Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Angel Eyes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 1

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-963-3

 

 

Издание:

Ерик Лустбадер. Операция „Бялата звезда“. Книга 2

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Елисавета Павлова

ISBN: 954-800-964-1

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Токио

Тори отново се зае да изследва снимката на Ариел Соларес, изправен усмихнат пред обектива в малкия парк край къщата си в Сан Франциско.

Вниманието й беше насочено към фона, на който бяха запечатани един мъж и някаква двойка зад него. Продължаваше да подозира, че именно те са ключът към загадката. Не беше в състояние да ги идентифицира и това я тревожеше. Обърна снимката и огледа датата, отпечатана по електронен път отгоре — 21 март на текущата година. Дали Ариел не я насочва към нея? Но тази дата не беше свързана с нищо от онова, което се съдържа в секретната папка на „Алеята“, която пазеше архивите за производството и разпространението на японския супер кокаин…

Ръсел и Бърнард Годуин я привлякоха обратно към оперативна работа именно защото Ариел беше открил това ново и страшно оръжие, което японците бяха създали и вече разпространяваха по света. Бърнард очакваше от нея да открие причините, но Тори си даваше сметка, че това е само част от поставената й задача. Защото новият кокаин беше в тясна връзка с нелегалния канал за контрабанда на хафний. Наркотикът напускаше нелегалния цех в liano negro в комбинация с пратка хафний и заминаваше за Япония. Но каква е съдбата на „меката клетка“ от там нататък?

Кой е производителят? Лабораторните изследвания на Деке, направени върху сачмата на Ръсел, недвусмислено сочат, че хафният излиза от Колумбия, опакован в обикновен, „чист“ кокаин. Ако Естильо е прав в твърдението си, че купувач на „меката клетка“ е Хитасура, това означава, че и разкритията на Ариел са точни: кокаинът убиец се произвежда тук, в Япония. Единственият човек, който знае къде и защо, без съмнение е Хитасура.

Тори затвори очи и потъна в „прана“. Дишането й стана дълбоко и равно, пулсът видимо се забави. Трябваше да признае пред себе си, че след като доверието й в Естильо беше разклатено по толкова рязък начин, опасенията й, че Хитасура ще се окаже замесен в производството на „сладоледа“ (така в „Алеята“ нарекоха кокаина убиец), рязко нараснаха. А това означаваше само едно: скъсана е още една брънка на мрежата, която беше градила с цената на огромни усилия и търпение.

Знаеше, че Ръсел очаква от нея да се докопа до Хитасура и да го подложи на разпит. Веднага, още сега. Оправдание за забавянето и беше избухналата война между клановете на Хитасура и Големия Езо, а също и появата на Фукуда…

Част от съзнанието й копнееше да стори именно това: да намери удобния момент, да дръпне настрана Хитасура и да разкрие истината. Но това беше невъзможно не само поради вътрешните й страхове, а и защото железните правила на поведение в Япония напълно изключваха подобен прям, характерен за европейците подход. Тори си даваше сметка, че ще трябва да се въоръжи с търпение и да изчака подходящия миг за разговор с Хитасура.

Ръсел се присъедини към нея малко преди Хитасура да приключи с поредната връзка по мобифона.

— Не е ли време да ми разкажеш нещо повече за смъртната ти вражда с жената убиец Фукуда? — попита той.

— Веднъж се опита да ме убие — отвърна Тори, но той очевидно не остана доволен от краткото обяснение. Ще бъде по-добре да му разкажа всичко, въздъхна в себе си тя. И по-честно… — Помниш ли с какво се занимавах, когато ме раниха?

— Разбира се — кимна Ръсел. — Опитваше се да разкриеш същността на някаква тайна японско-съветска програма, за която липсваше информация дори във висшите ешелони на местната бюрокрация. Честно казано, аз бях убеден, че си губиш времето и напразно харчиш средства на „Алеята“. Но Бърнард беше на друго мнение. Знаеш, че когато става въпрос за руснаците, той се превръща в истински маниак — пронизителните му сини очи опариха лицето й. — Сега съжалявам, че проявих отстъпчивост… Ако бях държал на своето, днес ти щеше да си имаш две здрави бедра…

Тори го гледаше така, сякаш за пръв път го виждаше.

— Много мило от твоя страна — бавно каза тя. — Но на практика с новата протеза (проектирана и изработена именно в Япония) аз мога да правя такива неща, каквито едва ли щяха да са достъпни за мен, ако си бях останала с две здрави бедра, както казваш… Можеш да считаш, че в това отношение дори си ми направил услуга… — на лицето й се появи колеблива усмивка, сякаш не искаше да му позволи да надникне в душата й.

Помълча малко, после добави:

— Между другото, слуховете за съвместен съветско-японски проект наистина се оказаха верни. За съжаление обаче не можах да стигна докрай в проучванията си, тъй като се сблъсках с Фукуда…

— Как се стигна до този сблъсък?

— Появи се един мъж — въздъхна Тори. — Всъщност почти дете… На не повече от двадесет години. Изключителен мъж. Както в професионален, така и в личен аспект… Научих за него от Деке, който го окачестви като „тцукуру-хито“ — „творец“… На уличен жаргон това означава силен и влиятелен човек, когото всички обожават поради наличието на изключителна „хара“ — вътрешна духовна сила.

— Беше ли този младеж якудза?

— Най-странното е, че не беше — въздъхна Тори. — Но поради факта, че е „тцукуру-хито“, съветите му бяха търсени от Якудза, особено по отношение на сложни външнотърговски сделки. По образование този човек беше юрист, специализирал в международното право. Наричаше се Йен Ясувара, но аз останах с впечатлението, че това е просто шеговит псевдоним. Той беше от хората, които иронизират всеки и всичко, открито се подиграват на света, в който си пробиват път с невероятно умение и ловкост…

Искрено ненавиждаше договорите и всички други форми на официално споразумение — една доста странна черта за японец. Още по-силно ненавиждаше начина, по който партньорите му крият истинската си същност под дебелите пластове на притворството — нещо, което е задължително условие за оцеляване в японското общество.

Но целта на Йен не беше оцеляването, а успехът. Той искаше да бъде ярка звезда на небосклона на деловите среди. Това може да ти се стори прекалено поетично, но именно такива бяха собствените му думи. Цитирам ги дословно, за да получиш по-пълна представа за същността му…

Веднъж сподели с мен, че мечтае да направи такава сделка, която ще принуди японските делови среди да зяпнат от изненада и възхищение…

— Като японско-съветското съглашение, така ли?

— Точно така — кимна Тори. — Именно по тази причина се срещнах с него. И знаеш ли какво ми каза по-късно, когато вече започнахме да се опознаваме? „Тази страна се нуждае от един здрав ритник в задника!“ Каза го сериозно, с дълбоко вътрешно убеждение.

— До какъв етап стигна вашето опознаване? — попита Ръсел.

— Не бързай, ще стигнем и до това — отвърна Тори. — Йен работеше в „Будоко асошиейтс“ — една неголяма, но изключително престижна адвокатска кантора. Присъствието му там несъмнено се дължеше на факта, че баща му и основните съдружници в „Будоко“ са били земляци. Всички са родени в едно малко селце на остров Хоншу. Самият Йен получава отлично образование, дипломира се сред отличниците на курса си. Казано с две думи, до постъпването си в „Будоко“ той е образец на преуспяващ младеж в съвременна Япония…

А после, както сам сподели, започнало „подстрекателството“…

— Подстрекателство? — озадачено я изгледа Ръсел. — Това пък какво означава, по дяволите?

— Не съм много сигурна — поклати глава Тори. — Но Йен беше от хората, които искат да минират основите на съвременното японско общество… Както писателят Микио Мишима, който прибягнал до ритуално самоубийство в знак на протест срещу сриването на древните самурайски традиции… Йен ясно виждаше проблемите, скрити зад смайващите икономически постижения на модерна Япония. За него страната тънеше в самодоволство, ненавиждаше богатите си сънародници, които обикалят света и купуват скъпите стоки на компании като „Тифани“, „Картие“ и „Унгаро“, грабят всички недвижими имоти, до които могат да се докопат, строят нови курорти в стил „мини Токио“ на Хаваите, вадят дебели пачки за всичко, което може да се купи с пари. „Японците се превръщат едновременно в тъпите, но технологически богати американци на 50-те и вмирисаните на петрол арабски шейхове на 70-те, каза ми веднъж той. Днес ние с нищо не се отличаваме от дебеловратите бакали на всяка световна култура. Прогресът ни превърна в боклук…“

— Исусе, каква е философията на този международен юрист? — учуди се Ръсел.

— Започва да ти става интересно, нали? — погледна го Тори. — Но това е само част от същността на Йен. Другата не можеш да усетиш… Във физическо отношение той беше буквално царствена натура. До първата ми среща с него аз нямах никаква представа за това…

Организирах я по правилата — уж случайно, по време на един уикенд в Киото. Научих урока си добре и се сблъсках с него във влака — стрела…

Поведението му беше очарователно. Умееше да разговаря. Стремеше се към диалог, а не към обичайния монолог на човек, с когото току-що си се запознал…

Сподели, че пътува за Кокедера, където се намира прочутият храм „Мъх“, получил името си от 40-те различни вида мъхове, които виреят в просторната му градина. Човек трябва да види това място с очите си, за да усети величественото му спокойствие: фината мъгла над езерото, слънчевите лъчи, процеждащи се между клоните на вековни кедри и черни ели, хвърлящи странно разсеяна светлина над изумрудените мъхове. Това място е не само величествено, но и свято… В Кокедера човек не усеща хода на времето, запленен от величието на храма…

Не претендирам, че давам точно описание на картината, но подозирам, че именно величието на това необикновено място ме накара да приема света на Йен без никакво колебание. У него нямаше нищо момчешко, освен външният вид, разбираш ли? Дори липсата на бръчки по лицето му се превръщаше в странно потвърждение на философските му възгледи.

На това място и в онзи миг Йен изглеждаше съвършен — съвсем като градината с мъхове, духът му се сливаше с величието на храма. Нищо не можеше да му устои…

— Тори…

— Не ми казвай, че никога не си изпитвал подобно нещо, Ръс — въздъхна Тори. — Нима не си срещал жена, която ти се е струвала безкрайно съблазнителна?

— Никога по време на работа.

Тори механично си помисли за Ариел и наследството, което й беше поверил той.

— Искаш да кажеш, докато местиш бумагите по бюрото си, нали? Е, това не може да ме учуди…

— Много благодаря!

— Извинявай — рече тя. — Не заслужаваш подобно отношение. Но старият Ръсел Слейд — онзи, когото познавах, беше доста самодоволен тип, нали? Който винаги бе прав и се мислеше за съвършен…

— Господи, чак пък съвършен…

— Това обаче беше маска, нали?

— Маска? — погледна я учудено той. — Имам чувството, че говориш за някой друг Ръсел Слейд.

— В известна степен си прав — замислено промълви тя.

— Имам и друго чувство — продължи Ръсел. — Че този, за когото говориш, умря в Картечния град. Там, сред червеникавата прах на арената…

— Да — кимна Тори и го погледна в очите. — Нямаш представа колко бях изненадана при онзи инцидент в апартамента на Круз… Дори за миг не допусках, че ще рискуваш да влезеш в играта и да го заблудиш, че си някакъв гений в разкриването на шпиони… — Ръсел се разсмя, а тя се присъедини към него. За пръв път си даде сметка колко й е приятно в компанията му. — После дойде ред на джунглата и битката на арената. Бях убедена, че ще се скапеш — нали затова принудих Бърнард да те включи в екипа? Исках да те унижа…

Сините му очи потъмняха.

— Точно както те унижих аз, когато те изхвърлих от „Алеята“ — промълви той. — По съвсем егоистични причини…

— Не мога да се отърва от чувството, че Бърнард нарочно ни противопоставя — промълви Тори, спомнила си разказа на Естильо за братята близнаци. Не, тук нещата са различни. Бърнард едва ли желае някой да пострада, но приликата е доста силна…

Ръсел остана замислен. Понечи да каже нещо, после се отказа и леко поклати глава:

— Колко странни са житейските ситуации… Никога не си готов за изненадите, които те чакат зад ъгъла. Независимо колко си стриктен и организиран…

— Точно това се случи с мен, след като се запознах с Йен — кимна Тори. Изчака някаква забележка от негова страна, не я получи и продължи: — Прекарахме един фантастичен следобед, после се разделихме… Но аз не бях забравила защо ми трябваше контакт с него и го проследих…

Мръкваше се, наближаваше време за вечеря. Последвах го до един ресторант в Киото. Там го очакваше…

— Нека отгатна — вдигна глава Ръсел. — Очаквала го е Фукуда!

— Точно така — кимна Тори. — Те бяха любовници.

— Исусе!

— Да. Аз се оттеглих, тъй като вече разбрах причините за посещението му в Киото… Той просто беше дошъл на среща с приятелката си…

Събрах известно количество информация за Фукуда и започна да ме обзема тревога. Колкото повече неща научавах за нея, толкова по-лоша ми се струваше ситуацията. Познавах Йен достатъчно, за да не искам да го изпусна. Бях сигурна, че ако някакъв съветско-японски договор действително съществува, неговите клаузи са изработени от Йен. Но как да се отърва от Фукуда?

Върнах се в Токио и измислих нов номер — да се появя пред него в ролята на клиент… Нали помниш, че ти поисках фалшива фирмена регистрация?

— Как да не помня! — въздъхна Ръсел. — Заради тези документи отделът работи дори на Четвърти юли!

— Опитах се да поддържам с него чисто делови отношения, но той беше на друго мнение — продължи Тори. — Призна си за Фукуда, но твърдеше, че тази връзка е без значение. Искаше мен и нищо не можеше да го спре…

— Чувствителен тип!

— Най-странното е, че наистина беше чувствителен — кимна Тори. — По особен, бих казала селективен начин… Приличаше на прожектор. Всичко под лъчите му трябваше да бъде безупречно. Докато тези лъчи не се насочат в друга посока, разбира се… Тогава обектът затъва в непрогледен мрак…

— Като Фукуда…

Тори кимна с тава.

— Йен твърдеше, че отношенията им вървят към своя край. Поне за него. Призна, че му е интересно да си играе с огъня, бяга едва когато стане прекалено напечено… Може би по този начин искаше да намекне какво ме очаква в бъдеще…

— Или по-точно — че бъдеще не може да има — вметна Ръсел.

— Почти — призна тя. — Според мен искаше да каже, че бъдеще може да има само ако той пожелае това…

— Прекрасно!

— Типично мъжко поведение, нали?

— Не започвай пак, Тори — изгледа я продължително той. — Повечето жени също имат някакъв мозък в главата си…

— Безпокоят ме мислите в този мозък — въздъхна тя, после сви рамене. — Както и да е… Беше ми ясно, че Йен иска да започнем от там, докъдето бяхме стигнали онзи следобед в Кокедера. Аз, от своя страна, направих всичко възможно да го разубедя.

— Как иначе!

— Добре… Признавам, че част от мен искаше да бъде с него. Никога не съм твърдяла, че съм светица. Какво бих спечелила от подобно поведение? Аз съм обикновен човек…

— От тази изповед трябва да разбирам, че си позволила на нещата да се задълбочат, така ли?

Тори се замисли, после леко кимна с глава:

— Донякъде…

— Би трябвало да проявиш повече разум…

В забележката му нямаше гняв и Тори изпита чувство на благодарност.

— Нещата наистина се задълбочиха — продължи тя. — Но изцяло под моя диктовка. Аз държах да не ни виждат заедно на обществени места, при никакви обстоятелства да не посещавам дома му. Получи се, поне за известно време… Продължавах да се придържам към ролята на делова жена. Надявах се, че на даден етап той ще забележи интереса ми към неконвенционалните сделки в големи, международни мащаби…

Не се получи. Избухна войната за преразпределение на териториите между Хитасура и Големия Езо, Фукуда прекъсна преговорите за голяма оръжейна доставка, които водеше в Киото, и се върна в Токио.

Само двадесет и четири часа по-късно тя вече знаеше, че Йен се среща с друга жена. След още четиридесет и осем бях разкрита…

— Доста ефективно е действала — отбеляза Ръсел.

— Това е нищо — поклати глава Тори. — Започна да ме следи. Имаше повече контакти от мен, беше упорита до маниакалност… Когато получих предупреждението на Деке, вече беше късно. Фукуда се беше лепнала за мен и нямаше начин да се измъкна…

— Какво стана после? — от изражението на лицето му личеше, че е напълно погълнат от историята, която наподобяваше смъртоносен танц.

Тори му описа сблъсъка в тунелите на метрото.

— Когато видя, че експлозивът раздробява бедрото ми, Фукуда вече беше сигурна в победата. Дочула грохота на приближаващия се влак, тя ме остави на релсите…

— Глупаво от нейна страна.

— Да, така излезе. Защото Хитасура изпревари влака.

— Допуснала е сериозна грешка — поклати глава Ръсел.

Тори се усмихна на изражението на лицето му, макар че когато става въпрос за Фукуда, нещата никога не изглеждат смешни.

— По дяволите! — въздъхна той. — Защо не ми разказа всичко това в рапорта си?

— Нямаше да му обърнеш внимание — отвърна Тори. — На онзи етап ти не се интересуваше от моите възгледи и умозаключения…

— Защо не остави друг да прецени от какво се интересувам и от какво не?

— Защото това е истината.

— Трябваше да изпълняваш заповеди и нищо повече! — отсече Ръсел. — Тук истината няма нищо общо!

„Прав е, разбира се, въздъхна в себе си Тори. Но проклета да бъда, ако му доставя удоволствието да чуе някакво извинение от устата ми!“

 

 

— Хитасура идва! — прошепна Големия Езо в ухото на Фукуда.

— Виждам автомобила — потвърди тя в иглата микрофон, която беше скрита в забрадката й.

— Къде си?

— В „Кинжито“ — отвърна тя, вътрешно смаяна от качествата на новата фиброоптична връзка. Гласът на Големия Езо звучеше така, сякаш беше на сантиметри от ухото й, а не на разстояние от няколко километра.

— Добре — прошепна гласът. — Всичко е готово, чакаме сигнала ти…

— Разбрано — отвърна Фукуда и пристъпи зад остъклената врата на сградата, тъй като микробусът се насочи право към нея.

— Хитасура си има съюзник — предупреди я Езо.

— От гласа ти разбирам, че го познавам — отвърна Фукуда.

— Да, казва се Тори Нън.

От устата на Фукуда излетя едва доловима въздишка, изпълнена с мрачна заплаха.

— В такъв случай не бързай да пускаш Кои — процеди тя. — Искам своя шанс!

— Последният ти шанс… — подхвърли Големия Езо.

— Не моят, а на Тори!

 

 

— Пристигнахме — каза Хитасура.

— Къде? — попита Ръсел.

Микробусът спря до тротоара и Хитасура им направи знак да напуснат мебелираната кабина. Ръката му неопределено се вдигна нагоре. Оказа се, че са паркирали пред модерна сграда във формата на пирамида. Предната й част беше покрита изцяло със зеленикави стъкла в никелирани рамки. По това време на денонощието вътре беше тъмно и сградата се беше превърнала в огромно огледало, отразяващо панорамата на градския център с високите кули на небостъргачите и ярките реклами…

— Това е музеят „Камбата“ — поясни Хитасура. — Но по очевидни причини всички го наричат „Кинжито“ — „пирамидата“… — тръгна към сградата и подхвърли: — Построиха го, докато те нямаше, Тори… Вътре има страхотна колекция на стари оръжия… — очите му се спряха върху табелката на вратата. — Понеделник, значи е затворено за посетители…

— Тук Фукуда е била засечена за последен път, така ли? — попита Ръсел.

— Тя все още е тук — отвърна Хитасура.

— Което означава, че има основателни причини — подхвърли Тори.

Хитасура кимна с глава:

— Ти си експерт по нейните действия.

— Възможно ли е вече да знае, че сме по следите й? — попита Ръсел.

Тори отправи въпросителен поглед към Хитасура, който сви рамене, от устата й се откъсна лека въздишка:

— Може би, но това вече няма значение — тръсна глава и се насочи към стъпалата от масивен гранит. — Да вървим да я пипнем!

Ръсел протегна ръка и рязко я извърна към себе си:

— Грешиш, Тори! Има значение, при това огромно! Ако тя знае за акцията, положително се е подготвила да ни посрещне! А това означава, че ние трябва да променим тактиката си.

— Добре — съгласи се Тори. — Но в каква посока?

— Първо, бих искал в операцията да участват повече хора…

— Не става — поклати глава Тори. — Не трябва да вдигаме шум. Докараме ли тук хората на Хитасура, с положителност ще докараме и полицията…

Ръсел се замисли, очите му изпитателно пробягаха по лицето на Тори. После се наведе към ухото и й прошепна:

— Не обичам да се забърквам във вендети… От която и гледна точка да ги погледнеш, те си остават нещо нездравословно…

— Разбирам — кимна Тори, после чертите й видимо се смекчиха. — Ръс, някога да си изпитвал чувството, че нещо те сърби, а не можеш да се почешеш? Как би постъпил, ако изведнъж ти се удаде възможност да го сториш, при това до насита?

Ръката му пусна рамото й.

— Добре… Но знай, че съм на крачка зад теб и ще те защитавам с всички възможни средства!

Тори го дари с топла усмивка, после тримата се насочиха към стълбите. Входната врата беше затворена, но незаключена. Ръсел огледа ключалката, но не видя следи от насилие. Дали Фукуда се е справила с нея с помощта на инструменти, или просто притежава ключ?

Скрито провери арсенала си: колт 32-ри калибър, нож с дръжка от титан в ботуша, метална примка с дървени дръжки. Всичко си беше на мястото, но безпокойството в душата му нарастваше. Имаше чувството, че тази Фукуда не е човек, а някакъв призрак. Ясно усещаше страха, който се излъчваше от напрегнатите фигури на Хитасура и Тори, тревогата му се увеличи.

Промъквайки се внимателно във вътрешността на „Кинжито“, Тори си спомни за съветите на Сун Тцу. „Когато нямаш възможност да избереш мястото на сражението, опитай се поне да избереш времето“, пишеше той. „Дали ще имам подобна възможност, запита се тя. Едва ли, ако Фукуда наистина е предупредена за акцията…“

Придвижваха се през огромния вестибюл, превърнат в основна галерия на музея. Високо над главите им, на нивото на третия етаж, висяха правоъгълни късове опушено стъкло. Разположени с умение, те създаваха футуристичната илюзия, че са древни бойни знамена, съхранени в средновековен замък…

Покрай стените имаше дълга редица остъклени шкафове, които съхраняваха различни типове бойно облекло. Най-старите брони датираха от X век, най-съвременните — от началото на XIX.

Вървяха мълчаливо сред тези вълнуващи, но и малко мрачни експонати, напомнящи за миналото на Япония. По един особен начин в тях се преплитаха история и митология, които оказваха силно въздействие на посетителя.

Тори, Хитасура и Ръсел напредваха внимателно, напрегнали всичките си сетива. Първа долови звука Тори. Беше нещо, което напомня свиренето на вятъра във върховете на високи борове. Закова се на място и направи знак на останалите. Звукът се усили и постепенно прерасна в гърлено ръмжене. Сякаш в сенките около тях дебнеше раздразнен лъв, усетил плячката…

— Какво е това, в името на бога? — попита шепнешком Ръсел, усетил как косъмчетата на врата му настръхват.

— Тя е наблизо — отвърна едва чуто Хитасура.

— „Йо-ибуки“ — поясни Тори. — Един от двата особени начина на дишане при карате. „Йо-ибуки“ се използва преди нападение…

— Никога не съм чувал за подобно нещо по време на курсовете във Вирджиния — поклати глава Ръсел.

— Естествено, че не си — кимна Тори, без да отделя очи от далечния ъгъл на залата. — Нали затова си тук и изпълняваш истинска бойна задача?

Светлината беше зеленикава, по-светла или по-тъмна — според ъглите на пречупване от зелените стъкла. Ефектът беше някак спектрален, особено ако човек се вгледа в древните доспехи зад витрините. Желязото беше ковано по различен начин и имаше различен състав. Именно до орнаментите върху всяка броня са се различавали самураите, те са били нещо като фирмен знак на отделните кланове.

Тори насочи вниманието си към бронята на императрица Жинго, известна с прозвището „Червената връзка“ заради алените ширити, които свързваха отделните части на бронята.

Главата леко помръдна, маската от потъмняла кожа под високия рогат шлем се завъртя в тяхна посока. Бронята на императрица Жинго с грохот напусна пиедестала си, „йо-ибуки“ се превърна в зловещ рев, отекнал сред тишината на залата.

Ръсел зае приведена стойка, в ръцете му блесна дулото на колта.

— Не! — изкрещя Тори, но той не я чу или не си направи труда да възприеме предупреждението й. Очевидно имаше свои идеи за предпазването и от поредния кървав двубой с Фукуда. Пръстът му натисна спусъка.

Миг преди блясъка на ослепителната светкавица, изпълнила огромното помещение с призрачна светлина, Тори успя да зърне как куршумът откъсва част от императорската броня.

Взривната вълна ги повдигна във въздуха. Тори изпита чувството, че гърдите й се огъват под удара на гигантски юмрук. Грохотът на експлозията изпъна тъпанчетата й до болка, миг по-късно ги изпълни с пронизителен писък.

Фукуда беше всепризнат майстор на портативните експлозиви. Тори със съжаление си помисли, че Ръсел очевидно не е извлякъл поука от това, което му беше разказала.

Борейки се да запази равновесие, тя механично отчете, че Фукуда не би проявила неблагоразумието да ги атакува фронтално. Изборът на древната броня й разкри голяма част от тактиката на противника. Очевидно Фукуда е получила предварителна информация за придвижването им — факт, който недвусмислено говореше за изключителните й връзки в подземния свят на Токио. Дори само защото Тори и Ръсел бяха взели всички предпазни мерки да запазят в тайна пристигането си в този град. Но жената якудза ги беше разкрила навреме и съответно беше избрала бойното поле — огромната сграда, наречена „Кинжито“… Това беше предупреждение, че всички действия на тримата трябва да бъдат безкрайно внимателни.

Колко ли още изненади им е приготвила Фукуда? Тори я познаваше достатъчно, за да си дава сметка, че им предстои да се сблъскат с още много неприятности. Единствената слабост на Фукуда беше нежеланието й да влиза в пряка конфронтация и винаги предпочиташе капаните. Тори знаеше това и възнамеряваше да го използва.

Претърколи се по корем, до слуха й достигна сподавено стенание.

— Ръс?

Надигна се на колене, ръцете й разтърсиха тялото на партньора й.

— Добре ли си?

Той кимна, но очите му бяха замаяни.

Погледът й пробяга наоколо, но Хитасура не се виждаше никакъв. „Господи, какво стана с него?“

Изправи се на крака, Ръсел бавно стори същото.

— Глупаво… — промърмори той.

— Какво?

— Чувствам се глупаво, когато заемам положение за бой, а не виждам противника…

— Много смешно, няма що!

Предприеха кратко претърсване на своята част от залата, но от Хитасура нямаше следа. Ръсел я стрелна с поглед.

— Недей — примоли се полугласно тя. — Няма да повярвам, че и той ме е предал!

— Дано да си права — въздъхна Ръсел. — Но по всичко личи, че именно той ни вкара в този капан…

Внимателно тръгнаха напред, към вътрешността на полутъмната зала. Скоро стигнаха до широк коридор, който беше значително по-слабо осветен. Ръсел извади джобно фенерче и мълчаливо го тикна в ръката на Тори. Тя натисна копчето, яркият лъч описа полукръг по стените и моментално угасна. Двамата се заковаха на място.

Пред очите им за миг проблесна тънка метална жица, пресичаща коридора напречно. Тори докосна рамото на Ръсел и протегна ръка. Всичко беше ясно — жицата беше на височина около метър, острите й ръбове несъмнено биха се впили в плътта на неканения посетител, колкото и внимателно да напредва той.

Тори се отпусна на колене, после легна по гръб. Ръсел стори същото. Насочила фенерчето нагоре, тя внимателно тръгна напред. Но точно когато беше изминала половината разстояние, нещо започна да притиска раменете й. Главата й се оказа стегната в невидима преграда, по лицето й изби пот.

— Ръс! — просъска тя. — Попаднах в капан! Ела насам!

Той понечи да се изравни с нея, но тя го спря с гърлено ръмжене.

— Върху мен! — прошепна. — Преградата опира в раменете ми.

Ръсел се подчини.

Тори почувства приятната топлина на тялото му, вдигна глава и попита:

— Какво виждаш?

— Още една жица — тихо отвърна той. — Била е предназначена за глезените ни…

— Или да спре всеки, който е успял да види първата…

— Какво да правим? — попита Ръсел. — Няма да е трудно да те издърпам обратно…

— Не! — промълви Тори. — Усещам натиск върху раменете си, а това означава, че тази жица е свързана с някакъв детонатор.

— Добре, тогава продължаваме напред — кимна Ръсел, плъзна се по тялото на Тори и успя да се промъкне под жицата. Обърна се и протегна ръка.

— Не я пипай с пръсти! — предупреди го Тори. — Ще те пореже!

— Ясно.

Ръсел се извъртя по корем, извади ножа си и го пъхна между жицата и раменете на Тори. Внимателно я придърпа към себе си, оказвайки горе-долу същия натиск, който беше оказала тя.

— Хайде, тръгвай…

Тори се отдръпна, натискът на жицата се прехвърли върху острието на ножа. Затаил дъх, той уравновеси натиска на пръстите си, през това време Тори успя да пропълзи до него.

— Ще мина зад теб — прошепна в ухото му тя. — А ти ще пуснеш жицата само когато ти дам знак…

— Какво?

— Спокойно, имай ми доверие.

Ръсел затвори очи. По лицето му плъзнаха струйки пот, ръцете му затрепериха от напрежение.

След секунда усети ръцете на Тори върху глезените си.

— Ще броя до три — прошепна тя. — Готов ли си?

— Да.

— Едно, две, три… Сега!

Ръсел отправи безмълвна молитва до Бога и отдръпна ножа от жицата. В същия миг усети как Тори рязко го дърпа.

Нещо свирна пред лицето му, разнесе се тих пукот. Тори насочи фенерчето към стената вдясно и двамата едновременно видяха ръбовете на „шурикен“ — стоманена топка с остри като бръснач краища, от които капеше някаква неизвестна субстанция.

— Тая мадама наистина си я бива! — въздъхна Ръсел и вдигна ръка да избърше потта от лицето си.

— Още нищо не си видял — мрачно промърмори Тори.

— Дяволско изчадие! — изръмжа Ръсел. — Нищо чудно, че Хитасура се спаси. Ще си имаме доста неприятности…

— Карма — сви рамене Тори. — Вероятно съм била голяма грешница в предишния си живот, след като боговете ми изпращат такъв опасен враг…

— Време за покаяние! — саркастично промълви Ръсел.

Тори пропълзя до него, очите й блестяха.

— Мисля, че ти трябва да останеш тук! — решително рече тя. — Нататък ще се оправям сама, всичко ще се реши между мен и Фукуда.

— Да, бе, как не!

— Ръс! Опитай само за момент да се освободиш от мъжкото самолюбие. Няма смисъл да…

— Я стига! — прекъсна я той. — Как, по дяволите, щеше да се справиш с тези жици, ако не бях аз?

— Щях да намеря начин…

— Вече ти казах мнението си за вендетите, Тори! — сграбчи я за раменете той. — Те имат гадното свойство да ядат живи хора! Всички, без изключение!

— Все пак аз познавам Фукуда, а ти — не — тръсна глава Тори. — Страхувам се, че трудностите едва започват…

— Продължавай — въздъхна Ръсел и сложи глава на бедрото й. Сякаш отново се върнаха там, в далечната Градина на Диана… — Разбирам, че изгаряш от желание да си отмъстиш за всичко, което ти е причинила тази жена.

— Благодаря — усмихна се Тори, целуна го по устните и бързо се стопи в мрака.

Останал сам, Ръсел се огледа, после тръсна глава:

— Глупости! Ще ти пазя задника, независимо дали го искаш, или не!

Тори се отдалечи от Ръсел, свали обувките си и ги превърза през кръста. После бързо тръгна по коридора с мраморни плочи. Придвижваше се леко, сякаш летеше над пода. Това се дължеше на начина, по който стъпваше — само върху външната част на ходилото, без да отпуска цялата тежест на тялото си. Така тичат някои четирикраки, притежаващи способността да преразпределят тежестта си равномерно върху всички крака, а в определен момент се намират изцяло във въздуха.

Скоро стигна дъното на коридора и спря пред редицата асансьори. Всички до един бяха изключени, пътят нагоре се осигуряваше единствено от вита мраморна стълба. Тори предпазливо потегли нагоре, опряла гръб в стената. Правеше отчаяни опити да прозре плановете на Фукуда, за да може да я неутрализира.

Изкачи няколко стъпала и рязко спря. Стъпалата й усетиха някаква грапавина по идеално гладките мраморни плочи. Вдигна очи към стената. Между плочките стърчаха острите ръбове на още един „шурикен“, майсторски прикрепен в извивката на стълбището. Фукуда си беше направила труда да избърше ситните късчета мазилка от стълбите, но босите ходила на Тори все пак усетиха разликата. Протегна ръка и издърпа оръжието, внимавайки да не докосва намазаните с отрова ръбове. После продължи нагоре, но този път вървеше точно в средата на стълбището.

Малко преди главата й да се изравни с нивото на горната галерия, някакво черно кълбо с неясни очертания се стрелна към гърдите й. Ударът беше тежък, тялото й политна назад и падна на междинната площадка.

Остри зъби се забиха в рамото й, горещ зловонен дъх опари лицето й. Положението на Тори беше много неизгодно, тъй като се озова притисната в ъгъла, без възможност за маневри.

Срещна кървясалите очи на куче от породата „акита“ и веднага разбра, че има работа с един добре обучен пазач. Нападението му беше абсолютно безшумно, но достатъчно внезапно, за да я повали. Тори си даде ясна сметка, че ако не съумее да го парира в близките няколко секунди, острите зъби неизбежно ще докопат гърлото й.

Преодоляла острата болка, тя тикна рамото си напред, позволявайки на песа да я захапе още по-надълбоко. Това обаче, осигури на ръката й достатъчно свобода на действие. „Шурикенът“ с отровните остриета мрачно проблесна и се заби дълбоко в корема на звяра. Лапите бясно задраскаха, но в ноктите им липсваше предишната сила.

Тори отхвърли омекналото тяло от себе си и бавно се изправи. Галерията на втория етаж тънеше в сънна тишина. После изостреният й слух долови лек звън, сякаш някой беше докоснал невидими струни. Главата й се завъртя, очите й пробягаха по редицата асансьорни врати. В една от тях забеляза нещо странно и предпазливо пристъпи напред. Оказа се, че вратата е полуотворена, но кабината я нямаше. Металическият звън идваше от тъмната дупка на шахтата, сред която проблясваше дебело стоманено въже. Тори предпазливо надникна надолу и успя да зърне неясната фигура на Фукуда, която вече подминаваше партера и продължаваше да се свлича надолу. Колебанието й продължи само секунда, после хвана въжето и уви крака около него. Спускането не беше лесно. Въжето беше намазано с дебел пласт грес, за задържане й бяха необходими всички мускули.

Изравнила се с партерния етаж, тя установи движението на спомагателното въже край стената на шахтата. Железните блокчета на контра тежестта се стрелнаха нагоре и нещата станаха безпощадно ясни — Фукуда беше повикала кабината.

Увиснала между приземния етаж и сутерена, Тори вдигна глава. Кабината стремително се носеше надолу, кабелът в ръцете й започна да вибрира.

Нямаше бог знае какъв избор, краката й механично се отделиха от дебелото въже. Използвайки само ръцете си, тя стремително се спусна надолу.

Ако не беше дебелият пласт грес, дланите й положително щяха да се разранят чак до костта. Усетила как топлината в тях рязко се увеличава, тя вдигна глава да провери разстоянието между себе си и кабината. Мигът обаче се оказа неподходящ. Тялото й подмина вратата на мазето и продължи надолу, към дъното на шахтата. Очите й светкавично опипаха затворената отвсякъде бетонна дупка, косата й се разроши от топлия въздух, който тласкаше пред себе си тежката кабина. Какво ми остава, Господи, отчаяно се запита тя и пусна въжето.

Прелетя около пет метра, свита на кълбо. Падна на изцапания с машинно масло бетон странично и светкавично се претърколи към плитката ниша зад водещите колела на системата. Зад гърба й се разнесе тежък тътен и кабината легна на мястото си. Зад нишата се виждаше тесен бетонен коридор, осветен от голи крушки. Някъде в далечината отекваха стъпки. Тори се плъзна натам и едва сега видя, че под приземието на сградата има още едно ниво, очевидно недовършен подземен гараж. По стените бяха изписани с тебешир инструкции за довършителните работи на водопроводчици и електротехници.

Наведе се, развърза връзките на обувките от кръста си и започна да се обува. Подът на помещението беше задръстен със строителни отпадъци, от дълбоки дупки в бетона стърчаха снопове кабели.

Започна да се придвижва напред, като старателно заобикаляше дупките. Скоро стигна до далечния край на „кинжито“, където имаше жълто-червена бариера. Зад нея се виждаше огромно колело с гаражни клетки, което след пускането на съответната монета автоматически се завърта и предлага достъп до колата на клиента.

Обърна се и тръгна назад. От Фукуда нямаше следа. Огледа внимателно цялата покрита площ, после се върна при металната въртележка и започна да се катери по стоманената конструкция. Отвъд огромните зеленикави стъкла се появи величествената панорама на Токио, сякаш нарисувана от гениален художник и вкарана в кристална топка.

Тори непрекъснато се оглеждаше, но Фукуда не се виждаше никъде. Инстинктивно почувствала, че не бива да се задържа на едно място, тя започна да се мести от клетка на клетка. Не беше трудно, тъй като металната конструкция предлагаше множество удобства за подобен вид упражнения.

„За да победи врага, човек не трябва да разкрива своите позиции“, пишеше Сун Тцу.

„Явно Фукуда добре е усвоила този урок, рече си Тори. Поне засега. Върти ме в кръг, нагоре и надолу… Защо?“ Очите й се насочиха надолу, през сложната метална конструкция на многоетажната въртележка, към подземието на пирамидалната конструкция…

Бум! Главата й рязко се завъртя по посока на звука, очите й за миг уловиха ухиленото лице на Фукуда в централната част на въртележката — там, където се намираше машинното отделение. После вниманието й беше привлечено от някаква черна топка, която се носеше право срещу нея, от задната й част се точеше огнена диря. Светкавично прецени, че това по всяка вероятност е едно от хитроумните изобретения на японката, което с положителност ще експлодира в клетката.

Нямаше време да се изкачва нагоре, затова Тори се приведе напред и скочи в клетката на долното ниво. Но конструкцията се завъртя и тя отново се оказа лице в лице с Фукуда.

Бум! Сферата над главата й избухна в ярки пламъци, но към лицето й вече летеше друга.

Нов скок, едно ниво по-долу.

Бум! Втората сфера се взриви, тялото й полетя още надолу. Изведнъж разбра как се е чувствал Сизиф, когато камъните са се търкаляли обратно от върха на планината…

Тялото й рязко промени движението си и се насочи към един от огромните стъклени панели. Поредната експлозия опърли лицето й, краката й се свиха към корема, после рязко се стрелнаха напред. Стъклото се пръсна, ръцете й механично посегнаха към металната рамка. Остри късове се забиха в дланите й, но тя увисна на рамката, успяла да неутрализира инерцията на скока. Рукна кръв и започна да се стича по китките й. Зъбите й проскърцаха от болка.

Озова се сама в нощта, увиснала в горния край на пирамидата „Кинжито“. Лек ветрец разхлади пламналите й бузи, пред очите й блесна панорамата на Токио, този път жива и реална, запълнена с обичайните шумове на големия град.

Въпреки болката, в душата й се промъкна облекчение. Все пак успя да се отърве от планината на Сизиф, към която я беше тласнала Фукуда.

Не погледна надолу, не искаше да знае колко високо се намира, на какво разстояние е тротоарът под краката й. Едновременно с това усети нарастващия натиск върху раменните си стави и съзна, че трябва да действа бързо.

Краката й предпазливо потърсиха някаква опора, но откриха само гладката повърхност на стъкления панел. Значи трябва да се набера нагоре, съобрази тя. Да направи упражнението, което в гимнастиката наричат „коремно“, и да прехвърли тялото си над рамката на перваза. Дишаше тежко, слепоочията й пулсираха, пот се стичаше по лицето й.

Наложи си да остане неподвижна още няколко секунди и потъна в „прана“ Усетила как дишането й се успокоява и мускулите отново възвръщат своята гъвкавост, тя залюля долната част на тялото си и с лекота го прехвърли над рамката. С крайчеца на окото си видя, че металната въртележка с клетките за паркиране е неподвижна, плановете й се промениха още във въздуха. Използвайки инерцията, тялото й продължи движението си в обратна посока, към дупката в стъкления панел, пръстите й се разтвориха.

Приземи се успешно в най-горната клетка на въртележката и без да губи нито секунда се насочи към централната част на конструкцията — там, където допреди малко беше Фукуда. Натисна бутона за включване на машината и се прехвърли в една от клетките, които вървяха надолу.

Извади „шурикена“, с който, беше убила кучето пазач, после накъса блузата си на ивици и уви разранените си длани с тях. Очите й попаднаха на малка рана, разцепила безименния пръст на дясната й ръка. Тя беше доста по-различна от другите — подута и е потъмнели краища. Направи опит да размърда пръста и установи, че това почти не й се удава. Натисна раната, но не усети никаква болка.

Очите й се насочиха надолу, към бетонния под на недовършения гараж. Там, изправен в основата на металната въртележка, стоеше Ръсел.

— Тори! — извика дрезгаво той.

— Скачай! — напрегнато отвърна тя, видяла как клетката се изравнява с пода.

— Какво, по дяволите…

— Скачай, мътните да те вземат!

Ръсел се подчини и миг по-късно се озова на решетъчния под на клетката. Движението на въртележката продължи, бетонната плоча остана над тях. Тори вече знаеше къде ще ги отведе тя — в подземните галерии на токийското метро.

Напуснаха клетката на най-долното ниво, миг преди въртележката да я насочи отново нагоре. „Ето каква изненада ми е приготвила Фукуда, мрачно си помисли Тори. Да ме подмами тук, на мястото, където преди години се разминах със смъртта… И да довърши започнатото…“

— Какво е станало с теб, по дяволите? — разтревожено попита Ръсел и взе бинтованите й длани в ръцете си.

— Опитах се да летя като птичките, ама май не се получи — шеговито отвърна тя. Едновременно с това обаче в съзнанието й с безпощадна яснота се възстанови картината на битката с кучето пазач. Спомни си, че в момента, в който заби „шурикена“ в корема на звяра, ръката й беше обляна в кръв и вероятно се е плъзнала по някое от остриетата на оръжието. Това обясняваше раната на безименния пръст и нарастващата безчувственост…

— Фукуда е тук, долу — каза Ръсел. — Видях я да се вози на тая странна машина…

— Зная накъде се е запътила — кимна Тори и пое по един от тунелите. — Към мястото, на което ме заряза при последния ни контакт…

— Върху релсите на метрото? — огледа се Ръсел. — Но тези тунели тук очевидно не са в експлоатация! — в същия миг до ушите им достигна глух тътен, бетонните стени започнаха да вибрират. — Едно ниво по-долу? — озадачено я погледна Ръсел. — Под нас?

Тори само кимна с глава.

— Но това е лудост!

— Предупредих те да се държиш настрана, нали?

— Но тук нещата стават лични! — изрази протеста си той. — И нямат нищо общо с нашето разследване…

— Имат и още как! — повиши тон Тори. — Фукуда няма да ме остави на мира, докато знае, че съм в Токио. Нима си въобразяваш, че в подобна обстановка ще можем да провеждаме някакво разследване? — очите й станаха почти черни, сякаш бяха попили мрака на изоставените галерии. — Само едно ще ти кажа… — мрачно добави тя. — Едната от нас ще умре тук! Карма!

— Майната й на кармата! — ядно тръсна глава Ръсел. — Тази глупост съществува единствено в твоята глава!

— Така ли мислиш? — погледнато Тори. — Вече ти казах, че тук човек не може да оцелее, ако не разтвори душата си… И се надявах да ме разбереш!

— Мога да те фрасна по главата, да те метна на рамо и да те изнеса от тук! — предупредително изръмжа той.

— Хайде де, защо не го направиш?

— Помисли малко, Тори! — смени тона Ръсел. — Реагираш емоционално, точно според очакванията на Фукуда!

— Не ми пречи, Ръс — въздъхна тя. — Няма да отстъпя.

Ръсел замръзна на място. Душата му кипеше от гняв, но той бавно осъзна, че това всъщност е страх. Вледеняващ страх за съдбата на тази жена, който буквално го парализираше. „Само едно ще ти кажа… Едната от нас ще умре тук!“

— Добре — кимна с тежка въздишка той. — Значи карма!

„След като си решила, че тук ще бъде последният сблъсък между теб и Фукуда, нека бъде, добави мислено той. Но това ще стане само в мое присъствие! Моята карма е здраво преплетена с твоята. Нима някой ще може да ги различи, когато всичко това приключи?“

Продължиха напред и скоро се озоваха до дупка в купчината чакъл на изоставеното трасе. Над нея бяха прехвърлени две широки дъски.

Ръсел се отпусна на колене и надникна в процепа.

— Господи, до долния тунел има доста голямо разстояние — установи с притеснен глас той.

— Тя е там — кратко отвърна Тори.

Той вдигна глава, огледа решителното й лице и бавно кимна:

— Окей, пръв ще се спусна аз…

Раздалечи дъските и тикна помежду им едната дръжка на тънкото стоманено въженце, което извади от джоба си. Пусна го да се развие в дупката и предпазливо се спусна надолу. Когато краката му стъпиха на другата ръкохватка, той се наведе и я хвана, а тялото му увисна надолу.

Тори го последва, уви краката си около тялото му и внимателно се спусна надолу. Когато го подмина и ръцете й стиснаха глезените му, тя затвори очи и се пусна. Падна на долното ниво, без да се нарани, ушите й доловиха грохота на преминаващ някъде в далечината влак.

Вдигна ръце и тихо подвикна:

— Хайде!

Тялото на Ръсел се стовари до нея, вдигнатите й ръце омекотиха падането.

— В коя посока? — надигна се бързо той.

— Фукуда ще каже — сви рамене Тори. — Колкото повече номера прави, толкова по-лесно разбирам стратегията й.

Все по-малко ми харесва стратегията, която вие двете обобщавате с думата „карма“ — промърмори Ръсел.

— Човек не може да харесва или да не харесва своята карма — усмихна се Тори. — Той просто я приема…

— Това ми се струва пълен парадокс — поклати глава Ръсел. — Само не зная дали подобно отношение е израз на прагматизъм или обикновена заблуда…

— Помниш ли разговора ни за сливането на мит и реалност, Ръс?

— Да, но какво общо има той с това, което става тук?

— Когато отговориш на този въпрос, ще означава, че си разбрал онзи разговор — отвърна Тори.

— Пак загадки от сорта на Дзен?

— Донякъде — засмя се Тори.

Тунелът започна да кънти от грохота на приближаващ се влак.

— По тази линия ли идва? — стегна се той.

— Не, по съседната.

Той се отпусна, но тревогата в очите му остана.

— Скоро и тук ще премине влак, друг начин няма…

— Нека оставим на Фукуда да се тревожи за разписанието — отвърна Тори и пое напред. — В това отношение си я бива…

Ръсел се безпокоеше от подхода на спътницата си. Не можеше да разбере защо Тори отказва да поеме инициативата. Той самият беше обучаван да атакува при всяка удобна възможност. Защо, по дяволите, тя позволява на Фукуда да диктува темпото на двубоя? Всичките тези отвлечени приказки за стратегия и тактика му се струваха безсмислени, затова реши да открие начин за решителна промяна в техните действия.

В дъното на тунела проблесна светлина.

— Влак?

Тори сложи крак върху релсата и поклати глава.

— Фукуда — кратко отвърна тя. Най-сетне се бяха озовали на терена на решителното сражение.

— Сега кротувай — внезапно рече Ръсел и я притисна към влажната стена на тунела. Тори беше толкова изненадана, че не оказа никаква съпротива.

Той извади револвера си и предпазливо затича напред, към светлината.

„Какъв глупак, Господи, рече си Тори и хукна след него. Въобразявах си, че съм успяла да го откажа от ролята на свой закрилник! А той обеща да не се излага на ненужни опасности!“

Слухът й долови остро щракане, последвано от болезненото изпъшкване на Ръсел. Изтича бързо до тялото му, стоварило се ничком върху релсите. И веднага видя умно замаскирания капан. Кракът на Ръсел беше попаднал в малка дупка между две траверси, а точно над нея беше разположен механизмът на стрелката, която раздвоява релсите.

— Не го докосвай! — разнесе се остър вик и Тори замръзна на място. Фукуда стоеше на петдесетина метра от тях, ръцете й стискаха стоманената ръчка на стрелката.

— Това е лост за ръчно преместване — заплашително просъска тя. — Натисна ли го, глезенът му ще стане на пихтия!

— Нека го натисне! — запъхтяно извика Ръсел, а ръцете му френетично опипваха ситния чакъл. Искаше да намери револвера, който беше изпуснал при падането си. „Какъв идиот съм“, прокле се той, изправи горната част на тялото си и направи опит да измъкне крака си от капана. Болката беше жестока.

— Какво искаш? — подвикна в мрака Тори.

— Нима не знаеш? — иронично отвърна Фукуда, стиснала лоста с две ръце. — Искам да умреш! — брадичката й леко кимна: — Натам!

Тори тръгна към нея.

— Достатъчно! — спря я гласът на Фукуда.

„Все още се страхува от мен, помисли си Тори. Не смее да ме допусне прекалено близо до себе си. Това несъмнено е полезна информация.“ Тя разполагаше с известни оръжия, но вече подозираше, че това няма да бъде достатъчно.

Дясната й ръка висеше край тялото. Направи опит да раздвижи пръстите си и установи, че средните три вече отказват дори да помръднат. Палецът все още действаше, докато кутрето само потрепваше.

Мили боже, тя вече спечели, отчаяно си помисли Тори.

— Човек рядко получава втори шанс — изръмжа Фукуца, отметна глава и мрачно огледа Тори. — Не мога да ти опиша колко ми е приятно отново да те видя тук… Очаквах да се справиш с „шурикена“ и кучето, но все още не мога да разбера как се измъкна от асансьорната шахта и онази въртележка на паркинга… — тунелът заехтя от подигравателния й смях. — В крайна сметка това е без значение, тъй като си тук — на своето лобно място. Точно според плановете ми!

„Злорадства“, помисли си Тори. Едно напълно човешко качество. Дишането й се успокои. Вече нямаше смисъл да гради стратегия — тази работа бяха свършили мястото, времето и обстоятелствата. КАРМА. Понесе се към Фукуда, последната мисъл в главата й беше дали Ръсел в крайна сметка ще проумее какво значи да приемеш съдбата си…

Очите на врага й се разшириха от изненада, ръката върху лоста се поколеба. Спечелена беше една безкрайно ценна секунда, после лостът започна да слиза надолу, релсите проскърцаха. По всичко личеше, че Ръсел ще се окаже пленник на непоносимата болка…

Но спечелената секунда изигра ролята си. Тори връхлетя върху Фукуда, пръстите на лявата й ръка — втвърдени като стоманени блокчета, се стовариха върху китката на врага. Фукуда изпусна лоста, вкопчи се в Тори и телата им рухнаха върху релсите.

Тори имаше и друго предимство, освен изненадата. Фукуда нямаше никакво желание да изпусне лоста, което на практика я принуждаваше да действа с една ръка, а принудителната локализация на тялото й я правеше удобна мишена. Освен това се страхуваше от Тори — един факт, който неминуемо забавя реакциите в мига на внезапната атака. А нежеланието й да влиза в директен двубой продължи колебанието й с още един скъпоценен миг. Така Тори, подпомогната от изключителните качества на изкуствената си става, получи достатъчно време да я докопа.

Фукуда я посрещна с хватка от жиу-жицу, китките й стегнаха шията на Тори. Бяха така плътно притиснати една в друга, че чуваха ударите на сърцата си. Тори удари с коляно бедрото на Фукуда, приведе тялото си напред и здраво я притисна.

Фукуда се намръщи от болка, ставите й пропукаха под силата на ново „атеми“. Но хватката й не отслабна, ръцете й продължаваха да притискат трахеята на противника.

Опряла гръб на влажната стена, Тори се бореше за глътка въздух. Дясната й китка вече беше безчувствена, болката бавно пълзеше нагоре към рамото. Събра мускулите си на топка и нанесе нов удар с коляно в бедрото на Фукуца. Разнесе се пропукване — очевидно ябълката беше изскочила.

Фукуца прибягна до „йо-ибуки“ — агресивното дишане, придружено със заплашително ръмжене. По този начин не само се подготвяше за атака, но и парираше болката.

И в този момент Тори разбра, че жената срещу нея ще разхлаби хватката си само ако умре. Пред очите й се появиха разноцветни кръгове, които бързо отстъпиха място на непрогледен мрак, придружен с остро чувство за дезориентация. „Дръж се, заповяда си тя с болезнено усилие на волята. Дръж се!“ В ушите й засвири мрачен вихър, после изведнъж усети вибрацията на релсите под себе си. Идваше влак!

 

 

Ръсел изкрещя от болка, металните клещи на релсите заплашваха да смажат костите му. Дишаше тежко, по лицето му се търкаляха едри капки пот. Тялото му се изви като струна, опитвайки се да излезе от капана. С крайчеца на окото си зърна револвера, мрачно проблясващ между траверсите. Беше на около три метра от него, но толкова недостижим, колкото би бил и на три километра.

„Добре, рече си той. Забрави шибания револвер, мисли как да помогнеш на Тори!“ Не знаеше как… Измъкна ножа, тикна го между релсата и глезена си, но острието само се огъна… Прекрати натиска, не виждаше смисъл да се лишава и от това оръжие.

Ясно виждаше Тори и Фукуда, вкопчени в смъртоносна прегръдка. Движения почти липсваха, сякаш и двете разчитаха да получат предимство посредством своята „хара“ и силата на волята си.

После нещо го накара да вдигне поглед над вкопчените тела. Дъното на тунела просветля, миг по-късно иззад завоя изскочиха огнените очи на приближаващия се влак.

„Света Майко, изпъшка Ръсел. Всички ще умрем!“

 

 

Мит и действителност започнаха да се сливат. В жадния за кислород мозък на Тори се мяркаха объркани мисли, блясваха като светкавици в нощното небе, после бързо се стопяваха. Белите петна в паметта й ставаха все по-чести, вече трудно си спомняше къде се намира и с какво се занимава. Тялото й продължаваше да изпълнява командите на вегетативната нервна система и поддържаше жизнените си функции. Но това ставаше все по-трудно, душата й жадуваше за покой, за дълбоките води на безкрайността, сред които времето няма власт, секундите и минутите губят своя смисъл…

Събуди се!

Сълзите на тишината се плъзгаха в душата й, изпълнени с топлина и уют. Пред очите й се спусна мрак.

Мракът означава смърт…

И какво от това?

— Тори!!!

Отвори очи и видя разкривеното от болка лице на Фукуда. Очевадно на края на силите си, тя правеше всичко възможно да я ликвидира, преди да припадне от болката, която пронизваше извадената ябълка на бедрото й.

Отново започна да се унася…

— Тори!!!

Пробуди се за миг, колкото да установи, че това е гласът на Ръсел, който искаше да я спаси… В изражението на Фукуда се появи нещо особено. Но какво? Беше й трудно да мисли, сякаш съзнанието й затъваше в лепкаво блато.

Подхлъзна се и отново потъна в дълбоките води на безкрайността…

— Тори!!!

Фукуда. Нещо става с нея… Лицето й беше прекалено близо. Виж това лице! Върху него е изписано отчаяние! Фукуда също вижда края си!

Също? Или почти?

„Това зависи от мен“, каза си Тори. Коляното й отново се насочи към бедрото на Фукуда. Едва сега видя, че костта беше счупена и грозно стърчеше през дрехата. Нанесе удара с всичките сили, които й бяха останали.

Фукуда нададе болезнен писък, хватката й се разхлаби само за миг. Но в трахеята на Тори се промъкна глътка въздух, силите й се утроиха. Ръцете й се стрелнаха напред и нагоре, пръстите на лявата ръка блокираха натиска, а дясната — макар и безчувствена, все пак успя да стисне китката на Фукуда.

Веднага разбра, че няма сили да я задържи и трябва да търси друг метод за затвърждаване на успеха си. Лявата й ръка се сви в стоманен юмрук, ударът беше насочен напред и нагоре. Лакътят на Фукуда изпука и се строши, от прехапаните й устни бликна кръв, сълзи на болка замъглиха погледа й. Направи опит да контраатакува със здравата ръка, но Тори я блокира със серия от болезнени ветрилообразни удари в гръдния кош.

Самата Тори беше на прага на припадъка, устата й конвулсивно поемаше кислород, дясната ръка безсилно увисна край тялото. Събрала волята си на топка, тя вдигна крак и нанесе страхотно „атеми“ в слабините на противника. Фукуда отлетя метър назад, главата й клюмна.

Тори безсилно отпусна глава над нея, после очите й бяха заслепени от прожекторите на влака, който изскочи иззад завоя на тунела и се понесе към тях.

Скочи на крака и изтича към лоста на стрелките. Но той дори не помръдна, очевидно машинистът вече беше задействал автоматичното превключване. Веднага забеляза, че никелираната стомана е в първоначалното си положение — значи кракът на Ръсел трябва да е свободен.

Хвърли се към него, лицето й се разкриви от болка. Обзе я силен световъртеж, едва успя да се задържи на крака. Вкопчи се в тялото на Ръсел и двамата с олюляване се насочиха към една от работните ниши, изкопани в стената на тунела.

Миг по-късно влакът профуча покрай тях с оглушителен писък на свирката си. Тори напусна нишата и бавно се насочи към мястото, на което беше оставила безжизнената Фукуда. Но върху релсите нямаше нищо. Тръсна глава и започна да се оглежда, после от устата й се откъсна дрезгав вик. Железни пръсти се впиха в глезена й, очите й се сведоха надолу й видяха призрачното лице на Фукуда между релсите. Разкривено от болка, с бяла като вар кожа и искрящи от ярост очи. Устата бавно се разтвори и Тори видя смъртта си. Между ситните зъби тъмнеше малка метална стрела, която всеки миг щеше да полети към гърдите й.

Отчаяно се вкопчи в пръстите, които стягаха глезена й, но те бяха твърди като стомана и я притегляха към релсите с огромна, нечовешка сила. Устата на Фукуда се разтвори до отказ, бузите й се издуха. Само след миг смъртоносното й дихание щеше да се насочи към Тори…

После се разнесе оглушителен изстрел, усилен многократно от ехото на тунела. Тори подскочи, очите й заплашваха да изскочат от орбитите си. Устата на Фукуда звучно се затвори, тялото й се разтърси от предсмъртни конвулсии. Лявата част на гърдите й бързо потъмняваше от кръв…

Останала без сили, Тори се свлече върху релсите.

Ръсел докуцука до нея, револверът му беше насочен в главата на Фукуда, сякаш все още не беше сигурен в смъртта й.

— Хайде! — изкрещя в следващия миг той. — Не усещаш ли вибрациите? Идва още един влак!

Тори не беше в състояние да помръдне. Втренчена в лицето на Фукуда, тя имаше чувството, че вижда там собственото си бъдеще — мрачно, самотно, неутешимо… Краят на пътя, към който подсъзнателно се стремеше от години, въпреки постоянните сблъсъци със смъртта…

— По дяволите, Тори, ставай! — изкрещя Ръсел. — Вече получи проклетата си вендета!

Коленичи до нея с болезнено изпъшкване, подхвана тялото й и бавно го понесе към работната ниша в стената на тунела. Положи го вътре, после пропълзя до нея с цената на огромни усилия. Мракът се изпълваше с наелектризиращи вибрации.

— Тя е мъртва! — дрезгаво рече Ръсел и се наведе над Тори. — Сега дано се успокоиш!

Направи опит да прегледа раните й, но се отказа. Тъмнината беше непрогледна.

— Къде си ранена?

— Ако не беше викал името ми, сега щях да съм на релсите — унесено прошепна тя. Отпусна глава на рамото му и усети прегръдката на топлите му длани. Затвори очи, но това само усили световъртежа й. Стана й много лошо. — Ръсел, кракът ти…

В тунела се появи ослепителна светлина, миг по-късно влакът профуча край тях с оглушителен грохот. Ръсел изчака малко, после успокоително я стисна за рамото:

— Всичко е наред, сега ще се измъкнем от тук!

Помогна на Тори да стане на крака, но тя безсилно се отпусна в ръцете му, а лицето й се разкриви от болка.

— Тори, какво ти е?!

— Грешиш, Ръс — тихо прошепна тя. — Нищо не е наред… — Отново си спомни как заби „шурикена“ в корема на страховития пес „акита“ и ръката й се обля в кръв… — Не мога да ходя — дрезгаво добави тя и мълчаливо му показа подутата и почерняла рана на пръста си. — Това е от проклетата отрова на Фукуда…