Робин Кук
Непрогледност (18)

16

8:55 ч вечерта, понеделник

Манхатън

Лу спря пред рампата на моргата, после върна назад и паркира отстрани. Отпред имаше само една линейка, така че можеше да спре и пред входа, но не искаше да пречи на втората, която обикновено беше там и сигурно скоро щеше да се върне.

Сложи полицейската си картичка под предното стъкло и слезе. При спомена как се е държал с Лори по телефона му идеше сам да се ритне. Време беше да се научи да не прекалява! Нейната защита на Джордан си беше естествена реакция срещу нападките му. Явно този път наистина я беше ядосал, затова не се учуди, когато се опита да й позвъни и тя не вдигна телефона. Все пак се надяваше, че Лори ще му се обади, но това не се случи и след половин час той реши да отиде до Службата по съдебна медицина и да изглади нещата. Дано само не си е тръгнала!

Мина покрай стаята на охраната, хвърли поглед през стъклото и с леко учудване забеляза, че вътре няма никой, но веднага реши, че пазачът е тръгнал на обиколка. Канцеларията на моргата също се оказа празна. Той се почеса по главата. Няма жив човек, помисли си насмешливо и погледна часовника си. Не беше чак толкова късно, а и тази Служба май работеше денонощно. Нали непрекъснато умират хора! Той сви рамене и се запъти към асансьора.

По всичко личеше, че на етажа на Лори няма никой. Вратата на кабинета й беше заключена и вътре бе тъмно. Дали все още бе в сградата? Лу се сети, че е споменала за някакви лабораторни резултати. Може би щеше да я намери в лабораторията, но къде ли бе тя? Слезе напосоки един етаж по-надолу и видя светлина в края на коридора. Надникна през отворената врата и съгледа млад мъж в бяла престилка, наведен над някакъв голям уред.

— Прощавайте…

Питър вдигна глава.

— Търся Лори Монтгомъри.

— Всички нея търсят — каза Питър. — Не знам къде е. Преди половин час слезе в моргата да огледа един труп в големия хладилник.

— И други ли я търсиха?

— Ами да, двама, дето не съм ги виждал преди.

Лу благодари и забърза към асансьора. Новината, че двама непознати са търсили Лори, никак не го зарадва, особено след посещението на съмнителните цивилни полицаи в апартамента й.

Асансьорът спря в моргата. Наистина нямаше жива душа, ако не се смяташе лаборантът. С нарастваща тревога Лу забърза към големия хладилник. Открехнатата врата засили безпокойството му. Той я дръпна с лошо предчувствие, но това, което видя вътре, надмина очакванията му. Две от количките бяха преобърнати, няколко от платната, с които завиваха телата, бяха смъкнати, труповете се валяха в безпорядък по пода. Уж Лу бе присъствал на няколко аутопсии, но това явно не го беше калило, защото му се повдигна. Каквото и да се беше случило с Лори, това осеяно с трупове бойно поле не бе добър знак.

Сред безпорядъка Лу зърна дамска чантичка. Отвори я с надеждата да намери някакъв документ за самоличност и първото, на което попадна, бе шофьорската книжка на Лори. Безпокойството му се превърна в страх — напълно основателен, ако версията му за професионалните убийства се потвърдеше. Той изскочи от хладилника и трескаво се огледа. Все трябваше да има някой в моргата! Видя светлината, идваща от централната зала за аутопсии, изтича и надзърна вътре, но и там нямаше никой.

Хукна обратно към стаята на охраната, за да използва телефона. Още от вратата забеляза трупа на пазача зад бюрото, коленичи и го обърна по гръб. Две невиждащи очи се вторачиха в него. На челото зееше дупка от куршум. Лу пипна пулса. Човекът бе мъртъв.

Лейтенантът се изправи, грабна телефона и набра полицията. Представи се на телефонистката и нареди да изпратят оперативна група от отдел „Убийства“ в градската морга. Обясни къде се намира убитият и съобщи, че няма да дочака групата, после затръшна телефона и хукна навън.

Скочи в колата и потегли така, че по асфалта останаха черни следи от гумите. Нямаше друг избор, освен да отиде у Пол Серино. Време беше да се свалят картите на масата. В движение лепна сигналната лампа на покрива и с лудешка скорост се понесе към квартал Куинс.

След двадесет и три минути позвъни на вратата и разкопча кобура на 38-калибровия смит и уесън под мишницата си. Всички прозорци светеха, така че все имаше някой вътре.

Успехът на действията му зависеше от евентуалното потвърждение на неговата версия за мафиотските убийства, но Лу интуитивно усещаше, че е на прав път.

Над главата му светна лампа. По всяка вероятност го оглеждаха през шпионката. Накрая вратата се отвори и Глория се появи насреща му, облечена в евтин пеньоар.

— Лу? Какво те води насам? — любезно попита тя.

— Къде е Пол? — отговори с въпрос той и без да чака отговор, отстрани Глория и влезе вътре.

В хола Грегъри и Стивън гледаха телевизия.

— Какво се е случило? — попита Глория.

— Трябва ми Пол. Къде е?

— Няма го. Нещо лошо ли е станало?

— Дори много лошо — каза Лу. — Знаеш ли къде е отишъл?

— Не съм сигурна — рече Глория, — но го чух да казва по телефона на д-р Травино, че ще ходи до фирмата.

— Значи на кея?

Глория кимна и заразена от безпокойството на Лу, попита:

— В опасност ли е?

Въпросът й застигна Лу на вратата и той подхвърли през рамо:

— Няма страшно, аз ще се погрижа.

Направи обратен завой насред улицата и натисна газта.

Глория стоеше на прага, притиснала ръце до гърдите си.

 

 

Първото, което почувства Лори, бе, че й се гади. Не повърна въпреки спазмите в стомаха си. Съзнанието й се връщаше постепенно и по клатенето и тръскането тя усети, че се движи. Виеше й се свят и не й достигаше въздух, все едно че дишаше през кърпа. Опита се да отвори очи и с ужас откри, че вече го е направила. Намираше се в непрогледна тъмнина. Опита се да се раздвижи, но ръцете и краката й моментално опряха в дъски. Тя опипа с ръце и бързо разбра, че се намира в сандък. Бяха я затворили в някой от чамовите ковчези! Заля я студената вълна на клаустрофобията. В паметта й с режеща яснота изплуваха събитията в Службата по съдебна медицина — преследването, двамата ужасни мъже, мъртвият пазач, хладнокръвно убитият нещастен санитар. Внезапно й мина страшната мисъл, че се канят да я погребат жива!

Ужасена, Лори се помъчи да свие колене, напъвайки капака на ковчега. После опита да рита, също безуспешно. Капакът или бе затиснат с нещо много тежко, или беше закован. При едно рязко друсване тя извика от болка. Едва тогава осъзна, че сигурно се намира в кола. Опита се да крещи, но оглуши само себе си, после замахна да удари с юмруци по капака, ала не можа в тясното пространство.

Внезапно друсането спря, изчезна и шумът на двигателя, после се чу слаб звук от отваряне на врата. Тя почувства, че ковчегът се размърдва, и извика:

— Помощ! Задушавам се!

Чу гласове, но те не разговаряха с нея. От отчаяние задумка по капака. Вече не можеше да сдържа сълзите си. Никога през живота си не бе изпитвала такъв ужас.

Усети, че я носят, но не смееше да предположи накъде. Дали наистина щяха да я заровят? Дали щеше да чуе как пръстта се сипе по капака?

Ковчегът бе оставен долу. Но не на земята. По звука приличаше на дърво.

Студена пот изби по челото на задъханата от плач Лори.

 

 

Лу не знаеше точния адрес на „Американ Фреш Фрут“, но знаеше, че е някъде около кейовете на Грийн Пойнт. Преди години беше ходил там и се надяваше да се ориентира.

Когато навлезе в крайбрежната зона, той смъкна сигналната лампа от покрива и я изключи. Продължи до края на Грийн Пойнт авеню и зави надясно по Уест стрийт, като непрекъснато оглеждаше складовете за най-малкия признак на живот. Вече губеше кураж, когато видя табела с надпис „Джава стрийт“. Името на улицата му се стори познато и той зави наляво по нея, приближавайки се към реката. Няколко пресечки по-надолу пътят бе преграден от висока телена мрежа, а над отворения портал бе изписано името на фирмата на Пол Серино. Зад оградата имаше няколко коли и сред тях Лу забеляза личния линкълн континентал на Серино. Зад автомобилите се издигаше огромен склад, който продължаваше и върху кея. Зад покрива му се виждаше горната част на кораб.

Лу паркира до линкълна. Огромната врата на склада бе отворена и в полумрака се виждаше линейка. Лу загаси двигателя и слезе. Чуваха се само далечни крясъци на чайки. Той провери револвера си, но го остави в кобура, после тихо се приближи до вратата и надникна да огледа линейката. Надписът „Болници и здравеопазване“ го увери, че е на прав път. Вътре в склада се виждаха само смътните очертания на стекове банани. Нямаше никой, само към края на кея, на стотина метра, се виждаше светлина.

Лу се подвоуми дали да се обади и да поиска подкрепление, както предвиждаше в такива случаи полицейският правилник, но се опасяваше, че ще закъснее. Първо трябваше да се убеди, че няма пряка заплаха за Лори, и тогава щеше да се обади на спокойствие.

За да избегне централния коридор между бананите, се промъкна встрани, докато откри втори, по-тесен коридор, успореден на първия. Тръгна опипом по него, ориентираше се по светлината в дъното на склада. След пет минути се изравни с нея и се насочи натам. Идваше от остъклена канцелария в ъгъла на склада. Лу моментално позна Серино сред хората вътре.

Промъкна се по-наблизо и огледа канцеларията.

Най-важното, видя Лори. Тя седеше на стол с права облегалка. По челото й блестяха капчици пот. Той реши, че Лори засега е в безопасност, и предпазливо тръгна по обратния път. Трябваше да се обади по радиостанцията за подкрепление. При толкова много хора в канцеларията нямаше смисъл да се прави на герой и да нахлува вътре.

Влезе в колата и взе слушалката, но преди да каже нещо, в тила му опря студено желязо.

— Слизай! — изкомандва някой.

Лу бавно се обърна и видя изпитото лице на Анджело.

— Слизай!

Лейтенантът върна слушалката на място и слезе.

— Обърни се с лице към колата!

Анджело бързо го претърси и прибра револвера му, след което каза:

— Добре, давай към канцеларията. Може пък и на теб да ти се ходи на морско пътешествие.

 

 

— Не разбирам за какво говорите — заяви Лори. Трепереше от ужас, че може пак да я напъхат в ковчега, оставен до стената.

— Вижте — каза Травино, — и аз съм лекар, така че говорим на един и същи език. Искаме да знаем как стигнахте до истината. Как се сетихте, че тези случаи на свръхдоза не са обикновени?

— Сигурно ме бъркате с някого — рече Лори.

Тя се опита да събере мислите си, объркани от страха. Очевидно все още я държаха жива, защото много им се искаше да научат как е разкрила убийствата. Значи не трябваше да им казва.

— Дайте я на мен! — примоли се Тони.

— Ако не отговаряш на доктора, ще трябва да оставя Тони да действа както намери за добре — предупреди Пол.

В този момент вратата се отвори и Лу Солдано бе наблъскан в канцеларията. Анджело го последва с пистолет в ръка.

— Водя ви дружина! — обяви той.

— Кой е? — попита Пол. Превръзката все още закриваше оперираното му око.

— Лу Солдано — отговори Анджело. — Канеше се да се обади по станцията.

— Лу! — откликна Серино. — Какво правиш тук?

— Държа те под око — отвърна той и се обърна към Лори: — Добре ли си?

Тя поклати глава и рече през сълзи:

— Както виждаш…

Анджело тръсна един стол до Лори и излая:

— Сядай!

Лу седна, без да откъсва очи от Лори.

— Наред ли си?

— Травино — гневно каза Пол, — взе да става прекалено сложно! Да ти се не видят умните идеи! Анджело, провери дали Солдано е бил сам! И разкарайте колата му! За да сме спокойни, нека приемем, че е имал възможност да се обади, преди да го спипаме!

Анджело щракна с пръсти и неколцина гангстери, дошли заедно с Пол, моментално излязоха.

— Да се погрижа ли за ченгето? — попита Тони.

Пол махна с ръка.

— След като е дошъл дотук, значи знае повече, отколкото трябва. Следователно и той отива на пътешествие. Ще го разпитаме заедно с момичето, само че сега трябва да ги качим на „Монтегю Бей“, и то без да ги види екипажът. Предложения?

— Идеята не е лоша — одобри Серино. — Тони, действай!

При възможността да блесне лично пред Серино Тони се развихри. Извади две найлонови торби, ловко наду първата с флакона, завърза я и се зае с втората. Първата бавно отплава към тавана.

Един от гангстерите се върна и докладва, че наоколо е чисто и колата е разкарана.

Корабната сирена на „Монтегю Бей“ изсвири и те подскочиха. Всъщност от кораба ги делеше само тънката стена на склада. Пол изпсува. Тони изпусна втората торба и част от газа се разнесе из стаята. Усетил миризмата, Пол попита:

— Това вредно ли е?

— Не — отвърна Травино.

В настаналата бъркотия Лори се обърна към Лу:

— Имаш ли цигари?

Лу учудено я изгледа.

— Защо?

— Дай ми цигара! — повтори тя.

Той бръкна в джоба си и тутакси една ръка го сграбчи за китката. Гангстерът, докладвал за колата му, го изгледа свирепо и му издърпа ръката. Видял, че Лу държи пакет цигари и кибрит, се успокои и се махна. С недоумение Лу подаде цигарите на Лори, която прошепна:

— Сам ли си?

— За съжаление — отвърна тихо той и се усмихна на гангстера, който не сваляше очи от него.

— Запали една цигара — каза Лори.

— Благодаря, в момента не ми се пуши.

— Запали, ти казвам!

Лу я погледна объркано.

— Добре де, щом искаш.

Лори извади една цигара и я пъхна в устата му, след това взе кибрита и хвърли поглед към гангстера, който ги наблюдаваше. Изражението му беше същото. Тя драсна клечката. Лу се наведе с цигарата в уста, но Лори не му поднесе огъня, а запали останалите клечки. В момента, в който те избухнаха в пламък, хвърли кибрита към Тони и торбите му и изблъска учудения Лу от стола. Двамата се проснаха на пода.

Последвалият взрив бе страхотен, особено пред Тони и при тавана. Ударната вълна изби всички стъкла, лампите и вратата, но настолната лампа по чудо оцеля. Огненото кълбо погълна Тони, Анджело бе отхвърлен към стената. С пробити тъпанчета, засегнати дробове и опърлена до кожа коса той се свлече по стената и седна. Всички останали бяха повалени на пода, обгорени и оглушени. Някои с пъшкане се мъчеха да се изправят на четири крака.

Лори и Лу се отърваха сравнително леко на пода, тъй като се намираха под изтеклия етилен, макар че и те получиха повърхностни изгаряния и болки в ушите. Лори отвори очи и отпусна хватката си около кръста на Лу.

— Добре ли си? — попита тя. Ушите й пищяха.

— Какво, по дяволите, стана?

— Да изчезваме! — каза Лори, скочи на крака и го дръпна за ръката. — После ще ти обяснявам.

Двамата запрескачаха натъркаляните по пода тела. Зад избитата врата под краката им заскърца стъкло. По коридора между бананите подскачаше лъчът на джобно фенерче. Някой тичаше насам.

Лу дръпна Лори за ръката и я поведе по пътя, откъдето бе дошъл. Прикриха се зад бананите. Стъпките се приближиха и един от гангстерите на Серино спря пред канцеларията, зяпнал от учудване, после се хвърли да помага на шефа си. Пол стенеше на пода пред бюрото и се държеше за главата.

— Хайде! — прошепна Лу и поведе Лори към входа на склада.

Вървяха бавно и предпазливо — и заради тъмнината, и от опасение да няма някой от хората на Серино. Трябваха им десетина минути, за да стигнат смътно очертаната врата и черния силует на линейката, която си стоеше на мястото.

— Моята кола сигурно я няма — прошепна Лу. — Да видим линейката.

Той предпазливо отвори страничната врата и опипа около волана. Ключовете издрънчаха под пръстите му.

— Слава богу! Качвай се!

Лори се покатери от другата страна. Лу вече седеше зад волана.

— Щом потеглим, трябва да се измъкваме много бързо — прошепна той. — Страх ме е, че няма да се откъснем веднага и ще има стрелба. Какво ще кажеш да минеш отзад и да легнеш на пода?

— Хайде, карай! — отвърна Лори.

— Моля те, недей да спориш.

— Ти спориш! — отсече тя. — Тръгвай!

— Никой няма да тръгва! — заяви някой в тъмното.

Стреснати, двамата се огледаха. Около линейката стояха няколко безлики фигури с меки шапки. Отляво на Лу блесна силен фенер и лъчът премина по лицата им. Двамата примигаха.

— Слизайте! — заповяда същият глас. — И двамата!

Сломени, те слязоха от линейката. Силната светлина им пречеше да разгледат хората зад фенера. Изглежда, бяха трима.

— Обратно в канцеларията! — изкомандва гласът.

Помръкнали, Лори и Лу се затътриха обратно. Никой от двамата не продума. Не им се мислеше за яростта на Серино.

В канцеларията цареше хаос. Все още бе силно задимено. Някой бе помогнал на Серино да седне зад бюрото, но Анджело си седеше до стената. Изглеждаше замаян и от ъгълчетата на устата му пълзеше тънка струйка кръв. Бяха включили друга лампа, което позволяваше да се видят пораженията. Лори се изненада от размера на овъгляването. Старият лекарствен справочник не се шегуваше — щом пишеше, че етиленът е лесно възпламеним, значи наистина бе лесно възпламеним. Двамата с Лу бяха имали късмет да се отърват толкова леко.

Накараха ги да седнат на същите столове. Лори мярна овъглените останки на Тони и с гримаса извърна очи.

— Боли ме окото! — проплака Серино.

Лори притвори очи и се опита да не мисли какво я чака, задето е подпалила етилена.

— Помогнете ми! — извика Серино.

Лори отвори очи. Нещо не беше наред. Никой не мърдаше. Тримата, които ги докараха в канцеларията, не обръщаха внимание на Серино. Нито пък на другите.

— Какво става? — прошепна тя.

— Не знам — отвърна Лу. — Има нещо гнило.

Тя погледна към тримата. Изглеждаха безгрижни — един си чоплеше ноктите, друг си оправяше вратовръзката. И пръста не си бяха мръднали да помогнат на някого. Лори погледна на другата страна и видя гангстера, който бе дотичал в канцеларията след тяхното бягство. Той седеше на стол, бе подпрял главата си с ръце и гледаше в пода.

Отвън се чуха приближаващи се стъпки. По звука можеше да се съди, че единият от крачещите има налчета на токовете. Няколко фенера се движеха към тях. След минута пред изкъртената врата спря твърде елегантен мургав красавец, облечен в черен официален костюм на тънко райе и в кашмирено палто. Косата му бе зализана назад. Той се огледа и рече презрително:

— Божичко! Серино, как можа да я оплескаш така?

Лори го погледна.

Серино мълчеше и не помръдваше.

— Не мога да повярвам — каза Лу.

Лори се извъртя и видя удивлението върху лицето му.

— Какво става? — попита тя.

— Нали ти казах, че нещо не е наред.

— И какво?

— Това е Вини Доминик — обясни Лу.

— Кой е Вини Доминик?

Щом видя какво е останало от Тони, Вини поклати глава и се приближи.

— А, господин Солдано! Какво чудесно съвпадение, че сте тук! — С тези думи Вини извади радиотелефона от джоба си и го подаде на Лу. — Предполагам, желаете да се обадите на колегите си и да ги помолите да бъдат така добри да прескочат дотук. Убеден съм, че районният прокурор ще иска да поговори надълго и нашироко с Пол Серино.

Тримата мъже, които до пристигането на Вини Доминик се мотаеха, сега делово обикаляха стаята и събираха пищовите. Един от тях, взел револвера на Лу от Анджело, го донесе на Вини. Вини го подаде на лейтенанта.

Лу с недоверие гледаше радиотелефона в едната си ръка и револвера в другата.

— Не се притеснявай, Лу! Обади се! — подкрепи го Вини. — За съжаление имам други ангажименти и няма да дочакам идването на юнаците със сини униформи. Пък съм си срамежливичък и ще се смущавам от потоците благодарност, с които ще ме обсипят властите за гражданската ми доблест. Виждам, че си наясно какви ги е вършил господин Серино, затова няма да се разпростирам. Все пак, ако имаш нужда от някои уточнения, винаги можеш да ми се обадиш. Сигурен съм, знаеш как да ме намериш.

Вини се насочи към вратата и махна на хората си да го последват.

— Извикайте линейка за Анджело — обърна се той към Лу мимоходом. — Не ми хваща окото. А за това кучешко лайно — Вини погледна Тони — е достатъчна и катафалката, дето е отвън.

Лу подаде револвера на Лори и набра полицията, представи се и издиктува адреса. След това си прибра револвера.

— Кой е тоя тип Вини? — попита Лори.

— Главният съперник на Серино — обясни Лу. — Разбрал е какво е намислил Серино и го натопи, както сама видя, доста ефикасно. На всичкото отгоре ни използва за свидетели. — Чудесен начин да се отърве от конкуренцията.

— Значи Вини е знаел, че Серино стои зад убийствата със свръхдоза кокаин? — попита смаяна Лори.

— Какви ги говориш? Просто се е досетил, че Серино убива чакащите за присаждане на роговица, които са по-напред от него в списъка на Джордан Шефилд.

— Боже господи! — възкликна Лори.

— Какво има? — попита Лу. След тази нощ не бе готов да понесе още нещо.

— Още по-лошо е! Починалите от свръхдози наркотици всъщност са убити заради очите. Серино е наредил да се убиват хора, завещали очите си на Манхатънското хранилище за органи.

Лу погледна Серино.

— Той май е по-страшен тумор за обществото, отколкото си мислех. Значи е обхванал цялостно проблема — и откъм търсенето, и откъм предлагането, а?

Серино вдигна глава.

— Какво можех да направя? Да чакам като останалите? В моя бизнес съм за никъде без очи, всеки ден можеха да ме убият. Аз ли съм виновен, че в болниците няма достатъчно роговици?

Лори докосна Лу по рамото. Той се обърна и я погледна.

— Каква ирония — каза тя и поклати глава. — Помниш ли как спорехме кое е от по-голямо значение за обществото — твоите мафиотски убийства или моите смъртни случаи от свръхдози? А сега се оказва, че те са двете страни на един и същи медал!

— Нищо не можете да докажете! — изръмжа Серино.

— Ах, нима? — откликна Лори.