Робин Кук
Непрогледност (17)

15

4:15 ч следобед, понеделник

Манхатън

За втори път този ден Лу Солдано беше в преддверието на хирургическото отделение в Манхатънската болница. Сега едва ли щеше да чака дълго — беше се обадил в операционната да попита кога ще свърши д-р Шефилд. Направи си сметка да дойде точно когато Джордан излиза.

След не повече от пет минути с удовлетворение видя добрия доктор да прекосява с уверена крачка преддверието и да се насочва към съблекалнята. Преметнал шлифера си през ръката и с шапка в другата, Лу го последва. Държа се на разстояние, докато Джордан сваляше и хвърляше в коша за пране замърсеното хирургическо облекло. Целта му беше да го пипне по бели гащи, когато щеше да е психологически уязвим. Според Лу успехът на един разпит зависеше от нестабилността на разпитвания.

— Ей, докторе! — обади се Лу.

Джордан се извърна, изглеждаше напрегнат.

— Извинявай — продължи Лу, почесвайки се по главата, — не искам да досаждам, но се сетих за нещо.

— За кой се мислиш, по дяволите? За Коломбо ли? — озъби се Джордан.

— Браво, мислех, че няма да се досетиш — забеляза Лу. — След като вече си ми обърнал внимание, ще ми се да те попитам нещо.

— По-накъсо, лейтенанте. — Джордан отиде до мивката и пусна водата. — Вече цял ден съм тук, а в кабинета ме чакат още сума ти недоволни пациенти.

— При предишното си идване споменах, че всички убити пациенти са чакали за операция. Само че пропуснах да попитам за какво. Казаха ми, че било свързано с роговицата или нещо подобно, та ако обичаш, докторе, ми обясни какво точно щеше да правиш с тези хора?

Джордан се изправи над мивката. От лицето му капеше вода. Той избута Лу, за да стигне до кърпите, взе една и енергично се избърса. Лицето му пламна.

— На всички им предстоеше трансплантация на роговица — най-накрая отговори той, оглеждайки се в огледалото.

— Интересно — каза Лу. — Всички са имали различни диагнози, а са щели да бъдат лекувани по един и същи начин.

— Точно така, лейтенанте.

Джордан отиде до шкафчето си и навъртя комбинацията на ключалката. Лу го последва като куче.

— А не е ли по-нормално при различни диагнози да се прилага различно лечение?

— Тези хора наистина имаха различни диагнози — обясни Джордан, докато се обличаше. — Само че физиологическият ефект от заболяванията им беше еднакъв — потъмняване на роговицата.

— Но това не е ли лекуване на симптомите, а не на заболяването?

Джордан спря да закопчава ризата си и изгледа Лу.

— Явно съм те подценил — призна той. — Напълно си прав, но когато се касае за очи, обикновено се прави точно това. Разбира се, преди трансплантацията трябва да се отстрани причината, породила непрозрачността на роговицата, за да се избегне рецидив на заболяването в присадената тъкан. При подходящо лечение обикновено се постига.

— Аха! Значи и аз съм можел да стана доктор, ако съм имал възможност да ходя в скъп университет, а?

Джордан отново започна да закопчава ризата си.

— Виж, това изказване повече ти приляга.

— Така де — отвърна Лу, — но не е ли смайващо, че на всичките ти убити пациенти е предстояла една и съща операция?

— Не. — Джордан продължи да се облича. — Аз съм съвсем тесен специалист. Експерт по роговицата. Днес присадих четири.

— Значи повечето твои операции са присаждане на роговица? — уточни Лу.

— Деветдесет на сто. Напоследък и повече.

— А Серино?

— Същата работа. Само че на Серино трябва да му се направят две операции, защото са засегнати и двете очи.

— Аха — каза Лу. Вече не се сещаше какво да пита.

— Искам да бъда разбран правилно, лейтенанте. Бях шокиран и потресен, че мои пациенти са били убити. Това, че са чакали ред за присаждане на роговица, никак не ме изненада. След като са били мои пациенти, е съвсем нормално. Други въпроси, лейтенанте? — Джордан облече сакото си.

— Тези хора отличаваха ли се с нещо от другите, на които също е предстояла трансплантация на роговица?

— С нищо.

— Какво ще ми кажеш за Марша Шулман? Би ли могла да има нещо общо със смъртта на тези хора?

— Тя не чакаше за операция.

— Но се е срещала с тях — натърти Лу.

— Беше старшата ми секретарка и се е срещала с всеки, посетил кабинета ми.

Лу кимна.

— А сега, лейтенанте, моите извинения, но наистина трябва да проверя как върви следоперативното лечение на последния ми пациент. Радвам се, че се видяхме.

С тези думи Джордан излезе.

Разочарован, Лу се върна при колата си. А когато чу от Патрик О’Брайън, че на всички убити им е предстояла една и съща операция, бе повече от сигурен, че се е натъкнал на нещо изключително важно! Изглежда, и тази следа беше лъжлива.

Потегли и моментално се оказа в задръстване. В Ню Йорк в натоварените часове беше убийствено, а в дъждовни дни и по-лошо. Той погледна тротоара и откри, че пешеходците го изпреварват.

Имаше време и затова започна отново да премисля фактите от разследването. Трудно му беше да се абстрахира от личното си отношение към Джордан Шефилд. Направо го мразеше, но не само заради Лори, макар че го имаше и това. Тоя тип беше толкова самодоволен и високомерен! Направо да се чуди човек как Лори не го забелязва.

Внезапно колата зад него го удари. Главата му политна назад, след това напред. Вбесен, Лу дръпна ръчната спирачка и изскочи навън. Оня отзад също бе слязъл и Лу с огорчение установи, че е поне сто и десет кила, и то само мускули.

— Защо не си отваряш очите бе! — извика Лу и размаха пръст.

Мина отзад и провери колата. По бронята имаше малко боя от чуждия автомобил. Можеше да се направи на кофти ченге, но се отказа. Рядко го правеше, защото му струваше много усилия.

— Извинявай, приятел — каза другият шофьор.

— Няма нищо — отвърна Лу.

Качи се в колата и бавно подкара, като се озърташе да не се блъсне отново.

Внезапно му хрумна нещо. Изглежда, ударът му беше избистрил ума. Как не се беше сетил досега? За момент погледът му се зарея в пространството. А той седеше, прехласнат по изникналото като с вълшебна пръчица решение. Така се беше умислил, че бабанкото зад него трябваше да го подсети с клаксон да се движи.

— Боже мили — каза Лу на глас.

Ама наистина, как не се бе сетил по-рано? Всички факти го сочеха, макар да бе невъобразимо отвратително.

Той грабна слушалката и набра номера на Лори в Службата по съдебна медицина. Телефонистката му съобщи, че трудовият й договор е бил прекратен.

— Какво? — не разбра Лу.

— Уволниха я — отвърна телефонистката и затвори.

Лу набра домашния й номер и се изруга, че не се е обадил по-рано, за да разбере как е протекла срещата с шефа й. Явно не беше минала добре.

Отговори му телефонният секретар — за съжаление. Той остави съобщение да му се обади незабавно в службата, а ако не е там — вкъщи.

Затвори телефона. Жалко за Лори. Уволнението трябва да е било страхотен удар за нея. Бе от малкото хора, които си обичаха работата толкова, колкото и той.

 

 

— Ето я! — извика Тони и сръга Анджело да се събуди.

Анджело разтърси глава и присви очи към предното стъкло. По време на краткия му сън се бе стъмнило. Главата му беше замаяна, но въпреки това той успя да види жената, към която сочеше Тони. Беше на три метра от зданието и вървеше към вратата.

— Хайде! — изкомандва Анджело, измъкна се от колата и едва не падна по очи.

Кракът му беше изтръпнал от неудобната поза, в която беше спал. Докато той се мъчеше да тича с вдървения крак, Тони взе значителна преднина. Когато стигна вратата, Анджело усещаше как хиляди игли се впиват в крака му. Дръпна вратата и видя Тони да говори с жената във входа.

— Искаме да поприказваме с вас в участъка — заяви Тони, имитирайки Анджело.

Анджело го виждаше, че държи значката си твърде високо, та Лори Монтгомъри да прочете какво пише на нея. Той дръпна ръката му надолу и се усмихна. Тони я бе познал от снимката — Лори бе наистина хубава.

— Става дума за съвсем кратък разговор — каза Анджело. — Чиста формалност. Ще ви докараме след няма и час. Отнася се за работата ви в Службата по съдебна медицина.

— Не съм длъжна да ходя където и да било.

— Излишно е да правите скандали — каза Анджело.

— Дори не съм длъжна да говоря с вас.

Личеше си, че не е от лесните мацета.

— Съжалявам, но трябва да настоя — заяви Анджело.

— Аз дори не ви познавам. От кой участък сте?

Анджело се озърна. Входът бе пуст. Този път май трябваше да стане насила. Той погледна Тони и леко му кимна. Разбрал намека, Тони пъхна ръка под сакото си, измъкна беретата и я насочи към Лори.

Анджело примигна, тъй като Лори нададе такъв писък, че би могла да събуди и умрелите в гробището „Сейнт Джон“ чак в Риджънт Парк.

Със свободната си ръка Тони сграбчи Лори за врата, за да я закара насила в колата. В отговор куфарчето й се заби в слабините му. Той се сви на две от болка. Щом се изправи, насочи пистолета си към гърдите на жената и даде два бързи изстрела. Лори се свлече като подкосена. Гърмежите бяха оглушителни — Тони не беше поставил заглушителя, защото мислеше, че няма да му се наложи да прибегне до сила. Замириса на барут.

— От какъв зор я застреля? — сопна се Анджело. — Нали трябваше да я заведем жива?

— Побеснях — отвърна Тони. — Тя ме шибна в яйцата с проклетия си куфар!

— Давай да изчезваме! — заповяда Анджело.

Те грабнаха Лори за ръцете, Анджело подбра и куфарчето и двамата я повлякоха към колата. Жива или мъртва, трябваше да я закарат на „Монтегю Бей“.

Изтикаха я на задната седалка по най-бързия начин. Някои от минувачите ги изгледаха подозрително, но никой не се обади. Тони седна до нея, а Анджело зад волана, запали и подкара по Деветдесета улица.

— По-добре да няма следи от кръв по тапицерията — отбеляза Анджело, вперил поглед в огледалото за обратно виждане. Отзад Тони се бореше с тялото. — Какво правиш, по дяволите?

— Мъча се да измъкна чантичката под нея — изгрухтя Тони. — Сграбчила я е в мъртва хватка, като че ще й трябва.

— Мъртва ли е? — попита Анджело. Още кипеше от яд.

— Не е мръднала — отговори Тони. — А, пипнах я! — Той победоносно вдигна чантичката.

— Ако Серино ме попита какво се е случило, ще се наложи да му кажа — отсече Анджело.

— Извинявай, ама нали ти обясних — побеснях. Ей, я гледай! Тая кучка е тъпкана с пари! — Тони размаха шепа двадесетачки от портмонето.

— Само я дръж така, че да не се вижда отвън — каза Анджело.

— А, не!

— Сега пък какво ти става? — сопна се Анджело.

— Тая мацка не е Лори Монтгомъри — обяви Тони, вдигайки очи от някакъв пропуск. — Тая е Морийн Уортън, заместник районен прокурор. Но изглежда точно като оная на снимката. — Тони се пресегна и взе вестника със снимката на Лори. Отмахна косите от лицето на Морийн и я сравни с нея. — Доста си приличат.

Анджело стисна волана така, че кокалчетата му побеляха. Трябваше да разкаже на Серино всичко за Тони, и то без да го питат. Заради него бяха пречукали друга жена, на всичко отгоре заместник районен прокурор. Това хлапе го влудяваше.

 

 

— Аз съм, Понти — рече Франко. Обаждаше се на Вини Доминик. — Намирам се в колата и се насочвам към тунела. Искам само да ти кажа, че двамата, за които си говорехме, току-що пречукаха още една млада жена, посред бял ден. Това е лудост! Направо не разбирам!

— Добре че се обади — каза Вини. — Мъчех се да те открия. Това славейче, с което ме свърза — приятелчето на приятелчето на любовницата на Тони Руджеро, изпя истината. Той знае какво правят тия двамата. Направо невероятно. Никога нямаше да се сетиш.

— Да се връщам ли?

— Не, продължавай да ги следиш — разпореди Вини. — Сега уреждам разговор с хора от клана Лучия. Ще уточним какво ще предприемем. Трябва да спрем Серино, но така, че да извлечем полза от ситуацията.

Франко затвори телефона. До колата на Анджело имаше петдесетина метра. Вини знаеше какво става, а Франко умираше от любопитство също да научи.

 

 

Лори сви дланите си на фуния, опря ги на стъклото на заключената входна врата на богаташката сграда на Петдесет и пета улица в Ийст Енд и надникна вътре. Виждаха се няколко мраморни стъпала, които свършваха пред друга заключена врата.

Тя отстъпи назад и огледа фасадата. Зданието бе пететажно, с аркада. От високите прозорци на втория етаж струеше светлина. На третия етаж също светеше, по-нагоре прозорците бяха тъмни.

Отдясно на вратата имаше месингова табела с надпис „Манхатънско хранилище за донорни органи, отворено от 9 до 17“. Тъй като минаваше пет следобед, Лори не се учудваше, че входната врата е заключена. Все пак светлините на втория и третия етаж означаваха, че в сградата има някой, и Лори реши, че трябва да говори с него.

Върна се при вратата и почука силно — като първия път. Никой не отговори. Тя погледна наляво и забеляза служебен вход, отиде до него и се опита да надникне. Беше съвсем тъмно и не видя нищо. Върна се при главния вход и тъкмо се канеше да почука отново, когато съгледа нещо, което дотогава й бе убягвало. Под табелата, почти скрит от бръшляна, който се виеше по сградата, имаше звънец. Лори натисна месинговото копче и зачака. След малко фоайето зад стъклените врати светна. Вътрешната врата се отвори и една жена, облечена в дълга, семпла вълнена рокля, слезе по мраморните стъпала. Роклята й бе толкова тясна, че тя слизаше на една страна. Беше към петдесет и пет годишна, сериозното й лице излъчваше строгост, а косата й бе навита в стегнат кок.

Тя се приближи до външната врата и с жестове се опита да обясни, че вече е затворено, като непрекъснато сочеше часовника си.

На свой ред Лори изобрази, че би желала да говори с някого, движейки ръката си като кукловод, който отваря устата на кукла. След като това не подейства, извади значката си на съдебен лекар и я показа въпреки изричното предупреждение на Бингам, че ще разпореди да я арестуват. Този път значката не оказа вълшебното си въздействие и Лори се принуди да извади визитката, взета от апартамента на Ивон Андре, и да я прилепи до стъклото. Най-накрая жената се умилостиви и дръпна резето.

— Прощавайте, но вече е затворено.

— Това ми е ясно — каза Лори, придържайки вратата, — но се налага да поговорим. Няма да ви отнема повече от пет минути. Аз съм д-р Лори Монтгомъри от Службата по съдебна медицина.

— И за какво трябва да поговорим?

— Мога ли да вляза?

— Влезте — въздъхна жената.

Отвори широко вратата, пусна Лори и заключи след нея.

— Изглежда чудесно — отбеляза Лори.

Частното жилище от XIX век бе приспособено за обществени нужди, но в по-голямата си част интериорът бе съхранен.

— Извадихме късмет с тази сграда — каза жената. — Между другото, казвам се Гъртруд Робсън.

Те си подадоха ръце.

— Имате ли нещо против да се качим в кабинета ми?

Лори прие и Гъртруд я поведе нагоре по изисканото стълбище в стил XVIII век.

— Съжалявам, че ви отнемам време — каза Лори, — но е наистина важно.

— Само аз съм останала — поясни Гъртруд. — Опитвам се да довърша малко работа.

Оказа се, че прозорците на кабинета й са откъм фасадата и светлината от втория етаж се е виждала от тях. Кабинетът бе огромен, с кристален полилей. Лори леко се зачуди защо всички организации с идеална цел са настанени при разкошни условия.

Седнаха и Лори мина право на въпроса. Отново извади визитката, взета от дома на Ивон, и я подаде на Гъртруд с думите:

— Този човек при вас ли работи?

— Да — отговори Гъртруд, връщайки й визитката. — Джеръм Хоскинс отговаря за програмата по набиране на органите.

— А какво точно представлява Манхатънското хранилище за органи?

— Мога да ви дам брошурата ни, но най-общо казано, ние сме организация с идеална цел, която се занимава с приемането на дарени човешки органи и разпределението им за трансплантация.

— А какво значи „програма по набиране“? — попита Лори.

— Убеждаваме хората да се запишат за донори — обясни Гъртруд. — Най-простото задължение, което ги убеждаваме да поемат, е да се съгласят в случай на злополука, умъртвяваща мозъка, органите им да бъдат използувани за присаждане на нуждаещи се.

— Ако това е просто задължение, какво представлява сложното?

— „Сложно“ не е точната дума — каза Гъртруд. — Всичко е просто. Следващата стъпка е да убедим потенциалния донор да направи кръвен и хистологичен анализ със съответната регистрация. Това много улеснява присаждането на заменими тъкани, като костния мозък например.

— Как осъществявате програмата си по набиране на донори?

— По обикновения начин. Благотворителни вечери, телевизионни състезания, студентски агитки. Важното е да се даде гласност и затова много ни помага вниманието на средствата за масова информация към конкретни случаи — например дете, нуждаещо се от присаждане на черен дроб или сърце.

— Много хора ли работите тук? — попита Лори.

— Съвсем малко. Разчитаме главно на хора, работещи на обществени начала.

— А какви хора се съгласяват да станат донори?

— Предимно висшисти — отговори Гъртруд, — и то хора с гражданска съвест, които смятат, че дължат нещо на обществото.

— Да сте чували името Ивон Андре?

— Не се сещам. Според вас срещата с нея ще бъде от полза ли?

— Едва ли — отвърна Лори. — Тя е мъртва.

— За бога, защо тогава ме питате дали съм чувала името й?

— От чисто любопитство. Можете ли да ми кажете дали Ивон Андре е в списъка на донорите, „набирани“ от господин Хоскинс?

— Съжалявам, но тази информация е поверителна — каза Гъртруд, — нямам право да я разгласявам.

— Вижте, аз съм съдебен лекар и интересът ми не е случаен. Днес говорих с майката на Ивон Андре и тя ми спомена, че преди безвременната си смърт дъщеря й проявявала интерес към вашата кауза. Визитната картичка на господин Хоскинс беше в апартамента й. Не ме интересуват подробности, просто искам да знам дали е регистрирана във вашата организация.

— Нима смъртта на госпожица Ивон Андре е настъпила при странни обстоятелства?

— В заключението ще пише „нещастен случай“ — каза Лори, — но има някои неща, които ме притесняват.

— Нали знаете, че за трансплантация на органи донорът трябва да е във вегетативно състояние, тоест всички органи, с изключение на мозъка трябва да са физиологически живи.

— Разбира се, това изискване ми е добре познато. Случаят с Ивон Андре не е такъв. Интересува ме само дали тя фигурира във вашите списъци.

— Изчакайте — каза Гъртруд, отиде до бюрото си и натисна няколко клавиша на компютърния терминал. — Да, Ивон е била регистрирана. Повече не мога да ви кажа.

— Много ви благодаря за информацията — рече Лори. — Имам още един въпрос. Някой да е влизал с взлом в тази сграда през последната година?

Гъртруд обърна очи нагоре.

— Наистина не зная дали имам право да ви дам тази информация, но тя така или иначе е обществено достояние и винаги можете да я вземете от полицията. Да, преди няколко месеца тук имаше взломна кражба. За щастие не бяха задигнали кой знае какво и нямаше вандалщина.

Лори се надигна от стола.

— Бяхте извънредно любезна да ми отделите толкова време.

— Искате ли да ви дам от нашите рекламни материали? — попита Гъртруд.

— С удоволствие — отвърна Лори.

Гъртруд извади от един шкаф няколко брошури, които Лори прибра в куфарчето си, след което се разделиха.

Щом излезе на Петдесет и пета улица, Лори отиде до Лексингтън авеню и хвана такси за центъра, като даде на шофьора адреса на Службата по съдебна медицина. Подозренията й се потвърждаваха, това й връщаше увереността, че е на прав път, и тя искаше да уточни с Джордж Фонтуърт още нещо за последните случаи на свръхдоза. Макар че минаваше шест часът, се надаваше, че ще го завари в Службата, обикновено той оставаше след работно време.

Когато наближиха обаче, Лори се притесни, че може да се сблъска с Бингам — и той често оставаше след работно време, затова накара шофьора да свие от Първо авеню в Тридесета улица. Когато се изравниха с рампата на моргата, тя му извика да спре. Опасенията й се потвърдиха — персоналната кола на Бингам, една от привилегиите на главния съдебен лекар, го чакаше.

— Сетих се нещо — обясни Лори на шофьора през плексигласовата преграда и му даде домашния си адрес.

Псувайки на неизвестен за нея език, той обърна към Първо авеню и след петнадесетина минути спря пред жилището й.

Още валеше и тя хукна към входа. Изненада се от разбитата ключалка на вътрешната врата и наум си отбеляза да се обади на домоуправителя.

Искаше час по-скоро да звънне на Лу, затова се насочи право към асансьора, без да си даде труда да прибере пощата.

В момента, когато вратите на асансьора се затваряха, в процепа се появи ръка, която се опита да ги задържи. Лори посегна към копчето за отваряне на вратите, но вместо него натисна това за затварянето им. Ръката се отдръпна, вратите се затвориха и асансьорът потегли.

Докато отключваше, тя чу зад гърба си да се отваря вратата на Дебра Енглър.

— Търсиха те двама мъже — съобщи Дебра. — Досега не съм ги виждала. Звъниха два пъти.

Въпреки че не й се нравеше Дебра да й се бърка в работите, Лори се зачуди кои ли са били тези двама мъже и защо са я търсили. Освен във връзка със смъртните случаи от свръхдоза… Мисълта я накара да настръхне. Зададе си въпроса как ли са стигнали дотук, без да им е отворила, после се сети за разбитата ключалка на вътрешната врата и попита Дебра как са изглеждали.

— Не можах да ги разгледам добре — заяви Дебра, — но не ми вдъхнаха доверие. Повтарям, звъниха два пъти.

Лори се обърна и отключи последната брава. Хрумна й, че ако тези двамата са идвали с лоши намерения, те са могли да се качат по черното стълбище и да разбият задната врата към кухнята.

Тя блъсна вратата. Пантите, покрити с безброй слоеве боя, изскърцаха. Апартаментът изглеждаше непокътнат. Не се чуваше нищо необичайно, не се виждаше нищо подозрително. Лори предпазливо прекрачи прага, готова да побегне при най-малкия съмнителен шум.

С крайчета на окото забеляза, че нещо лети към нея. С неволен вик, който приличаше повече на хълцане, отколкото на писък, изпусна куфарчето и вдигна ръце, за да се прикрие. В същия момент котаракът скочи отгоре й, оттам се хвърли върху масата в антрето, присви уши и хукна към хола.

С ръка на сърцето Лори се подпря на вратата. Пулсът й беше като след няколко сета тенис. Тя си пое дъх, затвори вратата и пусна многобройните резета. Наведе се за куфарчето и влезе в хола. Щуравият котарак изскочи от скривалището си, метна се върху библиотеката, оттам се покатери на корниза и от висотата на положението си се опули предизвикателно.

Лори се отправи към телефона. Сигналната лампичка на автоматичния секретар мигаше, но тя не изслуша записаните съобщения, а веднага набра служебния телефон на Лу. Той не отговори, и тя започна да избира домашния му номер, когато на вратата се позвъни. Стресната, затвори телефона.

Страхуваше се да отиде до вратата, камо ли да погледне през шпионката. Звънецът се обади втори път. Трябва да действам, убеждаваше се Лори, трябва да погледна. Няма да отварям.

Приближи се на пръсти до вратата и надникна през шпионката. В коридора стояха двама непознати. От шпионката лицата им изглеждаха неестествено закръглени.

— Кой е? — попита Лори.

— Полиция — гласеше отговорът.

Тя с облекчение започна да дърпа резетата на ключалките. Изглежда, Бингам бе изпълнил заплахата си, че ще накара да я арестуват, макар да не беше казал, че непременно ще го направи. Тя откачи веригата, подвоуми се и отново залепи око на шпионката.

— Легитимирайте се.

Добре знаеше, че само на приказки не може да се вярва. Двамата показаха полицейски значки и бързо ги прибраха, после гласът се обади отново:

— Искаме само да поговорим.

Лори се дръпна от вратата. Първоначалното чувство на облекчение, че посетителите й са от полицията, се замени с колебание. А ако са дошли да я арестуват? Значи ще я заведат в участъка, ще я регистрират, ще я разпитат, ще я задържат, може би ще й предявят обвинение… Кой знае колко щеше да се проточи, а тя трябваше да съобщи на Лу много по-важни неща! Пък и той без съмнение можеше да направи нещо, за да не я арестуват.

— Ей сега — извика Лори, — само да се облека!

Отправи се към кухнята и задната врата.

 

 

Тони погледна Анджело.

— Дай да й кажем да не си дава зор да се облича.

— Млъкни! — изсъска Анджело.

Зад тях се чу щракане на вехта железария. Тони се извърна и видя, че вратата на Дебра Енглър се открехва. Хвърли се към нея и шумно плесна с ръце, за да я уплаши. Номерът успя, вратата се тръшна и изщракаха десетина резета.

— За бога, какво ти става? — Анджело се мъчеше да шепне. — Сега ли намери да се будалкаш?

— Защо трябва да ни гледа тая вещица?

— Ела тук! — заповяда Анджело, обърна се на другата страна и поклати глава.

В същия момент мярна женски силует, който изчезна зад армираното стъкло на вратата към пожарната стълба. Изгуби цяла секунда, докато осмисли видяното.

— Насам! — каза той, загрял какво става. — Слиза по задната стълба!

Хукна към вратата и я дръпна. Тони се завтече след него. Двамата спряха за момент до перилата и надникнаха надолу по мръсното стълбище с многобройни площадки, спускащо се пет етажа надолу. Токчетата на Лори тракаха по бетона два-три етажа под тях.

— Хвани я, преди да е излязла на улицата — изръмжа Анджело.

Тони заскача като заек през четири стъпала и бързо я настигна, но тя успя да изскочи през вратата, водеща към задния двор. Тони също мина през вратата, преди да е успяла да се затвори, и се намери в буренясалия, посипан с чакъл двор. В тесния пасаж към улицата отекваха стъпките на тичащата Лори. Той прескочи парапета и се хвърли след нея, беше на пет-шест метра. Нямаше да му избяга.

 

 

Лори разбра, че не е успяла да се измъкне незабелязано и че полицаите са по петите й. Чу ги да тичат след нея по стълбите. Докато бягаше, се питаше дали постъпва разумно, но вече нямаше как да спре. Веднъж хукнала, не биваше да се оставя да я хванат. Известно й беше, че да окажеш съпротива по време на задържане вече си е престъпление. Дори за момент се усъмни дали тия са истински полицаи.

Изкачвайки последните стъпала към улицата, усети, че един от преследвачите почти я настига. На площадката след стъпалата, покрай стените, бяха наредени стари очукани кофи за боклук. Отчаяна, Лори сграбчи една за ръба и я засили зад себе си. Кофата задрънча надолу по стъпалата към задния двор, помитайки преследвача й. Тя бързо изтъркаля и другите кофи до началото на стълбите и ги блъсна надолу. При тази гледка неколцина минувачи забавиха крачка, но никой не спря и не се обади.

С надеждата, че преследвачът й се е забавил, Лори затича към Първо авеню. Първото мярнало се такси спря пред нея и останала без дъх, благославяйки късмета си, тя скочи вътре и извика на шофьора да кара към Тридесета улица.

Докато колата набираше скорост, не посмя да погледне назад, а при мисълта какво е направила просто се разтрепери. Опасяваше се от последиците — бе оказала съпротива при задържане, и реши да смени посоката — наклони се и каза на шофьора да кара към полицейското управление, а не към Тридесета улица. Без да продума, той зави наляво към Второ авеню. Лори се облегна и се опита да се отпусне. Още дишаше задъхано.

Колата напредваше в южна посока по Второ авеню, когато тя отново промени решението си, защото помисли, че Лу едва ли ще е в управлението. Пак се наведе и каза на шофьора да кара към Тридесета улица. Този път той изпсува, но зави обратно към Първо авеню.

Както и с предишното такси, Лори го накара да спре при рампата на моргата. С облекчение забеляза, че колата на Бингам я няма. Плати сметката и изтича вътре.

 

 

Тони плати на таксиметровия шофьор и слезе от таксито. Колата на Анджело си бе там, където я бяха оставили, а той седеше зад волана. Тони се качи при него.

— Е, и? — запита Анджело.

— Изтървах я — каза Тони.

— Виждам. Къде е?

— Опита се да ми се изплъзне — отвърна Тони. — Накара шофьора да направи кръг, но аз я проследих. Върна се в Службата по съдебна медицина.

Анджело запали колата с думите:

— Серино не подозираше колко е прав, когато каза, че мацето ще ни създава главоболия. Трябва да я спипаме в Службата по съдебна медицина.

— Там може и да е по-лесно — предположи Тони. — По това време вътре сигурно няма жива душа.

— Дано мине по-гладко от предишния път — каза Анджело, оглеждайки се назад, преди да потегли.

Пътуваха по Първо авеню в мълчание. Анджело си мислеше, че ако не друго, на Тони не може да му се отрече бързината. Зави по Тридесета улица и загаси двигателя. Изобщо не беше очарован, че пак се намира пред Службата по съдебна медицина, но нямаше как. Тоя път не биваше да я оплескат.

— Какъв е планът? — попита нетърпеливо Тони.

— Чакай да помисля — отвърна Анджело. — Явно не можахме да я уплашим с полицейските значки.

 

 

В тъмната пуста сграда на Службата по съдебна медицина Лори се почувства в относителна безопасност. Качи се в кабинета си и заключи вратата, после набра домашния телефон на Лу. За нейна радост той вдигна с първото позвъняване.

— Да знаеш колко се радвам да те чуя — обяви Лу след нейното „ало“.

— И аз се радвам, че те открих.

— Къде се намираш? — попита той. — Звъня ти у вас през пет минути и ако още един път бях чул записа на телефонния ти секретар, щях да завия.

— В службата съм — отговори тя. — Имам неприятности.

— Разбрах. Страшно съжалявам, че са те уволнили. Окончателно ли е, или ще ти дадат възможност да обжалваш, нали така му казват?

— Засега е окончателно. Обаждам ти се за друго. Преди няколко минути двама полицаи ме търсиха вкъщи. Аз се уплаших и побягнах. Мисля, че ще имам големи неприятности.

— Униформени ли бяха?

— Не, цивилни — каза Лори. — С костюми.

— Странно. Не знам някой от моите момчета да е ходил у вас. Как се казваха?

— Нямам представа — рече тя.

— Само не ми казвай, че не си ги питала за имената! — избухна Лу. — Това е лудост! Трябваше да им вземеш имената и номерата на значките и после да позвъниш в полицията и да провериш, нали разбираш? Иначе какво ти гарантира, че наистина са полицаи?

— Не се сетих да ги питам как се казват — призна Лори. — Но им поисках значките.

— Ама недей така, да не би от вчера да живееш в Ню Йорк! Бъди по-внимателна!

— Стига де! — пресече го тя. Нервите й бяха опънати и й липсваха само поучения. — Какво да правя?

— Нищо — каза Лу. — Аз ще проверя случая. Ако междувременно пак се появи някой, запиши му името и номера на значката. Запомни ли?

Лори помисли, че Лу, изглежда, нарочно я предизвиква, и се постара да запази самообладание. Сега не си струваше да се ядосва.

— Дай да сменим темата — предложи тя. — Трябва да поговорим за нещо още по-важно. Мисля, че намерих обяснението за серията смъртни случаи от свръхдоза кокаин и то включва една личност, която ти е известна. Даже имам и някои доказателства, които ще ти се сторят убедителни. Ела! Искам да ти покажа предварителните резултати от изследванията на ДНК, а по разбираеми причини не мога да дойда в работно време.

— Какво съвпадение — рече Лу, — изглежда, и двамата напредваме. Аз пък разкрих професионалните убийства, даже исках да ти се похваля.

— Как успя?

— Отбих се да поприказвам с гаджето ти — Джордан. Даже два пъти се отбивах. Имам чувството, че вече му е писнало от мен.

— Лу, нарочно ли се опитваш да ме ядосаш? Ако е така, на път си да успееш. Докога да ти повтарям, че Джордан не ми е приятел!

— Да речем, че по тоя начин искам да привлека вниманието ти. Разбираш ли, колкото повече опознавам тоя тип, толкова по-убеден съм, че е мръсник и мошеник, независимо от ревността, за която си признах в момент на слабост. Направо не си представям какво намираш в него.

— Лу, не ти се обадих да ми четеш нравоучения — уморено каза Лори.

— Не можах да се сдържа — заяви той. — Имаш нужда от съветите на грижовен човек. И няма какво повече да се срещаш с тоя тип.

— Добре, татенце, ще внимавам.

Лори затвори телефона. Това снизходително покровителство почваше да й омръзва и в момента тя просто не можеше да продължи разговора. Трябваше й известно време, за да се успокои. Тоя човек можеше да те вбеси!

Почти незабавно телефонът започна да звъни, но тя не му обърна внимание. Нека Лу се помъчи малко! Заключи кабинета, прекоси тихия коридор и слезе с асансьора в моргата. По това време там беше пусто, тъй като малобройната нощна смяна беше на вечеря. В канцеларията бе само Брус Помовски. Дано не е чул за уволнението й.

— Извинявай — обади се Лори от вратата.

Брус вдигна очи от вестника.

— Тук ли е още тялото на Флечър? — попита тя.

Брус прегледа дневника и отговори:

— Не. Следобед са го взели.

— А Андре или Хабърлин?

Брус отново разлисти дневника.

— Андре са я взели следобед, но Хабърлин е още тук. Всеки момент трябва да откарат трупа май в Лонг Айлънд. В големия хладилник е.

— Благодаря — каза Лори и се обърна да си ходи. Явно Брус още не беше научил, че са я зачеркнали във ведомостта.

— Доктор Монтгомъри — обади се Брус, — Питър Летърман ви търсеше преди малко и ми поръча да ви предам непременно да му се обадите, ако ви срещна. Каза, че е важно и ще поостане тази вечер.

Лори се подвоуми. Искаше й се да огледа тялото на Хабърлин, тъй като бе уверена, че един кратък преглед ще потвърди напълно съмненията й. От друга страна, не й се щеше да изпусне Питър, особено ако имаше да й съобщи нещо важно.

— Слушай — реши се тя, — аз ще изтичам догоре и ще проверя дали Питър още е тук. Недей да освобождаваш тялото на Хабърлин, преди да съм го видяла.

— Слушам! — отвърна Брус и махна с ръка.

Лори се качи до токсикологичната лаборатория на четвъртия етаж и въздъхна с облекчение — през отворената врата на кабинета на Питър светеше.

— Чук-чук! — предупреди го тя от прага, за да не го стресне.

Питър вдигна очи от дългата разпечатка, която изучаваше.

— Лори! Да знаеш колко се радвам да те видя! Ела да ти покажа нещо!

Тя го последва до уреда за газова хроматография и спектрометрия, където Питър й подаде друга разпечатка. Лори я прегледа, но не разбра кой знае какво.

— От Робърт Евънс е — заяви гордо Питър. — Точно това, което ти предполагаше.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Виж тук — посочи той с молива. — Доказано наличие на етилен, и то доста по-категорично, отколкото в случая с Рандъл Тачър. Вече не е в границите на допустимата грешка и не може да се припише на лабораторното замърсяване. Налице е.

— Странно — каза Лори. Беше почти убедена, че откриването на етилен в случая с Рандъл Тачър е било грешка.

— Може и да е странно — заяви Питър, — но е налице и е неоспоримо.

— Искам да те помоля за една услуга. Би ли ми отворил генната лаборатория?

— Разбира се. Сега ли?

— Да, ако нямаш нищо против.

Питър взе ключовете и съпроводи Лори един етаж по-долу.

— Показаха ми една снимка — пътем обясняваше тя, — макар че още нямат окончателен резултат от сравнителния анализ. Става дума за Джулия Майърхолц, ако си спомняш.

— Сещам се — каза Питър, — нали и аз правих сума ти анализи.

— Трябва да намеря тази снимка — продължи тя — и да извадя копие. Не е задължително да е фотокопие, може и ксерокс.

— Нямаш проблеми — увери я Питър.

Наистина веднага намери снимката и отиде да включи копирната машина. Докато тя загряваше, той разгледа снимката и се обади:

— Съвсем очевидно е, че пробите не са от един и същи човек. Това ли очакваше?

— Не — отговори тя. — Случайно улучих.

— Интересно. Смяташ ли, че е от значение?

— Разбира се. Значи Джулия се е борила за живота си.

 

 

— Ами ако е излязла? — попита Тони. Не го свърташе на едно място. — Може и да си е отишла, докато се връщах при колата. А ако си е отишла, няма защо да си губим времето и да висим тук като паяци.

— Прав си — съгласи се Анджело, — но преди да влезем, трябва да се уверя, че не е извикала ченгетата. Още не мога да разбера защо духна — освен да е усетила, че не сме истински ченгета. Тя нали е от благонадеждните граждани, защо трябва да се крие от ченгетата? Разбираш ли, нещо не се връзва. А щом не се връзва, значи има нещо, дето не го знам, и това ме плаши.

— Ти вечно се притесняваш — каза Тони. — Давай да влизаме и да я подбираме, че да се свършва.

— Добре — съгласи се Анджело, — но кротко. Вземи и торбата, ще действаме според случая.

— С тебе съм! — възбудено заяви Тони.

След неуспешната гонитба гореше от нетърпение да действа и трепереше от нерви.

— Май ще е по-добре да сложим заглушителите — рече Анджело. — Нищо не се знае, а и трябва да пипаме бързо.

— Гот! Аз съм насреща — възкликна Тони и с видима възбуда измъкна беретата.

Поставянето на заглушителя му отне известно време, тъй като ръцете му трепереха от предвкусваното удоволствие. Анджело го изгледа мрачно и безнадеждно поклати глава.

— Помъчи се да се овладееш. Тръгваме.

Слязоха от колата и затичаха през улицата, скрили глави в яките си от дъжда. Мушнаха се между две коли и влязоха в моргата през рампата, също както следобед. Тони следваше Анджело с черната чанта в едната ръка и с пистолета в другата, като се стараеше да го прикрива под сакото.

Анджело тъкмо подминаваше отворената врата на стаята на охраната, когато отвътре някой извика:

— Ей, вие! Влизането е забранено!

Тони се блъсна в Анджело, който бе спрял. Зад бюрото, на което имаше недовършен пасианс, седеше пазач със синя униформа.

— Накъде сте се запътили? — попита ги той.

Тони вдигна беретата, прицели се в челото на смаяния пазач и без никакво колебание натисна спусъка. Куршумът го улучи над лявото око.

— Десетка! — извика Тони.

Пазачът се повали на бюрото си и главата му тежко тупна върху картите. Ако не беше кървавата локва, човек можеше да си помисли, че е придремал през работно време.

— Защо, по дяволите, го гръмна? — озъби се Анджело. — Защо не ме изчака да му кажа две приказки?

— Щеше да ни отвори работа — обясни Тони. — А каза, че трябва да пипаме бързо.

— Ами ако са двама? Ако другият се появи? Закъде сме тогава?

Тони набърчи чело.

— Продължаваме! — реши Анджело.

Двамата надникнаха в канцеларията на моргата. Във въздуха висеше цигарен дим, а в пепелника догаряше фас, но вътре нямаше никой. Влизайки предпазливо в самата морга, Анджело хвърли един поглед в съседната зала за аутопсии на разложени трупове. Дисекционната маса едва се различаваше в полумрака.

— Тук ме побиват тръпки — призна си той.

— И мен — добави Тони. — Няма нищо общо с погребалното бюро, дето работех. Виж само пода. Направо е отвратително.

— Защо светят толкова малко лампи?

— За икономия — предположи Тони.

Спряха пред внушителен полукръг от четириетажни хладилни камери, всяка с отделна врата на огромни панти.

— Тук ли държат труповете? — попита Анджело, сочейки вратите.

— Сигурно — каза Тони. — Също като в тия, старите филми, когато разпознават някого.

— Само дето в киното не смърди така — отбеляза Анджело. — А за какъв бяс са им тия купища ковчези? Сезонна разпродажба?

— Хабер си нямам — рече Тони.

Те подминаха друг огромен хладилник, който имаше само една грамадна врата, и се насочиха към светлината, идваща от прозорчетата на двукрилата врата на централната зала за аутопсии. Внезапно вратата се отвори и Брус Помовски едва не се сблъска с тях.

И тримата се втрещиха от изненада, но Тони успя да скрие пистолета зад гърба си.

— Изкарахте ми акъла бе! — засмя се Брус.

— Чувствата са взаимни — увери го Анджело.

— Сигурно идвате за тялото на Хабърлин — каза Брус. — Имам за вас една добра и една лоша новина. Добрата е, че тялото е готово, а лошата, че не можете да го вземете, преди да са го поогледали още веднъж. Трябва да чакате.

— Лошо — въздъхна Анджело. — Да си виждал д-р Лори Монтгомъри?

— Преди пет минути говорих с нея — отвърна Брус.

— А да ни кажеш къде отиде?

— Качи се в токсикологичната лаборатория — отговори Брус. Тия двамата се държаха малко странно, даже подозрително.

— А къде е тая токсикологична лаборатория? — попита Анджело.

— На четвъртия етаж — отвърна Брус, мъчейки се да си спомни дали двамата са идвали друг път да превозват труп.

— Благодарим — каза Анджело, обърна се и махна с ръка на Тони да го последва.

— Чакай, забранено е да се качвате горе! — извика Брус. — От кое погребално бюро сте?

— „Сполето“ — отговори Анджело.

— Аз чакам от друго. Трябва да звънна един телефон. Как се казвате?

— Слушай, не сме лоши хора — рече Анджело. — Просто искаме да поговорим с Лори Монтгомъри.

Брус отстъпи крачка назад и ги изгледа.

— Май трябва да извикам охраната.

Тони вдигна пистолета. Брус замръзна, втренчил очи в дулото. Преди Анджело да е казал нещо, Тони натисна спусъка. Куршумът улучи Брус в челото, той се олюля и рухна на пода.

— Келеш! — изръмжа Анджело. — Да не мислиш да опукаш всички наред?

— Искаше да вика охраната — оправда се Тони.

— И какво от това? Нали се погрижи за пазача? Научи се да се сдържаш!

— Добре де, попрекалих. Важното е, че пиленцето още е тук и дори знаем къде да го намерим.

— Само че първо трябва да скрием този тук. Я си представи, че мине някой — каза Анджело и се озърна. Погледът му попадна на хладилните камери. — Ще го набутаме в някой хладилник.

Двамата се разбързаха, търсейки празна камера. Зад всяка вратичка ги чакаше гледката на чифт боси стъпала с кафяво картонче, увиснало на връв от големия пръст.

— Ей, че гадно! — рече Анджело.

— Намерих празен — съобщи Тони и издърпа количката.

Те се върнаха при неподвижния Брус, но Тони откри, че той е още жив и хрипливо диша.

— Да му пусна още един? — попита младокът.

— Не! — отряза Анджело. — Стига си гърмял! Тоя не може да вдигне шум в хладилника.

Двамата замъкнаха Брус до хладилника и с общи усилия го проснаха на количката. Тони я набута в камерата и захлопна вратата с думите:

— Приятни сънища!

— А сега си прибери проклетия пищов! — изкомандва Анджело.

— Добре — съгласи се Тони и пъхна беретата в кобура под мишницата си. Удължен от заглушителя, пистолетът стигаше до ревера му.

— Отиваме на четвъртия етаж — нервно разпореди Анджело. — Работата не върви добре и ще трябва да се измъкваме. Ако някой се натъкне на труповете, дето ги ръсиш след себе си, ще стане лудница.

Тони подбра докторската чанта и забърза да настигне Анджело, който бе тръгнал по стълбите, опасявайки се от още някоя случайна среща в асансьора. На четвъртия етаж видяха, че свети само една стая, решиха, че това е търсената лаборатория, и се запътиха право към нея. Предпазливо се промъкнаха вътре и завариха Питър да почиства някакъв уред.

— Извинете — обади се Анджело, — търсим д-р Лори Монтгомъри.

Питър се обърна.

— Изпуснали сте я. Ей сега слезе долу да огледа някакъв труп в големия хладилник.

— Благодаря — каза Анджело.

— Няма защо — отвърна Питър.

Анджело стисна Тони за лакътя, бързо го изведе в коридора и жлъчно отбеляза:

— Много любезно от твоя страна, че не го застреля! А сега — обратно!

Двамата заслизаха надолу.

 

 

След като не откри Брус в канцеларията и в залата за аутопсии, Лори реши сама да потърси тялото на Хабърлин. Брус явно бе отишъл да почива. Тя си сложи гумени ръкавици, с усилие отвори тежката врата на големия хладилник, влезе и светна лампата.

От предишния път, когато бе идвала да търси тялото на Джулия Майърхолц, не се бе променило нищо. Повечето трупове по дървените стелажи си бяха същите. Имаше няколко нови, още на колички. Тя започна да проверява самоличността им по привързаните картончета, като се движеше от вратата навътре и избутваше проверените колички зад себе си. След като, разтреперана от студ, провери десетина колички, откри картончето с надпис „Стефани Хабърлин“ чак в дъното на хладилника. Покри краката на трупа и извъртя количката, за да отвие главата. От гледката потръпна. Не можеше да възприеме смъртта на млад човек и едва ли щеше да привикне, независимо от стажа си в Службата по съдебна медицина. С непривична неувереност се пресегна и докосна с пръсти клепачите на Стефани.

Поколеба се за миг, не знаеше дали иска подозренията й да се потвърдят, или да се опровергаят, после пое дълбоко дъх и вдигна клепачите.

Отново потръпна. Краката й се подкосиха. Подозренията й се бяха оправдали. Беше права, вече и дума не можеше да става за съвпадение. Очите на мъртвата липсваха!

— Негодник такъв! — изрече Лори.

Зъбите й тракаха. Що за човек бе измислил това чудовищно престъпление!

Вратата рязко изщрака и я откъсна от мислите й. Тя се обърна и с изненада видя вместо Брус двама непознати, единият от които носеше старомодна докторска чанта.

— Доктор Монтгомъри? — попита по-високият.

— Аз съм — отвърна Лори, изтръпнала от мисълта, че тези двамата са същите, които я търсиха в апартамента.

— Трябва да отидем в центъра на града и да поговорим — заяви Анджело. — Последвайте ме, ако обичате!

— Кои сте вие? — разтреперана, попита тя.

— Няма значение — съобщи по-ниският и започна да разбутва количките със свободната ръка, проправяйки си път към нея.

Високият го последва.

— Какво искате от мен? — Ужасът й се засилваше.

— Само да поговорим — отвърна Тони.

Лори беше в капан. Нямаше къде да бяга, навсякъде й се изпречваха колички с трупове. Тони разблъскваше последните колички помежду им.

Тя пусна чантичката си на пода и от отчаяние сграбчи ръчките на количката с тялото на Стефани Хабърлин, после изпищя за кураж и засили количката към изненадания Тони. Първоначално той прецени, че ще устои, после се опита да се отмести от пътя на набралата скорост количка, но не успя. Количката се вряза в него и го събори. От удара трупът се преобърна и една студена мъртва ръка обви врата на Тони. Без да му дава възможност да се опомни, Лори засили втора количка върху му, а третата насочи срещу Анджело и го повали.

Тони изблъска затисналия го труп и се освободи от обятията му. Заклещен между количките, той все пак успя да измъкне пистолета. Но преди да се прицели, Лори засили нова количка отгоре му; количките, разбутани от изправящия се Анджело, я последваха. Лори тъкмо хващаше друга количка, когато Тони натисна спусъка. Въпреки заглушителя изстрелът прогърмя в затвореното пространство. Куршумът свирна край рамото на Лори, вече устремила се към вратата. Тя изскочи навън и затръшна вратата след себе си, после трескаво се огледа за нещо, с което да я залости. Не намери нищо и хукна да бяга, ала само след няколко стъпки чу, че вратата на хладилника се отваря зад гърба й.

Сви към канцеларията, видя, че е празна, продължи към стаята на охраната, втурна се вътре и се опита да събуди заспалия пазач с вика:

— Помощ! Спасете ме! Двама души…

Отчаяна от безмълвието му, сграбчи пазача за рамото. За неин ужас главата му се люшна като парцалена, повличайки слепените от кръвта карти. Тя видя огнестрелната рана на челото, невиждащите очи и кървавата пяна в ъгълчетата на устата. На бюрото, около главата му, имаше локва от вече спечена кръв.

Лори изпищя и пусна рамото. Пазачът се свлече на стола и главата му се килна неестествено назад. Тя се обърна да побегне и видя, че вече е късно. По-ниският влетя през вратата с насочен пистолет и разкривена в демонична усмивка уста. Той се прицели в главата й и започна да се приближава като в забавен каданс. Дори виждаше канала на заглушителя.

Дулото спря на два пръста от носа й. Лори не можеше да помръдне, парализирана от страх.

— Не стреляй! — изкрещя високият иззад рамото на Тони. — Моля те, не стреляй!

— Щеше да е голям кеф — произнесе Тони.

— Давай, пускай й газ! — каза Анджело, после сложи черната докторска чанта на бюрото и ритна стола да не му пречи.

Мъртвият пазач се изтърколи от стола и падна на пода. Анджело излезе в коридора и се огледа — чуваха се гласове.

Тони наклони дулото на пистолета. С огромно усилие се бе удържал да не натисне спусъка. Напъха го в джоба на сакото си, отвори черната чанта и извади газовия флакон и найлоновата торба, наду я и тръгна към Лори, която заотстъпва назад, докато опря в някаква маса.

— За сладка почивка е време — каза Тони и рязко нахлузи торбата върху главата й.

С разширени от ужас очи Лори се опря на масата зад гърба си, за да запази равновесие. Напипа с дясната ръка стъклено преспапие, сграбчи го и замахна напосоки. Уцели Тони в слабините. Той пусна торбата и инстинктивно притисна ръце върху удареното място. Лори смъкна торбата от главата си. Гадеше й се от сладникаво миришещия газ, но тя събра сили и побягна. Свит на две, Тони не можа да й попречи, а застаналият в коридора Анджело не успя да реагира.

— По дяволите! — извика той и хукна подир нея, следван от куцукащия Тони, който бе грабнал чантата, торбата и газовия флакон.

Лори затича по обратния път — покрай чамовите ковчези и големия хладилник. Надяваше се да срещне някого, за да потърси закрила. Видя, че в централната зала за аутопсии свети, и нахлу вътре с надеждата, че ще намери някого. За свой ужас откри само един санитар, който миеше пода.

— Помогнете ми! — запъхтяно извика тя.

Санитарят изглеждаше объркан от внезапната й поява.

— Двама души ме преследват! — изкрещя Лори.

Изтича до мивката и измъкна голям хирургически нож. Не беше кой знае каква защита срещу пистолет, но нямаше друго.

Санитарят явно я мислеше за луда, но преди тя да е казала още нещо, вратата се отвори с трясък и Анджело нахлу с изваден пистолет.

— Край на тичането! — обяви той настървено между две глътки въздух.

Тони дотича по петите му с чантата, флакона и торбата в едната ръка и с пистолета в другата.

— Какво става тук? — попита санитарят, хванал с две ръце четката с дълга дръжка.

Тони мигновено вдигна пистолета си и го простреля в главата. Той се строполи на пода, а Тони се запъти да провери резултата.

— Трябва ни момичето! — изкрещя Анджело. — Газ!

Тони отново наду торбата и се приближи към Лори.

Ужасена от смъртта на санитаря, тя бе неспособна да се съпротивлява. Хирургическият нож се изплъзна от пръстите й и издрънча на пода. Тони нахлузи торбата на главата й изотзад, тя направи слаб опит да я смъкне, но вече бе вдишала два-три пъти от сладникавия газ и ръцете не й се подчиняваха. Краката й се подкосиха и Лори се свлече в безсъзнание.

— Бягай да донесеш един ковчег! — нареди Анджело. — Бързо!

След малко Тони се върна с ковчега, чук и пирони. Двамата я хванаха за главата и краката и я наместиха вътре, после свалиха торбата от главата й. Тони постави капака и се приготви да го закове, но Анджело реши, че първо трябва да се пусне още газ вътре. Тони пъхна флакона в ковчега и веднага усети миризмата на излизащия газ, затова измъкна флакона и затвори капака.

— Повече не може — обясни той.

— Да се надяваме, че ще я държи — каза Анджело и посочи към количките до стената. — Докарай една!

Докато Тони буташе количката, Анджело закова капака, после наместиха ковчега на количката. Тони постави газовия флакон и торбата обратно в чантата, а самата чанта сложи върху ковчега. Двамата избутаха количката от залата и почти на бегом минаха покрай канцеларията и стаята на охраната. Когато излязоха на рампата, Тони остана да пази количката, а Анджело се зае с паркираните линейки. Ключовете на първата, която провери, висяха на таблото. Пъргаво натовариха ковчега отзад и Анджело подаде ключовете на Тони с думите:

— Карай направо към кея, там ще се чакаме.

Тони се покатери в кабината и запали.

— Давай, давай! — викна Анджело и с енергични жестове го насочи как да излезе на Тридесета улица. Отново му се счуха гласове откъм моргата. — Карай — каза Анджело и хлопна веднага вратата на линейката.

После я изпрати с поглед, докато зави по Първо авеню. Изтича до колата си и я последва.

Обади се на Серино от колата.

— Стоката е при нас — съобщи той в слушалката.

— Чудесно — отвърна Серино. — Докарайте я на кея. Аз ще взема Травино. Чакаме ви.

— Не стана чисто — рече Анджело. — Длъжен съм да ти го кажа.

— Няма значение, щом сте я пипнали. А и тъкмо навреме. „Монтегю Бей“ ще отплава утре сутринта, така че малката ни докторка ще се поразходи.