможно!“

После Марс отвори друга папка и започна да прелиства страниците. Ирина с облекчение разбра, че погледът му не е бил предназначен за нея, а за нещо друго, някъде далеч…

— Хафний… — промърмори той.

Ирина отвори очи и объркано примигна. На какъв език беше това?

— Какво каза? — попита с недоумение тя.

Той повтори странната дума, после поясни, без да вдига глава:

— Метал с особен състав, който се използва за контрол на прътите с ядрено гориво в реакторите… Най-вече на тези, които се монтират в атомните подводници… — прелисти една страница и тя остана с чувството, че чете дефиницията като от учебник. — Изпитваме остър недостиг от хафний, особено след като Западът го включи в списъка на стратегическите стоки, забранени за износ в соцлагера според изискванията на КОКОМ…

Запали нова турска цигара от фаса на предишната, пръстите му отново прелистиха страниците:

— Години се борихме да създадем сигурен канал за доставка на хафний… И когато най-накрая успяхме, КОКОМ се намеси. Фирмата производител в Япония беше закрита, въпреки че според документите първата пратка вече беше на път. Толкоз. Никакви обяснения, никакви контакти. Доставките секнаха…

Изправи се, напълни чашата с кафе и прибави вътре няколко капки водка. После се върна зад бюрото и потъна в размисъл. Мълчанието се проточи дълго, Ирина беше сигурна, че отдавна е забравил мисълта си.

— А какво стана с първата пратка? — попита накрая тя.

— Отначало мислехме, че е била конфискувана от японските власти — въздъхна Марс и остави чашата си върху плота на бюрото. — И е предадена за съхранение на Токийската областта прокуратура… Такъв е редът там… Но седмица по-късно получихме съобщение, че пратката е тръгнала преди закриването на фирмата и бяхме дискретно помолени да приведем стойността й… Верността на това съобщение беше потвърдена и от независим източник… Но бедата е там, че ние така и не получихме този хафний…

— Нали сам каза, че каналът е бил прекъснат? — седна в леглото Ирина.

Марс въздъхна, затвори папката и пристъпи към леглото.

— В известен смисъл това е вярно — погледна я той. — Изпратихме специален екип, който трябваше да провери канала по обратен път, чак до доставчика… Но открихме само смърт. Всяка брънка на веригата беше акуратно прекъсната, нашите хора бяха намирани с отрязани езици, натикани в устата им… Не особено приятен начин да умреш, нали?

Ирина неволно потръпна, но беше твърде заинтригувана, за да спре.

— А каква е съдбата на хафния? — попита тя.

— Един въпрос за шестстотин милиона долара, както биха се изразили американците… — мрачно се усмихна Марс и седна на леглото до нея. Очите му одобрително пробягаха по голото й тяло, възбудата му буквално можеше да се пипне с ръка. — Най-логичното обяснение беше, че пратката е отмъкната от терористи… Заехме се със съответните проучвания, но ударихме на камък. Това стана преди три седмици…

— Но къде тогава е проклетият метал? — промърмори тя и плъзна пръсти около наедряващото змийче между краката му. Наведе се, езикът й пробяга по зърната на гърдите му. — Ти знаеш, нали?

— Знам — дрезгаво отговори Марс. — И едновременно с това не знам… — Клепачите му потрепнаха и се затвориха, дишането му започна да се учестява. — Хафният е тук, в Русия… Но не знаем къде точно и това ни плаши…

 

 

Хоно Канзей се беше заклела да не се вижда повече с Големия Езо, но развоят на събитията я принуди да пристъпи клетвата си. Карма…

Големия Езо обитаваше огромно, подобно на склад помещение, разположено в източните покрайнини на Токио. Без съмнение беше богат човек, за да може да си го позволи. В това едва ли имаше нещо чудно, тъй като Големия Езо беше оябун на един от най-могъщите кланове на Якудза — гангстерите, които имаха монопол над подземния живот на огромния град. Тези хора живееха в затворени фамилии от комарджии, които пропиляваха на зарове цели състояния и с това предизвикваха дълбокото уважение на обикновените японци, възприемащи ги като полубогове, като митически същества…

Но ако се приеме, че Якудза обитават един митичен подземен свят, неизбежно трябва да се приеме и нещо друго: Големия Езо е бог Харон, чиито многобройни пипала се простират навсякъде и са прехвърлили през реката Стикс хиляди невинни души… Отвъд, в мрачните и изпълнени с опасност територии на Якудза… По стечение на обстоятелствата един от тези нещастници беше и бащата на Хоно Канзей…

Хоно подозираше, че именно Големия Езо е убиецът на баща й. Може би не със собствените си ръце, но каква е разликата, по дяволите? Баща й беше отчаян комарджия, нищо не беше в състояние да го откаже от гибелната страст. Играеше в контролирани от Якудза заведения и губеше. После дойде редът на неизбежните заеми, утежнени от огромна лихва. Губеше и тези пари, дълговете му главоломно растяха. Животът му свърши под колелата на връхлитащ автобус, така и не се разбра дали се е хвърлил сам, или някой му е помогнал… Издъхна, преди да го откарат в болницата, със счупен гръбнак, сред локва кръв…

Насочила се към жилището на Големия Езо, Хоно неволно си спомни за тяхната първа и последна среща… Беше се появила на прага със смирено изражение на лицето, любезно помоли да я допуснат до домакина. Получила очаквания отказ, тя все така любезно подхвърли:

— Кажете му, че дъщерята на Нобору Ямато иска да погаси заемите му…

Озова се в кабинета на Големия Езо точно след три минути. На лицето му грееше широка усмивка, а Хоно спря на крачка от него и впи поглед в лицето на човека, станал причина за смъртта на баща й. Огледа го добре, после измъкна малък пистолет и го насочи в главата на гангстера.

Онзи продължаваше да се усмихва, Хоно тръсна глава и гневно просъска:

— Ти не само строши гръбнака на баща ми, ти стъпка и душата му! Какво се хилиш?

— Би било срамно да проявявам страх пред лицето на смъртта — отговори Големия Езо.

В този миг Хоно ясно видя последиците от това, което се готвеше да стори. И едновременно с това разбра, че не може да го стори. Колкото и силна да беше мъката по изгубения баща, тя не би могла да отмъсти за смъртта му по този елементарен начин — като предизвика смъртта на друг човек…

Затова свали оръжието и мълчаливо го остави върху бюрото на Големия Езо…

Днес, година по-късно, тя отново се появи на това ужасно място. Стори го по принуда, подгонена от силата на отчаянието. Гадеше й се при мисълта, че трябва да се срещне с Големия Езо, но само той притежаваше достатъчно власт, за да й помогне… Отвратително чудовище, митичен дракон, хитър, коварен, непредвидим…

Влезе в склада, главата й моментално се замая. Изпита странното чувство, че времето спира и потича в обратна посока, към мрачното минало.

Вътрешността беше променена. На високия таван бяха пробити широки капандури, светлината от тях падаше върху перфектно очертания квадрат на японска градина: алпинеум от бели камъни, от който се стичаше поток от гладък чакъл, миниатюрни храсти и дръвчета създаваха чувство за симетрия. В далечния ъгъл се издигаше горичка от изумруденозелен бамбук — задължителния контрапункт, без който съзерцанието губи своя смисъл.

Преведоха я покрай градината, извървяха дълъг път сред лабиринт от широки коридори и най-сетне се озоваха пред кабинета на Големия Езо. Безцеремонно я тикнаха вътре, ключалката меко щракна зад гърба й. Озова се пред равнодушния поглед на домакина. Кабинетът беше пълен с антични предмети, очевидно стари и скъпи. Китайска ваза от изящен полупрозрачен порцелан контрастираше рязко с тежката и величествена самурайска броня от XVII век, окачена на стената зад нея. В противоположния ъгъл имаше красив и монументален фонтан Нагуши, изработен от черен камък. Матовата му повърхност мрачно проблясваше под кристалните водни струи, а на стената над него висеше прекрасна дърворезба от Хокусай — великия японски скулптор.

Хоно обхвана всичко това с един кратък поглед, в душата й се появи недоумение. „Как е възможно чудовище като Големия Езо да проявява толкова изтънчен вкус, запита се тя. Откъде е този странен афинитет към красивите и изящни предмети?“

Измина доста време, преди домакинът да покаже признаци на живот. Туловището му се раздвижи, ръката издърпа едно от чекмеджетата и на, бюрото се появи пистолетът, който Хоно беше насочила в главата му преди година.

— Предполагам, че си дошла за това — промърмори Езо.

Хоно втренчи поглед в блестящото дуло, предвидливо извито настрана. Върху хромираната стомана изплуваха разпокъсаните и болезнени спомени, раната от бащината смърт отново се разтвори в душата й.

— Ако омразата все още живее в теб, имаш още един шанс да я използваш — спокойно добави Големия Езо.

Но в душата й живееше единствено обречеността.

— Задръж го — дрезгаво прошепна Хоно. — Сигурно ще намериш начин да го използваш…

— Както искаш — кимна гангстерът, огромната му лапа покри оръжието. После се сети нещо, издърпа пълнителя и й го показа. — Не беше зареден, макар да си била сигурна в обратното… Това ми позволи да надникна в сърцето ти… — на лицето му изплува лека усмивка. — Искаш ли нещо друго?

Хоно вдигна глава и го погледна в очите. Напълни дробовете си с въздух и тихо попита:

— Може ли да получа чаша чай?

Големия Езо вдигна вежда в знак на учудване, после кратко кимна с глава:

— Да, разбира се.

Натисна едно копче пред себе си, даде тихите си нареждания и се облегна назад в креслото.

— Ако продължаваш да се мръщиш, скоро ще остарееш — отбеляза след известно време той, огледал на спокойствие лицето на Хоно. — Чувал съм го от майка ми… Така съветваше бившата ми жена… — на лицето му отново се появи усмивка. — Може би трябва да те заведа при нея на инструктаж…

Чаят пристигна. Големия Езо се зае с церемонията по сервирането. Хоно проговори едва когато чашките останаха празни.

— Имам нужда от помощта ти.

— Моите ръце са изцапани — някак тъжно поклати глава Езо. — Аз съм гангстер, а ти си твърдо убедена, че съм убил баща ти… Как е възможно да търсиш помощ именно от мен? — главата му отново се поклати. — Дошла си не където трябва… По-добре се обърни към полицията, или иди в Токузо…

Значи знае, че съм омъжена за Ейкичи, съобрази Хоно. В това нямаше нищо изненадващо, тъй като събирането на информация беше едно от основните занимания на Големия Езо.

— Полицията и прокуратурата не могат да ми помогнат — твърдо рече тя. — Ти си единственият ми шанс. Искам да сторя каквото трябва, но изпитвам страх. Обвързана съм от „гири“, но какво може да направи една жена в този мъжки свят? Искам да ми помогнеш. Ще го сториш ли?

Големия Езо дълго я гледа. Беше едър мъж на около петдесет години, ръкавите на копринения костюм сякаш всеки момент щяха да се пръснат под напора на огромните мускули. Широкото му и открито лице внушаваше доверие, колкото и странно да звучеше това. Здраво стиснатите устни и решителната брадичка издаваха наличието на силна воля и голяма доза агресивност. Косата му беше гъста и късо подстригана, в подрязаните мустачки проблясваха първите сребърни косъмчета. Повече приличаше на представител на закона, отколкото на гангстерски оябун.

— Извинявай за въпроса, но защо трябва да ти помагам? — разпери ръце той.

Хоно очакваше подобен въпрос. Отвори бележника, в който съхраняваше адреси и телефони, на бюрото легна кафяв плик.

— Това са пари — рече. — Всичките, които успях да събера…

Големия Езо се намръщи.

— Не стигат ли? — попита със свито сърце Хоно.

— Махни този плик! — заповяда гангстерът. — Не вземам пари от млади и красиви момичета, които би трябвало да имат повече ум в главата!

— С всичко ли се шегуваш? — изгледа го Хоно и отчаяно поклати глава. Ако Големия Езо откаже, всичко отива по дяволите! — С твоя помощ бих могла да…

— Моята помощ не се купува, драга госпожо Канзей! — отсече Големия Езо, стана от мястото си и тежко пристъпи към нея. — Тя се заслужава! — очите му не се отделяха от лицето й. — Сама каза, че си слаба жена в един мъжки свят… Това ми напомня за думите на мама, отправени към бившата ми жена: „Трябва да ме убедиш, че мястото ти е именно тук“… Ако аз приема да ти помогна, това означава, че поемам съвсем точно определени задължения. Отношенията ни ще станат други — сериозни и задълбочени. Затова те съветвам хубаво да си помислиш, преди да продължиш…

— Вече сторих това — отвърна Хоно. — Ако приемеш да ми помогнеш, аз ще ти бъда задължена… Нямаш представа колко зле се чувствам, като си помисля за това.

— Сега пък ме обиждаш! — изръмжа Големия Езо. — По доста странен начин молиш за помощ…

— Поела съм задължението да изпълня предсмъртното желание на един умиращ самурай! — стисна зъби Хоно. — Той беше мой приятел, беше истински човек на честта. Аз му помогнах да умре достойно… Но той поиска услуга от мен и за мен е въпрос на чест да я изпълня… Давам си сметка, че не мога да го сторя сама и затова съм тук. Трябва ми твоята помощ!

— Самурай, казваш… — проточи Езо и замислено подръпна долната си устна. В очите му проблесна любопитство. — Нима твърдиш, че ти си била секундант на Какуей Саката, че твоята ръка му е помогнала да си разпори корема?

— Да.

— Ясно — замислено кимна оябунът, помълча малко, после вдигна глава. — Един якудза поема знамето от ръцете на падналия самурай… Това ми звучи фантастично!

— Значи си съгласен да ми помогнеш?

Очите на Големия Езо бавно се спряха на лицето й.

— Имах предчувствието, че скоро пак ще се видим тук, госпожо Канзей — тихо промълви той. — Преди една година нахлу с пистолет в ръка и го насочи в главата ми… Никога не бях си представял, че една жена е способна на подобен акт. Особено след като прояви благоразумието да не натиснеш спусъка… Ще ти призная, че нямаше да успееш. Моите хора бяха готови и щяха да ти пръснат черепа моментално… А сега…

— Ще направя всичко, което се иска от мен — твърдо отвърна Хоно.

— Сигурна ли си? Дали имаш представа какво означава това „всичко“? — Големия Езо помълча, пистолетът върху дланта му приличаше на невинна детска играчка. — Знае ли някой къде ще те отведе този път, какво ще се наложи да вършиш? — тялото му леко се олюля. — Самураите не прибягват току-така до ритуално самоубийство, за него трябва да имат основателни причини… Ти се готвиш да направиш първата крачка в мрака. Там, където без съмнение те дебнат непознати опасности, могъщи и злокобни сили… Задължително трябва да си готова за борба с тях — пистолетът легна удобно в дланта му, показалецът бавно се уви около спусъка. — Какво ще кажеш за това? Все още имаш време да се откажеш…

Хоно извади ключа, който Какуей Саката й беше изпратил по пощата. Показа го на Големия Езо и решително тръсна глава:

— С това започваме!