Робин Кук
Непрогледност (11)

9

11:50 ч вечерта, четвъртък

Манхатън

— Не беше лошо — каза Тони. Излизаха с Анджело от денонощна пицария на Четиридесет и втора улица близо до Таймс Скуеър. — Да се не надяваш. Изглеждаше такава дупка.

Анджело не отговори. Вече мислеше за работата, която им предстоеше.

Стигнаха гаража и той кимна към колата си. Собственикът на гаража, Лени Хелман, плащаше на Серино. Тъй като обикновено парите прибираше Анджело, той го ползваше безплатно.

— Само да не си я одраскал — каза Анджело, когато служителят докара колата до бордюра.

Качи се, след като се увери, че няма никакви следи по излъсканата като огледало повърхност. Тони го последва. Излязоха на Четиридесет и втора улица.

— А сега какво? — попита Тони. Беше се извърнал, за да го вижда.

Светлините от неоновите козирки на кината наоколо играеха по изпитото лице на Анджело и го правеха да изглежда като развита мумия в някакъв музей.

— Минаваме към списъка на „търсенето“ — обясни той.

— Чудесно — рече ентусиазирано Тони. — Започна да ми писва от другия. Накъде?

— Осемдесет и шеста — отвърна Анджело. — Близо до Метрополитън Мюзиъм.

— Добър квартал — каза Тони. — Обзалагам се, че ще има сувенири за вземане.

— Не ми харесва тая работа — продължи Анджело. — Богатите квартали означават модерни алармени инсталации.

— С тия неща се справяш като едното нищо — отвърна Тони.

— Всичко върви прекалено добре — вметна Анджело. — Започвам да се безпокоя.

— Прекалено много се тревожиш — засмя се Тони. — Причината всичко да върви толкова добре е, че знаем какво правим. И колкото повече го правим, толкова по-печени ставаме. Същото е и с другото.

— Стават и издънки — рече Анджело, — колкото и да се подготвяш. Трябва да ги очакваме. И да ги преодоляваме.

— Е, ти си просто черноглед — рече Тони.

Погълнати от задявките си, нито Тони, нито Анджело забелязаха черния кадилак, който се движеше през две коли след тях. Зад волана, невъзмутим, Франко Понти слушаше с удоволствие запис на „Аида“. Благодарение на информацията, получена от негов човек на Таймс Скуеър, следеше Анджело и Тони, откакто спряха в пицарията.

— Кого ще оправяме? — попита Тони.

— Жената — отвърна Анджело.

— Чий ред е? — поинтересува се Тони. Знаеше, че е ред на Анджело, но се надяваше, че онзи е забравил.

— Все ми е тая — отвърна Анджело. — Можеш да я оправиш и ти. Аз ще наглеждам мъжа.

Анджело мина с колата няколко пъти край богаташката къща, преди да паркира. Беше на пет етажа, с двойна врата над малко стълбище с гранитни стъпала. Под навеса, на равнището на земята имаше друга врата.

— Дали да не влезем през черния вход? — каза Анджело. — Навесът ще ни прикрива. Виждам, че има алармена инсталация, но ако е от типа, от който си мисля, няма страшно.

— Ти си шефът — каза Тони.

Извади пистолета и сложи заглушителя. Паркираха почти при следващата пряка и се върнаха пеша. Анджело носеше малка пътна чанта, пълна с инструменти. Когато стигнаха къщата, каза на Тони да чака на тротоара и да му даде знак, ако идва някой. Слезе няколко стъпала към черния вход.

Тони се огледа, но улицата беше тиха. Не се виждаше никой. Хлапакът не забеляза, че Франко Понти е паркирал само през няколко къщи, при една уличка.

— Готово — прошепна Анджело от сянката на черния вход. — Идвай!

Влязоха в дълъг коридор и отидоха бързо при стълбите. Имаше асансьор, но знаеха, че не бива да го използват. Прескачайки по две стъпала, се качиха на първия етаж и се ослушаха. Къщата беше тиха, чуваше се само силното тиктакане на голям старинен часовник в мрака.

— Представяш ли си да живееш в такава къща? — прошепна Тони. — Като дворец е.

— Млъквай! — сопна се Анджело.

Продължиха нагоре по стълбището, качиха се по извита двойна стълба, над която висеше полилей. Според Тони диаметърът му беше някъде около два метра. На втория етаж надникнаха в няколко дневни, в библиотека и кабинет. На третия етаж късметът им проработи: тук беше спалнята на домакините.

Анджело застана встрани от двойните врати, които без съмнение водеха към главната спалня. Тони спря от другата страна. И двамата бяха извадили оръжията си. Заглушителите бяха поставени.

Анджело бавно завъртя дръжката и натисна вратата. Стаята беше по-голяма от всички спални, които бяха виждали. До отсрещната стена, която се стори на Анджело твърде далече, имаше легло с балдахин.

Той влезе в стаята и направи знак на Тони да го последва. Отиде до дясната страна на леглото, където спеше мъжът. Тони застана от другата страна. Анджело кимна. Хлапакът протегна ръка с пистолета, другият направи същото.

Пистолетът на Тони изгърмя с познатото съскащо думкане и жената се сви. Мъжът сигурно имаше лек сън. Веднага след изстрела се изправи с широко отворени очи. Анджело го застреля, преди да е казал нещо. Той се смъкна при жена си.

— Да му се не види! — каза Анджело на висок глас.

— Какво става? — попита Тони.

С върха на заглушителя Анджело се пресегна и разтвори пръстите на умиращия мъж. Той стискаше малко пластмасово приспособление с бутон.

— Имал е алармено устройство — рече Анджело.

— Какво значи това? — запита Тони.

— Значи, че трябва да офейкваме — отвърна Анджело. — Хайде!

Като се движеха колкото се може по-бързо в тъмното, изтичаха надолу по стълбите. Тъкмо завиваха на площадката към първия етаж, когато направо се сблъскаха с икономката, която се качваше нагоре.

Тя изпищя, обърна се и побягна надолу, откъдето беше дошла. Тони стреля с бантъма, но на разстояние над два метра пистолетът не беше точен. Куршумът не улучи икономката, а разби голямо огледало в златна рамка.

— Трябва да я настигнем — каза Анджело.

Знаеше, че жената ги е видяла само за миг. Хвърли се надолу по стълбите, пътната чанта подскачаше на рамото му. Когато стигна най-долу, се плъзна по мрамора, обсипан с парченца огледало. Запази равновесие и се втурна по коридора на първия етаж към задната част на къщата. Видя в дъното жената, тя се мъчеше да отвори две стъклени врати, които водеха към задния двор.

Преди Анджело да я хване, икономката излезе и затвори вратата след себе си. Той стигна вратата само секунда след нея. Тони беше непосредствено зад него. Изтичаха навън след жената, но се спънаха в два градински стола, които не видяха в тъмното.

Анджело се изправи на крака и погледна в мрака. Задният двор приличаше на обществен парк. В средата имаше правоъгълен басейн с лъскава повърхност. От широкия клон на дебел дъб висеше люлка. Анджело не виждаше жената.

— Къде отиде? — прошепна Тони.

— Ако знаех, щях ли да седя тук? — отвърна Анджело. — Ти върви натам, а аз — насам.

Той посочи към двете страни на басейна. Двамата мъже тръгнаха опипом из градината. Напрягаха очи и се взираха в тъмните кътчета под папратите и храстите.

— Ето я! — каза Тони, сочейки назад към къщата.

Анджело стреля два пъти. Първият куршум разби стъклото на вратата. След втория видя как жената се препъва и пада.

— Улучи я! — извика Тони.

— Да се махаме — каза Анджело.

Чуваше сирени в далечината. Не беше съвсем сигурен, но като че приближаваха.

Не искаше да рискува и да излезе пред къщата и се обърна към задната страна на градината. Забеляза от другата страна на басейна някаква врата и изкрещя „Хайде!“ на Тони. Стигна пръв при вратата. Измъкна резето, с което бе заключена, и се втурна в пресечка, обсипана с отпадъци. Тръгнаха по тъмната уличка, като опипваха всяка градинска врата, край която минаваха. Най-после Тони откри една с почти изгнили дъски и успя да я разбие.

Градината, в която се оказаха, изглеждаше толкова запустяла, колкото и вратата.

— Сега какво? — попита Тони.

— Насам! — рече Анджело.

Посочи тъмна пътека, която водеше към предната част на къщата. В края й стигнаха до заключена врата, но резето беше отвътре. Минаха през нея и се оказаха на Осемдесет и пета улица.

Анджело изтупа дрехите си. Тони последва примера му.

— Готово! — каза Анджело. — Сега се успокой, отпусни се, вече няма страшно.

Двамата тръгнаха бавно надолу по улицата и завиха зад ъгъла, като че отиваха до някоя съседна къща. Стигнаха бавно при колата на Анджело. Сирените действително се бяха насочили към богаташката къща, която току-що бяха напуснали. Отпред се виждаха три полицейски коли с мигащи буркани, бяха блокирали улицата пред къщата, в която двамата бяха нанесли удара.

Анджело отключи вратата на колата с дистанционното управление и те се качиха.

— Страхотно беше! — каза възбудено Тони, когато бяха отминали пет-шест преки. — Ей на това му се вика работа.

Анджело го погледна намръщено.

— Издънихме се — рече той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тони. — Измъкнахме се по живо, по здраво. Няма проблеми. И ти очисти икономката. Свали я на място.

— Но не я проверихме — каза Анджело. — Откъде да знам дали наистина съм я очистил, или само съм я одраскал? Трябваше да проверим. Гледаше право към нас.

— Падна бързо — рече Тони. — Мисля, че си я улучил добре.

— Нали ти казах: стават издънки. Откъде да предположим, че оня ще спи с алармено устройство с бутон?

Анджело се радваше, че стига кормилото пред него: ръцете му трепереха.

— Тъй де, сега „лошият късмет“ ни се махна от пътя — поде Тони. — Вече няма да разправяш, че нещата вървят прекалено добре. Сега накъде?

— Не съм сигурен — каза Анджело. — Може би трябва да приключим за днес.

— Защо? — попита Тони. — Нощта едва започва. Хайде! Поне още веднъж. Не можем да подминем такива пари.

Анджело се замисли за миг. Интуицията му подсказваше да приключва за днес, но Тони беше прав. Парите наистина бяха добри. Освен това тези удари бяха все едно яздиш кон: падаш, после пак се качваш. В противен случай никога вече няма да яздиш.

— Добре — каза той накрая. — Ще направим още един.

— Ето това ми харесва — рече Тони. — Накъде?

— В Гринич Вилидж. Още една градска къща.

Анджело пое по Деветдесет и седма улица напряко през Сентръл Парк и излезе на магистралата Хенри Хъдсън.

Известно време мълчаха. Всеки се възстановяваше в противоположния край на емоционалния спектър: Анджело от страха и безпокойството, а Тони — от безкрайното си въодушевление. Не забелязаха черния кадилак в далечината.

— Трябва да е тук горе — каза Анджело, когато завиха по Блийкър стрийт.

Посочи триетажна градска къща с чукче във формата на лъвска глава на предната врата, Тони кимна, докато минаваха покрай къщата.

Анджело почувства как пулсът му се ускорява.

— Този път мъжът — каза той. — Същият план както преди. Ти оправяш него, аз ще покривам жената.

— Разбрано — отвърна Тони, възбуден, че пак ще действат.

Този път Анджело паркира по-далеч от обикновено. Върнаха се назад мълчаливо, само от време на време потракваха инструментите в пътната чанта на Анджело. Разминаха се с няколко минувачи. Улиците не бяха толкова празни като в горната част на града: Гринич Вилидж открай време беше по-оживен.

Алармената инсталация на набелязаната къща бе детска играчка за Анджело. След няколко минути те с Тони вече се качваха на пръсти по скърцащите стъпала.

За улеснение в коридора на горния етаж беше включена малка нощна лампа. Розовата й светлина беше достатъчна, за да се вижда наоколо.

Първата врата, която Анджело опита, бе на празна гостна. Тъй като на етажа имаше само още една врата, той реши, че някъде зад нея е спалнята.

Отново двамата мъже заеха позиции от двете страни на вратата с пистолети, вдигнати до главите им. Анджело завъртя дръжката и рязко отвори.

Успя да направи една крачка навътре, когато в полумрака към него се хвърли ръмжащо куче. То го удари с лапи по гърдите и го блъсна назад през вратата до насрещната стена на коридора. Захапа го през якето и ризата, дори закачи малко от кожата. Анджело не беше сигурен, но май беше доберман. Беше твърде дълго и слабо за булдог, въпреки че беше зло. При всички положения му бе изкарало ангелите и го бе вцепенило.

Тони действаше бързо. Отстъпи встрани и застреля кучето от упор в гърдите. Беше сигурен, че е стрелял точно, но кучето не трепна. С ръмжене то откъсна още едно голямо парче плат от якето на Анджело и го изплю. След това му се нахвърли отново.

Тони изчака, преди отново да натисне спусъка. Този път го улучи в главата и животното моментално се свлече и тупна на пода с плътен глух звук.

Чу се женски писък и Анджело отново изтръпна целият. Жената в къщата се бе събудила тъкмо навреме, за да види как бе убито кучето й. Беше застанала на няколко стъпки от долния край на леглото, лицето й беше изкривено от ужас.

Тони вдигна пистолета и пак се чу съскащото думкане. Писъкът на жената секна. Тя вдигна ръка към гърдите си, после я дръпна и погледна петното кръв. На лицето й се четеше объркване, сякаш тя не можеше да повярва, че е била улучена.

Тони прекрачи в стаята. Вдигна отново пистолета и стреля от упор в средата на челото й. Като кучето, и тя моментално се свлече като чувал на пода.

Анджело отвори уста, но преди да каже нещо, от първия етаж се чу ужасяващ вик, съпругът се качваше по стълбите с ловна двуцевка дванадесети калибър. Държеше я с две ръце на равнището на кръста си.

Анджело почувства какво ще стане и се хвърли на пода тъкмо когато пушката изгърмя с мощен трясък. В затвореното пространство звукът беше страхотен, ушите на Анджело писнаха. Концентрираният сноп сачми проби двадесетсантиметрова дупка в стената на мястото, където беше стоял Анджело.

Дори Тони трябваше да реагира инстинктивно и се хвърли встрани, за да избегне отворената врата на стаята. Вторият откос мина по цялата й дължина и изби един от задните прозорци.

От позицията си на пода Анджело стреля с валтера бързо два пъти, улучвайки съпруга в гърдите и брадата. Силата на куршумите спря човека, със забавени движения той се наклони назад, после с ужасен трясък падна по стълбите и се спря на долния етаж.

Тони се показа отново от спалнята и изтича надолу по стълбището, за да изстреля още един куршум в главата на поваления мъж. Анджело стана и вдигна пътната чанта от пода. Трепереше. Никога не беше срещал смъртта толкова отблизо. Втурна се надолу по стълбите с треперещи крака и каза на Тони да се махат.

Когато стигнаха предната врата, той се изправи на пръсти, за да погледне навън. Не му хареса това, което видя. Пред сградата се беше събрала групичка хора, които се взираха във фасадата й. Без съмнение бяха чули звъна на счупените стъкла, когато бе разбит прозорецът на спалнята. Може би бяха чули и двата изстрела на пушката.

— Излизаме отзад! — каза Анджело.

Знаеше, че не могат да рискуват и да се изправят пред тълпата. Лесно се покатериха през верижната ограда на задния двор. Дори нямаше бодлива тел отгоре, минаха от другата страна и продължиха през съседния двор към другата улица. Анджело се радваше, че е паркирал толкова далече. Стигнаха колата без произшествия. Когато потеглиха, в далечината завиха сирени.

— Що за куче беше това, по дяволите? — попита Тони, докато караха по Шесто авеню.

— Мисля, че доберман — каза Анджело. — Уплаши ме до смърт.

— И тебе, и мене — съгласи се Тони. — И тази пушка. На косъм бяхме.

— За малко. Трябваше да приключим след първия удар. — Анджело поклати глава с отвращение. — Може би вече съм прекалено стар за тази работа.

— Няма начин — рече Тони. — Ти си най-добрият.

— Така си мислех — каза Анджело.

Извърна с отчаяние очи към скъсаното си скъпо яке. По навик погледна през огледалото назад, но не видя нищо, което да го обезпокои. Той, разбира се, търсеше полицейски коли, а не лимузината на Франко Понти, която ги следваше дискретно от разстояние.