Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Angel Eyes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 1

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-963-3

 

 

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 2

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-964-1

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Москва, Звездното градче

— Изпуснахме го.

— Какво? — стисна зъби Марс Волков. — Този предател уби четирима от хората ми! Отвлече едно безпомощно момиче от държавна болница, а вие ми казвате, че сте го изпуснали!

Анатоли Николев, капитан от 11-та гранична дивизия на КГБ, преминал под временното разпореждане на Отдел „Н“, смутено се размърда върху твърдата дървена скамейка.

Двамата с Марс се намираха на безлюдната трибуна на бейзболното игрище на Московския държавен университет и наблюдаваха тренировката на националния отбор. Отвъд бетонната чаша на стадиона зеленееха Ленинските хълмове, където, редом с големите постройки на студията „Мосфилм“, се намираха стари, но изключително запазени вили. Марс притежаваше една от тях.

В противоположна посока сивееше грозната фасада на студентско общежитие — една от многобройните мрачни сгради, които напомняха на московчани за железния Сталински режим.

Капитан Николев изглеждаше добре в сивата си униформа с червени еполети. На гърдите му имаше широк ред лентички за ордени, но той знаеше, че подобни атрибути изобщо не впечатляват Марс Волков.

Капитанът обичаше това място, особено каменната балюстрада на стотина метра от тях. Според преданията на 14 септември 1812 година именно там се изправил Наполеон и хвърлил поглед към Москва, легнала в краката му…

— Попадна ли тук, винаги си спомням за Николай Иванович Лобачевски — прекъсна мислите му Марс. — Велика личност! Изпитвам чувство на гордост, че съм руснак, когато зърна бюста му пред входа на университета!

„Нормално, помисли си с известна доза цинизъм капитан Николев. На Ленинските хълмове човек като мен се замисля за историята на страната, докато другарят Волков се впечатлява от съвсем други неща — от скучния живот на някакъв математик!“

— Съобщиха ми, че танковите подразделения са готови — смени темата Волков. — Което означава, че вече можем да прекосим въображаемата граница с Литва и Латвия, нали?

— Точно така — кимна капитан Николев. — Стратегията е дръзка, но проверена от историята. Преди няколко десетилетия същата стратегия ни помогна да нахлуем в Полша, нищо не пречи да я повторим…

— Някакви резерви, капитане?

— Не ме бива много във военната тактика — отвърна предпазливо капитанът. — Мнението ми едва ли има някаква стойност.

— Но нали сте военен? — изгледа го с изненада Волков. — Кръвта ви би трябвало да кипи в навечерието на подобна операция!

— Мисля, че времената на военната слава отдавна са отминали — въздъхна Николев.

— Тъй, тъй — изгледа го закачливо Марс. — Значи ще се чувствате по-удобно в разни комисии, зает с безкрайни заседания…

Капитан Николев наблюдаваше упражненията на играчите, в главата му се мерна мисълта, че и войниците би трябвало да възприемат част от тях, може би под формата на утринна гимнастика…

Когато мълчанието се проточи прекалено дълго, той въздъхна и с нежелание се върна на неизбежната тема:

— Изпуснахме и човека, който осъществява връзката между Бондасенко и „Бялата звезда“. Лош късмет… Бондасенко се появи точно когато свивахме обръча около него в Архангелское. По всичко личи, че двамата са използвали психиатричната болница като място за тайните си срещи…

— Умно — поклати глава Марс. — Дано не забравя да го похваля за изобретателността, преди да му вкарам един куршум в главата…

— Мисля, че Бондасенко е ръководител на цялата организация — подхвърли капитан Николев. — Вече имаме неопровержими доказателства за това…

— Така е — с нежелание призна Марс. — Хубаво, изпуснахме го и той мина в нелегалност… Но това няма да продължи вечно, все някога ще изплува на повърхността… И тогава, капитане, аз ще очаквам от вас да го стиснете за гушата! Ясно ли е?

— Тъй вярно.

Мълчанието се проточи. Двама университетски преподаватели с цигари в уста се мотаеха между играчите по бейзбол. Не бяха членове на треньорския екип. С чувство на унижение и срам Марс беше принуден да признае пред себе си, че най-добрите треньори по бейзбол в страната все още са кубинците — хора с дългогодишен опит в този спорт. А тези двамата на терена бяха учени, които изследваха мускулните реакции и координацията им с визуалните възприятия. Част от научния екип, пред който строеше задачата да подготви новото поколение съветски бейзболисти за участие в Световната купа през 1990 година. В него влизаха сравнително млади хора, които вече бяха стигнали до едно принципно ново откритие — при игрите с топка е важна не толкова физическата подготовка, колкото светкавичните реакции.

Марс не беше убеден, че тези учени ще успеят да създадат бейзболен отбор от световна класа за сравнително краткото време, което ги делеше от финалите за Световната купа. Просто материалът не беше подходящ — многобройните спортни школи в страната бълваха изобилие от здрави младежи с отлични показатели по издръжливост, но истински таланти липсваха. Въпреки това професор Кутателадзе — автор на задълбочен научен труд, озаглавен „Технология за изграждане на комплексни играчи по бейзбол“, беше дал тържествено обещание, че неговите възпитаници ще бъдат превъзходен отбор. Марс искрено се надяваше да е така. Професорът обикновено удържаше обещанията си.

— Открихте ли Пономарьова? — попита на глас той.

— Не.

„Къде изчезна тази Ирина“, озадачено се запита Марс. Не беше у дома си, не ходеше и на работа. В апартамента на Валери не беше открита, не се беше появявала и при Героя. Капитан Николев лично провери, всички тези места. „Тя все още може да е полезна за мен, особено сега“, помисли си Марс. Резултатите от наблюдението над нея сочат, че през последните няколко месеца именно тя е била най-близка с Валери Денисович. Сигурно ще знае нещо и за тайните му скривалища…

Марс въздъхна и се изправи. „Може би е време лично да се заема с търсенето й“, рече си той.

 

 

В крепостта на Героя цареше тежка тишина. Татяна сгъваше току-що изпраните му ризи, във въздуха се носеше приятната миризма на чисто бельо.

— Добър ден, другарю полковник — поздрави го тя, без да прекъсва работата си. Раздалечените й очи гледаха равнодушно.

— Сам ли е? — попита Марс.

— С Лара е — отвърна жената. — Нали заповядахте една от нас да бъде непрекъснато около него?

— Да, разбира се…

Отпусна се на стола с метална рамка и насочи поглед в пъргавите й ръце.

Татяна вдигна глава и отбеляза:

— Изглеждате уморен, едно питие сигурно ще ви се отрази добре…

— Имаш ли лютива водка?

— Ще проверя — отвърна жената, остави купчината ризи и излезе от стаята. Миг по-късно се появи обратно с бутилка и две водни чаши. — Взех цялата бутилка, тъй като прецених, че едно питие няма да бъде достатъчно…

Марс пресуши чашата си на екс, усети как гърлото му пламва, а вътрешностите му приятно се затоплят. Направи й знак да му налее още, после уморено поклати тава:

— Знаеш ли, Татяна… Според мен Героя спечели…

— Какво е спечелил, другарю полковник?

— Нашата малка битка в надхитрянето… — отпи нова глътка от чашата и добави: — Признавам, че той все още е пълна загадка за мен… Луд ли е, или не? Наистина ли е влязъл в контакт с извънземна форма на живот, или просто си прави майтап с нас, за да ни отмъсти?

— Ако искате да чуете моето мнение…

— Да, разбира се.

— Добре — въздъхна Татяна и опразни на един дъх чашата си, сякаш имаше нужда от здрава подкрепа. — Според мен Героя е луд. Побъркал се е от това, което е преживял в Космоса. Но лудостта му е странна, ние не сме в състояние да я разберем. Не е нито психопат, нито шизофреник, не влиза в нито една от категориите, с които боравят медиците… Не. Той просто е различен от вас и мен…

— Разбира се. Той е…

— Не, не е това, което мислите — прекъсна го Татяна и сведе поглед към чашата в ръката си. — Разбирате ме погрешно…

— Какво? — втренчи се в нея Марс. — Нима искаш да кажеш, че той е престанал да бъде човек? Не ставай глупава, Татяна! Май вие с Лара се задържахте прекалено дълго тук…

— Точно по тази причина го познаваме по-добре от всеки друг — поклати глава тя. — Затова смея да твърдя, че дори психиката му да е същата като вашата или моята, умът му е друг. Коренно променен…

Марс замълча, без да отделя поглед от лицето й. „Защо имам чувството, че тук се намирам в ново, различно измерение, запита се той. Нима Героя е побъркал всички край себе си или Татяна наистина ще се окаже права?“

Рязко стана на крака и остави чашата. Алкохолът беше свършил своето.

— По-добре да ида да го видя… — промърмори той.

Остави Татяна така, както я завари — заета с подреждането на ризите.

Около басейна беше тихо. Дори водата не се плискаше. В помещението цареше здрач я Марс протегна ръка към електрическия ключ.

— Недейте, другарю полковник — обади се гласът на Лара. — Очите на Героя станаха много чувствителни към светлината.

Марс свали ръката си и се запрепъва към басейна.

— Осведомихте ли лекарите за това?

Солената вода леко фосфоресцираше.

— Да, подложиха го на пълни изследвания — отвърна Лара. — Но не откриха нищо…

— Кога ли пък ще открият нещо? — раздразнено отвърна Марс и размаха ръце. — Не виждам никаква полза от тъпите им изследвания.

Приклекна до парапета и Лара бавно заплува към него. Тъмните й очи блестяха, мократа коса беше прилепнала плътно към черепа. Лицето й представляваше съвършен овал. „Защо никога не съм забелязал това“, запита се Марс.

— Нещо става…

Каза го тихо, гласните струни затрептяха дълбоко в гърлото й. Марс усети как косъмчетата на врата му настръхват.

— Какво? — прегракнало попита той.

— Според мен непоносимостта към светлината е част от един общ процес…

— Глупости! — отсече Марс, после се втренчи в мрачното й лице, в очите му се появи безпокойство. — Космическата радиация?

— Докторите твърдят, че не е това…

— Зарежи ги докторите! Те нищо не знаят!

В стомаха му се появи неприятно чувство за празнота. Спомни си твърдението на Татяна, според което Героя вече не е човек. „Бил е променен…“ Страхът в душата му заприлича на бледите езичета фосфоресцираща светлина, които пробягваха по вълните.

— Лара, какво става тук?

— Не съм много сигурна, но според мен сме свидетели на началната фаза на някаква промяна…

— Искаш да кажеш, че…

— Той преживява метаморфоза…

Челюстта на Марс увисна, трябваше му известно време, преди да я затвори.

— В какво се превръща?

Въпросът му беше зададен с тих, но напрегнат шепот.

Отвърна му мълчание.

— Къде е? — попита след известно време Марс.

— Ей там, в другия край на басейна — отвърна Лара. — И Арбат е при него…

— Стой тук! — заповяда Марс, изправи се и тръгна да заобикаля водния квадрат.

— Одисей?

Гласът му пробуди ехото под високия свод. Тъмнината пулсираше, сякаш изпълнена с тайнствен живот. Но какъв? Марс неволно потръпна, присви рамене и отново извика.

— Тук съм, другарю.

Водата се раздвижи, няколко пръски попаднаха върху металния парапет.

Марс сведе поглед в краката си и видя бледото лице и част от раменете на Героя. Изпита чувството, че кожата му е станала още по-безцветна, сякаш метализирана. В същия миг пръстите на Героя се стегнаха около глезена му.

— Много си далеч…

Хватката беше желязна.

— Какво правиш? — нервно преглътна Марс.

— Защо да стоиш чак там?

Дърпането беше колкото рязко, толкова силно. Марс изгуби равновесие, гърбът му болезнено се тресна в металния парапет, тялото му политна във водата. Направи опит да се бори, но някаква непонятна слабост парализира мускулите му.

Солената вода се сключи над главата му, дрехите му бързо натежаха. Размаха ръце и ритна с крака, но обувките му сякаш бяха пълни с олово и го теглеха към дъното.

После здрава ръка сграбчи предната част на ризата му, главата му изскочи на повърхността като тапа. Солена вода се стичаше по лицето му. Очите му бавно се фокусираха върху лицето на Героя, изскочило на повърхността на сантиметри от неговото.

— Светът е странен — промърмори Героя. — Нали така, другарю?

— Много странен — кимна Марс, борейки се със страха си. Веднъж вече беше сърбал попарата на този непонятен тип — все още изтръпваше при спомена за фалшивата капсула радий, която беше подхвърлил във водата… А сега беше вътре заедно с него. В какво се превръща той?

Одисей внимателно го насочи към средата на басейна.

— Благодаря ти, че не запали осветлението…

— Моля — механично отвърна Марс и изведнъж си даде сметка, че това е най-цивилизованият му разговор с Героя, независимо от краткостта на разменените реплики. Край него водата се разпени.

— Напоследък зрението ми се нуждае от доста по-малко светлина… — гласът без съмнение принадлежеше на Героя, но какви ги дрънка, запита се Марс. — В мрака виждам далеч по-ясно от преди, освен това виждам неща, които дори не съм сънувал…

Марс отвори уста и понечи да попита „какви?“, но изведнъж установи, че е останал без глас. Дълбока тръпка ниско в корема го принуди да признае, че няма никакво желание да научи това. Обзе го паника, изведнъж му се прииска да изскочи от проклетия басейн и да избяга някъде надалеч. Потисна я с цената на огромни усилия, натика я дълбоко в душата си.

— Виждам под водата и без да отварям очи — продължи Героя, а Марс с тръпка на ужас разбра, че онзи тъй и тъй е решил да му разкаже всичко. — Арбат твърди, че започвам да оформям нещо като сонар, същият, който притежава тя…

— Това звучи прекалено фантастично, Одисей — насили се да отвърне Марс. Но в гласа му липсваше убедителност. — Не ти ли минава през ума, че всичко е плод на въображението?

— Както съм си въобразил и онзи цвят между звездите, а? — лицето на Героя беше съвсем близо, във въздуха се разнесе острият аромат на карамфил и нещо друго… — Цветът на Бога? — очите му блестяха като стоманени сачми, твърди и безкомпромисни. — Може би всичко е сън, другарю? Подготовката ми, полетът на „Один-Галактика II“, облъчването, смъртта на Менелай… — ръцете му бавно се разпериха. — И всичко това… Сградата, басейнът, Арбат, ти…

Ако бях привърженик на крайния субективизъм, без съмнение щях да ти кажа, че е именно така, Волков… Но опитът ме принуждава да се държа далеч от всякакъв субективизъм… Аз не съм сам. Човекът не е сам…

Тих и странно омекотен, гласът му сякаш се превърна в могъща камбана. Тътенът й изпълваше пространството над водата с блестящи искри дълго след като той беше замлъкнал.

Марс не можеше да издържа повече. Изпита необходимост от установяване на контрол над този разговор, да го превърне в разпит. Само по този начин щеше да се успокои.

— Трябва да ти съобщя нещо неприятно, Одисей — тръсна глава той. — Дойде време да сложим край на достъпа ти до секретна информация от всякакъв вид! — наблюдаваше лицето на Героя за евентуална реакция, в паметта му обаче се появи едно друго лице — лицето на Наташа Маякова в момента, в който й съобщи, че пътува за „Любянка“. „Жалко, че не мога да откарам там и тоя тип“, въздъхна в себе си. Но подобно нещо беше напълно немислимо — то би означавало бунт на всички космонавти, които се обучават в Звездното градче. Прибавен към всички останали прояви на неподчинение, разтърсващи Съветския съюз — стачки, саботажи, националистически вълнения, — подобен бунт би заплашил самата Москва, най-здравата крепост на руската хегемония.

Следователно към Героя трябва да се подхожда меко — най-подходящата роля на Марс Волков.

— Признавам, че през цялото време проявяваш страхотна съобразителност — рече той. — Но и моята си я биваше… В крайна сметка успях да открия източника на твоята незаконна информация.

— И възнамеряваш да ме изолираш, така ли?

„Дяволите да го вземат тоя тип, въздъхна Волков. Нищо не мога да прочета в проклетите му очи!“

— Само временно — каза на глас той. — Мисля, че това е минимално наказание за незаконната ти дейност. Мога да те уверя, че ако строго се придържам към текстовете на закона, би трябвало да ти предявя обвинение в шпионаж! — главата му мрачно се поклати: — Достъп до информацията на КГБ могат да имат само оторизирани личности вътре в самата организация!

— Да разбирам ли, че това изключва членовете на правителството? — попита Героя.

— Няма да обсъждаме тънкостите на съветската вътрешна политика! — повиши тон Марс, после срещна очите на Героя и веднага съжали за гневното си избухване. Беше позволил да го подведат.

— Очевидно съветската вътрешна политика се разминава изцяло с политиката на КГБ — установи с равен глас Героя.

— Само когато това е за доброто на държавата — отвърна Марс. Нова грешка.

— Концлагерите също съществуват за доброто на държавата, нали?

Марс втренчи гневен поглед в безизразното металносиво непроницаемо лице. „Добре, ядно въздъхна той. След като го искаш, ще си го получиш!“

— Държим Наташа Маякова, твоята куриерка! — обяви той.

— „Държим“ вероятно означава, че вече сте я подложили на интензивен разпит…

— Знаем и кой е източникът й на информация — мрачно продължи Марс. — Казва се Валери Денисович Бондасенко. За твое съжаление този източник също ще пресъхне…

— Значи такава била работата, а?

— Да.

— Край на постановките, вече не си добрият чичко, който иска да ме разтовари от преживяните кошмари и да изсмуче всичко, което може…

— Ситуацията се промени поради предателството на Бондасенко — отсече Марс. — Ясно е, че вече…

Изведнъж замълча, смаян и объркан от изражението на Героя. Очите му се бяха извърнали с бялото нагоре, а главата клюмна на рамото му.

Същевременно нещо лепкаво се докосна до глезена му. Изпаднал в паника, Марс рязко ритна, водата наоколо закипя. Помисли, че е Арбат, но в същия момент видя делфина в другия край на басейна.

Извърна се с ужас обратно и срещна погледа на Героя, който очевидно беше започнал да възвръща нормалното си състояние.

— Какво ти стана? — дрезгаво попита Марс.

Героя отвори уста да отговори, но от нея излетяха странни, неразбираеми звуци.

„Наистина се превръща в нещо друго, помисли Марс и косъмчетата на врата му отново настръхнаха. Но в какво?!“

— Одисей, разбираш ли ме? — попита той.

Героя не отговори и Марс повика Лара. Тя доплува до него и очаквателно го погледна.

— Преди малко му зададох въпрос, а той ми отговори на някакъв непознат език — поясни Марс. — Правил ли е това с теб или Татяна?

— Не — отвърна Лара и спря любопитен поглед върху лицето на Героя. — Наистина ми изглежда по-различен…

— Различен? — прошепна Марс и ледена ръка сграбчи гърлото му. — В какъв смисъл различен?

— Очите му — отвърна Лара и понечи да се приближи до Героя, но Марс я придърпа обратно.

— Какво му е на очите?

Страхът го правеше груб и малко нетърпелив.

— Мога да виждам през тях…

— Невъзможно! — отсече Марс. — Само преди секунда бяха непрозрачни като сачмени лагери! — въпреки това втренчи поглед в очите на Героя. Нима наистина се бяха променили? Не можеше да определи това, слабата светлина му пречеше. Трябваше да го доближи още малко, но това му се струваше изключено.

Обърна се и заплува към парапета. Измъкна се навън. От дрехите му струеше вода, обувките му жвакаха, вратовръзката му беше окончателно съсипана. Наведе се и опипа глезена си — там, където преди малко беше усетил нещо лепкаво.

— Лара — вдигна глава той. — Къде е Ирина Пономарьова?

— Не зная, другарю полковник — отвърна Лара, без да отделя поглед от лицето на Героя. — Беше тук, но си тръгна…

— С какво дойде?

— Май каза, че има кола…

Марс кимна с глава. Колата й беше отпуснал той, вече знаеше как да я открие. Под капака на мотора беше прикрепен електронен датчик, който излъчваше определени сигнали. Открие ли колата, вероятно ще открие и самата Ирина. Изправи се, решителността му започна да се възвръща. Сега най-важното е да открие Ирина. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Имам нужда от сухи дрехи — подвикна към басейна той.

— Веднага, другарю Волков.

Лара прекрати наблюдението си, изскочи от басейна и изчезна в съседното помещение.

Марс отправи поглед към неподвижната фигура на Героя във водата. Спомни си за лепкавото докосване върху глезена си и неволно, потръпна. „Какво става с теб, попита безгласно той. В какво се превръщаш?“ Подозираше, че и Героя няма отговор на този въпрос…

 

 

Далечният край на Червения площад завършва с моста Москворецки, който пресича реката и се разделя на две, създавайки илюзията за различни посоки. Но на практика и двете улици водеха на едно и също място — площад Добринински.

Всичко това беше част от голямото Садовое колцо, което обикаля центъра на Москва. Този район е известен с името Замоскворечие.

Преди години тук са намирали подслон не само хората от царския двор, но и придворните занаятчии. Днес от това не е останало нищо. И тук, както в повечето московски квартали, всичко беше подчинено на индустриализацията. Разликата се състоеше предимно в запазените тук-там храмове, най-красив сред които безспорно е „Свети Григорий“. До него се стигаше по Каменния мост, който започваше от средата на улица „Болшая полянка“.

Църквата е заобиколена от модерни едноетажни сгради с хладни вътрешни дворчета, от петте високи купола в готически стил и стройната камбанария се вижда плетеницата от тесни улички, по които се стигаше до Географския институт и Комитета по атомна енергетика.

Валери Бондасенко не би могъл да открие по-добро скривалище от храма „Свети Григорий“. Въпреки че вътрешността на храма беше лишена от блясъка на средновековните фрески (свалени и конфискувани в полза на държавата), тук се отбиваха всички групи с чуждестранни туристи. На площада отпред винаги имаше няколко автобуса на „Интурист“, под високите сводове кънтяха гласовете на отегчени екскурзоводи с тъжни лица, повтарящи на различни езици забележителната история на вековния храм.

Валери и Сергей се намираха дълбоко под тълпите в храма, сред отдавна забравените каменни помещения на криптата. Дъщерята на Валери спеше върху нар, скован от груби дъски. Лицето й беше спокойно, лишено от всякакво изражение.

— Господ ни подлага на изпитание, а? — напрегнато се усмихна Сергей. — Иначе не мога да си обясня защо се чувствам като Йов…

— По всичко личи, че изпитанието скоро ще свърши — отвърна сериозно Валери. — Само дето още не знаем как…

Сергей бързо прогони усмивката от лицето си.

— Това означава ли, че „Бялата звезда“ е обречена?

— Не зная — въздъхна Валери. — Другарят Волков…

— Дано гори в пъкъла твоят другар Волков! — избухна Сергей.

— Другарят Волков положително е изцедил докрай Наташа Маякова, но едва ли ще научи нещо повече — довърши мисълта си Валери. — Действително допуснахме пробойна в кораба, но това не означава, че потъваме… Ще бъдем в безопасност, докато някой не се добере до кодираната информация за „Бялата звезда“ в компютъра ми…

— Не ми харесва изражението на лицето ти, другарю — поклати глава Сергей. — Какво те тревожи?

— Тревожи ме мисълта, че компютърът остана у дома. Трябва да го приберем.

— Вътре е цялата информация, така ли?

— Да — кимна Валери. — Надеждно скрита от любопитни очи, но все пак…

— Разбирам — кимна Сергей. — Все пак тя е там… Но ние не можем да рискуваме, тъй като хората на другаря Волков положително ще ни засекат. Москва вече е забранена зона за нас…

— Можем да рискуваме само с човек, който не е свързан с „Бялата звезда“…

— Това е ясно — въздъхна Сергей. — Но има ли такъв човек?

— Мисля, че има…

— Кой?

— Една жена.

— О, не! — простена Сергей. — Стига вече с тези жени, другарю! Видя какво се случи с Наташа Маякова. Нима това не означава нищо за теб?

— Означава и още как — въздъхна Валери. — Наташа ми беше близка…

— Това ти е проблемът, другарю… Извинявай, че ти го казвам в очите, но емоциите са…

— … Пряка и непосредствена опасност — довърши вместо него Валери. — Зная това, Сергей. Но въпреки това аз държа на човешките отношения, не искам да разглеждам хората само като пионки върху шахматна дъска…

— Тази обаче ще я жертваш в името на всички нас, нали?

— Ще й обясня какво трябва да бъде сторено, но не и защо — тръсна глава Валери. — След това ще й предложа да реши сама…

— Илюзията на свободния избор — изръмжа Сергей. — Ще я погалиш и нацелуваш, а когато свършиш, тя ще е готова да скочи от моста Москворецки заради теб!

— Не е от тези, които бих подложил на манипулация — поклати глава Валери.

— Вероятно и Наташа Маякова не беше от тях, но ти въпреки това я манипулира, нали? — засече го Сергей. — В името на общото благо!

— Сбърках — въздъхна Валери. — Това беше една сериозна грешка.

— Не бъди толкова самокритичен — смекчи глас Сергей и леко докосна ръката му. — Стори това, което беше длъжен да сториш. Работата без съмнение беше мръсна, но не бива да се срамуваш, приятелю. Друг избор просто нямаше…

— Не съм много сигурен в това, Сергей…

— Мисли за Волков, човече, без твоите мъдри ходове това чудовище отдавна да ни е видяло сметката!

— Може би си прав.

— Революцията е акт на отчаяние — погледна го в очите Сергей. — И изисква отчаяни действия.

— Мисля, че отдавна трябваше да обърнем гръб на революциите — поклати глава Валери. — Нали виждаш докъде ни доведе онази, „Великата“… Трябва ли да повтаряме нейните ужасни грешки? — лицето му стана мрачно. — Не, приятелю. Положението ни може и да е отчаяно, но до отчаяни действия не бива да прибягваме. Крайно време е да се измъкнем от омагьосания кръг на насилието и алчността. Не искам да смъкнем една форма на тирания, за да я заменим с друга. Разбираш ли това? Можеш ли да го приемеш?

— Да, Валери — кимна Сергей. — В това отношение винаги можеш да разчиташ на мен.

Валери го потупа по гърба, но очите му останаха тъжни и замислени.

— Ех, Наташа! — въздъхна той и гласът му глухо отекна във влажния здрач на криптата. — Ако знаеш колко важни са твоите страдания за оцеляването на „Бялата звезда“! Волков те пречупи, но вече е убеден, че си носила на Героя тайните досиета на КГБ и нищо повече. Нашата истина все още е недосегаема… — извърна се към Сергей и подхвърли: — Нали така, приятелю?

 

 

— Отиде ли си?

— Да.

Ирина се измъкна от кабинката с душовете. Татяна я скри там веднага след като получи сигнала на Лара, че Волков пристига в сградата.

— Не се плаши от това, което може би си дочула…

Тя се плъзна във водата.

— Не се плаша от нищо, свързано с теб.

Героя я побутна към средата на басейна.

— Марс те търси — съобщи й той.

— Не бива да те открие — добави Татяна.

— Защо ме търси?

— Мисли, че знаеш къде се крие Валери — рече Героя.

— Докопа ли се до него, веднага ще го убие — каза с разтревожен глас Лара.

— Сега вече ме е страх! — потръпна Ирина.

— Нормално — рече Героя и отново я докосна с ръка. По тялото й пробяга приятна топлина. — Не се безпокой, над теб бди ангел пазител…

— Така казваше и Наташа — затвори очи Ирина. — Господи! Защо трябва да живеем сред толкова насилие, болка и страдания?

Водата леко фосфоресцираше, живите същества в нея сякаш бяха свързани с невидима пъпна връв…

— Всичко това е част от човешката природа — промълви Героя.

— Грешиш! — погледна го с отчаяние Ирина. — Или поне би трябвало да грешиш!…

— Хората искат разни неща — продължи той. — Обикновено неща, които не им трябват… Прекалено много пари, прекалено много власт, господство над себеподобните си, над цели народи… Това никога няма край. Човешкото съществуване се върти около тези неща…

— Говориш като Бог, съзерцаващ деянията на смъртните — погледна го Ирина.

— Марс също ме обвини, че искам да бъда Бог, но това е далеч от истината — отвърна Героя. — И няма нищо общо с моята цел…

Ирина надникна в странните му, лишени от блясък очи:

— А каква е твоята цел?

— Свободата — отвърна Героя. — Просто и ясно, нали? Или поне така трябва да бъде. Но човешката природа е такава, че превръща концепцията за свобода в нещо странно и непонятно… Като рак, попаднал в рибарска мрежа… Пълзи, пълзи и все не може да се измъкне…

Ирина понечи да отговори, но я спря появата на Татяна, която безшумно се плъзна в басейна. Тя беше на пост. Героя и Лара очаквателно я погледнаха.

— Тя трябва да си върви — рече Татяна и махна с ръка към Ирина.

— Сега? — попита Героя.

— Веднага. Важно е.

— Не искам да си отивам — каза Ирина. — Къде да ида?

Героя не й обърна внимание и се извърна към Лара:

— Направи така, че да се измъкне от тук незабелязано, както и дойде…

Лара кимна и излезе от водата. Татяна стори същото. Краката им зашляпаха по плочките.

— Трябва ли да си отида? — попита Ирина.

— Трябва — отвърна Героя. — Наистина се налага, иначе Татяна не би те безпокоила.

— Няма да ходя никъде! — тръсна глава Ирина. — Отказвам да изпълнявам заповеди! Омръзна ми да ме разиграват като марионетка, да бъда кукла на конци!

— Но нали искаш свобода?

— Да.

— Аз също — кимна Героя. — И всички останали, включително Арбат — очите му се заковаха върху лицето й: — Ако приемеш тази заповед, ще помогнеш на всички ни да се доберем до свободата.

— Как мога да не приема? — въздъхна Ирина. Но в душата й помръднаха ледените пипала на страха.

— Браво! — усмихна се Героя.

— Но къде отивам?

— Не зная и по-добре да не зная — рече той.

Ирина се втренчи в него, в широко отворените й очи се появиха сълзи.

Героя доплува до нея, взе я в прегръдката си и впи устни в нейните.

— Върни се при мен, Ирина — тихо прошепна той. — Не зная как ще живея без теб… — Сърцето й блъскаше с такава сила, че тя почти не чуваше думите му. Потърси Вселената в очите му, после му проговори с онзи език без думи, на който вече бяха започнали да привикват.

Лара и Татяна безмълвно се изправиха на ръба на басейна.

— Време е — прошепна Героя.

Двете жени се наведоха и издърпаха Ирина на плочките.

 

 

— Каква е най-важната задача в живота ви? — попита Марс, обръщайки се към капитан Николев.

— Сигурността и суверенитета на Съветския съюз.

— Казвате го без колебание…

— Да.

Марс кимна с глава. Намираха се в командния пункт на Отдел „Н“. Седнал зад малко бюро, Марс преглеждаше сводката за движението на заподозрените сътрудници на „Бялата звезда“ през последните дванадесет часа. Капитан Николев работеше със сложната електронна апаратура.

— Хубаво е да бъдеш сигурен в себе си — промълви Марс.

— За съжаление това чувство намалява с течение на годините, също като физическата сила на младостта — очите му се насочиха към капитана. — На колко години сте? Тридесет и пет?

— Тридесет и две, другарю полковник.

— Ето, значи все още сте в пълната си сила — проточи малко завистливо Марс, после на лицето му изплува загадъчна усмивка. — Също като перестройката… — устата му се разкриви, сякаш беше опитал лоша на вкус храна. — А какво ви е мнението за американизацията на Русия, капитане?

— Моля?

— Недейте! — излая Марс. — Не влизайте в ролята на тъп и лоялен боец! Не на мен! Този номер сигурно минава пред командирите ви в армията, но те са само военни… Мен не можете да заблудите. Зная точно параметрите на вашата интелигентност, зная какво сте изучавали, зная за страстта ви към историята — онази, истинската, а не тази, която властта предлага за широка консумация, обвита в идеологическо було…

— Другарю полковник…

— Няма от какво да се тревожите, капитане. Няма да споделя вашата тайна с никого. Само не ми казвайте, че не усещате американизацията на родината. Днес военните трябва да се молят за всичко на специалната комисия към Конгреса на народните депутати, дори ако става въпрос за подмяна на тоалетните в казармите. По-голям бюджет? О, не. Той трябва да бъде одобрен от финансовата комисия, която няма понятие от задълженията и отговорностите на армията, от националната сигурност!

Същата комисия отговаря и за кредитирането на частните стопани, на които плаща в чужда валута, за да конкурират колхозите!

Раменете на Марс се свиха в знак на отвращение.

— Ами КГБ? Разпъват ни на кръст за всяка отпусната копейка, едновременно с това ни унижават пред всички, принуждавайки ни не само да пуснем най-заклетите противници на властта, но и да ги направим народни представители! Те, разбира се, не пропускат възможността да ни клеймят от трибуната на Конгреса за всички възможни грехове, истински или въображаеми… Това не е перестройка! — въздъхна с огорчение той. — Това си е чиста Америка!

— Доколкото съм осведомен, перестройката е само един експеримент — предпазливо подхвърли капитан Николев.

— Експеримент, който обаче стигна твърде далеч! — отсече Марс, изчака реакцията на Николев и продължи: — Първоначалният замисъл на този експеримент беше създаването на нова, по-висша форма на държавно управление. Но той бързо се изроди в корупция. Казано на разбираем за вас исторически език, капитане, всичко това прилича на опитите на британците да преустроят своята култура върху основите на Римската империя от времето на Калигула. Нещо непонятно и чуждо за тях… Какво става с нас, капитане? Нима губим чувство за национално самоопределение — онова, което прави руснаците уникални в този свят? Нашата култура се подменя от хората, които ни управляват. ЦРУ вече няма нужда от радио „Свободна Европа“, просто защото неговите подстрекателски функции е поел лично президентът на тази страна!

— Предполагам, че всичко е въпрос на гледна точка — отвърна Николев. — Нагледен урок как интерпретацията проваля добрите намерения…

— Говорите като опитен дипломат — усмихна се Марс. — Напразно си губите времето в Гранични войски, капитане!

— Вероятно отдавна сте разбрали, че службата ми осигурява предостатъчно време за размисъл — отвърна Николев.

— Това е така — кимна Марс. — Но не мога да разбера как съхранявате страстта си към историята, след като толкова много псевдоучени се опитват да я напишат отново!

— Аз пък не мога да разбера как точно вие, Другарю полковник, проявявате интерес към ревизионизма…

— Интригувате ме, капитане — въздъхна Волков. — Вероятно защото и вие като мен разбирате колко коварен звяр е истината…

— Другарю полковник — вдигна глава Николев. — Аз не съм сигурен дори дали разбирам дефиницията на думата „истина“…

Марс се разсмя.

— У вас наистина има нещо повече от това, което е видимо на пръв поглед… — Главата му леко кимна по посока на електронния пулт: — Някакви новини?

— Нищо особено — отвърна Николев. — Колата на Ирина Пономарьова си е на мястото, паркирана на шест пресечки от вашия апартамент. Никой не се е доближавал до нея… Наблюдават я четирима от моите хора.

— Така ли? — вдигна вежди Марс. — Кой ви е разрешил това?

— Никой, другарю полковник — отвърна Николев. — Но аз си помислих, че ще бъде разумно да…

— Грешно сте си помислили! — сопнато го прекъсна Марс. — Веднага разкарайте хората си оттам! Достатъчно е само един от тях да бъде засечен! Ирина не подозира, че работя В КГБ. Но ако зърне някой ОТ вашите хора, тя никога няма да припари до колата! А бъдете убеден, че има качества да открие опашката подире си!

— Разбирам, другарю полковник.

Капитанът забързано се зае да изпълни заповедта, а Марс се замисли за Ирина. Стана му смешно, тъй като по отношение на нея винаги се беше проявявал като параноик. Често се беше питал дали по време на командировките си в Америка Ирина не е установила тайни контакти със симпатизанти на „Бялата звезда“. За тези свои пътувания тя беше преминала нормалната проверка, агентите на КГБ не я бяха държали под непрекъснат контрол, както например Наташа Маякова по време на нюйоркското турне.

Той обаче имаше причини да бъде подозрителен. Основната сред тях беше мнението й за съдбата на етническите малцинства в СССР… Нали именно това мнение беше използвал той, убеждавайки я да шпионира Валери Денисович?

Ирина оправда доверието му напълно. Макар неволно и по напълно аматьорски начин, именно тя разкри Наташа Маякова — връзката между Валери Денисович и Героя…

Проклет да е този Валери Денисович!

Юмрукът на Марс се стовари върху бюрото, капитан Николев изненадано подскочи.

— Другарю полковник?

Но вниманието на Марс вече беше насочено към сводката за „Бялата звезда“.

— Изглежда са изпратили на Запад някакъв сигнал за тревога — разтърка лицето си той. — Все още не сме разшифровали изцяло техните кодове, но знаем достатъчно, за да схванем смисъла на посланията им… — очите му се заковаха върху лицето на капитан Николев. — Как мислите, дали са толкова отчаяни, че да поискат директна помощ от Запада?

— Не зная — сви рамене младият офицер. — Но кой е луд да им изпрати такава помощ?

— Хм… — Марс отправи замислен поглед към разпечатките, сякаш бяха чаени листенца, от които ще научи бъдещето. След известно време отдели едно листче от купчината и вдигна глава: — Това е планът за полета на група американски дипломати към Москва… Надлежно депозиран в законния срок…

— Какво от това? Тук непрекъснато кацат американски дипломати…

Марс бавно му подаде листчето.

— Хвърлете едно око… Прави ли ви впечатление отправната точка на този полет?

— Токио.

— Точно така, Токио — въздъхна Марс. — Там, където нашите агенти засякоха шифрованото послание на „Бялата звезда“ с молба за помощ…

— Може би е съвпадение — сви рамене капитан Николев.

Марс мълчаливо протегна ръка, прибра листчето и го прикрепи към купчината.

— Подвижните екипи са на място, нали? — попита след известно време той.

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Искам да бъда уведомен в момента, в който се раздвижи колата на Пономарьова. Ако спя, събудете ме. Ако се храня, издърпайте вилицата от ръката ми. Ясно ли е?

— Напълно, другарю полковник.

 

 

Построена в онзи особен, с нищо незабележителен стил, който в Съветския съюз минава за модерен, 20-етажната грамада на хотел „Русия“ заемаше цял квартал в южния край на улица „Разин“. Улицата носеше името на известен казашки атаман, вгорчил живота на руските царе. Това я правеше някак по-удобна за най-големия хотелски комплекс на територията на Москва.

Ирина влезе през централния вход и се насочи право към гишето на рецепцията, точно според инструкциите на Татяна. Там попита дали има някакви послания за госпожа Кубишева.

Имаше.

Ирина пое белия плик, прекоси фоайето и изкачи стълбите към един от няколкото ресторанта на мецанина. Не влезе в салона, а се насочи към тоалетната до входа. Заключи се в една от кабинките и разкъса плика.

Прочете съдържанието му два пъти. Сърцето лудо блъскаше в гърдите й, имаше чувството, че ударите му ще привлекат вниманието на всяка жена, решила да се отбие тук.

Запечата съдържанието на плика в главата си, после накъса хартията на дребни парченца и ги хвърли в тоалетната чиния. Пусна водата два пъти, искаше да бъде сигурна, че нито едно късче хартия не е останало вътре. Излезе от кабинката, изми ръцете си на умивалника, но нито веднъж не погледна в огледалото с позлатена рамка пред себе си.

Напусна фоайето през един от страничните изходи. Насреща и се издигаха величествените, овални като лукчета куполи на храма „Свети Василий“. Намираше се съвсем близо до стените на Кремъл. Тази мисъл я накара да потръпне, сякаш беше излязла без коженото си палто в разгара на зимата…

Според инструкциите трябваше да се придвижва пеш или с автобус. Тя неотклонно ги спазваше, едновременно с това не се огледа нито веднъж. Опитваше се да разбере дали я следят, като хвърляше бегли погледи в стъклата на витрините, край които минаваше.

Прекачи се на няколко тролея, маршрутът на които описваше широка окръжност около центъра на Москва. В крайна сметка слезе там, откъдето беше тръгнала. Пое пеш, скоро излезе в далечния край на Червения площад. Водите на Москва река бяха мътни, в тях се отразяваха единствено черните облаци, надвиснали над града. Прекосявайки моста Москворецки, Ирина изпита странно облекчение от факта, че сянката й не се отразява във водата. Това някак й помагаше да се наблюдава отстрани, да съхрани илюзията, че тази опасна шпионска мисия върши не тя, а някаква друга Ирина Пономарьова — далечна и непозната…

Прекоси площад Добринински и най-сетне потъна в тесните улички на Замоскворечие. В дъното на „Болшая полянка“ се издигаше стройната фасада на храма „Свети Григорий“, пред него няколко автобуса на „Интурист“ изхвърляха синкав дим зад издължените си туловища.

Ирина влезе в храма и коленичи пред олтара. Молитвата й беше кратка, но пламенна. Молеше се за Валери, за себе си, но най-вече за Одисей. Лъжливите разяснения на екскурзоводите пареха слуха й като разяждаща киселина. Туристите покорно се тълпяха зад тях, като стадо добитък на заколение…

В душата й се блъскаха страх и отчаяние. Страхуваше се за себе си, вече не беше в състояние да разсъждава трезво, да преценява действията на околните. С всяка стъпка по тази пътека се приближавам към смъртта, към границите на разума, мислеше си тя. Няма ли най-сетне да дойде краят на всичко това?

Приключи с молитвите, стана и бавно се насочи към стълбището, което водеше към криптата. Тук беше тихо, дразнещите гласове на екскурзоводите почти заглъхнаха. Осветлението беше слабо, сивкавият мрак се изпълваше с неясни сенки.

Свещеник в дълга роба докосна ръката и, тя уплашено подскочи. Човекът сложи пръст на устните си, после й направи знак да го последва. Лицето му беше скрито под тежка качулка. Тя мълчаливо се подчини. Прекосиха пространството пред олтара и поеха по дълъг, мрачен коридор, който завършване с тясна дървена портичка. Зад нея се разкриха стръмни каменни стъпала, въздухът стана значително по-хладен. Миришеше на ферментиращо вино и мухъл. Ирина стисна клепачи и кихна.

Спуснаха се по стълбите. Свещеникът махна качулката от главата си, на челото му блесна морав белег, очевидно получен при раждането му.

— Насам — кратко каза Сергей и тя мълчаливо го последва. Не й се представи, а и тя не прояви любопитство.

Прекосиха множество помещения, запълващи криптата със сложна, на места объркваща плетеница. Най-сетне стигнаха до скривалището. Очите на Ирина попаднаха върху неподвижното тяло на импровизирания нар.

— Дъщеря, ми — поясни Валери Бондасенко и напусна сянката край стената. — Ти не знаеш нищо за нея, излъгах те, че нямам деца… Но за нея не знае и никой друг, тъй като… тъй като болестта й можеше да бъде използвана срещу мен.

— Но защо е тук?

— КГБ научи не само за съществуването й, но и за мястото, където беше лекувана…

— Наташа е проговорила — погледна го Ирина.

Валери мълчаливо кимна с глава.

— Господи, дали все още е жива?

— Не мога да ти кажа…

— О, Валери! Аз я убих! Господи, каква глупачка съм била…

— Не си била глупачка, котенце… — поклати глава той. — Просто толкова много са те лъгали, че си изгубила способността да различаваш лъжата от истината — на устните му се появи тъжна усмивка. — Недей да се самообвиняваш… Беше изправена пред могъщ противник, никой от нас не може да излезе непокътнат от подобен двубой…

— Двубоят между теб и Марс, нали?

Той пристъпи крачка напред и въздъхна:

— Да.

— Но защо беше нужно да ме лъжеш? — попита тя.

— Убеждавах се, че по този начин те предпазвам — въздъхна отново той. — Успях да се добера до досието ти, от него научих за репресиите на КГБ срещу семейството ти… Реших да ти спестя истината за Марс, въпреки че имах намерението да те използвам срещу него… Така поведението ти щеше да е по-естествено…

Валери помълча, после поклати глава и продължи:

— Знаеш ли, котенце… Станал съм толкова изпечен лъжец, че с лекота заблуждавах дори себе си. По тази причина отказвах да разбера, че се влюбвам в теб, а едновременно с това те излагам на смъртна опасност… Това, което се случи с Наташа, рано или късно щеше да се случи и с теб… Арест, изтезания и всичко останало. Достатъчно беше да се събудят подозренията на Марс… В началото не обръщах внимание на тази опасност, единственото ми желание беше да го унищожа… — Той направи нова крачка към нея. — Но най-накрая се осъзнах и видях какво правя… На теб, а и на себе си…

— Недей! — предупреди го Ирина. — Вече не съм сигурна, че искам близостта ти. Раната, която ми нанесе, е прекалено жестока…

— Не съм искал, мила. Трябва да ми повярваш…

Ирина замълча.

— Все пак си ми простила — отбеляза след известна пауза той. — Иначе не би дошла…

— Дойдох по молба на Одисей — поясни тя. — Той каза, че задачата е важна, че чрез нейното изпълнение ще дам своя принос за свободата…

— Бил е напълно прав.

— Сега обаче Одисей е на втори план — изгледа го продължително тя.

— Как така? Нали работим за общата цел?

— Проблемът е в твоите методи — твърдо рече Ирина. — Аз решително отказвам да ги приема, тъй като твърде много си приличат с методите на Марс.

— Марс Волков подлага на систематически разпити Одисей от момента, в който се е върнал в съзнание. Марс Волков арестува Наташа Маякова и я подложи на интензивна обработка. Какво включва тя? Дори аз не мога да зная това, но положително става въпрос за побоища, глад, безсъние, електрошокове и дро…

— Стига! — изкрещя Ирина и запуши ушите си с длани.

— Опитвам се да нарисувам вярна картина, нищо повече.

— Похвално — отвърна Ирина, а раменете й видимо потръпнаха.

— Благодаря — поклони се официално той.

После дойде ред на продължителното, почти враждебно мълчание. Валери го наруши малко преди да стане фатално късно.

— Как стигнахме чак до тук, котенце? — меко попита той.

— Ти ще кажеш — мрачно въздъхна тя.

— Искаш да призная, че грешката е моя? Добре. Моя е. Не биваше да те лъжа. Но откъде да зная каква си? Как бих могъл да ти се доверя?

— Не виждаш как, нали? — горчиво попита тя. — Сам се обричаш, Валери… Нима не виждаш в какво си се превърнал? Подозираш всички, не позволяваш близост на никого, защото се страхуваш от врагове…

— Грешиш, скъпа. Бях близък с Наташа Маякова, сърцето ми се къса от мъка по нея… Близък съм и с теб, защото те обичам…

— Не, Валери. Ти не познаваш смисъла на думата любов. Не те обвинявам, защото за теб работата винаги е била най-важното. Разбирам това, повярвай ми… В момента не зная какво изпитвам към теб и нямам никакво желание да обсъждаме чувствата ми. Нито сега, нито по-късно… А вероятно и никога.

— Никога е тежка дума, мила…

— По-добре да се заемем с непосредствените неща — тръсна глава Ирина.

— Това означава, че си съгласна да ни помогнеш, така ли?

— Как само светна лицето ти! — усмихна се Ирина. — В някои отношения си истинско дете… Бях забравила колко е красиво лицето ти, когато си щастлив…

Валери сграбчи китките й:

— Задачата е сериозна, Ирина. Няма да крия, че е и твърде опасна. Марс иска да ми изпие кръвта, цяло подразделение на Гранични войски е ангажирано в издирването ми…

— Ако си решил да ме плашиш, трябва да призная, че го вършиш успешно — отвърна тя.

— Така ще бъдеш по-внимателна — тръсна глава той, помълча за момент, после я погледна в очите. — Трябва да проникнеш в апартамента ми и да изнесеш портативната „Тошиба“…

Ирина за малко не призна, че вече е открила добрия дух в машинката и знае всичко за „Бялата звезда“, включително името на нейния лидер. Успя да прехапе устни навреме, тъй като си даде сметка, че той не би й позволил дори да припари до жилището му с цялата тази информация в главата си.

— Добре, измъквам компютъра — кимна тя. — А после какво? Не е много удобно да се разхождам по улиците с незаконно внесен компютър, нали?

— Разбира се — кимна Валери. — Разполагаш ли с кола?

— Да.

— Отлично — въздъхна с облекчение Валери. — Ето едно обстоятелство, което е благоприятно за нас…

 

 

— Мразите ли американците? — попита Марс.

— Познавам само един, срещнах го извън службата — отвърна капитан Николев. — Държавата не обича да демонстрира специалните си части пред чужденците… Срещнах този американец при вратите на Кремъл. Изглеждаше съвсем нормален. Изгаряше от любопитство да научи нещо повече за страната ни…

— Ето, точно в това е проблемът! — разгорещено извика Марс. — Американците нямат никаква представа за нас — нито за политиката, нито за икономиката, нито за обществения порядък. ОСОБЕНО за обществения порядък! Прекалено много са пристрастени към лукса, очите им са отправени към скъпите уникати, които предлагат модни бутици като „Блумингдейл“ или „Тифани“.

— Май и вие искате да ги погребете като Хрушчов — отбеляза капитан Николев.

— Не, капитане — поклати глава Волков. — Не искам да ги погреба, а да ги изкореня!

— Задачата ви е неизпълнима…

— Наистина ли мислите така? — изгледа го Марс. — Интересна мисъл, особено когато принадлежи на добре ерудиран историк. Но историята учи, че Римската империя се е сгромолясала, същата съдба е имала и Византия… Защо тогава да не се сгромоляса и Америка?

— Рискувам това да ви прозвучи брутално, другарю полковник — погледна го в очите Николев. — Но въпреки всичко ще ви отговаря; защото комунизмът, а не демокрацията се оказа фалшива форма на управление! Марксистката теория е просто неадекватна — един тъжен, но неоспорим факт. И ние сме принудени да охлабим примката около народите на Полша, Унгария, Румъния, Чехословакия, ГДР… Да върнем свободата на своите колонии — точно както го стори Западът в началото на века…

Нямаме друг избор, другарю полковник. Отчаяното положение изисква и отчаяни мерки. Нашата икономика е в окаяно състояние, не можем да изхранваме дори собствения си народ. Корупцията и алкохолизмът рушат устоите на обществения ред, бюрокрацията парализира всичко. Трябва да гледаме истината в очите. Пътят, по който сме тръгнали, няма да ни отведе доникъде…

— Къде тогава да идем, по дяволите? — просъска Марс. — В какво трябва да се превърнем? Да отворим бутици на „Блумингдейл“ и „Тифани“ на улица „Горки“? Да облечем жените си в тесни джинси и предизвикателно разголени блузки? — лицето му почервеня от възбуда. — Не, това не е разрешение, капитане. Така просто ще потънем в американската безвкусица и ще изчезнем като нация. Аз лично никога няма да се примиря с подобно развитие на нещата!

— Древните британци са изпитвали силно влечение към Рим — отбеляза. Николев. — За тях това е било най-вълшебното място на света…

— Подвижни пясъци, нищо повече! — тръсна глава Марс. — Това е истината!

— Ех, ако можехме да я проумеем — иронично подхвърли Николев, после усмивката му изведнъж се стопи, а очите му се заковаха върху монитора.

— Какво има, капитане?

— Колата на Ирина Пономарьова! — промълви възбудено Николев. — Започна да се движи!

 

 

Ирина пристигна в квартала без произшествия, направи три бавни кръга около блока на Валери. Гледаше внимателно, надяваше се да открие евентуалната засада.

— Ако изобщо си направят труда да оставят някого там, това ще бъде най-много един човек — каза й на тръгване Валери. — Защото знаят, че не бих проявил глупостта да се появя у дома…

Но, въпреки всичко, тя беше решила да бъде крайно предпазлива. Паркира на задната уличка и влезе във входа на съседния блок. От Валери знаеше, че двете сгради имат общо мазе. Десет минути по-късно вече беше в неговия блок.

Изправи се до стената край аварийната стълба и затаи дъх. Чуваше единствено ударите на собственото си сърце. Очите й бяха широко разтворени, зениците — потъмнели от напрежение.

Някъде се затръшна врата и тя се шмугна зад стълбата. Въздухът тежеше от миризмата на варено зеле и застоял тютюнев дим. Изщрака ключалка, тежки стъпки прозвучаха по коридора. Асансьорът забръмча, отвори се врата. После звукът на електромотора заглъхна надолу, към изхода.

По стените играеха сенки, лъчите на следобедното слънце не достигаха дотук.

Слава богу, тук вече нямаше „горничная“. Това бяха жени портиерки, които в продължение на години висяха из фоайетата на жилищните сгради и следяха кой влиза и излиза от тях. Доброволни сътрудници на КГБ. В крайна сметка поне в това отношение Москва беше претърпяла промяна…

От мястото си ясно виждаше входната врата на Валери. Беше затворена, изглеждаше съвсем нормално. Но всичко това би могло да бъде само една илюзия. Хората на Марс несъмнено са били тук и отдавна са приключили с щателния обиск.

Ирина потръпна, решителността й започна да се топи. Прииска й се да слезе обратно в мазето, да изскочи от задния вход на съседния блок и да се смеси с тълпата. Просто и лесно. Никой не би разбрал, че изобщо се е появявала тук…

Не, никак не е просто… Стремежът към свобода е нещо сложно и комплексно, нещо, което я беше привличало всеки миг след завръщането й от Кеймбридж. Нима точно сега ще й обърне гръб?

И къде би могла да иде? Обратно у дома, където ще се появи Марс Волков и ще започне да я разпитва за разговорите с Героя? А какво ще стане, когато разпитът приключи? Ще се върне към омразната работа в Министерството на образованието? Не, това не бива да става! Там би се задавила от собственото си отчаяние, би залиняла като прекършено цвете. Поела по нов път, тя беше убедена, че трябва да го извърви докрай. Иначе не би могла да намери покой. Обратната страна на огледалото беше твърде привлекателна, запълнена с прекалено много чудеса, за да й обърне гръб…

Трепереше от възбуда и страх, обонянието й попиваше миризмите на сградата. Асансьорът отново забуча. Затръшна се врата, проплака бебе, военен марш екна от невидимо радио, после рязко замлъкна…

Придърпала върху раменете си последните остатъци кураж, Ирина тръгна по коридора. Спря пред вратата на Валери, пъхна ключа в ключалката и бързо бутна вратата.

Веднага разбра, че тук е било претърсвано. Апартаментчето беше тихо и спокойно както преди, но във въздуха имаше нови, непознати миризми: на мъжка пот в хола, на цигарен дим в спарения въздух на спалнята. Фасове нямаше, всичко изглеждаше както преди. Онези, които са осъществили обиска, несъмнено са били майстори в работата си.

Затаила дъх, Ирина се насочи към кухнята. Контрабандно внесеният портативен компютър си беше на мястото — в ъгъла на масата, върху дъската за рязане.

Ирина се втурна напред, затвори капака и изтръгна кабела на захранващото устройство от щекера на стената. Забързано натика всичко в специалното куфарче на тошибата и дръпна ципа.

В мига, в който хвана меката дръжка, откъм входната врата се разнесе някакъв шум. Кръвта замръзна в жилите й, съдържанието на стомаха й стремително тръгна нагоре, към устата.

„Не мърдай! КГБ.“

Господи, света Богородице!

Очите й пробягаха наоколо. „В капан съм, пропищя парализираното й от ужас съзнание. Не, ето го прозореца!“

Светкавично завъртя ръчката на стъклото, наведе се и излезе на противопожарната стълбичка. Извърна се, затвори прозореца и прилепи гръб към мръсната фасада. Под нея се простираше улица „Телеграфная“. Затвори очи и си представи, че е на колене пред олтара на свети Гавраил. В ноздрите я удари ароматът на тамян, слухът й долови неразбираемите слова на дълга молитва. Ех, ако можеше да се върне обратно във времето…

Очите й се разтвориха широко, ушите й доловиха ясен мъжки глас:

— Има ли доказателства, че действително е била тук?

— Входната врата беше незаключена, капитане.

— Претърсете апартамента!

Ирина протегна врат и предпазливо надникна през прашния прозорец. Отначало не видя нищо, после в полезрението й попадна млад мъж с приятно лице и сива униформа с червени нашивки на якичката. В съзнанието й изплува неясната фигура на Валери в здрача на криптата, гласът му екна в ушите й: „Марс иска да ми изпие кръвта… Търси ме цяло подразделение от Гранични войски…“

„Как ме засякоха, запита се с недоумение Ирина. Следена ли съм била, или апартаментът е бил под наблюдение? Нима напразно бях толкова внимателна? Господи, каква съм глупачка!“

— Вече си е тръгнала, капитане.

— Защо е била тук?

Мълчание.

— Липсва ли нещо?

— Само компютърът, капитане.

— Аха, компютърът значи — поклати глава младият мъж и се обърна с гръб към прозореца. — Открийте я! Не го ли сторите, другарят Волков ще се погрижи всички ние да се озовем някъде по китайската граница!

„Не мърдай! КГБ.“

„Колко ли са, запита се Ирина, тръпнеща от ужас. Приличат на мравки, плъзнали върху одеяло за пикник. Трябва да се отърва от одеялото, преди да са ме оглозгали жива.“

Уверила се, че зад прозореца на кухнята няма никого, тя предпазливо започна да се спуска по пожарната стълба. Очакваше всеки миг някой да се разкрещи, а на тротоара да се струпат униформени. Нищо подобно не се случи.

Добра се до земята без инциденти. Тошибата тежеше в лявата й ръка. „Всичко ще е наред, само веднъж да се добера до колата“, въздъхна тя.

Тръгна по улица „Телеграфная“. Имаше чувството, че всички я гледат какво носи.

Започна да вали. Вместо да се насочи направо към колата, Ирина се скри в близкия вход. Застина на място, тикнала куфарчето между краката си, невидима за редките минувачи. Оглеждаше улицата с широко отворени очи. Решетките около луната от кошмарните й сънища сякаш се разтягаха и заплашваха да я обгърнат. Кожата й потръпна от арктическия студ на безкрайната зима, едри парцали сняг падаха от навъсеното небе и покриваха замръзналата тундра на Сибир. Кошмарът оживяваше и се превръщаше в неумолима действителност…

Оглеждаше лицата на минувачите, стараеше се да надникне зад стъклата на преминаващите коли. Всеки можеше да бъде потенциалният враг. „Ето какво става, помисли си тя. Страхувам се от всичко и всички… Това ли е цената на свободата? Нямах ли и друг избор?“

Дъждът се превърна в порой. Усещаше близостта на хората от КГБ, даваше си сметка, че колкото по-дълго се задържа в този район, толкова по-големи стават шансовете да я заловят.

Беше толкова объркана, че нито за миг не й мина през ума да пусне тошибата в близката кофа за боклук. Съзнаваше само едно — нямаше почти никакъв начин да им се изплъзне пеша. Колата беше единственият й шанс за спасение. Ако успее да се добере до нея, ще може да потъне из задните улички, да прави обходни маневри, да заличи следите си…

Вдигна куфарчето, сви глава между раменете си и решително се насочи към мястото, на което беше паркирала.

Придвижвате се бавно. Канализацията в тази част на града отдавна плачеше за ремонт, в резултат тротоарите и уличните платна се бяха превърнали в дълбоки езера.

Задмина няколко възрастни жени, които мъкнеха тежките си пазарски чанти. Улична продавачка с вестник на главата отчаяно подскачаше от крак на крак, дъждът плющеше върху малката й сергия, запълнена с ряпа и изсушени коренчета.

В един момент Ирина изпита чувството, че преследвачите са по петите й. Шмугна се във входа на стара и ниска постройка, обувките й затракаха по износените плочки на занемарения вестибюл. Посмя да извърне глава едва когато се озова край черния вход в задната част на сградата. Зад нея нямаше никой. Изпита огромно облекчение, очите й се насълзиха.

„Хич ме няма по тая част, помисли си мрачно тя. Едва ли ще мога да се изплъзна.“ После изведнъж осъзна факта, че все още е на свобода, при това преследвана не от кого да е, а от самото КГБ. „Може пък да не съм чак толкова некадърна“, набра кураж тя и решително блъсна дървената врата.

Озова се на мръсна и тясна задна уличка. Някой беше забравил да прибере прането си, ленените чаршафи тежко плющяха най главата й, подгизнали от дъжда. Спря на място, за миг изгубила чувство за ориентация. После в дъното на уличката зърна задната стена на „Архангел Гавраил“ и решително се насочи натам.

Почти тичаше, тошибата в ръцете й натежаваше с всеки изминал миг. Предпочиташе да не мисли за нея, искаше й се час по-скоро да скочи в колата и да се измъкне от мрежата на КГБ.

Уличката свърши. Ирина се спря на ъгъла и това я спаси. Черен зил изскочи иззад ъгъла и тръгна в нейна посока. Движеше се далеч по-бавно от нормалното, очевидно хората вътре оглеждаха входовете.

Тя отскочи назад и се прилепи до стената. До слуха й долетя тихото мъркане на мощния мотор. Изведнъж й се прииска да е отново на дванадесет, да се снижи и изчезне в сенките.

Черното торпедо на лимузината бавно се появи на пресечката, измина метър-два и спря. Притисната до стената, Ирина беше сигурна, че онези в колата ще чуят ударите на сърцето й. Стъклата бяха покрити с тъмно фолио, вътрешността на купето тънеше в мрак. „Какво става, запита се със свито сърце тя. Нима ме забелязаха и сега си играят на котка с мишка?“

После зилът бавно потегли. От гърдите на Ирина падна тежка канара, дишането й се възобнови. Очите й проследиха колата до далечната пресечка, където тя плавно зави и изчезна.

Изскочи на улицата и хукна в обратна посока. Много й се искаше да се отбие в църквата, да се отпусне на колене и да прошепне една гореща молитва за безопасността на Валери и Героя, на самата себе си… Но нямаше време. Въпреки това, когато изскочи на улицата, където беше паркирала колата си, тя направи опит да влезе в контакт с Бога…

Закова се на място, потръпваща от напрежение. Улицата беше пуста, колата беше на мястото си. Изведнъж изпита чувството, че тази купчина ламарина съвсем не е убежището, на което се беше надявала. Спомни си, че я беше получила от Марс. Ами ако са я проследили, или — не дай боже, вътре е монтирана електронна апаратура?

Огледа се, сърцето блъскаше като чук в гърдите й. Какво да прави? Трябва да занесе компютъра на Валери, но не би могла да се придвижи с трамвай, нито пеша. Агентите на КГБ положително ще я засекат. От друга страна обаче, в случай че колата се окаже оборудвана с устройство за засичане, тя ще заведе ченгетата направо при Валери…

Времето неумолимо течеше. По гърба й се плъзна студена струйка пот, очите й не изпускаха колата. Стори й се, че от нея се излъчва топло подканяне, единственият фар в мрака на нощта… Усети, че вече е започнала да разсъждава като беглец, от тази мисъл й стана още по-страшно…

Зад гърба й се разнесе тихото съскане на автомобилни гуми, тя си помисли за черния зил и уплашено отскочи към близката ограда. „Е, добре, реши тя. Ще използвам колата, но ще я зарежа далеч преди катедралата. Веднъж да стигна оттатък Кремъл, всичко ще е наред. Последните няколко пресечки ще измина пеша, така ще проверя дали ме следят.“

Хукна към колата, в бързината изпусна ключовете. Наведе се да ги вземе, отвори и с облекчение се отпусна на седалката. Хвърли тошибата на мястото вдясно и побърза да натисне бутона за заключване.

Стартерът изръмжа, моторът запали веднага. От гърдите й излетя въздишка. Предното стъкло беше замъглено и тя го изтри с ръкава си. От къде толкова кондензация, след като току-що влизам в колата, учуди се Ирина. Подобна пара се появява само от дишането…

В същия момент усети леко помръдване зад гърба си. Тежка ръка се стовари върху рамото й, от устата й излетя уплашен вик.

— Стреснах ли те, Ирина? Колко безразсъдно от моя страна…

В огледалцето за обратно виждане бавно изплува познатото лице на кинозвезда, за момент тя беше сигурна, че умира. После сърцето й възобнови ритъма си, гърдите й бяха пронизани от остра болка.

— Марс!

Името му излетя от устата й тихо, като неволна въздишка…