Александър Карасимеонов
Двойна игра

Глава I

Борисов не беше оставил писмо. Във вилата нямаше гардероби, шкафове, чекмеджета, ако не се смятат двете кухненски долапчета, пълни с чинии и чаши, подредени акуратно, както би ги наредила женска ръка. Едната стая беше спалня, с две добре застлани легла, одеялата, червени, с големи черни цветя, бяха еднакви и добре опънати. Малки възглавнички бяха нахвърляни върху тях в живописен ред. Почти нищо друго нямаше в спалнята, ако не се смята една прикрепена върху стената лакирана дъска, от която стърчаха четири месингови куки. Тук, на тази закачалка, имаше следи от минутите преди последното решително действие. До един червен халат (отбелязах си сходството му с цвета на одеялата) висеше сакото на Борисов, което той е свалил, за да бъде свободен в движенията си, а не защото му е било топло. Вилата бе пронизана от влажен хлад, трудно би се чувствувал човек по риза удобно в тези стаи, освен ако вече е престанал да възприема нормално света със сетивата си.

Стаята, в която намерихме Борисов в онова неудобно положение, беше замислена навярно като трапезария, но още не беше обзаведена. Имаше само една кръгла маса от масивен дъб, без столове, само две кухненски табуретки, покрити с бял гетинакс, придружаваха дъбовата масичка и всъщност едното от двете столчета, катурнато под краката на Борисов, можеше да бъде помощник в последното съзнателно действие на стопанина на вилата.

Огледът не ни даде данни за произхода на въжето. Във вилата не се намериха други въжета, нито остатъци, нямаше следи от място за простиране (надали някой тук е перял, разбира се), всичко сочеше, че въжето Борисов е донесъл със себе си. Подготовката щеше да бъде изрядна, ако бяхме намерили и следи от сапун по въжето. Сапунът обаче си беше на мястото при мивката в кухнята.

В сакото на Борисов намерихме документи, ключове, отделно ключ за волвото, паркирано пред вилата. Имаше и отворена кутия „Марлборо“ с осем цигари, позлатена запалка. Борисов е бил пушач. Но никъде в къщата не се намериха угарки, нито пък имаше миризма на тютюнев дим.

Две дълги отвесни гънки върху гърба на тъмносиньото сако се бяха врязали дълбоко — така, както човек може да си развали вида, ако дълго време седи (или лежи) неподвижно.

Предположих, че като е седял така дълго и си е направил гънки върху сакото, сигурно ще има и върху панталона. Но панталонът от сив вълнен плат нямаше гънки, изглеждаше сравнително скоро гладен. Борисов е бил човек, който се грижи за дрехите си. Бялата риза е облякъл навярно в деня преди последната си нощ.

Гънките върху сакото биха могли да се получат след продължително шофиране. Пътят от центъра на града до вилата обаче не е повече от петнадесет минути. Можеше да се предположи, че е дошъл отдалеч.

Борисов присъствуваше (или поне това, което беше останало от него) във вилата, без да е оставил никакви следи от пребиваването си. Ако се направи предположение за събитията, които са се разиграли в минутите преди неговата смърт, трябва да се смята, че той е оставил колата, влязъл е стремително във вилата, съблякъл е сакото си, свалил връзката, след това стъпил на столчето, привързал въжето за куката, на която виси малкият бял глобус, може дори да се предполага, че примката е била предварително вързана, оставало му е само да си я надене. Нито един предмет в къщата не издаваше присъствието на човек, след като е била наредена и напусната. Едно стремително действие, решено, премислено и хладнокръвно осъществено. Върху лицето му бе останал изразът (след мъчителната тръпка) на спокойствие, на човек, който не е имал размисли, след като веднъж е взел своето решение…

Тази изключителна чистота и очевидност в действията на самоубиеца, разбира се, може именно за това да предизвиква съмнения. В съмненията си относно очевидната версия включих единствено гънките върху сакото.

Наредих взимането на отпечатъци от съборената табуретка, дръжките на вратите, всички възможни отпечатъци в колата.

След това разреших свалянето на трупа от въжето.

 

 

На другия ден след обяд Марин Вълчев донесе фотографиите със залепен обяснителен текст и подписани. Прибавих, моя подпис. Прикачихме се с Марин към финала на един живот.

Тогава именно той извади снимката, на която беше документирано моето присъствие до висящия Борисов.

— Изключително постижение в контражура. Приведен си в стойка като ловен пес. Острота на силуета върху изключително светъл фон. И идеалният фокус на самоубиеца.

— Ако е самоубиец — вметнах аз.

Внимателен взор от страна на фотографа.

— Нещо ново ли?

— Не. Разсъждения.

— Хайде де, все трябва да ровите, да измъкнете нещо скрито, това е болезнено старание.

— Не е старание… Професия.

— Някой си е търсил спокойствието. Оставете го на мира!

— Прекалено го е търсил. Първо се налива с коняк, после се зарежда с приспивателно — конска доза, и чак след това си слага примката.

Марин не се учуди. Имаше прекалено голяма практика, двайсет и две години са го учудвали, трудно е вече да се постигне такъв ефект.

— Двойна подсигуровка. Правят го ония, които веднъж не са сполучили. Или хората на реда. А този — той размаха „художествената“ си снимка — е бил старателен човек. От тези, които, като вършат нещо, го вършат с изключително старание. Това е всичко. Останалото е нашата подозрителност!

 

 

Започвам с този кратък разговор с Марин Вълчев, защото по съвпадение през последните дни живеех с едни събития от личен характер, които ми бяха дали доста материал за размисъл. И то във връзка с начина на живот, който водех. Повод за тия размисли беше станал един странен и до известна степен съдбоносен разговор. Трябваше да размислям по въпроса, дали играя някаква двойна игра през последните години, откакто служа в това ведомство. Мисълта, че човек води двойна сметка на живота си, не е труднодостъпна, но едно е да я знаеш, а друго е да опиташ да разкриеш собственото си двуличие. Към тези размисли ме подтикна една млада жена на име Недялка, или Неда, както я наричат приятелите й. Въпреки всички моменти на нашата близост, каза ми тя, винаги е изпитвала нещо като страх от мен (много силно казано, както после си призна) и в един миг формулира причината за своя страх — бил съм водел двойна игра в живота си. Много високопарна фраза. При това изрично беше отбелязано, че обвинението й не се отнася до отношенията между нас, двамата, тя била абсолютно убедена в искреността ми към нея, а че моето двуличие се проявявало в начина ми на живот или, казано по-конкретно, в работата, която върша. Според нея, така както ме била опознала за тези две години и тъй като ме е наблюдавала скрито (искала да си признае!), в последно време започнала да изпитва някакво странно чувство на несъответствие. Човек би трябвало да подхожда за професията си (особено такава професия), както, да кажем, острие подхожда за канията си. Невероятно сравнение в устата на това нежно същество. Следствие навярно от любовта й към книгите. А аз въпреки старанието и усилията си съм бил вътрешно противопоказан за разобличаването на престъпници. Не съм и не бих могъл да бъда острие. Не е ясно откъде се е появило това нейно впечатление, то е по-скоро, каза тя, вътрешно движение, душевно, понеже аз нали съм най-близо до теб в сравнение с всички други хора. Ето защо грижата си за теб аз възприемам с удвоена сила и всъщност това не е грижа, а чувство за отговорност. Мълчах две години и сега е време най-после да ти го кажа. Ти водиш двоен живот. Пред началниците си — не, всъщност това не е важно, — най-вече пред себе си ти се преструваш, че твоята специалност по убийствата ти е извънредно приятна, а всъщност изпитваш дълбоко скрито отвращение… (тук аз не издържах и направих един красноречив възмутен жест, след което тя се поясни): може би не, пресилено е да се каже отвращение, но ти трябва непрекъснато да преодоляваш един вътрешен отказ. Виждам това много добре и каквото и да ми кажеш сега, няма да ме разубедиш… И единственото, което според моите разбирания е твое достойнство — ти притежаваш преувеличено чувство за дълг и това те кара да се занимаваш с нечовещината.

Този разговор се водеше в малката подземна стаичка на Неда, едно пригодено за живеене мазе, отоплявано от стогодишна електрическа печка. Печката се включва в електрическата мрежа чрез две действия: първо се вкарва щепселът в контакта, но това не е достатъчно да я събуди — след това печката трябва да бъде побутната с крак, с точно определена сила, нещо, което бях усвоил, един лек ритник, след което тя изръмжаваше, реотанът й започваше да руменее и най-накрая, съвсем събудена, започваше да отделя топлина. Неда сядаше на една шарена, саморъчно избродирана възглавничка до печката и оттам двете ме гледаха, докато аз бях предоставен да си избера каквато искам поза върху леглото на Неда — седнал, облегнат на лакът или дори легнал…

Когато поведе своя неочакван разговор, Неда точно така беше седнала срещу мен и печката от време на време се обаждаше заканително. И Неда я побутваше, за да млъкне.

Знаех, че Неда трудно може да впрегне в подкрепа на странното си твърдение за моята професионална непригодност някои факти. Наистина невинаги можех да скрия мрачните си настроения. Но моите разкази пред Неда за служебните ми приключения бяха лишени от описания на ужаси. Бях претръпнал, моят поглед оглеждаше един труп със същото равнодушие, с което нашите доктори след това го режеха, за да ми доставят допълнителни сведения. Например в случая с Борисов, моя трети обесен, ако трябва да, разровя своето лично счетоводство, вниманието ми беше насочено изключително към подробностите от мъртвата природа, която заобикаляше, която бе придружавала събитието. В същото време човешката личност на пръв поглед като че ли не занимаваше моето съзнание. Гънките на дрехите му и катурнатото столче бяха в този момент елемент от разигралите се събития и значи по-важни от това, че един човек, като този, който виси на въжето, е мъртъв и това поражда не само въпроси, как, кога и защо е станало, но също така би трябвало да тикне мисълта на съвестния човек към онова, което тепърва ще става. Защото от тази усамотена вила, както от една точка във водата като концентрични кръгове във всички посоки ще се разпространят вълни, тази смърт щеше да е начало на бурно раздвижване, нещо като взрив сред хората, които са били негови близки. Всичко това при огледа аз изключвах, като че ли изобщо не мислех за него, като че ли не ми достигаше не само чувствителност, но и интелигентност, която да ме накара да си представя последствията…

Не беше така! Когато стоях пред прозореца и гледах към огрения от слънце бял град, не можах да се освободя от мигновения потрес, който бях изпитал и който се опитвам да си обясня с чувството на непоносимост, свръхестественост на положението на онова тяло в пространството, внушението за върховно безсилие и примирение.

Също така странно беше това, което изпитах на другия ден, щом видях снимката, произведена от фотографа „художник“, необикновеното съседство на висящия човек с несъсредоточен, безразличен израз на лицето и моята фигура, черно изрязана върху белия квадрат на прозореца. Това беше някакво предчувствие за обвързаност, като че ли случайното и ако е било нарочно, нелепо хрумване на Марин Вълчев да ме включи в „кадъра“, е било някакво предопределение, съдба… Няма логика, няма логика да разсъждавам с такива думи и изобщо този род настроения са, разбира се, противопоказни на професията. Ето защо аз свързах снимката с необикновената характеристика, която ми бе направила Неда. Достатъчно е да хвърлиш едно семе в съзнанието на човека, за да израсне остро стръкче, което никога, никакви сили не могат да изтръгнат. Неда дълго се била колебала дали да сподели с мен своето съмнение, че играя двойна роля, че се раздвоявам, или каквото и да е там определение. Тогава аз се замислих, разбира се, каква е стойността на това твърдение, то щеше да има стойност за мен, ако имах добро мнение за интелектуалните качества на Неда. Имах добро мнение. При това Неда много рядко се опитва да дава определения за хората, гледа с един всеопрощаващ и леко насмешлив, но добродушно насмешлив поглед на толкова странните човешки постъпки, с които всички сме заобиколени и които всички ние предприемаме поради душевна неподготвеност и неосъзнати вътрешни импулси. Това ме караше да предполагам, че самата Неда има в кратката сметка на своя живот доста постъпки и преживявания, последствия от тези постъпки, една доста пъстра (или пък не пъстра, това не е точната дума), по-скоро богато нюансирана душевна биография. Ето защо на нея можеше до известна степен да й се вярва или най-малкото да се обмисли нейното твърдение.

— Нямаш факти — отвърнах аз тогава. — Отнасям се към професията си с чисто сърце, сам съм я избрал, както знаеш, отказах се да ставам съдия, да ставам адвокат.

— Не знам точно как е било, тогава не съм те познавала, но самият ти си ми казвал, че не си искал да чакаш, че просто си приел предложението за работа, което ти е давало възможност да започнеш веднага, а не да се мъкнеш по кабинети и канцеларии, да търсиш връзки, за да се настаниш на топло.

Така беше, въпреки че размислите за топло и студено и темата за връзките тогава не ме бяха занимавали. Наистина, за да не се мотая, докато чакам назначение (а имаше вероятност да чакам дълго), аз приех предложението за една работа, за която, знае се, няма голямо натискане. Освен това значение за мен тогава имаше и мнението на един човек на име Троянски, за когото ще стане дума по-нататък. И после, най-после ще трябва да спомена това, за което и Неда в онзи разговор намекна, това нещо, което е много трудно определимо, което тя нарече „чувство за дълг“, тържествена фраза и може би дори смешна, зависи от каква гледна точка я гледаш, определение, доста изтъркано от употреба. Наистина подобен род понятия, като чувството за дълг, са силно девалвирани, защото се употребяват под път и над път. Но това е предмет доста сложен и надали е добре да се разисква общо теоретически, по-добре е, ако се намерят факти, тогава да се разнищи този въпрос и да се вадят заключения.

— И какво остава тогава — отвърнах, — остава да си гледам работата, която съм си избрал, тъй като това вече е въпрос, както ти казваш, на дълг, а пък аз съм имал, казваш, такова чувство.

— Имаш, и това ти е хубавото и лошото.

— Е, как така? Или едното, или другото.

— Зависи в какво дело си впрягаш качествата. Ако е в някаква глупост, в нещо несъстоятелно, тогава, разбира се, това чувство на дълг може да доведе само до лошо и дори понякога до нещастие. При тебе може би е дори по-сложно и по-опасно — по-опасно за тебе самия, никого другиго не заплашва ситуацията, в която си попаднал, заплашва само теб. Така човек, ако живее постоянно в едно противоречие със самия себе си, почва постепенно да се руши, може да стигне дори до самоунищожение…

Ето това най-вече исках да предам от онзи разговор с Неда. Това вече беше нещо като присъда, при това Неда е такъв човек, че пред нея, ако тя е убедена, присъдата й не може да се обжалва. Или ще трябва да приемеш Неда с нейното мнение, разбира се, ще си лелееш надеждата да я опровергаеш в един момент, или да се откажеш от самата Неда, да я оставиш с мнението й за теб (погрешно, обидно мнение, остава си за нейна сметка) и да напуснеш завинаги Нединото мазе.

Аз не напуснах, само се разсмях така, че ме заболяха устата от разтягане. След това изведнъж престанах да се смея, тъй като заедно със смеха се погледнах отстрани и видях, че играя, и то фалшиво. Срамът, който изпитах, взе да се преобръща в нещо като обида. Сигурно се е изписало на лицето ми, защото Неда седна до мен, прегърна ме и като ме гледаше с една много мила, дори нежна, но и малко крива усмивка, каза:

— Хайде да не говорим глупости, не ми обръщай внимание. Това, което ти наговорих, беше като съчинение на определена тема. Всичко е заради това, че аз самата изпитвам отвращение към ужасите, с които си заставен да се занимаваш… Пък и всеки нормален човек, ако… не е привикнал… не е привикнал!… би изпитвал същото, нали. Не ми се сърди!

Заслужаваше си да чуя страшната прогноза за моето самоунищожение, за да се настрои Неда на тази извинителна вълна, да извади от себе си нещо много силно и сгряващо. Много добре, нежно и размекващо се чувствувах в следващите минути до Неда на леглото й.

Глава II

„Инженер Ангел Борисов, служител във външнотърговско предприятие, специалист по металорежещи машини, разведен, 18-годишна дъщеря, която живее при майка си. Родил се преди четиридесет и две години в София. Живи родители.“

Живеел сам в едностайно жилище на свободен наем, преди осем години, когато се развел, оставил жилището на жена си и дъщеря си. Живеел доста разнообразен живот, жени дал бог, дълго време не се очертавала постоянна връзка. В службата си проявявал изпълнителност, дисциплинираност; страстен пушач. Играе карти. Два до три пъти годишно пътува в чужбина за уреждане на сделки. Добре запознат с международната конюнктура, говори английски и френски, кантората, за която отговаря, има сполучлива дейност. Само някои забавяния в изпълнение на договорените сделки (не по вина на кантората) довели до заплащане на неустойки.

Тръгнах да възстановявам биографията на този Ангел Борисов.

Това е нещо като многосериен филм. Ще го гледам през следващите дни.

Старая се да забравя вида на Ангел Борисов във вилата. Онова лице беше маска, зад която не се криеше обаче нищо друго. Личността беше изчезнала. Тя оставаше да живее в този град, долу в мъгливата равнина.

Бил е мургав, тъмноок, с широко поставени живи очи, интелигентен и ироничен вид, сърдечна усмивка, като се усмихне, устните му се разтягат така, че усмивката му изглежда двойна, до ушите, и носът, малко по-голям и гърбав, леко увисва. Косата била запазена, късо подстригана коса, с кафяв твърд косъм, бил е сравнително слаб за възрастта си, съвсем леко коремче, напълно приемливо за тези четиридесет и две години и за битието му на ерген. Свободен мъж е бил и пазел свободата си. След като се развел преди осем години. Връзки с непостоянен характер, нито една от дамите, които са били около него, не е получавала предпочитание.

— Ангел Борисов се ползуваше с уважението на целия наш колектив.

Говори началничката на „Личен състав“. Характеристиката, която прави, е сантиментална. Такава трябва да бъде след това, което се случи. Интересно ми е каква би била, ако това не се бе случило. Едрата около петдесетгодишна жена като петел в бойна позиция, разперила две крила от правата си коса, сега има единствената задача да възвеличи Ангел Борисов. Надали се ръководи от максимата за умрелия или хубаво, или нищо. Тя отстоява честта на учреждението и сантиментално-баладичният тон е най-подходящ.

— Ангел Борисов беше много фин човек. Имаше просто благороден вид. Пък и нрав. Няма да намерите в нашето учреждение човек, който да ви каже лоша дума. И какво стана с него?!

Ангел Борисов е учил сам английски и френски, и добре се е изучил.

Водел преговорите без преводач.

Неговата кантора е на първо място в тазгодишното съревнование.

В тези подробности сивееше едно величествено чиновническо всекидневие. Какво би могла да знае тази началничка на „Личен състав“ за живота, който Борисов е водил вън от учреждението. Тя не бе стигнала дори до мисълта (или пък това никак не я интересуваше), че разведеният мъж може да има някакви сложни преживявания. На семейните катастрофи в едно учреждение като нейното, с повече от триста служители, тя сигурно гледа, както например хората от пътния контрол гледат на пътните произшествия — със същата професионална изтръпналост на съзнанието!

— Той е бил разведен — казах аз.

Тя ме погледна и светли искри хвръкнаха от очите й. В миг се появи огрято от слънцето игриво петно в сивата долина на Ангеловата биография.

— Беше разведен… Наистина… От тази гледна точка, ако вземем да оглеждаме от тази страна, другарю, всеки би могъл да… Но ние отдавна не се занимаваме вече с тази страна от живота на хората… Той беше (тук тя премина на демонстративно делови тон, но игривостта в гласа й пробиваше от време на време, разводът на Борисов, като е породил известни вълнения в неомъжения, пък и в омъжения състав на учреждението, може би е докоснал по някакъв начин и нейното сърце)… той беше — продължаваше тя — интересен човек, интересен като мъж… И при това положение, нали разбирате… Но нищо не премина границите на почтеността… Скандали най-важното не е имало. И изобщо това са неща, които нямат никаква връзка с вашата задача… ако мога така да се изразя. Нали тъй!

Странно беше, че тази жена вдигна длан за защита, изглежда, в стереотипния порядък, в който аз насочвах служебния разпит, след съвсем естествения въпрос за разискване, какъвто е семейното положение на Борисов, попадам на нещо, което предизвиква по-специално внимание. Ясно беше обаче, че разговорът на тази тема с моята събеседничка ставаше съвсем излишен. Тя би откровеничила на тази тема с някоя съседка, но с мен — не!

Учреждението на Ангел Борисов се намираше в посока на някогашното село с хубавото име Дървеница, сега обикновен столичен квартал. Стърчеше над дребни едноетажни къщички с градинки, всички до една живеещи в трепетно очакване кога ще бъдат разрушени и изгонени от някое белосано двайсететажно кошерище като това.

На покрива му беше монтирана светлинна реклама, която на латиница и на кирилица съобщаваше отдалеч на всички интересуващи се за съществованието на учреждението.

Разхождах се с дебнеща крачка по коридорите на кошерището.

Като паяк точех конци по отвесите на асансьорите.

Долавях различни миризми по етажите. Първите три бяха подчинени на уханията на столовата кухня. Следващите — пресечени от четвъртия етаж, където се помещаваше ръководството — поемаха миризмата на хубави цигари, понякога дори ароматът на лула, а дори и на хаванска пура се понасяше от четвъртия етаж нагоре към петия, където именно се намираше „Личен състав“, счетоводството и касата, населени предимно с лица от слабия пол, употребяващи хубави парфюми. В това учреждение мъжете подаряваха вносни стоки, така че средните етажи, този пояс на белосаното кошерище, бяха накитът на учреждението.

Когато предадох на Неда своите впечатления, тя възкликваше на думите ми, кимаше с глава така, като че ли ето на, точно така е, както си мисли, изобщо моите впечатления от живота винаги предизвикваха в нея странни реакции. Тогава тя, спомням си, каза: „Ето как виждаш нещата!“ Как ги виждах!

Не мога да кажа, че тия хора ме посрещнаха с ведри сърца, моята личност беше за тях носител на нещо тайнствено и вълнуващо и дори мистично — във всички подробности, които се отнасяха (или които те се мъчеха да изкопчат от мен) до преселването на Ангел Борисов в небитието. В момента, когато аз им давах да разберат, че съм дошъл да слушам, а не да говоря, те изведнъж ставаха късопаметни и неинтересни, наблягаха с всички сили на своята антипатия към подробностите на чуждия живот, лицата им се изпразваха, ставаха плоски, само очите осторожно се плъзгаха по мене, като избягваха права среща на погледите.

Наистина как изглеждах аз в очите на тия хора? Странен въпрос. Задавах си го обаче — тогава когато водех следствието във външнотърговското предприятие. Идеалната фигура на криминален инспектор — висок, продълговато мъжествено лице, замислени очи, за предпочитане сиви, за да съдържат в себе си едновременно коравосърдечие и човеколюбие, скепсис и исторически оптимизъм, самоирония и самообожание…

Но това не съм аз. Аз съм малко прегърбен, с хлътнал гръден кош, хлътнали бузи и с очила минус пет диоптъра.

От мене не лъха сила, въпреки че имам достатъчно мускули, за да се справя със средно развит индивид без специална подготовка. Владея нещо от хватките на свободната борба, макар че далеч не съвършено, моите хватки имат личен оттенък, те са по-скоро варианти на истинските хватки. Подготовката си започнах като студент в първи и втори курс. Не участвувах в състезания поради късогледството си, но иначе доста успешно се борех. Моите хватки ми носеха колкото успех, толкова и смешни загуби и подигравки. Поради слабото си зрение аз не реагирах адекватно на движенията на противника, правех някакви предохранителни жестове — лъжливи или инстинктивно защитни, и срещу мене беше все едно да решаваш кръстословица, на която условията са разместени — водоравно и отвесно са си разменили местата. При това комбинирах хватките по своя индивидуална система, като раменния възел го съчетавах с подсечка и подскок, така че изненаданият противник би трябвало да падне, не беше известно само дали аз ще съм отгоре, или пък той. Всичко беше въпрос на някакви неизчислими инерционни сили, а и на неизвестния начин, по който ще реагира моят противник. Увлякох се, както се вижда, това говори, че имам добро мнение за своите физически качества. Въпреки че не вдъхвам страх у ближните. Затова навярно и така подробно разказвах.

Всъщност сега отчитам тогавашното си състояние в учреждението на Борисов. Оглеждах себе си. Като че ли не водех следствие за предполагаемото самоубийство на Ангел Борисов, а изследвах собствената си личност, поставена в обстоятелствата на следствието. Не бива да бъда обвиняван за бавене на разказа. И на мене ми се иска този разказ да потече като бърз поток, дори като порой, но онова мое състояние, породено от казаните с тих и невинен гласен думи на момичето Неда, че съм непригоден за работата, която върша, и това в крайна сметка ще ме доведе до саморазрушение, не можеха да не окажат своето въздействие. Защото, както споменах, ценя мнението на това младо същество… Значи за всичко е виновна Недялка…

Олекотявам с малко смях собствените си преживявания.

Пред мен седеше директорът. Аз се усмихвах заканително на Неда, докато човекът подробно ми разказваше какво е правил през тоя ден, като че ли главната му задача беше да си създаде собствено алиби. Говореше твърдо, с железен трънски акцент, леко развълнуван, доколкото трънчаните могат да се вълнуват.

— В десет имахме съвещание и Ангел Борисов… дойде навреме, седеше срещу мен, отслабнал ми се струва сега, като си го спомням, пребледнял, без кеф, мълчалив. Той пушеше много. А пък ние на нашите заседания забраняваме, разрешаваме само когато се събере ръководството, но случаят не беше такъв, та спомням си, че Борисов смучеше незапалена цигара и нервничеше. Нали си представяте човек с незапалена цигара, на когото му се пуши, та му се плаче. Аз също съм ги отказвал, знам що е. Бях събрал началниците на кантори. Когато Борисов направи отчета за седмицата, след това ме помоли да го освободя за няколко минути, тъй като требвало да телефонира. Знаех много добре, че иска да изпуши една цигара. Освободих го… Той наистина се забави колкото за една цигара и се върна… Това е, друго нема. Заседанието не беше много дълго, свършихме към дванадесет и ги разпуснах… След това аз останах в кабинета още около половин час, после отидох да обядвам в стола, седех на една маса с началника на отдел „Планов“ — Бекиров. Той е човек моя възраст, заедно сме служили, затова… да, да, това не е интересно за вас… След това отидох на заседание в министерството, от два часа, отидох с кола, дежурен шофьор беше Найденчо… Найден Костов се казва…

Трънчанинът продължи своя разказ за собствените си действия през този ден, но вече не го слушах… Това беше, разбира се, губене на време. Единственото, което заслужаваше внимание, беше лошото настроение на Ангел Борисов и това, че е излязъл да пуши. А всъщност може би наистина е телефонирал. Щом се е забавил толкова малко, ако е телефонирал, навярно това е станало от стаята на секретарката или от някоя съседна стая. Мога да попитам секретарката…

— Какво мислите по случая? — долетя въпросът на трънчанина.

Вдигнах рамене, подадох му ръка, благодарих за вниманието.

Отвън нямаше никаква секретарка. Време за обяд. Часовникът на стената тъкмо в този миг щракна, вдигнах глава. Голямата стрелка още трептеше върху цифрата осем. Един без двайсет. Преди да изминат двадесет минути, нямаше никаква вероятност да задам моите въпроси на секретарката.

Стаята на Борисов беше на единадесетия етаж. Някакъв междинен етаж, тъй като тук имаше само няколко врати, наредени от едната страна на тъмен коридор, а през другата страна проникваше унило бучене, навярно помпи за вода и отопление.

Отключих стаята. Върху масата на Борисов имаше две зелени папки с изхабени ръбове, зад нея наполовина отворена кантонерка.

Вратата на стаята се затваряше със секретна ключалка. И това навярно се е смятало за достатъчно, защото нищо друго нямаше в стаята, което можеше да се заключва. Дори чекмеджето на писмената маса. Оставената полуотворена кантонерка и липсата на ключалки в тази стая показваше, че Ангел Борисов не е имал за криене особени тайни или пък е смятал за достатъчна ключалката на вратата.

В чекмеджето на бюрото имаше кутия „Марлборо“, неотворена — навярно неприкосновен запас, два кибрита, цветни моливи. Единственото, което можеше да предизвика моя интерес, беше едно листче с четири телефонни номера.

Листчето бях оставил в чекмеджето още при огледа сутринта, но си бях преписал четирите телефонни номера.

Един без десет. Секретарката тъкмо сърба компота си.

Завъртях първия номер, даваше свободно, но никой не се обади. Този сигнал в небитието. Не се канех да водя разговори. Изпитвах нужда да трупам факти към хода на това последно действие от жизнения път на Ангел Борисов. Чувствувах остра недостатъчност от факти. Имах предчувствие, че си губя времето в това учреждение. Борисов не е бил от беззащитните, за да се предполага, че е станал жертва на служебни интриги. За годините и специализацията му, пък и за собствените му амбиции, неговата длъжност началник на външнотърговска кантора е била една добра степен по стълбицата. Разговорът с прекия му началник — трънчанина, говореше за едно солидно служебно всекидневие, несмущавано от особени трусове и опасности.

Един без пет. Секретарката пие навярно кафето си. Освен ако предпочита сама да си го свари в стаята.

Завъртях втория номер. Почти веднага след сигнала някой вдигна слушалката… и настана тишина. Чаках да чуя гласа, но този глас предпочиташе да пази инкогнито. Ослушах се да чуя дъха на онзи, който сега се ослушваше като мене, долепил слушалката до ухото си. Не се чуваше никакъв дъх. Може би греша, може би никой не е вдигнал слушалката, а само телефонните жици разговаряха помежду си, на своя собствен език, изпълнен с бучене, притракване, задгробни гласове… Но чакането ми бе възнаградено. Моят бъбрив събеседник вдигна ръката си от микрофона, чух една въздишка, след това някой бавно, с уморен жест остави слушалката и линията се прекъсна.

Бях в стойка, както би се изразил фотографът Марин. Душех отдалеч през улици, къщи и площади. Усещах уханието на тази въздишка. Любимата ми порода кучета са ирландските сетери. Прекрасните ловни кучета. Те имат обонянието си, аз имам само телефонния номер. Шест цифри, една сигурна пътека в гората, която води към… към какво всъщност води този номер?… Може би към мирна полянка с гъби?

Един часът. Секретарката.

Черноокото момиче, не повече от деветнадесет години, вдигна стреснат поглед към мен. Беше ме въвела преди около час при шефа си — трънчанина. Тъмен бретон над топли очи, с леко извита в краищата форма, като капки, които всеки миг ще капнат покрай бузите й — сецесионният идеал за красота от двадесетте години. Момичето беше нервно. То наведе глава веднага щом седнах срещу него, отказа цигарата, която му предложих (тук не мога! — лека усмивка, която бързо изчезва).

— По време на онзиденшното заседание ли? Тук бях. През цялото време. Не съм излизала. Когато има заседание при Конов… при другаря Конов — поправи се, — аз не мога да се откъсна за минутка оттук… да, Борисов излезе някъде по средата, да изпуши цигара при мен.

— Не си ли спомняте още нещо, може би е говорил с някого, може би е телефонирал…

— Да, обади се по телефона.

— Спомняте ли си нещо от разговора? Много ви моля да си спомните колкото се може повече, почти всичко…

— Не е трудно да си спомня… Той си определи една среща, нищо повече.

— Чухте ли с кого говори — мъж или жена?

— Не… Аз не подслушвам!

— Но по тона на един мъж може да се разбере дали говори с жена, особено когато си определя среща.

Усмивка откри дребни здрави зъби. Момичето направи пауза, но не за да размисли, а да подчертае деликатността на отговора, който исках от нея. След това каза:

— Мисля, че говори с жена.

— Извинете, искам да ви успокоя, че във вашите отговори няма никаква нескромност, така както и в моите въпроси. Разбирате, че се води следствие и ние двамата — вие и аз — трябва да направим всичко възможно да установим фактите.

Момичето вдигна рамене искрено учудено:

— Нима трябва да се търси отговорност от Борисов за това… че го е извършил?

Разбира се, не трябваше да се хвърля съмнение върху версията за самоубийство. Аз можех да се съмнявам, колкото си искам.

— Наистина — отвърнах. — Още един въпрос — да ви е направило впечатление нещо в състоянието на Борисов?

— Не… Той се държеше, както всеки път… Той се отнасяше добре към мен… Може би… беше като че ли замислен за нещо.

Разбира се, човек, който ще се беси след дванадесет часа, би изглеждал малко по-замислен от обикновено.

— Той има навик винаги да ми предлага цигара, а този път, това си спомням много добре, не ми предложи. Може би защото аз винаги отказвам. Приемам само извънслужебно.

— А случвало ли се беше?

— Какво?

— Да се виждате извънслужебно?

Момичето отрони една тъжна усмивка, погледна ме, поклати глава, след това каза с примирен тон:

— Случвало се беше, разбира се.

Така значи трябвало да се разбира. А защо? Мисълта на момичето бе тръгнала в една посока, дано не спре, мислех си и пазех тишина.

— С дъщеря му сме приятелки. Той има дъщеря моя връстничка, не знам дали знаете? Не сме големи приятелки, от най-големите, но се виждаме от време на време.

— На терен, или…?

От жаргона на градското юношество бях далеч само около десетина години, но покрай Неда бях почти в съседство, защото нейните двадесет и две години, придружени от възгледите й за живота, й позволяват да излита във вътрешното си състояние напред и назад, т.е. за нея, както се изразяват людете на точните науки, може да се каже, че е на двадесет и две плюс-минус пет години. С мен тя потъваше в моите размисли и грижи, за да стигне до странните обобщения за пригодността или непригодността ми за тази професия. В същото време ходеше на вечерно-нощните събирания с разни детеещи се свои състуденти. Ако й хрумне да си направи дългите коси на плитки, ще изглежда съвсем подрастваща.

Секретарката на трънчанина Конов можеше да приеме моя въпрос с окончателно затваряне на шлюзовете на искреността или, обратното — да ме почувствува по-близо до себе си. Не се случи засега нито едното, нито другото. Тя наистина ме погледна за миг стреснато, след това каза съвсем спокойно:

— Да, виждаме се у разни приятели. Два пъти сме се събирали у дъщерята на Борисов и тогава, единия път, за малко с нас беше баща й. Не знам как попадна там, дойде сам — искам да кажа, без дама.

— Не би било естествено да посещава дъщеря си със своя приятелка, нали?

— Защо? — учуди се секретарката съвсем искрено. — Та той ходеше с момичета на нейната възраст…

— Ами не намирате ли в това нещо не съвсем естествено?

Момичето подви устни.

— Като че ли вие намирате?… Хайде, стига лицемерие!

Ако беше лицемерие, то беше лицемерие на следовател.

— Поднасяте ме, разбира се, защото не вярвам, че мястото, пък и поводът, заради който сте ме удостоили с вниманието си, ви дават основание да ме поучавате.

Права беше тази секретарка. Въпросът ми се изплъзна поради частен интерес. Заради Неда все правя някакви сравнения.

— Скоро ли ще се появи вашият шеф?

— Конов ли?

Този път тя дори не си направи труда да се поправи.

— Да, другарят Конов — подчертах аз.

Тя леко се подсмихва на назиданието, но не се поправи.

— Той ще дойде не по-рано от три… — след колебание, както ми се стори, добави: — Отива си в къщи да спи един час.

Тук аз се разсмях и подхвърлих:

— Изглежда, че не почитате твърде шефа си.

Момичето дори не се усмихна, погледна ме само откровено в очите.

— В такъв случай — казах — аз ще си вървя. Оставям ви телефонния си номер.

Секретарката ми подаде настолния календар-бележник и там записах служебните си координати.

— Много ви моля, ако си спомните или научите нещо, което смятате, че има връзка с… нещастния случай, да ме потърсите…

Глава III

Събитията тръгваха по своя ред.

Срещи със служебните колеги.

На второ място — срещи с близки.

Дните на една трагедия постепенно загубват привкуса на изненадата, ритуалите по последното прощаване, формалностите, с които се поставя край на административно-гражданското присъствие на починалия, задължителните съобщения, контакти и дори общуване с близки и далечни роднини, грижите, произтичащи от възприетия ред в обществото на Ангел Борисов, щяха да отложат за известно време истинските измерения на скръбта на хората, които наистина са го обичали. Това трябваше да бъдат родителите и дъщеря му.

Разбира се, степените на едно сърдечно чувство са много и никой не може да обясни свръхтрагичното възприемане на смъртта на най-близкия или пък тъкмо обратното — притъпено-безчувствената реакция, необяснима по никакви закони на кръвта. Предвиждания не можех да правя, пък и те бяха излишни. Бях решил да изчакам времето на първото уталожване и тогава да ги посетя. Не можех да изпитвам предварителни вълнения. Не на това мнение обаче беше Неда.

Бяхме прекарали четири часа в едно кино, за да видим впечатленията на италианеца Бертолучи от двадесетия век.

Вървяхме в есенната вечер, загребвахме от гъстата мъгла, която месец вече не напускаше тази благословена котловина. Неда се притискаше до мене и казваше, че в мъглата поне човек може да се чувствува по-уютно. Размерите на света се намаляват според видимостта от мъглата и човечеството става значително по-малко забележимо и по-лесно поносимо. Особено сега, каза тя, след като извървяхме осемдесет години, водени от ръката на италианеца да ни покаже света такъв, какъвто той го е видял. Този човек си представя човешката история като една добре разбъркана салата от социални и сексуални отношения, каза тя, и не е далеч от истината, да знаеш.

Връщам се към моя клиент. Беше ми оставил с учудващо безгрижие една плетеница, в която трябваше да се оправям с мъжка енергия, а след онези четири часа видения в киното се чувствувах с разхлабени шевове на черепа. Темата беше подобна — за мен тясно професионална. Престъпление и възмездие!

— И не изпитваш ли някакъв страх? — запита ме Неда.

Бяхме седнали в онова заведение, наречено от собствените си посетители „Дом на покойниците“. Гробищен хумор притежават тези момчета, които се навъртат около улица „Раковски“. Поради мъглата навярно, а и задимено беше, не с тамян, а с цигарен дим, получаваше се нещо като уют, доколкото в един хамбар може да се получи. Седяхме един до друг заедно с още двама на масата. Когато се водят два отделни разговора на една маса, е необходима съответна техника. Посетителите на дома я притежават. Ние бяхме допрели глави една до друга, носовете ни с Неда почти се допираха, това беше добре за мен, зад диоптрите ми Недините очи ме гледаха с кадифено съчувствие.

— Не изпитваш ли страх да се срещнеш с роднините?

— Но там аз съм на работа — казах, — аз оставям скръбта на тези хора на видимостта и се мъча да видя нещо друго зад нея. Затова не я възприемам по нормалния начин.

— Виждаш ли, че си ненормален… В този случай ти имаш ненормални реакции… нещо нечовешко.

— Нищо нечовешко няма. Нито мога да им помогна, ако много-много се разтъжа, нито пък аз ще си свърша работата. За мен това е едно посещение чисто делово. Не е приятно, но пък, от друга страна, мен ме води едно страшно любопитство, аз съм в този момент неимоверно любопитен, ако искаш да знаеш. В този момент аз съм на лов. Аз съм един ирландски сетер. Аз душа зад гримасите на лицата, зад обърканите думи, зад трепета на гласовете, в очите, който се вдигат към безмилостното небе, отнело им скъпия покойник, аз очаквам да видя нещо друго, едно пламъче сред тлеещите въглени на моето подозрение.

— Ти не си ирландски сетер — каза Неда — и не се сравнявай с тези благородни същества, чийто инстинкт се използува от хората. Не им стига робската преданост на кучетата, ами ги насъскват… Ти си един добре дресиран следотърсач.

— Ако го кажеш на Троянски, ще ми направиш голяма услуга.

— А породата ти още не ми е известна. Не мога да те проумея, но че не си ирландски сетер — не си.

— Нямам синя кръв — казах, — но това не е модерно в наше време. Може и да съм мелезче, от бездомните, с криви крака и огромна озъбена уста. И петдиоптрови очи. Важното е какво ми е в главата.

— Мелезчетата са или глупаво добродушни, или надъхани с омраза и недоверие…

— Омраза е силно казано, но недоверие — да! Недоверчив трябва да съм професионално. Защо ми се караш обаче? Не виждаш ли, че можеш да нарушиш равновесието ми?… И какво целиш в края на краищата? Искаш да си сменя професията?

Неда не отговори. Както и друг път. Винаги когато в заключение й бях поставял този въпрос. Този мой въпрос приключваше разговора.

Обстоятелствата около смъртта на Борисов блестяха с чистотата на действията, ако не се смята това, че е бил натъпкан с хексадорм. За следствието тази улика, ако остане единствена, съвсем не е достатъчна, за да възбуди подозрение. Въпреки че човек, решил се на крайното действие, рядко прибягва до подсигуряване, има редица случаи на двойно осигурено самопосегателство. Мотивите могат да бъдат главно два: страх от собственото малодушие или крайно ожесточение.

Трябваше да тръгна по следата на взетото приспивателно, докато ме доведе до нещо или докато се изчерпа.

Веднага след като получих резултатите от аутопсията, се върнах във вилата на Борисов.

Трябваше да открия опаковката на хексадорма.

Невероятно е предположението, че Борисов се е натъпкал с приспивателното, преди да тръгне с колата. Щеше да заспи някъде по пътя. Но опаковка не беше намерена във вилата. Имаше много варианти — да я е изхвърлил през прозореца и да не сме я видели в тревата, да е унищожил по някакъв начин стъклената тубичка (но защо ще трябва да я унищожава и изобщо да прикрива пътя си към въжето?).

Като се приближавах към вилата, по същата алея, по която Борисов е минал за последен път, оглеждах пътя и храстите край него, едно почти излишно действие. Бях уверен, че както първия път, така и сега опаковката на приспивателното няма да се намери.

Слънцето в ранния следобед вече допираше ръба на планината. Сянката пълзеше бързо към къщата с моравката. Седемте брези близнаци бяха застлали меката потъмняла трева с дребни листа като жълтици, хвърлени с широка ръка. Навярно през тези дни Борисов събираше с гребло листата, трупаше ги на купчини и след това ги изхвърляше на алеята пред вилата, както бях видял да правят други грижливи стопани на моравки.

Кога Борисов е построил тази вила, преди или след развода си? Може би при деленето на имуществото той е получил тази вила и тогава фактът, че е оставил апартамента на бившата си жена и дъщеря си, не издаваше вече така силно уханието на безкористност и саможертва. В мен постепенно се промъкваше, неусетно все повече се настаняваше мисълта, че един от изворите на крайната съдба на Борисов може би трябва да се търси около бившето му семейство. Жена му, лекарка, от две години работеше в Тунис. Оставаше дъщерята.

Вилата ме посрещна затворена с всичките си капаци. Беше облицована с декоративни тухли, ако разтворя капаците на прозорците, навярно ще изчезне чувството на слепота и глухота, което се излъчваше от тази къща. Слънцето за секунди изчезна зад хребета, останаха да златеят само върховете на брезите, там трептяха последните листа.

Отворих капаците, топъл въздух нахлу в запазилите нощния хлад стаи, всички следи от последното действие на Борисов бяха изчезнали, дори белият глобус беше закачен на мястото му. Тишината на този тих ноемврийски следобед тук се нарушаваше само от лекото шумолене на храстите и далеч отдолу, откъм околовръстното шосе, се носеше приглушеният тътен на автомобилите.

За всеки случай отново огледах двете стаи и кухнята, малкото коридорче, завесата на коридорчето, зад която бяха струпани гребло, лопата, триони, копач и други дребни градински сечива. Старателният оглед изисква и сили, и време. Не си спестих силите и времето. Отново докоснах всичко. Водеше ме не само очакването да намеря опаковката на приспивателното, но и надеждата, че нещо по някакъв начин ще изскочи, някоя малка, нищожна подробност ще ме подпомогне в моето любопитство.

Ще призная, че търсих тайник. Очуках най-старателно стените, дори откъртих един от первазите на прозорците, тъй като ми се стори, че има подозрителна кухина. Нищо нямаше. Използувах една тесличка от склада зад завесата, за да откъртя дъска от пода. Разбира се, зачуках я отново, без да получа тайнствен резултат. Дори бях забравил, че търся опаковка на хексадорм.

Излязох навън. Започнах оглед около къщата.

Сянката бе донесла със себе си неочакван хлад. Лек повей се спусна по лешниковите склонове. Но ясното небе, което зареше над планината с бялата светлина на скрилото се слънце, ми помогна да изследвам тревата около къщата. Нищо не намерих. Под плодните дървета тревата беше почти изсъхнала. Храстите, които ограждаха мястото, бяха вече обезлистени, всичко се виждаше около тях. Най-после остана да огледам бетонения пръстен над един кладенец в ъгъла на двора, кой знае защо изкопан, може би в началото, когато не е имало водопровод във вилната зона.

Кладенецът беше покрит с два метални полукръга, доста ръждясали, единият от тях беше закрепен с панти за другия, за да се отваря. Само че този капак беше захванат за една дебела кука в цимента с голям неръждаем катинар. Огледах внимателно катинара. Жълтият метал бе потъмнял от времето, отверстието за ключа (то ме интересуваше) не показваше, че катинарът скоро е бил отключван. То беше запрашено, упорито търсих следи от скорошно отключване, но не намерих. Нямах основание да го разбивам.

Тръгнах обратно към вилата.

Още докато стоях наведен над катинара, бях чул шум на автомобилен мотор. Когато се отправих към къщата, колата вече навлизаше в алеята.

Допуснах (може би) грешка. Рефлексът на подозрителността, който се изработва у добрия следотърсач, трябваше да ме накара да подозра дори тази приближаваща се кола. Но аз в цял ръст излязох иззад ъгъла на къщата точно когато, както ми се стори, колата — бяла волга такси — беше намалила и почти спряла пред градинската врата. В момента на моето появяване шофьорът леко подаде газ и колата, вместо да спре, бързо набра скорост и се отдалечи. Успях да различа през плетеницата на оградния храсталак шофьора и до него силует на мъж.

Излязох веднага, за да видя номера на колата, но тя вече беше завила зад първия ъгъл.

След секунди на яд и самообвинения бързо се успокоих. Ако това са били наистина хора, чиято цел е била посещение на вилата, и ако те са искали да я посетят без свидетели, щяха да се изплашат не само от моето появяване, но и от разтворените прозорци и врати на вилата. Във всеки случай събитията биха протекли в същата последователност.

Така повторният оглед на вилата не ми даде никакви данни за опаковката на приспивателното и нищо ново не се прибави към следствието. Освен появяването и изчезването на колата — факт, който трябваше да пазя само за себе си, защото в предстоящия отчет пред Троянски щеше да означава самозаколване, ако си признаех, че съм я изпуснал дори без да видя номера.

— Отново чудовищна подозрителност — каза Неда. — Дори да приемем, че това е бил някой близък на Ангел Борисов, нима близките му нямат право да посетят мястото на последните му минути? Нима това, че са си отишли, като са видели тебе — един следотърсач, и то от неблагородна порода, е повод за някакво съмнение?

— Изплашили са се навярно от очилата ми! — отвърнах аз.

— Много ми е интересно какво ще каже Троянски, като си признаеш фиаското.

— Може и да не му кажа…

Неда ме погледна подигравателно. Поклати глава:

— Да… непрекъснато играем. Водим двойно счетоводство. Раздвоение във всичко. Абсолютна последователност, цялостна картина на едно душевно изкривяване.

— Това е професията ми, Неда. Ако ти харесва! Може би искаш да я сменя!?

Отново, както се вижда, използувах заключителния си аргумент.

 

 

Предстоеше ми това тежко посещение.

Трябваше да изглежда преди всичко, че изказвам съчувствие. Отново трябваше да играя една роля, както би се изразила уважаемата Недялка.

Качвах се по стълбите на кооперация с много олющени стени. Някога кооперацията е била хубава, имаше остатъци от имитация на мрамор по стените, широко стълбище с ниски, удобни за изкачване стъпала, навярно в тази кооперация с големи апартаменти, строена в края на трийсетте години, на времето са живели заможни хора, а по-късно, постепенно с размножаването и деленето на фамилиите, а възможно и с доброволна или наложена смяна на част от социалния състав, фалшиво благородният, новобогаташов вид на тази четириетажна сграда съвсем закономерно, след като не е имало необходимост да се поддържа престижът на живеещите (пред кого, за какво?), е започнал да сивее, олющена мазилка, очукани ръбове на стъпалата, пожълтели рамки на прозорците…

Ниска и закръглена жена, навярно роднина, ме въведе в една гостна. Хубави, но поостарели мебели и, кой знае защо, голям хладилник с обли женствени форми се белееше в ъгъла. Зад вратата беше настанало раздвижване, мъжки глас дълго и настойчиво обясняваше нещо, нещастните хора се приготвяха за срещата си с мен — човек, който се рови в смъртта, ако не страшен, то поне странен, дори може би отблъскващ. Нещастието не беше обикновено. Зашеметяващото нещастие, което може да се струпа върху едно семейство след автомобилна катастрофа, попада в строгите рамки на собствените вини или съдбоносните случайности… То нямаше никакви примеси. Ангел Борисов беше оставил след себе си един колосален възел от въпроси, които неговите близки цял живот щяха да разплитат. Те трябваше непременно да намерят основание за решението на техния син.

Тук се появявах аз. Не биваше да посявам съмнение в начина, по който Борисов е напуснал този свят. Но… Но… Може би, ако следотърсачът достигнеше до своята следа… смъртта на техния син ще стане обяснима, въпреки че от това нещастието им няма да се намали.

Една двойка веднъж в живота си прави дом. Това беше домът на родителите. Всичко издаваше, че тези хора живеят тук от построяването на кооперацията навярно. Влезе жената, която ме посрещна, донесе ми кафе и чаша вода.

— Молят да ги извините, че трябва да почакате, но нали разбирате… те са страшно измъчени… Налага ли се наистина този разговор?

— Съжалявам — казах, — но се налага.

— Виждате ли как нещастието идва неочаквано — каза тя, като седна пред мен и преплете пръсти на скута си. — А да знаете, че животът в тази къща винаги е бил в ред. Вървял е добре… Ето, зад тази стена, в голямото антре, сигурно го видяхте… само допреди няколко години имаше винаги опашка от хора. Моят братовчед, не знам дали знаете, беше зъболекар. Чудесен зъболекар. Просто роден за това. Имаше страшно много пациенти, толкова много хора го обичат, да знаете какво беше първите дни по телефона, пък и тук идваха. На този човек ли трябваше да се случи… Като че ли господ… ги наказва за нещо, което никой не знае. Тези хора нямаха нито врагове, нито грехове… И чудесно момче отгледаха. Какво нещастие!… Какво нещастие!…

— Ще се постарая посещението ми да бъде кратко. Една формалност, която трябва да се изпълни, нали разбирате.

Жената отнесе оттатък настроението, което й вдъхнах…

Турско кафе, сладко и силно. Беше второто тази заран. Преди да дойда, се заредих с едно еспресо.

Влязоха един след друг — първо майката, след нея бащата, седнаха един до друг върху дивана като наказани, приели нещастието си, считат се дори виновни — това лъхаше от тази двойка.

Тези хора не бяха живели в затруднение. Като пресметнах годините на сина, можех да предположа колко би трябвало да има майката — над шейсет и пет, — но тя не изглеждаше зад следите от скръбта на повече от петдесет и пет години.

Бащата е с истинската си възраст, навярно към седемдесет. Нещастието го е съкрушило. Личи си още силата в широките рамене, сега примирено наведени. Побелял, синеок, с жива още кожа на лицето, неостаряла.

Родителите не виждали често сина си. Последните две седмици не бил идвал. Никакви данни за моето любопитство.

— Да ви е било известно за някакво негово заболяване? — запитах аз.

Старите се замислиха.

— Не беше се оплаквал… Пък и да е имало нещо, той няма да ни каже. Той е много самостоятелен (майката говореше в сегашно време — с рефлекса на съпротивяващото се съзнание). Да не ни тревожи. Възпитан и великодушен е нашият син. Всичките си тежести сам понася. Понасяше… Всичко, което се случи около развода с жена му… Знаете ли как обичаше дъщеричката си, нашата внучка Ева. Когато беше по-малка, той я взимаше всяка събота и неделя при себе си, водеше я тук, при нас. Всяко лято я водеше на курорт, двайсет дни прекарваха край морето. Това беше най-щастливото време за него. Той не помисляше за друга женитба заради дъщеря си… Тя го обичаше и трудно щеше да понесе. Много го обичаше, и той нея… Разказваше й за неговата интересна работа.

— Остави, Надя — обади се бащата, — сигурно това никого не интересува.

— Да имате някакво предположение защо го е извършил… макар и най-далечна причина…

Това беше най-трудният въпрос. Тези хора сега още си го задаваха, задавени от сълзи, и той не бе изниквал пред тях с всичко, с което беше зареден и което щеше да придобива все по-големи размери в годините. Бяха го задавали като въпрос към съдбата, а не към себе си. Сега двамата ме погледнаха стреснати. Те не можеха да имат никакво предположение. Щом има причина, то значи, че животът на сина им не е бил в ред, че е нещо, което засяга достойнството на сина им… А сега то беше по-скъпо за тях от всичко друго… Неговото действие беше само един краен резултат, една катастрофа, те не искаха да се ровят в причините, в предисторията — поне сега, съзнанието им изключваше подробностите защото те можеха да донесат опасност за достойнството на сина им.

— Не! — отвърна бащата твърдо. — Ние нямаме никакви предположения.

Майката овладяваше все още дребния трепет, който разтърсваше раменете й до този момент — сега вече тя не издържа и горчиво заплака, като издаваше жалки, отчаяни стонове…

Роднината хвана подръка майката и я изведе.

Бащата гледаше пред себе си — вече напълно изпразнен от мисли навярно, примирение и безсилие лъхаше от позата му.

Накрая старият ми показа чекмедже със стари дреболии на сина. Взех със себе си само едно оръфано тефтерче за телефонни номера.

Глава IV

Настана обяд, мъглата започна да се разрежда.

Троянски беше в стаята си. Когато го свие язвата, това става всяка есен и всяка пролет, той не посещава стола, носи нещо диетично, след това си дояжда в къщи. Като се приближавах към службата, се надявах, че е решил да прекара обедната си почивка далеч от любимата работна маса. Но го намерих точно там.

Бях почукал и в подчинение на неговата покана се озовах пред самия Троянски.

— Седни, недей да ми стърчиш.

Бях застанал пред прозореца.

— И не ме карай да гледам срещу светлината, да не мислиш, че само ти си дефектен в зрението.

Направих няколко крачки из стаята, като че ли се колебаех дали да седна, а всъщност да покажа на Троянски, че не изпълнявам като автомат заповедите, после се настаних на стола срещу него.

— Надявах се, че сте на обяд, другарю Троянски, и че ще можем да отложим този разговор, всъщност надникнах само така, да се видим уж, но сега ще трябва да извадя нещо от чантата на следотърсача.

— Никой още не те е удостоявал с това звание, уважаеми.

— Но аз поне себе си сам мога да наричам така, нали?

— Можеш, но пред други, не пред мен. Хвали се колкото щеш пред Недялка. Тя може да те смята за когото си иска…

— Май че — казах — и пред нея не мога да си пъча гърдите. И тя ми натиска главата във водата. Просто ще ме удавите.

— Ха, ха, ха… — разсмя се Троянски.

Голямо удоволствие беше за него, че Неда също изпитва съмнения.

Троянски се смееше, изходната точка на нашия разговор беше добра. Оттук нататък, като го ядосам, ще стигне най-много до постоянното си състояние на мрачна взискателност и злоба. Страшното беше да почвам, когато е обладан от подозрителната си взискателност…

Пояснявам: Троянски по времето, когато се сближихме, не беше това готово да те захапе куче, което е сега. Беше винаги напрегнат, но не обладан от мрачни мисли човек, слабото му лице, с остри сближени очи, беше строго, но погледът му бе на човек, който е готов да смени строгостта си, ако… ако му се харесаш. Той те гледа и трябва да направиш нещо, за да му се харесаш. Щом те хареса, работата е лесна…

Само че малко по-късно (за нещастие вече ме беше примамил под служебното си крило) Троянски получи тежък кръвоизлив от язва. Не от весел живот! И трябваше да се откаже от всичките осемдесет цигари дневно, които се изхитряше да изпуши. Липсата на никотиновия допинг се стовари като тежко проклятие върху Троянски и характерът му се измени. Стана злобен и несправедлив. И мнителен. Ако не го ценяха толкова много в службата, щеше да получи повишение с удобен стол в глуха линия. Успя да се скара с началника на службата и с всичките си колеги по ранг. Всички, които бяхме подчинени на Троянски, получавахме по време на изблиците му унищожаващи преценки. Но кой знае защо — навярно така хората се отнасят към лудориите на децата, — след първите изблици всички започнаха да се отнасят към Троянски с търпение и великодушие, още повече, че той не помнеше своите антипатии, като че ли никога не ги е изпитвал, въпреки че ги е демонстрирал с отчаяни епитети. Когато беше в добро настроение, той отново си придобиваше братския тон и тогава подчинените му не се чувствуваха нито с един сантиметър по-ниско от него. Той се отнасяше с тях като със скъпи неразделни приятели.

Но главното беше, че Троянски си разбираше от работата. Блестящите решения на няколко от най-заплетените истории от последните години са наредени сред класиката на следователските шедьоври.

Така си водех аз разговорите с него. Нащрек. Разигравах етюди, приспособявах се към неговото настроение. Душех и се ослушвах, преди да вляза в стаята му, да чуя някакви звуци, да разбера какво и как да го направя.

— Посетих службата и родителите — докладвах кратко.

Троянски подви устни и ме погледна под вежди, като чукаше нервно с молив по масата, като че ли много бързаше за някъде.

— Зает ли сте нещо, да не би да преча? — казах.

Знаех, че не бърза заникъде. Играех на деликатност.

— Хайде, хайде, говори!

— Ами че никакви, ни най-малки данни за участието на други. Не намерих опаковка на приспивателното. Остава да прегледам отново колата. Би могъл да се е натъпкал с хапчетата непосредствено преди да напусне колата. Въпреки че при първия оглед нищо не се откри. Сигурен съм, че няма и сега да открием. Но все пак ще проверя отново.

— Какво чакаш досега?

— Не намерих колата. Няма я пред дома на дъщерята. Нито пред дома на родителите.

— Друго нещо?

— Няма.

— Има… Сигурно има. Казвай.

— Едно листче с четири телефонни номера. Вчера ги намерих в служебното чекмедже на нашия клиент. Дадох ги на Донков тази сутрин да разбере чии са.

— Още?…

— Звъннах на два от телефоните. Вторият вдигнаха, но не се обадиха. Така се дебнехме около две минути. След това затвориха. Ще бъде интересно, като разберем чий е.

— Голяма работа! Да не мислиш, че ще получиш решението по телефона. Като телефонни услуги, завъртяваш телефона и отсреща ти дават знак: ела, вълчо, изяж ме! Остави телефоните, ами се срещай с дъщерята. Но не чувам нищо по най-важното.

Мълчание. Кое е най-важното? Много важни неща има при едно следствие. Любимият номер на Троянски. Откровеното признание в безсилие, това си го знаех отдавна, щеше да достави на Троянски необходимото удоволствие, за да можем да продължим разговора във възпитан тон.

— Признавам, че така, както съм наредил нещата в главата си, още не ми е съвсем ясно кое е най-важното.

— Записната книжка на Борисов, уважаеми. Нарочно не ти наблегнах за отсъствието й в документите, които си намерил у Борисов. Ти просто отчете отсъствието на тефтерче за телефони и адреси. Нещо, което не е възможно човек като Борисов да не е притежавал. Без такова тефтерче чиновник като Борисов не би могъл да просъществува и един ден. А ти, уважаеми, не обръщаш внимание на това, все едно да се чудиш защо е тъмно и да не се сещаш, че трябва да запалиш лампата. Е, кажи сега, как да гледам на теб. Какво искате вие, сукалчета ще си останете за цял живот. Ами че аз отговарям за вас бе. Отговарям за теб, нали аз те домъкнах тука човек да те правя…

Тирадата на Троянски би могла да продължи. Нейни варианти бях чувал най-различни, този път темата беше от най-благородните — отговорността му за моето професионално развитие.

Тук аз извадих от вътрешния си джоб старото сиво тефтерче на Борисов в захабена пластмасова обвивка и с напукани ръбчета. Оставих го под носа на Троянски.

— Какво е това? — запита той, като изтегли врат назад, понеже е далекоглед.

— Стара записна книжка. Намерих я у родителите му. Там има едно чекмедже със стари вещи на Борисов. Преди две години си преписал номерата и адресите в нова книжка — тази е доста изхабена, пък и препълнена. И оставил старата си книжка в чекмеджето… Не съм имал време да я проучвам…

Троянски млъкна, започна да си търка върха на носа, щипеше го замислено, в главата му протичаха едновременно две действия — разбираше, с мигновеното пречупване на човек с изострени нерви, че е бил несправедлив, и сега се чудеше дали да изсумти одобрително, или да не си прави такъв труд. Но второто действие — любопитство към новия следствен материал, с който го бях зашеметил, му даваше възможност да разиграе толкова силен интерес към тефтерчето, че не може дори да ме потупа по рамото. Той се отказа от сантименталности и запрелиства тефтерчето.

— Добре — каза, като ми го върна. — Това е добре. Макар че е старо. Но две години не са чак толкова много. Може би ще изскочи нещо от това тефтерче. Но това е тънка и грижлива работа. Изисква хитрост, и нюх, нос изисква, братче, нос! Добре! Пожелавам ти да хванеш поне едно малко рибе… Друго имаш ли?

— Нямам — отвърнах.

— Ще направим ли довечера един блицтурнир?

— Ще се видя с Неда — отвърнах. — Към седем.

Троянски не смееше открито да ревнува от момичето, но аз много добре знаех, че в момента му нанесох неприятен удар под лъжичката. Трябваше максимално да го омекотя.

— Мога, разбира се, да й кажа нещо…

— Това момиче е ненаситно бе. Но нищо, тя има предимство пред старите приятели. Така е, братко. Това си е закон на живота… Ако пък нещо… Звънни… Ще се чуем, ще обсъдим…

— Слушам — казах, вече изправен. — Свободен ли съм?

— Карай — отвърна Троянски…

 

 

В стаята си не намерих Донков, но работата, която му възложих, беше свършена. Към младия Донков, изпратен на стаж при нас, се отнасях външно с високомерие. Трябваше да има някой, върху когото да пробвам уроците, които Троянски даваше на мен. Държах момчето строго, затова, като не го намерих в стаята, се зарадвах, че ще мога да изиграя един от номерата на шефа. Вече си избрах варианта на дълго мълчание, мрачно, след това леко нагрубяване, после в зависимост от реакцията на Донков щях да обърна тона така, че да предизвикам умиление и благодарност за късата си омраза. Донков беше оставил бележка, в която искаше половин ден отпуск по домашни причини. И малък доклад за притежателите на телефонните номера от листчето на Борисов.

Първият номер беше на Спиридон Спасов, автомеханик. Адресът му беше някъде из квартал „Изток“, така впрочем показваше и номерът на централата — 72… Сигурно този Спиридон Спасов е домашният лекар на волвото на Борисов, сега притежание по наследство на осемнайсетгодишната Ева Борисова. Механикът можеше да бъде оставен извън кръга на интересуващите ме лица.

Вторият номер… да, това пък беше номерът на самата Ева Борисова, значи с нея имах чест да си мълча по телефона. Неизвестно защо беше това мълчание от нейна страна, макар че обяснимо е нежеланието на момичето, ако то преживява тежко смъртта на баща си, да влиза в контакти, може би то чакаше да чуе определен глас, а с други хора не желаеше да разговаря. Колко прав беше Троянски, казах си аз назидателно, когато моментално прецени, че едно мълчание не може да говори. И все пак, рекох си аз, и все пак… Може би пък задачата да има обратно решение. Може би момичето не искаше да разговаря с точно определен глас и това вече съдържаше в себе си мъничко нещо любопитно.

Третият номер беше на някой си Владимир Патронев, жилище на края на „Ботевградското шосе“, в близост до кремиковските комини, според данните, инженер-химик, живее във ведомствените жилища на комбината, несемеен.

Четвъртият номер принадлежеше на гражданката Зорница Стойнова. Работи в кооперация за сувенири. До този миг никакви нишки не свързваха Зорница с известните ми бои от биографията на Борисов. Ще чакам, помислих си, по-нататък, тръгнал съм по пътя и той може да ме изведе и до спирката на майсторката на сувенири.

Обади ми се по телефона Неда.

— Обядвал ли си? — запита тя.

— Не — отвърнах и погледнах часовника си. Показваше два и двайсет, сбогом на стола.

— Аз се намирам в новотел „Европа“. Това не е толкова далеч от твоята служебна бърлога.

— Какво търсиш там?

— Моля?

Тонът ми, тонът ми — помислих си. Тонът ми е лош, звучи бащински, дори по-лошо, като на ревнив годеник.

— Искам да кажа, че е толкова интересно, дето си попаднала в този край на селото, толкова близо до мен, това ме изненадва приятно.

— Аха, изненадва те значи… Добре, като те изненадва приятно, значи няма да имаш нищо против, ако ме поканиш на обяд в ресторанта на новотела. Аз впрочем съм ти запазила място до себе си на една свободна маса. Да го пазя ли?

Ето това са моментите, когато не мога да преодолея себе си. Можех да отида, макар и с угризение на съвестта, че не си върша работата, но усетих голяма вътрешна съпротива. Това момиче водеше някакъв свой живот, в който аз не можех да проникна въпреки всичките си професионални заложби и знания.

Защо тя е в новотел „Европа“? Като се яви този въпрос, реших, че никога няма да потърся отговор. Всеки човек е свободен. Свободен е, ако иска да застане на главата си. Скрих, разбира се, обзелия ме яд.

— Много съжалявам — излъгах аз безмилостно, — много съжалявам, но известният ти другар Троянски ми е определил среща за три часа.

— Жалко — каза Неда.

— Наистина много съжалявам… Остава си уговорката за седем, нали?

— Не! Затова ти се обадих сега. Исках да ти подхвърля утешителна печалба, но ти се отказваш… Довечера съм заета с…

— Добре, добре, — прекъснах я аз. Не желаех никакви обяснения, пък и сега трябваше да се замазва онзи тон на ревнивия годеник. — Няма значение кажи кога ще се видим?

Неда се замисли. Аха, казах си, сега трябва да смели моята незаинтересованост за тазнощните й занимания. Чувах дъха й, човек се задъхва при остър завой.

— Ами… — каза тя най-после — да вземем да се видим тогава пък утре, пак в седем.

— На същото място ли?

— Да. Домът на покойниците на „Раковски“.

— Уговорено. До утре.

— Довиждане — отвърна тихо Недялка.

Купих си две кифли от бюфета и двойно кафе.

Винаги когато се докосвах до Нединото житие, ме обземаше несигурност, една празнина усещах в областта на стомаха, пък и празнина в главата си. Животът на Неда до момента на срещата й с мен? Засега имах само късчета от него, все едно да възстановяваш накъсан ръкопис, парчетата да идват едно по едно, отначало без никаква връзка едно с друго, после да се оформят части от целия лист, но все още несвързани помежду си.

По времето, в което се води разказът за предполагаемото самоубийство на Ангел Борисов, размислите върху биографията на Неда ме бяха уморили или всъщност обезкуражен се чувствувах, затова бях престанал да се занимавам с възстановяването на скъсания лист. Или чувството ми, че ме очакват изненади, се дължи на моята преувеличена от професията подозрителност, или наистина краткото минало на Неда съдържа вълнуващи подробности.

В бюфета на ведомството по това време беше безлюдно, само кръглата бюфетчийка Виолета бършеше спокойно и с видимо удоволствие масите. Някой натисна отвън дръжката на вратата, но тя не се отвори. Виолета правеше следобедна почивка. Моето присъствие навярно й пречи.

— Да се махам ли, Вили?

— Не… — отвърна тя спокойно. — Стой си, не ми пречиш.

Продължих да си сърбам кафето.

Защо всъщност отлагах срещата с дъщерята на Борисов?

Никакъв свестен отговор не можеше да се даде на този въпрос. Това бяха токове на предчувствието, както би се изразил един привърженик на интуитивното начало в криминалистиката. Тогава, като правех сметка на всичките си придобивки през последните три дни, видях, че те не са много.

Намирам се някъде в началото. Не е разрешен преди всичко главният въпрос: има ли Борисов помощници в преселването си на оня свят, или сам го е извършил. Самоубийство или убийство? Докато не се реши категорично този въпрос, не може да се върви наникъде. В единия случай моят дял в живота на Борисови щеше да се ограничи до нищожни размери. Много скоро бих могъл да изкажа окончателните си съболезнования и да се постарая да забравя по-скоро нещастното семейство.

Обстоятелства в полза на алтернативата: приспивателното, изпито от Борисов, гънката върху сакото, която може да се получи след дълго притискане при неподвижно положение на тялото. Отсъствието на тефтерчето с телефони и адреси. Прекалената чистота в действията на Борисов във вилата. Нито едно от тези обстоятелства само по себе си не може да представлява достатъчен аргумент в полза на намесата на други лица. Но всичко заедно?… И колата, която се плъзна край вилата в късния следобеден час… Сетих се за последния си аргумент: мълчанието и въздишката по телефона. Дъщерята на Борисов? Този аргумент беше тежък, точно колкото въздишката, която чух.

Досега в разговорите с Троянски предположението за убийство не беше изказано. Вървеше се в посока на изясняване на обстоятелствата на самоубийството, дали няма косвена намеса, шантаж, заплаха, или пък тежко, неизличимо заболяване. Рецепти за лекарства не се намериха у Борисов. Никой не го е чувал да се оплаква от болести. Дори неестествено беше човек на тази възраст, с чиновнически живот, да няма из чекмеджетата и джобовете си аспирин и седалгин. Единственото лекарство бе открито в тялото на самия Борисов. Рецептата, с която е купен хексадормът, също не беше намерена.

Толкова много отрицания се натрупаха в моите размисли в бюфетчето, че едно униние капка по капка взе да се влива в мен и да ме лишава от желание за движение. За душевно придвижване в света на Борисов. Отишъл си, той ми беше оставил всичките си грижи. Погледнах към заключената врата на бюфета и със страх очаквах кога Виолета ще я отключи. За да тръгна по пътя, който ме очаква. А сега можех да бъда с Неда — дори в онова нещо, което се нарича новотел. Щях да я попитам за етимологията на тази дума и въпреки всичките й аргументи щях да настоявам, че тази дума произлиза от ново тяло… Тяло в лежащо, в изправено… във висящо положение…

Двойната игра, която водя според Недялка. Дълбокото душевно несъгласие с това, което върша. Раздвоение, което изсмуква енергията ми.

Всичко завърши с това, че раздразнението ми срещу момичето изведнъж се разцъфтя. Дявол да го вземе това момиче. Криминалистът трябва да има край себе си жена-другар, която да притежава всички необходими качества, описани в литературата. Няма да намерите жена, която да не понася самотата, лишенията и жертвите, наложени й от професията на нейния мъж следотърсач, с готовността, себеотрицанието и дълбокото разбиране, присъщи на една светица. Или всичко това е една приятна залъгалка за любезния читател, който иска само едно: детективът да разкрие по-скоро престъплението, нищо да не го отвлича, да не му пречи нито жена, нито деца (и те готови да разберат и най-лошите настроения на своя изтерзан баща. И те — деца светци!) Святото семейство на криминалиста. И Неда, действителната Недялка, която сега седи кой знае с кого в онзи новотел… И заниманията й тази вечер, тази нощ…

Глава V

Пред триетажната, нашироко построена сграда, сред другите паркирани коли бе заело място и волното на Борисов.

Това беше нов квартал близо до градината. Само на стотина метра започваше гора и пречистващият влажен аромат на борове ръсеше над този благословен квартал заедно с леката мъгла, която — време й беше — започваше да се свлича от планината.

Преминах бързо по насрещния тротоар. Наоколо е спокойно, редките минувачи бързаха сгушени в яките си, подгонвани от мъглата. След това минах в обратен курс край вратата на къщата и спрях свойски пред волвото.

Сравнително бързо успях да го отворя, не повече от времето, необходимо на собственика да се справи със заялата ключалка.

Колата беше изчистена. Изкуствената кожа бе попила като че ли дъха на ремонтна работилница. Може би е била при автомонтьора от листчето на Борисов. Това не беше добре, ако е имало изобщо някакви следи, незабелязани от нас, те са изчезнали окончателно.

Отпечатъци от пръсти върху кормилото бяха намерени само от Борисов. Това нищо не значеше, разбира се, ако някой друг е направил последния рейс с ръкавици.

Шкафчето за документи; опитах се да извадя радиокасетофона — беше добре закрепен. Огледах плоскостта пред задното стъкло — празно, само двата малки репродуктора. Колата беше като облизана. Отворих задната врата, наведох се до сивата настилка на пода. И тогава до лявата предна седалка нещо блесна. Преместих се отново отпред. В тясната пролука, скрито на пръв поглед, поне толкова, че да не бъде забелязано при един бърз оглед, намерих стъклената тубичка с надпис „Хексадорм“. Увих я в носната си кърпа и я прибрах във вътрешния джоб до сърцето си.

И така, опаковката на приспивателното се на мери. Борисов е нагълтал хапчетата в колата, малко или непосредствено преди да излезе, за да отиде във вилата. Тази тубичка поставяше край на много сложни размисли. Разбира се, предстоеше изследването на отпечатъци от пръсти.

И все пак… все пак! Оставаше да святка с всичките си жълти и стряскащи светлини въпросът: защо не намерихме тубичката при първия оглед? Можехме ли да си позволим толкова груба грешка. Наистина Донков се занимава с колата, души я половин час. Тубичката беше добре скрита под лоста на ръчната спирачка и всъщност можеше да се види само ако се погледне не по-високо от двадесет сантиметра от пода на задните седалки. Само в едносантиметрова пролука при точно определена височина! Донков е търсил. Що за човек е Донков? Наглед изпълнителен, готов винаги да изпълнява, не е ли прекалено готов, не играе ли на старание, зад което се крие безразличие… Не се ли измъкна днес безобразно, разчитайки навярно на добродушието към начинаещия колега.

Бях ядосан и търсех на кого да натреса яда, който се насъбра в мен за секунди.

Все едно. Не е Донков, който трябва да ме занимава сега. Всъщност Донков е начинаещ и ако нещо не е било довидяно, пред Троянски никакъв Донков няма да ме отърве. За мен Донков не е оправдание.

Заключих волвото, но вече без да имам вид на собственик!

Волвото си беше, разбира се, на загиналия Борисов, още носеше неговите следи. Носеше допреди една минута. Тубичката. Била е пълна. И какъв смисъл е имало да гълта приспивателното в колата? Би могъл да го погълне във вилата, гълтането на хапчетата става с вода, но при старание могат да се преглътнат и без вода. Толкова хапчета?…

Приближих се към вратата на къщата. Отново усложнявам с въпроси очевидната ситуация. В онова състояние, в което се е намирал, стегнат в емоционалния калъф на своето решение, Борисов може да глътне и змия, без да размисля по въпроса.

Качвах се по стълбите. Тази къща е строена от три семейства.

За всяко семейство по един етаж. Етажите имаха плоскост около двеста квадратни метра. Преди десетина години трима души образували строителна кооперация и построили къщата в този район, който тогава се считал за краен, а днес вече е преминал към малко отдалечените от центъра.

Когато дошла да живее тук, Ева Борисова е била на осем години, сега е на осемнадесет. Прекарала е детството и юношеството си тук. Повечето от тези години в семейството не е имало баща.

Бащата е водил момичето всяка година на курорт. Виждали са се винаги, когато Борисов е пожелаел. Майката не е пречела, пък и последните две години е можела да контролира живота и поведението на дъщеря си само по телефонната жица. Печалбарите, тръгнали из арабските страни, обикновено цепят стотинката. Дали е отворила кесията си поне за един телефонен разговор?

Това е всичко, което знаех за момичето.

Идвах на късмет. Не ми се искаше да правя проверка по телефона, да чуя отново мълчание.

Вторият етаж, чудесно фурнирована и лакирана врата. Леко потъмняла месингова табелка с надпис: „Семейство Борисови“. Но без Борисов, помислих си. Борисов отдавна не е и никога няма да бъде тук.

Ева Борисова застана в отвора на голямата врата, дребна и бледа, в нещо като домашно халатче. Съобщих й с кого има честта да разговаря. Тя не погледна картата ми.

— Заповядайте — промълви с примирен глас.

Голямото входно антре беше покрито с чудесна римска мозайка, едри парчета розовеещ мрамор със сиви жилки. Стените — облечени с плат на едри червени цветя върху бял фон. За удоволствие и радост на живеещите.

Бях въведен в огромен хол, с нови мебели — голямо ниско канапе и четири кресла в тютюнев цвят. Два огромни, пищно орнаментирани персийски килима. В стеснената част на хола — трапезария, голяма маса с шест стола, всичко в бял лак. Разни масички, подставки, цветен телевизор „Филипс“, два лампиона, в ъглите, два репродуктора на стереоуредба.

Може да се живее тук, би казала навярно Неда, макар че е прекалено широко.

Наистина момичето Ева се губеше в пространствата и предметите на чудесния хол. То се сви срещу мен на един от фотьойлите, след като аз си бях избрал дивана, откъдето имаше най-добър обзор към околния пейзаж.

Ева Борисова можеше да ме накара да поседя сам в хола, за да си придаде по-приветлив вид. Избледнялокафеникавата й дълга косица висеше край бледото дребно лице на едри кичури. Кожата на лицето беше захабена, като че ли момичето не се е приближавало дълго време до чешмата. Крехките остри коленца се подаваха едно до друго изпод тъмните ръбове на халатчето.

Докато момичето е в това състояние, разговорът може да има нищожна стойност. Вглеждах се в лицето й — отпуснато, безизразно, вкаменено. Искаше ми се да знам дали е чисто състояние, или към това, което изпитва, момичето прибавя и необходимостта да покаже мъката си и тогава сама можеше да попадне в капана на показното, видимо преживяване и дълго да не може да излезе навън. Закони няма. Всеки преживява посвоему.

Покрай обикновеното съчувствие, което пораждаше вида и състоянието на дъщерята на Борисов, мене ме грееше един друг огън, нищо, никакво човешко страдание не можеше да го угаси. Аз обикалях наоколо, около момичето, около креслата и канапето, душех килимите, докосвах репродукторите, ослушвах се да чуя какви мисли се плетат зад това замръзнало в ужаса си лице.

В един миг усетих, че Неда ме гледа от съседното кресло. Наблюдава играта, която захващам. Усмивката й съдържа и присмех, и съжаление и — може би — отвращение… Върнах я в онзи новотел. Или където и да беше сега. Живей живота си, момиче, и ме остави да работя!

— Обадих се вчера по телефона — казах. — Не исках да ви изненадвам с посещението си. В такъв момент един чужд човек като мене не може да предизвика приятни чувства, съзнавам го напълно. Обаждах се, но никой не ми отговори… Всъщност някой вдигна слушалката, но не чух глас, навярно нещо се повреди в този миг…

Момичето кимна.

— Аз вдигнах слушалката, но вие мълчахте.

— Аз предположих, че линията прекъсна. Все едно! Нали сега разговаряме…

Нещо се отпечата върху дребните, деликатни черти. Очите се оживяваха: тъмни и светещи, леко изпъкнали. Изрязани устни. Носът беше с малко по-тежка кост, нещо южнобалканско имаше в матовия цвят на лицето и профила.

Естественото признание за вчерашното мълчание по телефона беше в полза на нормалния ход на живота. Подозрителността понякога сама превръща в подозрителни съвсем обикновени неща.

— Трудно ще ви бъде да размисляте над това, което искам да ви попитам. Но е необходимо. Разбирате, че в такъв случай винаги се търси обяснение. Когато една човешка постъпка води до трагични последствия, тя поражда въпроси, търсят се мотивите на тази постъпка…

— Но това не засяга никой друг — беше изненадващият отговор.

— Не мисля така. Вие например, неговата дъщеря, ще живеете целия си живот под знака, по-късно под спомена за неговото решение. И вие ще си задавате въпроса за мотивите. Цял живот ще се питате защо вашият баща реши да се убие.

Докато говорех това, разбира се, обмислях обстоятелството, че дъщерята още в първия миг отказа разговор за мотивите на самоубийството на бащата. Най-малкото имаше нещо много хладнокръвно в думите на момичето.

Ева Борисова се беше замислила. Като че ли краткото й приземяване я бе оттласнало отново в скръбното примирение.

— Прав сте — каза тя тихичко.

Може би сега ще се съгласява с всичко и разговор няма да се получи.

— Имате ли някакво предположение за постъпката на баща си?

— Не — отговори тя тихо, но категорично.

Чу се кратък изненадващ звук от телефонния апарат — така както се вдига слушалката на дуплекса.

Момичето трепна с цялото тяло, като че ли този мигновен електрически импулс в апарата беше проникнал в нея. Крайно изостряне на нервите или момичето очаква телефонен разговор.

— Нищо — каза тя, — съседите говорят.

Клепачите й трептяха, притвори очи, накрая лицето й се отпусна. Погледна ме и каза:

— Извинете.

— Може би трябва да дойда друг път?

— Все едно…

— Знаете ли баща ви да е боледувал от нещо?

— Не… Баща ми беше много здрав човек. Като ученик и като студент играл водна топка. Състезател бил… Не ми е известно да е боледувал дори от грип. През последните години не живеехме заедно, но той никога не ми е казвал да е боледувал, да се оплаче от нещо… Аз имам постоянно главоболие, от ученето навярно… А той беше много здрав човек… Освен ако е криел от мене…

— Да сте чували от него за затруднения в службата?

Замисли се малко, след това каза:

— Случвало се е да… изразява нещо като недоволство от работата… от работата на неговите подчинени или изобщо колеги по служба… Но това е било, както обикновено човек се ядосва, за дребни нещица. Дори не мога да си спомня подробности за какво ми е говорил… Мисля, че в службата му всичко беше както трябва… Той пътуваше доста — и на изток, и на запад… — момичето огледа хола, — тук има неща, които той донесе от чужбина. И преди… да ни напусне… И след това е носил…

Нови данни — като жетони, които задействуват автомата на моята подозрителност: Борисов е носил от чужбина, за това са необходими суми, които средствата от командировката не могат да осигурят.

Злоупотреба със служебното положение, комисионни от частните фирми, с които някои си извоюваха безплатни държавни дрехи и хотел в системата на нашето ведомство.

Но срещу Борисов никога не е отправяно обвинение от този род. Изобщо е бил човек, ползуващ се с доверие. Последното му пътуване до Стокхолм е било преди шест месеца.

— Как се отнасяше баща ви с вас? Известно ми е, че сте поддържали много чести контакти. Винаги заедно сте летували — така ми казаха вашите дядо и баба…

Тази тема като че ли накара момичето да се стегне вътрешно. Ресниците му отново затрептяха. То въздъхна конвулсивно.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам търпеливо. С пълното съзнание, че измъчвам момичето. Трябваше отнякъде да ме види Неда. Дали изпитвам вътрешен отказ? Ситуацията имаше черти на нечовещина. С твърди пръсти разравях чувствата на това момиче. Донков ми беше докладвал, че когато научило за смъртта на баща си, момичето припаднало, след това прекарало един час в „Пирогов“. Все пак намерило сили да стои край гроба му.

Страшно беше обстоятелството, че момичето беше оставено в тези дни само в голямата къща. При нещастие и при опасност хората като всички стадни видове се скупчват. Родителите и дъщерята на Борисов трябваше да бъдат заедно, за да се крепят с рамене. Когато се бях запътил към дома й, не очаквах, че ще я намеря сама.

— Имате чудесно жилище — казах, — изглежда извънредно удобно, завиждам ви…

Тия думи, ако стигнаха изобщо до момичето, не произведоха никакъв ефект. Жалък опит за промяна на темата. Бледото лице зад вкаменените черти се гърчеше в конвулсии.

Момичето стана и преди да излезе, каза:

— Извинете ме, сега ще се върна.

— Мога ли да запаля цигара? — извиках след нея.

— Да — долетя отговорът й.

Разтъпках се. През дантелените завеси се виждаше широка улица, къщи, подобни на тази, в която се намирах. Поех дълбоко от цигарата.

Преди десетина-петнадесет години предвидливи хора, повечето свързани със сградостроителните ведомства и затова осведомени, правеха обединения и строяха на кооперативни начала. Днешните ограничителни нормативи за размерите на жилищата тогава явно не са съществували и къщите са построени нашироко с всичките удобства, които са хрумвали в главите на техните притежатели.

Тогава, като стоях с гръб към самоубийството на Ангел Борисов, в мен заработиха социалните чувства, т.е. една най-обикновена завист към хората, които живееха в този квартал. Неда обитава онова влажно мазе, което може да се помести… вероятно двайсет пъти в хола на момичето Ева Борисова. Бях обзет от социално възмущение.

Неда няма баща като Ангел Борисов, нейният баща е бивш железничар, инвалид пенсионер на петдесет години, живее с жена си и с по-малката дъщеря в едностайно жилище. Това е причината, поради която Неда е наела своето мазе, в онова жилище няма място за четирима души плюс инвалидната количка на бащата. Но Неда е пълна със знания за живота и с нравствена енергия, докато момичето Ева е израснало в луксозния хол, без да знае нищо друго.

В този миг иззвъня телефонът. Обърнах се. Момичето влезе забързано, вдигна слушалката… и потъна в мълчание. Не издаде звук, чакаше. В тишината се чу мъжки глас. Тъй като момичето не отговори, мембраната затрептя под силните викове: ало, Ева, Ева… След това то залепи слушалката до ухото си и повече нищо не чувах. Слушаше с вкаменено лице призивите в телефона. Нищо не се промени в израза й, може би слушаше нещо, съсредоточено, но не издаде никакъв звук. После свали слушалката, бавно я постави на вилката и седна на мястото си.

Чувствуваше моя въпрос навярно, затова каза:

— Никой не се обади… все мълчат.

Излъга най-спокойно. Нещо върху лицето й се беше променило. Нещо светеше в очите й. Като че ли беше изпитала удоволствие от постъпката си. Като че ли това мълчание беше отговор, по-значителен от думите.

— Сега имам валидол под езика си. Няма да мога да говоря.

Засмях се.

— Тогава ще ви задавам въпроси, на които ще можете да отговаряте само с да или не, или пък просто ще ми кимате с глава.

Ева Борисова най-после остави сянка от усмивка да докосне лицето й.

Помислих си: едно от възможните обяснения за това, че момичето е тук, само, е очакването на това телефонно обаждане. Можех сега да направя дълъг списък от подозрения: кой е той, защо тя мълчи… Но момичето не ще даде отговорите. С две думи отхвърли всички мои въпроси. Направи го толкова хладнокръвно, че съвсем излишно щеше да бъде да твърдя, че съм чул глас в телефонната слушалка, който вика нейното име.

— Родителите на вашия баща, вашите баба и дядо, не се ли безпокоят да ви оставят сама?

Тя вдигна рамене.

— Не ви ли е страх да живеете сама?

— Не.

— Дори сега?

Отново вдигане на раменете.

— Не ви плаши например едно такова мълчаливо телефонно обаждане?

— Не! — категоричен отказ с глава.

— Не предполагате ли кой може да е бил?

Получих неочаквано подробен отговор въпреки валидола.

— Може би някой, който се страхува да говори с мен. — И тя отново нагласи валидола под езика си.

— Друг път мълчали ли са ви така… освен место обаждане.

Не отговори веднага. После поклати глава утвърдително. И показа два пръста. После прибави още един.

Не са й мълчали, а тя е мълчала три пъти значи.

Представих си, че имам хапче под езика. Може да се говори. Тя измисли начин да си спестява отговорите, или пък прие тази игра само защото е игра… Нещо се раздвижваше в нея. Може би след телефонния разговор. Като че ли собственото й мълчаливо участие в телефонните разговори я хранеше…

— Това волво долу вашето ли е?

— Да.

— На каква възраст?

Показа ми четири пръста.

— Четири години? А е съвсем запазена. Като нова. Сигурно баща ви много се е грижил за нея.

— Да.

— Имате ли шофьорска книжка?

Отрицателен отговор.

— Този валидол не се ли свърши?

— Почти…

— Кой докара колата дотук?

— Автомеханикът на татко, нали той винаги се грижеше за нея. Като научил… отишъл и я взел от вилата.

— Сигурно някой от близките ви го е помолил.

— Не… Мисля, че той просто научил… още същия ден. И отишъл вечерта и я взел.

— Да не би да е била развалена? Вчера я нямаше пред вашия дом.

— Не е била развалена… Той я оставил в гаража си, понеже нямал време. Докара ми я тази сутрин. Остави ми ключовете… Трудно ли се кара волво?

— Не… Не по-трудно от всички други коли с нейните размери. Трудно е, разбира се, за начинаещи, не ви съветвам да се учите на тази кола. Ще я ударите някъде.

Ето така си разговаряхме с дъщерята на самоубиеца или какъвто там е Ангел Борисов. Как ще бъде използувана колата му? Вещите на Борисов — този дом, вилата и колата, се падаха на момичето Ева и сега в този свят, принадлежащ на човека, който доброволно (или не?) се е отказал от него, ще закипи млад живот.

— Вие следвате ли? — запитах.

Престорих се на неосведомен. Знаех много добре всичко. Момичето е кандидатствувало английска филология и не е прието. Учудващо беше, че външнотърговският деец не е намерил връзки. Той изглеждаше пробивен човек и с възможности да прави услуги. Тъй или иначе, момичето не следва, поработило е шест месеца като секретарка (оттук е навярно познанството й със секретарката на трънчанина Конов). Бащата явно се е намесил, за да й осигури задължителен трудов стаж. След повторното й явяване и пропадане на конкурса Ева Борисова повече не е постъпвала на работа.

— Не ме приеха в университета — отговори тя. — Известно време работих като секретарка.

— Какво мислите да правите?

Замисли се. Въздъхна.

— Какво мога да правя? Ще трябва да си намеря някаква работа. Знам малко машинопис! Нищо друго.

— Това е главното, което трябва да може една секретарка.

— Главното е да може да вари кафе — възрази тя с тона на опитен човек.

— Така изглежда — казах аз, като се разсмях повече от нужното. — Сега аз ще си тръгна. Моля ви, ако си спомните нещо или се случи нещо, което искате да ми съобщите… може би дори затруднения от най-практически характер, обадете ми се по телефона.

Написах й на едно листче номера.

Тя стоеше пред мен с невчесаната си коса, примирено личице, отново бе угаснал погледът й — отново момичето се вживяваше във външната поза — помислих си аз. Сигурно е естествено. Или нарочно? Зловеща подозрителност!

Глава VI

Започваше да се здрачава.

Вървях съсредоточен в мъглата. Тя се бе сгъстила отново, видимостта не надхвърляше двайсет-трийсет метра. В този квартал, където гората привличаше и задържаше влагата, мъглата беше винаги по-гъста. Вървях бавно по улицата, осветена с призрачната бяла светлина на големи, високо окачени пъпеши. Изскачаха автомобили из белезникавия здрач и тихо изчезваха. Признавам, че се обърнах два пъти, за да видя дали някой от тях няма да спре пред къщата на Ева Борисова. Никой не спря. Безсмислено подозрение, ако то имаше някакви основания, би трябвало да оставя човек пред къщата.

Имах материал, бях напълнил торбата и сега, докато вървях по дългата права улица към трамвайната спирка, не по-малко от десетина минути, вадех едно след друго разни неща и ги оглеждах.

Първо. Автомеханикът беше взел колата, без никой да го е упълномощавал. Това обстоятелство се свързваше съвсем естествено с другото откритие, което бях направил — стъклената туба от приспивателното. Възможност, която задължително трябваше да се обсъжда: тубата е била поставена допълнително, щом, ако мога да имам доверие на начинаещия Донков, такава туба при първия оглед не е имало. Изключим ли грешката на Донков, трябва да включим активно другата вълна — възможността от престъпление. Ако си е била в колата през всичкото време, инициативността на автомеханика да вземе колата е най-малкото учудваща — обикновено хората се оттеглят, стараят се да останат по-далеч от нещастието. Тази естествена реакция автомеханикът е трябвало да преодолява или е изключително близък на семейството. Втурнал се е да помага по вътрешен подтик. Да помогне с каквото може. Толкова ревностно се е втурнал да помага, че още същата вечер се е явил край вилата, където допреди часове е висял клиентът му Борисов. От каквато и страна да го погледнеш, всичко това беше достатъчно занимателно.

Второто обстоятелство само се набиваше в очи, но беше толкова неясно: поведението на момичето, когато си разговаряше или по-скоро когато си мълчете по телефона, щом му звъннат. Причините за това мълчание можеха да бъдат безброй. Излъга, че никой не се е обадил! И прекрасното спокойствие, с което разиграваше тази игра, като че ли предварително я беше премислило до най-малките подробности. Вдига слушалката, не отговаря на настойчивия мъжки глас, дълго слуша това, което й говорят, след това оставя слушалката и най-спокойно ме излъгва, че никой не се е обаждал. Навярно се крие от някого. Или играе една тъжна игра, сгъстява нечие съчувствие, отхвърля нечия заинтересованост… При това хладнокръвно… или пък наистина се крие от някого!

Наближаваше шест, когато застанах на спирката. Трамваят се бавеше.

Неда се беше отказала, от нашата среща. Казвам го с онова чувство, което ме бе всъщност обзело обида и ревност!

Троянски щеше да чака вечерта моя телефонен звън с надеждата, че ще седна от другата страна на шахматната дъска. Троянски вадеше голямата печалба тази вечер — по всичко изглежда, че ще му отида на гости. Правя си шега, но наистина напоследък Троянски имаше вид на самотен човек и в неговата покана бях почувствувал такава настойчивост, че в един миг изпитах почти сантиментални чувства към този грубиян. Ще трябва да получавам мат тази вечер…

Трамваят се зададе от долната страна на линията, изникваше в мъглата като от някакво подземие.

Точно тогава, докато се приближаваше със свистене на спирачките, аз реших, че в следващите два часа мога да посетя автомеханика Спиридон Спасов. От трамвая слязоха двама души, един суховат мъж с късо шлиферче подаде ръка на добре опакована в кожа пищна дама.

Ватманът погледна към мен, вратата се затвори с ядна въздишка.

Поех в обратна посока — към автомеханика Спиридон Спиридонов. От „Лозенец“ до квартал „Изток“ няма пряка връзка. Ако мина през гората, ще стигна за двайсетина минути.

Адресът ме отведе пред двуетажна къща с гараж. Тиха уличка. Под мъжделива лампа две дългокраки момичета бяха затиснали едно момченце.

Огледах къщата. Никаква светлина в прозорците. Като че ли беше необитаема. В този час стопаните навярно са на път към къщи от работа. Входната врата на къщата, която беше отстрани, се оказа заключена. Имаше два звънеца. Звъних последователно и на двата, но никой не откликна… Обмислих възможността да се поразходя из квартала, докато стопаните се върнат.

Мрачно минах покрай веселите ученичета. И в този миг видях едва доловима, почти невидима светлинка под вратата на гаража. Светъл разрез в тъмнината.

Поразходих се пред гаража. С котешки лапи спрях на два метра, като че ли очаквам някого. Поглеждах си часовника и се озъртах.

Нямаше нужда, но го правех по законите на професията.

Пет минути чаках и дочаках. Отвътре се чу шум, нещо тежко, може би щанга, метален удар изтрещя и отново тишината се дръпна уплашена в гаража. Няколко секунди по-късно аз почуках настойчиво на вратата на гаража. Пет силни удара, за да няма съмнение, че са ме чули и че ще настоявам да вляза. Заболяха ме кокалчетата на пръстите. Извиках:

— Спасов!

И отново почуках. Не бях сигурен, че това е гаражът именно на автомеханика, въпреки че това беше най-вероятното.

Не последва веднага отговор. Вътре някой размисляше над отговора. Някой съпоставяше времето, което е изминало от предателския метален удар до моето настойчиво почукване. Този, който е размислял, навярно прецени, че отвън са чули присъствието му в гаража, и извика:

— Идвам!

А може би, мислех си, докато чаках, този, който идва, няма намерение да се крие и всичко е много по-просто. Но аз бях задействувал всичките си средства за подозрение.

Едно резе отвътре се дръпна с леко скърцане, вратата се открехна и на фона на бледата светлина в гаража се очерта силуетът на мъж, трудно ми беше да разгледам лицето му.

— Кажете какво има, аз съм Спасов.

— Ако можете да ме поканите в гаража — казах, — имаме да говорим.

— Кой сте вие? Не ви познавам.

— Нека влезем, ще се запознаем.

Целта ми беше леко да го сплаша. Да не му дам време да се огледа, да се замисли, да се защити. От какво да се защити?

Спиридон Спасов отвори широко крилото на вратата. Щракна още една лампа и когато влязох, той не затвори вратата, остана наполовина вън и каза:

— Все пак не сте ми познат. За какво става дума?

Тук аз му се представих със съответния документ.

Спиридон каза хладнокръвно:

— Добре бе, човек, защо така шумно и изведнъж… Заповядайте. Влезте.

И той затвори вратата на гаража, дръпна резето.

— Заключвам се — обясни той, — защото идват от сервиза дотук да ме търсят, намират по някакъв начин адреса ми, за услуги. Да ги вреждам, да не чакат ред. Няма отърване. Помислих, че сте от същата пасмина. За малко да не ви отворя…

Беше облечен в добре омазани работни дрехи. В гаража имаше „шкода“ с изваден мотор. Зееха четирите кръгли дупки на разглобения двигател, другите му принадлежности бяха разхвърляни върху омаслената тъмна повърхност на тезгяха. Лъщяха болтове, бутала, коляновият вал, капакът на мотора. И от всичко лъхаше на машинно масло.

— Значи и колите на механиците се развалят — казах.

— Развалят се, но тази кола не е на механика. Това е на един приятел бричката, вече е на сто и двайсет, сменям й бутала и ризи.

Гледаше ме автомеханикът Спиридон Спасов с чисти очи. Приветливо, без задни мисли. Без опасения. С внимание. Никакво смущение. Лице с мустачки, здраво лице на човек, който се труди в движение. Синеок, червеникава коса и странна, също така червеникава, грубо излята кожа на лицето. Бършеше ръцете си с конци. Чакаше.

— Води се следствие във връзка със самоубийството на Ангел Борисов. Срещаме се с хора, които го познават. Известно ни е, че в деня преди самоубийството е бил при вас.

— Беше — веднага отговори Спасов.

Многократно бях употребил думата „самоубийство“, сега усетих, че прекалено настоявам на това.

— Нещо във връзка с колата?

— Да. Разбира се, с колата. Беше ми я оставил, придърпваше, оказа се замърсяване в карбуратора. Почти не съм работил с волво, на неговото се учих всъщност. Имат извънредно деликатни карбуратори, много добри, нищо не искам да кажа, само че в тази кола има нещо, което периодически дава дефект.

— И той дойде да си я прибере този ден?

— Именно.

— Забелязахте ли нещо необичайно в поведението му?

Едрото червено лице се замисли.

— Беше нервен… Но почти както винаги. Нещо необикновено?… Да, все пак, струва ми се, беше по-нервен от друг път. Бързаше за някъде. Когато се прибрах от работа, към шест без нещо, той вече чакаше, беше дошъл преди уговорения час и след това все си поглеждаше часовника… Сега разбирам, че тогава той наистина бързаше за някъде… Но той обикновено все си бърза, така че не му обърнах внимание, но сега ми се струва, май нервничеше повече от друг път.

Той отново съсредоточи очи, дори сложи ръка на челото си.

— Да… да… мисля, че беше така… после, спомням си, той ме запита за колко време може да стигне до… онази болница на края на тройката…

— Трета градска?

— Именно, трета градска.

— Какво му отговорихте?

— Какво му отговорих?… Ами то зависи от движението. Най-страшно е между пет и шест. След шест малко утихва, но до седем, седем и половина е трудно.

— Не обсъждахте ли по кой път ще бъде най-добре да мине?

Сините очи ме стрелнаха за миг.

— Обсъждахме… Аз му предложих… да мине… по „Патриарх Евтимий“ през Руския паметник, „Опълченска“, „Цар Симеон“… Това наистина не е най-краткият път, но не е съвсем през центъра.

— Той съгласи ли се? Да мине оттам.

— Е, него никой не го знае какво мисли. Не мога да знам по кой път е минал…

— Не го ли запитахте, защо ще ходи в болницата?

— Той не обичаше да го питат. Ако сам каже — каже!

— И дали е отишъл в болницата? — подхвърлих аз.

Автомеханикът не отговори. Въздъхна. Вдигна рамене. Изведнъж като че ли загуби желание да говори. Стараеше се да сподави някаква нервност, която изведнъж го обхвана.

— В колко си тръгна от гаража?

— Към шест и петнайсет.

— Не пробвахте ли колата?

— Не. Бях я пробвал. Само я запалих — всичко беше наред.

— Какво беше наред?

— Карбураторът.

— Може ли да се провери на празен ход?

— Нали ви казах, че я бях пробвал предния ден, когато я поправях.

— През този ден не сте ли си бил в къщи?… По някое време?

— Не… Бях на работа, нали ви казах, че се върнах в шест.

— Значи не излязохте с него да пробвате колата?

— Не!

Кратък, нервен отговор.

— Защо взехте колата веднага след откриването на трупа, същата вечер?

— Баща му ме помоли.

— Той ли ви се обади?

— Не, аз му се обадих… да изкажа съболезнования.

— Така ли?… Значи бяхте разбрали какво се е случило? Как разбрахте?

Спиридон Спасов се забави, преди да отговори…

— От този човек — и той посочи към шкодата, чийто мотор, разпаднал се на части, присъствуваше на нашия разговор. — Той е колега на Ангел Борисов… Не в същото предприятие, но също инженер, може би състуденти са били, не знам точно. Но се познаваха много добре. Казва се Владо. Владо Патронев…

При това име сърцето ми ускори ход. Това беше третият човек от листчето на Ангел Борисов, което намерих в чекмеджето му в службата. По един странен начин компанията от листчето започваше да се събира на двойки…

— Патронев по предварителна уговорка дойде в този ден в шест — когато помагам на приятели, моля ги да идват в шест, защото това е единственото време, което мога да отделя. Не мога да отказвам на приятелите си… Той дойде да ми остави колата за ремонта и тогава именно ми каза, че научил за смъртта на Борисов… И аз се обадих. Не веднага… Трябваше да преглътна това нещо… Бях го виждал предния ден — значи той оттук, като си е отишъл от мен, по-нататък не знам кога, но е стигнал в края на краищата до вилата и там го е извършил… Беше ми много криво… Но все пак се обадих у тях, мисля, че беше към осем, пък и Патронев… и двамата искахме да узнаем нещо повече… Затова значи се обадих… Баща му каза само, че са му съобщили, но и той не знае никакви подробности. Едвам говореше. И тогава ме помоли, каза — иди, моля ти се, да прибереш колата от вилата… Обещах, разбира се, после излязох с Патронев, взехме такси от хотела. Патронев го оставих на Орловия мост, аз продължих до вилата и взех колата. Паркирах я тук пред гаража… Така престоя два дни, тази сутрин я оставих пред къщата на дъщеря му. Предадох й ключа…

— Откъде имахте ключ? Разбирате, това е малко чудно.

— Имах ключ за волвото на Борисов. Нали ви казах, че много често се разправях с колата му. При мен той остави втория ключ, за да мога да я взимам и в негово отсъствие. Пък и той да си я прибира в мое отсъствие. След поправка я оставях тук, пред къщи, и той идваше в удобно за него време да си я прибере… Изобщо искам да ви кажа, че с Борисов бяхме приятели. Аз помагам само на приятели, за услуга… Имахме си пълно доверие… Затова и се считах задължен да взема колата от вилата. Глупаво беше да стои за плячка на боянските крадци. Ако я надушеха, можеха да й свалят и колелата, и осветлението, пък и цялата можеха да я отмъкнат!

— Не чухте ли, когато звъних преди малко?

— Тук не се чува… Пък и да бях чул, нямаше да отворя. Нали ви казах, че се крия от натрапници. Не ми е възможно да оказвам услуги. Но хората не питат, когато имат нужда. Всъщност звънеца мога да го чуя само в случай, че тази врата я оставя отворена.

Още в началото бях видял в стената на гаража една тясна вратичка.

— Тази врата накъде води?

— Към жилището ми — аз живея точно отгоре.

— Добре — казах, — повече въпроси нямам. Изяснихме въпроса с колата, която сте прибрали от вилата. Всъщност аз за това бях дошъл. Друг път, съветвам ви, дръжте се настрана в такива случаи.

Спиридон Спасов изпита облекчение, че разговорът е свършил. С много голяма готовност взе да се самообвинява.

— Прав сте, другарю. Наистина голяма глупост извърших, но нямаше как да откажа на стария. Аз имам обичай да не си пъхам пръста в отворена врата. Това е закон в моя живот. Пострадвал съм. Затова сега съжалявам много, че постъпих тъй глупаво, тъпо постъпих, но повече няма да се повтори…

— Мога ли да използувам телефона?

— Разбира се, можете. Само за момент да видя дали е свободен. Дъщеря ми, ако се е прибрала, има обичай да разговаря с часове.

Той вдигна слушалката, чу сигнала и ми я подаде, като кимаше утвърдително с глава.

Завъртях на Троянски, казах му, че съм отложил срещата с Неда и мога да го навестя, ако все още има желание да изпита горчивината на поражението. Троянски изръмжа заканително да тръгвам по най-краткия път, той вече бил наредил фигурите…

След това се сбогувах с автомеханика Спиридон Спасов.

Глава VII

Известно е, че шахматната игра развива възможностите за сложно умствено комбиниране, предвиждането на плетеницата от събития, всичко, което ние вършим с полковника през деня. Но, разбира се, в живота нещата не зависят само от възможния порядък на събитията, защото неизвестният още престъпник е фигура неопределена, не са ясни неговите възможности за действие, дали той е само една пешка, която прикрива значително по-силна фигура, или е, да кажем, кон, с неговите възможности, не безгранични толкова разнообразни, фриволни, естетизирани, че простото еднолинейно изчисление не може да доведе до нищо. При това ходът на събитията да разруши предварителния логичен план, може да отведе престъпните действия в посока, противна на логиката, да се получи задача, която не подлежи на решение.

Ние с Троянски знаем дебютните варианти на испанската партия докъм десетия ход, тъй че не можем да се изненадаме едни друг. Работата е там, че значително по-рано в нас затрептява неудържимото желание на всеки дилетант за самостоятелна изява и подхвърлям на Троянски една изненада. Маневрата с коня F3–H4 е глупост, която веднага може да бъде наказана. Но не и от Троянски. Този ход, който правя без обмисляне, като че ли съм дошъл с предварително подготвен вариант, го кара дълго да се замисли и да наруши своя план на действие, за да се защити от една призрачна заплаха. Хипнотизиран от този сомнамбуличен ход и пръхтящата морда^[1] на моя кон той започва хаотични дислокации на фигурите си, създава една плетеница от собствени заплахи и контразаплахи, които впримчват фигурите му така, че те започват да си пречат една на друга и аз се разпореждам свободно с изпразнената територия на дамския фланг. Около черния цар — пешки, офицери, коне, теснотия и задух и цялата тази потна и паникьосана компания изтика пред себе си дамата, така че тя не можеше да си намери защита… Троянски, Троянски, какво правиш!

Уважаващият себе си шахматист не се хвали с успехи срещу по-слаб противник. Но какво друго ми оставаше на мен, подчинения, който в живота зависи от Троянски и настроенията му, не е ли шахматната дъска една възможност да внеса равновесие, да получа една, макар и илюзорна компенсация, изтъкана от придвижванията в пространството на лакираните дървени символи, чиито трагедии и триумфи изчезват в момента, когато всичките тези параноични фигурки притихнат, озаптени в дървената кутия?

Позицията на Троянски е безнадеждна. Той разбира това, но си подсвирва оптимистично, издава нещо подобно на тържествуващо ръмжене, сам се опива от показното си настроение. Когато се убеждава, че не може да спаси дамата си, отива до вратата, отваря я весело и с потресаващ тенор вика:

— Данче, почерпи ни нещо де, кафенце или чаец!…

В този миг звъни телефонът. Троянски изпява едно „ало“.

— Да, тук е, ще се обади… Неда — обяснява той.

В слушалката трептеше гласът на Неда, разяждан, както ми се стори, от неувереност и разкаяние. Предложи да дойде да ме вземе, тъй като вече се била освободила. Ела — казвам й.

Влезе жената на Троянски. Дълъг син халат хвърляше гълъбови сенки по лицето й. Имаше уморен вид. Знаех, че води програма в радиото, необикновено занимание, което изисква постоянна душевна готовност за говорене.

— Добър ден, тъкмо бях сварила кафенцето, вярвам, че ще ви хареса.

— Вашето кафе е най-хубавото в София — казах с искрен тон.

— Благодаря… А сега ще ида да спя, кожата ме боли за сън.

— Иди, иди, Данче — каза Троянски, — можеш спокойно да си лягаш.

Искаше да бъде навярно мил и любезен, но думите му прозвучаха като великодушно позволение. Зад гърба му, преди да излезе, жена му се усмихна.

Не му е лесно, помислих си, на Троянски, не може да не чувствува и винаги със закъснение, че тонът на неговата реч не е верен. Това е Троянски, мислех си, във всичко, което не се отнася до неговата професия, до света, систематизиращ нечовещината, където той се чувствува като риба в рибарник.

— Добре де — каза Троянски, — виждам, че ми взимаш дамата… Можем да върнем един ход, ако си съгласен…

— Добре — отвърнах великодушно.

Но той помисли малко, вторачен в презрително хладнокръвната дама, и се отказа.

— Хайде, печелиш… Няма да почваме нова партия, защото тази Неда всеки миг ще дойде…

И тракайки възмутено, фигурите се прибраха в кутията.

— Разказвай!

Докладвах подробно за двете си нешахматни срещи през този ден — с дъщерята на Борисов и с автомеханика Спиридон Спасов.

Троянски вдигна ръка, когато му казах, че момичето защити правото на баща си да вземе крайното решение, без да дава отчет някому. „Това не засяга никой друг!“ — каза момичето…

— Не мислиш ли, че тя има за себе си някакво обяснение за постъпката на баща си?

— Но упорито отказваше да намери обяснение.

— Може би момичето има свой отговор… Но няма лесно да го каже…

И Троянски ме огледа критично.

— Мога пак да опитам.

— Карай по-нататък…

Автомеханикът беше уязвим, че е отвлякъл колата от вилата след произшествието още докато е била прясна и като че ли видима картината с висящия труп на неговия приятел.

— Този човек си има някакви причини да отмъкне колата — каза Троянски, — но тия причини нямат никаква връзка с обесването на Борисов, мога да ти го гарантирам. Или пък механикът е абсолютен идиот, сам да се напъхва между шамарите. Което не личи от разговора, който сте водили. Но това е нещо, което трябва да изясниш… При това името му ми се струва познато… Как изглежда?

Описах подробно автомеханика, най-запомнящата се особеност — червеникавата като стъргана с шкурка кожа на лицето, гънките на врата като на гущер или на носорог…

— Или на костенурка! — извика Троянски. — Знам го, стар познат! Спиридон Спасов, разбира се, как не се сетих веднага!

Онази част от биографията на Спиридон Спасов, която имаше връзка с нашето учреждение, беше останала точно вписана в служебната памет на Троянски. Клиент бил Спасов на учреждението, замесен в афера с търговия на злато. Тогава получил само една година, и то условно, защото се смятало, че е намесен случайно, за първи път, искрено се разкаял. Троянски си спомня едно качество на Спиридон — моментално издал всичките си съучастници и това, естествено, повлияло за меката присъда… Но не и за доброто мнение на Троянски. Издайниците, независимо от мотивите на тяхното издайничество, никога не са се ползували от уважението на човешкия род. Но както и да е, сложен е този въпрос, някой ден ще го разисквам с Троянски!

Ето така, Спиридон Спасов се оказа стар познат на Троянски, значи до известна степен и мой познат, тъй като ние, младите, по един естествен начин наследяваме близката история на учреждението, тя ни служи в настоящата дейност, един пример за което бе и този случай.

Спиридон Спасов по някаква странна психологическа ситуация беше станал нещо като далечен родственик на службата и това ако не предизвикваше никакви особени симпатии от наша страна, все пак хвърляше една открояваща го светлина в нашите очи.

По-нататък полковникът пожела да чуе моя план на действие. Разказах му как си представям близкото бъдеще.

Среща е бащата на Борисов, за да разбера дали наистина е помолил механика да прибере колата.

Донков да проучи битието на Патронев.

Лабораторията ще даде резултат за отпечатъците върху тубичката от хексадорм.

Да изясня необходима ли е проверка, за алиби на автомеханика.

Откъде Патронев е научил за смъртта на Борисов. В учреждението на Борисов беше съобщено едва към три след обяд. През следващите три часа Патронев е научил за произшествието.

Едно предположение, в случай че отидем по-далеч от версията за самоубийство: може би Борисов се е чувствал в опасност и нарочно е оставил листчето с четирите телефонни номера. Ако се случи нещо с него — да насочи нашето любопитство към хората, за които е мислил в последния от дните си. Към виновните…

— Тази версия е романтична — каза Троянски. — Но не я изключвам. Трябва да свикнем, драги, с най-абсурдните решения, защото животът не знае какво е абсурд, той си върви както знае…

Троянски направи едно допълнение към моя план: да разбера повече за живота, който води дъщерята на Борисов, да изкопча от нея кой се е обаждал по телефона, чий беше мъжкият глас, който тя погреба с мълчанието си.

Така дочакахме Неда.

Тя не обичаше да идва в дома на Троянски. И предложението да ме вземе беше подозрително. — Неда се чувствува гузна! Защото тя спокойно можеше да ме чака на някой ъгъл. С това посещение тя като че ли искаше да ми каже: ето виждаш ли на какво съм способна, за да те видя, готова съм да вляза в бърлогата на самия Троянски. Или и това разсъждение беше пак обикновената професионална подозрителност!

Правя кратко отклонение, за да обясня, че в един момент започнах да съзнавам как начинът ми на общуване се влияе от моята професия… Недобре започнах да се чувствувам в един момент, когато разбрах, че подозирам дори най-близките си хора. И започнах борба срещу професионалните си рефлекси.

След като взех своето решение, аз направих списък на хора, неподлежащи на подозрение. Така Неда, поставена веднага в списъка на абсолютното доверие, можеше да води свой живот, към който аз не проявявах никакъв видим интерес, дори странна й се е струвала навярно моята нехайност, навярно си е мислела: нима този човек изпитва нещо към мен, след като му е все едно къде прекарвам дните и нощите си?… Защото Неда често изчезваше по за ден-два. Отначало тя винаги ми обясняваше най-подробно къде е била, какво е правила, с кого се е срещала. После престана, защото аз не проявявах никакъв интерес към нейните обяснения. Дали тя вярваше, че аз не се интересувам как живее, че дори ми е противно да се занимавам с подробностите от нейния живот…

Неда влезе смутена или искаше да изглежда смутена пред Троянски. Той се завтече в кухнята да вари кафе.

Момичето се настани в ниското канапе и ми се усмихна. Лицето й имаше повече сенки от обикновено, носът на Неда е тънък и деликатен, но в профил има съвсем лека гърбица. В мигове на черни дупки в настроението тя настойчиво подчертаваше този свой недостатък. Твърдях убедено, че тази лека гърбица придава в едно и също време изящност и характер на нейния профил… Наистина ли издава характер? — питаше Неда. Беше й нужно нещо, което да я измъкне от тинята на удавеното самочувствие… Аз съм най-обикновено, невзрачно същество, казваше тя, мене ме е страх от хората и колкото по не ме виждат, толкова по-добре!

Лампионът осветяваше лицето на Неда, няколко линии и петна, остра черно-жълта графика. Очите й тънеха в сянка. Умора лъхаше от крехкото момиче, но аз знаех, че това е привидно, че Неда е жилава и издържлива като котка.

— Виждаш, че все пак те намерих — каза тя. — Не можеш да се отървеш от мен, въпреки че ти се иска.

Това изречение беше точно изчислено да остане без отговор. Троянски вече влизаше забързан и гостоприемен с чаша кафе върху чинийка. Добре, че се опитва да си смени боята, страхувах се да не подплаши с нещо Неда.

— Нима трябва да работите до това време? — каза момичето.

— А, просто си разговаряхме — каза полковникът.

— Известно ми е за какво сте разговаряли. За един обесен!

Ние с Троянски се разсмяхме — точно такава обратна реакция предизвика тази трисрична думичка.

— Не знаех — каза Троянски, — че вие така хладнокръвно можете да се изразявате.

— Свикнах вече. Имам познат, та покрай него.

— Нима ви разказва такива неща!

— Винаги знам какво си мисли.

— Тогава той е виновен. Има едно правило — извън работата не се мисли за работата. Той би трябвало да мисли за вас…

Галантност! Полковникът набира скорост.

Неда се усмихна и каза:

— Да, но той мисли за работата! Може би не е за тази работа.

— Не ме злепоставяй пред началството — казах.

— Че аз си познавам подчинените. Сам ги избирам. Случаен човек не може да попадне при мен. Вашият познат има някои качества…

— Не съм уверена… Дай боже да си остане обикновен човек.

Ядосах се, че Неда доверява на полковника своите съмнения.

Не ме тревожеше какво ще си помисли Троянски за нея — че няма нищо общо с представата за спътник в живота на криминалиста. Троянски не биваше да разбере, че с Неда разискваме душевните ми отношения с ведомството и с професията.

— Нима — каза той — не искате вашият познат да има успех, да расте в службата.

— Аз съм обикновено момиче. Нямам никакви амбиции.

— Преструвки! На двадесет години не се живее без амбиции!

— Двадесет и две…

— Двадесет и две да са, все едно! Няма защо да ми играете роля, не сте от примирените! Това е мимикрия, за да не предизвиквате съпротива! А всъщност имате точни цели.

Неда се разсмя.

— Добре, готова съм на всякакви признания — в двуличие, лицемерие и лъжа! Аз си знам целите, ами вие как си ги представяте моите цели, ще ми бъде приятно да чуя, може и да познаете.

Троянски гледаше под вежди момичето. Не можа да се приспособи към театъра, който Неда играеше.

— Не се наемам. Не ви познавам. Вашето поколение го знам от криминалната служба. Синът ми е почти колкото вас, но той е мое копие по начин на мислене, това съм се постарал да направя и мисля, че съм го постигнал. Иначе разполагам със статистически данни за проявите на определена категория млади люде, които имат антипатия към законите, искат да живеят по свой собствен модел, в един много по-удобен от тяхна гледна точка свят. Така стигат до нашата служба. Но вие какво имате в главата, не знам и дори да си мисля разни неща, няма да ги кажа.

— Измъквате се значи. И аз няма да ви кажа нищо. А можехте да прибавите към вашите статистики някоя и друга конкретна данна.

Усетих, че и Неда започва да взима на сериозно този разговор.

— Е — каза Троянски, — ако не проявявам излишна скромност, мога да кажа, че все пак знам нещичко за вас… Повече, отколкото си мислите.

Как можа Троянски да направи тази груба грешка! Един детектив никога не прави и намек дори, че знае за някого повече, отколкото се полага.

Неда го изгледа. Помъчи се да изобрази иронична усмивка, но не успя, нещо измъчено се получи.

— Радвам се, че съм предизвикала вашия интерес… Наистина имала съм контакти с ваши колеги. Бях ученичка още… Тогава за първи път напуснах родния дом. Отидох при баба си в „Красно село“. Имах куче. Ирландски сетер. Червеникаво, с дълга козина… Разбирате ли от кучета? Разхождах се след полунощ с него по улиците на Красно село… Това е. Една нощ ме прибраха вашите хора… Пренощувах в участъка, защото не исках да кажа къде живея. Имам значи досие при вас… Определиха ме като празноскитаща. Върнаха ме в къщи. Но аз пак напуснах!

— Достатъчно, Неда — обадих се аз.

— Знаете ли как се възпитава куче? От малко трябва да се почне, още от втория месец. Най-късно третия… Завързвате го на дълга каишка, отдалечавате се от него и му викате: „Ела тук!“. То, разбира се, не идва. И тогава го дърпате с каишката към себе си. Пак се отдалечавате, пак викате, пак дърпате. Докато то само започне да идва при повикване… Без да чака каишката да го стегне за врата… Та вашите хора тогава си мислеха, че могат да приложат към мене същия метод. Ама аз не се поддавах. Човекът не е кученце… Исках да ви кажа, че няма нищо чудно, ако знаете нещо за мен…

Троянски я прекъсна остро:

— Не се разбрахме, Неда. Сгрешихме… Аз сгреших. Това, което знам, го знам, защото виждам. Имам очи — виждам. И това, което виждам, не е лошо! Не е лошо. Това е всичко… Получи се някакво недоразумение! Нали разбирате!… Искам да сме приятели, което показва всъщност моето отношение към вас…

Неда не отговори. Настана мълчание.

Така завърши разговорът. Неда стана, опъна си полата и заяви, че обещала да отиде на едно място на гости, а и мен да заведе, затова моли да тръгнем и нека полковникът да не се обижда, тъй като тя била поела задължението, преди да знае, че ще гостува в този дом. Разбира се, допълни тя, като се обърна към мен, ако не ти се идва или ако ти се играе шах с полковника, можеш да ми кажеш. Сама ще си тръгна.

— В никакъв случай — извика Троянски. — Не го искам, нека си отива, не ми се играе никакъв шах вземете си го, Неда. Той вече ме би, сега ще играя за реванш, той това и чака, за да ме размаже като дървеница. Вземете си го!

Изключително изказване на Троянски. Ако не беше краткото стълкновение с Неда, при което Троянски извърши груба грешка, никога нямаше да чуя тази самоирония от неговите уста!

След малко вървяхме с Неда по тъмните, мъгливи улици. Чаках да наругае Троянски, но тя мълчеше, твърдо беше решила да мълчи и ние пристигнахме на мястото като че ли сърдити един на друг, обстоятелство, което изигра известна роля в последвалите през тази нощ събития…

Глава VIII

„Отпусни сърце, драги“, говорех си аз, докато оглеждах компанията в големия задимен хол.

Исках да бъда обикновен член на компанията; като седя в обществото на толкова млади същества, да не се чувствувам по-различен от тях; да изпитвам лениво, безсмислено и затова най-пълно удоволствие.

Едната стена на хола беше изрисувана. Полуголи фигури, изписани в синьовиолетово, заемаха различни пози в пространството, нещо вакхическо имаше в общото настроение на тази картина, въпреки че беше рисувано с пренебрежение, понамирисваше на повърхностно изпълнена работа от рисувач, който от време на време припламвал, но, общо взето, тлял, докато стоял с четка в ръка пред стената. Първоначално фигурите били нарисувани голи, но когато стопаните трябвало да приемат изпълнената поръчка, се изплашили от този гол танц, който се настанил за вечни времена в дома им, и помолили художника да пооблече телата. Така се появили моравите полупрозрачни туники, под които бледата кожа на танцуващите прозира лицемерно.

Когато пристигнахме, домакинята ни подаде две възглавници и ни каза да си изберем място, каквото ни харесва. Място на пода, разбира се, покрай стените! Холът бе застлан с килим с настръхнала къса козина, по която стъпваха по котешки две боси танцуващи фигури, леко облечени, почти колкото ония на стената. Облегнахме се с Неда на златните хотелски тапети.

Стопанката ни подаде по чаша алкохол.

В този миг познах в една от танцуващите фигури момичето от външнотърговското предприятие, секретарката на трънчанина Конов. Тя ме бе познала първа, кършеше се, вперила в мен изписани очи, два искрящи фенера. Секретарката се наведе към мен, като пристъпваше в ритъма, и каза:

— Каня ви…

Станах, без да поглеждам към Неда. Правех нещо, което отдавна не ми се беше случвало — гънех си гръбнака, имитирайки момичето, може би от алкохола нещо припламна в мен, нещо неизживяно се изля в танцово настроение. Минало бе навярно доста време, защото когато пиесата завърши и потен огледах околния свят, разбрах, че Неда е изчезнала. Завъртях глава и си казах: толкова по-добре. Сгънах се отново на четири, а до мен, на освободената от Неда възглавница, се настани секретарката на Конов. Тя обгърна с ръце свитите си крака и ми хвърли доволен поглед.

— Направо ме изненадахте — каза тя, — не съм очаквала да ви почувствувам толкова близък…

Признавам си, че бях поласкан. Момичето до мене с тънки голи ръце, гладка кожа, влажни очи, всичко това, изглежда, бе причина за един изненадващ жест — прегърнах секретарката на Конов през рамо. Но веднага щом видях ръката си над врата на онова момиче, аз се изненадах страшно и я прибрах.

— Е, хайде сега, не ме ласкайте, аз съм вече стар за такива танци!…

Момичето ме погледна, скри лице в коленете си и се закиска.

Огледах дали отнякъде Неда не ме наблюдава. По креслата и канапетата се излежаваха неясни фигури, само домакинята стърчеше като самотна бреза в средата на килима, държеше чаша в ръка и се чудеше с кого да пие наздравица. Две млади същества се прегръщаха край отсрещната стена. Светлина извираше зад едно от креслата. При тази светлина всичко изглеждаше мътно. Не можах да позная Неда в нито една от фигурите. Навярно си е отишла, помислих си, и безсилие ме притисна върху възглавницата. Да прави каквото иска! — казах си с жертвен тон и се обърнах към секретарката На Конов. Смехът й бе изтънял и се скъса така внезапно, както започна. Тя ме запита с хладен глас:

— Всъщност вие да не сте тук по работа?… Какво се оглеждате? Я си вижте лицето!

Не можех да си видя лицето. Можех само да се укорявам, че лицето ме издава. Така както познавах Неда, нищо не можеше да обясни бягството й! Професионалното ми хладнокръвие се бе изпарило, останали бяха преживяванията ми във връзка с посещението на Неда в новотела и сегашното й загадъчно изчезване. Реших да преживея достойно следващите минути и се обърнах към секретарката на Конов.

— Дори да съм тук по служба — отвърнах аз тогава, — нима това ще измени отношението ви към мен?

— Разбира се! — отвърна момичето откровено. — Вие можете да ме изплашите, нищо повече.

— Че аз не се различавам от всички в този дом?

— Важното е, че аз знам кой сте!

— Тогава се направете, че не ме познавате, защо да плашим другите.

— Няма да ви издам — рече великодушно секретарката на Конов… — Даже, ако искате да знаете, по едно време щях да ви се обаждам, исках нещо да ви кажа, дето забравих при първата ни среща…

„Добре, помислих си, поне да спечеля нещо за службата.“

— Имате ли цигари? — запита момичето.

Двамата пушехме един до друг на възглавниците, облегнати на златните хотелски тапети. Тя ръсеше пепелта си върху паркета. Последвах примера й.

— Забравих да ви кажа тогава в моята канцелария… Не, няма да ви лъжа, не забравих, нарочно не казах. Не зная защо! Има един човек, който се казва Патронев. Знаете ли го?

— Не — отвърнах твърдо.

— Той се обади същия ден, когато ни съобщиха за Ангел Борисов. Търсеше го и аз му казах.

И секретарката ме погледна многозначително.

— После?

— Това е. Той не ме разпитва повече, просто затвори телефона… Не! Запита кога се е самоубил. Аз не знаех. Знаех само, че е намерен във вилата.

— Точно така ли казахте, че се е самоубил.

— Да.

— А вие от кого бяхте научили?

— От Конов. Някой му се обадил по телефона. Той хукна изплашен от кабинета си, само каза; „Борисов се е обесил!“ От него научих.

Кой от нашите е съобщил? Все едно. Във всички случаи добре е да се смята, че Ангел Борисов си е заминал по своя воля.

— Това ли — казах — искахте да ми съобщите?

— Това.

— Защо? Да не би нещо да ви учудва, че този… Патронев го е търсил?

— Не ме учудва. Те бяха близки приятели. Само ви казвам това, дето бях забравила да ви кажа.

— Вие откъде знаете, че са били близки приятели?

Секретарката на Конов ме погледна прямо. След това ми се изсмя в лицето.

— Толкова! Повече нищо не знам… Можем да танцуваме, макар че вече ми се отщя с вас… Разговори с милиционер! Глупости! Нещо съм откачила!… Познавах го аз по-добре, отколкото можете да си мислите! Патронев. Затова знам, че бяха близки. Толкова! Нищо повече няма да ви кажа. Това е частен живот и вие нямате право повече да искате от мен… Пък и няма друго! Млъквам като гроб!

Допушвах си цигарата. Секретарката на Конов смучеше често и развълнувано. И както вече беше млъкнала като гроб, все пак някакво задгробно ехо се обади:

— Това лято в Созопол Патронев свалил дъщерята на нашия Борисов… Повече нищо няма да кажа. Хайде да танцуваме!

Надигнах се, подадох й ръка, тя стъпи на босите си крака, но коленете й се подгънаха. Трябваше да я държа здраво в ръцете си… След това положих тялото на възглавницата. Усилието я бе замаяло, погледна ме отдолу виновно и зарови глава в коленете си.

Тя не е толкова пияна — помислих си, — че да каже нещо повече от това, което предварително си е решила. Може би направи тази изповед с точно определена цел. Ако е била близка с Патронев, навярно е останало нещо, за което би искала да му напрани „кал“; или най-обикновени интригантски страсти, да разкаже клюката на сезона — че дъщерята на Борисов е тръгнала с приятеля му. Тези сведения имаха точно толкова градуси, колкото алкохолът, изпит от секретарката на Конов, и ще се изпарят заедно с нейното изтрезняване. Съпротивявах се на възможността този Патронев, най-тайнствената личност от листчето на Ангел Борисов, да бъде натоварен с подозрения. Винаги съм усещал съпротива срещу подаръците, които се натрапват сами.

Глава IX

Тръгнах към мазето на Неда. То се намира на другия край на града. Взех тролейбус номер две, след това го замених с трамвай десетка. Жиците и релсите се грижеха за посоката. Мъглата се носеше на парцали като пресечено мляко.

Приземното прозорче на Неда свети, зад карминените басми има живот и топлина. Докато пътувах, една черна мисъл ме гризеше: че момичето Неда не е в къщи, че отново е излетяло нанякъде, и аз според собствените си правила нямаше дори да запитам къде е била, след като ме остави в оня дом с моравите феи по стените и с пияната секретарка на Конов. Изпитвах най-чиста радост, когато почуках на вратата й.

— Влизай, не е заключено — обади се тя отвътре.

Влязох.

— Откъде знаеш, че съм аз?

— Само ти чукаш така?

— Как чукам?

— Плахо.

Аз да чукам плахо. Криминален вълк.

— От какво ме е страх?

— Преструваш се пред мен! Сядай, сядай…

Неда четеше легнала някакъв дебел учебник. Погледнах заглавието: „Психология“.

Седнах на възглавницата до печката. Стаичката не бе успяла да се затопли. Петното под прозорчето отново беше взело да тъмнее. Есен е. Лете светлее. Сезонно петно.

Погледнах часовника си — един.

— Би трябвало да спиш вече — казах.

— Как да спя, като ще идваш.

— Можех и да не дойда.

— Не можеше.

Неда изведнъж хвърли книгата, надигна се на възглавницата и ме загледа замислено.

— Защо да се преструваме. Трябва да дойдеш, за да ме питаш.

— Не те питам!

— Не се притеснявай. Най-малко ти си виновен, че подозираш хората.

— Не те подозирам.

— Ти не се интересуваш от нищо, което има връзка с моята личност. Ако е истина, това е обидно. Но аз знам, че не е истина.

— Добре — казах, — дори да е така. Като знаеш, че те подозирам, прави се, че не виждаш.

— Не мога. Трябваше ти някаква друга Неда или каквото име си избереш… Аз се изморих да се преструвам, че нищо не забелязвам. На лицето ти е изписано всичко.

— Значи съм една открита карта за хората. Или ти си много проницателна… Предпочитам да е второто.

— Аз просто се уморих. И този твой Троянски!

Върху лицето на Неда се изписа истинска мъка. Никога досега открито не беше показвала враждебността си към Троянски. В този момент за мен е добре да отправи лошото си настроение към моя началник.

— Права си. Повече няма да те водя у него.

— Чудя се как го понася жена му. Трябва да е много търпелива… Имам чувството, че се нуждае от някого, на когото да се подпира. Нужно му е да получава сили от някого… И ти си един от тези, които му помагат да живее. Иначе, струва ми се, този човек би си пръснал главата, ако няма хора около него да го търпят и да го подкрепят…

Гледната точка на едно момиче като Неда, от която тя наблюдаваше полковник Троянски, ми беше съвсем непозната, бях изненадан. Тук се задействува моята подозрителност, трябва да си призная, и тя ми попречи да размисля над думите й, този важен миг, възможността да проникна в нещо, което се крие зад думите на Неда. Тогава аз казах:

— Може би Троянски те е обидил. Но аз не съм забелязал.

— Този човек сам не съзнава как тежи на другите. Но не е виновен — просто е такъв. Стига сме говорили за него… Много съм уморена. И тази печка! Не топли!

Тогава аз хванах ръцете на Неда. Ледени бяха пръстите й, стисках ги между дланите си, и в този момент изпитвах нещо като радост, че моите ръце са топли. Бях доволен от себе си… Колко малко му трябва на човек.

Какво знаеше тя за Троянски? По каква странна спирала животът беше срещнал момичето Неда с Троянски, изсъхнал вече от душевно свиване и безсилие пред човешките постъпки, пожълтял от болестта и въздържанието, от занаята си на ангел-отмъстител… И не виждаше ли тя моя очилат лик в далечните години също така изсъхнал пред дългия и несъкрушим огън на нечовещината? Това ли я плашеше?

— Вече ми стана по-топло — каза Неда, като изтегли бавно пръстите си и ги сплете на гърдите в поза на молеща се. — Благодаря ти — и с друго настроение добави: — Наех се на временна работа в Интрансмаш. Да съпровождам чужденци. На хонорар. Пет лева плюс храненето. Вчера храненето излезе двайсет и пет лева. Жалко, че не мога да си взимам моето ядене в пари.

— Все пак не е зле да се нахраниш добре. Сигурно вкусно си хапнала?

При мисълта за добро ядене, каквото навярно може да се получи в онова, което се нарича „Новотел“, изведнъж се сетих, че не съм вечерял, освен кафето, поднесено от жената на Троянски, и неизвестния алкохол, който изпих заедно със секретарката на Конов. Но питието само може да възбуди апетита на гладния човек. Неда усети нещо и каза:

— Гръклянът ти е изскочил, защо не се храниш?

— Ям винаги, когато има.

— Има — каза Неда и посочи долапчето до нишата. — Хляб и мармалад от шипки.

Развъртях се. Хлябът беше сух и трошлив. Намазах дебело от тъмночервената каша, захапах филията, чувствувах мощта на челюстите си.

— Финландец беше, северен тип — каза Неда делово.

— По-добре да беше ескимос.

— Е, те не правят машини.

— Финландецът машини ли предлага?

Неда ме погледна с тъмните си очи и съобщи с откровен тон:

— Предлагаше да прекараме заедно нощта. Но аз предпочетох да дойда на гости у твоя Троянски.

— Нали прекарахте заедно деня.

— Денят беше изпълнен е делови срещи… Така е, какво ще ти разправям. Можеш да си представиш.

Можех да си представя. Правилото на позната преводачка: първото нещо, което правя, е да изясня, че ми плащат за превеждане, а не за лежане. Но не всеки се примирява, има хора упорити.

Можех да дам на начинаещата Неда съвет. Но вече се бях скрил зад моето правило да не се занимавам с личния й живот.

— Вярвам, че този финландец ще излезе разбран човек. Финландците са възпитани хора, така съм чувал… Ако пък стане непоносим, напусни работата.

— Благодаря за съвета — каза Неда. — Ще си помисля. — Подсмихна се на себе си.

Чу се врата да скърца в коридора. Някой шляпаше широко е влачещи се чехли, мина покрай вратата. След малко едно казанче вода се изля с трясък, шурна бясна струя, чехлите отново се отъркаха покрай нас, тишината бавно се връщаше.

Като лек хладен полъх се появи една мисъл — дали беше само моето правило да отхвърлям подтиците на професията, или вече откровено не се интересувах от това, което преживява Неда?

Глава X

Обичах да посещавам лабораторията. Причина за това беше завеждащ лабораторията Грозданова. Не младостта на тази жена привличаше при нея посетители. Грозданова е около средната възраст, но по законите на приятелството и кавалерството не искам да размислям за годините й. Защото тя ме смята за свой приятел.

Грозданова беше заклет привърженик и закрилник на момчетата от криминалната служба. Нейни „момчета“ бяха и тия, които далеч надхвърляха контролната цифра на собствената й възраст.

Богатата биография на Грозданова, усмивката й, винаги готовото кафе, вечната цигара в устата, продължителните задушевни разговори, илюстрация на които служеха безбройните примери от приноса на лабораторията в разкриването на престъпленията — всичко това придаваше оня малко тайнствен ореол на привлекателност, с която се ползуваше нейното владение.

Тя нареди да се изследва по-бързо тубичката за хексадорм. Бях се озовал още в осем при нея в лабораторията. Чаках десет минути да проведе съвещание със сътрудниците си. Тя ме беше настанила до една от новите си машини.

Уредите на Грозданова са главната й гордост. Тя твърди, че притежава единствени в страната апарати, в които са внедрени най-гениалните изобретения от последните години.

След това седнахме на кафе. Тя се взря в очите ми.

— Кажи, момче, какво стана тази нощ, та не си спал.

— Спах и сънувах, че ще посетя лабораторията.

— Не си спал сам обаче, а за лабораторията не си се и сетил.

Преброих на пръсти:

— Спал съм точно четири часа и половина.

— За мъж с нормално здраве на твоите години това е напълно достатъчно за възстановяване на нервите и всички жлези с вътрешна секреция.

Засмях се. Излъчвайки сияние, Грозданова влизаше в кръга на любимите теми.

— Имам — казах — един случай. Дъщеря, която ревнува баща си.

— Така ли? Интересно.

— Избягала с един негов приятел. След известно време бащата се обеси.

— О, значи ти си се заел с тази история. Научих, научих. Та значи бащата се обесил заради дъщерята.

— Примамливо обяснение, но не. Колкото и да ми се иска, не мога да ви поднеса такова вълнение.

— Все пак, все пак, кажи подробности.

— Ами освен хексадорма, който се намери у обесения, друго засега не ни дава съмнения. Дъщерята е една мраморна статуйка, от нея нищо не може да се изкопчи. Сега впрочем състоянието й е такова. Планирам обаче нова среща. Снощи научих нещо, което ще ми даде възможност да водя друг вид разговор. Може би ще получа нещо…

— Обещаваш ли да дойдеш?

— Такова кафе другаде не мога да намеря…

— Аха, значи заради кафето.

Разговаряхме си с Грозданова, докато донесоха позитивите с отпечатъците по стъклената тубичка.

В управлението ме чакаше Донков.

Отложих подробния разговор. Запланираният лед, който трябваше да лъха от мен, накара Донков да опъне лице, той се сниши малко като готова за скок котка, но тъй като не го нападнах, неговата готовност за защита остана неизползувана и той почти се задъхваше на празен ход, докато аз му нареждах какво има да върши през деня.

Подадох му отпечатъците върху флакончето.

— Да се идентифицират. Би трябвало да са на Ангел Борисов, но може и да не са. Ето това — извадих от джоба си тубичката и му я поднесох да я подуши — намерих в колата на Ангел Борисов между двете предни седалки под лоста на ръчната спирачка.

— Много интересно — каза хладнокръвно Донков, — как се е появила…

— Тя си е била там навярно.

— Изключено! Мога да отговарям със…

— С какво, Донков…

— С каквото искате — с живота си. Там нямаше нищо.

— Донков, не ставай смешен и не си залагай живота толкова лесно. Човек може да сгреши и по-добре е да помисли как е станала грешката. Помисли си.

Донков вдигна ръка, готов отново да опровергава…

Спрях го:

— Този разговор сега е излишен. Много е възможно тубата да е била поставена по-късно. Два дни колата е била извън нашия контрол. Но ние трябва да сме сигурни, че не сме допуснали грешка. А аз в този случай не съм сигурен… Единственото, което мога да направя сега, е да ти повярвам. Нищо друго не ми остава… Но в такъв случай следствието се насочва определено към версията за престъпление. Можеш ли да поемеш такава отговорност? Всичко се променя. Целият ход на нашите мисли и… на нашите действия… Продължаваш ли все още да залагаш живота си?

Донков стоеше, навел глава, лицето му излъчваше жертвена готовност, но пламъкът бързо гаснеше, погледна ме от долу на горе, като ударено куче, устните му се свиха, бузите се опънаха. И той каза твърдо с тон на доклад:

— Не мога абсолютно, стопроцентово да изключа грешка от моя страна.

— Това е добре — казах, — но сега приемаме, че не си сгрешил. Всичко ще се реши от това, дали отпечатъците върху тубата са на Борисов, или не. Действувай. Щом си готов, върни се тук и чакай, докато се обадя. Действувай.

Когато Донков излезе, аз побързах да се погледна отстрани и да се чуя как говорих с Донков. Нещо много известно усетих… нещо от един мой познат… да — разбира се, Троянски бе говорил чрез моите уста.

Ученикът не е нищо повече от парче пластилин в пръстите на своя учител.

 

 

Посещението при бащата на Борисов беше от сферата на техническата дейност. Можех да я поверя на Донков. Така беше на пръв поглед, но всъщност беше необходима абсолютна точност на неговия отговор.

Отново седеше човекът с примирения вид срещу мен. За два дни лицето му беше измършавяло, покрило се с морави жилчици, които не бях забелязал при първата среща. Беше потъмнял, имах опит, знаех, че този цвят на лицето се получава при много високо кръвно налягане. Очите му бяха червени.

— Ще бъда кратък. Отнася се за колата на вашия син. Не знаем къде е, — излъгах. — Вие знаете ли нещо?

— Тя необходима ли ви е?

— Не особено. Просто формален преглед.

Той отговори бавно и унило:

— Предполагам, другарю, че я е взел автомеханикът, който я поправяше… казва се… мисля, че беше Спиридонов…

— Спиридон Спасов.

— Да… Мисля, че той ми се обади… тогава още същата вечер и стана дума за колата. Не мога да си спомня точно какво…

— Много ви моля сега съвсем точно да си спомните какво говорихте със Спасов за колата.

Старият Борисов се замисли, като взе, без сам да забелязва, да клати глава като механична кукла. В уморения му мозък през последните дни са минали всички възможни предположения, вини, картини, лица, разговори и спомените му са били белязани със страшния цвят на самоубийството на сина… Това го е изморило смъртно, притъпило е мислите и чувствата.

— Не мога точно да си спомня — каза той с неравен глас.

— Ще почакам — отвърнах спокойно.

Ръцете му видимо затрепериха.

— Спиридонов ме запита къде е колата?

— Спасов… Може би вие сте го запитали?

Старият ме погледна учуден, след това каза:

— Стана дума, че могат да откраднат колата.

— Вие ли казахте, че могат да я откраднат?

— Не… Той каза… и каза още, че ще иде да я прибере.

— За мен е важно кой пръв е заговорил за колата. Моля ви много точно да си спомните.

Неда стои в този момент до мен: престани с нечовещината! Не й обръщам внимание.

Стоя като каменен бог пред изплашен богомолец. Човекът се моли за спокойствие.

Сега, уважаема Неда, аз също трябва да имам издържливост.

— Нима в онзи миг можех да мисля за колата — каза старият. — … Той ме запита за колата!

— Благодаря ви… Нямам други въпроси.

Отидохме бавно до входната врата.

— Сигурно имате близък лекар?

— Не… Идват от поликлиниката.

— Мерите ли си кръвното налягане?

— Много рядко… От години поддържам много слабо повишено налягане… Не го следя.

— Сега веднага се облечете и идете да ви го премерят. Не е зле човек да си следи кръвното налягане. Казвам ви, защото моят баща има кръвно и е на вашите години и много си го следи. Непременно идете. Обещайте ми.

— Няма смисъл — каза старият Борисов, — но ще отида… И без това трябва нещо…

Той млъкна.

— Довиждане — казах.

Вратата бавно се затвори, чак когато бях стигнал до долната площадка.

Или пък аз много бързах да се отдалеча.

Само едно изречение на стария Борисов хвърли силно съмнение върху Спиридон Спасов.

Възможната версия за убийство в усамотената вила под лешниковия скат може вече да бъде формулирана, вече се появяват кости в досегашната безформена маса, нещо застава на краката си като дете, което прохожда. Тръгва версията и ако не е мъртвородена, през следващите дни ще расте и ще хубавее. След един възел на нещастието се връзва друг възел и така нататък… Дъщерята на Спиридон Спасов много обича да си разговаря по телефона. Сигурно има много поклонници или един, когото обича. Тя разговаря по телефона, докато баща й долу печели пари в гаража… За себе си, за дъщеря си…

От първата телефонна будка извъртях собствения си служебен номер. Чух гласа на Донков.

— Аз съм — казах. — Говори!

— Отпечатъците върху тубата са на Ангел Борисов. Вероятно тубата е била в колата. Грешката е моя.

Донков искаше да придаде желязна интонация на гласа си, но не се получи. Жицата предаваше по-скоро един тенекиен глас.

Глава XI

И така, стигнах до задънена улица. Сега можех само да съжалявам, дори да изпитвам носталгия по версията, с която живеех вече два дни. Бях убеден, че тубата от хексадорма е била поставена, докато колата е била във владение на автомеханика Спиридон Спасов. Не беше само привлекателната леснина, с която се появи едно желязно доказателство за престъпление. Въпреки театъра, който разиграх на Донков, бях твърдо убеден, че той е извършил проверката изрядно, с чувство за дълг, което — мислех си аз — този човек притежава. Донков… Донков! Не изпитвах яд, дори не изпитвах разочарование. Една грешка, въпреки и заредена с такива последствия, не можеше да послужи за крайна оценка на един човек. Нима никой не върши грешки? Грешки при оглед, психологически грешки при разпит… Това са действия, изтъкани от дребни детайли, с определена последователност, методика, и всичко това се придобива единствено в практиката. Много практика. Тонове практика. Сигурен съм, че Троянски, ако го предразположа, ще извади поне десет собствени грешки от този род.

Единственото, което изпитвах, беше тиха печал, едно примирение след бързата кончина на моята версия за убийство.

Трябваше да се докладва на Троянски. Въпреки всичко няма да направя окончателен извод пред него, че определям случая като самоубийство. Ще призная, че до този момент нямам никакви доказателства за противното, но това още не означава, че то не е възможно. Ще помоля официално да ми се разреши да продължа следствието…

Преди да се явя при Троянски обаче, имаше да извърша две неща: да проуча тефтерчето, което бях намерил в дома на старите Борисови. По редица причини това не беше извършено своевременно през изминалите повече от двадесет и четири часа от намирането му. В загубеното ми време три часа се пишеха на сметката на самия Троянски, на неговите шахматни страсти и чувство на самота, поради което ме примами в своя дом. Три-четири часа се падаха и на Неда, но човек не бива да се превърне в роб на криминалното дело.

Второто, което трябва да извърша, е все пак да намеря гражданката Зорница Стойнова. Майсторката на сувенири. Донков вървеше по следите й от първия ден, но така и не успя да осигури нейното присъствие, вече не по своя вина. Зорница била в нещо като отпуск-командировка, за да участвува в конкурс за женски фризури. Наистина сувенирното майсторство на Зорница Стойнова имаше малко общо с едни от най-почтените занаяти — разкрасяването на нежния пол. Но Зорница участвувала в конкурса като притежателка на гъста, нежна и лека за обработване коса, била нещо като състезателен уред, принадлежащ на някой си Красен Билялов, известен майстор фризьор. Той я водел със себе си, за да я използува в състезанието, точно така, както, да кажем, един майстор на цигулката носи със себе си своя Страдивариус. Състезанието се провеждало в хубавия град Стара Загора и се очаквало да приключи, а днес Зорница Стойнова би трябвало да пристигне обратно в София. Сведенията на Донков, получени от майката на Зорница, бяха изчерпателни и точни, както се оказа по-късно.

В два часа седях в дома на майсторката на сувенири и слушах разказа й.

Зорница Стойнова научила новината по време на конкурса. Докато майсторът работел със сешоара и тя нищо не можела да чува, някой се приближил до Красен Билялов. Фризьорът погледнал към нея и тя разбрала, че се е случило нещо лошо. Но той не можел да пожертвува своето творение, затова търпеливо и хладнокръвно завършил фризурата и едва след това й съобщил. Зорница трябвало да преодолее чувството, което я обзело, защото й предстояло да позира пред комисията и пред публиката. Лицето й било като изтръпнало, една каменна маска представлявало лицето й, навярно нещо значително и трагично се излъчвало от нея и това, мисли си тя, е допринесло за впечатлението, което фризурата бе направила на журито. Защото, кой каквото иска да си приказва, но поведението на манекена е също така важно, както и майсторството на фризьора.

— Спечелихме първа награда! — завърши гордо тя.

Докато говори, Зорница продължава с точна и хладна ръка да изписва с тънка четчица лицата на малките дървени кукли, наредени като послушна войска пред нея: двадесет и пет струговани хуманоидни фигурки, които трябва да бъдат облечени, обути, нагиздени, да получат по едно алено петно върху бузите, станиолена пафтичка на корема или калпак на главата.

Самата Зорница изглежда далеч от своите тридесет години. Чудесната й бяла кожа не познава нито една бръчица, навярно това се дължи на близките и контакти с фризьорско-козметичните среди, но може би си е лично качество, има хубави тъмни очи, едър бюст, като ме въведе, усетих височината на рамото й до моето.

Докато седя пред нея и слушам, без да е необходимо много-много да се намесвам — Зорница сама като че ли усеща посоките на моя интерес, — аз мога на воля да се любувам на всички природни качества на домакинята ми.

— Утре трябва да предам куклите — каза тя, — ще работя, докато говорим, това няма да ми пречи. Стига на вас да не ви пречат изпаренията от моите бои и лакове. Защото има хора, на които пречи, имат алергия. Например Ангел Борисов не можеше да понася тези миризми на бои, носът му бил повреден на времето, още когато бил състезател по водна топка, страдал от хроничен синузит и оттогава получил свръхчувствителност в носната кухина. Той не можеше една минута да остане в моята стая, когато работех. Започваше неудържимо да киха, носът и гърлото му се възпаляваха, до задух можеше да стигне…

— Познавам се с него от две години — подхвана тя своята изповед, почти без да я подканвам, мисля, че се беше подготвила предварително. — Няма да крия, че аз, след като веднъж се опарих (разведена съм), след като веднъж се опарих, трябваше да бъда извънредно внимателна в отношенията си с мъжете. Не съм от тези жени, които имат предубеждение към мъжете изобщо, много често ще чуете някои жени да казват — всички мъже са еднакви, едно-единствено нещо им е нужно. Това, разбира се, е примитивно, на такъв един възглед аз гледам презрително. Но положението на разведена жена е нещо много деликатно, много странно, ако искате да знаете. Някои, като се разведат, се озлобяват против целия свят, сякаш това, че един човек им е нанесъл онеправдание, им дава правото да смятат, че целият човешки род им е виновен. Всъщност аз си мисля, че при един развод не може все жената да се поставя в положението на пострадалия. Много често мъжът е пострадалият, дори да не го осъзнае веднага. Защо жената трябва да се смята за напусната? Напуснат може да бъде и мъжът. И така, искам да ви кажа, че моята предпазливост не се дължи на едно фалшиво предубеждение или на чувството, че съм онеправдана. В тези отношения аз съм съвършено свободен човек и, тъй или иначе, каквото и да ми се е случило, е ставало по моята воля.

Гледах тази млада, пълна с енергия и с много скрити качества жена и вярвах на думите й. Потъвах с удоволствие в нейния разказ.

— По своя собствена воля, искам да кажа, реших да поправя грешката с първия си брак. Бях се омъжила на двадесет години; увлякох се, какво да се прави, никой не е гарантиран. Ще ви кажа съвсем накратко, че моят мъж беше едно мамино синче, учеше в университет, с връзки го записаха, с връзки му уреждаха да презаписва, фалшиви медицински свидетелства му вадиха… Но не успя. Мързеше го, живееше му се, жажда страшна го мъчеше по всевъзможни приключения. Беше си завъдил куче и с него обикаляше града, а аз трябваше да уча този занаят, който виждате, да изкарвам по две норми, за да имаме бензин за колата. Колата му беше подарена от родителите, ние живеехме у тях в една стая — аз, мъжът ми и кучето. Трябваше да слугувам не само на този никакъв човек, но и да бърша мръсотиите на кучето му, защото него го мързеше да го извежда караше го да си върши нуждите на балкона и после аз трябваше да пръскам с топла вода и да изливам мръсотиите му върху главите на хората… След като не успя да презапише за четвърти път, реши да стане шофьор на такси. И стана. И сега, като видя някой млад и здрав шофьор на такси, все повеждам разговор, докато ме вози, и ще ви кажа, че много от тях са такива „интелигентни“ като моя бивш, все недоволни и високомерни, сякаш някой друг ги е натикал зад кормилото, а не са си решили сами съдбата на аутсайдери… Ще ви кажа, че имам органично отвращение от мъж с психика на аутсайдер. На такъв все другите му пречат — за това, че няма характер и мъжка сила, упоритост и воля да си постави цел и да я постигне… Та да съкратя за моя бивш — не исках да живея с аутсайдер и затова го напуснах… Толкова… Обяснявам ви всичко това, за да ме разберете защо две години ходих с Ангел Борисов и не се омъжих за него. Наистина разликата ни беше дванайсет години, но това не е голяма разлика, ако мъжът е запазен и здрав…

Започнах да си отбелязвам точките, по които моята събеседница имаше здрави практични възгледи. Крехката Неда започваше да ми изглежда безнадеждна романтичка, на която непременно й предстои провал в този свят, населен с яки и практични жени. Трябва да я изпратя да вземе частни уроци от Зорница.

— Всъщност Ангел Борисов, въпреки че изглеждаше доста добър като мъж, наистина с принципи и характер, човек, който знае живота, ще ви кажа — на вас, защото вие, виждам, че сте тръгнали, това ви е професията, да си обясните защо този човек е посегнал на себе си, — ще ви кажа, че външният му вид лъжеше. Той всъщност беше сантиментален тип човек, пък и по зодия беше такъв, беше „близнак“. Ето ви пример. Той и досега… всъщност — до смъртта си, изпитваше нещо като чувство за вина пред дъщеря си. Беше вече осем години разведен и би трябвало отдавна да е забравил, да е теглил една дебела черта на първия си брак и да мисли как да си устрои живота наново… А какво правеше всъщност? Като ходеше по чужбина, все мъкнеше разни предмети и ги трупаше в жилището си, което някога е построил и където живеят бившата му жена и дъщеря му. Казваше, че го прави за дъщеря си. Беше превърнал това жилище в един дворец, а той самият живееше на свободен наем, ден за ден, сякаш изобщо не му предстоеше да прави друг дом… Разбирате ли? Аз, която бях попаднала вече на един, който не се интересуваше да си прави дом, не можех да не усетя, че и този човек, Ангел Борисов, също така не иска да прави дом. Той си живееше с чувството, че си има дом и друг не му трябва. И аз му го казвах — направо, това лято, в Созопол имахме голям скандал — тогава му казах истината в очите, истината, която бях прозряла: той живееше за дъщеря си, а не за себе си!

Тук сведенията, получени от секретарката на трънчанина Конов, започваха да се покриват. Очаквах да чуя за онова драматично летуване през август в Созопол само преди три месеца, може би момента, от който започва пътят на Ангел Борисов към куката в собствената му вила.

— Сега — каза тя — ще спра. Аз почивам на всеки час по пет минути и ще сваря кафе. Виждам, че се разприказвах, може би пък ви е интересно, та поне да си изпием кафето, ако, разбира се, нямате нищо против кофеина. Защото имам познати, които имат предубеждение към кофеина.

— Не — казах, — нямам предубеждение. Пия го в неограничени количества.

— Чудесно — извади тя една усмивка и разкри бели и еднакви като нейните кукли зъби. Сега Зорница, като излезе от ролята на трудещ се, в следващите пет минути навярно ще играе ролята на приятна във всяко отношение дама.

Прозорецът беше открехнат — заради изпаренията на боите, и почувствувах леки тръпки по тила си, навън мъглата отново се сгъстяваше, този път много рано, беше още около три и половина. Размърдах рамене да прогоня тръпките. Сега си мисля, че тези тръпки бяха родени от желязното присъствие на Зорница Стойнова, а не от нежната влага, която проникваше през открехнатия прозорец.

Зорница домакинствуваше, постави чашки за кафе, скъпи чашки от японски порцелан, тънък като цигарена хартия. Сигурно с тия чашки Зорница почита по-особените си гости.

Докато нареждаше, формите на нейното тяло кръжаха около мен, подчинени на ритъма на бързите движения. Тя правеше нещо като танцови стъпки, леко се кършеше в талията, раменете и бюстът й потрепваха, тънката й, но здрава шия се извиваше грациозно, докато наливаше кафето в чашките, сякаш следваше изящното поточе на черната течност. В един миг си помислих, че навярно след един час работа в неподвижно положение тази жена със здрави, практични възгледи не може да не прави раздвижване на тялото си, може би целият този кръшен показ на форми и линии е най-обикновена гимнастика… Струва ми се сега, че бях несправедлив, че толкова често грешим, като пренасяме неправилно един вид качества на човека върху всичките му постъпки. Все пак в мен е останало, ще си призная, чувството на приятно преживяване.

Зорница седна срещу мен на канапето, прехвърли единия си хубав крак върху другия си хубав крак, чашката кафе в ръка и докато отпиваше с деликатно движение, продължи своя недотам деликатен разказ, но точно такъв той ми беше необходим.

— Ще ви разкажа подробно за това, което стана в Созопол, защото то може би ще ви даде поне някакъв мъничък отговор на постъпката на Ангел… В Созопол бяхме от десети август до края на месеца. По това време отидохме, защото повечето ни приятели бяха също решили да отидат… Всъщност не съвсем точно, сега си спомням, че ние планирахме тази дата заради дъщеря му, защото през юли тя щеше да се явява на изпитите си за университета, а той, разбира се, като верен баща не можеше да не бъде в София, докато… тя ще се мъчи на изпитите… Тя наистина, ще, ви кажа, се мъчеше, защото има хора, които стават за книжни знания, и други, които не стават. Това момиче никак не е глупаво, сигурно би могло да издържи, но на него умът му е в друго, преживяванията му са една салата от момичешка неуравновесеност и женски амбиции, и то не знае какво точно иска… До онези дни в Созопол то като че ли имаше една-единствена цел в живота си — да държи в подчинение своя баща. Така беше до Созопол. След това обаче, което се случи в Созопол, струва ми се, нещата за момичето се промениха, така и трябваше да си бъде, нали, като се появи най-после един истински мъж около него, да му подкваси женските желания…

На това място Зорница Стойнова направи кратка пауза — мисля, че се вслуша в последните си думи, усетила, че излиза от образа, който искаше да изгради пред мен, а може би и пред себе си.

— Та да ви кажа какво стана… — продължи тя, като взе да обмисля думите си. — През август в Созопол се събират много софиянци от веселите компании, искам да кажа, от тия, дето постоянно се веселят, дето си прекарват живота като един непрекъснат празник. Като идват в Созопол, те не идват на море, а да си показват новите тоалети… Били ли сте скоро в Созопол?

— Не съм — отговорих, — така се случва, че ме пущат все през януари…

— Е, разбира се, януари не е за Созопол, пък ги и няма веселите хора, освен ако решат, че могат да се съберат да си покажат зимните тоалети… Не ви и препоръчвам да ходите. Аз поне повече няма да стъпя. Не мога да търпя тъпото безделие на тия хора. Има, разбира се, и свестни, дето наистина са дошли да си починат и да се развлекат, има художници разни, музиканти, пък и други, но аз ще ви призная, нямам интерес към такива хора, макар че те са сега повечето в Созопол. Пък има и кинаджии, между тях имам познати, тия хора поради професията си като че ли са по-наясно за живота, знаят, че всичко е временно като филмите, които правят, и гледат да извлекат най-голямото удоволствие за най-краткото време. Напоследък и чужденци идват в Созопол, все едни и същи, най-много поляци, също така, от ония професии — художествените. Става модно, както виждате, в Созопол, интересно е на пръв поглед, но не ви препоръчвам да ходите на едно място, дето всеки гледа парцалите на другия и иска да се докара по-шарен и по-инакъв от другите.

— Добре — казах, — не съм имал и намерение да ходя в този град, освен ако ме пратят по служба.

— Пак не ходете!

Изглежда, че всичко, което се беше случило в Созопол с нея през този последен август, й беше оставило толкова силна утайка от антипатия, че тя като практичен човек веднага си беше извадила необходимия извод — да не стъпи повече там и дори даваше практични съвети на другите.

— Ангел Борисов дойде с дъщеря си. Въпреки че съвсем ясно му бях намекнала, че ще ми е по-приятно да сме сами — подхвана тя истинския си разказ, който аз очаквах с нетърпение.

Помислих си на това място от разказа, че тя навярно не е намекнала, а направо му е казала да не води дъщеря си.

— Беше ангажирал стаи в една и съща къща и това е единственото, което отстъпи на моята молба, че ми се иска да сме по-близо един до друг… Но това му беше и грешката. Може би той си е мислил, че дъщеря му, като поживее около него и мене, ще се поочупи, ще види някои неща от живота, както са си, и ще се примири. Мисля, че до този момент това момиче вярваше, че баща му живее като евнух. Празни бяха обаче надеждите на Ангел. Аз гледах на всичко това почти с отвращение, ще ви призная, и само едно силно чувство на привързаност към него ме караше да търпя. Момичето взе да реве по цели дни. Отказваше да идва с нас на плажа. След това го виждахме да обикаля, да ни наблюдава отдалече като че ли щеше да види нещо кой знае какво. Болезнена, както виждате, история, не е за нашите дни дето момичетата знаят нещата още от предучилищна възраст. Но… пак ви казвам, всичко това си беше една навивка, нещо психическо… Е, какво можех да правя, търпях. Ангел два-три пъти ходи сам с дъщеря си в Бургас, води я с колата си на юг до Ахтопол… все ми се извиняваше, че ме оставя сама — и аз го извинявах най-чистосърдечно. Разбирах състоянието на момичето — нали майка му го остави само и отиде в чужбина да работи и тя за парцали… Та най-малко аз мога да бъда винена за това, което стана… Един ден момичето изчезна, остави все пак бележка, че заминава с някакъв мъж, един приятел на Ангел, който се навърташе край нас… Инженер е. Казва се Владимир Патронев.

Сигурно нещо съм трепнал, нещо ме е издало въпреки железните нерви, които си мисля, че притежавам, защото тя спря разказа си и ме попита:

— Познавате ли го?

— Не — отговорих. — Нещо познато ми е името Патронев, но такъв човек не познавам.

Наистина не го познавах, въпреки че още от самото начало чрез телефонния номер от листчето на Ангел Борисов, тогава вече обесен, името Патронев взимаше участие в разиграването на картите, засега като някаква невзрачна седмица спатия, дето не предизвиква никакво особено внимание… Но всеки знае, че в определен момент и седмицата спатия, ако се окаже коз, може да бие асата.

Тази жена беше проницателна, усети нещо, замълча. След това стана с непринуден вид и каза:

— Ще ме извините, но аз ще си започна работата, трябва да изкарам по норма и половина, само при това условие ме освободиха да замина и да участвувам в конкурса в Стара Загора.

Тя седна отново на мястото си пред строените кукли, избра от високата чашка необходимата й четчица и като изстиска кървава боя от една тубичка, разми я с течност, всичко вършеше бързо и леко, с точни красиви движения, след това се зае с поредната кукличка.

— Значи момичето замина с този… Патронев ли беше?

— Да, замина с Патронев, остави ни с баща й да си бием шамари.

Засмях се. Зорница ме погледна прямо, не криеше вълнението си.

— Да, да, точно така и стана. Той се опита да ме обвини, че съм направила нещо, което обидило дъщеря му, затова тя избягала. И тогава аз побеснях. Вдигнахме на главата си онази къща, тогава пълна с хора, защото всичко стана вечерта. Чехи едни, вечеряха мекици. И пред всичките тия хора… Не искам да си спомням. Най-срамното преживяване в живота ми! Завърши с това… аз му казах, трябва да съм казала сигурно нещо много лошо, дори не си спомням какво, говорех като в безсъзнание, сигурно съм му казала нещо такова, че той ми извъртя два шамара, та ме свестяваха със студена вода… След това… След това какво? Нищо! Просто си стегнах багажа и заминах. Това е всичко, което стана в Созопол.

— После виждахте ли се с Ангел Борисов?

— Той много пъти прави опити да се сдобрим, но аз не бързах… Наистина не изключвах възможността отново да се виждаме, но му бях поставила условия, че дъщеря му не трябва да взима участие в живота му. Разбира се, той не може да се отърве от момичето, къде ще се дене, тя се е впила като кърлеж в него… Да не говорим. Накратко, аз отказах да се срещам. Разговаряхме по телефона, това беше единственото, на което се съгласявах с него.

— Кога сте говорили за последен път?

— За последен път говорихме… той ми се обади в понеделник сутринта. Това беше всъщност сутринта преди моето заминаване. На обяд трябваше да тръгна за Стара Загора. Той ме молеше за среща… Беше много настойчив, като че ли по-нервен, дори като неврастеничен беше. Аз тогава се съгласих да се видим кратко, казах му да дойде към седем, защото знаех, че по това време няма да ме има, ще бъда някъде по пътищата на Южна България…

— Той е извършил това… във вилата си същата нощ…

Жената ме погледна с една възмутена усмивка, като че ли предварително си я беше приготвила:

— Вие да не искате да кажете, че като не ме е намерил, много се е трогнал… Та как може друг да бъде винен за нечии невменяеми постъпки?

Зорница стана да ме изпрати.

Пожелах й приятна работа.

Глава XII

Троянски беше още в стаята си. Това са редките случаи, когато отивам при него, без да се замислям. Всъщност в тези мигове се криеше и големият смисъл на… на нашата дружба. Правя това сантиментално признание, което може да прозвучи малко странно като се знае за отношенията ни в службата и подводните камъни в характера на началника.

Той ме чакаше. Беше настанала кулминацията. Трябва да започнем да действуваме заедно, единно неотделимо. Докладвах за всичките си последни действия.

Признах откровено, че повярвах във версията с допълнителното поставяне на тубичката, която ни насочваше като задължителен пътен знак към определянето на събитията във вилата като насилствени, а също така ни посочваше с пръст и човека, с когото можехме да започнем — автомеханика Спиридон Спасов. Отпечатъците обаче на Борисов върху тубичката елиминираха участието на помощници във вилата и върху Донков се стоварваше обвинението за груба грешка при огледа. Помъчих се да не наблягам върху грешката на младия човек.

Троянски изслуша всичко това, без да изразява отношение. Когато реших, че съм приключил с тази част на доклада си и се готвех да премина по-нататък, Троянски ми каза да почакам, за да помислим. Помълчахме една минута — едноминутно мълчание за моята версия.

— И все пак, и все пак… Това, че има отпечатъци на Борисов върху тубата, разбира се, елиминира подозренията, че колата е била прибрана от автомеханика, за да постави тубичката. Но все пак остава да изглежда подозрително прибирането на колата още същата вечер. Второ — Донков може да е сгрешил, да не е видял тубичката, но… но може и да не е сгрешил. Вероятността, че Донков не е сгрешил, е много по-голяма, отколкото вероятността, че е допуснал груба грешка…

Тук беше време да разкажа за срещата си с бащата на Ангел Борисов.

— Говорих с бащата на Борисов — казах, — може да се смята за сигурно, че не той се е сетил за колата. Спиридон Спасов му предложил да я прибере, за да не я окрадат…

— Сигурен ли си? — погледна ме Троянски.

— Съвсем сигурен. Старият трудно си спомни. Нелогично е само часове след страшното съобщение той да се опасява за колата. Разказа ми все пак подробно разговора. Убеден съм, че бащата не е молил автомеханика да прибере колата. Въпреки че Спиридон Спасов може да твърди, че старият е склеротик и е забравил.

— Така е — каза Троянски. — Разказът на стария е съвсем несигурно сведение, но прибавено към всичко друго се очертава един ход на действия и основания за тези действия, в които има много по-голяма логика, отколкото във всеки друг възможен вариант. Аз съм бил винаги привърженик на логичния ход на действията, на тяхното обяснение. Колкото и той да изглежда недоказан. А логиката на нещата, колкото и това да изглежда абсурдно от фактите, които имаме, говори в полза на твоята пропаднала версия. Затова нека не считаме, че е умряла, да не я погребваме…

— Да смятаме, че е в клинична смърт, и да се постараем да я съживим? — продължих аз не съвсем весело.

— Може би… може би… Но сега има неща, които още трябва задължително да се извършат. Разказвай по-нататък, да видим какво си направил. Нашата работа, както неведнъж съм ти го набивал в главата, е деветдесет на сто черна работа. А тия приятни разговори, дето сега си ги водим със самочувствието на шерлоковци, са голямото удоволствие… Но трябва да се заслужи с черна работа. Да видим какво си свършил.

— Срещнах се със Зорница Стойнова…

И разказах подробно за изповедта на майсторката на сувенири.

Отношенията на тази странна тройка: Зорница, Ангел и дъщеря му. Възелът, заплел се здравата, е бил разсечен в един миг от Владимир Патронев, човека, отвел дъщерята. По всичко изглежда, че Зорница се е измъкнала от сложната плетеница без особени повреди, ако не се смятат двата тежки шамара от ръката на любимия й тогава Ангел Борисов. Поне изглежда съвсем добре, в цветущо здраве, добро настроение и самоувереност, които се дължат на практичните й възгледи за живота.

— Невинаги — каза Троянски — обръщаме достатъчно внимание на влиянието на определени психически състояния върху хода на събитията. Тази история, като й се търси обяснение, ако е самоубийство, опира до изследване на психическото състояние на заминалия си пациент, но в същото време опира и до психическото състояние на хората, които са го заобикаляли. Явно е, че на Ангел Борисов не му е бил светъл животът след онази вечер през август, та чак до втората половина на ноември, когато е увиснал на въжето. Много логично изглежда. Отношенията с дъщеря му са се усложнили много, жената, която е… обичал, ако не е силно казано, му се изплъзва… Може пък и да е бил силно увлечен по нея, така както ми разказваш, една пълна с енергия и живот млада жена, с добър опит с мъжете, с твърд характер, умна и практична — дори това, че покрай основната си професия се занимава и с фризьорски конкурси, е допълнително сведение за енергията й. От една страна — дъщеря с болезнена психика, от друга — тази жена с твърд характер… и от трета, драги… кой от трета?

Старият номер на Троянски. Той си знае какво мисли, а аз откъде да знам. Но този път, ядец, отговорих, без да мисля:

— От трета страна, този призрачен Владимир Патронев, който се появява почти винаги, за да изчезне…

— Да — каза Троянски, без да ме потупва по рамото. — Именно Патронев, драги… А къде е Патронев, какво правите с него?

— Поверил съм го на Донков. Всички координати на Патронев са му известни и той е готов веднага да го включи в нашите действия, щом кажем.

— Къде е Донков?

— Сигурно чака в стаята.

 

 

След малко Донков се появи пред нас, пригладил буйната си коса, сигурно е минал през тоалетната да я намокри. Тя лъщеше край ушите му.

Преди да му зададем въпрос, Донков каза:

— Моля да ми разрешите да докладвам едно ново и много важно обстоятелство.

Двамата с Троянски го гледахме скептично. След грубата му грешка не можехме да изпитваме весели чувства към това младоче. Очаквах, че Троянски ще му натрие носа, но той като че ли нямаше такова намерение. А заявлението на Донков, че ще направи важно съобщение, можеше да се смята като опит за контра акция в собствена защита. Какво можеше пък да бъде това съобщение, си мислех иронично, докато наблюдавах Троянски, който бе вторачил острите си сближени очи в лицето на Донков… Донков, опънал нос срещу нас, чакаше разрешение за доклад.

— Докладвай — каза най-после Троянски след тази продължителна и мъчителна за Донков пауза.

— Разреших си да предприема едно действие по собствена инициатива…

Той млъкна, като очакваше одобрение или порицание.

— Трупай, трупай си на гърба — изсумтях мрачно.

— Казвай — подхвърли Троянски.

— Днес, около един часа, отидох във вилата. Исках отново да огледам. Да си припомня… Докладвам. В двора има кладенец, който при първия оглед не даваше никакви следи за скорошно отваряне. Затова не се занимавахме с него. Днес открих, че капакът на кладенеца е отварян след нашия оглед. Катинарът не е разбит, този, който го е правил, се е старал да не оставя следи. На пръв поглед всичко изглежда непроменено. Но се оказа, че пантите на капака са срязани и той се отваря свободно откъм пантите. Металният прах е изчистен, само вглеждане в пантите може да покаже, че са срязани. Нивото на водата в кладенеца е на около метър и половина под повърхността. Помъчих се с подръчни средства да установя дълбочината му, но не ми се удаде. Във всеки случай е повече от три метра…

Както трябва да се очаква, сведението на Донков послужи за нещо като детонатор — за първи път в цялата история по безспорен начин се установяваше включването и на друго действуващо лице. В стаята на Троянски настъпи вълнение.

Няма нищо по-страшно от неизяснените обстоятелства, при които един човек е напуснал света. Този въпрос — самоубийство или убийство? — стоеше пред мен с всичкото си предизвикателство и аз можех само да си внушавам търпение, но сам от себе си трябваше да крия бързо топящото се мое самочувствие. Като се усещах в някои минути разколебан и уморен, пред мен внезапно се появяваше Нединото лице, с нейното иронично съчувствено твърдение, че трябва да преодолявам непрекъснато една вътрешна съпротива, че бродейки най-активно, из света, който ми е предопределен — свят на нечовещината, — моята активност се изразява всъщност в едни физически и интелектуални действия, които имат до голяма степен механичен характер. Аз съм добре обучен, зная как да търся следи, само да ми дадат една миризма и аз ще тръгна по нея, докато захапя някого за гърлото… Но дали не върша всичко това, преодолявайки непрекъснато едно вътрешно нежелание, съпротивата на нормалния човек, който не може да се чувствува естествено, по човешки, живеейки в непрекъснато съприкосновение с нечовещината… Странни разсъждения за един детектив, странни и нежелателни, защото те могат само да го разколебаят, да разредят усилията му с мътната вода на умората и съмнението…

Така Недините думи бяха започнали да постигат някакъв ефект, да подкопават брега на моето професионално самочувствие, аз трупах срещи и впечатления, живеейки непрекъснато със съмнението, че Ангел Борисов е напуснал този свят не по свое желание, че в неговия акт има нещо необяснимо въпреки сгъстяването на толкова тъмни преживелици около него. Срещите ми с дъщерята, с родителите му, със Спиридон Спасов, с великолепната Зорница Стойкова, всички други детайли, които постепенно се натрупваха, както се трупат щрихите върху платното на художника, не раждаха удовлетворение, ако това наистина беше картина, то тя бе още мъртва, не се получаваше, не можеше да заживее и тогава всъщност кой трябва да бъде винен за това, че не заживява неговото творение? Както се вижда, бях на една крачка от това, да се усъмня дълбоко в своите способности и като потърся някакво оправдание, да си припомня думите на Неда, че е трудно, може би невъзможно човек да живее в постоянно съприкосновение с нечовещината… Тази теза оставяше настрани съмненията за моите способности, а изтъкваше на преден план едно обобщено оправдание, което може в края на краищата да се приложи винаги, едно генерално оправдание за всички, които не се чувствуват на мястото си… Защото простото разсъждение показва, че границите на несъответствието всеки може да разширява неограничено според собствената необходимост…

Така мога да определя състоянието, в което се намирах, когато се появи Донков със своето съобщение. Някой беше населил мъртвия до този миг свят около лобното място на Ангел Борисов, там обикаляше съвсем действителен човек — в случая нещо като наш враг, с когото трябваше да се преборим, или наш съперник, с когото трябваше да се надхитряваме, или наш партньор, с който трябва да доведем докрай захванатата игра.

Стаята на Троянски взе да се разпъва от енергия, анализите и предположенията се раждаха от само себе си с щастлива леснина.

— Донков — каза Троянски, — направо трябва да ти се отправи похвала, въпреки че си извършил нещо, което не ти е било нареждано. Но не си бил и лишен от правото да проявиш самоинициатива. Рядко тези хрумвания довеждат до добър резултат, но в този случай се получи! Една грешка имаш и това е, че след като си разбрал за прерязаните панти, си останал още дълго наоколо, за да мериш дълбочината на кладенеца. В такъв случай би трябвало да се изчисти мястото от нашето присъствие, от явното ни присъствие, и да се установи тайно наблюдение… Сега ще извършим ето какво: установяваме от тази вечер наблюдение над вилата на Ангел Борисов, решаваме засега три денонощия. Какво мислиш — обърна се Троянски към мене, — какво да правим с Владимир Патронев — да го извикаме ли на пряк разговор, с полуоткрити карти, или да разговаряме с него от разстояние?

— Другарю полковник — отговорих, — до този момент не сме влезли в контакт с Патронев, той не се чувствува заплашен и това е в наша полза. Предлагам да се постави под наблюдение. Ако е замесен, Патронев може да предприеме през следващите два-три дни нещо, което ще го разкрие…

— Съгласен съм — каза Троянски.

— Предлагам, да потърсим шофьора на бялата волга, която мина покрай вилата. Той би могъл да ни опише пътника с него. Може би не е минала случайно и пътникът да е бил Патронев.

— Добре.

— Мисля да се срещна отново с дъщерята на Борисов. Мина време и тя може би е по-спокойна, ще науча нещо за отношенията на баща й с Патронев, пък и за нейните собствени отношения с него.

Троянски се замисли.

— Това трябва да се направи много внимателно — каза той — по две причини. Първо, няма никаква гаранция, че дъщерята ще е по-спокойна, отколкото преди, и трябва да се разговаря деликатно с нея. Второ, ако Патронев поддържа връзка с момичето, той ще узнае, че се интересуваме от него. Все пак мисля, че трябва да се видим с момичето. Извънредно внимателно. За Патронев трябва да се говори между другото… Следващото решение, което сега ще вземем, е следното: в кладенец обикновено се търсят предмети, които не могат да се повредят от водата. Разбира се, всичко може да бъде скрито, стига да е добре опаковано. Но имам предвид едно обстоятелство. Присъствието в тази история на Спиридон Спасов. Той е бивш „златар“. Не е малка вероятността той да е подновил в някой момент връзките си. Сами са го потърсили, това може да се смята сигурно. Друг е въпросът, дали отново се е престрашил да се включи. Ето защо не можем да елиминираме близкото познанство на бившия златар с Ангел Борисов. Пък и с Патронев. И търсенето на нещо скрито във водата. Златото нали не ръждясва. Всичко това е в кръга на предположенията, на разсъжденията… Но си заслужава да се опита. Аз се заемам със задачата да разбера дали Спиридон Спасов е подхванал стария занаят.

Глава XIII

Лицето на Ева Борисова светеше срещу мен с призрачна белота. Изминалите дни бяха нанесли една промяна върху него: каменната апатия, в която оставих момичето, се беше стопила, сега върху лицето му живееше острота, изменила израза му. Нещо като ожесточение се прокрадваше, край изострения блед нос се бяха врязали две гънки, предизвикващи съжаление. Устните, отънели и бледи, потръпваха неврастенично. Очите й блестяха и не търсеха съчувствие, гледаха предизвикателно, остро.

Нищо в големия хол не се беше изменило. В душевния си живот момичето изминаваше през тези дни невъобразими пътища, а мъртвият свят на вещите, всред които баща й я беше вкоренил, изглеждаше застоял и безсмислен, без предназначение.

Дори в позата, която беше заела, като седна срещу мен, Ева Борисова влагаше нещо като предизвикателство.

— Дано — казах — сте преживели най-тежкото, да сте се успокоили…

— Аз не съм безчувствена — каза Ева, — та да… се успокоя.

В тия думи тя вложи открито предизвикателство. Разбира се, не се чувствувах удобно срещу настръхналото момиче. И друг път ми се беше случвало да срещам хора, които, преминали първите мигове на скръбта, изпитваха необходимост да се опълчат срещу съдбата, това беше необходимост от някакво действие… Макар и безсмислено.

— Разбирам — отвърнах предпазливо.

След това не намерих бързо продължение на този разговор. Дали да го водя открито, или с околни ходове да се мъча да разбера нещо…

— Питайте ме — каза момичето. — За какво всъщност сте дошли? Имате ли въпроси към мен? Питайте… Няма защо да играем на криеница.

Реших тогава да говоря открито. Въпреки съвета на Троянски.

— Има нови обстоятелства, които ние се мъчим да си обясним. Затова и съм дошъл отново да ви безпокоя. Знам, че това ви е неприятно. Но нямаме друг изход.

— Питайте — повтори момичето.

— Били ли са близки приятели вашият баща и Владимир Патронев?

— Бяха — отговори момичето, без да се изненадва от въпроса, сякаш го беше очаквало. — И какво?

— Имаме сведения, че през последния ден… на баща ви те са били заедно.

Измислих това, което по-късно се оказа самата истина. Тогава пред момичето търсех някакъв път към истината.

— Възможно е… Но аз не знам.

— Затова е естествено да се интересуваме от човека, който е бил близък с вашия баща и го е виждал може би последен.

Момичето помълча, след това каза с открито предизвикателство:

— Той беше близък и с мен!

— Така ли?

— Да… И не се правете, че не знаете! Всички знаете!

Много малко се поколебах, няколко секунди, след това кимнах:

— Знам…

— Такива циркове не могат да останат в тайна… В този град всеки знае какво се мъти в къщата на другия. Нищо не може да остане чисто, всичко трябва да бъде омърсено, сдъвкано и изплюто…

Кимнах мълчаливо, изразявах съгласие. Момичето търсеше нещо — чаках да видя какво…

— Трябваше да се крия и от приятелите си… Всичко се разказваше с най-идиотски измислици… Моят баща беше поставен в положението на смешен и жалък човек…

— Може би той е дал основание на хората да говорят…

— Нима някой ще иска сам да се напъха в устата на клюкарите и интригантите! На тези хора, готови да убиват с думи!

— Научих, че сте напуснали Созопол. Но подробности не знам.

— Аз избягах… Тази жена не можеше да ме търпи, тя настройваше баща ми непрекъснато против мен. Вие били ли сте в положението на излишен човек? Където и да отидех с тях, тази жена подчертаваше, че им преча…

— Но вашият баща не си е променил отношението към вас?

Тук тя не издържа, въздъхна конвулсивно, помислих, че ще заплаче, но се овладя с труд, като притисна ръка към гърдите си…

— Той го правеше, без да иска. В началото се мъчеше да изглежда, че няма нищо особено, че всичко е съвсем нормално, че ще можем да си живеем тримата като гълъбчета. Правеше се, че не вижда нейните предизвикателства… Но аз ги виждах. И то много добре… И престанах да излизам с тях… Оставах в онази къща… Стоях по цели дни сама… Най-после баща ми не издържа и веднъж, като ме заведе в Ахтопол, ми говори, обясняваше ми, че… това е животът… Това всъщност разбрах от всичките му обяснения, че ще дойде ден, когато и аз ще намеря своя път в живота, че той е изпълнил и ще изпълнява своя дълг към мен, но аз съм вече пълнолетна и, рано или късно, дори да му е неприятно на него, аз ще се отдалеча, ще ме примамят големите хубости на този живот, който ме чака, километри прекрасен живот ме очаквал… Аз го слушах и нищо не му отговорих. Бях решила да мълча. Знаех, че каквото и да му кажа, ще е излишно… Разбрах само едно, че колкото по-скоро се махна, толкова по-добре ще бъде за него. Тогава именно се появи Владимир Патронев. Беше вече няколко дена в Созопол, аз знаех за него, че баща ми се вижда с такъв човек, но никога не го беше запознавал с мен. Не знам защо… Той е връстник на татко, но изглежда по-млад от него. Онази жена взе да се увърта около Патронев веднага щом той се появи. Пред очите на баща ми, ужким по приятелски, тя ги умее тия работи… Само че не сполучи… Когато се върнахме от Ахтопол, аз бях толкова разстроена, озлобена бях, но и някакъв страх ме хвана, че оставам сама… Не знам дали сте го изпитвали. Като че ли в целия свят нямаш един близък човек, на когото можеш да разчиташ… Не знам дали разбирате… един живял човек има много неща в живота си, ако едно загуби, може да се хване за друго… Но аз нямах нищо, нямах нищо преди всичко в себе си… започнах да се страхувам от себе си, от своето нищожество, нямах свое място, не ме приеха в университета… Обяснявам всичко това, за да ви стане ясно какво представлявах аз ония дни в Созопол. Тогава Патронев ми предложи да ме отведе…

Ева Борисова замълча. Беше приключила една глава от живота си… Мен ме интересуваше следващата глава. Какво е станало по-късно, нещо знаех, нещо можех да предполагам, но ми трябваха точни факти.

Момичето мълчеше, навело глава, свило тесните си рамене, беше изчезнал блясъкът в очите, нямаше и помен от позата на предизвикателство, която беше заела в началото.

Мълчанието продължи дълго. Като че ли забрави моето присъствие.

Извадих цигарите, станах и й предложих. Тя не ме погледна, само отказа с глава.

Седнах обратно, не запалих и аз.

— Отношенията между баща ви и Патронев измениха ли се?

Тя не отговори… Мина още около минута.

— Баща ми не можа да се примири с това, че един негов приятел, негов връстник… е мой любовник.

Странно звучеше в устата на момичето тази дума. Като че ли дете участвува в игра за възрастни.

— Баща ми никога не е посягал да ме удари… А сега посегна! Нито веднъж не пожелах да разговаряме за… приятеля му, колкото пъти се опита, аз бягах. Той идваше тук, причакваше ме, когато закъснявах. Няколко пъти не нощувах в къщи и знам, че ме чакал по цели нощи… Повтарях му едно и също: ти сам каза, че трябва да тръгна по своя път! Той отговаряше: но не с Патронев… Дълго време единственият му довод беше, че това, което върша, не е нормално, че съм по-млада двадесет и четири години… Но аз не чувствувах тази разлика… Нямам близки момчета. По-късно баща ми започна да говори… да прави намеци, че той е лош човек, с най-лоши думи: мошеник, престъпник, криминален тип… мразеше го, постепенно така го намрази, че се разтреперваше само като спомене името му. Дотам се стигна, че започнахме да се срещаме най-тайно. Сама когато баща ми е на работа — звънях в службата и ако той се обадеше, аз излизах от къщи, намирах такси и отивах на среща — не там, където живееше, срещахме се в една друга квартира. Така живеех… това беше моят хубав живот, за който говореше баща ми! Все едно какъв беше… Все пак беше нещо, което ми е нужно, имах някакво място… А не като мястото до баща ми… Защото всъщност въпреки всички обяснения, които ми е давал, аз не съм сигурна защо той ни напусна тогава. Дълго време не знаех. Един ден, чакал бил да порасна, ми каза, че напуснал майка ми, защото тя му била изневерила… Не знам какво е преживял. Това като че ли никога не ме е интересувало. Не можех да го оправдая! Той напускаше и мен!… Сега ми се струва, че наистина изневярата може да отблъсне един човек… да го смачка… Мисля, че баща ми наистина беше един пречупен човек… Началото на всичко, което стана с него, е било тогава, когато си отиде. Оттогава е трупал… Всичко напоследък, и аз самата сигурно съм допринесла… Сигурно… Но аз нямам достатъчно ум! Не можех да предвидя!

Момичето заплака, тихо хлипаше, без сили…

— Много ви моля да ми кажете, сигурно сега нямате основание да криете, Патронев ли беше човекът, който тогава се обади по телефона… Когато не отговорихте и казахте, че никой не се е обадил…

— Да… След това… аз не исках… не искам повече да го виждам… Мисля, че го дължа на баща си. Няма повече да го видя. Не знам как да обясня… И дали, ако това е вярно, няма да се чувствувам като… побъркана… Аз не искам да го виждам, защото сега като че ли това няма смисъл — баща ми го няма, значи няма смисъл… Започвам да се страхувам… Даже съществуването на този човек загуби смисъла си сега, след като баща ми го няма… и аз съм сама… съвсем сама.

Навярно пред Неда бих могъл да коментирам тази картина, да измисля нещо фалцово, духовито, да изфабрикувам нещо такова, както правят японците: започват да се смеят на най-тъжните места във филма, защото наоколо има хора, които се нуждаят от облекчение, затова нека се усмихнем, за да облекчим страданието на другите, това е една усмивка на милосърдието, на спасението…

Тогава нищо не направих.

Никакви усмивки не могат да помогнат на момичето.

Мисията ми при Ева Борисова е свършена. Тя не е виждала Патронев непосредствено преди или след произшествието. След това всъщност изобщо не го е виждала и дори да й се случи да го види, това повече няма да промени хода на събитията… Патронев се беше появил като оня персийски бог Ариман, бог на злото… свършил си работата. Или пък не я е бил свършил?… Може би този човек има повече качества, отколкото си мисля, може би той има енергия за нещо повече, по-значително… Отново мислите ми започнаха да витаят около потъналата във влага и самота вила под лешниковия скат, онази стая, висящия бял глобус, чието място, за кратко, но достатъчно дълго, беше заел стопанинът на вилата. От този бял глобус се излъчваше странна светлина, в която се мержелееше призрачно лице, може би лицето на някой си Владимир Патронев… Появи се и художествената снимка на служебния фотограф Марин Вълчев, която носех в левия си вътрешен джоб, но вместо моя остро изрязан, почти черен силует върху квадрата на прозореца, редом с ярко осветеното лице на висящия човек вместо мен в бялата светлина на глобуса вече различавах друга фигура, също така неясна — само силует.

Описвам острото кратко преживяване пред онова момиче, съвсем крехко още, почти дете, треперещо от напрежение да понесе един непоносим товар.

Към това се примеси нещо, което може да се нарече инстинкт. Той ми натрапи решение, противопоказно на професията. Ние, както е известно, сме криминална служба, а не институт за бърза помощ.

— Искам да ви предложа нещо — казах.

Момичето ме погледна с несъсредоточен поглед.

Ето тогава извърших непрофесионалното действие:

— Не искам да настоявам, но мисля, че ще ви бъде много приятно, ако излезете малко. Излезте сега с мен, ще се поразходим, може пък да видим някого, имам приятели, които не ви познават, които нищо не знаят нито за баща ви, нито за Патронев, обикновени хора, млади, почти на вашата възраст или нещо такова между вашата и моята… нищо особено не ви обещавам, но просто ще подишате чист въздух… И на мене — казах — ще ми е приятно да се развеем така на чист въздух…

Момичето помълча малко в неподвижното си състояние. Лицето й, извехтяло и загубило възрастта и чертите си, едно изображение на безсилието. Но в мислите му се беше получило движение, взело е да просветва, петна светлина… Най-после каза тихо:

— Добре… да се разходим…

Огледа се. Стана с колебание, чудеше се какво да предприеме.

— Само малко да се приготвя…

И излезе от хола…

 

 

Срещата ми с Неда беше в нейното мазе. Трябваше да ме чака там с озверената си печка. Този ден моите действия не подлежаха на предварително разписание.

Пътят от прекрасния квартал край гората до Нединото мазе беше около час. Изминахме го с Ева Борисова почти в мълчание. Когато прекосявахме градината, попаднахме на неравна алея и там аз предложих — и момичето ме хвана подръка. Всъщност в тъмнината, с моите диоптри, оставих то да води. Така и стигнахме до мазето.

Неда беше пред сесия, до януари оставаше около месец или малко повече. Всеки ден заявяваше, че се затваря в мазето, за да учи, но, както е известно, все си намираше други занимания. Дори беше попаднала в онзи новотел, пък и ходеше по вечерни събирания.

Изглежда, че вече беше преодоляла всички съблазни. Заварихме я, оградена от куп книги, учебници, конспекти, да седи на шарената възглавница до печката.

Влязохме с момичето и аз ги представих:

— Запознайте се: Ева — Неда.

Неда не стана. Протегна ръка от мястото си върху възглавничката. Намигнах й зад гърба на момичето. Тя моментално разбрала, както после ми каза, кой може да бъде това.

— Гладни ли сте? — запита веднага Неда.

— Гладни сме — казах.

— И аз. Какво носите?

— Е, Неда, та ние сме гости! Какво ще предложиш?

— Нищо.

— Ева, не обръщайте внимание. Всъщност Неда е гостоприемно момиче.

— Не съм момиче — отвърна злобно тя. — Аз съм едно запаметяващо устройство, което се нуждае от храна.

Тогава аз отворих вратата, наведох се и си прибрах пакета, който бях оставил навън.

Подадох го на Неда, която моментално се раздвижи. Започна да го разгъва върху леглото.

— Ловджийски наденици, сирене и хляб — казах.

Неда сияеше. Прегърна ме. След това прегърна момичето.

— Заповядайте, добре дошли, такива скъпи гости…

И се зае да приготвя надениците. Нединото мазе притежава достойнство, което се среща рядко и в луксозните апартаменти — една ниша в комина, там може да се постави котлон, скара или какъвто и да е нагревателен уред. Там може да се вари, пържи и пече, без това да се отрази на чистотата на въздуха в Нединото мазе. Хигиенично мазе. С климатична инсталация.

След малко надениците се печаха. Неда измъкна пиростията^[2] изпод кревата и започна да нарежда угощението.

Съкращавам разказа. Неда разигра последните студентски вицове. След това описа как смята да си вземе изпита. Това, каза тя, е въпрос на техника на самовнушение, после вече на знания, ако такива изобщо има.

— Толкова е късно, пък и каква мъгла, Ева. Я останете да спите тука — каза Неда към десет и половина.

Ева се съгласи. Всъщност тя нямаше закъде да бърза. Никой не я чакаше. Аз си тръгнах.

Ева Борисова разказала на Неда всичко. Говорили си цяла нощ. На разсъмване момичето заспало и се събудило до един на обяд. Неда прочела през това време четири въпроса от конспекта.

Беше единайсет, когато излязох от пълното с жени мазе. Трябва да си призная, че с голямо облекчение си отидох. След всичко, което се беше случило този ден.

Мъгливо беше, страшната мъгла през оня ноември продължи точно един месец. След това се махна, издуха я най-после, отнесе я по дяволите остър северен вятър, през декември небето се изцъкли с цялата си ярка и безсърдечна синева, настанаха студове, после се довлякоха облаци от „океански произход“ и падна дебел сняг. Този сняг просъществува кратко, бял, невинен и измъчен, превърна се в лава от кал и лед, която дави жителите на нашия град няколко дни. „Във височина“ се появиха южни ветрове и те донесоха откъм Пелопонес дъх на кедър, пренесоха нещо от акустиката на Епидавъра, в тия дни въздухът над града се люлееше кристален и топъл. На осемнадесети декември имаше пълнолуние. На този ден приключи следствието около смъртта на Ангел Борисов и всички последвали я събития. Затова си спомням за чудесния оранжев диск, под чиято светлина се приближавах към мазето на Неда.

Но в онази нощ аз вървях по софийските улици, като си оглеждах с внимание пътя, за да не сбъркам улиците. Подплатеният шлифер, с който мислех да изкарам зимата, се оказа недостатъчна защита против пронизващата ноемврийска мъгла и усетих да ме втриса. Идваше на пристъпи, влагата набираше сили и в миг пробиваше бронята на всичките ми стегнати мускули, един взрив от тръпки ме разтърсваше, нещо като електрически удар. След това отново овладявах положението, организирах си защитата, вървях с железни стави и мускули, докато отново, някъде откъм корема, се получаваше пробив. Взех да се озъртам за защита.

Така попаднах в бара до банката. Нагласих се пред бармана и усещах да омеквам като във вана с топла вода. В огледалната стена пред мен, покрай червените и сини светлини се мяркаше моето лице и виждах как ощавената ми кожа взе да оживява. Първите петдесет грама концентрат изчезнаха наведнъж, барманът остави пред мен втора чашка искряща течност.

Усетих, че се освобождавам от японската си усмивка.

Глава XIV

Между двете кафеникави пластмасови корици с напукани ръбове бяха затиснати многобройни имена, адреси, телефонни номера, записки, дати, една шифрограма на няколко години от живота на Ангел Борисов. Това си е работа за астролог, мислех аз. Който би поискал да разчете живота на Ангел Борисов, може да нанесе върху замрежен квадрат възловите моменти в живота му, от онзи, който отбелязва неговото появяване, до последната точка, поставена съвсем не на място, застинала в нелепа неподвижност, без да може да се върже с другите точки, без да образува съзвездие, без да има смисъл. Но може би в тефтерчето присъствуват невидими сенки, които могат да се материализират, ако се намери шифърът, ако някой реши да тръгне по знаците на неговия живот…

От този живот в дати, номера и адреси можех да подбера строго ограничен материал, към който ме вадеха познатите имена и факти от живота на Ангел.

Патронев имаше там три телефонни номера. Първите два бяха задраскани, за да остане третият, последният, познатият ми номер… Можеха ли предишните номера да подскажат нещо от тайната?

Зорница Стойнова отсъствуваше напълно, преди две години тя все още не е съществувала за Ангел Борисов.

Срещу името на секретарката на Конов стоеше домашен телефон. Това може да бъде случайно присъствие, но може да има и своето значение. Момичето тогава е било по-младо, ученичка още!

Дати за технически преглед на колата. Всяка година около двадесети юни Ангел Борисов е показвал колата си на технически преглед. Номера на сервизи и магазини за авточасти. Начело на този блок от необходими номера стоеше името на познатия Спиридон Спасов.

Както се вижда, обикновено всекидневие, включено в доста овехтелите страници на тефтерчето на обесения Ангел Борисов. Те придобиваха тайнствена стойност само защото този човек беше напуснал нашия свят при извънредни обстоятелства.

Начинът на смърт може да измени коренно една биография. Обикновените човешки дела могат да придобият нова, висока, възвишена дори стойност при напущането на този свят по съответен начин. И обратното, една нелепа и безсмислена смърт, акт на отчаяние или умопомрачение, може да хвърли тежка сянка върху най-обикновената биография. И най-важното — тежка сянка върху всичко, което е заобикаляло този човек, всичко, което до този момент е изглеждало чисто и в реда на нещата. Затова едно самоубийство се врязва в живота на близките, техните собствени души се бележат завинаги с резка от незарастваща рана, тия хора извръщат поглед, без да искат, към себе си, към собствените си души, започват да разнищват делата си, да слагат нови етикети върху самите себе си, поглеждат се с недоверие в огледалото, взират се в собствените си очи и намират там и лицемерие, и лъжа — и най-накрая — страх, страх от своя собствен образ!

Тези мои размисли трябваше много скоро да бъдат опровергани, но и по един странен начин в същото време и потвърдени.

Телефонът иззвъня, в слушалката тихо и унило, като вятър в есенни листа, заскърца гласът на стария Борисов. Искаше среща.

Точно в десет, както се бяхме уговорили, старият зъболекар почука на вратата ми. Помислих си, като го видях изправен нерешително на вратата, че тия хора, от предишното поколение, притежават една акуратност, която не им изневерява при никакви обстоятелства.

Настани се на стола, върху който толкова пъти бяха седели настръхнали хора, готови да говорят всичко друго за себе си, но не и толкова простата истина. Можех да му предложа друг стол, а и аз да се измъкна от моя окоп зад масата.

Старият Борисов седете пред мен със стегнато лице, докато е бързал насам, витошкият вятър, който гонеше от ранна утрин мъглата, бе пърлил сбръчканите му синкави скули. Предложих му цигара, той си взе.

— Всъщност аз не пуша — сети се, като видя цигарата между пръстите си.

Загасих клечката. Скръстих ръце и му кимнах насърчително.

Не очаквах нищо от тази среща. Ако някакви обстоятелства са съдействували на неговия син в пътя му към въжето, то те не можеха да бъдат от сферата на живота на неговите родители. Все пак тънкият трепет на ловеца, когато нещо прошумоли в далечните храсти, изостряше очите и ушите ми. Дресировката, както би казала Неда.

— Нещо ново ли имате да ми съобщите?

— Не… Не е толкова ново… колкото… трудно ми е да обясня… искам да ви предам нашето мнение, на жена ми и моето… Всъщност не мнение, това не е мнение, а по-скоро молба или желание, желанието ни, като родители на Ангел, как да кажа да не се хвърля съмнение върху нашия син. Става въпрос не за съмнение към него, а по-скоро към някой друг, че е извършил спрямо него престъпление или насилие, не знам как да го нарека…

— Убийство.

— Да.

Старият замълча, стреснат от тази кратка и точна дума.

— Вие не се съмнявате, че синът ви се е самоубил?

— Точно така… Нашето желание е повече да не се ровят в живота му, иска ни се да бъде оставен на мира!

— Вие нямате съмнения около смъртта на сина си или не ви се иска да се ровим в живота му?

— Не толкова това… колкото… виждате ли, ние живеем като всички хора сред близки и приятели… Макар че те взеха вече да оредяват… Разбирате ли, не искаме да има съмнение около сина ми, съгласете се, че съмненията за убийство, без това никой да иска, вкарват сина ми в една мръсна плетеница на подозрения, името му някак се измърсява… А защо да създаваме около името му съмнения, когато много по-просто и ясно е да приемем нещата такива, каквито са, и повече да не се ровим.

— Вашето желание не може да отмени нашите задължения. Не искам да кажа, че имаме някакви подозрения, но дори — тук аз се опитах да заложа една примамка, — дори само да приемем, че е бил морално подтикнат към самоубийство, при това съмнение ние сме длъжни да изясняваме, да търсим истината.

Старият ме погледна остро под пергаментните си клепачи и сведе под упорит ъгъл лице.

— Моят син имаше характер… Него никой не можеше да накара да върши нещо, което е против волята му… Аз съм убеден, че той сам е взел своето решение, той беше с характер, твърд, има нещо от майка си… В нашето семейство хората страдат от своята… непреклонност… И дъщерята на сина ни, това малко момиче, и то има тежък и упорит характер, колкото и да е нежно и болезнено… И моята жена, майката на Ангел… Искам да кажа, че синът ми е в състояние, ако вземе по някакви свои причини решение, да го изпълни. В състояние е…

Този човек търсеше доказателства, с всички сили искаше да се убеди сам в „чистотата“ на тази смърт. По някаква странна и необяснима логика въпреки мотивите, за които той говори, старият не иска да има съмнения, че синът му саморъчно, достойно и по мъжки си е теглил… въжето!

— Разбирам ви — казах — донякъде. Но става въпрос за причините, поради които вашият син е взел своето решение.

— Нима са важни каквито и да било причини! Нима не е късно и излишно да се търсят сега причини, след като всичко стана, след дъжд качулка!

Той твърдо отстояваше своята логика, донякъде странна, защото беше баща на Борисов, и никак нямаше да е чудно, ако беше страничен човек, който би могъл да погледне на едно самоубийство в контекста на белия ден, изпълнен с живот, зад всеки прозорец.

Излишно беше да споря с него.

— Ще помислим, разбира се, върху вашето желание. Във всеки случай следствието си има срокове, вярвам, че скоро ще приключи.

Старият кимаше утвърдително и убедено.

— Като сте тук — казах аз, — мога ли да ви задам един въпрос?

Той ме погледна стреснат.

— Странно ми се струва това, че вашата внучка не живее сега при вас, нали би трябвало да й помогнете… пък и тя на вас, да се изживеят тези най-трудни часове и дни след трагедията.

Старият Борисов стисна ръце една в друга, кокалчетата му изпукаха и побеляха.

— Това е вече семейна подробност… но ще ви кажа… Момичето и моята жена, баба й, отдавна не се срещат. Отначало беше поради това, че бившата ни снаха сама прекъсна връзки с нас и всячески се мъчеше да откъсне и детето. Понякога не сме го виждали с месеци. След развода детето, естествено, се държеше за майка си и моята жена, баба му, се дразнеше… Напразно, защото едно дете не може да вижда нещата с разума и безпристрастието на възрастен. То не искаше да идва в къщи дори когато баща му го взимаше за почивка… Да оставим това. Сега, през септември, едни доброжелатели… такива винаги ще се намерят, ни разказаха за унизителните истории, които са ставали в Созопол… Сигурно сте разбрали?

— Да.

— Чудно е, че жена ми възприе всичко това като някакво заслужено възмездие — за сина ни, заради това, че лошо е възпитал детето си… После, около погребението, се срещахме с внучката ни и баба й си изпусна нервите, наистина в онова състояние може отчасти да я оправдае човек, каза на Ева, че тя била причина за деянието на баща й! И тя съвсем се скри от нас. Аз я търсих по телефона, но тя само вдигаше слушалката и като чуеше моя глас, затваряше.

Старият млъкна, изморен от тази изповед.

Значи, помислих си, момичето е водило повече разговори без думи, отколкото знаех.

Седях пред него с леко изтръпнало лице.

Вариантите на една вътрешно семейна омраза могат да бъдат много, каза Троянски, когато му докладвах, но в основата винаги стоят две обстоятелства — първото е почти животинските инстинкти за женско съперничество, второто е жестокият паричен егоизъм, който пресмята всяка стотинка… Навярно съпругата на зъболекаря е възприемала като апокалиптичен ужас обстоятелството, че нейният син и след развода продължава да носи предмети в дома на бившата си жена, и то предмети от чужбина… Градското еснафство, щом се замогне, особено щом се добере до печалби в чужбина, развихря инстинктите си за притежание, то измерва достойнството си с това, колко задгранични предмети притежава, какви подаръци може да прави и да получава. Замрежените от алчност мозъци изчисляват живота във валута и предмети, задушават се все повече във вонята на дребните притежания и материално съперничество, никакво друго достойнство не влиза в кръгозора им… мръсна, жалка, убийствена семейна смрад.

Глава XV

Когато старият си отиде, влязох при Троянски, като водех със себе си Донков.

Стажантът докладва, че наблюдението на вилата е в ход от осемнадесет часа предната вечер. След това разказа за издирванията по паркингите на такситата. Рано сутринта не успял нищо да свърши, преди да тръгнат дневните смени, не попаднал на необходимия човек. Към осем обаче го открил, тъкмо се върнал от Пловдив, където закарал на разсъмване някаква смесена двойка, „две пияни свинчета“. След това бързо си спомнил за посещението на вилната зона. Наел го човек, около тридесет и пет годишен, с лице на булдог.

— Този шофьор не обича животните — каза Троянски.

— Описанието му е близко до външния вид на Владимир Патронев.

Снимката на Патронев лежеше на масата.

Долната част на лицето му, натежава, негроидни устни, масивна челюст, широко, добре оформено чело, тъмни зорки очи. Изглеждаше тридесетгодишен, навярно снимката е правена преди много години.

— Държал се малко странно — продължи Донков, — в смисъл, че поръчката, която направил, не била много ясна. Казал, че отива на гости в една вила, но не е сигурен дали ще я намери. На мен какво ми е, каза шофьорът, — той се изплаши от моя документ, — аз гледам да навъртя стотинките… Обикаляли по алеите край вилите, след това човекът казал: я да си отиваме, давай обратно, няма да я намеря аз тази вила, не мога да си спомня… Сметката излезе седем лева и кусур, каза шофьорът.

— Може да се предполага, че е Патронев.

Троянски се беше замислил.

— Добре… Само че много лесно стават тия съвпадения… В такива случаи аз много не вярвам, пък ще видим. Кажи, Донков, какво прави Патронев.

— От вчера не отговаря по телефона. От сутринта. Тази нощ не се е прибирал в къщи. Във Фармимпекс също не е бил. Обадил се вчера, че е болен от грип…

— Още едно съвпадение. Човекът изчезва тъкмо навреме, след като през цялото време стои под носа ни. И в това изчезване не вярвам, Донков.

Стажантът без задълбочени познания за характера на Троянски се смути. Пое дъх да се оправдава, но аз му направих знак да си мълчи.

— Ще видим — каза Троянски. — Всъщност винаги така ни се струва — че този, в когото сме се вторачили, усеща. А всъщност този, за когото непрекъснато мислим, не знае, че мислим за него… Той може да се е запил някъде, да е преспал при жена и прочее… Той си живее живота, а ние мислим, че играе нашата игра. А той играе някаква друга игра, която за нас не е никак важна. Все едно. Казвай ти сега — обърна се Троянски към мен. Не ми изглеждаш много весел. Освен това си пил.

Държах се поне на два метра разстояние от Троянски, но той ме усети.

— Малко — казах, — за загряване. Снощи, в тази мъгла…

— Малко!… От малко не се вони… Казвай!

Разказах за разговора си с момичето Ева Борисова.

Изключително натрупване на психологически обстоятелства срещу Ангел Борисов.

Главното — тежкото присъствие на Патронев.

Троянски се ядоса. Стига с този Патронев. Хайде, готови сте, давайте го под съд.

Почаках да се полюбува на гнева си. След това продължих:

— Момичето беше в тежко психическо състояние. Позволих си да я заведа при Неда. Там спа…

Като го казах с равен глас, се готвех за нов взрив.

Троянски ме прониза с кратък поглед на сближените си очи. След това взе да търка усилено носа си. Аха, казах си, не знаете точно, не чувствувате факта изненадан сте, полковник Троянски!…

Той се замисли. Все още не мога да предвидя ответните постъпки на шефа въпреки дългия си опит. Той просто нищо не каза.

След това стана, направи две крачки до прозореца. Спря там с гръб към нас и започна своя разказ:

— Имам един стар познат… Казва се… Не е важно, викат му Питона. По златарски афери ни е гостувал два пъти. Последния път му дадоха седем години за размисъл и пречистващ труд. Излезе преди около пет години и даде обещание, че няма да се занимава повече с благородния метал. И досега — си сдържа обещанието. Посетих го. Отидох му на гости в Подуяне. Занимава се с доставка на дървен материал за частниците. Много печели, талантлив мошеник, не нарушава закона. Предложи ми фурнир от славонски дъб, едрожилест, имал за специални поръчки. Ако някой от вас има нужда, да ми каже.

Представих си мазето на Неда, облечено със славонски дъб. Закисках се. И Донков се разсмя. Този славонски дъб роди голям смях.

— Поисках му да разбере дали автомеханикът Спиридон Спасов се е върнал към младежките си страсти. Дали златото му помага в автомонтьорството… Имам възможност, казва Питона, да разбера трябва да направя едно посещение… само че ще ми дадете честна дума, че няма да пуснете опашка… От мен да иска честна дума!…

Двамата с Донков се смеем.

— … Няма, казвам му, да ти обещавам, защото и без това няма да ми повярваш. Ти ще си вземеш съответните мерки. Знаеш как да се отървеш от опашка, няма да седна сега да те уча!… Той се хили, така е, казва, за кога искате доклад? Колкото се може по-скоро. Въпрос на часове! Нарочно навивам пружината, не знам доколко си е запазил младежката енергия… Това беше. След пет часа, в единайсет, тъкмо се опитвах да задремя, пристигна в къщи… Резултат: със сигурност може да се каже, че Спиридон Спасов през последните три години е закупил злато за около десет хиляди лева. Не продава, не пласира. Само купува. Човекът на Питона предполагал, че Спиридон получава и от другаде. Какво ще кажете?

 

 

Към два часа автомеханикът беше взет от сервиза за справка. Спиридон Спасов, известен още с прякора Саранеца, позна веднага полковник Троянски. Наистина Троянски има лице, което се запомня, но тук главната причина за добрата памет на Спиридон беше, разбира се, известното обстоятелство, че подследствените запомнят много добре, завинаги, за цял живот следователите, които са ги довели до признанието.

Троянски предложи сам да довърши работата. „Тази златарска линия ми принадлежи още отпреди петнадесет години, затова ще си я взема, да не се сърдиш!“

Не искам да подценявам обстоятелството, че Спасов веднъж беше усетил сладостта на бързото и пълно самопризнание, след което получил само условна едногодишна присъда, докато приятелите му бяха останали за по няколко години. Но преди всичко Троянски трябва да бъде винен за бързия начин, по който Спиридон Спасов се отказа да играе ролята на невинно набеден.

Картината се получи точна, с ясни тонове:

Наистина Спиридон Спасов се захванал за стария занаят отпреди две години. Имал възможност да започне и преди това, но, както каза той, аз бях обещал и направих всичко възможно да си сдържа обещанието. Бях в много трудни моменти, но се запазих… десет години не похванах тази работа. И сигурно затова, като минаха толкова години, страхът ми претръпна… но все пак — той много пъти подчертаваше своята огромна заслуга — цели десет години не се поддадох. Всичко започна отново, като се появи този Патронев. От дума на дума разбрах, че той е готов да купува, дори като усети, че мога да направя нещо, взе да настоява… Така започнах. Той доведе по-късно и Ангел Борисов. Плащаха в брой. Аз вземах само комисионна. Всъщност моята вина е само в предаването на златото. Много малка беше ползата за мен…

Спиридон Спасов разви една теория, че той като трансмисия (употреби този авто термин) — имал най-малка вина. Дори като че ли е бил подведен от настойчивостта на Патронев и Ангел Борисов.

Автомеханикът предаде сведенията, с които разполагаше за своя доставчик, сам каза, че смята името, му за фалшиво, както се и оказа. Все пак имаше следа, ако употребим сравнение, трябва да кажа, че тази следа не беше корабно въже, но не беше и памучен конец, та лесно да се скъса. Но това вече е друга история, която се разигра в съседната служба.

Съсредоточавам сега светлината върху участието на Спиридон Спасов в събитията преди и след смъртта на Борисов.

— Онази вечер всичко стана така, както го разказах на другаря — кимна с глава към мен. — Аз се грижа за колата на Ангел Борисов. Това е самата истина. Четири години вече, откакто купи волвото… Той дойде, всъщност чакаше ме пред гаража още преди уговорения час…

На това място от изповедта си Спиридон Спасов ме погледна, заклати глава, като изписа виновен израз на лицето си.

— … Тогава не казах нещо много важно… че почти веднага, след като аз се върнах онази вечер, дойде и Владимир Патронев. Нямаше какво да прави при мен, дойде, за да се види с Ангел Борисов… Изглежда, се бяха уговорили. Те не произнесоха нито дума, когато предадох колата на Ангел, качиха се и двамата отпътуваха. Това е, което не казах, но ще обясня защо го скрих… На следващия ден пак около шест пристигна Патронев, беше в крайна възбуда, накара ме да заключа гаража и ми каза, че Ангел Борисов е намерен обесен във вилата му… Говореше ми със заплаха, не знам защо! Трябвало да изпълнявам неговите нареждания, иначе да се сърдя на себе си. Да знаеш, че ако те питат, каза, ти не си ме виждал снощи с Ангел Борисов. Ангел сам си е взел волвото и сам се е разкарал от гаража. Това първо. Второ: сега трябва по някакъв начин да приберем колата от вилата. Под задните седалки Ангел имаше тайник… Трябва да го проверим, защото, ако намерят злато, нали ме разбираш, най-напред ти ще хлътнеш! — Тук Спиридон Спасов погледна Троянски, после мене и продължи с несигурен глас: — Аз се усъмних… казах му — защо не искаш да се знае, че си бил последен с Борисов преди смъртта му? Да не би да има нещо? Той се разтрепери, разяри се, помислих, че ще ме удари. Наруга ме… ще кажа думите му: Ти си пълен идиот! Да си избиеш тази мисъл от главата, защото така ще те натопя, че няма да видиш бял свят, ти ме знаеш, шеги не си правя… Заплаши ме много лошо. Аз не разсъждавах повече, защото и да беше той… нещо направил на Борисов, това не ме засягаше, има кой да му търси сметката. Пък и се изплаших. За първи път разбирах какъв е този човек… Тогава измислихме да се обадим на бащата и после аз отидох и взех колата. Патронев ме чакаше в гаража. Проверихме тайника — имаше наистина място за криене под седалките. Не намерихме нищо, но ще ви кажа, че този човек, вместо да се успокои, сякаш че подлудя. Имах едно стъкло с антифриз, винаги имам подръка масло, антифриз и други работи, да помагам на приятели, той взе шишето и с все сила го стовари върху пода. Направи наводнение върху цимента… След това ми каза да вкарам шкодата, да я разглобя, за да има повод за неговото тазвечерно посещение. Може да казваш, че от мен си научил за смъртта му, аз и без това се обаждах да го търся в службата му, там ме познават и те ми казаха, че се е самоубил. Това е всичко.

Наистина това беше всичко. Повече Патронев не се появил. Спиридон монтирал отново двигателя, приготвил колата, но Патронев не дошъл да си я вземе. Само веднъж се обадил да пита дали сме се появили ние. Автомеханикът му казал за моето посещение и че изпълнил най-точно инструкцията му…

Нищо повече не получихме от Спиридон Спасов. Той категорично отрече да е посещавал вилата на Борисов. Троянски му каза, че са намерени следи от изпиляване на желязо във вилата, и му внушаваше, че за нас е лесно да установим кой го е правил, та по-добре да си признае. Автомеханикът се изплаши, започна да уверява с циганско престараване, че не е и помирисвал тази вила.

Глава XVI

Към пет, или малко след четири и половина, тъкмо като дописвах последните изречения на доклада за Троянски, по телефона получих второ повикване — дори плоската мембрана на слушалката затрептя с неочаквана мелодичност. Търсеше ме майсторката на сувенири, Зорница Стойнова. Искала да ме види. Хубаво, че съм бил оставил служебния си номер. Така могла веднага да установи връзка, за да предотврати ново нещастие. Какво нещастие? Не може да говори по телефона, иска среща.

Не я поканих в службата. Предпочетох да се разходя отново до Трета градска болница, да изпия едно кафе на хубавата Зорница. Този квартал с нищо не привлича, той е една салата от стари и нови постройки, от нови асфалтирани улици и издънен старовремски паваж.

Докато пътувах натам, си мислех с лека усмивка за прогнозите на Зорница Стойнова. Не очаквах нови нещастия, поне що се отнася до нея, тази жена изглеждаше добре подготвена за всички изненади на живота. Може би Зорница играеше някаква своя игра и така както, я познавах, щеше да бъде нещо, свързано с нейната изгода. Може би дъщерята на Ангел Борисов, момичето Ева, е стигнало по неведомите пътища на самообвинения и обвинения до мисълта, че трябва да изясни отговорностите за събитията през паметното лято в Созопол. Ако е така, то думите на Зорница за предстоящо ново нещастие може би не са празни приказки. Мислите, с които приближавах дома на Зорница, все повече се въртяха около потъналата в самотата си дъщеря на обесения.

Бях отново поканен в познатата ми работна стая на Зорница. Сега масата бе освободена от малката куклена армия и застлана с красиво бродирана ленена покривка. В средата стърчеше висока ваза с три големи лилави хризантеми, разперили безброй нежни пипала като подводни животни.

— Виждам — казах, — че куклите са тръгнали да завоюват сърцата на туристите.

— Така е горе-долу — отвърна Зорница, — изпълних си плана предсрочно, сега ще бъда свободна… Това е удобството на нашата надомна работа.

— Какво се е случило? — запитах аз.

Лицето й се опъна, не се появи тревога, както можеше да се очаква от нейните предварителни заявления, а по-скоро злост, но делова злост, както и беше присъщо.

— Когато се видяхме миналия път, аз ви разказах за онзи човек, Патронев, който в Созопол се завъртя около дъщерята на Ангел и я отмъкна. Но не ви казах, че преди около месец той ме посети, дойде направо в къщи…

Вече бях престанал да се изненадвам, щом чуех името Патронев. Дори, рекох си, как не се сетих още по пътя, че ще стане дума за Патронев! По теорията на вероятностите неговото неизменно появяване трябваше най-после да наруши своята последователност, но ето че пак този мъж, когото познавах само от снимката, с тежката масивна челюст на булдог, се представяше в съответното време, името му се произнасяше, нямаше сила, изглежда, която би могла да попречи на неговото поредно явяване. Зачуди ме и признанието на Зорница, че е премълчала при първия ни разговор за посещението на Патронев.

— Един миг, кафето вече е готово, да го поднеса. Искате ли сладко от смокини? От първия цвят е, това лято си го купих от хазяйката в Созопол, чудесно сладко, е, ще го опитате ли?

— С удоволствие!

Отново седяхме един срещу друг, пиехме кафето, пред мен искряха с отровно зелена светлина три смокини в малка бяла чинийка.

— Чудех се за какво може да ме търси и какво общо имам с него, след като стана онзи голям скандал! Не ме питаше искам ли да го видя. Направо дойде по време на работа. Каза, че заради всичко, което се случило в Созопол и след това, Ангел му се сърди. Дълго и излишно говори на тази тема. Аз мълчах. Не бях луда да му се изповядвам, че не се виждам с Ангел. В интимните си работи не давам да ми се бъркат. От мен, каза той, иска да му помогна да си оправят отношенията, защото двамата били обвързани с общи интереси и не бивало работата да страда от личните отношения. Запита дали не зная каква е тази обща работа. Нищо не знаех, разбира се, това му и казах, но той продължи да ме разпитва — трябвало, непременно трябвало да знам. А аз не знаех! И досега не знам! Тогава се ядосах и понеже нищо не разбирах, не обърнах внимание на този разговор. Най-после ме остави на мира, отиде си…

В разказа на Зорница преобладаваха обидени нотки, тя разказваше нещо, което не би трябвало да й се случи, че преди всичко е обидена, а след това изплашена. Следях с интерес промяната, която ставаше с нея.

— Дойде отново днес, пак така нахално и без предизвестие. В наше време има телефони, само простаците идват направо… Всъщност трябва да се успокоя. Ще съкратя, излишно е да се поддавам на чувствата си. Чувствителният човек е една беззащитна овца в нашия вълчи свят.

Зорница ме погледна, за да провери дали оценявам искреността на нейното преживяване. Кимнах с глава, потвърждавах съчувствието, което тя очакваше от мен.

— И знаете ли какво ме запита той?… Запита ме къде е златото на Ангел Борисов.

Златото на Ангел Борисов! Мухъл, гнили дъски, жълт пергамент, завещание, делва с монети… Златото на обесения! Само че в това нямаше нищо от романтичните заглавия. Това си беше точно така, Ангел бе висял известно време на куката във вилата си.

Младата жена ме погледна със сухи горящи очи и каза:

— Имате ли представа за това злато, има ли такова нещо?

Вдигнах рамене.

— Не искам — продължи тя — да ми разказвате вашите тайни, но все пак от къде на къде злато, и то Ангел, който беше един честен човек, ако махнем личните му недостатъци, които по-скоро пречеха на него, отколкото на другите… Какво злато?

— Не знам — отвърнах, — не съм чувал за никакво злато.

Зорница се вълнуваше, гръдта й потрепваше в кратки конвулсии, сърцето й правеше синкопи, свиваше гърлото, прекъсваше дъха.

Сега виждам, че нито за миг не се изплаших за майсторката на сувенири. Сцената, ако тя си я беше предварително намислила, не ми подействува. Но тя ме поглеждаше, за да провери ефекта, искаше съчувствие.

— Не се вълнувайте — казах, — и без това много сте преживели.

Съчувствените думи наливат масло в огъня. Стана и изчезна зад вратата. Засъска течаща вода. Интересно, помислих си, дали си плиска лицето, ще й отиде рисунката по дяволите!

С труд потискам желанието да оцветя онзи разговор с всичко, което се случи по-късно. Като опознаваме един човек, познанието ни не се изгражда отведнъж, като снимка. Образът на човека се лепи постепенно, както се излепва глава от глина, постепенно главата заприличва все повече на себе си. Докато ядях смокините, си припомнях тежкия аромат, който лази през лятото край обветрените стени на крайморските къщи, чиято единствена защита са тъмнозелените широколисти, ниско разклонени смокинови дървета! Дъх на смокини.

Зорница донесе със себе си дъх на валериан, който се смеси със смокинения аромат. Получи се не особено приятна смес. Лицето й бе бяло и застинало. Миризмата на валериан на мене ми подействува в обратна посока. Реших да се съсредоточа в служебната задача.

— Извинете ме — продължи тя, — ще се постарая да говоря спокойно… Патронев настояваше, че трябва да знам къде е златото, което е притежавал Ангел Борисов. Сега разбирам, че още първия път той е подозирал, че Ангел крие това злато при мен. Повторих му сто пъти, че не знам нищо. Това все повече го дразнеше… Страх ме е, като си спомням. Вдигна ръка, за малко щеше да ме удари, лицето му беше като на луд. Но не посмя. Щях да припадна от ужас. Не посмя да ме удари, само каза едно нещо и си отиде. Каза, че ми оставя един ден да помисля и довечера отново ще дойде. Да го чакам. Ако ме няма, да се сърдя след това на себе си. Дава ми последна възможност да му кажа за златото. И си отиде.

— Ще се съгласите ли да оставим човек във вашия дом за тази нощ?

— Съгласна съм. Но аз ще се махна.

— Напротив. Трябва да сте тук, да водите разговор и да имаме доказателства, че Патронев ви заплашва.

Зорница се замисли, колебаеше се искрено, но накрая се съгласи.

— Докато не дойде нашият човек, не отваряйте на никого.

Бързо се върнах в службата.

Оставихме един човек при Зорница. Друг се настани в отсрещния вход. Но Патронев не се появи повече в нейния дом.

Глава XVII

През следващата нощ, към един, Владимир Патронев беше заловен във вилата на Ангел Борисов; след като разбил вратата и влязъл вътре, постът веднага извикал по радиото дежурна кола, само след четири минути вилата била обкръжена. Изчакали още петнадесет минути, за да може Патронев да остави достатъчно улики за действията си във вилата, след това му предложили да се предаде. Не предизвикал никакви усложнения.

При първия разпит заяви, че търсил скрити пари, които Ангел Борисов му дължал. След очна ставка с автомеханика призна всичко относно златото. Неговата версия изглежда така:

Честите пътувания на Борисов за чужбина родили идеята да прехвърлят злато, да го превръщат във валута, която да се събира в банкова сметка навън. След събирането на значителна сума, която ще ги осигури, двамата трябвало да прехвърлят вече собствените си персони при събраните девизи и да заживеят райски живот… Патронев признаваше с готовност всичко, което не ни интересуваше пряко. Макар че попаднахме всъщност на една малка, добре разработена златна мина, чието закриване вече можехме да отчетем като успех… Патронев не дочака да го питаме, а сам призна, че е разрязал пантите на капака над кладенеца, отдавна имал предположения, че Борисов може да използува кладенеца за скривалище, но нищо не намерил. Поне не се подавала никаква връв от водата, за която да са закачени съкровищата на двамата приятели. Може и да има нещо на дъното, каза Патронев, но е необходим леководолазен апарат, а аз нямах. Трябва да проверите дъното на кладенеца, може и да има нещо — даде ни съвет той.

Основанията му да търси скрито злато бяха следните: Борисов е пренасял злато досега само един път. Чакали да се събере повече, за да се намали повторяемостта на риска. От една година не бил изнасял, все отлагал, така че при него се събрало значително количество — според сметката на Патронев за десетина хиляди лева.

Разпитът на Патронев се провеждаше в моята стая. До вратата стоеше Донков. Полковник Троянски бе седнал отстрани до прозореца.

Патронев, недоспал, със зачервени очи и бледен, седеше срещу мен и рядко вдигаше глава. Говореше спокойно, като човек, отдавна премислил всичко. Но зад привидната психическа стабилност се криеше неврастеник, той изпитваше сега удоволствие да разказва подробно, без да прави сметка, че се самообвинява.

— Патронев — казах аз, — преди да започнем последната… и най-важна част от нашия разговор, предлагам ви да разкажете чистосърдечно всичко, което до този момент не сте ни съобщили във връзка, със смъртта на Ангел Борисов. Разбирате, че откровеното признание, извършено по собствена инициатива, може да повлияе значително на отношението на съда. Давам ви пет минути да помислите.

Патронев вдигна глава, погледна ме, прекара ръка по косата си, свали я с жест на съжаление и каза:

— Няма нужда да чакаме пет минути. Аз нямам нищо какво повече да кажа… Нищо общо с това, което е направил Ангел Борисов със себе си…

— Вие твърдите, че Ангел Борисов се е самоубил?

Патронев ме погледна стреснат. Чувството на опасност го накара в един миг да присвие очи.

— Аз не твърдя — каза той. — Така предполагам.

— Все пак вие го казахте с увереност. Имате ли основания да смятате, че Ангел Борисов е могъл да посегне на себе си?

— Нямам никакви основания — веднага отговори Патронев.

— Защо тогава говорите за самоубийство?

— Така се смята… Всички смятат така.

— Кой?

— Още първия път, когато се обадих в службата да го търся, ми казаха, че се е обесил.

— В службата беше съобщено, че Борисов е намерен обесен във вилата му. Нищо повече.

— Тогава не мога да обясня. Може би погрешно са разбрали.

Спомних си разказа на секретарката на Конов.

Патронев говореше спокойно.

Три чифта очи го наблюдаваха. Зорко се следеше и най-малкото му движение, вибрация на гласа, поглед, израз на лицето.

— До този момент вие не споменахте, че сте дошли в гаража на Спасов, за да се срещнете с Борисов. И че заедно с Борисов сте тръгнали в колата му.

— Не съм казал, но не го отричам.

— Защо не съобщихте?

— Не намерих, че това има някакво значение за вас.

— За нас има значение. Вие сте последният човек, който е виждал Борисов преди смъртта му. Разкажете ни подробно какво стана, след като напуснахте гаража.

Той се замисли, даде си вид, че се мъчи да си спомни или наистина се мъчеше да си спомни. От този миг всъщност Патронев започна да играе. Това бяха многобройни, незабележими на пръв поглед подробности, които сега придобиваха висока стойност: той изправи гръб, леко измести десния си крак, за да уравновеси стойката, устните му едва се стиснаха, долната челюст започна да притиска горната, леко затрептяха дъвкателните мускули…

— Нямахме уговорена среща. Аз бях разбрал от Спиридон, че той ще си взима колата, и затова дойдох. Исках да разговаряме за намеренията му във връзка със златото. Той очакваше да се уточни заминаването му за Швеция и аз исках просто да науча новини. За всичко това говорихме в колата… Той ми каза, че има среща в седем и ме запита къде да ме остави. Аз слязох на „Евлоги Георгиев“ при стадиона. След това повече не съм го виждал…

— В колко часа се разделихте?

— Към седем без петнайсет.

— Механикът даде показания, че сте напуснали гаража скоро след шест. Не по-късно от шест и петнайсет, тъй като Борисов бързал. Пътят с кола от гаража до стадиона не е повече от пет до осем минути в зависимост от това, как ще чакате на светофарите. А вие сте били с Борисов до шест и четиридесет и пет. Вместо осем минути — половин час…

— Той караше бавно.

— Не сте ли спирали?

— Не… Той караше бавно, освен това може и да греша в минутите.

— Какво точно ви каза Борисов?

— Предполагаше, че пътуването ще стане в първата половина на декември. Към дванадесети, ако получи потвърждение от фирмата.

— Други въпроси обсъждахте ли?

— Не си спомням… Не.

— Патронев, след като се разделихте, какво правихте? Опишете подробно.

— Отидох у един приятел и играх карти.

— По-точно, посочете адрес, имена, откога докога сте били там.

Патронев даде изчерпателни сведения за другите трима участници в карето, играли покер, започнали към осем, свършили около дванадесет, след което Патронев с такси се прибрал в къщи.

— С поръчка ли повикахте таксито?

— Не, взех го на улицата. След дванадесет по „Патриарх Евтимий“ не е трудно да се намери такси.

— Помните ли номера му?

— Не.

— Къде отидохте?

— Прибрах се в къщи.

— Някой видя ли ви?

— Не знам… Никой не ме видя. Късно беше. Най-много да са ме чули съседите.

— Към колко часа бяхте в къщи?

— Към дванадесет и половина.

— Значи не можете да намерите свидетели, които да докажат, че сте били в къщи след дванадесет и половина?…

— Не мога.

— Според данните на аутопсията смъртта на Борисов е настъпила между един и един и половина. За това време вие нямате алиби.

Патронев ме погледна объркан, като човек, който получава изненадващ удар и не знае как да отвърне. Моята пряка реплика трябваше да постигне точно такъв ефект. Реакцията му беше естествена — на объркан и изплашен човек. Но нищо повече.

Погледнах към Троянски — впил очи в лицето на Патронев, беше лик от икона, ясни очи, търсещи да прободат лъжата.

Съзнателно изместих с два часа напред предполагаемото време за смъртта на Борисов. Ясно беше, че Патронев ще откаже да бъде откровен по тази част, която би могла да хвърли светлина върху моралните мотиви на произшествието във вилата. Сега той трябваше да избира — да се бори за отхвърляне на обвинението в пряко участие в смъртта на Борисов или да разкаже откровено за собствените си предположения за пътя, който е изминал Борисов след раздялата си с него, за да стигне до въжето. И да признае, ако последният им разговор е могъл да послужи за тласък към трагичното решение на Борисов.

Патронев бързо се съвзе. Върху лицето му се появи огорчена усмивка. Изпари се осторожното и овладяно самообладание на човек, който не се чувствува заплашен. Зад пресиленото обидено огорчение, което се изписа на лицето му, Патронев не можеше да скрие уплахата си. По-късно, ако няма нищо общо със смъртта на Борисов, той ще си върне самообладанието, но сега не беше сигурен, не беше предвидил пряко обвинение.

— Виждате, Патронев, че следствието е длъжно да се насочи към вашето предполагаемо участие в събитията, които са станали във вилата. Ето защо още веднъж ви предлагам да бъдете съвсем откровен и да започнете отначало, без да спестявате нищо от истината. Това е във ваш интерес. Всичко, което стана между вас и Борисов, след като напуснахте гаража.

Настъпи продължително мълчание. Троянски нервно дърпаше носа си, знаех каква нужда изпитва в този момент от цигара. И тук той направи нещо, направи го с усета и с опита на човек, който стотици пъти е седял така пред едно смутено съзнание, на кръстопът пред колебанието кой път да бъде избран. Троянски тогава даде тласъка:

— Кажете, Патронев, кажете всичко, така наистина ще бъде най-добре…

Острият Троянски сега беше мек и загрижен като брат… При други обстоятелства циничният и прежалил себе си Патронев би приел добродушието на Троянски с подигравка… Сега той беше изненадан като гол човек.

Още няколко секунди напрегнато мълчание — и Патронев се предаде.

— Добре… Тя е дълга…

И Патронев бавно и навярно откровено, разказа историята, започнала през август в Созопол. Както я виждаше той, както беше участвувал — без сърце, без опасения, без задръжки — с чувството, че има право да вземе това, което само му се предлага. Обвързаността, общото престъпление със златото, вместо да го накара да бъде предпазлив, му дала правото, чрез трансформацията в неговото цинично съзнание, да я използува, за да неутрализира протестите на бащата на момичето. Така се стига до последната им среща, паметния разговор в колата на Борисов по пътя от гаража на автомеханика Спиридон Спасов до стадиона, където Патронев се разделил за последен път с Ангел Борисов.

— … Този път по-остро от друг път той ме предупреди, каза, че ме предупреждава за последен път да прекъсна връзката с дъщеря му… И този път, както винаги, аз му казах, че не може да се меси в живота на пълнолетната си дъщеря. Казах му, че тя има нужда от мъж… И ако не съм аз, ще бъде друг. Мога да му изредя безброй примери на подобни връзки, те са нещо нормално, ненормалното е, че той възприема всичко така… Той сякаш не ме чуваше, всъщност много пъти му го бях казвал, но той живееше като в някакъв сън, не можеше да излезе от него, все за едно мислеше и все по един начин. И това продължаваше месеци. Аз се дразнех, смятах го вече за глупост и тъпота. В края на краищата всеки трябва да живее своя живот и да не пречи на другите. Това му и казах… Той тогава отговори, че аз му преча да живее… И ме обвини, че съм причина да го напусне жената, която обичал… Зорница Стойнова… Тогава аз, признавам си, се вбесих и може би в това състояние му казах нещо, което не биваше да му казвам. Аз познавам отдавна Зорница Стойнова, а той си мислеше, че съм се запознал с нея, когато пристигнах в Созопол. В колата аз му го казах това… За да му обясня нещо друго, което стана причина за цялата история. Аз се познавах… доста добре със Зорница Стойнева и затова тя можеше да бъде съвсем искрена с мен. Един ден, когато Борисов заведе дъщеря си в Ахтопол, Зорница, крайно озлобена, ми описа цялата история с ревността на момичето… и ме помоли настоятелно да направя така, че момичето да се отдалечи, та да може Борисов да се отърве от комплексите си… Тя искаше да се омъжи за Борисов, а дъщерята й пречеше… Заявявам, че Зорница Стойнова ме помоли да й помогна, като намеря начин да отдалеча дъщерята от баща й Ангел Борисов… Момичето ми харесваше. Аз също по-късно се увлякох… И онази вечер в колата казах на Борисов истината — мислех си, че го правя за негово добро, той трябваше да знае по-точно какво представлява Зорница Стойнова и да не съжалява толкова за нея… Признавам, че постъпих може би нетактично. Така е. Но не мога да се обвинявам. Правех го за негово добро!… Как Борисов е стигнал до решението си за самоубийство, защо го е извършил — не знам и не мога да си обясня…

С това Патронев завърши изповедта си. Той не можеше да си обясни защо Борисов се е самоубил…

Може би през годините, които ще прекара в затвора заради златната афера, Патронев ще си обясни своето участие в трагедията на Борисов… Макар че според моите наблюдения един четиридесетгодишен мъж трудно променя възгледите си за живота… Отсега нататък той може само да се пригажда и преструва, но един хищник си остава винаги хищник.

Изведоха Патронев.

— Донков — казах, — записа ли адреса на картоиграчите?

— Да тръгвам ли?

— Тръгвай, работи бързо — освободи го Троянски.

Останахме сами с полковника да обменим най-новите си впечатления от белия свят. Троянски стоеше замислен пред прозореца. Лицето му бе замряло в ирония, устните се опънаха в нещо като усмивка, не това бе може би игра на светлината, лицето му отново се втвърди като гипсова отливка, покрита със стар бронз…

— Хубав номер — казах аз — изигра Борисов, като отнесе със себе си тайната на златото… Сега този Патронев, щом излезе след някоя и друга година, ще тръгне отново да търси златото, като иманяр ще обикаля местата, свързани с живота на бившия му съдружник и нещо като тъст, ще рови, ще разбива, ще копае. Но нищо няма да намери… Защото това е единственият смисъл на изчезването на Борисов. Неговото самоубийство загубва всякаква стойност, един безсмислен акт на самоунищожение… А така той си отмъщава на Патронев за всички злини…

Като произнасях последните думи, сам чувах, че гласът ми звучи неуверено. Този път усмивката разпъна устните на Троянски съвсем явно, това не беше никаква игра на светлината, а една насмешка.

— Макар че — отстъпих аз веднага — това предположение е много… така…

— Защо? — прекъсна ме Троянски, като си прибра усмивката. — Всичко това изглежда логично, щом приемаме, че Борисов се е самоубил. Какво ще правиш по-нататък…

— Мисля да приключвам следствието.

Троянски се изправи с ръка на стомаха, навярно го свиваше пак язвата, изви плещи и нещо изпука, гръбнакът му наместваше хрущялите си. Погледна ме остро с тези свои блъскащи се едно в друго очи и на излизане подхвърли:

— Както решиш…

Глава XVIII

Троянски си отиде по необичаен начин. Съвсем ясно беше, че той не споделя моите заключения и в такъв случай, както му беше обичай, веднага би трябвало да изкаже остро мнението си. Но той не направи нищо, само се оттегли, като остави толкова въпроси и несигурност, че се почувствувах уморен и объркан.

Прибрах се късно. Кокершпаньолът, който майка ми гледа, ме посрещна с радостно умилкване, но в пълна тишина, много добре знаеше, че нощно време не се лае.

Сега като че ли е дошъл мигът да кажа две думи за собственото си битие извън радостите, които ми носи службата. Моето семейство се състои от майка ми, която се грижи за кучето, и от мен. Баща ми си отиде сравнително рано, малко над петдесетте. Той обичаше чашата, може би затова, може би дефект, останал от бурните спортни години (както се съмняваха лекарите), сърцето му в един миг си направи тази шега, която в наше време все по-често се среща. Не искам да претоварвам тези редове с черна боя, но изкушавам се да спомена, че само тази мъглива есен, в която се разиграват описваните събития, трима колеги, все около петдесетте, получиха сърдечната призовка и колкото и да бяхме тренирани при възприемането на смъртта, ние, като всички нормални хора, преживявахме тежко тази броеница. Забелязал съм, че с такива поредици от нещастия, които се нанизват едно след друго за кратко време, някой като че ли иска да напомни на оживелите да намалят големината и неотложността на земните си дела.

В една такава есен, връщам се на разказа, моят баща си отиде. Единственото утешение, ако това може да служи за утешение някому (не на него, разбира се), бе, че един месец преди това видя внук. Сестра ми, по-голяма от мен, се омъжи рано, роди скорострелно две момичета с разлика единадесет месеца, дори в една календарна година, но дядото, бившият футболист, мечтаейки да види наследник и осъществител на собствените си въжделения, упорито чакаше внук и дочака, искам да кажа…

Онази нощ аз си легнах и опитах да заспя. Вместо това, спомням си, отново чух крилатата фраза на момичето Неда, че не съм острие и никога не бих могъл да бъда. Защо трябва да бъда острие?

Ясно е, че професията си го изисква, защото, да можеш да причиниш неприятности на клиентите на нашата служба, на хората, които чрез действие причиняват вреда на себеподобните си, е необходимо също действие. А това действие се нуждае от пределна острота, понякога то е свързано с крайни ситуации, при които дори думата острие не е достатъчна. Да, колко права е всъщност Неда, като само с една дума определи смисъла на моята професия… Не изпитвах възхищение, ядът и неувереността ми се насочиха пак срещу Неда…

Ако човек биологически или генетично не е надарен за това, което върши, значи ли, че не е годен да го върши?

Пред мен се появява отчетливо лицето на баща ми — счетоводителя. Закръглено лице, но не от дебелина, а защото е подпухнало, бледо, пухкаво лице на застаряващ ракиджия… Винаги небръснато… Но някога този човек е бил футболист! Има го на снимка в началото на петдесетте години, във вестник, на четвърта страница, разперил ръце, с бели гащета и тъмна фланелка, дори при онзи печат, на пожълтялата вестникарска хартия се вижда слабото волево лице на съсредоточен в действията си, енергичен и безкомпромисен млад мъж, който замахва с десния крак и топката, току-що отскочила от стъпалото му (ударът трябва да е бил т.н. „вътрешен фалц“), се мушва под вратаря, който виси като хвърчаща риба във въздуха. Под снимката пише: „Така бе отбелязан победният гол!“ Какво общо има този мъж от снимката с пухкавия счетоводител, тихия алкохолик, и то посредствен, както е бил във всичко друго?… Тази снимка е историческа не само за нашето семейство, защото със замахналия си крак баща ми спечелил за своя отбор държавното първенство по футбол през онази година… Това е оня връх, от който баща ми след това само е слизал, утешавайки се с гроздова в компанията на почитатели, но все пак, мисля си, той беше един щастлив човек — ако изчислим колко са хората, които са преживели такъв връх на славата, ще видим, че това е един нищожен процент от населението… Припомних си за баща си навярно неслучайно. Синът на някогашния футболист сега се занимава с тъмната страна на човешката душа, търси подтиците, поради които хората посягат на себеподобните си. Или на себе си понякога. Започнах да завиждам на своя баща, обикновен човек, който беше преживял щастието на славата, колко по-добре е да бях станал футболист, мислех си, само че с петдиоптрови очила не се става, а иначе бих могъл да живея преприятно и навярно да постигна успехи в тази област, защото съм физически чевръст и умствено…

Такива мисли се въртяха в главата ми и това беше нещо като почивка, защото, както и да погледне човек, всичко, свързано с футбола, е едно потъване в света на чистото съперничество, на борба срещу ближните от противниковия отбор, която си е от най-благородния вид. Там, ако слагаш крак някому, то не е тайно, а пред милион очи.

Видях се да крача нервно из стаята. През всичкото време зад отклонението към света на моя баща в съзнанието ми си е стояла една личност, която до този ден беше ясна и еднолинейна, а сега вече образът й бе потънал в мъгла, едва прозираше бледата матова кожа, след това изчезваше, за да се появи чудесна усмивка с бели, наредени като кукли зъби, една висока гръд, развълнувано сърце…

Майсторката на сувенири. Свързана с историята на обесения Ангел Борисов допреди няколко месеца. От месец август не го е виждала, понеже отказвала да се срещне с него, справедливо, след като е получила два тежки шамара… Все пак има още нещо, което я свързва с биографията на Ангел Борисов, и то с последните му часове. Когато напуснал гаража на автомеханика, той се е отправил на среща със Зорница. За това има две достоверни свидетелства — на автомеханика, който твърди, че Ангел Борисов обсъждал с него най-краткия път до Трета градска болница, а Зорница живее точно до болницата, и след това съобщението на самата Зорница, че е определила среща на Борисов в дома си, но го е излъгала, тъй като предварително е знаела, че по това време ще пътува за Стара Загора. Известен женски трик, тези малки измами никога не обиждат влюбения, те разпалват още повече стремежите му. Може със сигурност да се смята, че Ангел Борисов е стигнал до дома на Зорница. И тогава малкият женски трик може да се е превърнал за него в кинжален удар. Това е станало към седем привечер. След това, следващите часове до полунощ, когато се смята, че Ангел вече е заел своето място между покрива и пода на вилата си, напълно са заличени за историята, а те всъщност са най-важните… Всъщност ние нищо не знаем за най-важния отрязък от живота на Ангел Борисов.

До този момент в характеристиката на Зорница Стойнова почти не можеха да се открият тъмни страни. Независимо от това, че в действията й срещу дъщерята на Борисов, Ева, има елементи на интригантство, кой е този, който може да отправи обвинения срещу нея — ами че тя се бори за място под слънцето, иска да се задоми, да нареди един хубав дом на инженера, да му роди куп деца — в името на тази заслужаваща уважение жизнена цел тя си е послужила с някои нечестни средства в действията си срещу момичето, — така възприех аз обстоятелството, съобщено от Патронев, че Зорница сама го е помолила да отдалечи момичето от площадката, на която тя е разигравала своята игра на самотна жена, стремяща се към свой дом. Дори елементът на заговор не би съществувал, ако, както каза Патронев, те не са се познавали от по-рано със Зорница. Патронев беше ясен. Известно време преди настоящите събития, неизвестно кога (това лесно може да бъде установено), Патронев и Зорница Стойнова са били близки. Може би Патронев е бил един от поредните опити на Зорница да уреди живота си… Тази връзка не се е реализирала в плановете на Зорница. Но те не са скъсали окончателно, прекратили са връзката си без конфликт, който би попречил по-късно Зорница да се довери на бившия си приятел. И да му възложи такава деликатна мисия, каквато е повеждането на любовна игра с момиченцето Ева, съвършено беззащитно същество, живяло в изолацията на осигуреност, в отсъствието на домашна топлина… Всъщност, хрумна ми, тези две жени, разделени от десетина години във възрастта, са разчитали по идентичен начин на Ангел Борисов, и за едната, и за другата Ангел е бил човекът, който може да осигури дом. За едната — баща в дома, а за другата — съпруг.

Зорница скри, че се е познавала от по-рано с Патронев. Напълно оправдан стремеж да изчисти и без това непочтената постъпка, за която също премълча. Обстоятелствата, че го е помолила да отведе малката и че е познавала от по-рано Патронев, са свързани и задължително би трябвало да отсъствуват в нейната версия на събитията, които са се разигравали в Созопол. Обяснима деликатност, която Зорница проявява спрямо собствените си действия, щади себе си и в това няма нищо, за което би могла да бъде обвинявана. Ако й бъдат посочени тези премълчавания, тя спокойно може да ги признае, без капка притеснение.

И така, по времето, в което следствието отиваше към своя край, след като бяха изяснени всички основни роли в трагедията на Борисов, без някакво важно основание, аз се връщах на впечатленията си от Зорница Стойнова. Всичко, свързано с нейното участие, изглеждаше вече установено, но, както се вижда, фактите постепенно претърпяваха леки корекции, непроменящи същността на събитията, но все пак им придаваха известна неустойчивост, започнах да чувствувам, че вървя по подвижни пясъци. В един миг се хванах, че съзнателно омаловажавам малките лъжи, с които си послужи Зорница. Тези малки премълчавания. Защото тя никога не беше казвала, че не се е познавала по-рано с Патронев, просто го беше премълчала. Освен това естествено изглеждаше да премълчи, че тя е помолила Патронев да се намеси в играта й с (срещу?) Ангел Борисов, като се занимае с дъщерята. Но, казах си аз, това, че си обяснявам нейното нежелание да се злепоставя с такова признание, това не значи, че постъпката й може да бъде оправдана.

Тази красива жена използуваше без умисъл, но и със самоувереност своите чарове. Пък аз не бях (и не бих искал да бъда) детектив, който не се поддава на красотите на живота. Нима тази моя професия може да ме застави да се откажа от естественото възприемане на света, нима ако се оставя на постоянно тлеещия огън на нечовещината, няма да се превърна в душевно изкълчен човек, който си налага против природата лицемерно отношение към красивия свят? Затъва в самоизлъгване и угнетение?

Както се вижда, чувствувах се гузен, щом започнах да обмислям досегашното си отношение към Зорница. Хубава и яка жена, умна, работлива. Що се отнася до почтеността, за това трябва да се разсъждава. Може ли заговорът, който е организирала със стария си приятел Патронев срещу бащата и дъщерята Борисови, да бъде достатъчно доказателство за непочтеност?

На другия ден, щом влязох в службата, реших, че първото нещо, което трябва да направя, е да посетя отново малкия дом край Трета градска. Извън всичко, с което бих могъл да обоснова това решение, ще си призная, че отивах при Зорница с предчувствие за приятно прекарване. А имах и формалното задължение да я уведомя, че Патронев в следващите няколко години ще бъде лишен от възможността да изпълни обещанието си за ново посещение, длъжен бях да я успокоя.

Минута преди да тръгна, по телефона ми звънна Неда.

По гласа познах настроението й. Усетих в ниските гърлени нотки мътна неувереност и дори неприязън.

— Ева е в мазето — каза тя, — оставих я сама, въпреки че никак не е за оставяне. Трябва да ти кажа нещо важно. Първо, момичето е съвсем без пари. Второ, баща й, няколко дни преди… това… й предлагал да я изпрати на екскурзия в Испания, показал й спестовна книжка с няколко хиляди лева, не знае точно колко, но били много пари. Сега момичето си иска спестовната книжка, за да може да се храни. Така че дайте й книжката.

И зачака ядно задъхана моя отговор.

— Само това ли е? — запитах.

— Не е ли достатъчно?

— Къде и кога?

— Какво?

— Ще се видим?

— Аз уча, следователно стоя си в мазето.

— Ами онзи финландец?

— Замина снощи. В двадесет и два. Самолет на Ер Франс. Като че ли много те интересува!

Докато водех явно излишния разговор с Неда, си мислех къде би могла да бъде спестовната книжка на Ангел Борисов. Нищо подобно не беше намерено.

— Интересува ме защо Ева е отказала да отиде на екскурзия?

— Моля?… Знаеш много добре, че не би могла да приеме този подкуп.

— А сега защо приема… защо иска тия пари? Нещо не е последователна.

— Гладният човек не може да бъде последователен. Тя иска да яде, а не да ходи на екскурзия до Испания.

— Какво й е предлагал, — двамата да отидат, или сама да пътешествува?

— Откъде мога да знам такива подробности… И не желая да знам.

— Добре, Неда — казах примирително, — не се сърди. Работата е там, че никаква спестовна книжка не сме намерили. Накарай я да отиде в спестовната каса. Там ще й кажат как да получи влога му… Ако ти е възможно, покани я при тебе, довечера към седем ще дойда. Искам да я видя, но по-добре е да стане уж случайно, затова не я предупреждавай.

— Не ме въвличай в твоите игри. Вече й предложих и тя ще бъде довечера в мазето. Но няма да скрия, че ще идваш. Това е.

— Добре — казах, — както искаш, до довечера.

Глава XIX

Отново изминах пеша пътя до Трета градска болница.

Рано сутринта, след като Патронев беше вече заловен, наредих да вдигнат засадата в дома на Зорница. Но на Зорница не беше съобщена радостната вест за залавянето му и сега тя навярно живее като в обсадена крепост.

Защо, помислих си, дори не ми хрумна мисълта, че мога да поканя майсторката на сувенири в учреждението? Хора всякакви, дори и хубави жени… бяха попадали там. Но Зорница като че ли не можеше да се впише в моето учреждение. Защо, помислих си, с какво се отличава от другите хора? С нищо не се отличава, няма човек, който да е защитен от нашето подозрение. Всъщност аз поставях Зорница в някаква защитна обвивка, в моето съзнание тя здраво се беше вкоренила в своя свят с наредените на масата й кукли, японските кафени чашки, четките и размитите бои, аромата на кафе, утаяващия се тежък дъх на смокини… А може би от Зорница се излъчваше такава енергия, живот в концентрат, че нашите коридори са направо тесни за нея… С тия странни мисли приближавах към новата си среща с манекена на фризьорското изкуство.

За първи път отивам без предупреждение. Това е главният нюанс в третото ми посещение, един елемент от професионалните действия. Започват да ме интересуват най-дребните подробности при моето приближаване. Студеното, плитко преддверие на партера, в тъмна ниша е вратата на асансьора, след това идва вратата на Зорница, с леко олющена кафява боя, пукнатина в мазилката — от тавана, до пода. Всъщност този панелен дом е сравнително нов, не повече от четири години, когато край Трета градска започнаха да строят нов квартал на мястото на местните съборетини. Но панелните жилища още от самото начало започват да се разпарят по шевовете си.

Чаках пред вратата на Зорница. След звънеца домът остана тих и стреснат в размисъл, усетих котешко шумолене, езичето на шпионката се вдигна внимателно.

Но очакването, че Зорница ще подскочи от възторг и ще ми отвори веднага вратата, не се сбъдна. Шпионката спусна клепачи и аз продължих да чакам, докато вътре се подготвяше моето посрещане. Звъннах още един път. Веднага след това се чуха бързи стъпки и Зорница без колебание отвори вратата, любопитна да види кой е.

— А — изненада се тя, — вие ли сте? Питах се кой може да бъде!

— Защо отваряте, без да питате — казах аз строго. — Ами ако беше Патронев?…

— Ах, вярно — отвърна Зорница, като се замисли за миг… — Но нали знаете, човек не може да живее вечно като на война. Поне който не е свикнал… Влизайте.

Коридорчето като кибритена кутийка, двете врати за стаята и кухнята. Вратата на стаята беше широко отворена, също така и прозорецът, през който се изнизваше тютюнев дим. Тук бяха пушили до преди миг, но аз се направих, че това обстоятелство не ми прави впечатление.

Върху масата отново беше наредена една гола армия.

— Това момчета ли са, или момичета? — запитах, като седнах на канапето.

— Половината са момчета, а другата половина — момичета — обясни с усмивка Зорница.

— Ами нещо не им личи.

— Нали ще ги обличам, има ли значение какво имат под дрехите.

Ето така, почти весело, говорехме със Зорница, докато аз си мислех: дали да попитам кой е пушил, или да не питам. Самата Зорница, жена, както вече е изтъквано, с практични възгледи за живота, не пуши. Пепелникът е изнесен, значи Зорница не иска да се говори на тази тема.

Тя хвана с два пръста тънката четчица и започна да размива в малка като напръстник чинийка алена боя за бузите на куклите. Партерът е нисък, през отворения прозорец се вижда оградна стена, дебел ръждясал лост за изтупване на килими и главите на момчета, които тичат подир една бяла топка с черни петна. Прозорецът на кухнята е от същата страна и той гледа към футболния мач. Този, който е в кухнята също наблюдава децата, не се чувствува сам, искам да кажа, освен ако реши да скочи да играе футбол… Толкова растеше в мен подозрението, че има някой в кухнята!

— Ще ви зарадвам — казах. — Тази сутрин се срещнах с Патронев. Може повече да не се страхувате. Той няма да ви посети. В това можете да бъдете сигурна.

Зорница ме погледна сериозно и хладнокръвно:

— Така ли?… Знаете ли, че като останах сама и взех да размислям, страховете ми минаха. Какво може да ми направи Патронев? Напразно се изплаших наистина той тогава беше просто в такова състояние… Всъщност не ви бях казала, но аз се познавам с Патронев отдавна — и тя ме погледна в очите. — Той не е от тези хора, дето сами ще си навредят, има нерви като въжета. Само дето се беше изтървал оня ден, заради златото… някакво злато, дето трябвало да делят с Ангел, така и не разбрах от обърканите му приказки… От крясъците и заплахите му… Сигурно вече се е взел в ръце, как го намирате?

— По-спокоен е. И доста откровен… Разказа ни за някакво злато. Ангел не оставил знак къде го е скрил и като се видял ограбен, Патронев започнал да нервничи. Затова е дошъл при вас. Затова… и попадна при нас, искам да кажа…

Зорница ме погледна. Отвърнах й с много говорещо мълчание.

— Аха! — сподели тя.

— Точно така. Дойдох да ви успокоя, да не се плашите от ново посещение.

Разтеглях разговора за Патронев и обмислях признанието, което Зорница направи мимоходом, че се е познавала отдавна с него. Добре го направи, трябва да й се отдаде дължимото, без капка смущение го направи. Веднага бе съобразила, че щом Патронев е при нас, ние ще разберем за старата им връзка. Това, което е ставало в Созопол, не е предвидено в никакъв параграф на Наказателния кодекс. Една жена плетяла семейно гнездо, едно момиче се давело в самотата и фантазиите си, някой дърпал към себе си чужди притежания. Зорница никога няма да признае, че сама е накарала Патронев да отвлече малката Ева Борисова. Това е нещо, станало между двамата, и твърдението на Патронев не е никакво доказателство, защото е в негова полза. Такова свидетелствуване не струва и пукната пара!

— Надявам се — казах, — че това е последното ни виждане, сигурно повече няма да ви безпокоим…

— Ами — каза Зорница убедено и искрено, — аз трябва да ви благодаря, че ме защитихте от Патронев или поне ми създадохте чувство за сигурност, защото съвсем си бях глътнала езика… Дано съм ви помогнала с нещо, защото това, което стана с Ангел, ме прави задължена към паметта му… И сега, като размислям, викам си, не стана ли по-добре, че се случи онази история в Созопол, нали само благодарение на дъщеря му стана така, че ние се разделихме, и колко своевременно стана… На мене не ми върви… с мъжете искам да кажа… Но това, дето стана в Созопол, е като избавление. Защото, нали, съгласете се, че човек, който е способен да направи такова нещо като Ангел, ами че той, ако се бяхме… свързали, по-късно можеше да се навие за същото. Колко са тези, дето сами ще се унищожат! Това е болест. И аз усещах нещо. Отношението към дъщеря му. Отношението към бившата му жена — сега започвам да подозирам дали не си таеше някакви чувства към нея, дали не беше от тия хора, които преживяват веднъж любовта и повече не може да им се случи, колкото и други жени да срещнат. Има и такива, дори в наше време. Но това — убедена съм твърдо, не е нормално… Човек трябва да може да скъса, да унищожи това, дето се е вторачил в една жена или един мъж, като че ли други не съществуват на този свят… Влюбването си е болест, но тя е кратковременна, кой е този идиот в наше време, който целия си живот ще превърне в служене на едно-единствено чувство към един-единствен човек… Това е ненормално…

— Все пак — казах — не би ли ви било приятно, ако се влюбят по този начин, завинаги, във вас?

— На пръв поглед изглежда, че това е много приятно, всяка жена ще е доволна от това, някой така да хлътне по тебе, че да можеш да си правиш с него каквото си искаш. Приятно е, признавам го, имала съм и аз чувството, че съм била обект на такива чувства… но да не говорим за това, отминали работи… Важното е друго, че такова заробване на един мъж е много задължаващо за жената… защото тя невинаги може да отговори със същото безумие. Пък и представете си, че двамата обезумеят напълно, нали тогава няма да може да се живее… Страх може да предизвика такова чувство. Тия хора са необикновено ревниви и мнителни… Не, по-добре си е едно нормално човешко чувство, нищо друго не ми трябва на мен, освен човек, дето ще ми създаде спокоен дом, ще ме кара да се чувствувам сигурна и защитена, ако пък е влюбен, толкова по-добре, само да не е от рода на такива като Ангел, дето ще ти станат една верига на врата и все ще ти се иска да я хвърлиш… Но хайде сега, не бива да говоря, не е прилично по отношение на Ангел… Лека му пръст… Може пък и да му е олекнало… То и неговото не беше живот…

Като слушах думите, с които Зорница поменаваше паметта на своя приятел, си мислех какво здравомислие и равновесие на духа проявява тя дори при един толкова трагичен повод. Усетих хлад по тила си.

— А сега ще ви сваря кафе, няма да ви пусна, преди да изпиете едно кафе…

— Надали ще имам време — отвърнах аз без убеждение.

— А, ще имате, ще имате! И без това котлонът ми е топъл, току-що пихме кафе със съседката, та ми опуши стаята. Бързо ще стане.

Докато тя вареше кафето, аз си отбелязах колко естествено идват отговорите на всички въпроси. Преди мене е гостувала съседката, тя е пушила, всички мои съмнения относно присъствието на тайнствен посетител в кухнята трябваше да бъдат разсеяни… Но тази жена с чудесна лекота манипулираше действителните факти, нещо, което бях вече установил във връзка с приключенията й в Созопол, тя докосваше с четката си неясната и необяснима тъкан на живота и всичко се подреждаше ясно, точно и логично. Дори двете тежки плесници, които е получила пред очите на международната публика в онази пренаселена къща в Созопол, дори и тази сцена притежава своето точно място в събитията.

Зорница надзърна и ме помоли:

— Затворете прозореца, ако обичате, тия деца вдигат прах с топката.

Затворих прозореца, седнах отново пред куклите. Часовникът показваше шест. Наближава времето за посещението ми в мазето на Неда.

Отново трептеше пред мен влажното черно око на японската чашка. Срещу ми седеше младата жена. Дали тази картина може да се включи в следствените правила?

— Добре, че сте заминали същата вечер — подхванах аз това, заради което бях дошъл, — избавили сте се от срещата с Борисов, спестили сте си едно отвратително преживяване. Не се знае накъде е щял да избие.

— Наистина сега съм малко гузна, че му скроих номер — да му определя среща и да се измъкна, но все пак след всичко, което той направи, аз бях освободена от задължение към него, в правото си бях да страня, преди да получа истинско доказателство за отношението му към мен…

— Разбира се — казах, — и намек от упрек не може да ви се направи… отношенията между мъже и жени са бурни и необясними.

— Да, да — потвърди Зорница патетично, — бурни и необясними!

— Наистина трябва характер за такова нещо, поздравявам ви. Да предпочетеш самотата пред компромиса!

— Самотата наистина се чувствува болезнено, много правилно преценихте, сигурно и вие имате известен жизнен опит в това отношение… Но аз се бях напарила, мисля, че ви разказвах за първия си брак. Не ми се искаше да правя нова грешка.

— Разбирам ви, човек може наистина за цял живот да се наплаши и да загуби вкус към семейното огнище…

Зорница тъжно се усмихна в потвърждение.

— Добре, че имате — продължих — това допълнително занимание. Много любопитно е да участвуваш в конкурс за фризури… Това всъщност ви е спасило от срещата с Ангел…

— Аз тъкмо затова и му определих срещата, защото знаех, че много по-рано ще тръгна за Стара Загора. Наистина късмет съм имала, така си мисля сега. Аз съм била вече в хотела в Стара Загора, когато той си е… направил тази шега със самия себе си… Ще ви кажа все пак, че цялата нощ бях необяснимо нервна. Легнах си рано, но въпреки че бях изморена от пътуването, дълго не можах да заспя. Сякаш имах предчувствие. Нали сега се изследват тези токове, дето се предават от разстояние, сигурно съществуват някакви неизяснени човешки способности… Наистина бях като луда нея нощ…

— Имате компенсация с това, че спечелихте конкурса.

— На другия ден беше много весело, награди, банкет, ухажвания, ако искате, без това не може, ред приятни преживявания — това е конкурсът. Усещаш се обект на едно най-искрено харесване, без нахалства и натрапчивост, защото си нещо като звезда на фризьорското изкуство, може да звучи малко силно, но и това е изкуство, и то си има своите почитатели. Ще ви кажа, че на конкурса бяха дошли и много мъже… Навярно истински ценители на красивото…

— И не е ли странно — казах, — че най-добрите майстори на женски фризури са мъже, а не жени.

— Странно на пръв поглед, но всъщност е нормално. За женската красота мъжете винаги имат по-верния вкус, жената не може да се освободи, като наблюдава друга жена, от едно сравнение със самата себе си и отношението към красивото се определя и от най-странни и инстинктивни женски съображения, които дори сама не съзнаваш.

Бяхме изпили кафето си. Изкушавах се да предложа да обърнем чашките. Дали тази жена щеше да се съгласи да гледа сама на себе си? Да види черно-бялата си съдба, изписана по стените на японската чашка?

На сбогуване й казах:

— Извинете за безпокойствата, пожелавам ви всичко да свърши, да го забравите, да си уредите живота…

Глава XX

Прибрах се в службата, за да се срещна с Донков. Стажантът чакаше в стаята, потънал в дълбока мъжка меланхолия. Навярно имаше среща. Ако не служехме на такова сериозно божество, сигурно щеше да ме разцелува. Бях му заповядал да ме чака.

— Апартаментът на „Патриарх Евтимий“ е постоянно място за игра — докладва той. — Компанията е малка, постоянна. Освен участниците в играта онази вечер още двама души потвърждават алибито на Патронев. Дошъл в осем, отишъл си към дванайсет. Бил в особено състояние. Много по-нервен от друг път. Скарал се по съвсем дребен повод и си тръгнал преди другите… Играе се на дребни суми, в постоянно каре, нещо като кръговрат на средствата.

— Що за птици са другите?

— Домакинът е архитект, жена му работи сувенирни кукли, имаше там цяло хоро престилки. Един пристига от Перник, вади си парите в мините и идва да си опитва късмета. Двама инженери, заводски, записал съм им координатите, ако трябва. Има и една артистка без служба, сестра на домакинята, май че помага да правят куклите.

— Куклите имат ли пафти на коремите и алени петна на бузите?

— Точно така — каза Донков, — как познахте?

— Виждал съм ги по магазините.

В седем и половина приближавах мазето на Неда.

През последните дни все повече се сближавах с обществото на заминалия си Борисов. Започнах да се чувствувам нещо като близък родственик. Какво право имах да въвличам Неда в тази история? Малката Борисова й пречи да учи. Като че ли близките на Борисов бяха променили нещо в отношенията ни с Неда. Какво ли правят двете сега?

С този въпрос чуках на вратата.

Женски глас, но не Нединият, ми каза да вляза.

Дъщерята Борисова седеше до ръмжащия електрически звяр, почти го прегръщаше, за да се стопли във влажното мазе. Естествено, това не е къщата край гората.

Момичето ме гледаше с виновен вид.

— Неда излезе, помоли да я извините, ще се върне към осем и половина.

Пак номерата на Неда, помислих си, има дарба да изчезва това същество.

— Радвам се, че ви виждам, Ева.

— И аз — каза тя, като се усмихна жалостиво.

Съблякох шлифера и се настаних на леглото на Неда. Опрях лакти на колене в размисъл. Уморен поглед бях отправил към момичето Ева. Тя се бе отдръпнала смутено от печката и гледаше пред себе си с унил вид. Бе съвсем пребледняла, сухата й кожа беше изпръхнала край устните, бузите й бяха посърнали и безцветни.

— Ужасна мъгла — казах. — Облякохте ли си кожуха?

— Не… Нещо не усещам студа… Само като видя печка, и се лепвам за нея. Тогава се сещам, че ми е студено…

— Какво стана в спестовната каса? Кога ще ви дадат парите?

Ева се вторачи в ноктите си.

— Няма пари там — отвърна. — Баща ми изтеглил всичките пари. Оставил само пет лева на влог…

— Кога ги е изтеглил?

— На седемнадесети… Два дни преди… това.

— А колко са били, ако не е тайна?… Парите?

— Осем хиляди и седемстотин.

Вестта беше изненадваща. По-късно постепенно всичко щеше да се размести, за да отвори място на тази важна вест. Никак не можех да намеря мястото на новия факт, с който ме дари младото момиче, той стърчеше сега самотен, като кол сред равна поляна.

Най-близкото разсъждение: златото, което се е намирало у Борисов, е било на стойност около десет хиляди лева. Златото не се намери. Но пари е имало в банката. Може би Борисов е превърнал всичко в пари. Еквивалентът на златото се е намирал на сигурно в държавната каса. След това парите са били изтеглени и новото им място е неизвестно… Това е едно от възможните обяснения за съществуването на такава впечатляваща сума в сметката на Борисов. Може би всичко в действителност е другояче. Може би Борисов си е събирал пари за огнище, да се грее с майсторката на сувенири…

По някакъв странен начин всички разсъждения около парите опираха все до Зорница Стойнова. Явно е, помислих си, че съм докрай обсебен от ярката индивидуалност на Зорница…

И изведнъж, след онези мигове на бързи размисли забелязах пред себе си Ева Борисова. Вторачил се бях в нея, без да я виждам, но тя виждаше и ме поглеждаше с надежда.

— Разбира се, Ева — казах, — ще трябва да помислим къде са се дянали тези пари. Защото никъде не попаднахме на пари. Нито в квартирата на баща ви, нито във вилата. Може би е имал друго място, където да ги крие, не знаете ли нещо?

— И аз си мислих, обаче не мога нищо да измисля.

— Родителите на баща ви не съобщиха за никакви пари…

— Дори да са у тях, няма да ми ги дадат. Те ме мразят.

— Не вярвам — казах. — Струва ми се, че са привързани към вас.

— Хайде, моля ви, да не говорим за тях…

Тази семейна омраза не е затихнала нито за миг, не се е заоблила в бурните води на скръбта. Обратно, изглежда, че скръбта е разяла докрай нищожната свързваща нишка в това семейство. Беше ли моя работа да се опитвам да вържа скъсания конец на родството?

— Разбирам, че съм в тежест на Неда. Дочаках ви, сега мога да си отида.

Момичето стана и бързо навлече едно бежово палто с качулка и дървени копчета.

— Не бива — казах, — Неда ще ми се сърди, че съм ви пуснал.

— Какво сте виновен вие… Никой в нищо не е виновен… Просто така се е случило — нареждаше момичето с тънкото си гласче, докато вдяваше с несигурни пръсти дърветата в илиците.

— Не ви пускам! — казах твърдо.

— Наистина имам си работа. Аз сама трябва… няма кой… имам си работа тази вечер! — и вдигна качулката върху главата си.

Тогава застанах пред вратата.

Момичето ме гледаше под вежди, след това седна върху кревата.

— Вижте, Ева — казах, — вече наближава осем, вън е тъмно, този квартал е краен. Ще ви пусна само ако дойда с вас.

— Интересува ви къде ще ходя? — запита момичето предизвикателно.

— Сама няма да ви пусна.

— Ще ме пуснете.

Умълчахме се.

— Защо казвате, че сте в тежест на Неда. Това не е вярно. Аз познавам Неда. На нея й е приятно с вас.

— Тя иска да ми помогне — отвърна Ева, — аз съм й благодарна… Само че никой не може да ми помогне…

Защо Неда ме остави сам с момичето? Не иска да участвува в моите игри?

— Познавам една ваша приятелка. Секретарка на директора Конов.

— Не ми е приятелка.

— Тя така смята.

— Мисля, че ви казах: нямам никакви приятели и приятелки.

Ще кокетираме със самота и недружелюбност!

— Няма човек без приятели. Не може да се живее в празно пространство.

— Тази моя приятелка, както се изразихте, веднъж ме издаде пред баща ми, че имам среща с Патронев, и баща ми ни намери.

Любопитно фактче.

— Имаше ли последствия?… Тази среща?…

— Все едно… За вас това няма значение…

Трябваше сам да си представя какво е произлязло при една такава среща… Изобщо беше безкрайно чудно, че двамата мъже са могли мирно да се срещат. Това злато, помислих си, е било толкова силно обединяващ момент за тях, че само са размахвали шпагите на съперничеството, без да си нанасят удари — едно странно съперничество, обект на което е било момичето… Дори последната вечер двамата са седели лакът до лакът в колата на бащата.

— Ето какво мога да очаквам от тъй наречените приятели — добави момичето.

— Излиза, че около вас не е имало свестен човек. Но не означава, че няма да има!

— По какво мога да позная аз свестния човек… Да не му е написано на челото.

— Изобщо на хората трябва да се вярва…

— Така ли мислите? Точно вие… Че вие доверявате ли се на някого? С вашата професия! Вие най-добре познавате мръсотията им.

Цитатите из правилника за хуманност не звучат в моята уста… Изглеждат като правилника за движението по пътищата.

— За да приключим нашия спор, мога да ви кажа, че Неда е добър човек, но аз съм заинтересовано лице и не мога да бъда свидетел.

Момичето се подсмихва.

— Вие се правите на добродушен. Но не сте. По лицето ви личи. Вие сте злобен и недоверчив човек… Извинявайте за откровеността.

— Моля. Това са качества, необходими за професията.

Точно тогава пристигна Неда. Носеше едър самун хляб.

— Всичко наред ли е? — запита тя, като ни поглеждаше с подозрение.

— Разбира се. Как може да бъде.

— Неда, кажи, че ти дотегнах вече — подхвърли момичето.

— Хайде сега… Ходих в „Ялта“, един тип ми дължи пари, обеща да ги върне, но не се яви на срещата. Успях все пак да купя хляб, сирене си имаме, масло, мармалад от шипки също…

— Защо не ме подсети да донеса.

— Сам се сещай…

Скочих да излизам.

Неда ме спря, увисна на ръкава ми.

— Стой си, стой си, всичко е затворено. Имам и туршия, лютива е колкото си иска!

Вестта за изчезналите пари, след като беше обсъдена, ни остави в дълго мълчание.

Докато споделях сухия хляб с двете момичета, ме обземаше чувството, че губя време. Някакви събития набират ход, а аз изоставам.

— Десерта ще си го взема — казах, докато мажех един крайшник с мармалад от шипки. — Полковникът ще ме чака в девет, имаме среща.

Обличах шлифера, като стягах мускули за борба с влагата и мъглата.

Неда мълчаливо дъвчеше.

— Заради мене си отивате — каза Ева. — Знам много добре, че ви преча.

— Ами — отвърна тогава Неда, — той отива да играят шах с началника, решил е да му се подмаже, да загуби една игра, за да го умилостиви, тъй като нещо напоследък няма успех в лова на хора. Добре, че си тук, Ева, иначе щеше да ме е яд, че ме оставя заради железния полковник.

С удоволствие видях как Неда започва да играе моята игра. Малката Борисова се бе хванала за чувството си за вина като удавник за сламка.

 

 

Настаних се в тъмната телефонна кабина зад трамвайната спирка, запалих клечка кибрит и завъртях на Троянски.

— Имам някои новини, мога да намина, стига да е удобно.

— Дошли са гости — отвърна полковникът, — но се канят да си ходят. Чакам те след половин час, ще наредя фигурите.

Троянски не се поколеба да напъди гостите си заради една игра на шах. Или пък заради новините които му обещах? Заради играта, разбира се!

След половин час седяхме с Троянски един срещу друг.

Имаме обичай да си изиграваме партията, преди да започнем сладките диалози. Паднаха ми се черните фигури, проявявах учудваща безинициативност. Не можех да мисля за никакви дебютни стълкновения, мислите ми бяха в парите на Ангел Борисов, мястото, където сега се таят, под някоя дъска на под или зад полиците на някакъв шкаф… Побързах да направя малка рокада, криех си фигурите от развихрилия се Троянски. Олекналата спестовна книжка също беше изчезнала… Играехме вече половин час, партията вървеше към реми, когато една пешка на полковника нападна едновременно коня и офицера ми. Загубих фигура. След това започнах отчаяна атака. Полковникът се задъхваше от вълнение, клатушкаше се от увереност в победата, до мрачни опасения. Нямах вече фигури за пълноценна борба. Троянски спечели без да се усъмни в собствените си заслуги. Талантът на един подчинен се проявява най-вече в умението му да загуби по естествен начин.

Разказах на полковника за последните допълнения, които Зорница нанесе в биографията си: старото познанство с Патронев, възгледите й за фризьорското изкуство и прочее.

Съобщих му и главната вест — Борисов е изтеглил цяло имане от спестовната каса два дни преди смъртта си, осем и половина хиляди се таят някъде из софийските кьошета.

— Не мислиш ли, че трябва да започнем да създаваме нова версия на събитията?

— Мисля — казах. — Мисля, че влакът тръгва, а аз нещо закъснявам.

— Ценно признание… Ами нали щеше да приключваш следствието?

— Това беше моментно настроение. Реших да продължа. Да погледна от друг зрителен ъгъл към майсторката на сувенири. Да възстановя професионалното си недоверие.

— По-точно?

— Мисля да пътувам из Южна България.

— Какво ще правиш там?

— Ще възстановя събитията около фризьорския конкурс. Ако разрешите.

Полковникът взе да прибира фигурите. Насипа ги шумно в кутията, след това я хлопна под носа ми и я остави на мястото й върху рафта на библиотеката.

— Разрешавам.

— Мислех, че ще ми дадете възможност за реванш — подхвърлих.

— От къде на къде. Честно спечелих партията, ще си легна да спя с победата.

Глава XXI

И така, аз поставих под лупата гражданката Зорница Стойнова, която имаше значителен косвен дял в съдбата на Ангел Борисов. Но нейното участие до този момент беше една приятна интермедия, която придава на трагедията привкуса на фарс, нещо като клоунада изпълняваше до този момент Зорница Стойнова, красива и жизнена жена, която подреждаше малката си армия от кукли. Тя заема мястото на кукловод. Тя гледа на белия свят като на куклена действителност, на която може да придава какъвто си иска шарен вид, да кара малкото куклено общество да играе така, както на нея й се иска. Премного участие имаше тя в събитията, които бяха разтърсили живота на неколцина… И докато тия няколко души се гънеха и тръпнеха от всевъзможни жалки и унизителни преживявания, тя седи като пред някакъв паноптикум, прехвърлила крак върху крак, пие си кафето от японската чашка и наблюдава треперещите жестове, подземните ходове на двамата мъже Борисов и Патронев; и малката — нищожната — дъщеря на Борисов, която се извива като червей пред нейната вледеняваща усмивка… Силният човек може да бъде самотен. При посещенията си в кукления дом аз бях слухтял, за да усетя присъствието на хора около Зорница, но не се докоснах до ничие присъствие. Тя живееше в самота сред куклите си, красива и непроменяща се като тях, една постоянна величина, нещо като постоянен коректив на събитията и само веднъж се бе развълнувала, когато ми разказваше за заплахите на Патронев, беше изпила няколко капки валериан, но в мен вече се просмукваше чувството, че и тогава тя е играла поредната малка сцена, за да придаде на представлението необходимата посока, да не се отклони то от предварителния замисъл.

Както се вижда, учудващо е, че се усъмних дори в искреността й по време на валерианопитието… Отприщил бях подозрителността си и сега всички човешки грехове можеха да бъдат стоварени върху чудесните крехки рамена на куклената майсторка.

С тези мисли, достатъчно тежки, за да заменят куфар, аз пътувах във влака за Стара Загора. Отвъд прозореца зъзнеше поръсеното със слана мъгливо поле. На Вакарелския баир влакът изведнъж се измъкна от мъглата като змия от дупката си и светът се оказа слънчев и щедър с цветове и звуци. Ниски хълмове се гърбеха един до друг, дремеха под слънцето като биволи, налягали край призрачното езеро, на чието дъно бе останал тежкият каменен град.

Отначало купето бе студено, не бяха се погрижили да го затоплят преди да тръгне, нощният студ ни стягаше през първия половин час, едва бе започнал въздухът да омеква под засилващото се лъчение на тръбите. Пътниците бяха малко. Изглежда, че ледената мъгла отнемаше желанието на нашите съграждани да променят мястото си в пространството, навярно всеки, който можеше, отлагаше пътуването си.

Слънчевата светлина внесе живот в купето, двамата ми спътници добиха плът и аз се вгледах в тях.

Млад мъж и млада жена, които се държат за ръка дори когато седят с часове един до друг. Така да извървят целия си живот — се появи в главата ми една попска мисъл. Какво не прави слънцето с човека!

Изправих гръб, опънах рамене. Знаех какво виждат моите спътници: мършав тип, дебели стъкла. Заради неуспехите в службата и странните и неясни отношения с Неда бях затънал до шия в лошо самочувствие, щом изпитах едно почти биологическо чувство на непълноценност пред младите и красиви същества.

Тя имаше избелели сини очи и ги присвиваше под острата слънчева светлина. Руса, ситно къдрава коса окръжаваше лице с бяла кожа и румени скули. Гледаше ме открито, с предразполагащо към общуване лице. Момчето беше смугло, тъмнооко, с гъсти момичешки ресници. Дългата коса падаше от време на време върху бузата му и той я отмяташе със спокойно движение. Нежността на това лице не намаляваше, а подчертаваше израза на мъжественост.

— Закъде пътувате? — запита момичето със звучен алт.

— За Стара Загора — казах. — Мога да ви отвърна със същия въпрос, ако не ме сметнете за много любопитен.

— Не, защо! Ние сме до Сливен. Връщаме се. Ние сме сливналии. Вие да не сте от Стара Загора пък?

— Не. По работа пътувам, утре ще се връщам…

Сетих се за съперничеството между двата съседни града, хубаво, че не се оказах от съперничещия лагер, щеше да се помрачи настроението в нашето слънчево купе.

Наистина двамата ми спътници, изпитали за миг съмнение, отново ме погледнаха с ведри погледи.

— Значи не сте от Стара Загора — каза момичето. — От София сте навярно…

— Да, от София съм. Но не кореняк. Семейството ми дошло в София към петдесета година, от Северна България сме ние, от плевенските села.

— Аха, значи не сте раждан в София.

— Всъщност там съм раждан, но това е станало, така да се каже, в последния момент, защото съм могъл да си се родя в родното село на баща ми или някъде по пътя за София. В последния момент…

— Имали сте голям късмет — каза момичето почти възторжено. — Автоматически сте станал софийски жител. Това е то късмет, нали, Джеки?

— Вярно е — поклати глава момчето Джеки.

— Така е прието да се мисли — казах. — Само че не е ли по-важно да ти е интересна работата, пък къде ще живееш…

Момичето погледна към Джеки, усмихна се подигравателно. Едрата му долна челюст се издаде леко заплашително. При всичката си момичешка нежност изведнъж ми заприлича на някаква риба, с голяма като тиган челюст, която се оглежда за вкусни неща около себе си. Къде и кога бях видял риба с такъв образ?

— Лесно е — каза тя, — като си живее човек в София, изглежда му все едно… Само че София дава едни възможности, а Сливен — други… Ето, моят съпруг например, ако успее да се премести в София, ще може да…

— Добре де — обади се Джеки, — стига си навивала… Какво сега го интересува човека…

Младата жена обидено прибра челюст. Забелязах, че тази подвижна част от лицето й се премества напред в момента, когато почне да говори. При мълчание се връщаше нежният й вид. Но тя, изглежда, не знаеше тази подробност на своята външност или не можеше да се въздържи, защото много скоро отново раздвижи челюст:

— Джеки скромничи. Може би и вие, ако се интересувате от футбол, сте го гледали по телевизията.

— Така ли? — запитах аз с интерес. — Да не би да играе в отбора на Сливен.

— Да — завъртя тя глава. — Той е най-добрият… Сега го канят в София… В две различни дружества, от най-известните. Не бива да казваме още, да не се развали работата. Само софийското жителство да се уреди… Които първи уредят квартира и жителство, там ще отидем.

— Е — казах, — за добри футболисти нашите врати са отворени. Ние обираме каймака от цялата страна. Така че сигурно скоро ще станем съграждани…

Тия думи сгряха сърцето на младата съпруга.

— Ох, дано стане по-скоро, че тоя Сливен… Омръзна ни вече. Дотегна ни! Никакви перспективи! Но няма да се оставим! Джеки има изключителни способности. Защо да си губи таланта в провинцията. Трябва да отиде в националния отбор!

Джеки се клатеше в ритъма на вагона, с лице спокойно и дори безразлично, като че ли не ставаше дума за него, а за съседското момче. Жена му бе поела грижата за него, със своята едра челюст щеше да смели всички препятствия… Имало е голям късмет това футболистче, помислих си, във всяка кариера жената може да изиграе основна роля. Всъщност футболистът, като всеки участник в представление, се нуждае от реклама, защо да укорявам младата жена, че се е заела с ролята на футболен импресарио…

Тогава си помислих, че в здравите ръце на това момиче Джеки трудно ще се отклони към щедрите трапези на почитателите, няма да го сполети съдбата на моя баща ракиджия. С топлота си мислех в този миг за Джеки, след като си спомних за младите години на моя баща, станал знаменитост за един футболен сезон. Явно, че не е имал подходяща жена, моята майка, селско момиче, не е разбирало нищо, пък и в онези години професията футболист е била нелегална професия, тогава са ги водели с други професии (счетоводители, закупчици, магазинери), срамували се да ги наричат професионалисти, доста скоро се отказахме от това лицемерие. В този ред на мисли аз не можех да не стигна до забележителната и въодушевяваща мисъл, че ето най-после се изравнихме с цивилизацията, щом жената на Джеки и нейните колежки са взели в свои ръце съдбата на българския футбол. Това е, помислих си аз, надеждата да се появят големите майстори — когато жените им ги натиснат да играят. И как още никой не се е замислил по този важен въпрос — за климата в семейството на футболиста. Дано се появят повече жени — кариеристки, стремящи се към националния отбор, това е изключителният шанс за българския футбол…

Младата двойка сплиташе пръсти, загледана смело в бъдещето си по стадионите.

— Ами вие с какво се занимавате? — запита жената на футболиста.

Всъщност този въпрос и отговора, до който трябваше да стигна много бързо, са главното, заради което обръщам поглед към милата сцена във вагона за Стара Загора. С какво се занимавам? Хайде сега!

Нима мога да кажа истината на тия млади хора? Ще бъде непоносимо да внеса сянката на моята професия в тихото и мирно купе, в което витаят мисли за бъдещето, чуват се приветствените възгласи на стохилядна тълпа, усеща се мирисът на прясно остригана, зелена трева…

— С фризьорство се занимавам. Женски фризури — усмихнах се деликатно, — дори мога да ви поканя, ако нямате работа, да слезете в Стара Загора, ще провеждаме утре конкурс за фризури. Затова съм се и запътил към вашия край.

Двамата ме погледнаха с нови очи. Тя присви клепачи, за да види дали приличам на това, за което се представям. Футболистът ме гледаше с усмивка и интерес. Прекарах ръка по косата си и леко я разроших, прехвърлих крак върху крак, цигарата ми щръкна накриво в устата.

— Страшно интересно — възкликна младата жена. — Никога не бих си помислила.

— Защо — запитах, — не приличам ли?

— А, приличате — отговори тя, като ме оглеждаше. — Не приличате на моя фризьор, той е дебел един и никак не съм доволна, макар че се опитва да „бъде в крак с модата“. Той ме накъдри… като овца, ситно, така било модерно.

— Модерно е, така е, един момент, само завъртете глава надясно… Не е лошо, макар че би трябвало косата ви да бухне повече, да стои около лицето ви като един малък светъл облак, малък златен облак, с вашата чудесна руса коса може да се постигне повече…

Младата жена въздъхна.

— Провинциал си е, не може да се мери със софийските… Как ми се иска да слезем в Стара Загора на конкурса!

— Не може — отвърна Джеки. — Сандев ще ме направи на кайма, ако днес не му се сервирам.

Разбира се, момче, никакви конкурси!

Младата жена преживяваше неочакваната среща. Тя бе стъпила вече с единия крак в столицата и сладостно-томително очакване помъти погледа, с който ме оглеждаше — своя възможен бъдещ фризьор.

— Аз бих изтеглил малко коса върху страните ви — казах вдъхновено, — това е задължително за конструкцията на вашето лице…

— Дайте ми телефона си, моля ви! — възкликна младата жена.

Във вагон-ресторанта, пропит от кръчмарски аромати, пред бутилка „Гъмза“ скрепих познанството си с футболната двойка. След като обещах да пазя пълна тайна, бях посветен в ходовете, които предприемат младите хора за завоюване на столицата.

— Ако е рекъл господ, това ще ни е последният сезон в Сливен — довери се младата съпруга на футболиста. — Точно вчера получихме обещание, че веднага щом свърши сезонът, Джеки ще го изискат в… — тук тя спомена знаменития отбор, но аз няма да го назова, тъй като обещах да пазя тайна. — Пък другите ще ги държим за резерва! — спомена другия знаменит отбор. — Ако при тия не стане — при ония! Обещават почти еднакви условия, но все пак с оглед на пенсионирането при първите е по-добре…

Все по-светли надежди ме обземаха, че ще си оправим футбола.

— Браво казах, — виждам, че всичко това не е тактика, а стратегия, щом виждате толкова години напред!

Жената на футболиста ме погледна възторжено.

 

 

Това са последните сцени, осветени от спокойното слънце на течащия живот.

Пристигнах в Стара Загора рано следобед.

В хола пред рецепцията на хотела бе пусто. През високите прозорци слънцето сечеше на пластове сумрака. Повелителката на хотелските ключове седеше зад рафта. Младо, пълно момиче, с удоволствие ми съобщи, че няма никакви места и не се предвижда да има. Защо ли, мисля си, не научат тия момичета да изразяват, макар и фалшиво, съжаление, че не могат да услужат…

Извадих документа си, съобщих й, че ме интересуват съвсем други неща. Тя се стресна, така и трябва, моето момиче. След това заяви, че ще ми даде да прегледам записната книга и адресните листове само ако директорът на хотела й нареди. Директорът на хотела обаче отсъствуваше, очаквала го след един час.

— Ако до петнадесет минути вашият началник не се яви на работното си място, ще съжалява! — казах аз злобно.

Малката игра на фризьорство, която си бях позволил във влака, минутите, прекарани в кожата на майстор-фризьор, ме караха сега да размахвам документите си, да изисквам да ми се осигурят правата, които имам, сам на себе си трябваше да доказвам кой съм.

Постигнах един резултат — момичето се изплаши, на това и разчитах, защото, разбира се, нищо не можех да направя на хотелския директор.

Момичето се скри зад преградата и един телефонен разговор, проведен шепнешком, навярно изстреля директора от следобедната му дрямка. След пет минути в хотела влезе мъж около четиридесетгодишен, с червени скули и лъскава кожа на човек, който яде свинско и пие червено вино. Беше по сако, с разкопчана на врата риза въпреки хладното време. Навярно усещаше студа само с ръцете си, защото ги държеше в джобовете на панталона, докато проведохме краткия и излишен разговор. Той се скара на момичето, че не ми е дало достъп до свръхсекретната хотелска документация.

— Ами не го познавам този човек. Аз нашия си го знам, ама този за пръв път го виждам.

Момичето се сопна на директора си като дъщеря на любим баща.

Седнах зад преградата с купчина адресни листове пред себе си.

Усещах зад гърба си момичето, задъхано от любопитство.

Лесно намерих двата листа, попълнени с един и същ почерк, небрежен, с нервни съкращения и многоточия. В графата професия беше написано едно и също: служител и служителка… Навярно майстор-фризьорът Красен Билялов беше услужил кавалерски да напише адресния лист на Зорница, дори я беше подписал, макар че се беше постарал подписите да бъдат различни, явно беше авторството на една и съща ръка.

Няколко секунди държах двата листа един до друг, единият като огледало отразяваше другия — ако човек не се вглеждаше в написаното.

Искам да отбележа този миг: двата листа стояха един до друг, попълнени с еднакъв почерк и въпреки че подробностите в съответните графи бяха различни, изпитах странно чувство на еднаквост, на идентификация на тези два документа, като че ли се отнасяха за един и същи човек, като че ли житейските данни, отличаващи два индивида, загубиха своите цветове. И тогава се появи мисълта, че може би във всичко, което се отнася до живота и смъртта на Ангел Борисов, Зорница Стойнова не е била сама, а по някакъв начин е свързана с този човек, чието име, професия и адрес стояха сега равноправно и в някакво странно единение с нейното име, професия и адрес… Но като режисираше своята куклена игра, Зорница нито веднъж не насочи светлините към своя колега по фризьорско изкуство.

После възстановявах минутите на попълването на адресните листове. Току-що са пристигнали, майсторката на сувенири е уморена от дългото пътуване. Ранна вечер е. Ресторантът, за който води врата от хола на рецепцията, вече е пълен, шумно и оживено е в този час. Зорница е седнала в едно от овехтелите кресла, а той… (кой е той, нищо друго не знаех, освен името му) пише до нея, пита я за рождената дата, освен ако я е знаел. За адреса й в София, освен ако го е знаел вече… Всъщност тази сцена беше важна с една-единствена подробност — минутата и часа, когато са били попълвани листовете.

Погледнах датата на записването. Всичко съвпадаше. Датата, на която са пристигнали в хотела, съвпадаше с паметния ден, в който Ангел Борисов беше увиснал на въжето в собствената си вила.

Какво всъщност бях очаквал? Поглеждах съвсем излишно собственото си календарче. Било е сряда. И какво от това? Никакви съмнения не можеха да предизвикат тези листове.

Датата, изписана върху долния ляв ъгъл на адресните листове, потвърждаваше алибито на Зорница по един категоричен начин. Моята мисия беше завършена.

Странното чувство на идентификация на две личности, което изпитах зад дървената преграда на рецепцията, се бе хванало в капана на моята професионална подозрителност. Можех да го хвърля като смачкана мишка в кошчето, което стоеше до краката на кръглобузестата хотелиерка.

Вдигнах глава. Момичето на крачка от мене се вглеждаше в някакъв списък и ограждаше с кръгчета цифрите в началото на всеки ред.

Сложих пред нея двата адресни листа. Тя ги погледна и каза:

— Да, разбрах кой ви интересува. Спомням си ги тия двамата.

— Вие ли бяхте на рецепцията, когато пристигнаха?

— Да, аз бях.

— Сега ви моля да се съсредоточите, да си спомните всичко много точно… И трябва да сте съвсем уверена за кого се отнася…

— Как няма да съм уверена! Ами аз тия, двамата, ги знам много добре, защото тя ме покани на конкурса и аз бях там, гледах как я къдреше нейният кавалер… И много се зарадвах, като спечелиха, защото аз бях приела само тях, а всички други участници пристигнаха по-рано, по време на дежурството на колежката ми… Те, двамата бяха, така да се каже, мои хора, и аз спечелих. Бяхме си направили тото с моите колежки, заложихме по един лев и аз спечелих. После, когато тя дойде на рецепцията, аз й казах, че съм заложила за нея, и тя ми подари тази химикалка.

Позлатена писалка „Пеликан“, подаръкът е имал стойност, така и трябваше да бъде, Зорница няма да подарява грошове, постъпила е като артистка, като звезда, която знае своята стойност… Сега разбирам, че тази добродушна ирония беше пореден отглас от добрите ми чувства към Зорница.

— А сега си припомнете точно часа, в който пристигнаха Зорница Стойнова и нейният придружител.

— Не мога да ви кажа минутата, но беше около три.

— Те са пристигнали много по-късно, не по-рано от осем-девет вечерта.

Тук момичето се вгледа в адресните карти и каза в колебание:

— Не знам дали са посочили точната дата… Не съм обърнала внимание… Те пристигнаха в три след полунощ и не знам сега коя дата са написали — на новия или на стария ден?

— Моля? — запитах аз, като все още не разбирах цялата стойност на новото сведение. — През нощта?… Коя нощ, коя дата?

— Един момент…

Момичето се зарови в купчината адресни листове, отвори някаква книга, взе да я прелиства. След това се обърна към мен с лице, приготвено за откровено признание.

— Аз съм сгрешила. Те са вписали като дата на пристигане предния ден, т.е. три часа след като е минала датата. Но всъщност не съм направила голяма грешка, защото стаите им бяха ангажирани и те платиха от предния ден. Те сигурно и затова са попълнили предната дата, защото не са забелязали, че вече е почнал новият ден…

— И така, кажете ми точно датата и часът на пристигането им.

— Ето, точно така е — двадесети ноември, три часът сутринта.

— Това ли е вашето окончателно показание?

Момичето ме погледна стреснато:

— Какво показание?… Казвам ви, каквото знам…

— Добре, не се плашете! Всъщност това е една обяснима грешка. Човек не води сметка на часовете, тогава те не са обърнали внимание, че е настанал новият ден, за тях това не е имало значение… Но вие трябва да си гледате работата! Имаше ли други хора, когато пристигнаха, някой друг видя ли ги, или само вие бяхте на рецепцията… По документите ви те са пристигнали предния ден. Трябват ми свидетели.

Момичето се замисли.

— Кой друг по това време? Имаме един старик за вратата. Но той гледа да легне в офиса, не си спомням, толкова дежурства съм имала оттогава, стотици хора… Казвам ви само това, в което съм сигурна.

Разбира се, никакви други свидетели не ми трябваха, момичето беше с разума си и не лъжеше, защото нямаше никакви причини за това.

Досегашните дребни премълчавания, лъжи и преиначавания на Зорница Стойнова бях възприемал като артистична деформация на божия свят. Като седях в тъмния ъгъл на рецепцията, зад полираната дървена преграда, получих последното уверение за способностите на майсторката на сувенири, фризьорския манекен и с какво ли още друго се е занимавала тази млада жена, докато е търсила домашно щастие.

Последната измислица на Зорница Стойкова обаче придобиваше необикновена в сравнение с другите й измислици големина. Всичко друго можеше да бъде прието като едно почти естествено заглаждане на хода на събитията, както една навита на спирала тел може да бъде обтегната и поизправена, само че този път, на последната извивка, се чува острият звук на скъсване.

Пътят от София до Стара Загора може да се измине за четири часа от добър шофьор. Ако са тръгнали около единадесет, фризьорът и неговият манекен са могли да стигнат до Стара Загора около три. Пътят през нощта е бил чист, шофьорът може да не спазва ограниченията на скоростта.

Двамата са тръгнали не в три следобед, както разказа Зорница, а около единадесет вечерта. Осем часа от този ден остават неизвестни за моето любопитство. В седем е трябвало да се срещне с Ангел Борисов, след като му е определила среща в собствения си дом. Но всичко, което са преживели двамата, е било толкова сложно, че не е имала сили да се срещне със своя поклонник или е искала да обтегне докрай неговото нетърпение, неистовия му стремеж към близост. Нейното отсъствие е било капката, която преляла, и този неуравновесен, скрито болен човек предпочел смъртта пред любовните мъки…

Спомних си как Зорница описваше своето състояние в хотела в Стара Загора, след като пристигнали вечерта. Някакво необяснимо предчувствие за трагедията я разпъвало и тя изкарала една много трудна и неприятна нощ… Всъщност тя не е била в хотела и сега можех само да правя предположения защо е излъгала. Тя искаше да се знае с положителност, че не е била в София, отдавна я напуснала, много часове преди смъртта на Ангел Борисов, с готовност и искрено приемаше върху себе си една морална вина, че възможният подтик за неговото решение е била нейната коварна при видимата си невинност женска игра. И все пак в самозащита бе възкликнала: „Нима мога да бъда винена за нечии невменяеми действия!“

Тогава аз си спомних тия думи, тона им, ясния и откровен поглед, в който имаше и учудване, и възмущение — не, казах си, това не може да се изиграе.

Интуицията ме караше да изключвам мисълта, че Зорница Стойнова има пръст в участта на Ангел Борисов. Но бях длъжен да създам версия, възможен вариант на истинските събития, игра, в която мъртвият и живите да бъдат отново заедно.

Ангел Борисов се е разделил с приятеля си Патронев към седем без петнадесет. Пътят му до Трета градска не е повече от двадесет минути.

Зорница го очаква.

Какво би могло да се случи, какви събития трябва да се разиграят в малката стая на панелния кошер, зад, спуснатите пердета на партерния прозорец?

Заговор?

Заговор се плете, за да бъде постигната някаква цел. Преди всичко материална облага. В случая с Ангел Борисов можеха да се намерят две основания: златото, което са притежавали общо с Патронев, и парите, изтеглени от спестовната каса два дни преди събитието.

Нима Зорница не беше организирала онзи малък заговор в Созопол с Патронев, в резултат на който Ева Борисова беше тръгнала с похитителя на моминското й сърце по пътищата на любовта. Разиграл се е съвременен вариант на отвличане на мома, стар български обичай. Действията на бащата са също така обичайни. Повече по интуиция, отколкото с факти, той разбрал ролята на Зорница за бягството на дъщеря му и стоварил върху нея сляпата си и до голяма степен немъжествена ярост.

От събитията в Созопол, които неведнъж бяха разнищвани в тия записки, може да се извади важно заключение: Зорница Стойнова е организирала веднъж заговор срещу Ангел Борисов, защо да не предположим, че е била последователна и е организирала нов заговор… В дебрите на женската психика може да покълне и да избуи желанието за отмъщение. Може би тя не изпитваше към Ангел Борисов само едно великодушно презрение. От опита в професията знаех, че желанието за отмъщение не е останало в атавистичното минало, всъщност то все още участвува доста активно в психиката на съвременния човек. Дали за Зорница Стойнова е било достатъчна отплата разиграването на влюбения и неуравновесен Ангел Борисов, дали не е замислила нещо по-съществено?

Хотелското момиче ми разказа подробно за конкурса.

Тя се била вторачила в Красен Билялов и неговата манекенка, тъй като била заложила един лев за тях… Всичко започнало с подстригване, но жичките бляскали в ръцете на фризьора. „Зорница ми харесваше много, тя е хубава, не знам дали сте виждали как се усмихва, какви зъби има, ами кожата и! Завидях й, че е толкова хубава, по-късно ми се е искало да плача… Към края на състезанието нашият вратар от хотела дойде в салона и прошепна нещо на Красен. Той остави четката и излезе. Като се върна, другите бяха вече готови. Той остана последен. Като свърши, каза нещо на Зорница и тогава видях, всички видяха, като че ли й прилоша. Лицето й се промени в един миг, бяло стана като камък. Но нищо. Беше още по-хубава, като че ли се отнесе някъде… После започна оценяването, обявиха им първата награда…“

Без да задавам въпроси, момичето потвърди разказа на Зорница. Наистина тя е научила страшната вест за гибелта на Борисов пред огледалото и след това с изключително самообладание продължила да изпълнява ролята си и, както каза при първата ни среща, трагизмът на вътрешното й състояние се трансформирал по някакъв странен начин върху лицето й и то станало съвършен фон за фризурата, току-що сътворена от майстора.

Вечерта и част от нощта прекарах в съседната дискотека като зрител. Бях решил да поканя момичето от рецепцията, но навреме видях на пръста й тънка златна халка. Нямах и повод за служебен разговор. Всичко, което можеше да се получи като следствен материал, бях изцедил от нея чрез разказа й за прекрасната Зорница.

Шумът и трясъкът в дискотеката ми осигуриха почивка, тъй като ме измъкнаха от тихия и подмолен свят на подозренията. Пиех си коняка и се радвах на младите хора. В този южнобългарски край породата на жените има особени качества — немного израснали момичета, с подчертано женствени форми, нисък ханш. Отдавах се на антропологически размисли. Към някогашното тракийско население се е прибавила след това кръвта на многобройни народности, трудно може да се говори за определен тип, преобладаваха тъмни очи и смугли лица, типът на славянското светлооко и широко лице се среща рядко. Все пак велика е била духовността на тези, които са оставили езика си, въпреки че не са наложили облика си.

Странни размисли под съпровода на дискомузиката.

Сгорещени лица, поклащащи се силуети, рамене, които се кършат в синкопите на лишен от плът ритъм, електронен отпечатък на ребра, ключици и прешлени, на една увличаща с упоритостта си, отказала се от сърце музика…

Късно през нощта се качих на влака, който трябваше да ме отведе в София.

Глава XXII

В утринния здрач влакът спря на Централната гара. Излязох в безлюдния коридор. Избърсах стъклата на очилата си, но от това мъглата не се разреди.

Стъпките ми кънтяха из залите на гарата. Малко хора пристигнаха с този нощен влак. Край себе си видях само няколко забързани силуети, след тока сам изкачвах стълбите, пресякох площада и се отправих към службата.

Главното през деня, който ми предстои, е среща с майсторката на сувенири. Срещата ще се проведе в моя кабинет. Красивата жена ще мине по нашите коридори. Все още не можех да си я представя седнала на този стол, не можех да я включа в общото число, в обобщената тълпа от хора със смутено съзнание, които седят на същия този стол, дишат въздуха на нашето учреждение… Докато вървях спокойно и без да бързам по мъгливите улици, изпитвах облекчение, че моето отношение към тази жена значително се опростява. Аз можех да я обвинявам в даване на лъжливи показания. Носех двете адресни карти в джоба си. Трябваше да чуе всички мои подозрения.

Стаите в учреждението бяха още празни. В коридора срещнах чистачката.

— Добро утро — каза тя, — нещо си подранил.

— Сега пристигам от Стара Загора — отвърнах, — не се прибрах, идвам направо от гарата.

— Затова те гледам — жълт си като кратуна.

В стаята беше проветрено и хладно. Съблякох шлифера, взех от масата самобръсначка и консерва пяна и се отправих в тоалетната. По пътя видях, че бюфетчийката отваря.

С влажна кожа на лицето след пет минути седях на една масичка в заведението на Вили. Тя ми свари турско кафе, тъй като машината й за еспресо още не беше загряла. Направи ми специално турско, с две, препълнени лъжички кафе.

— Имам бисквити „Наслада“, пазя ги за приятели… Гледам те, ще издъхнеш от слабост, много си блед, на смъртник изглеждаш.

— Нищо — казах, — с „Наслада“ и кафе ще възкръсна.

— То и вашето е една работа! — възкликна тя.

 

 

Сега си мисля, че като създаваме различни версии, които обясняват събитията, като реконструираме наглед действителни факти, ние сме твърдо убедени в нашата версия, най-малкото толкова, колкото е убеден един пишещ. Странна и налудничава е убедеността на този човек, че събитията, които описва, са истински, че са станали. Той е толкова убеден, че и на другите може да го внуши. Това е нещо като хипноза: способност да втриеш хипнозата в печатния текст. Но това е и доброволното желание на читателя да се поддава на хипнозата. Читателят иска да се поддаде на това внушение, затова и вярва на пишещия хипнотизатор.

През всичките тези дни, както неведнъж ми се беше случвало, аз също така създавах една конструкция на възможните отминали събития, но създавайки тази конструкция, нямах грижата да убеждавам другиго, трябваше да убеждавам единствено себе си. Така аз бях в едно и също време хипнотизаторът, но и този, който е подложен на хипнозата. Вижда се, че този механизъм на обратна връзка създава много рискове, особено когато това единство от субект и обект (ще ме извините за тези отвлечени думи) е един обикновен човек, който освен способността си да създава железни логически конструкции, може да се поддава и на съвсем субективни лични оценки, настроения, предпочитания и дори на съображения, продиктувани от интуицията (или от инстинкта, ако употребим една биологически оцветена дума).

Правя това малко отклонение, за да обясня (преди всичко на себе си) как стигнах до твърдото убеждение, че Зорница Стойнова има пръст в участта на Ангел Борисов. Чувствувах във вътрешния си джоб двете адресни карти с фалшива дата и бях готов да поставя обратния знак на всичко, което знаех за нея.

В седем и половина седях на масата си, обръснат, нахранен, с избистрящи се от кофеина и никотина мисли, готов за действие, или, както би се изразила Неда, бях едно острие, извадено от канията. Готвех се точно в осем да позвъня на майсторката на сувенири. Както се вижда, след всичко случило се пак пресмятах времето, в което става от сън Зорница, дори в този момент, готов да бъда острие, играех на деликатност. Нима човек може да бъде прободен деликатно?

Малко преди осем телефонът сам иззвъня.

Представи се лейтенант Петров и поиска разрешение за доклад. Ето накратко подробностите.

В седем и двадесет и пет дежурната група, извикана по телефона, е намерила труп на млада жена в собствения й дом. Намерена е в банята на жилището в напълнена вана, с прерязани вени. Първите данни от огледа говорят за самоубийство. Намерена е от майка й, която, обезпокоена, че дъщеря й не отговаря по телефона, отишла рано сутринта в дома й. Казва се Зорница Стойнова, тридесетгодишна, живее до Трета градска болница.

 

 

Тя лежеше във ваната, водата опираше до брадичката й. Главата й бе приведена към дясното рамо, клепачите и притворени. Над мътнокафявата вода се подаваше лявото й рамо, бледо и гладко, със съвършенството на восъчна отливка. Едва се очертаваха формите на тялото й, обвито в прозирната пелена на собствената й кръв. Лицето й, лишено от тока на живота, бе избеляло до синьо. Кожата на челото и бузите, изцедена от жизненост, бе придобила измамната същност на нещо изкуствено и застинало, което не подлежи на промяна.

Върху китките й зееха два сиво-розови разреза.

Ножчето за бръснене бе намерено на дъното на ваната.

Към единадесет, след като изчаках да бъдат извършени всички следствени действия и опразненото жилище до Трета градска бе заключено и запечатано, аз се върнах в службата и заварих да ме очаква Неда.

Тя стоеше права до прозореца, когато влязох, се извърна, острият й профил се изряза на светлия прозорец, от рязкото движение косата й се отметна и откри хилавата й детска шия.

Седнах на мястото си зад масата.

— Случило ли се е нещо? — запита Неда.

— Пътувах с нощния влак, почти не съм спал. Извини ме, едвам гледам.

Остра болка в слепоочията! Започнах да ги разтривам с палци.

— Троянски ми разреши да вляза и да те почакам. Искам да ти разкажа. Трябва да знаеш, преди да се срещнеш с онази жена… Приятелката на Борисов.

Тя седна на същия онзи стол.

— Вчера към четири с Ева отидохме в дома на онази жена. Аз я придумах да отидем, за да си иска парите. Или поне да разбере нещо за тях.

— Какви пари?

Неда ме погледна стреснато.

— Какви пари? — извиках аз.

— Ако ще викаш, мога да си отида.

— Няма да викам.

Отново започнах да си разтривам слепоочията. Менгемето, дето стягаше челото ми, взе да отпуща.

— Ако на тебе твоите служебни правила ти пречат да проявиш човещина, на мен нищо не ми пречи, затова аз реших да помогна на момичето да открие парите, които му принадлежат. Не мога да гледам как акулите изяждат дребните риби! Освен това ти сам ме насади в тази история.

— По-нататък.

— Отидохме. Изненадахме я. Тя ни покани в стаята, дето работи, прави някакви кукли…

— Защо мислиш, че парите са били у Зорница…

Неда ядно се подсмихна.

— Зорница!… Може би си на „ти“ с нея?…

— На „ти“ съм!

— Така ли? Не знаех! Все едно!… Казахме й, че искаме парите. Тя се правеше, че нищо не разбира. Тази жена те гледа в очите и лъже. Много е странно, че ти не си разбрал, с твоята професионална подготовка, че тази жена непрекъснато играе. Отвратителен театър, защото всичко у нея е изпълнено с корист и пресметливост… Започна да ни разпитва за парите, като че ли за първи път чуваше за тях. Ако е имал пари, те трябва да са намерени у него, там, където се е обесил… Никой, взе тя да вика, не може да му ги вземе, след като се е обесил. Защо ги търсите у мен, търсете ги в криминалната служба. Повече не искам да чувам за проклетите пари. И ни изгони… Разбесня се. Мисля, че щяхме да се бием… Но тя щеше и двете да ни набие…

Неда, разбира се, веднага бе усетила, че Зорница има слабост към разиграването на театър. Това, което за мен се беше превърнало в едно приятно представление със своите условни игри и което аз възприемах като театрален критик — зад видимостта на представлението оценявах изкуството на играта, — всичко това за Неда си е било изява на притворство и коварство, така както една жена може да съди друга жена — еднопланово и ограничено, но почти винаги точно!

Докато слушах, набирах злоба към двете момичета. Но те не са знаели какво ще се случи на Зорница през следващите часове. Аз потапях разказа на Неда в кървавите бои на една смърт и той ми изглеждаше безсмислен и нелеп.

В този ден като че ли не възприех „адекватно“ смъртта на Зорница Стойнова. Както се вижда от досегашните бележки, явни са добрите чувства, които тази жена бе внушила на един криминалист с малък стаж, подложен на съмнението дали е годен за това, с което се занимава. Трябваше да се появи мисълта: дали смъртта на Зорница Стойнова можеше да бъде предотвратена, дали не е имало факти, подробности, нюанси, които да дадат възможност на човек с професионално око да усети опасността, която я е заплашвала?… Не е ли бил длъжен да усети, че около тази жена, която в процеса на следствието все повече излизаше на преден план, се образува неясната мъгла на някаква опасност?

Когато се явих при Троянски, бях изправил гръб и се мъчех да разперя мършавите си рамене.

— Знам всичко — каза той.

Разклати шишенце с мътна бяла течност, надигна го и спусна една глътка в корема си.

Има болки, сега е най-лошият миг за разговор с него.

— Това самоубийство не можеше да се предвиди — каза той с изненадващо успокояващ тон. — И дори да ни беше хрумвала такава възможност, нима можехме да го предотвратим?

— Може би не е самоубийство — подхвърлих несигурно.

— Тази възможност винаги съществува хипотетично и ние не трябва да я изключим. Но сега излизаме от очевидното. Какво донесе от Стара Загора?

Поисках разрешение да седна. Дълго седях наведен и замислен. След това разказах за откритието, което направих в Стара Загора — фалшивата дата на адресните листове, уличаването на току-що починалата млада жена в лъжа, която е от изключително значение за хода на следствието.

— Както знаете, аз се срещнах три пъти със Зорница и, така да се каже, я опознах. Тя не се смяташе виновна за смъртта на Борисов. Чувствуваше се спасена от нещо, отървала се от беда, не можеше да скрие облекчението си… Беше жена с енергия да постигне много, само че не беше попаднала на мъж. Цял живот беше търсила мъж, достоен за нейната енергия, и беше вършила груби грешки. При първия си брак попада на хлапак. След това в брачните й проекти се явява Патронев, по-късно Ангел Борисов… А сигурно е имало и други. На тридесет години вече е имала списък от качества, на които трябва да отговаря мъжът й. При това съзнаваше достойнствата си — хубава, здрава, умна, енергична, със самочувствие, такива жени усещат породата си и търсят човек, който да може да оцени това, което получава.

Троянски се засмя.

— Много достойнства й натрупа на гърба. Ами лъжите, в които те оплете, преброил ли си колко пъти те излъга?… И ти вярваше!

— Тя лъжеше… Но не знаем защо! Всичко се съдържа в този въпрос: защо тя играеше тия игри? Ако намерим отговора… Трябва да го намерим… Може би това ще ни даде обяснение…

Троянски ми зададе въпроса, който очаквах отдавна:

— Мисля, че срокът ти по следствието за Ангел Борисов изтича, не е ли така? Ще го приключваш ли?

— Разрешете ми да продължа. Имам формално право, тъй като сега то се свързва със смъртта на Зорница Стойнова.

— Искаш да лепнеш новия срок към старото следствие?

— Но тези две следствия са свързани.

— Едното прераства… или прораства в другото, така ли?

Троянски опъна устните си в познатата ехидна усмивка.

— Разбирам те много добре. Всички ръмжите против сроковете. Ама няма как. Формално ти си задължен да приключиш със смъртта на Ангел Борисов, пък ако се появи нещо ново, можеш да го вземеш предвид…

— Не мога да дам заключение — повторих аз упорито.

Троянски разбра, че ще поема всички рискове, свързани с неподчинението, затова, като помълча известно време, сви лицето в гнуслива гримаса и рече:

— Колко дни?

— Десет.

— Пет. И никакви разговори повече. След това ще те предложа за наказание.

— Малко са — усещах в себе си желязна упоритост. Като че ли номерът, който изигра Зорница Стойнова, ми даваше право на това.

Троянски намери сили да не ме изгони. След мрачно мълчание каза:

— Пет дни. Ако подушиш нещо, ще говорим пак. Ако нищо не се появи, ще приключиш. Довиждане.

Глава XXIII

И така, две самоубийства, или каквото и да е там, тежаха на раменете ми.

Направих нов оглед в дома до Трета градска болница.

От книгите, които притежаваше Зорница, можеше да се предположи, че тази жена не е изпитвала особен интерес към книгоиздаването. Имаше обаче няколко албума с репродукции на великите. Навярно се е стремяла към близост с изкуството на изображението, нали си вадеше хляба с нещо, което се родее с рисуването — нейните кукли трябваше да оживеят под една ръка, употребяваща боя и четка…

Гардеробът на младата жена съдържаше неголям, но чудесен избор дрехи. Кожух. Визонено манто. Кога и пред кого ли е обличала това съкровище? Вълнени дрехи, жилетки, рокли и прочее, всичко от хубави платове, едва уловимият дъх на хубав парфюм… Както се вижда, има нещо вехтошарско в методите, които се прилагат в нашата професия. Качеството и цената на дрехите, знания, които един прекупвач на стари дрехи трябва да има! Навярно затова се появи и идеята ми във влака за Стара Загора — да се представя пред младата футболна двойка за фризьор… Конкретни и точни знания ми трябват за всичко, което заобикаля нашите клиенти в живота и в труда им. Необходимо е дори в някои случаи да се идентифицирам с тях! Изводът е, че Зорница е влагала всичките си доходи в дрехи, а възможно е като жена, ползуваща се с последователното преклонение на различни мъже през годините, в които е живяла сама, да е получавала по-голямата част от тези скъпи дрехи като знак на внимание и (това не бива да се премълчава, колкото и да го правя с нежелание) като отплата за възможните любезности, които тези мъже са получавали от красивата жена. От тези размисли до обикновената дума проституиране (действие, което в нашия живот може да има многобройни вариации) има само една крачка… Но на мен не ми се иска да направя тази крачка. За мъртвите или хубаво, или нищо! — мога ли да се скрия зад това рафинирано правило на етиката? Ако питам Троянски, знам какво ще ми отговори.

Усещам впрочем, че в тези записки започва да се промъква баладичен тон, който е резултат от отношението ми към загиналата жена… Съвсем ясно е, че тази мелодия не се връзва с играта, която се бе играла и която тепърва ще се играе.

Главното, заради което правех огледа, беше намирането на някакви, макар и нищожни следи, които да хвърлят съмнение върху очевидната чистота на това второ непонятно самоубийство. Но нищо не се намери. Розовият копринен халат, с който младата жена е отишла в банята, висеше на никелирана окачалка. Както и във вилата на Борисов, всичко подчертаваше, че подготовката и самоубийството са извършени с удивително спокойствие. Никакви следи на прибързаност, разхвърляни дрехи, сини пантофки с розови топки стояха една до друга пред ваната, сякаш Зорница, като е влизала във ваната, е имала намерение след това да излезе… Никакви следи от кръв нямаше по стените на ваната. Дисциплинирано и като че ли с известен опит тя разрязала във водата вените си, след това, докато хладнокръвно чакала смъртта, не е извадила кървящите си ръце от водата, сякаш е искала да създаде една съвършена картина за този, който ще отвори вратата…

Помнех друго самоубийство във вана. Преди две години един мъж, неколкократен посетител на психиатрията, беше издебнал отсъствието на близките си и срязал с ожесточение всички вени, които видял по тялото си… След това протегнал ръка навън, за да изгаси лампата в банята и оставил върху стената червен предупредителен знак, после кръвта му пръскала пода и стените на банята, докато той пипнешком в тъмнината легнал в своето последно водно легло.

Съпоставях спомена си за онази домашна кланица с изчистената, почти естетизирана картина на смъртта на красивата млада жена.

И тогава съвсем натрапчиво в главата ми се загнезди мисълта за идентичността на два начина на смърт — на Борисов и приятелката му — като две изключително добре аранжирани творения на зловещо изкуство, изпипани до най-дребните детайли.

 

 

Красен Билялов беше зает в първа смяна във фризьорския салон, затова го поканих на среща в нашето учреждение в три следобед. Оставих сам да определи времето на срещата, нещо, което е против обичая ни. Исках да приеме поканата като обикновен ход на следствието.

Около четиридесетгодишен мъж се показа на вратата, с тъмнобежов къс шлифер с колан, спортна кройка, с широки остри ревери. Слабо и бледо лице, бавни, отмерени движения.

Седна срещу мен. Запали цигарата, която му предложих. Тогава усетих нещо, в което по-късно се уверих: движенията му бяха забавени, също така и отговорите. Но тогава, в началото на разговора, усетих само мъгла или несъсредоточеност в погледа му… Той беше като че ли леко разсеян, противно на това, което можеше да се очаква при среща със следовател, нещо неприятно дори и за най-праведния човек.

— Моля ви да разкажете всичко, което знаете за гражданката Зорница Стойнова.

Неясна усмивка, размазана, без фокус.

— Ами какво по-точно… Не можете ли да ми задавате въпроси.

— Може би знаете какво е станало с нея?

— Да, чух… страшно и невероятно.

— Може би ще имате някакво обяснение за постъпката й.

— Нямам — отговори той вяло, като клатеше глава. — Нямам. Това е невероятно за мен… Всичко друго, но не и това!

— Откога се познавате с нея?

Той взе да движи пръстите си.

— Познавам я отдавна, може би има десетина години.

— Как се запознахте?

— Запознахме се, както обикновено става при нас. Мисля, че някой й беше препоръчал, тя дойде в нашия салон и, доколкото си спомням, поиска при мен да седне… Така стана. След това редовно посещаваше нашия салон.

— Кога за пръв път сте я поканили да ви… помогне като манекен?

Вялостта и странната разсеяност все повече го обхващаха.

— Ами какво да ви кажа… постепенно стана някак… Първия път я поканих… Не, всъщност в салона имаше ученички… Аз съм наставник, нещо като учител на тези които сега се учат. Помолих я да позволи едно от момичетата да поработи с косата й.

Той млъкна. Разсеяността сякаш съвсем го обхвана.

— После — подканих го аз.

— Правят се състезания и аз участвувам. Поканих я, понеже тя има… имаше много хубава коса, удобна за работа. Срещу заплащане, разбира се.

— От колко време работите с нея?

— От три години. Напоследък не искаше, но аз настоявах, защото не е лесно да се намери коса… подходящ човек за конкурс, лесно и бързо да се обработва. Нейната коса беше една на хиляда. Доплащах й от джоба си, хонорарите на предприятието ни са малки за такова участие. Защото жената трябва да има и артистичност, едно дърво, колкото и да го работиш…

— Значи Зорница притежаваше нещо повече?

— Да. Затова държах на нея.

— Последния път тя отказваше ли да участвува?

Той се замисли. Желанието му да говори съвсем секна.

— Отказваше.

— Защо?

— Не знам… Била се изморила… От какво, не знам. Била се изморила.

Той повтори последните думи с ядна насмешка, като че ли Зорница му е нанесла обида, която и сега, накарала го да забрави, че жената е мъртва го дразни.

— Познавате ли лицето Ангел Борисов?

— Познавам го — отвърна веднага той.

Това ме изненада. Очаквах, че дори да го познава фризьорът ще крие познанството си с приятеля на Зорница.

— Откога го познавате?

Ако имаше някакво отношение към почитателя на своя манекен, той не намираше за необходимо да го крие.

— Откога!… Откогато се появи в живота й.

— Тя ви се е изповядвала?

— Моля?

— Били сте толкова близък със Зорница Стойнова, че тя ви е разказвала за интимните си преживявания?

— Не! — отвърна той остро. — Никога нищо не е разказвала… Не беше от тези, които разказват… Имаше фалшиво възпитание, играеше на достойнство. Всъщност беше бедна жена и игрите й на големство и достойнство бяха като чифте пищови на гол корем… Тя умираше да се представя…

— Откъде тогава знаете за Ангел Борисов?

От този миг той започна да отговаря бързо и точно, напълно преодолял разсеяността си.

— Ами че този Ангел Борисов я дебнеше пред фризьорския салон. Причакваше я отвън. Веднъж тя, като го видя през стъклата на витрината, стана от стола, както я работех, отиде при него и го доведе. Запозна го с мен и с колегите.

— По-късно виждали ли сте я с Ангел Борисов. Напоследък, тази есен?…

— Не! — отговори твърдо фризьорът.

— Разкажете, кога за пръв път разбрахте, че се е самоубил?

— Тогава… На конкурса в Стара Загора. Тъкмо на състезанието… Казаха ми, че някой търси Зорница спешно по телефона. Тя, разбира се, не можеше да стане от стола, когато стотици хора гледат… Портиерът каза, че се отнася за смъртен случай и непременно трябва някой да говори. Отидох аз. Някакъв мъж искаше да съобщя на Зорница, че Ангел Борисов се е обесил…

— Знаете ли кой се е обадил тогава по телефона?

— Тя смяташе, че е един приятел на Борисов…

— Името Патронев говори ли ви нещо?

— Мисля, че е това име… Най-малкото, чувал съм го от нея.

— Какво знаете за взаимоотношенията на Зорница с приятеля й Ангел Борисов?

— Близки бяха… Много я ревнуваше.

— Какви бяха отношенията им в последно време?

— Не мога да ви кажа… В последно време имах домашни неприятности — дъщеря ми се разболя от хепатит. Почти не бях виждал Зорница. Само двата дни на конкурса в Стара Загора и обратно.

— Кога заминахте за конкурса? Разкажете подробно за деня, в който сте пътували за Стара Загора.

— Аз бях на смяна сутринта и тръгнахме следобед към пет.

— В колко пристигнахте в Стара Загора?

Това беше въпросът! Забих очи в лицето на Красен Билялов.

Той не вдигна глава. Забави се един миг. След това каза кратко:

— В три… през нощта.

Ако ме погледне, ще види ядосан следовател. Не избързах ли с този въпрос? Станах да налея вода от гарафата.

Той впи за миг очи в мен.

Седнах и казах спокойно:

— Много дълго сте пътували…

— Спряхме в мотела пред Пловдив. Вечеряхме в ресторанта, след това спряхме в Пловдив и се разхождахме, беше топла вечер. Гледахме програмата в един бар и чак към дванадесет и половина продължихме за Стара Загора.

— Спомняте ли си някой — келнер или друг, — който би могъл да потвърди разказа ви?

— Разбирам, че се нуждая от алиби, така ли?

— Правила, гражданино, правила.

— Не мога да си спомня… В ресторанта на мотела сервираше един сравнително млад келнер, пък плешив… А в бара в града не мога никого да си спомня…

И така, Билялов потвърди това, което бях открил — че двамата са пристигнали в Стара Загора много след полунощ. И в същото време отрече показанията на Зорница. Зорница бе разказвала друго. Защо? Отложих този въпрос. Не бях готов за този разговор. Сбогувах се с Красен Билялов, като мислено се заканих за следващата ни среща. Нека знае, че има алиби.

В началото на разговора Красен Билялов изглеждаше или се правеше на разсеян човек. Постепенно, преодолявайки необяснимата си апатия, той изостряше точността на отговорите. За да стигне до последния отговор, от който зависеше всичко. И този отговор беше точен, изчерпателен, обмислен, поднесен леко и дори с удоволствие.

Зорница Стойнова беше казала, че пристигнали вечерта в Стара Загора, след това легнала рано, за да си почине преди конкурса (нещо много по-логично, отколкото нощните приключения по мотели и барове, за които разказа Билялов), но, продължаваше Зорница, дълго не могла да заспи, сякаш предчувствувайки или усещайки с някакво шесто чувство какво става през тези часове в София — времето, в което Ангел Борисов се е приближавал към въжето.

Имах нейните устни показания, чийто единствен свидетел бях аз, сега те губеха силата си, тъй като Зорница отсъствува и няма никаква вероятност да се появи… Но вече съвсем сигурно беше, че и този разказ на Зорница е една измислица, в която тя доста добре се беше вживяла и беше изиграла с такава естественост, подкрепена дори от мотивите на едно естествено поведение, че аз тогава нямах основания да го подложа на съмнение. По-късно, след като неколкократно се уверих в способността й да променя действителността, да създава една втора, измислена от нея, но като че ли по-убедителна и приемлива действителност, тогава аз тръгнах за Стара Загора и, както се видя, за последен път се уверих в способността й за устно творчество.

Основен оставаше въпросът: защо Зорница Стойнова е измислила всичко това, вместо да разкаже, че заедно с работодателя си е прекарала преприятно същата тази нощ, през която Ангел си е поставил примката.

Възможният отговор на този въпрос е: Зорница не иска да се знае, че се е веселила тази нощ, по времето, когато приятелят й си е поставил примката, и разказва една версия, без да предвиди, че тя може да бъде проверена. Тя не се е чувствувала заплашена и затова не е оглеждала измислицата си, навярно готова да се откаже от нея, както и от всички други измислици, като има оправдание — иска да отдалечи от себе си всичко, което е било свързано с последните часове на Борисов, тъй като не е виновна за това, което е станало с него.

Докато се разхождах из стаята с тия мисли, пристигна Донков. Сред следствените материали, които избрахме от дома на Зорница за изследване в лабораторията, имаше един лист. Този обикновен лист за писма лежеше върху няколко други листа. Можеше да се предположи, че ако е писала нещо, Зорница може би е използувала за подложка другите листа и нещо от текста е оставило следи върху най-горния.

По вида на Донков разбрах, че носи нещо важно.

Той внимателно извади от чантата си една папка, внимателно я отвори и ми показа празния кариран лист.

— Писано е върху него. Но неведнъж, а повече, най-малко два текста са наслагани един върху друг. Писано е с химикалка, следите са нищожни, наслагани една върху друга, невъзможно е да се разшифроват. Все пак има нещо. Най-отгоре на листа — Донков ми посочи мястото — има единична следа. Не цялостна, но като се съпостави размерът на буквите и частите от изписването на буквите — хората от лабораторията са сигурни, — се чете следният текст: „другарю следовател“. Това е възможно обръщение в едно писмо, за което повече нищо друго не можеше да се разшифрова… Може да се предполага само за четири отделни думи със следното значение: някъде на границата на горната трета от листа, думата „каса“, по-надолу „решение“, след това, най-отдолу — „подтик“.

Донков ми предаде листа копие, изготвен в лабораторията, върху който разчетените думи от изчезналото писмо бяха разположени на съответните им места. Една шифрограма на възможната изповед на майсторката на сувенири.

Докладвах на Троянски за разпита на фризьора и намерения отпечатък от писмо на Зорница до… мен. Аз бях човекът, към когото тя можеше да се обърне. Изглеждаше логично, ако е сложила край на живота си. Много често самоубийците чувствуват необходимост да съобщят на човечеството, че сами взимат своето решение и понякога искат човечеството да знае мотивите на това решение. Съществуването на писмо, оставено от Зорница, можеше да бъде в подкрепа на версията за самоубийство.

Отново посетих, дома й.

Рових се във всяко ъгълче. Кофата за боклук с цялото й съдържание, изследвана вече веднъж най-внимателно, отново беше обект на най-щателен преглед. В къщата нямаше печка, жената се отопляваше с електричество и нямаше къде да бъде изгорено това писмо. Обиколих около прозорците й, да не би да го е изхвърлила. Никакъв резултат. Писмото беше изчезнало. Но неговото съществование не подлежеше на съмнение. Сега то щеше да присъствува в хода на следствието задочно, но тежко, много по-тежко, отколкото ако беше намерено. Сега границите на неговото съдържание бяха толкова широки, колкото е широка възможността да се изгражда миналото по отдавна изтлели сенки.

Отново прегледах материалите по самоубийството на Ангел Борисов. Всички данни от лабораторията.

Протокола за аутопсията. Там имаше подробност, на която по-рано не бях отдал значение: установено бе силно стеснение на коронарните съдове на сърцето.

Позвъних на хирурга, който беше правил аутопсията. Той ми даде следния отговор:

— Спомням си добре, защото ми направи впечатление, че този човек не се е оплаквал от сърце, дори мисля, че ви запитах дали не е установено да се е лекувал, намерени ли са изследвания, лекарства и прочее.

— Да — отвърнах, — тогава проверявахме, но не се установи да се е оплаквал или лекувал. Никой от близките му не беше чувал от него да се е оплаквал от лошо здраве.

— Тези изменения са далеч от нормалните за възрастта на Борисов… Но повечето заболели свикват със състоянието си, не му отдават значение, несъзнателно, рефлективно пригаждат начина си на живот към заболяването и то не дава остри пристъпи, докато изведнъж се стовари върху им с някой тежък инфаркт. Ако този човек беше получил инфаркт, това щеше да бъде край за него… Може би той просто беше изпреварил…

— Сигурно ли е, че не е имало никакви данни за сърдечен пристъп онази вечер преди смъртта му…

— Нямаше данни за тромбоза. Но тежко физическо напрежение или психически стрес са могли да предизвикат функционални смущения… Така че сърдечен пристъп с чувство на болка, прилошаване, задушаване е можел да има.

Главният резултат от разговора с хирурга беше, че се установи лошо състояние на здравето на Борисов, което той е криел или просто понасял, но което в момент на тежко преживяване е могло да се изостри не само като сърдечно смущение, но и като силно потискащ фактор, натрупването на чувство за немощ и обреченост, остра психическа неприспособимост към житейските обстоятелства, подтик към бягство…

И това тълкуване, както се вижда, би могло да бъде потвърждение на версията за самоубийство.

Глава XXIV

Моят разказ като ладия, плуваща по широка река, изведнъж попада в тясна клисура, в която течението се ускорява и никакви отклонения по лично усмотрение и за собствено удоволствие не могат да бъдат правени.

Към седем вечерта по телефона се обади Неда.

— Имаш ли възможност да се видим? — запита тя.

Забавих отговора си, затова навярно Неда започна да се оправдава.

— Извинявай, че ти се натрапвам. Много ли си зает?

— Случиха се някои неща — колебаех се дали да кажа на Неда за смъртта на Зорница.

— Знам, че са се случили. Онази жена… Затова искам да се видим. Ще дойдеш ли в мазето?

— Кога?

— Цялата вечер, когато можеш. И донеси коняк…

Обещах да отида.

Откъде Неда беше научила за участта на майсторката на сувенири?

Неда ме посрещна мълчалива, погледна ме кратко и стреснато.

Беше се облегнала в леглото си, увита с одеяло. Пребледняла и тръпнеща, очите й лъщяха като на циганка, устните й алени.

— Май че имаш температура — казах и пипнах челото й.

Гореше.

— Сигурно имам, само че съм се натъпкала с лекарства и до утре ще ми мине.

— Не си много убедена.

— Все едно. Носиш ли коняк?

Извадих шишето от джоба на шлифера.

Огледах стаята. Печката беше останала с един реотан; другият се беше отказал от действие, навярно пресилил се. В мазето бе влажно и усойно.

— Трябва да ти оправя печката.

Неда упорито отказва нова печка, няма сили да се раздели със своенравното си отоплително тяло.

— Ще ти бъда благодарна — отвърна тя.

— Само че трябва да я изключа, за да изстине.

— Недей тогава. По-късно. Седни де. И не се събличай, ако ти е студено.

Поклатих глава и свалих подплатения шлифер. Това можеше да има психологически ефект върху трескавата Неда, да й внушавам поне, че е топло, щом не беше.

— В чайника има врял чай. Налей ми с коняк.

— Колко коняк.

— По половина.

Доста силна смес, поне сто грама коняк долях, за да напълня чашата. Налях й на себе си. Чашите ни звъннаха.

Неда отпи със затворени очи една добра глътка и въздъхна с облекчение.

От коняк се нуждаех и аз. За мен той щеше да има не само сгряващ, но и отпускащ ефект. Сетих се, че две денонощия вече се въртя в кръг около всички документирани и недокументирани спомени за двама души, обикалям като лисица под гроздето, чакам нещо да падне.

След първата глътка ми паднаха капаците от очите.

Усмихнах се на Неда.

— Аз съм виновна пред теб — каза тя.

— Хайде сега!

— Виновна съм!… Първо, защото не биваше да върша онази велика глупост — да искаме с момичето парите от… покойницата.

— Откъде знаеш?

— Донков ми каза.

— Глупак!

— Да не би това да ти попречи нещо… В твоя лов на хора?

— Има правила!

— Не биваше да правим с Ева посещение при тази Зорница или Вечерница, или както се казваше…

— Това посещение е без значение!

— Кой знае!… Освен това забравих да ти кажа нещо важно, защото… просто ми излезе от ума!

Неда се подкрепи с глътка, след това продължи:

— Отначало говорихме възпитано и прилично, преди тя да побеснее… Запита ни за какви пари става дума и Ева й разказа, че видяла в спестовната книжка на баща си над осем хиляди лева, после той ги изтеглил и сега тези пари са изчезнали. И не могат да бъдат другаде, освен при нея!… Тя стана, отвори вратата на кухнята и каза на някого: „Тия момичета искат парите на Ангел Борисов“. Тогава един мъжки глас отговори: „Чух!“ „Е, и какво?“ — запита тя. Но мъжът нищо не отговори… Тя се върна при нас и тогава именно започна да беснее и стана големият скандал. И ние си отидохме. Избягахме.

— Видяхте ли този човек?

— Не. Само гласа му чухме. Тя, изглежда, искаше да разберем, че има мъж в, къщата, та по-лесно да ни изгони.

— Защо не ми каза веднага?

— Какво да ти кажа? Че съм чула глас? Много важно! Аз помнех само как полудя тази жена, несвястна беше, наистина като че ли обезумя, безумно гледаше… Тази сутрин, като чух от Донков какво е направила, се сетих за оня в кухнята и си мисля, че той може би знае защо тя го е направила… Той може би е последният човек, който я е виждал!

— Може би ще знае. Но кой е той?

Неда вдигна рамене.

В обкръжението на Зорница се появяваше още един мъж, засега глас. Борисов си беше заминал отдавна. Патронев от няколко дни се излежаваше в нашето учреждение.

Замислен, не усетих промяната, която настана. Завоят, който направи Неда… А може би още от самото начало ме бе водила към главното, което искаше да ми каже. Навела очи, тя се бе съсредоточила над чашата си. С удоволствие бе забила нос в конячените изпарения. Подготвяла се е, сега разбирам, за всичко, което бе решила да каже… Отдавна отлагано решение. Много пъти зад видимото бях усещал скрито течение в Недините преживявания. Но това предизвикваше обратния отговор — аз с всички сили бягах, отказвах да се ровя в Нединия живот. Убеден бях, че никакви предохранителни мерки и съвети, които са готови да дават околните, обикновено хора, пряко заинтересовани, какъвто съм аз, не дават резултат. Като не знаех нищо, можех лесно да отхвърлям съблазънта да давам съвети, да се намеся, да показвам посоката с пръст. Неда щеше да ми се присмее… Не ми беше хрумвала мисълта, че всъщност моето участие би могло да има и друг смисъл, ако се допусне, че Неда може да бъде жертва. И да се нуждае от помощ.

Да се нуждае от помощ! Закъсняла мисъл.

— Добре, че стана цялата тази история — каза Неда, — та да разбера най-важното. Не съм за това място.

— Какво място?

— До теб. На теб ти трябва човек, на когото можеш да разчиташ. Аз се отвращавам от това, с което се занимаваш!

— Хайде остави глупостта за вярната жена, помощник на криминалиста!

— Аз не съм ти жена — отвърна Неда. — И не мога да реша още защо съм до теб… И защо ти си до мен?

Мълчах и чаках, докато тя с бавни глътки отпиваше разредения алкохол…

— Не разбирам защо говориш това… Всъщност имам едно обяснение.

Тя се подсмихна горчиво.

— Не можеш да имаш никакво обяснение… Какво ти е обяснението всъщност, кажи де?

— Стигнали сме дотам, където пътят се раздвоява…

Тя поклати глава с вида на човек, когото не разбират и никога няма да разберат.

— Аз не мисля — каза тя, — че ние с теб сме вървели по един и същ път. Вървели сме по два пътя, всеки по своя.

— Изобщо е така — казах, — мъжът и жената са същества от различни породи, единението между тях не е възможно, известна е тази теория.

— Не ти говоря прочетени неща… Истината е, че ти почти нищо не знаеш за мен… Аз продължавам да вървя по пътя, по който вървях, преди да те познавам…

Студено ми стана от тия думи.

— Това, което не знам, не ме интересува!

— Виждаш ли? Казвал си ми го и сега пак го казваш. Мислиш ли, че това ми прави удоволствие?

— Човек трябва да бъде свободен — отвърнах убедено. — Няма нищо по-ценно от свободата на човека. Той трябва да бъде съвършено свободен, когато прави избора си!

— Така ли? Когато прави избора си. Значи трябва да направи избор. А след като го направи? Тогава загубва ли свободата си?

— Това е съвършено личен въпрос, всеки го решава за себе си. Човек може да се почувствува свободен едва когато е направил избора си. Освободен от бремето на многобройните възможности за избор.

Неда се разсмя, но бързо сподави този смях.

— Не се опитвай да превърнеш в софистика съвсем конкретни неща. Тази свобода, която ти демонстративно ми подаряваш, никак не ме грее… Бих била доволна, ако се интересуваше много повече от мене. Щеше да научиш неща, които трябва да знаеш отдавна…

— Не знам защо подхващаш този разговор… този стар неосъществен разговор. Искам да ти кажа само едно — ти си ми необходима.

— Този разговор не е осъществен по твоя вина. Не съм искала да крия, но ти винаги избягваше от мен в най-важния момент, никога не можах да те стигна, за да ти разкажа.

Пак замълчахме. Можех да стана, да заявя, че Троянски ме чака и друг път ще можем да си поговорим от душа… Не го направих, чувствувах как ме обзема умора и дори злоба — в себе си се съпротивлявах на това, което Неда искаше да знам, искрено се отказвах от това знание.

Тя се умълча и пребледня. Върху лицето й се сменяха мисли… В един миг ме погледна като че ли с молба, но бързо сведе очи и дълбока въздишка сви раменете й. След това завъртя глава, обреченост се изписа на лицето й, погледна ме с очи, в които, ако нямаше омраза, имаше предизвикателство.

— Добре!… Ще говорим… Виждам, че никак няма да ми е лесно. Мислех си, че трябва само да се съгласиш да го чуеш и всичко ще стане лесно. Ама не е така… Виж, като че ли ми се разтрепериха ръцете — и тя разпери пръстите си, които наистина трепереха.

— Защо е нужно това? — казах. — Друг път… Сега не си добре.

— Не! Сега!

Като оглеждам онази сцена, виждам, че тя си приличаше с толкова много други сцени от живота, който водех, че би трябвало да се чувствувам съвсем обичайно и удобно. Наистина намирахме се в пригоденото за живеене мазе на Неда, с червеното басмено перде на прозореца, немощния срещу влагата реотан. На стената до Нединото легло пъстрееше хазяйското ковьорче, в нишата димеше чайникът, двете чаши коняк в ръцете ни… И все пак картината беше като в моята служебна стая, позициите бяха сходни — човек, който прави признание, или най-малкото съобщава неща, неизвестни на другия, а другият седи и слуша това признание… Само че всичко беше обърнато наопаки, като ръкавица, имах чувството, че аз очаквам присъдата си, а не момичето, което със сомнамбулични очи се взираше в живота си, за да… се самоосъди…

От многото изповеди, които бях слушал в онази гола стая със стол пред масата ми, аз мога да съставя многобройни преразкази…

Изповедта, която чух в мазето на Неда, по нищо не прилича на разкаянията на многобройните грешници, които описваха собствените си злодеяния с пресметнати думи и двойствен тон. Дори саморазкайващите се и самобичуващите се правеха това като адвокати на самите себе си, от потока кал, с който се заливаха, по някакъв странен начин излизаха пречистени и светлите им и влажни очи казваха: да разбереш, значи да простиш!

— Все пак аз съм виновна — аз, а не ти, че досега не знаеш. Само се оправдавам с това, че ти наистина не се интересуваш от всичко, което се отнася до мен. Не знам защо не се интересуваш. С мен ти играеш някаква игра, която на спортен език се нарича „Феър плей“… Но ти най-добре знаеш, че този, който играе тази игра, винаги рискува да бъде измамен, омърсените не могат да търпят благородството, те инстинктивно мразят този, който играе честната игра, изолират го като бяла врана, не могат да го търпят, той ги дразни и най-сетне те използуват този „Феър плей“, тази негова слабост, за да го смачкат! Затова не мога да използувам повече твоята доверчивост независимо дали се преструваш, или наистина ми се доверяваш. Твоята доверчивост ми пречи!

— Добре де — възползувах се аз от краткото прекъсване, — готов съм да чуя всичко. Недей да обикаляш като вълк около плячката, започвай!

Опитах се да го кажа като шега, но не излезе. Неда ме погледна остро, след това продължи:

— Исках да се оправдая някак си предварително… Но виждам, че нищо не излиза. Че е невъзможно… Все едно… Това започна много преди да те познавам. Завършвах единадесети клас, една пролет беше… но започна по-късно, есента… Продължи две години и половина. Мъчително, понеже трябваше да бъде тайно… Този човек ме превъзхождаше толкова, че аз като хипнотизирана го следвах… Следвах мисълта му… Следвах чувствата му… Следвах стремежите му… Той беше пълен с енергия и рефлективност, бях хипнотизирана, така както зайчето се вледенява пред змийски поглед… Отнасях се към този човек по някакъв странен начин, както куче може да обикне господаря си, едно малко куче, което получава възпитанието си, готово е на пълно подчинение и обожание, и в това има нещо сляпо и диво, животинско, инстинктивно… Ето съвсем ми се разтрепериха ръцете… Защото… защото това диво и инстинктивно продължава, това подчинение е влязло в кръвта ми и аз като живея своя живот, своя вече друг и наглед свободен живот, всеки миг съм готова на подчинение, само да ми подсвирне този човек, и аз тичам!… И не мога да не се подчиня… Този човек ме създаде, научи ме да мисля и да чувствувам… Сега знаещ всичко… Сега знаеш, че аз се раздвоявам… И това не може да продължава вечно… Защото аз просто не издържам… Не издържам…

Неда дишаше тежко, стиснала двете си ръце, беше навела ниско главата си и от това вратът й заплашваше като че ли да се прекърши, с цялото си тяло тя се поклащаше напред-назад в подчинението на някакъв ритъм и ми се струваше, че това едва забележимо движение става вътре в нея, вътре в себе си тя изминаваше огромното разстояние от отрицанието до утвърждението. От енергията на една самооценка до смъртна умора…

Това, което тя чувствуваше, се предаде като че ли и на мен. Аз изгубих способността си да преценявам новото знание, загубил бях желание, а може би и възможност да върша дори автоматично това, на което бях обучаван… Отравящото безсилие бе породено от безсмислието и абсурдността на това, аз да определям отношението си към всичко, което бях чул. Ако се беше случило с друг, а не с Неда, за мен щеше да бъде само един житейски случай, един от неизброимите варианти на отношенията между мъже и жени…

Направих като че ли неволно движение към Неда, допрях ръка до косата й, плъзнах я надолу, след това отново я вдигнах върху главата й и отново я погалих… Неда отклони главата си от моето движение и произнесе тихо:

— Иди си.

Отдръпнах ръка.

— Иди си — промълви тя отново.

Аз взех шлифера, направих стъпка към вратата тогава, преди да изляза, чух гласа на Неда:

— Аз казах на онази жена, че е проститутка… Че тя е унищожила бащата на момичето.

Излязох в тъмния коридор и опипом стигнах до стъпалата, които извеждаха от мазето.

Глава XXV

Прекарах една безсънна нощ.

Бях се прибрал направо в къщи.

Като минавах край стаята на майка ми, тя леко покашля. Това беше знак, че е будна и ако имам желание, мога да й се обадя.

Както почти винаги, не обърнах внимание на този знак и влязох в хола, който през деня служеше за приемане на мамините съседки, а нощем бе моя спалня. Диванът бе застлан за спане и веднага легнах. Опитах се да заспя, преди мислите за Неда да залеят мозъка ми. Не успях! Лежах с вперен в тавана поглед, опитах се да приложа техниката за изключване на съзнанието, след това се отказах. И тогава за пръв път направих това, което се бях зарекъл да не правя. Като при спасител се втурнах при майка ми и й поисках от нейните лекарства. Знаех, че има приспивателно. Прочетох каква е дозата и взех двойна.

Приспивателното започна своето действие, но стигна донякъде и спря. И това „някъде“ беше едно безсилно състояние на мозъка, когато обзелата те сънливост въпреки всичко не може да прогони мислите, само ги прави немощни и преливащи се една в друга като водни бои върху попивателна, прави ги малоценни и лесно поносими.

Така стигнах до самосъжаление, отдадох му се с удоволствие… Аз живея в дълбоките сенки на този град. Хилядите хора зад прозорците, които наглед живеят щастливо, не могат да ме излъжат, аз знам, че зад всеки от тези прозорци може да пролази, да хвърли семе, да поникне и да избуи нечовещината, един вечно тлеещ въглен чака сгодата, за да изстреля своята искра и зад най-чистия прозорец да лумне огънят на омразата или жаждата за имане!

Спомням си, че накрая, когато вече зад прозореца беше започнало да светлее, успях да изплета някаква система на отношение към белия свят… Неда живее бедно в своето мазе и като че ли не иска да има нищо повече. Тя търпеливо и честно се мъчи да придобие собствена стойност и да вземе свое — някакво — място (такова, каквото тя иска, но аз не знам какво); тя не се стреми да уреди живота си по един практичен начин, за което аз мога да свидетелствувам; може би Неда в моите представи е един неистински образ от икона, мое собствено творение, но не беше ли тя опора за мен в този град, не беше ли нейното мазе един слънчев остров сред мъглите!… Неда не знае, мислех си аз злорадо, че никаква нейна изповед, колкото и да е тъмна и отчайваща, не ще ме накара да се откажа от образа, който съм си създал. Нали аз мога да живея, както досега, с тази половина от нейния живот, която отговаря на моите представи, аз можех да имам Неда такава, каквато ми се искаше, въпреки онова знание, което тя ми натрапи… Аз съм толкова добре привикнал да се приспособявам, да забравям, да унищожавам в себе си знанията за човешка нищожност, че съм готов, ако не да оправдая, то да си обясня и най-странната проява. Не бях ли научен и свикнал да играя тази двойна игра, за която се беше досетила Неда, не е ли животът на човек един низ от сцени и преживявания с двоен смисъл?

Такива мисли ми се въртяха в предразсъмването из главата — какво ли не може да направи едно сънотворно!

Сигурно съм заспал при първата светлина на деня.

 

 

Настана третият от дните, които Троянски великодушно ми беше отстъпил.

Събудих се с помътена глава, приложих техниката за съживяване: гимнастика с крайно натоварване на дробовете и сърцето, душ, бръснене и конска доза кафе.

По пътя към службата изпитах нещо странно: изведнъж се улових, че размислям за участието на Зорница Стойнова, като че ли тя не беше напуснала този свят, включвах я като свидетел във възможния диалог, който ще водя с Красен Билялов. Аз се позовавах на нейния разказ, който противоречеше на описаните от фризьора събития, и я подканвах да го потвърди и тогава в един миг осъзнах, че това не е възможно. В един кратък миг преживях потреса от вестта за нейната смърт, но това се замени по-късно с нещо друго, още по-чудновато: аз изпитвах съжаление, че майсторката на сувенири вече не може да участвува в играта, съжаление, че съм изгубил един незаменим партньор, с блестящо въображение, след чието изчезване светът стана по-скучен, еднообразен, с точно определените стойности на обикновената сива действителност…

Седях в стаята, Донков влизаше и излизаше, хвърляше ми уплашени погледи… Седях като акумулатор, включен в зареждащо устройство, постепенно загрявах, но бях далеч от точката на кипенето.

Гласът на мъжа в дома на Зорница! На невидимия, произнесъл една-единствена дума преди малкия спектакъл, който Зорница беше разиграла на двете момичета. Скандалът пред строените кукли загубваше стойност, оставаше единствено показанието на моята позната Недялка, лекомислена млада жена, влязла в съприкосновение с нечовещината, опитала се с неопитни пръсти да разплете един възел, който не подлежеше на разплитане. Неда и дъщерята на обесения са чули мъжки глас… На невидимия е бил зададен въпрос за парите на Ангел Борисов.

Трябваше да се захване от самото начало… Инженер Ангел Борисов е напуснал гаража на Спиридон Спасов в компанията на своя приятел и съдружник по търговия със злато Владимир Патронев. Патронев му е казал някои истини, които биха могли да го отрезвят. Бил ли е в състояние Ангел Борисов да оцени съобщението, което разголва неговата приятелка, сваля ореола й, дали розовите му представи потъмняват, преливат в алено, в мътно кървавочервено… През следващите три часа Ангел Борисов намира някакво място, където получава много коняк, снабдява се с приспивателно… Към десет напуска с колата си мъгливия град и пристига във вилата под лешниковия скат. Там подготвя съоръжението за преселване на оня свят, нещо, което наглед не е трудно — качва се върху масата, сваля глобуса, завързва здраво въжето за куката, отмества масата, стъпва върху табуретката, слага си примката и подскача.

Всичките тези прости и механични действия могат да бъдат вършени без особено усилие. Но за пиян и приспан човек това надали е било удоволствие от труда. Белият прах е бил в голямо количество, както установи лабораторията. Дали желанието за самоунищожение може да придаде такава свръхчовешка сила, че Борисов да преодолее действието на бутилка коняк и флакон приспивателно, да подготви краткото си пътешествие и да го завърши със стопроцентов успех?

А в това време обектът на любовта му и майсторът на фризури се приближавали към своята победа в състезанията по красота.

Разбира се, това беше съчинение в стила на майсторката на сувенири, нещо, което вече ми беше добре познато.

Каква е истината?

Не е ли настанал часът на истината?

— Донков — казах, — сега ще те разкарам малко… Трябва да поискаш от лабораторията един от следствените предмети, взети от мястото на произшествието.

— Кой по-точно?

— Въжето.

Донков ме погледна озадачен.

— Но въже нямаше. Имаше ножче за бръснене.

— Не се разбираме, Донков. Сега имаше ножче за бръснене, но преди това, предишния път имаше въже… Онзи човек, Ангел Борисов, висеше на въже.

— Извинете, забравих предишния клиент.

— Вземи въжето и се връщай бързо.

— Слушам!

 

 

Към десет пристигнахме с Донков в дома на Зорница Стойнова.

Вратата все още бе запечатана — докато следствието е в ход, този малък дом трябва да пази сянката на стопанката си, нищо не бива да бъде докоснато от случайни очи и ръце.

Донков държеше в ръце малкия пакет с въжето. Тънък слой прах покриваше вече масата, върху която майсторката рисуваше своите кукли. Една кутия, пълна с разнокалибрени четки, и два реда туби с бои — средствата за производство на Зорница, чакаха подготвени за работа. Неопределимата патина на напуснат дом вече слагаше своя отпечатък върху всички предмети в стаята, дори стъклата на прозорците бяха помътнели за изминалите дни. Вратата на гардероба бе останала полуотворена след моето вехтошарско тършуване. Затворих я, завъртях ключа.

Разгънах върху масата пакета на Донков.

Вътре имаше бележка с описание на следствения предмет.

Дължината на въжето е метър и осемдесет и три сантиметра.

В двата края то бе огънато — следи, останали от връзване.

Едната следа от връзване е от куката, на която висяло въжето във вилата. Другият край е нагънат от възела на примката, на която висеше Борисов.

— Донков — казах, — иди в кухнята, отключи вратата на балкона и излез.

Усетих въпросителния поглед на Донков. Чух го как излезе.

Продължавах да стоя приведен над масата.

— Готово — обади се Донков.

— Виж дали на стените на балкона има куки, на които е било връзвано въже за простиране.

Донков забави отговора си.

— Има — каза той. — Но само една.

Взех въжето и отидох на балкона. Върху лявата стена стърчеше кука, закрепена в мазилката. Върху дясната стена на балкона нямаше кука. Имаше изронена дупка, несъмнено за кука. Върху цимента точно под дупката се бе посипал сив прах. Куката е била извадена неотдавна, и то бързо, насила, небрежно.

Завързах единия край на въжето за оцелялата кука. Опънах въжето.

То стигна точно до другата стена на балкона, до дупката, изронена в мазилката, огънатият от възел край сякаш очакваше да му върнем куката, за която е бил вързан.

— Въжето е взето от този балкон — каза Донков с изключително прозрение.

Глава XXVI

Изпратих стажанта в службата заедно с въжето, а аз реших да направя едно посещение.

В единадесет звънях в дома на Красен Билялов. Знаех, че не е на смяна във фризьорския салон, би трябвало да си е в къщи.

Отвори момиче на дванадесет години, доста закръглено, с очила с дебели стъкла, колкото моите навярно, оранжеви рамки над бледи бузи. Гледахме се с момичето, разменяхме си диоптри. „Баща ми го няма, каза то, излезе сутринта, не знам къде е. Какво да му предам?“

Отговорих, че събирам членски внос за Турингклуба и ще дойда друг път. Билялов не трябваше да знае, че съм го търсил в къщи. Не бях предвидил, че външният ми вид е лесен за описване, имам един „особен белег“, който колежката по диоптри лесно може да запомни. Споменавам за това обстоятелство, защото то оказа известно влияние върху последвалите през този ден събития.

Заварих Донков да седи на моето място пред масата ми. С многозначителен вид ми подаваше един плик, докато аз събличах шлифера и се колебаех дали да му обясня, че трябваше да удари токове пред шефа си.

— Какво има? — казах аз, като взех плика.

— Този почерк…

Върху плика беше изписано моето име, но адресът беше сгрешен. Според изпращача аз трябваше да бъда търсен в Дирекция на народната милиция, а пък моят адрес се различава до известна степен…

— Това писмо е пътувало най-малко три дни. Почеркът ми напомня нещо познато. Съвсем сигурно е, че това е женски почерк. Басирам се, че започва с обръщението: „Другарю следовател“.

Погледнах го с ирония.

— Браво, Донков…

И разкъсах плика.

Донков беше познал. Така започваше писмото — „Другарю следовател“, точно тия две думи, оставили отпечатък след себе си, считани за изчезнали, сега се появиха. Спомних си приготвения в лабораторията лист, нещо като гипсова отливка от лицето на покойник… Тогава имахме нищожна част от това лице, но самото лице бе пътувало през последните дни до местоназначението си. Писмото бе подписано от Зорница Стойнова.

Ето пълния текст на това писмо, което аз тогава препрочетох три пъти. Усещах върху врата си неравния дъх на Донков, който надзърташе отзад.

Другарю следовател!

Цял ден ви търсих по телефона, който ми оставихте, но никой не отговаряше. Към пет следобед дойдоха едни момичета, наперени като петлета, да ми искат парите (пак тези проклети пари), които Ангел бил изтеглил от спестовната каса. Пари, както знаете, у мене няма, аз се ядосах страшно и изгоних момичетата. Може би не бях съвсем права, но и те не бяха прави… Едното от тях ми нанесе отвратителна обида и едно обвинение, което ме разтърси…

… Тогава реших, че вместо да ви разкажа лично всичко, което си бях наумила, и щом не мога да ви намеря (знам, че вие се хвърляте от една трагедия в друга), реших да напиша всичко, което трябва да знаете.

В нашите разговори аз бях искрена, всичко, което си говорихме за моите отношения с Ангел, за душевните ми преживявания, за моите, ако мога така да се изразя, възгледи за живота (приятно ми беше да си говоря с вас, такъв събеседник човек рядко намира), аз наистина бях искрена.

И все пак за нещо важно скрих истината или, направо казано — излъгах. Не искам да се оправдавам, но ще кажа само, че ме бе обхванало желание да се измия от обвиненията и самообвиненията, защото след всичко, което се беше случило, аз наистина можех да обвинявам себе си (пък и всеки друг би ме обвинил), че имам голям дял в страшното решение, което Ангел Борисов е взел — да се самоунищожи… И затова аз, вместо да разкажа всичко, което стана онази вечер, измислих един вариант, който до голяма степен ме оневиняваше, започнах да си вярвам дори, че всичко така се е и случило.

Започвам отвратителния си разказ: в действителност онази вечер аз не заминах за Стара Загора следобед, а много по-късно… Заминахме с Красен Билялов едва към единадесет и половина. Значи, както вече разбирате, моята среща с Ангел Борисов в седем часа се състоя. Не бяхме се виждали от лятото и аз се съгласих на тази среща точно в този момент, когато ми предстоеше заминаване, тъй като исках да бъда докрай твърда с Ангел, а не бях сигурна в себе си, страхувах се, че ще отстъпя на неговите желания отново да се сближим. Предстоящото заминаване правеше срещата ни кратка, нямаше той да има никаква възможност, дори аз да се размекна, да постигне своето, още повече, че Красен трябваше да се появи в осем часа.

И тъй, какво стана на тази наша среща?!

Трудно ми е да започна. Чувствувам, че няма да мога да го разкажа както трябва. Няма да имам сили. Бързам да го разкажа, преди да ми секнат силите. Отвратително ми е! Не ми се сърдете за нервността!

Трудно беше началото. Мълчахме. След това заговори той. Разкайвал се и се извинявал. Беше го правил вече сто пъти по телефона и му го казах. А той — разбрал, че това, което е между нас, е истинско, би могло да бъде завинаги. Бил преоценил целия си живот, видял как сам го е объркал, направил го бил невероятно сложен и сега искал да го опрости, да заживее един нормален живот, като всеки човек. Казах му, че не знам какви са сложностите на живота му, не ми изглежда да е чак толкова сложен. Той отвърна, че имал да урежда сложни сметки и взаимоотношения с Патронев, сега вече бил решил „да се измъкне от една обща дивотия“, която имали двамата, може би тия неща със златото, за които Патронев ми говори по-късно, разказвала съм ви. Но главното, което Ангел каза, е, че бил взел решение да скъса с дъщеря си, т.е. не съвсем, но да се отнася към нея като човек със свой собствен живот. Казах му, че това си е негова работа! Това го раздразни, но той не избухна, овладя се. След това поиска коняк. Казах, че имам, но нали е с кола, как ще пие. Тогава той се разруга срещу катаджиите и започна бързо да се налива с коняк. Половината бутилка изпи за десет минути. Струва ми се, че нарочно искаше да се напие… или пък толкова му се беше насъбрало, не знам, че не можеше повече да го носи… Сега си спомням, че когато започна да пие коняка, вече в кухнята беше Красен Билялов. Той дойде точно в осем, когато още с Ангел мирно водехме дипломатичен разговор — той да ме примами, аз — да му откажа. Тогава Красен влезе, аз му бях дала ключ, скри се в кухнята, без Ангел да се досети, и по-нататък вече е чувал всичко, което си говорехме, защото, нали знаете какво значи панели — в съседната стая се чува по-добре, отколкото в тази, дето се говори!

Сега си мисля нещо, спомням си, че докато всичко се разиграваше между нас двамата с Ангел, не може да не е имало значение присъствието на Красен Билялов. Мисля си, че нашият разговор щеше да протече по съвсем друг начин, може би аз щях да отстъпя… или поне да съжаля Ангел, защото той наистина ме накара да го съжалявам… Но присъствието на Красен в кухнята, като знаех, че той чува всичко, ми даваше сили, както си мислех тогава, да бъда твърда, а сега си мисля, че това негово присъствие е било съдбоносно, неговото присъствие всъщност попречи на Ангел да постигне това, към което се стремеше… Виждате ли как разказвам сега, като че ли се отнася за решението на някакъв друг човек, а не за моето собствено решение и като че ли искам да прехвърля собствената си вина върху друг човек… Когато Ангел изпадна в истерия, искрено съжалявах, че Красен подслушва. Но не можех да го изгоня!

Ще продължа по-кратко и стига съм се оправдавала.

Ангел се напи и започна без задръжки да се самоунижава. Първо се насълзи, нещо, което приех като пиянско разчувствуване… И тогава му казах, че трябва да тръгвам за Стара Загора, че всеки миг ще дойдат, да ме вземат. Точно това го хвърли в истерия. Той заплака, отначало беззвучно, след това взе да хълца с глас. Страшна гледка! Никога не бих помислила, че един мъж може да се унижава по този начин. И тогава именно някак си ме доядя, че Красен е зад стената. По едно време дори ми се прииска да успокоя Ангел, да го погаля ли — като някакво дете. Не се смейте! Искрена съм! Такива сме ние, жените. Малко ни трябва, за да простим. Ангел на това е разчитал може би, съзнателно или несъзнателно… Но аз останах твърда, твърдо го гледах как плаче и сега дори… се ужасявам от себе си. Тогава се случи най-лошото. Той взе да вади пачки банкноти от вътрешните си джобове, четири пачки по двадесет лева извади и ги постави тържествено пред мен. За мен ги събирал, за нашия бъдещ дом и искал да ми ги остави, били мои. Иначе животът му нямал смисъл. Аз, разбира се, му ги намушках обратно в джобовете, но той ги измъкна и като луд взе да ги хвърля в стената. Едното тесте се скъса и парите се разпиляха из стаята… Както виждате, другарю следовател, аз много добре знам за тия пари, тия проклети пари, но нямаше как да ви кажа за тях. Нали бях решила да лъжа! Както и да е… Точно тогава на Ангел му прилоша, каза, че нещо го души и му се замайва главата, стана бял като вар, помогнах му да легне на дивана. Страшно се изплаших, защото по едно време като че ли загуби съзнание… Отидох при Красен в кухнята. Разрових си лекарствата — нямаше нищо за успокояване, и валериан тогава нямах. Тогава Красен каза, че сънотворните също имат успокоително въздействие. Решихме да разтворим хексадорм във вода, за да може Ангел да го изпие. Красен се зае да разтвори, а аз се върнах при Ангел. Той дишаше с голямо затруднение, имаше болки в гърдите, но като че ли постепенно взе да му олеква. Тогава взех чашата от Красен, беше се разтворило лекарството като бял сироп, и накарах Ангел да я изпие. След малко се почувствува по-добре, поиска да стане, но не можа, главата му се въртеше страшно, може би от коняка, може би от лекарството, сигурно беше взело да действува. Лежеше, а времето минаваше, стана вече девет и половина. Красен каза, че той ще заспи и няма да можем да го измъкнем до утре. Тогава решихме Красен да се появи — уж вече е дошъл да ме вземе. И да предложи на Ангел да го закара в дома му. Така и стана. Той звънна, като че ли сега идваше, влезе, говорихме, решавахме и Ангел се съгласи да си тръгне с помощта на Красен. Стегнах го, набутах му парите в джобовете и Красен го придружи до колата му. Това е всичко. Повече не го видях. Красен го закарал до дома му. Той се посъвзел по пътя, успял сам да излезе от колата, сбогували се пред входа и Красен поел обратно… Той се забави доста, търсил такси, но не намерил, върнал се с автобус и тролей, тръгнахме чак към единадесет и половина…

Всичко друго по-нататък ви е известно. Не, има още нещо, много важно, най-важното всъщност! Защо започнах да лъжа? Когато на конкурса разбрахме за самоубийството на Ангел, бях ви казвала, че едва го понесох, точно тогава изпаднах в това невменяемо състояние, което, разбира се, не ме оправдава, тогава се реших да лъжа, като че ли можех да избягам от отговорността си, като че ли можех сама себе си да излъжа, че тази наша среща никога не се е състояла. По едно време, по време на разговорите с вас, може и да сте забелязали, аз наистина взех да си вярвам, че съм била в Стара Загора, а не на срещата с Ангел… Човек, казват, се стреми към доброто. Към това съм се стремяла и аз, но колко отвратително е, че човек търси доброто с очите на собствената си изгода.

Затова помолих Красен да лъже като мен, че срещата с Ангел не се е състояла, че сме тръгнали още следобед за Стара Загора. Повлякох в лъжите си още един човек! Невинен човек!

И, нещо странно, докато лъжех, аз бях уверена, че всеки миг мога без никакво угризение да призная, че лъжа, като че ли участвувах в някаква игра, която, като свърши, всичко ще си дойде отново на мястото… И сега, като ви разказвам всичко това, си мисля, ето играта свърши, ама защо не ми олеква? Нещата си идват на мястото, ама аз съм вече друга. И никога няма да бъда това, което бях. И може би онова момиче, което днес ме нарече това, което всъщност съм, има право да ме нарича така. Добре, че дойдоха двете момичета, за да разбера какво съм направила и да измия лъжите си.

Преди малко се обадих на Красен по телефона и макар че той ме разубеждаваше да не признавам вината си, тъй като всъщност не съм имала вина (той гледа да ме отърве от отвратителните ми угризения, има малко идеална представа за мен), аз, ето на, седнах и написах всичко. Виновна ли съм, или не по вашему — не знам. Аз вече обвиних себе си.

Най-отдолу Зорница Стойнова бе изписала старателно двете си имена, като че ли да няма ни най-малко съмнение за автентичността на нейната изповед. Че вече не играе. Вече не режисира своята куклена игра. Вече самата тя слиза твърдо от сцената.

Глава XXVII

Писмото на майсторката на кукли хвърли внезапна светлина, всичко изглеждаше логично, събитията се подредиха както в детска мозайка. Догадки много бях правил, дори бях се досетил за обяснението, което майсторката на сувенири даде за своите игри — желанието да скрие глава под крилото си и в измислиците да разтвори чувството си за вина… Решила е нещата по един практичен начин, както й беше обичайно. Вината, която тя си отправяше сама, беше нещо, което не се лови в никакъв наказателен кодекс, изнизва се от нашите мрежи, за нас Зорница Стойкова няма никаква вина! И все пак! Тази жена беше украсявала действителността с лекота и безразсъдство, много приятни и дори естетизирани, дали и това писмо разказваше всичко, дали и то не скриваше част от истината?

Към три и половина се представихме на Троянски.

След заседания той е възбуден като кон, участвувал в надбягване. Но понякога се връща отегчен и безразличен. Сега беше във второто си състояние. Подадох му писмото на Зорница. Още щом го зачете, върху лицето му се изписа вълнението на ловец в гюме.

— Страшно женище — каза той, като свърши. — Страхувам се само да не би фантазията й пак да е взела участие. Какво носиш?

— Имам версия — казах и разгънах пакета със сгънатото на четири въже.

— Така ли? Най-после бе, най-после. Я да чуем.

— От писмото е ясно, че Ангел Борисов не е бил в състояние сам да подготви обесването си. Алкохол, приспивателно, току-що прекарана сърдечна криза.

Това съмнение, което съществуваше от самото начало на следствието, сега след свидетелствуването на Зорница Стойнова се превръща в сериозен аргумент. Освен ако си е бил приготвил от по-рано примката, ако тя го е чакала гостоприемно във вилата. Но това не е логично. Той е имал среща със Зорница, всички възможни надежди за възобновяване на любовното щастие са били възродени в този момент.

— И все пак. Може да го е приготвил за всеки случай.

Опънах въжето пред Троянски.

— Това не е било възможно, тъй като въжето е свалено от балкона на Зорница Стойнова. А той не е влизал в дома й през последните месеци. Да предположим, че е дошъл отвън, че като децата от двора се е качил на балкона, за да вземе точно това въже — един психопат би могъл да изпита желание да се обеси с въжето, на което любимата му простира бельото си. Но инженерът не е бил дотам…

Красен Билялов е слушал разговора в стаята. Той е разбрал, че Ангел Борисов носи със себе си голяма сума пари. Бил е свидетел на истеричното му състояние, чул е думите му, че животът е загубил за него смисъла си. Може би тези думи са подхвърлили идеята, която внезапно го е осенила — да присвои парите на инженера и да симулира самоубийство… Защо е закарал инженера във вилата му? Това означава, че Красен Билялов от по-рано е знаел подробности за живота на Ангел Борисов. И тук стигам до второто допускане — това, за което и вие се усъмнихте: в писмото си Зорница Стойнова отново не казва цялата истина. Тя е била от много години позната с Красен Билялов, съвършено логично е, че тя в определен момент за известен период, а може би в последно време, след краха, или поне отлагането на брачните й проекти с Ангел Борисов, може да е заместила инженера със стария си приятел. Може би той е бил един перманентен обожател, готов на услуги от всякакъв род, за една самотна жена такъв човек е много удобен. И този човек знае в подробности начина на живот на своята приятелка, случайно или нарочно той е бил свидетел на събитията през последните месеци, като се почне от онази вечер в Созопол… Така че, когато пред него се разиграва тази жалка и смешна, но всъщност трагична сцена в стаята на Зорница, той е подготвен за едно решение като отстраняването на инженера, при това с изключителна възможност да присвои голяма сума… Може да се допусне, че инженерът е бил за Красен Билялов нещо като съперник, женитбата на Зорница би променила отношенията му с нея, може би той също така, както Ангел, е имал нужда от красивата жена. Може би възможността Ангел и Зорница да възстановят отношенията си — нещо, което Зорница предвиждаше в бъдеще, е приемано от Красен Билялов като заплаха… Ето как се натрупват мотиви за моята версия.

Аз определям станалото във вилата на инженер Ангел Борисов като убийство, извършено от Красен Билялов, което той е успял да инсценира като самоубийство. Той е бил улеснен от състоянието на инженера, който в колата по пътя за вилата навярно вече е бил съвършено безпомощен и безпаметен. Красен Билялов, който изглежда достатъчно силен мъж, приготвил примката с въжето, което донесъл от балкона на Зорница, и окачил безчувствения Ангел Борисов на нея. Инсценирал е самообесване до най-малките подробности, без да оставя никакви следи от себе си. Не е оставил и следи в колата. Може би и в колата, и във вилата е използувал шофьорските ръкавици на инженера. Дори се е сетил да остави тубата — с отпечатъци от Борисов — в колата. Така той подготвял вече лъжата, че срещата не се е състояла, нещо, което Зорница сама е решила в Стара Загора, вече по своите мотиви, описани в писмото.

Освен писмото на Зорница Стойнова има още няколко обстоятелства, които хвърлят сериозно съмнение върху Красен Билялов. При показанията си след смъртта на Зорница Стойнова той продължаваше да поддържа лъжата, възприета от двамата, че срещата между Зорница и инженера не се е състояла. При това той измисли ред обстоятелства, съпровождали мнимото продължително пътуване към Стара Загора — вечеря в мотела пред Пловдив, разходка в града, посещение на бар. След толкова трагични обстоятелства, които биха накарали нормалният човек да се върне в самозащита към истината, още повече, че Зорница вече е била мъртва и той не е бил задължен повече да поддържа лъжата, която снема от нея моралното обвинение, Красен Билялов би трябвало да разкаже истината за срещата между инженера и неговата изгора. Вместо това той поддържа лъжата, убеден, че следствието не се е добрало и не може да се добере до истината.

Той е разбрал по телефона, че Зорница Стойнова е готова да признае моралната си вина и да разкаже всичко. Тук стигаме до второто предположение, което произлиза от първото и е негово естествено продължение.

Анализирам онази последна вечер на Зорница, когато тя е казала на Билялов, че ще постави край на лъжата си. Може би му е казала, че ме е търсила, но не ме е намерила. Билялов е бил там при посещението на двете момичета. Момичетата са искали парите. Естествено е Зорница да си зададе въпроса, какво е станало всъщност с парите, които Борисов й предлагаше. Възможно е, дори сигурно е, че Зорница е задала този въпрос и на Красен Билялов. Той разбира, че въпросът за парите се поставя с цялата му тежест, че всички разсъждения ще насочат следствието към него, ако Зорница разкаже за срещата си с Ангел, на която той е присъствувал; когато се разбере, че той е последният човек, който е имал контакт с обесения… Какво трябва да направи? Той отива при Зорница същата вечер. Тя вече е пуснала писмото си в пощенската кутия. Навярно Красен започва да я убеждава да се откаже от признанието за срещата. Може би я заплашва. Тя не му признава, че е изпратила писмото, но продължава да настоява, че е длъжна да съобщи истината. Може би Красен вече си е дошъл с готово решение или решава там, в дома на Зорница, че единственият изход за него е тя да изчезне. За него е ясно, че Зорница е свидетел, който, рано или късно, ще насочи вниманието ни към него, ще се разплете истината за неговото участие в преселването на инженера. Какви още мотиви може да има един мъж, който е бил в дългогодишни и може би сложни взаимоотношения с младата жена? Може да има още много елементи, които да го подтикнат към крайното решение… Но за нас е достатъчен основният мотив: отърваване от единствения свидетел, който може да разобличи неговото престъпление. Затова Красен Билялов извършва второ престъпление. Той намира начин да се справи със своя манекен. Вариантът е същият, отново симулация на самоубийство, този път е избрана удобна и подходяща за домашни условия разновидност: разрязване на вените във вана. Вариант, предполагащ изключително тежко психическо състояние, защото деветдесет процента от опиталите се да сложат край на живота си чрез разрязване на вените не издържат до края, те се изплашват от смъртта, когато тя се изблещи с неясното си лице, те не могат да останат повече насаме с нея и викат помощ. Зорница, която само преди няколко часа е написала своето писмо и проявява достатъчно здрав смисъл, за да вземе правилно решение — да разкаже истината, само часове преди смъртта си, Зорница е в състояние, което е така далеч от решението за самоубийство, както небето от земята. Още по-далеч е била от онова състояние на крайно психическо отклонение, което ще й позволи да издържи изпитанието с бавното приближаване на смъртта. Изводът от всичко това е: Зорница е убита от Красен Билялов, който по някакъв начин я е докарал до състояние на невъзможност за съпротива, и то без да употребява физическо насилие. Най-вероятно е, че начинът е същият, той е успял да я докара до безсъзнание, може би със силно приспивателно в малка доза, която след изтичането на кръвта не можеше да бъде установена при лабораторните изследвания. Това е тайна, така да се каже, на занаята, която знае самият Красен Билялов и засега никой друг.

Ето това е моето заключение и всички мотиви, които го подкрепят. Двете главни доказателства за това са писмото на Зорница Стойнова, което всъщност е едно подписано писмено свидетелствуване и неопровержимото веществено доказателство — въжето за простиране, взето от нейния балкон, с което е бил обесен Ангел Борисов.

Троянски остана дълго време замислен. Като от сенки на облаци, лицето му бе облъхвано от приливи на съгласие и съмнение, появило се бе няколко пъти и желание да ме прекъсне, но не го направи.

— Всичко, което разказа, изглежда логично и съобразено с фактите. То може да бъде оспорвано винаги, докато не бъде абсолютно доказано. Но въпреки че още нямаш достатъчно доказателства, в тази версия има достатъчно логика, за да я приемем. Засега! Но имам едно възражение: не всичко от писмото на Зорница можеш да причислиш към сигурните доказателства, след като знаеш колко тази жена обичаше да съчинява… Второто ти доказателство изглежда неоспоримо — това е въжето, взето от балкона. Но и то може да бъде оспорено от едно педантично следствие, от един педант, какъвто съм аз. Все пак пътят на това въже от балкона на майсторката на кукли до вилата на нейния приятел не може да бъде установен с абсолютна сигурност… Изобщо всичко, цялата ти логическа постройка се нуждае от потвърждения… Необходимо ти е преди всичко признанието на главния изпълнител… Пожелавам ти приятна среща с Красен Билялов. Разбира се, може да се започне с установяване на алиби за времето на смъртта на Зорница, но това е нещо, за което той сигурно се е погрижил.

— Красен трябва да ми бъде подръка, другарю Троянски.

— Ами ще издадем заповед за предварителен арест.

Глава XVII

Сега, като се приближава краят на тия записки, се чувствувам задължен да споделя онези разсъждения, които, естествено, не можех да споделям с Троянски.

След като едно престъпление бъде извършено, след като престъпникът е свършил своето дело, активността преминава у хората, които трябва да разкрият престъплението. Цялата верига от действия, предприети от едно следствие, могат да предизвикат контрадействия от страна на престъпника, но, тъй или иначе, ние определяме хода на събитията, водим нападението, а престъпникът играе под принудата на нашите действия.

От това разсъждение не е далеч мисълта, че участта на Зорница Стойнова е била предопределена до голяма степен от моите действия. От моите посещения, в които играех на умерено любопитен и безкрайно добродушен детектив, докато душех с нос миризмата на престъпление. Пътуването до Стара Загора; проблесналият като метеор Патронев, който потъна в нашите коридори; посещението на двете момичета, което е дало тласък на събитията — ако това посещение не бива да се надценява, то не бива и да се подценява, защото то е ускорило хода на събитията, може би е определило хода на действията на Красен Билялов, дори начина, по който Зорница предприе своето последно пътуване.

Нима тези разсъждения имат основание? Разбира се, не! Никаква вина не може да има следователят, че е дал тласък на събитията, че действувайки, за да открие истината, той е предизвикал ново престъпление! И все пак защо се появиха тези разсъждения в моята глава? Може би това е елемент от двойната игра, за която се беше сетило момичето Недялка?

Или, мисля си сега, обладан от желание да вникна и в най-тънкия смисъл на думите — може би това не е лицемерие. Може би всеки трябва да вземе върху себе си една частица от безмерната вина?

 

 

Снабдих се с документа, който ми даваше право да прибера под нашето крило Красен Билялов. Заедно с Донков и едно русо момче на име Парушев от районното управление се отправихме със служебна кола към работното място на Билялов.

Управителят на заведението за разкрасяване ни разочарова.

— Обади се, че няма да дойде на работа, трябвало да води дъщеря си на преглед. Тя боледува от хепатит.

Продължихме към дома на Красен Билялов.

Вратата отвори дребна тъмнокоса жена с тежък поглед. Из вратата се отприщи миризма на пържено.

— Мъжът ми отиде още на обяд на работа — каза тя. — Следобедна смяна е. Потърсете го в салона.

— Може би преди това е завел дъщеря ви на преглед? — предполагах, че тя може да крие нередното отсъствие на мъжа си от работа.

— Не, защо… Детето е тук.

За доказателство стъклената коридорска врата се открехна и ме погледна колежката по диоптри, с която сутринта се бяхме вече срещали.

— Вие ли сте го търсили сутринта?

— Да.

— Нищо не знам… Излезе по обяд, каза, че няма да закъснява довечера. Защо го търсите?

— Във връзка с колата му…

Слизах надолу към очакващите ме младежи и обмислях въпроса на жената — дали съм идвал сутринта. Значи в семейството е станало дума за моето появяване, Красен навярно е накарал момичето да ме опише подробно и благодарение на един запомнящ се детайл от моята външност е разбрал кой го е търсил. Такова посещение би накарало и невинният да заеме позиция за отбрана. Но Красен Билялов изпитва съвсем основателни опасения. Би могъл да изтълкува, че моето появяване е по спешност, щом не го викам в службата. По спешност идват, когато много трябваш някому… Така Красен Билялов е бил предупреден и моето сутрешно появяване е било грешка. Но тогава аз още не бях получил писмото на Зорница и моето подозрение не беше достатъчна заплаха, както той го е възприел — една заплаха, конкретна и страшна, го е накарала да се скрие — поне докато разбере колко е реална заплахата, или за да се подготви за срещата с мен. Да се подготви душевно за една среща, за която не мечтае, но от която не може да се откаже.

Колата беше пред входа, русият Парушев седеше на кормилото, а Донков бе изчезнал.

— Другарят Донков отиде на втория вход на кооперацията — обясни той. — Когато се качихте, разбрахме, че има още един вход.

— Останете тук — казах, — знаете какво трябва да правите, ако този човек се, появи. Аз ще потърся Донков.

Красен Билялов живееше на третия етаж на шестетажна кооперация. Зданието се намира на ъгъла на оживено кръстовище. Двата входа излизат на различни улици. Удобно място за изплъзване, помислих си, и не знаех колко близо съм до истината. Веднага щом завих, сред тълпата, която, по това време сновеше на кръстовището, мярнах главата на Донков, който разбутваше хората с лакти, за да се добере, до мен.

— Един тип, съвсем подобен на нашия човек, излезе от вход Б на кооперацията, но веднага се върна обратно, навярно ме е видял. Оттогава стоя пред входа и чакам да дойдете.

— Той разбра ли, че си го видял?

— Не. Беше се обърнал вече и се скри във входа.

— Сигурен ли си, че беше той?

— Сигурен съм.

Размислях. Възможно е Донков да греши. Но сме длъжни да поставим всички възможни капани. Носех заповед за арест. Ако Красен Билялов се беше опитал да се скрие, нейното изпълнение ставаше неотложно!

Тази кооперация се състоеше от две независими една от друга части, с отделни стълбища. Но много често таваните и мазетата на двете части са свързани. Трябва да се заприщят двата изхода.

Оставих Донков във вход Б, а аз се отправих към вход А, където чакаше Парушев. Стоеше до колата. Наредих му да влезе във входа. Поех към третия етаж. Тук позвъних, за да проверя дали разумът е надделял и Красен се е върнал в дома си. Сега такъв човек като търси защита, може да я види в собствения си дом.

Жена му отвори бързо и се изненада от повторното ми явяване. Не усетих опит да крие мъжа си.

— Не се е върнал. Нали току-що бяхте тук.

Спуснах се надолу и влязох в тъмно, вмирисано на мухъл мазе. Кооперацията се отоплява от ТЕЦ и мазетата, които едно време са служели за складиране на дърва и въглища, сега не се използуват. Тия мрачни помещения са оставени от строителите във вида, в който бетонът е бил отлят, с незаравнен под, със стени, потънали в сажди и мъхнати паяжини. Крушките в общите помещения не могат да оцелеят, няма осветление. Не носех фенерче, не бях подготвен за преследване при арест. Запалих кибрит. На светлината на кибритени клечки се промъквах по един коридор, през остатъци от счупени мебели, дъски и тухли, стигнах до стената на съседната кооперация. Мазетата не бяха свързани, двете части на кооперацията тук нямаха нищо общо помежду си.

Излязох на улицата. Денят ми се видя двойно по-светъл. Парушев изтупа гърба ми. Смесих се с тълпата, завих зад ъгъла, отдалеч видях Донков да стърчи на вход Б. Тук имаше осветление, въпреки че общият вид на мазето не се отличаваше от съседското.

Изкачих се по стълбите до шестия етаж. Ослушвах се да чуя дали работи асансьорът. Да не се размина, с този, когото търся. Но асансьорът не влезе в действие.

Продължих към таванския етаж. Стараех се да стъпвам тихо.

Какво очаквах да се случи?

… В дворовете на Орландовци преследвах двама хлапаци, извършили хулиганско убийство в трамвая.

Стрелях — във въздуха, за да ги сплаша. Във влака арестувах под дулото на пистолет мъж, който бе убил жена си и нейната сестра. Настигнах влака в Карлово и преди Казанлък успях да намеря, скрит в клозета и готов да окаже съпротива, дребен и настръхнал като рис мъж. Много пъти пистолетът ми бе служил като последен аргумент при убеждаването на упорити хора. Пистолетът тежи осезаемо като котва в джоба, дава опора, подкрепя чувството за правота, втвърдява сърцето.

В този ден бях без оръжие: Мога да го обясня с това, че забравих да го взема от масата си в службата. Сега не бих твърдял това. Всъщност аз като че ли реших да го забравя.

Отворих бавно и тихо вратата на тавана.

Зад малка метална врата от лявата страна на площадката внезапно затътна електромотор. Асансьорът бе приведен в движение. Зад вратичката беше малкото машинно отделение за отвесно придвижване в пространството.

След няколко секунди, докато чаках асансьорът да спре, иззад вратичката се чу тиха кашлица. Сухо тютюнджийско покашлюване. Помъчих се да си спомня дали при първата ни среща в службата той бе запалил цигара… Предложих му, той запали.

Приближих вратичката.

Бучащият мотор млъкна също така внезапно, както бе започнал. Настана тишина. Ослушвах се до вратата. Може би в процепа между вратата и рамката той ме е забелязал, различил е силуета на дебнещ човек. Излишно беше да играя на криеница. Натиснах дръжката на вратата. Заключено. Изскърца враждебно несмазаната брава. Асансьорните помещения се заключват. Почуках на вратата и извиках:

— Има ли някой?

Не се чу отговор.

Две възможности: или да отворя веднага с подръчни средства, или да извикам Донков. Второто беше все едно да освободя капана.

Сред връзката с ключове нося полезен уред. Нещо като миниатюрен модел на хокеен стик. С него се отварят по-голямата част от ключалките на света.

Погледнах през дупката на ключалката. Нямаше ключ. Вътре бе тъмно. Ключалката не беше обикновена. Ключът имаше плосък език, но затова пък сигурно беше сложно изрязан.

Извадих шперца от връзката и го вкарах в ключалката.

В този момент вътре се чу шум от стържене на метален предмет по цимента.

Намерих превъртащото положение. Завъртях рязко шперца, натиснах дръжката и ритнах вратата. Ламарината изтрещя под удара и се отмести. В пролуката нахлу светлина и видях на два метра Красен Билялов, ослепен от внезапната светлина, клекнал в ъгъла с желязна щанга в ръката. Гледаше ме с присвити очи, объркан и изплашен. Разчитах на изненадата.

— Билялов, арестуван си, всяка съпротива е излишна.

В такива случаи гласът ми е непознат дори за мен.

Надигна се бавно, като ме гледаше в очите, все още не беше разбрал ясно какво му се е случило.

Отстъпих крачка назад.

— Хвърли щангата!

Той погледна към ръката си, сякаш сега разбра, че държи щанга, и се наведе, подпря я до стената. Знаех, че сега, може би само няколко секунди, той е под властта на моите команди, трябваше да използувам това състояние на подчинение.

— Излез!

Не съм убеден, че съзнаваше много ясно какво прави. Излезе бавно, като ме гледаше с колосано лице.

— Стой! — извиках.

Той спря.

— Обърни се с гръб!

Подчини се, но извръщаше глава, за да ме вижда с периферното си зрение. Приближих се да го опипам за оръжие. В този миг той ми нанесе удар с лакът в лицето. Рамките на очилата се впиха с остра болка в очните ми ябълки. В следващия миг се вкопчих в ръката му. Той се хвърли към стълбите, повлече и мен. Счупените очила се разпаднаха. Отворих очи — не бяха наранени. Получих втори тежък удар в диафрагмата. Запъхтян и обезумял, той като че ли не контролираше движенията си. Спускаше се напред, спираше рязко, дърпаше ръката си в неистово желание да се освободи.

Ударих го с ръба на лявата длан в кръста. Той се преви и дясното му рамо изхвръкна нагоре. Като го стиснах за лакътя, продължих движението на ръката му нагоре и с остро движение я изкълчих. Това е заучена хватка, която се прилага рядко. Тя изключва всякаква съпротива. Болката в разглобената раменна става е толкова силна, че човекът може да припадне.

Билялов изрева и почти загубил съзнание, се свлече на стълбите.

Извадих от вътрешния си джоб плоска метална кутийка, с която никога не се разделям. Отворих я. Проблеснаха тънки като тел рамки, две дебели лъскави стъкла.

Глава XXVIII

На осемнадесети декември — почти месец след обесването на Ангел Борисов — южен, топъл вятър издуха мъглата от улиците на града. Като ясен отвор в черното небе светеше пълният оранжев диск на луната.

… Свалих очила и продължих пътя си. Лявата вежда и скулата ми бяха разцепени. Троянски ме посъветва да обвия с памук рамките на очилата, но не го направих, не беше време за маскарад по улиците. Не си поставих и лепенки на раните. Чувствувах се удобно без очила. Изпитах дори радост, като установих, че мога да преживявам и без тях. Държах ги в джоба си като уред, който всеки миг може да влезе в действие и да ми донесе облекчение. Човек с нормално зрение е лишен от такава възможност.

Наближаваше полунощ. Улиците бяха безлюдни и тихи.

В мекия въздух се чувствуваше движение.

Промяната в природата бе съвпаднала като на театрална сцена с края на тази история.

В следващите дни ще довърша делото, ще напиша заключение, ще го предам на прокурора.

Доклади, обяснения, допълнения, записи на разпити, протоколи за оглед, снимки.

Следствени предмети. Въже. Ножче за бръснене.

Позитиви на отпечатъци от човешка кожа.

Един подпис под самопризнание.

Мястото на мъртвите и на живите ще бъде точно определено.

Вятърът ще донесе облаци. Може би и сняг.

Вървях по широк булевард с трамвайна линия. На една спирка ме застигна тътнещ празен трамвай. Не се качих. Трябва да извървя сам пътя, който ме очаква. Трябва да се освободя от всичко, с което бях живял през последните дни. Светът да загуби острите си очертания — може би затова и свалих очилата си.

Булевардът навлезе в крайни квартали. Вървях вече един час. Не чувствувах умора. Наближавах тунела под железопътния мост. Трамвайната линия стига дотук. След това започва истинският край на града, със стари къщички, чиято беззащитна нищожност се подчертава от появилите се като редки природни явления сиви многоетажни скелети.

Завих край жълтото ниско и безоко здание на кварталното кино.

Още оттук, най-малко от сто метра, се вижда ъгловата къща, в която живее Неда. Надянах телените си очила.

Луната огряваше толкова ярко, че не би позволила да се открои светлина в тази къща, дори да светеше лампа зад пердето на приземния прозорец. Може би по-близо… Може би ще мога да кажа това, заради което бях тръгнал. Може би имам още време да й го кажа.

Двойната игра не е никаква игра. Човек се вижда винаги с две лица — толкова слаб, колкото е, и такъв, какъвто би искал да бъде. В мислите си той извървяна като скороходец огромния път към другото, проектираното в бъдещето свое лице, неясно като лунно очертание през мъглата, несигурно, като една съзнателна — и неунищожима — илюзия… Така, като се премества в мислите си и във времето, люшкан между двете представи за себе си — истинската и очакваната, — човек върви по своя път неуморно. Преодолявайки…